Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Braindead]

Може някое стихче за обичта да спретнеш в другата тема.

[lodborg]

УУООоооооот дъ факин фааааааааааак?!

С това май се изчерпва всичко, което може да се каже в случая.

[Wolfheart]

In_Flames, в момента ваще да не боядисват в къщи?

[telia]

Хайде малко да ви разсея, че горкият много му стана.

Солено

Луната огрява пустия плаж,
потопен във мисли за вчера.
Нощта става ярка за миг,
а пък пясъкът- на къделя.

Вятър повее, мисли носи
с привкус солен, даже горчив.
Има пясъкът много въпроси,
а луната бледней в този миг.

Чайките са самотни. Плачат,
като гарвани черни без нас.
Бяхме там. Ти бе ездачът,
а девицата плаха бях аз.

Случи се много. Морето го помни.
После остана тъга. И в тишината,
сляла се с вятъра, потопихме се.
След нас остана тъма.

[In_Flames]

К'во желаете бе ????

[InsArtTure]

Желаем да поумнееш.

[Crafter]

Внимавай какво си пожелаваш

[In_Flames]

Fuck off

[InsArtTure]

Ти да не си Ивчо под прикритие? Мерете си думите, бе, деца. Ела и ни го кажи в очите това фак оф. Не ти ли е неудобно малко?

[scion_of_storm]

Booorn with a heart of steeeeeeeeeeeeeeeel

[scion_of_storm]

Нейде там, из дълбините на гората
Извисява се кула, черна, саката
Старец обитава я, прикован в самота
Шепне, оплаква своята тежка съдба

Клетнико, зная твоята тъжна история аз
И давам ти дума, заклет в Смъртта
Ще я изпея, щом наближи сетния ти час
Ще я изпея, за Скръбния Страж песента

Обвинен бе неправдоподобно, в измяна
Прокудиха те, отритнат от вси, без една
Намериха таз скрита от хорски очи поляна
И построиха, за теб, кулата вечно черна

Низвергнати, знам, призрачни спомени ще те измъчват безкрай
Знам, приятелю, боли те, та се не трай
Окови несломими със зъл блясък в очите сложиха ти те
Същите, които преди възхищаваха ти се, същите пусти люде

Очите ти взеха...
Предател си бил
Непростимо било
Гол, без дреха...
Ясно ми е, не ще
Поемеш ти това тегло

Почини си, приятелю,
Смъртта е утеха
Набедени предателю,
Вече далеч си
От тези, дето тъй
Отровно те клеха...

[scion_of_storm]

Е, хайде, тичай
Вълче чадо
Свободно нека
Бъдеш ти

Тичай, тичай
Зверче младо
Нека гониш с
Вой дързък
Многобройните зори

А когато дойдат, вълче мое
Ярките, искрящи луни
Разбери, времето дошло е
Подтикът в теб да се утоли

Вий завинаги свободен
Завърнали се Дух на младостта
Нивга не ще бъдеш ти поробен
Носителю на радост в таз земя

[scion_of_storm]

Пламъци навсякъде около мен бушуват
В тъмата вълчето в мен скимти
Чувствата необуздани отново се бунтуват
Зовът първичен за мъст шепти

Леаратх, майко на въплътена чернота
Помогни на сина свой тъй скъп
Разкрий ги, дверите на крепостта
Време е да поема по мрачен път

Кърваво бъдещето ще да е
Оръжие на отмъщението съм станал аз
Всеки враг мой в агония ще мре
И ще се моли да дойде сетният му час

Луна, нощна блуднице
Прикривай сянката ми ти
Защото аз съм вълкът-глутница
И вечно ще преследвам
Своите обречени жертви

[prayer4eto]

Приемаш ли леееки забележки ?

Не съм поет, но ми се струва, че не спазваш ритъма на стиха (ако ме разбираш ... )

[scion_of_storm]

Ааа, приемам, естествено
Това за ритъма са ми го казали 3245234 хора, ама какво да се прави. Не ми харесва с ритъм, не мога да го докарвам както трябва, и така...

[MadHatter]

^Абе защо се обясняваш като непро? Всеки знае, че мислиш по-скоро текст на песен, от колкото друго.

[prayer4eto]

отколкото - една дума ...

[scion_of_storm]

Вчера в един часа ми се дописа разказче, тъй че, хиър гоуз
Мерси на безценната ми редакторка хяхя, а.к.а София
Малко е дълго, но пък, който иска да провери за какво става дума :>


„Безименни, защо тъжиш в мрака?”
Гласът, прокънтял с подигравателна нотка отчетливо в ума му, го стресна. Смъртният отправи блуждаещ взор, опитвайки се да види, да долови нещо в катраненочерната тъма. Тихичко се засмя, присмех към самия него. Каква можеше да бъде тъмата, ако не черна. Не видя нищо, естествено. Светлина му трябваше, за да прогледне, да разкъса пелената на мрака с погледа си. А светлина нямаше. Всъщност, никога не бе имало...
- Кой си ти? – прошепна той и словата отекнаха. Глухо. И още щом златистия блясък се завихри пред взора му, на мъжа му стана ясно.
-Мамка му. – отрони се от едни напукани устни.
Бяха четири, естествено. Ни по-малко, ни повече. Боговете, срещу които се бе опълчил...някога. Неговите Богове.
- Само не светете много, че ще ослепея. – кисело промърмори той и се изправи. Точно сега не му бе до тях. „Не че някога ми е било.”- отбеляза си Безименният наум.
- В тъма, както винаги. – захили се най-ниската от обградените от златиста аура фигури. Съсухрено, ухилено саркастично старче, с бокал вино в ръка. Несекващият бокал на Бога-шут. – Не ти ли омръзна чернотата, чедо на смъртните?
Подиграваха се с него, мръсниците.
-Доста си ми е добре така. – щеше да играе играта им, тогава. – Даже прекрасно щеше да бъде, ако не се бяхте появили вие. – усмихна им се безочливо мъжът, знаейки какво може да му струва това. Но то така или иначе щеше да се случи, рано или късно. Сигурно затова бяха дошли тук.
-Гостоприемен, както винаги. – от усмивката на невероятно красивата жена пред него коленете му омекнаха. Е, друго не можеше да се очаква от Повелителката на лятото. Пищен бюст, разкрит щедро от безумно пъстроцветната й рокля с дълбоко деколте, изпиващи смъртния пред тях пъстри очи и руси, стигащи до медночервеникави коси, бяха само част от великолепието на богинята. Колкото красива, толкова и студена и завистлива. Помнеше я, о, как я помнеше....
- Радвам се, че не ти харесва. – ухили й се противно Безименният. И усмивката му се разшири още повече като видя как се нацупиха устните й, досущ като на сърдито детенце. – Но стига сме си чесали езиците, показвайки колко се обичаме. – играеше играта им, естествено. Последва реторичен въпрос, чийто отговор той знаеше. И все пак... – Какво искате от мен?
- По същата причина, по която идваме всеки път, глупако. Да видим доволен ли си и как върви заточението ти. – ухили се Пазителят на здрача. След което стоманеният му юмрук се заби с все сила в главата на Безименния.
Докато умираше за пореден път, смъртният си помисли дали насилственото му връщане към живота ще боли колкото предишното.
Болеше, и още как. Ням писък се откъсна от устните му, изтънял в безвремието, докато мъжът се загърчи, вдишващ първите си глътки въздух. Това бе част от наказанието му, затова че се бе обърнал срещу тях. Да умира безкрай, да се гърчи в агония, и всеки път съживяването му да бъде по-болезнено от предишното.
- Добър удар, братко. – усмихна се Обгореният, надвесил се над човешкото същество, и изгорялата и грозна плът около устата му се набръчка от свиването на лицевите му мускули. – Съживяването бе доста трудно този път, изглежда му беше направил черепа на каша.
- Майната ви, копелета нещастни. – изплю се Безименният в краката им. Знаеше какво ще последва.
Проблясък. И мъжът отново бе мъртъв. За да бъде призован отново, с агония пулсираща във всяка пора на тялото му.
Задоволство грееше в очите им, злорадо и жестоко. Харесваше им на проклетите божества.
- Стига му толкова за днес, мисля. – Повелителката на лятото се наведе така, че гърдите й бяха точно на равнището на лицето му, толкова близо. Още едно мъчение...Как обичаше да си играе с него тя. Гърдите й се люшнаха още веднъж пред погледа му, а после тя го целуна жадно и страстно, само за да се изправи след малко със задоволено изражение и зъл, едва ли не демоничен кикот. Да, обичаше да си играе с него, както всички тях...
- До утре, смъртни. – ухили му се Богът-шут и от тази усмивка Безименният потръпна.
След което зачака, в нежната прегръдка на мрака. Зачака да се появи тя, тази, която му даваше сили; тази, която обичаше във вечността. Не чака дълго, естествено. Тя винаги идваше, никога бе изоставила, никога нямаше и да го направи. Незнайно защо, но смъртният бе убеден в това.
- Отново се държа храбро. – усмихна се Леаратх, Майката на въплътената чернота и една хладна и нежна длан погали разранената му буза. Смъртният потръпна от това докосване, от удоволствие, от това как то му вдъхна енергия и кураж.
- Ти си тук. – простичко прошепна той. Леаратх, детронираната богиня. Тази, пред която Повелителката на лятото бледееше; същата, която бе с него срещу четиримата други нейни събратя. И тази, върху която се изля цялата им ярост след като бяха разбити всичките планове, които тя и Безименният бяха изградили. Незнайно как тя бе успяла да се измъкне от съградения от другите богове затвор, в който бе окована тя от тях.
- Тук съм, любими мой. Тя пак те е мъчила, нали? – с тъжна усмивка Леаратх изтри червилото от устните му. Червилото на Повелителката на лятото. Защо по дяволите една богиня ще използва такова нещо?
Жената, взела го в прегръдката си, сякаш прочете мислите му.
- И ние имаме нещо човешко в нас. Пък и суетата не ни е чужда, особено на скъпата ми сестричка.
Тези черни очи, замисли се смъртният. Толкова красиви, толкова....дълбоки? За пореден път се зачуди с какво си е заслужил любовта й, и за пореден път просто не намери отговор. Тъмната й като нощта коса, сплетена на дебела плитка, помилва лицето му.
- Кога ще свърши всичко това? – попита я той, свалил маската, която използваше пред мъчителите си. Бе уязвим, винаги бе бил уязвим, но го криеше, таеше болката в сърцето си, навътре, там, където никой не ще се пресегне. И изливаше всичко пред нея, пред тази, която го закриляше... – Кога ще спрат агонията, тъгата, унижението...самотата?
Нямаше нужда тя да му отговори. Видя го в навлажнените очи, разкрили се пред него, тъжни, сякаш отнесени. Една богиня плачеше, споделяща страданието на своя любим. Сълзите й падха по лицето му, досущ дъжд от мъка и скръб, а той заспиваше под този дъжд, изтощен от всичко, що му бе причинено.
Когато се събуди, нея я нямаше, но споменът за докосването й бе налице, както и влагата по лицето му. Утринна роса от божествени сълзи...
Отговорът бе никога. Никога нямаше да свърши агонията. Вечно щеше да цари тъгата, а самотата щеше да го задушава до залеза на живота му, сам в мрака, чакащ да умре, за да бъде съживен отново. Никога нямаше да бъде свободен той, опълчилият се на боговете. Нито тя, предалата ги.
И Безименният зарида. Цялата болка на света, побрала се в няколко сълзи...

[scion_of_storm]

Душите, в клетка заключени
Лутат се, в агония пищят
Хиляди вопли тъй измъчени
Жално из въздуха летят

В огъня, възправен вечно
Горя ли аз, горя
Понесъл съм на раменете си
На смъртните скръбта

А воплите ехтят ли, ехтят
Налудничав кикот прокрадва се в ума ми
Кървави мълнии около мен свистят
Носителят съм аз, на вечни тръни
Тъга съм аз
Тъгата, преродена в плът

С очи - слепи кухини
Взирам се в безкрайността
А взора ми изпълват руни -
Тлеещи символи на скръбта

[scion_of_storm]

Изсъхнали, завихрени листа
Падат, сълзи дървесни
Синевата разкрива ми тъга
И спомени за дни чудесни

Заревото алено над мен
Смее се безмилостно и нямо
Отминава поредния еднакъв ден
За да ми шепне мракът само

Вятърът подема празни думи
Понася ги из тучните земи
А в ума ми звучат непрестанно
Песни за непокорими висини

И в меланхолия преродена
Триумфираща отново е скръбта

"Единствен бях, загубен сега
Погубен от пуста човешка суета

Пред Боговете признавам си го
Просто отливката поредна съм

На безконечно повтарящо се
Индиго"

[scion_of_storm]

Distant lights, shimmering in the distance
Light the path of human existence
I...one of them
I...am living again

Something lurks within my soul
Makes my inhumal blood run cold
A part of me I'll never know
Fury, which I'll never let go

Sorrow I have faced, agony too
Swam I have in this bitter pool
Melancholy dwells in me, right to the core
As it burns me, it brings me essential lore

Scream of silent pain I sense
Is it me - uncovered my fence?
And as I breathe - again and again
I hear the words, so clear and plain

"Your soul is burning
Constantly turning
Heed it, listen to it
The voice, the desperate call
The voice of your very soul..."

[scion_of_storm]

В тишината на нощта
Надигнал чаша ейл в ръка
Слушам аз мелодията протяжна
На скалдовете песента тъй важна

"Нагалфар потегля, йотуните понесъл славно
Туловището му разцепва вълните плавно
Локи гледа с разкривено лице, жесток
Как Хеймдал надува своя вечен рог

Валхала портите си разтваря широко
Маршируват воини непокорни, силни
Води ги Всемирният, с едно око
Ще загинат днес асите, нам тъй милни

Рагнарок настана, човешки деца
И разтваря дверите широко смъртта

Вихър черен- Фенрир в омраза прероден
Разкъсва с дива ярост Один, мъдрецът благословен
Сурт, властелинът огнен тъй могъщ
Погубва Фрейр, асът вездесъщ

Тюр Железни с битка смъртоносна се захваща
Гарм, чедо Хелско убива го, но си заплаща
Локи лукавият към Хеймдал се затичва
И всеки другия мигновено посича

Тор врага си древен побеждава
И умира мигом, покрит със слава
Урд, Верданди, Скулд, обзела ги тъгата
Орисници клети, прокълнати вестителки на съдбата

Умира свят стар, за да се роди нов
Кораби ще бъдат пуснати, със златен обков
Тела на богове са в тях съхранени
А Мидгард готви се за велики промени

Рагнарок дойде
И всичко помете
Боговете мъртви завинаги са
Плачи, смъртно дете..."

Скръбни гласовете бардски ми звучат
Скрит съм аз обаче в моя тъмен кът
Ейла си допивам, в очите ми блестят сълзи
Тайничко надявам се- дано никой не забележи

[prayer4eto]

Бравос !

Мислил ли си за написване на следващата "Илиада" ?

[scion_of_storm]

^

Aaa, мерси, радвам се, че ти е харесало ^^ Има време, има

[Mort]

Древни сказания за Северните Богове!

[scion_of_storm]

Земята гори
Стонове, вопли
Агонизиращи души
Тела- още топли

Изгревът окъпан в кръв е
Хиляди безжизнени тела
Слънцето злостно осветява
Подгизнали, алени поля

Триумфиращи се спускат
Безконечни черните ята
Гракове злокобно озвучават
Скованата тиха мараня

Смях налудничав тишината нарушава
Тиран окован плюе на съсухрена земя
С грохот оковите си той строшава
И вече възвърната е желаната свобода

Нови войни ще има
Хиляди загинали
В протяжна пантомима
Колелото отново ще се завърти

Тиран нов ще се възцари
Лицето му маска ще да скрие
Колко ли хора ще затрие
Само и само жаждата си да утоли?

Свалете маската и вижте
Що под нея скрито е
Защото имам подозрения едни

Е, прав бях, нали?

Тиранът е всеки един от вас

[MadHatter]

Изгревът окъпан в кръв е
Хиляди безжизнени тела
Слънцето злостно осветява
Подгизнали, алени поля

[>Cemetery gua...]

Всичко,което прочетох дотук,е прекрасно!Поздравявам всички ви...Приемете това стихче скромно като поздрав,а не като опит за изтъкване

These eyes have cried a million tears…
And they’re still crying…
The return of the knight they fear,
Because they know that means dying…
The lady is still in her castle…
She tries to remember…did she lock all the doors…
All her life she hides in the dungeon…
But can the dungeon hold on against the knight’s force…
The lady is in love with a knight…
And the lady is still alone in her castle…
But the lady fears the return of the knight…
Because his heart does not belong to her…

[scion_of_storm]

Хм, ще поустна едно разказче (или каквото се води там о.О), което две седмици ме мързеше да го набера на компеца ;p Форумът обаче не ще и не ще да ми признае параграфите >.< ...


Нещо не бе наред.
Гвилион го усети, и то не как да е. Усети го с цялото си същество, чувството за опасност бе буквално просмукано във въздуха, все едно зъл дух бе минавал от тук. След което дойде ударната вълна, вихър от болка и скръб, надигнала се от Майката земя. Младият жрец се подпря на тояжката си от кедрово дърво, символ на свързаността му с природата и вечната Майка, за да не припадне.

Чернотата го заля. Все пак бе очите на Раждащата, а това означаваше, че болката, която околната природа изпитваше, се фокусираше право в него, мощна като летен циклон. Гвилион затвори очи и се концентрира, опитвайки се да долови откъде идва всичко това. И изпищя от уплах и страдание, след като в съзнанието му лумна ален, парещ взора огън. Стихията се разрастваше, поглъщаща птици, храсти, дървета...каквото й попадне, безмилостна и жестока. Зли огнени езици изпепеляваха всичко, до което се докоснеха.
- Майко моя, разбирам защо страдаш. – прошепна магът и няколко сълзи напоиха съсухрената пръст.
Това не беше обикновен горски пожа, Гвилион залагаше жезъла си. Магия бе стихията, доста силна при това, и ставаше все по-могъща и по-могъща с всеки изминал миг.
- Напътствай ме, Родила ни. – промълви чародеят и скоро усети присъствието на ново, мъничко съзнание, появило се изведнъж. Гълъбът, бял като снега, се материализира сякаш от нищото и тракна с човка.
- Води ме, Вестителю на Вечната. – усмихна му се с тъга магът, след което се трансформира. На мястото, където допреди малко бе стоял нисичък симпатичен младеж, размахваше крилете си горд белоглав орел. – Хайде, води, душица малка. – мисловно проговори Царят на птиците.
И мъничката птица полетя, насочила се незнайно накъде. Поля и изумрудени гори се стеляха под тях, секваща дъха гледа, но също страдащи от това, що се случваше някъде отвъд обраслите хълмове на планината Алдерак. Чувството се засилваше с всеки изминал миг, докато двете птици не се изправиха пред апокалиптичната гледка.
Развълнуван, Гвилион кацна на земята, преобрази се и стисна кедровия си жезъл така, че кокалчетата му побеляха.
- Алион велики...
Огънят цареше тук, стихията, поглъщаща живота, а пламъците трептяха в безконечен танц на смъртта. Почти всичко бе изпепелено, обгорени, черни дървета сякаш тъжно се взираха в Гвилион, докато той пристъпваше по напуканата земя, изстрадала тъй много.
- Кой си ти, причинил това на природата?!- изрева като ранен звяр чародеят, усещайки как гневът и яростта го обземат.
- Появи се най-сетне значи, ученико на Килиам от клана Вечно листо. – слаба фигура се материализира от най-близките пламъци.- Започвах да си мисля, че не ще дойдеш, жрецо на тази, що бе обругана.
Роденият в огън, защото Гвилион осъзна, че мъжът срещу него бе такъв, бе най-много с три-четири години по-възрастен от самия него. Остър нос, живи и някакси горящи със стаена злост очи и жилаво тяло имаше огненият жрец. Ръката му се вдигна и той се усмихна.
- Приятелче те е довело тук, виждам. Мисля, че не ще ти трябва това пиле. – презрително процеди през зъби той и отпусна ръка. Белият гълъб нададе само тихичък предсмъртен писък и изгоря за миг, обхванат от алени пламъци.
- Не трябваше да го правиш! – изсъска Гвилион и хвана с две ръце жезъла си. Зеленина избуя по полираното дърво, а опасни бодили изникнаха тук-таме, подаващи се от нея. – Приготви се за битка, служителю на Всепоглъщащия, защото не ще просто действията ти.
- За какво мислиш, че направих всичко това, глупако. – изсмя се мъжът срещу него. Огнени стълбове се завихриха около мага, а после го обгърнаха. – Линдрас Т’езок е името ми, момченце. Запомни го, защото то ще е последното нещо, което ще възприемеш. Нека видим как закрилницата ти ще ти помогне, пале такова.
Огънят се укроти за малко, ярка аура около тялото на противника на Гвилион, после за части от секундата стихията се изстреля към земния жрец, мълниеносна като змия в атака. Младежът едва успя да заплете енергиен щит, който да го предпази от атаката и част от огъня облиза дясната му буза.
Не започваше добре, помисли си Гвилион, опипвайки пострадалото място. Мехури се бяха заформили, придружени от дразнещо парене. Чародеят тропна с жезъла си и усети как корените на околните дървета запъплиха под земната повърхност, устремили се към противника.
- Ха! – ухили се Линдрас и отскочи немислимо високо в същия момент, в който корените изригнаха, протегнали се да го вклинят в земята, правейки го лесна жертва и обездвижвайки го. – Усетих хитростта ти, сине на земята. Млад си още, и непохватен. – жрецът още бе във въздуха, левитирайки по някакъв незнаен за Гвилион начин. – Мисля, че е време да те запозная с един....приятел, нека кажем. Надигни се, слуга на Всепоглъщащия. Чуй призива ми, Червей на омразата!
Момчето усети разтрисането. Недрата на земята се тресяха неудържимо, докато едно огромно и до болка познато на момъка същество не видя бял свят, разперило ципестите си криле, окъпано в камъни, пръст и кал. Ниагх бе повикал Линдрас, братовчед на самите дракони. Ниагх, лицето на омразата и злостта. Разярен звяр, не по-малко могъщ от братовчедите си. Съществото нададе нещо средно между рев и писък, и обърна малката си глава към него.
Ударът бе очакван, но все пак прекалено бърз, за да може Гвилион да реагира. Вихър от пръст и камъни зашиба момчето, разкъса дрехите му, набразди плътта му. Тотално пометен от магията на ниагха, чародеят бе отхвърлен с метри назад и се приземи с пукот.
- Сам, той може безпроблемно да те убие, ученико на Килиам. Аз мога само да наблюдавам как последните искрици живец гаснат в очите ти. – думите на огнения маг сякаш идваха от много далече.
„Помогни ми, Майко...”- помоли се Гвилион, повален, безпомощен, с изпотрошени кости и крайници. „Помогни, на своя син помогни...”
Усещаше как ниагхът се приближаваше, за да го довърши, а младежът не можеше да му се противопостави по никакъв начин.
„Помогни ми....”
Всичко бе някак мудно, надвисналият ниагх, уродливото му лице, костните образувания, украсяващи главата му. След няколко мига момчето нямаше вече да бъде измежду живите. Гвилион не изпита страх, а просто тъга. Тъга, че не ще види отново зелените гори, красивите планини, формиращи Световния Гръбнак, нямаше да види близките си...
И тогава дойде яростният писък. Ужасно пронизителен и изпълнен с болка и изненада, той постепенно замираше. Гвилион учудено отвори очи и видя гърчещият се масиивен звяр, чиято кръв буквално изтичаше от множество малки, но дълбоки рани. Ниагхът умираше, осъзна магьосникът. Закрилницата му се бе притекла на помощ!
Линдрас наблюдаваше всичко това хладно и спокойно, без никакъв намек за изненада от случилото се. Беше го очаквал, разбира се. Природата не би оставила свое чадо да умре току-тъй. Гвилион осъзна, че срещу себе си има непоклатим противник, който нямаше да се предаде лесно. Нищо ново под слънцето, все пак.
Изведнъж усети странно гъделичкане и болките от множеството му рани, и от счупените крайници и ребра започна да намалява, а енергията бавно се завърна в тялото му. Всичко живо, всяка растение му даваше своя живот, за да продължи младежът борбата си срещу огнения осквернител на природата. Дърветата около него, които не бяха изгорели, повяхнаха, отдали живота си, и младежът се натъжи, но това само раздуха огъня на яростта в сърцето му.
- Със слугата ти е свършено, жрецо. – изкрещя със свит юмрук магът.
Линдрас само кимна.
- Така е. – без какъвто и да е намек, че ще направи нещо, мъжът направи странен жест с ръка и огнени острието затанцуваха около Гвилион, стеснявайки кръга с всеки изминал миг.
Момчето скочи с идеята да напусне пламтящия ад, и успя да се измъкне, но едно острие се издигна и изгори бедрото му жестоко. Гвилион изсъска от болка, но помъчи да се концентрира.
- Сберете се, духове земни и подземни! – изкрещя той и удари с юмрук земята.
Ефектът бе мигновен. Земята се напука и пукнатината се насочи към Линдрас с недоловима за който и да е човек скорост. Стаената сила изригна и отхвърли огнения маг във въздуха, след което той тежко се приземи на обгорената земя. Падайки, той все пак успя да прати огнено кълбо по Гвилион, което, макар и неточно насочено, му причини известни вреди. Зашеметен, земният пазител видя как противникът му несигурно се изправя. Силите и на двамата бяха почти изчерпани, осъзна той.
- Време е да умреш, слуга на Всепоглъщащия! – надигна кедровия си жезъл той.
- Бих ти казал същото, сине на Майката земя! – някакси горчиво се изсмя и Линдрас и в ръцете му запламтя жезъл от виещи се пламъци.
- Майко земя...
- Всепоглъщащи вси...
- ...призовавам те...
- ...призовавам те...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- СЕГА! – изкрещя Гвилион и тоягата в ръцете му засвети с ослепителна светлина.
- СЕГА! – изкрещя и Линдрас Т’езок и пламъците лумнаха с мощ.
А после двете сили се сблъскаха. Ослепително сияние, и Линдрас, огнения жрец, бе пометен от стихията на разбеснялата се Майка, победила пазителя му, Всепоглъщащия.
Гвилион триумфално се изправи и закуцука към противника си.
- Победих те, Линдрас, служещи на разрушението. Дойде времето ти.
- Добра битка, пале. – усмихна се загадъчно жрецът. – Но и твоето време дойде.
Земният пазител така и не разбра какво имаше предвид той, защото едно огнено острие се заби точно между ребрата му плисък.

„Нима огънят можеше да прави това...?!”

Това бяха последните мисли на Гвилион, след което той се строполи бездиханен, само на няколко крачки от противника си....
*****
На сутринта от Линдрас Т’езок не бе останало нищо. Земята бе взела своето и трупът бе нахранил животните, а сега подхранваше гладната почва. Тялото на Гвилион обаче бе там, обгърнато нежно от корени. Сякаш го бяха прегърнали тези корени, така се бяха оплели около него. Отнякъде се появи сивкав вълк, който решително се доближи до тялото, така съхранено и пазено. Някога той бе бял гълъб, но сега му бе отреден живот, различен и същевременно подобен на предишния му такъв. И ако човек се бе загледал, щеше да види една сълза, търкулнала се от кехлибареното вълче око.
Но вълците не плачат, нали?
...А отвъд планините, слънчевият диск се надигна. Време бе да започне поредният ден, част от Вечния Кръговрат.

[traektoriq]

^