Cradle Of Filth - Nymphetamine, ревю Опции

[Warrior Of Ice]

CRADLE OF FILTH - “NYMPHETAMINE”



Малко повече от година след появата на титаничната творба “Damnation And A Day”, която поне за мен и до днес си остава еталон за единение на звуково, композиционно и лирическо съвършенство, некоронованите крале на симфоничния нюскуул блек метъл – Cradle Of Filth, се отчитат с нов студиен запис. В интерес на истината, Cradle отдавна се отдалечиха жанрово от блек метъл корените си и днес определения като “мрачен романтичен метъл” звучат доста по-адекватно, отнесени към музиката им, но това никога не е било от особено значение за естетическите й качества. За съжаление, “Nymphetamine” не успява да надскочи летвата, поставена на нечовешко равнище от предходния шедьовър на англичаните. Албумът не е отстъпление от стила на групата, нито е залитане в комерсиална насока, от каквото всички се страхуваха след подписването на договора с Roadrunner. Същевременно “Nymphetamine” не е и крачка напред в развитието на бандата, а е по-скоро израз на творчески застой. Вместо да градят върху постигнатото в последния си албум, тук шестимата са заложили на относително опростяване и препрочит на звученето на “Midian” – може би най-противоречивата им тава. За какво иде реч: завръщане към ориентираните около припева песни, подплатени от сравнително бързи китарни пасажи и клавирен фон, но без помен от въведената неотдавна в музиката оркестрална величественост. Запознатите с дискографията на англичаните са чували неведнъж тези конструкции, в което само по себе си няма нищо срамно за групата, но е някак непривично за вечните експериментатори Cradle Of Filth да се повтарят, пък било то и в ограничена степен. Попадения като зверската резачка “Medusa And Hemlock”, нежно-агресивната “Swansong For A Raven”, замечтаната “Nymphetamine” и могъщата “Mother Of Abominations” само правят слабостите на албума като цяло по-изпъкващи. Елементът, който придаваше голяма част от характера, обема и силата на “Damnation…” – симфоничният оркестър, тук почти изцяло липсва и “Nymphetamine” единствено губи от това. Друг минус е отсъствието на така характерните за уникалния стил на Cradle женски вокали на Sarah Jezebel Deva – загуба, която не може да бъде компенсирана от краткото включване на Liv Kristine в заглавната песен. Dani, без да предлага нищо ново във вокално отношение, прави поредното си силно представяне. Специално внимание заслужава усърдието на виртуозния Adrian Erlandsson зад касите, както и отличната китарна работа на ветерана Paul Allender и новака James McIlroy, изразяваща се в изобилието от мощни трашърски рифове, мелодични хармонии и дори няколко образцови, на място вмъкнати сола. Накратко, свиренето на бандата отново е прекрасно, но каква полза има от брилянтната техника, когато тя не е подчинена на също толкова брилянтни композиции? В заключение бих казал, че предпочитам Cradle Of Filth да издават по веднъж на две-три години, както правеха досега, но да издават първокласен материал, вместо да правят ежегодни опити да се задържат на върха с неубедителни албуми като “Nymphetamine”.

[Mort]

Еми сега техен проблем, повечето хора казват че Dimmu Borgir i Cradle Of Filth са царете на блека, да го отречеш според мен не е правилно. Може би феновете на блека трябва да се разделят на две, пък то май те вече са си разделени. Вече има официално два стила блек. Не смешно е, когато се каже, че Боргир например са комерсиални, кво некой фен на Лимб Бискит или некво подобно говно ще вземе да се обърка да слуша и боргир ли?! Не ми се вярва. Защо винаги в метъл средите се получава подобно нещо, винаги има някакво разделение... тъжно е! В крайна сметка в сърцата ни гори един и същи огън пък се плюем помежду си. Помислете по въпроса...