Heed - The Call, ревю Опции

[Mort]

http://www.heedonline.com/

Ето че в рамките на 2005та година се появи още един страхотен дебют. Това обаче не означава, че шведската четворка, заета в него е дебютантска. Начело на Heed e Daniel Heiman, дарил с прекрасния си глас неповторимото звучене на Lost Horizon. Но те вече са история, тъй като в Heed е истината! Феновете на праволинейния power metal може и да не оценят подобаващо разчупеното и определено новаторско звучене на The Call, но определено ще останат поне изненадани. За всички останали с по-широк спектър на музикални възприятия ще кажа, че групата е една осъществена идея или мисъл, която имам отдавна - а именно power metal структуриран музикално като melodic death в стила на CoB, Dark Tranquillity, Norther, едновременно с това текстовете да са изпяти от чисти вокали, каквито Daniel има несъмнено. Крайният резултат е зашеметяващ - мощно и динамично звучене, мелодични и технични китарни постройки, с умело преплетени електронни моменти в стила на последния Dark Tranquility - Character, които придават приятен "модерен" оттенък. Песните са запомнящи се, донякъде напомнящи класата на Edguy, но едновременно с това по-твърди и без "весел" елемент. Добрият микс на The Call радва ухото, особено впечатлява силната ритъм секция в лицето на Mats Karlsson (барабани) и Jörgen Olsson (бас). Само Fredrik Olsson стои зад струнните симфонии на Heed, но създава впечатлението че в групата свирят повече от един китарист. Без да се натрапва, дори с няколкото по-дълги сола в албума, Fredrik създава едновременно приповдигнато и тежко звучене. Всичко това е окрасено с lead и back вокалите на Daniel Heiman, но по начин по който не сме свикнали да го чуваме в Lost Horizon или Crystal Eyes. Тук всичко е някак по-сериозно и целенасочено в сравнение с предишните му изпълнения. Гласът му буквално реже.
Отново се връщам към стиловата симбиоза на The Call, тъй като това е най-силната страна на албума, защото от една страна имаме сложните композиции с няколко променящи се мелодии, характерни за melodic death-а, а от друга чисти вокали. Така албумът влиза в стиловата определеност на power-а, но същевременно тя изглежда някак тясна за разнообразието му. The Call сигурно има и слаби страни, но за тях сега не мога да се сетя, а и защо да скапвам впечатлението, че е страшно силна творба. Препоръчителна и за феновете на мелодичния гьотеборгския мелодет, и за почитателите на мелодичиния power!

[SepulTeraHead]

Мне. Не точно Maiden. Но да речем соловите неща на Bruce Dickinson в по-тежката си част не са твърде далеч от Heed като звучене. Като се намесиха и електронните работи се сетих веднага пък за "Reverse" не Eldritch. И го имах предвид в малко по-общ смисъл. Дали "смесването" на такава музика с чисти вокали наистина е нещо толкова ново, защото от ревюто ти се разбира, че едва ли не това е основното достойнство на албума.