Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Звезди и мрак

Усамотена и спокойна е тази нощ.
Само аз – и дъщерицата моя мила.
Не ти трябва сега каква и да е мощ
Под крилото опашчицата се е свила.

Далеч е светлината, пулсираща и толкоз ясна.
Но усещам я с всяко туптене на сърцето.
Решавам в тъмното нечия друга дума да драсна
Гледайки замислено в тъмнината на небето.

Спътничката ми пък нейде пак тихичко блуждае
Загубена в мътните си, свои далечни светлини
Все някой за всеки един от нас напук ще нехае
Но ще преодоляваме заедно спомени болезнени.

Вълчица сияеща пък нейде, надявам се, скита
С усмивка жизнерадостна на лицето светло.
Нощта при мен пристига, с оглавена свита
Иде ми да разчупя света с призрачно длето.

Другите звезди от съзвездието ми свещено
Разпиляни са някъде, из земите световни.
Знаят, че от мен на тях винаги е простено
И ще се борим заедно с проблемите злобни.

Толкова далеч, а всъщност толкова са близко.
С тях възвишено е Тук, няма нищо низко.

[Helloweencheto]

Iron Maiden-04.06.07 Live In Sofia!
Наемам се с нелеката задача да опиша с думи нещо, което не може да се опише без да се почувства със сърцето! Беше 27 февруари, студен, зимен ден... Валеше сняг, аз вървях, прибирах се от училище и слушах Dream of mirrors... Телефонът звънна... Беше най-добрата ми приятелка, викаше неистово, нищо не разбрах, само чух, чух свещената дума, чух с ушите... МЕЙДЪН ще идват!!! Брат ми заминаваше след 2 седмици за Сърбия, а аз нямаше как да отида с него! Вървях по улиците като пияна! Щяха да ме блъснат няколко коли... Едва, едва се дотътрих да нас... Влезнах и с отключването на вратата почнах да плача... Сълзите ми се стичаха като река и заливаха всичко наоколо... През сълзи се обадих на брат ми, а той вече знаеше! Започна едно велико, ВЕЛИКО чакане! Дойде и 7 март - денят на билетите! Аз бях на училище и брат ми се обади и ми каза, че са ги взели, изпаднах в истерия, цялото училище разбра, че имам билет! Вървях по коридорите като луда и виках... После чаках, чаках, чаках! Всеки ден си лягах и ставах с мисълта за 4 юни! Всяка вечер се молех да дойде по-скоро! Дните летяха, летяха и докато се усетя, вече беше 3 юни! Седях и си мислех, тоест опитвах се да осмисля идеята, че на другия ден ще видя част от живота си, от сърцето си, една неделима част от мен, която бе подарена на МЕЙДЪН още в първата секудна, в която чух dream of mirrors! И по ирония на съдбата слушах точно тази песен и точно в този момент си мислех и се молех да видя НЯКОГА Мейдън и се оказа, че ще ги видя... Легнах си! Беше 3 срещу 4! Лежах в леглото! В 6 трябваше да стана, бях на училище! Но кой ти мисли за сън! Станах, облякох се, сложих си с треперещи ръце блузата и медальона на Мейдън и тръгнах,като дори си забравих якето от вълнение! Едва издържах училището като сметнем, че ме изгониха от половината часове, защото не внимавах! Прибрах се... Седнах на земята и пуснах уредбата! Сълзите отново потекоха... Дойде мигът, МОЯТ МИГ! Брат ми каза, че е ВРЕМЕ да тръгваме! Завих се с великобританското знаме, което Брус развява на the trooper и тръгнахме! Гледах по улиците море от метъли с фланелки на Мейдън, гледах и плакатите на тях с големи букви пишеше IRON MAIDEN, но все още не вярвах, че може да е истина... Хванахме някакъв трамвай и стигнахме най-после до стадиона, след проверки и мъки най-после бяхме ВЪТРЕ!!! Минаха Ахат, мина и Лоран, която честно да си призная не ми правеше впечатление, за разлика от на повечето хора, по простата причина, че вече бях тотално откачила, за да мисля за нея! Стана 9 без 5, погледнах към небето и си помислих "Боже, аз съм тук, аз съм при тях, след броени секунди ще ги чуя, след броени секунди ще ги видя! Благодаря ти, че ме дари с това щастие!" И дойде, Господи, дойде МИГЪТ! Те запяха... Никога, АМА НИКОГА няма да забравя този миг! Аз все още седях като в несвяст и дори нямах сили да се зарадвам напълно, имах чувството, че нещо вътре в мен се променя... Дойде и преломният за мен момент FEAR OF THE DARK! Брус запя, а 30000-ния стадион скандираше "ООООООООООО"! Нямам думи! Именно тук почнах да плача неистово... Беше вярно, това бяха ТЕ, аз бях там, в този миг аз осъзнах нещо, аз осъзнах, че мечтите се сбъдват, аз осъзнах, че няма невъзможни неща, аз осъзнах, че съм най-щастливия човек на света! Това е един от най-важните мигове за мен, той върна смисъла на живота ми, накара ме отново да повярвам в красотата му... Беше невероятно,един от най-емоционалните мигове в целия ми живот! Но всяко хубаво нещо си има и своя край! Свърши се, прожекторите загаснаха, те си отидоха, но остана една истинска публика, която Брус бе чакал 25 години... Всички бяха въодушевени, засмени, шушукаха си, говореха, викаха, смееха се! Аз седях! Като скована! Мислех си, бях дълбоко вглъбена! Завих се със знамето и само вървях, тълпата завика NO MORE LIES! Аз извадих последните си сили и запях с пълно гърло... Вървяхме... Качихме се на някакъв трамвай! Обаче по едно време той спря! И май ни казаха нещо от рода на да слизаме не знам какво си! Но мен не ме интересуваше, вървяхме, вървяхме без посока, не знаехме къде сме... Стигнахме до някакъв супер маркет и си взехме вода, този розов девин като го видя и се за 4 се сещам! Отпих няколко глътки, но дори не бях жадна... Устата ми беше пресъхнала от викане, не можех да дишам добре, но това не ме интересуваше! Продължихме да вървим... Нямаше таксита... Най-накрая намерихме едно и се качихме, стигнах си вкъщи! Брат ми си легна, беше на изпит!Нямаше с кой да споделя всичко, което бушуваше в мен! Седнах на леглото по турски и отново започнах да плача! От болка, но и от радост, от тъга, но и от щастие от вълнение, че се е сбъднала една от най-големите ми мечти, от благодарност, че МЕЙДЪН са ми върнали изгубения живот... Така плаках цяла нощ и стана 6, беше време да ходя на училище, аз не се бях събличала, бях си с дрехите от концерта... Тръгнах, беше студено, аз бях само по тениска, но не чувствах нищо, нито студ, нито утринното слънце, което нежно огряваше заранта!Чувствах нещо много странно,някаква уникална радост и удовлетворение, но и малко тъга, че всичко вече е свършило! Стигнах в училище и не спирах музиката, никога няма да забравя как ме изгониха от час, защото съм изглеждала ужасно зле!Но мен не ми пукаше, аз седях и гледах в точка! Бях побъркала всички, те знаеха, че ще съм там, та аз им го говорех месеци наред! Очакваха като отида да започна да разказвам! Но аз мълчах! Те питаха толкова ли беше зле, аз само продумах с безмълвен глас: "АЙРЪН МЕЙДЪН ми върнаха живота" и се просълзих! Те замълчаха, не ме попитаха нищо повече! Очите ми говореха повече от всякакви думи! И до ден днешен всяка вечер си лягам, поглеждам плаката на МЕЙДЪН и се моля да ги видя отново и тази магия, този приказен сън да се повтори... Все пак мечтите са безплатни, а надеждата умира последна! Никога, никога няма да забравя 4 юни, винаги в сърцето ми ще има една малка частица, отредена за този ВЕЛИК ден, ще го разказвам и на децата, и на внуците си... Дори сега, докато пиша и си спомням в детайли, пак плача... Господи, дано да дойдат отново!!!

Не се стряскайте от дължината...

[Aggressive Perfe...]

Секунда
------------

Секундата е дар от Бога
велика, мощна, вечна сила
Пред смъртната присъда, преди гроба
Минутата е толкоз мила...!

Не пропилявай дългата секунда!
Гони живота с всеки миг
За него вечно ти бори се
Съдбата посрещни на щик!

Живей секунда за секунда
останалото е лъжа
Съдба, Бог, орис - зла заблуда!
Истината е сега!


...бла бла бла, уоооотевър

[scion_of_storm]

"посрещни на Щик", надявам се, защото шик ми звучи някак друго :Д

Можеш още да я развиеш може би, иначе..не очаквах от теб такова нещо

[scion_of_storm]

1.3.R.

„Всички се стремим да намерим себе си.
Като го направим – всички ни боли.”

Беше тъмно, мрак отвътре и отвън.
В дебри на съзнанието лутах се.
Що чух вътре – на стомана тихий звън
Или пък плач на безпомощно дете?

Нито едно от двете.

Плесен, мухъл, всичко изпустяло.
Надвиснали зъбери на лудостта.
Всичко без бой сетен се поддало
И гмурнало в на мрак злостен пастта.

Път осеян с ларви; чакат метаморфоза.
Дълбини отворени към непозната земя.
Крачки утихват, застинала поза.
Това бях аз в самия себе си, същност болна.

„Не можеш да узнаеш всичко за себе си
Глупак смъртен, та това ще те покоси.
Такъв е и цял родът злочест човешки
Изпъстрен с всебройни недостатъци.”

„Искам...да...знам.
Та това тук съм самият аз.
Не ще се предам
И ще намеря от вси излаз.”

„Същество малоумно, толкоз ли си заслепено
И глухо в неосведомеността си.
Зверчето диво във вас не ще бъде укротено
А растежът му зъл ще се ускори.”

Спуках ларва една, после втора, трета.
Дума произнесох, в горест заклета.
Ръцете си сетни, мръсни от грях грозен, разпрострях
И тънката мембрана на съзнанието разкъсах.

Гласът по друг начин зазвуча,
Откривайки безброй обещания.

„Що пищи ти във ума?”

„Да разкъсам диво плътта...”

„Що напев отровен носи във кръвта?”

„Вечна господарка моя – Лудостта!”

Тих кикот, около мен леговището
На проклети създания се могъщо разтресе
„Вече друго ще ти бъде прозвището!”
И съзнанието ми в нов поток се унесе.

[scion_of_storm]

Нужда

Имам нужда

Да разбия ритъма
На живота, на
Тази рутина.

Оковите оставят
Тези рани
Резките възпалени
Във плътта.

Ключът обаче
В мен не е.
Взеха го преди
Ала кажи кога?

Кажи ми, моля, после, и
Защо така е?
Угаси пак моите искри
Съществото...лае.

Имах нужда,
Братко, сестро.
Ала няма я сега.
"Преди" - изкрещи кога?

Символите под плътта
И те крещят силно
Тази побъркана река
В съзнание безсилно.

Всичко е равносилно
На лъскава клетка.
Как искам обаче аз
Нея смело да строша...

****

Гипсът строших
В парче се скрих.
И в безсмъртна клада
Пея хаотичната балада.

Сред стените бели
Крещях и писъци надавах.
Живяха в мен Умрели
Ръцете ми им подавах.

Тези проклети
Червени грозни линии.
Така издайнически.
Бръкни навътре. Убий ги.

Но аз ги разширявам
Ох, колко са сладостни.
И тази песен, що ще напявам
Освобождава призраци.

Ръка в ръка
Кръв до кръвта
Дори и без вода
Ще успея да се удавя.

А след мен тези
Линии ще блещукат
Ще се усмихват Онези
От своя ален тъмен кът.

[LordZombie]

Лунни Сенки

Крача срамежливо из полето
щурците тихичко присвирват
гледам страхливо към небето
звездите тихичко пришепват

В нощи,красиви като тази
някъде се скитам из мечтите
В нощи,толкова специални
някъде се губя сред звездите

Прелесттна луна,ех нямам думи
времето минава,под нощта дива
Странна тъма,диря те по тези друми
спомена остава,луната го прикрива

Лунни сенки,прелест и разкош
Лунни сенки,диви и омайни
Лунни сенки,краткотрайни
Лунни сенки,лека нощ !

[Twilightfall]

Супер брутален текст, който писах преди време -> ;Д

Няма заглавие

They were four black whores
Who were accused of witchcrafting
When the witchhunters found them
They brought them in a house
In dark, and long forgotten forests, far, far away...

The first one was pregnant
And the tormentors ripped her belly
And fucked her unborn child with a sword
In front of her eyes

The head of the second one
were putted between two boards
And whem they starrted to hammering
Her tooths pierced all of her mouth
And her brain came out from her ears

The third`s breasts were break off
And they play football with the first one
The second were putted inside her ass
At the end of the game
They made her eat a rat, and spilled
lubricating oil inside her mouth
Then they burned her at slow fire

The last one were tortured with 'The boot'
Then putted her in an 'Iron Maiden'
When her blood came out
They drunk it, and feast on it all...

[MadHatter]

Човече, с какъв ум го постна това?

[Twilightfall]

Що, к'во му има? :Д
Ясно е че е за та*ак...

[Ulair]

Хаа! На мен ми се видя забавно ,е тва е искуствУ !!

[scion_of_storm]

Тея дни имах идея за разказ, който може да премине и в мини-роман, в зависимост от желанието, реализацията и всичко, и днес се захванах със започването му. Няма да ви поуствам всичко, което съм написал, защото ще отнеме много място, пък и няма смисъл. Просто ще дам началото, за интересуващите се, ако има такива

~Част I~

Стонът на вятъра протяжно се носеше над изсъхналата земя, белязана с клеймото на прокълнатостта. Косата спря своята игра с въздуха, и, макар и по-дълга от обичайното за един мъж, успя да застане мирна.
Капчица. После втора, трета...Капещите от острието кървави сълзи падаха върху пръстта с оглушителен грохот за съзнанието на тъмната сянка. Тихо приплъзване, струя, тъничка като човешка вена, плисна като последен писък върху повърхността, подета от вятъра. Камата бе прибрана където й беше мястото, а скоро и другата я последва.
Мъжът застина за миг, взрян в тялото, и направи жест, знаен само от малцина. Знакът на Хаоса. После, загърнат в неизменната си роба, тъмна като покровителката му – Тъма, той надигна глава и с леки стъпки се отдалечи.
Името му беше без значение, защото той го бе изгубил. Или може би така му се искаше...
Взряният. Така му викаха.
Убиец на свободна практика.

*****

- Знаеш, че не си с всичкия си, нали? – прошепна му Алиас, затъкваща поредната скрита кама нейде из дебрите на облеклото си. – Не трябваше точно него да убиваш, сега ще си имаме неприятности...в най-добрия случай.
- А в най-лошия? – леко се усмихна Взряния с онази хлад, която му бе присъща. Ирисите на очите му сякаш пулсираха.
- Невъзможен си. – изсумтя стройната жена малко над трийсетте до него.- Ще трябва да се покрием за известно време, Зедлас беше важно копеле.
Мъжът-сянка до нея се изсмя и Алиас потрепери. Плашеше я, но някак успяваше и едновременно да я привлича по някакъв особен, необясним начин. Не като любовник, разбира се, или в какъвто и да е по-интимен смисъл. Дори не и като приятел, поне според традиционните представи за „приятел”.
- Защо си мислиш, че ме е страх от гниди? Дадена ми бе поръчка и я изпълних. Това ми е работата, това ми е призванието. Теб ако те е страх от случващото се скрий. Знаеш, че като отминат нещата ще те намеря.
„Няма и капчица съмнение. Ти винаги намираш това, което търсиш.”, усмихна се вътрешно Алиас. После въпросът сам изплува в ума й.
- Кой ти даде поръчката?
- Две мъртви очи.
Камата убоде леко пръста на жената и мъничко червено петънце изби на показалеца й. Постоянно я учудваше и изненадваше. Сантименталността бе последното нещо, което тя мислеше, че ще бъде открито в него, наред със съчувствие към какво и да е. Но ето, че те явно имаха своите проявления в тази същинска броня, която бе сърцето на мъжа пред нея.
- Странна птица си, знаеш ли, Взрян? – фиксираха го тъмните й очи.
Той килна леко глава като знак на съгласие и лаконично прошепна:
- Покрий се, докато доразчистя случая.
Звукът от прошумолялата роба остана сигурно впит в съзнанието й, макар че Алиас бе останала сама в тъмата.

[prayer4eto]

^ ЧОВЕЧЕ !!!

Зарежи стихоплетстването - давай в проза !!!

[scion_of_storm]

[Aggressive Perfe...]

^^Абсюлютно! Прозата му е мега яка!!! Браво, Сционе!

[MadHatter]

Циционе, калинките да те чукат, бе, каке! Искам още 600 страници такова писание...поне

[Ulair]

А такааа! Бива си го и в прозата явно! Хареса ми доста това! Чакаме следващата част!
Сционе, я светни и критиката за бъдещото заглавие на тази многообещаваща творба?

[scion_of_storm]

Бе чакай да видя първо какво ще стане със самата идея и дали ще я развия правдоподобно, после ще мисля заглавие.. :Р

Вие ще ме откажете от стиховете обаче :Д

[Svetyl]

Според мен трябва да пишеш в полустихотворна форма... в смисъл да е разказ, но ритмичен. Нещо бардско...

[Ta' Zhal]

Златни ти уста, Светъле, колкото повече мисля, толкова по- добра ми се струва идеята!

[scion_of_storm]

Да, ама не знам дали ще успея да го докарам както трябва о.О някой път трябва да пробвам с нещо де. Засега ще се задоволите с обичайната порция стихове...след прозата ;д

По рохката пръст ходих тъй дълго босоног.
И кръстосах всички възможни краища на света.
На копнежа сетен чух оглушителния Рог
И поисках в хладината свещена да умра.

Сърцето пръсна ми се на хиляди частици.
Всяка една от тях събра невидима ръка.
В ума ми шепнеха ми тез’ печални жрици
И разкри се в нощта Царица Меланхолия.

Душата ми строши я този неумолим чук.
И порязана ръка всяко парче държа.
В ушите ми остана само един звук
Звукът толкоз сладък и примамлив на Рога.

Кажи ми, ти, що водиш ме в лабиринта
Кога ще намеря аз края, за да съм тих?
Кой ще е входа, кой ще е изхода за мен
Ще изпреда ли на гроба си надгробен стих?

Ръцете ми са празни, душицата – също.
Всеки ден търся нещо ново в света злочест.
Очите ми към незримото се извръщат
Но сетивата не възприемат магична вест.

Кажи ми, ти, Оковала моето съзнание
Моето притиснато сърце.
Защо няма да намеря важното Познание?
Без него...не мога аз. Не.

И в тишината бледа на нощта
Носена леко от скръбната мъгла
Запях аз вътрешно моята балада
Ще намеря все някога Познанието.
Да...

***

Защо се усмихваш, човече малко
След като в теб мъчение е просмукано?
Кукловоде всемогъщ, не е ли жалко
Да взимаш дори това, що е веч’ изсмукано?

Кой дърпа ви така яростно усмивките
Че така изкуствени седят на вси устните?
Кой сърцата ви в светлина обгръща
Скривайки тъмата в тях вездесъща?

Светът е кухото кълбо на слоеве мъртви, безкрайни.
В който ние сме шумата, що наесен ще замине.
Всички около теб, в деня, думи мълвят омайни
Ала знай, че плътта накрая завинаги ще загине.

Душата подлагай на изпитания, за да се развие.
Плачи така, че да бъдеш докрай ти изцеден.
Сърцето сбира се отново всеки път щом се разбие
А щастливецът оказва се тоз, що е сломен.

Не можеш сивотата с думи жалки да победиш
Не можеш всички злини вече изтъкани да сломиш.
Можеш да съшиеш всички счупени светове
Можеш да яздиш за миг поне техните ветрове.

Така че, човече малко
Вече не си ти тъй жалко.
Има защо да се усмихваш
Без чувствата ти да потискаш.

Няма го дърпащия конците твои.
Създай световете магични безброй...

[scion_of_storm]

Идеята за стиха е на милата ми дъщерица По Sear Bliss - Night journey...

Скитащият

Лицето му бе още в началото смъкнато
За да не вижда окаяния земен свят.
Името – от мрак неприветлив подло отмъкнато
Не присъстваше в този безумен ад.

Вековете бе той, скитащия вечно, страдалец клет
Яздил, чакайки от тях следващий носталгичен куплет.
Болката течеше му в кръвта сетна
Надежда нивга в него не присветна.

Нощ на истината, нощ угнетена, последна.
За някои смъртни тя бе просто нощта поредна.
Юмрукът към звездите плавно полетя
Не с укор, ами протягащ се към тази заря.

И крещи, и вика той, изтлял отвътре напълно.
И шуми, и вихри се тъмний вятър в сърцето.
Думите излитат навън, като че за последно.
Част по част възвръща цялостта си свята лицето.

За всяка болка – радост вечна и несекваща..
Това обещава му трева под него тъй зелена.
Душата му полетя, песен плавна, незаекваща
Разнесе се по път звезден към великата Вселена.

А на земята, от лунни лъчи нежно обляна
Остана навеки от скръб една дълбока рана.

[scion_of_storm]

Моята стая

Във моята стая
Крехки са сивите лъчи.
Тяхната омая
Шепне ми: „Всичко забрави.”

Във моята стая
Прокоп сляп към душата
Тихичко копая.
Изгарям светлината.

На лъчите зноя
Обгръща ме в мекота.
Сетен ми покоя...
На духа, а и на плътта.

И живот тука няма
Така съм си избрал.
Само огромна рана.
Нямам тежест. Умрял.

Във моята стая
Тихичко ще загина.
Под сива омая
Кротко ще се спомина.

[TerminalFrost]

Не знам дали трябва да отговарям тук, защото не е точно художествена литература, но наскоро започнах да пиша книга на тема: XHTML, CSS и Java Script: Въведение в съвременното браузърно програмиране, семантика и достъпност на кода. Получава се доста добре, а и самият аз си систематизирах знанията. Нямам търпение да я завърша. Вече писах на няколко издателства, и се надявам да я издадат, но дори и да откажат, ще се самофинансирам. Заради собственото си удовлетворение, и защото имам какво да кажа.

[scion_of_storm]

Признание


Бледата блудница посети ме пак
В тъмната, спокойна нощ.
Обеща да ми покаже отвъдния бряг
В ръцете държейки нож.
Оставих я с очи благодарни
Сърце насън да прободе.
Нейните ръце не са бездарни
Тя ще ми дари сън поне...

Пробвах, свят безличен, уж скъп мой...
Пробвах да намеря Познанието.
Скитах из дебрите без покой
Разбрах, че нужно е Страданието.
Като светлина и мрак са, разбираш ли
Едно без другото не може.
И при съвкуплението на техните искри
Плодът вечен бива заложен.

Блудницата излекува тези рани, що
Другите не могат, дори и да опитват.
Уморих се да съм онова черно листо...
Да усещам как сетивата не изпитват.
Усмивките насила изтръгват се, но тежко
И от тях боли отвътре тъй ужасно.
Слънцето жестоко в мен пече толкоз жежко
Че изгаря всичко мое, що е обично.

А тухлите затискат злобно сърцевината
И спира тя да търси своята друга Храна.
Водачът към пътеката не желае отплата
Но самата тя с шипове е постлана.
Не мога под земния покрив навек да живея
Не вдишам ли отвъден въздух, ще полудея.
Не усетя ли вятър под крилете, ще залинея.
Не мога да спра за това Познание да копнея.

Блудницата бледна посети ме пак.
И връща се винаги, щом настъпи зрак.
Очите ми менят света около мен.
Но не променят и тоз безконечен плен.
Нищо, че се надявам затвора да разруша
От тъмницата ужасна да се извися.
До тогава ще очаквам нашите бледи срещи
Които, макар и красиви, винаги са зловещи.

[scion_of_storm]

Специално за Прейърчето, любителя на прозата ^^ Малко е остаряло, от два месеца, ама пък..карай да минава.



Крилете на Този, що няма име, отново с плясък разцепиха застиналият, лепкав въздух, метящ изпръхналата твърд на злочестата ни планета. Бях се променил от предишната ни среща. Той едва ли. Никога не се променяше, а разперените му криле – едното бяло, другото – черно, доказваха това. Балансът, който поддържаше постоянно, тънкото мостче между мрака и светлината, на което стоеше той със зорките си очи. „Странно”, отбелязах си наум. „ Очите са му посивели ужасно много”. Сякаш беше...остарял, изморен?
- Нямам сок от грозде. – отрязах го аз. – И душевен кърлеж нямам. А сокът го раздадох на близките ми, да им помага.
- Винаги ще имаш душевни кърлежи, Носителю на Тях. – лаконично и с тъжна усмивка изрече криленосецът пред мен. – Знам всичките ти тайни. Всичките ти мисли. И ти знаеш, че аз ги зная.
Кимнах. По дяволите, прав беше.
- Опитваш се да овладееш Хаоса, Носителю на Тях.- продължи той. – Опитваш се да се хвърлиш в сърцевината му и да станеш част от него, както и той да е част от теб. Мислиш ли, че е възможно това, поне напълно?
- А не е ли вече станало? – усмихнах се на свой ред. Знам какво виждаше – младеж на има-няма седемнадесет години, ще помислите вие, веселяк, шеговит, слънчев...Уж имах бели, светли криле. Лъжете се, той виждаше Мен. Не многопластовите обвивки, които обгръщаха същината и я задушаваха в капан. Сивата сърцевина на очите ми присветна и аз повторих. – Не е ли така?
Стомана срещу стомана, отблясък в слънчевия ден, поредният механичен за човечеството.
- Прав си, Носителю на Тях. – твърдо изрече той. – Закърмени сте с Хаоса и вероятно пръстта около вас в сетните ви гробове също ще е просмукана от Хаос. И все пак взорът ти е отправен към това, от що малко се интересуват.
Погледнах през прозореца, пробивайки през слънчевите лъчи. Марионетки, онези там. Всичките, до един.
- Разочарован си. – проехтя гласът му зад мен. – Не само от тях, но и от теб.
- Да. –кратко и остро отговорих. – Не искам да говоря за това. Неприятно ми е.
Този, що няма име се закиска. Звукът беше особен и неможещ да бъде определен.
-И ти си човек. Смъртен. Някои ще кажат, че възгледите и мислите ти са плод на възрастта ти, и че ще пораснеш. И ще са прави донякъде. И когато завършиш своята метаморфоза и животът потуши огъня в теб и изкове чук на практичността и нормалността от тлеещите въглени, ще се смееш и чудиш на всичко сегашно.
- Няма.
- Всички така казват.
- Знам. Но аз съм аз.
- Всички казват и това. Живеш, умираш. И никой не те запомня.
- Млъкни, знам.
- Или ако те запомнят, то е временно. После избледнява, луна на изсветляващата небесна синева.
- Млъкни! – сивотата в очите ми се възпламени, усетих го.
- Сивият пламък е най-опасен. – отбеляза Този, що няма Име. – Жалко, че светът ти не може да го види. Просто няма магичност.
- Има. И аз правя всичко възможно да я открия, за да ме облее.
- ” If I could merge the mundane and the magic…”
- „...we’d forge the new unknown.” – довърших аз една от Песните на живота ми.
- Нищо не можеш да изковеш наново. – Той плесна с криле.- Пещта на този свят е запустяла. Пуста, мъртва...такава е.
- Удоволствие ли изпитваш да си сланата в разцъфналото поле на съзнанието ми? – разко го попитах аз. – Яд те е, че нямаш хаос в себе си , а?
Може и да го беше яд. Все пак сигурно е гадно винаги да си уравновесен и балансът да е налице.
- Не. Коригирам слепотата и наивността ти. ”Apply layers to reality..”
- ”Things only you can see”, затананиках си аз и погледнах марионетките долу, отново. Черните ангели влачеха прокълнатите си от Едена вериги след себе си, и се мешаха с хората. Незрими, злобни. Паднали.
- Остави ме да виждам каквото си искам, и да го възприемам както си искам. – прошепнах аз. – Вярата крепи сърцевината. Сърцевината крепи цялостта.
- Тогава ти желая приятни разочарования и по-нататъшно посивяване. И внимавай. Кърлежите ти и демоните ти лесно могат да надделеят.

- Add a beat of normality
To tap the core of insanity!

Той се усмихна на поредния цитат от една от Песните. С поздрав в сивите очи той размаха криле и изчезна. Щеше да се върне, някога. Винаги се връщаше. Отместих погледа си от прозореца и се сепнах. Със сиви, тънки и изящни букви бе написал нещо от Песента по дървената рамка на прозореца. Само че личното местоимение бе подменено и бе различно от това в оригинала. С хаос в душата и мислите се замислих. След малко се усмихнах, взрян в реторичния въпрос. А буквите блестяха в сивотата си, така изящна и обречена:

”Where is the dark YOU came to find?”

[sharon]

Стават все по-добри, едва ли ще разбера защо и как... За prayer4eto не знам, но лично аз съм възхитена от това.

[prayer4eto]

Безмълвен пак останах, О Повелителю на зрака,
пред твоите слова...

[scion_of_storm]

Мерсим, общо-взето това е от по-личните ми неща, има и първа част...ама нея трябва да си помисля дали да я поуствам, и е на по-ниско равнище.

=)

[scion_of_storm]

Вричане - отричане

"Преди
Носих, глупакът аз
Следи
На Забравения час..."

И щом излъгах и себе си
И другите близки мои
С горчивина се аз изплюх
Плюх на желания покой.

Защото в Олтарът ми
Настоях да е съвършено празно
Но в него вградени
Да са Живота и Самотата.

И ето, че Олтарът от
Сътресение бива разклатен.
Да, там си е онзи Живот
Но няма го другий стълб златен.

В Дванадесетте змии
И дракони умрели
Вричам се да спра тази разруха.
Нека душата остане глуха.

Отричай го. Отричай го.
Хвърли пясък заслужен във Взора,
Във всички усещания, що имаш.

Отхвърли го, отхвърли го
Никога, нивга не имай умора
Не можеш да даваш, а само да взимаш.

Аз съм Рушителят на ценности
На всичко свято и добро.
Всички мой злочести дейности
Диктувани са от его зло.

И ето защо Олтарът искам
Да остане същий, както трябва да е.
Чувствата тихичко да потискам
Оставяйки всяко там, вътре, да умре.