Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

Значи темата е за личното творчество, било то проза, лирика или всякакви подобни.
Тук ще намерите част от моите писания. Има стихотворения и започнатата ми книга. Имайте предвид, че повечето неща са на Английски език.
Папката Кристиан съдържа неща на един съученик, не мои.

Кажете ако нещо ви е изкефило и давайте своите.

[Frik]

Сега е друго. Вече си възкръстнал от смъртта, но пак ти се умира. Този път завинаги. Само, за да си далеч от нея, далеч от погледа и, далеч от омразата и или страха и. Отново си влюбен, този път по-силно от всякога. След като известно време се беше правил, че не ти пука, беше се преструвал, че ти е все тая, нали глупако!?
Пък и в крайна сметка защо трябва да слагаме пак тази маска на задоволство, на примиреност, на спокойствие? Защо да се преструваме? Защо?
И ето, че иронията пак се показва в цялата си грозна, разядена и кървава същност. Ти уви отново лежиш мъртъв там някъде, отново си прекалено влюбен, че да разговаряш, да гледаш, да слушаш, да дишаш дори.

Без да искаш стана, нали?
Ти всъщност нямаше нищо към нея, но тя те привлече ей така без нищо на онази репетиция от нищото, нали ?
ЛЪЖЕЦ!!!
Спри дотук! Спри и продължавай с мизерното си съществуване, продължавай да се преструваш, че всъщност видиш ли една усмивка е всичко, което ти трябва. Ти я обичащ, Боклук, тя те мрази.
Именно затова си мъртъв, защото си непотребен никому, защото тя те ненавижда, а ти и пречиш!!! Хаха.

И ето сега е момента да си спомниш запалената цигара, докато гледаш червената, апокалиптична луна и докато си мислиш: “Абе, аз наистина ли се влюбих?” Отговорът е ДА, да, да, да, ти наистина се влюби и също толкова наистина умря. Умря за НЕЯ. Умря за себе си. Умря и за луната.
Умря за тази луна, в чието отражение ти виждаше нейното красиво, нежно и студено лице.

Умрял си и за цветята, които бяха почти толкова красиви като усмивката и, но сега и те увяхнаха. Почерняха, почерняха като лицето ти, когато разбра, че тя не те иска, тоест иска те, но те иска мъртъв в краката й.
Не се надявай, надеждата този път умря преди теб. Толкова си жалък, когато се надяваш. Банално е. Искрено, но банално. Тъжното е, че никога не можеш да си позволиш да разбереш дори дали можеш пак да я имаш. Хаха, нещастник, все едно някога си я имал.

А тя още притежава душата ти, затворена в един червен гербер, напоен със сълзи.
Там в твоята детска, наивна, глупава, болезнена красива луна.