Интересен психологически тест Опции

[ISTORIK]

Разходка в планината...

Затворете очи и си представете, че сте в гора в планината, ден е, времето е хубаво и грее слънце.

Ще ви представя няколко ситуации...
От вас се иска да опишете образите, които ви предлагам, така, както си ги представяте, опишете своето поведение, тяхното поведение (ако са живи), опишете също така чувствата, мислите и асоциациите си.

1. Горска пътека. Вие се движите по нея. (Може и да поспирате, ако решите)...

2. Намирате ключ, лежащ на пътя.

3. Планински поток.

4. Мечка. Какво прави, какво правите вие?!

5. Постройка. Каква? какво правите?

6. Куче.

7. Зад постройката, кон пасе трева.

8. Стигате до морски бряг. (Явно пътеката е слязла надолу, без да усетите, умислени по пътя...)

9. Морето.

[Ataegina]

1. вървя по слънчевата горска пътека. През тънките подметки осещам корените на дърветата и малките остри камъчета. Покрай мен птичките пеят. Скрити в клоните те са много смели озвучители. това са същите тези чуруликания, за които рядко си наостряш слуха, но заслушаш ли се - не съжаляваш. И вървя си аз по тази пътека, когато остра болка ме кара да изтръпна - подскачам на един крак докато крещя, както си се крещи и сядам на близкият камък. Някакъв ключ ми е раздрал не само тънките подметки, но и крака. Не е фатално, но пък май изплаших птичките. Взимам си го кървавият ключ, за да го сплескам на някоя релса по-късно. Поглеждам малко настрани и виждам малко поточе покрай камъка. Чак сега разбрах колко съм жадна. Не е голямо тъй, че продължавам малко нагоре по склона и стигам най-накрая до малкото изворче. Бря каква тлъста пиявица се разтяга във вадичката. Значи става за пиене. Отпивам две три глътки като при всяка глътка се надигам като патка. Задавям се с последната, защото близо до мен някаква мецана яде боровинки. Падам назад, за да се преструвам на умряла от което едва не си умирам от последната глътка вода. Сърцето ми бие като след 400 метра спринт, а раната на крака почти не усещам. мечката само си бере боровинки и пет къпинки не дава за мен. Тогава ловко се търкулвам по склона до пътеката и започвам своите 400 метра.
Тичам си аз докато не престана да си представям мечки стръвници зад мен. И въобще докато не ми заглъхнат ушите и кръвта ми не слезе в петите. Направо лягам, защото май започвам и да ослепявам. След като се успокоявам малко пак тръгвам напред.
След малко обаче се връщам за да кривна надолу от пътя към сякаш току що появилата се къща. А тя е направо бонбон - мека схлупена къщурка, малка и уютна. С мъничка веранда и пейка под прозореца. Почуквам на вратата - няма никой. поглеждам през прозореца и някакво джавкащо куче ми изкарва ангелите - добре, че е вътре иначе дупе да ми е яко.
Обикалям къщата и виждам някакъв кон да пасе тревата на една слънчева поляна. Хубаво конче - червеникаво кафяво. Приближавам се бавно, за да не го изплаша като му говоря глупости, които ако бъдат чути ще почервенееш от неудобство. Е, в крайна сметка се оказва, че е доста общителен и аз го погалвам по муцуната, а тя е една - кадифено мекичка - кеф (и за кончето).
Миризливичък е, но аз все пак успявам да усетя и друга следа във въздуха. Отивам до края на полянката и малко по-надолу сред дърветата виждам небе.
Какво ти небе и цяло море на всичкото отгоре - крайно време беше. Склона е доста стръмен и тутакси съжалявам, че не съм си останала на пътеката. Ошмулвам си краката и вървейки настрани я намирам пак. Извита и плавна тя слиза до парещият пясък. Няма никой. Морето е съвсем тихо - даже скучно. Събличам се набързо и влизам да плувам. Обичам го това море.