Rhapsody - Symphony Of Enchanted Lands II, ревю Опции

[Warrior Of Ice]

RHAPSODY - “SYMPHONY OF ENCHANTED LANDS II – THE DARK SECRET”



Rhapsody са от типа групи с безподобно звучене, каквито се появяват по веднъж на десетилетие, за да оставят неизличим отпечатък върху музикалния свят. След като революционизираха хеви метъл сцената с пет феноменални записа, италианските крале на симфоничния пауър са готови с дългоочаквания си нов албум, чието създаване отне повече от две години. Бандата за пръв път работи с цяла филхармония и голям класически хор, възможностите на които са използвани в най-пълна степен, разкривайки изцяло потенциала на Rhapsody. Luca Turilli и Alex Staropoli стават все по-зрели като композитори и музиката им без излишна сложност звучи по-внушително във всеки следващ запис. Трудно би могло да се каже, че “Symphony Of Enchanted Lands II” продължава звуково агресивния и техничарски “Power Of The Dragonflame”, но тъкмо в тази непредсказуемост и постоянно развитие на стила винаги е била силата на групата. Величествените оркестрални и хорови партии, станали запазена марка на Rhapsody, отново са тук, наред с уникалния китарен стил на Luca и бароковите аранжименти на Alex, но музиката, вместо бърза и яростна, сега е по-скоро могъщо-бомбастична. Свиренето е изключително – от инструменталните двубои между клавир и китара до идеалната ритъм секция на Alex Holzwarth и новия басист Patrice Guers. От своя страна, Fabio Lione никога не е звучал толкова емоционално и изразително – чувствата буквално струят от богатия му глас. Оперните похвати допълнително украсяват пеенето му, придавайки му почти неземно усещане. Текстовете отново ни отвеждат в измисления свят на Luca – Вълшебните земи, арена на вечната борба между добро и зло. Новата фентъзи сага е пряко продължение на Хрониките на Алгалорд – можем да очакваме още една серия от вълнуващи концептуални албуми. След интродукцията “The Dark Secret”, в която разказвачът Christopher Lee с гробовен глас ни въвежда във фабулата на фона на мрачен готически инструментал, е поставено същинското начало на албума с “Unholy Warcry”. Започваща с Вагнерски грандиозна оркестрация в духа на Dimmu Borgir-овия “Death Cult Armageddon”, песента се разгръща в серия от вокални еквилибристики и образцово скоростно солиране. Невероятно мелодичната и завладяваща “Never Forgotten Heroes” е последвана от “Elgard’s Green Valleys” - една от автентичните фолклорни интерлюдии, каквито бандата започва да вмъква в “Rain Of A Thousand Flames”. “The Magic Of The Wizard’s Dream” е изящна балада, донякъде напомняща стила на Andrea Bocelli. Продължение на леките прог забежки от последните два записа откриваме в “Erian’s Mystical Rhymes”, явяваща се интересен завой встрани от характерния изказ на Rhapsody с умереното си темпо и разчупена структура. “The Last Angel’s Call” е може би най-запомнящото се парче в албума, благодарение на красивите си мелодии и вълшебния припев. Втората интерлюдия – “Dragonland’s River”, разкрива пътя към десетминутната епопея “Sacred Power Of Raging Winds”, събрала цяла колекция от гениални хрумвания и представляваща пример за оптимално комбиниране на метъл с класически постройки. “Guardiani” е оркестрално-акустична пиеса в от типа на “Where Dragons Fly”, а чудесата, които Fabio върши с гласа си в нея, придават нов смисъл на понятието епичност. В “Shadows Of Death” специфичната рифовка на Luca и разкрепостената композиция създават напрегната атмосфера, продължена в тържествената закриваща “Nightfall On The Grey Mountains”. Въпреки, че са изминали над седемдесет минути, финалът идва някак твърде скоропостижно и оставя чувството, че музикално-лирическото пътешествие едва е започнало и ще последват още много драматични приключения преди края му. “Symphony Of Enchanted Lands II – The Dark Secret” е една наистина колосална творба, достойна за група от ранга на Rhapsody и обречена след време да се превърне в класика.

[Mort]

Като цяло може би най-добрият албум на Рапсоди според мен, звучи много по-добре и епично от предишните (дори и от Power-a...), но нищо ново... Старата мелодика, стил на пеене. Това е една от групите, които не са способни да направят нещо различно. Дано не се и опитват да правят блек, моля оставете това на професионалистите, с оглед на много слабите барабани (може би най-слабата и еднообразна част в стила на групата), нищо добро няма да излезне. Много ми допадна оркестрацията на албума, изпъква класата на много добрия оркестър. Но сега за да ядосам повечето от вас ще кажа, че най-добре оркестрираният албум е Once, нищо не му отстъпва дори и последния Боргир, който има отлична оркестрация. Да не говорим че някак си Once без да претендира за "епичност" звучи много по-епично от Symphony Of Enchanted Lands II (лошо момчета взеха ви хляба, ама се оказа че Туомас е много добър композитор).