Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Svetyl]

Така и не можах да разбера този ти стремеж да пишеш ПРЕвъзвишено... сигурно проблема е в мен.

[scion_of_storm]

Ами не може да се каже, че е в теб, просто имаш други възприятия, аз не те виня
И действително на моменти леко попрекалявам, но просто така ми иде отръки..

[Aglarana]

^ Едно голямо лирическо отстъпление
Фаворит ми е "Признание"...

[sharon]

Мерсим, общо-взето това е от по-личните ми неща, има и първа част...ама нея трябва да си помисля дали да я поуствам, и е на по-ниско равнище.

Дай насам, не се ослушвай!

[scion_of_storm]

^ Едва ли ще ви хареса, не е типичния за мен стил, малко по-бля е, но ми е едно от най-любимите ми неща ;>

Денят беше сив. Да не повярваш, представи си. Вече бях започнал да вярвам, че сивотата е решила да се съчетае с мен, то бива любов, бива, ама чак пък толкова...
Отпуснал се бях, уж – дай ми Prisun грозде у нас, и съм в екстаз. Пълна размазвация, отвсякъде. Докато усетя, че глас звучи в главата ми, Този, що няма име се бе изнервил.
„Айде де, Носителю на тях, не ме ли чуваш!”.
Въздъхнах. Търсеше ме нещо, може и да му бе домъчняло за мен. Да бе, сефте, засмях се аз.
„Кажи, братко.”
„Усетих нещо, трябва да говорим. Ще долетя.”
Свих рамене и сипах чашка сок от грозде и за него. Точно три минути и той кацна на балкона. Вие да не си мислехте, че ви пързалям нещо? Той действително долетя. Този, що няма име беше...Е, не се знаеше какво беше. Ни серафим, ни архдемон, ни човек, ни някакво божество....Едното му крило – черно, другото – бяло. Символ на баланса, вечното равновесие на мрак и светлина, зло и добро в него. И никога едното не надделяваше над другото. Да го пита човек как му е хванал цаката...
-Мерси за сока. – пресуши чашата той. Винаги ми изпиваше сока, копелето. – Имаш кърлеж.
Аз се опулих.
- Абе брат, какъв кърлеж в края на есента, хванали са влака за Хаваите черничките пичове. Къде го видя?
- Усетих го, не го видях. Имаш го.
- Окей...значи, действаме така – въртим обратно по часовниковата стрелка, нали тъй беше, после... – лампичката огря и направо изпече мозъка ми. – Чакай, усети го?
-Аха. Смъртни, кърлежът ти е душевен.
В първия момент си помислих, че съм попаднал на някакъв изключително възнесен и духовен кърлеж, мъдрец сред съкърлежаните си, ама не би. Тук станах сериозен.
- Къде и в какво го видя, Този, що няма име?
- В сърцето ти, душата ти, в самия теб е. Изсмуква слънчеви чувства, емоции, и ти трови душата само с тъга, мъка и мрачни мисли. Не си ли го усетил?
- Е аз от известно време съм си така. – свих рамене аз. – Не е като да не съм свикнал.
- Ако продължава тъй, ще рухнеш, Носителю на тях. Така ще се сгромолясаш, че не ще се изправиш после. А лошото е, че всичко зависи от теб – само ти можеш да го изкорениш. Още по-лошото е, че не можеш, защото си свикнал да е част от теб, и сякаш си зависим от него. Усилията ще са жестоки.
- Трябва ми помощ, това е ясно. – промълвих замислено - Близките ми ще ми я дадат ли според теб?
- Не.
- И ето тук грешиш. Дават ми я, но за жалост понякога просто не е достатъчна. Още трябва, и това си зависи от мен.
- Знам, Носителю на тях. Бори се, защото иначе ще си Изгубен.
- Боря се и сега дори, братко. Не изпадам в умиление при мисълта да се изгубя, но пък ако ми метнеш едни криле като твоите ще сък един щастлив тийн със сок от грозде и крила..
- Твоите ще са черни, ако ти бъдат дадени, смъртни. Мракът е в душата ти, светлината е за пред другите, повърхностен слой. Ще стане по-зле. Отлитам.
Махнах с ръка.
- Махай се, сигурно пак ще се видим, изпи ми сока.
Той се усмихна, сивеещи стоманени очи, пронизващи те до дълбините на това, що наричаме душа.
- Извинявам се. Няма как да не се видим пак, Носителю на тях. До нови срещи.
Погледът ми сигурно е можел да направи вода лимонтозу. Не стига, че ми пи от сока, скофти ми настроението, ами още по-лошо – каза истини. Истини...

*************

А иначе, нещо днешно:

Сечиво

В ден един топъл, прекрасен
Когато вихреха листата
Своя танц красив в светлината
Разкрит бе замисъл ужасен.

Призван бях аз, прокажения, смъртния
Да бъда още по-различен.
Да съм над смъртия и безсмъртия
Един инструмент зъл, отличен.

И със срам на челото се принизих.
Защото геройството ми позорно бе.
Едновременно в небеса се извисих
Съдбата с дела героични ме прокле.

Аз бях вселенската всепомитаща любов
И наред с това черната, сладка омраза.
Бях на любима изтръпнала горещий зов
Но и на отмъщението злобната проказа.

Ох, как ярко ми бе познат проклетия възход
И прекрасното, блестящото падение.
На дъската бях пешката велика на ход
Бях сляпата царица в неведение.

Бях ултимативното, велико сечиво.
Изтъкано от противоположностите две.
И сега, на одър смъртен, питам се – защо
Позволих това да се случи, защо ми бе...?

[noel_f]

Вчера написах няколко хайку. Какво ще кажете?

Зимно небе. Снежен клон.
Изведнъж на него
кацна врабец.

Сиво-бели павета.
Стръкчета трева
растат между тях.

Привечер. Дъждовни облаци.
Изведнъж пред тях
прилетя гълъб.

Вечер. Черни облаци.
Бавно зад тях
се показа луната.

Светлосиньо езеро. В далечината - гора.
Бавно по него
минава лебед.

[prayer4eto]

^ Спазваш стилистиката
Но реалното въздействие на Хайкуто е когато вложиш и някакъв смисъл в цялата работа - някакво завоалирано значение или пък последното изречение на пръв поглед да няма нищо общо, но строфата като цяло да е някакъв символ ... Поне така ми е разправял брат ми (който е в Япония в момента).

Иначе - браво за усилията

[noel_f]

Моите са пейзажни. Отделните елементи създават една цяла картина.

[scion_of_storm]

Напръстник

Напръстник ми дай
Непознати пътнико.
На лудостта лай
Носиш ти, безплътнико.

О, да, и призраци безброй.
Тормозещи ме пак и пак.
На бесните кучета тоз вой
И заплашителния, гнил мрак.

Напръстник ми дай
Приятелю на мен непознат
Дай ми, пък комай
Стана аз твой безплътен брат.

Напълни го догоре
Напълни го докрай.
Ще го изпия аз, зорлем...
Просто напръстник ми дай.

И без това съм отровен
Отдавна, че и отвъд.
Нека сега съм поробен
В безплътна бледа плът.

Напръстник ми дай
И нека умрат очите.
Нека само лай
Слушат ми вече ушите.

****

Отрицание

Прости ми, отрицание мое
Отречено звено.
Че в сърцето черно мое
Бе ти положено.

Прости ми, че в объркване
Злощастно аз те сложих тук.
Опитвам се отново, как ли не
Да те махна от всичко, тъй, напук.

Прости ми, отрицание мое
Че с клеймо греховно и теб
Може покрай вси да бележа.
Пълен е с него всеки жлеб.

Ще се опитам теб да изгоря
Защото...искам да те предпазя.
Прости ми и затова, че решен съм
Да предреша съдбата. Този сън.

Отрицание мое, дълбоко в мен остани
Закотвено сигурно, но под дълбоки вълни.
Лъч светъл, изгарящ отвътре душата
Прости, че гася ти насила светлината...

[noel_f]

Имаш си някакъв много специфичен, твой си стил.

[Svetyl]

ЧАКАЩИЯТ
Животът си върви,
той чака.
Измъчват от фалшиви мисли чака...
Чака в мрака
на своята измислена прилежност,
чака и забравил всяка нежност,
смята че най-важно е да минат всички лоши мисли,
инак щастието не би било най-истинско.
Чакай си... подритват твоята фалшива съвест,
ала ти я защитаваш с горест,
тъй като за тях тя е фалшива,
но за теб дори е по-красива.
От най-потенциалният красив момент,
и поради таз причина си студен.
И да чакаш продължаваш.
Каза, че ще мине време без да се надяваш.
Трябвало да мине време, във което ти оставаш
само с твоята съвест.
Сякаш много съгреши...
съгреши или си въобрази?
Май е вероятно второто...
чакаш дори с риск да те прекърши...
чакането... и животът свърши.

Специално посветено на един човек.

[gadabout]

ето един от напъните в стихоплетството. Много е лично, но изкуството или оттам тръгва, или от социалното, но и в двата случая се споделя, иначе няма смисъл.

Сякаш чужда си

Сякаш не от теб роден съм и чужда ми се струваш ти,
когато в кратки мигове те лампите огряват, слагат
странни, мътни сенки по лицето ти.

За кой ли път аз взирам се през сенките и търся да открия
горчиви и далечни, сладки, но и близки
спомените ни...

Сякаш чужда си и не от теб роден съм; сърцето мре,
не когато твойте думи ме опарват, срязват,
а щом топла дума след малко го спре.

За сетен път аз взирам се във себе си да търся
спомен, нивга не бивал, за чувства едни,
не успея ли – горчиво ще мълвя
как чужда си, майчице, ти...

имам и други неща, в това число и проза, но друг път. а за това ми се иска да чуя и мненията на хора, занимаващи се по-активно, защото аз съм доста самозван и несигурен в тази сфера.

[scion_of_storm]

Бяла слана

Чукът удари за пореден път
Наранената душа.
Наковалнята изтръпна, горка плът
Дойде бялата слана.

И загърчи се съществото
Горкото. Бедното...
Замята се тихо листото
Замря. Поредното...

Сланата искреше ярка, злостно,
В своята бяла красота.
А ечеше ли, ечеше мощно
Чукът, подхранван от пещта...

И душата се разпръсна
На мънички късчета.
Толкова крехки, малки...
Но силни, а не жалки.

И макар уж умрели да
Бяха, съкрушени,
Грейна в тях светлина
Никога сломени!

Защото сърцевината
Тяхна не бе разбита.
Помитаща вси сила
Бе в тях гордо скрита.

„Възцарете се, късове
От монолит душевен!
Вие сте светлите бесове
Краят на мраза леден!”

И сланата се отдръпва
От тяхната велика мощ.
Уплашена отстъпва
Грозната, зловеща нощ.

Който трябва да го усети, го усети. Има си...причини.

[LordZombie]

Лунни Сенки

Крача срамежливо из полето
щурците тихичко присвирват
гледам страхливо към небето
звездите тихичко пришепват

В нощи,красиви като тази
някъде се скитам из мечтите
В нощи,толкова специални
някъде се губя сред звездите

Прелесттна луна,ех нямам думи
времето минава,под нощта дива
Странна тъма,диря те по тези друми
спомена остава,луната го прикрива

Лунни сенки,прелест и разкош
Лунни сенки,диви и омайни
Лунни сенки,краткотрайни
Лунни сенки,лека нощ !

Непознатото Чуство

Летя високо без крила
тичам бързо без крака
осъзнах аз чак сега
в капана съм на любовта
Слушам думите ти,без уши
гледам устните ти,без очи
в тебе взирам се безкрайно
настани се в мене чуство трайно
Ти всякаш падна от небесата
дойде при мен и ме омая
всяка вечер гледам към луната
връща ме при теб в безкрая
Искам да гледам нежното ти лице
устните ти кървави да усетя
ще ми се да хвана малките ти ръце
сърцето ти крехко да навестя
Гняв и болка,нямам сили да покажа
тъга и обич,нямам думи да изкажа
в кралството на мълчанието бродя
в нищожния,бездуховен свят защо да ходя ?

[scion_of_storm]

Луцифер

„Повелителят ни
Господ наш, той самия
Подло предаде ни...
За смъртната помия.

Ние вярни бяхме
Нему най-верните от вси.
Бели се зовяхме
Но той да служим не позволи.

И избра тези обвивки
Черупките така проклети.
На нас празните отливки.
В грях вечен заклети.

„Пред гниди не ще ние коленичим!”
Зовяха родните ми скъпи братя.
„Заповед е всичко, що изричам!
Дори и пред поддали се на змията!”

И тези, що запазихме си
Гордостта ангелическа.
Нарекоха ни предатели
Били сме на Бог неприятели.

Сега, предишни Водачо мой
Чуй ме, и чуй словата Паднали.
Няма да намеря аз покой
Докато Тронът ти не се заличи!

Чуй ме
Оковите ще влача
Чуй ме
Теб вече не ще тача!

Ще скърша предателската ти
Корона на отрова и измами.
Пръст еретична, мене приеми
Рогата вдигни, от светлина огряни!”


Тъй зовеше с горест Луцифер
Носителят на паднала светлина.
И меч огнен насочи нагоре
Знак свещений за идна бъднина.

[scion_of_storm]

Начало

Адреналинът пее, пулсира
Пулсира в клетките телесни.
Нищо..нищо не ме възспира
Ще ги освободя...безсловесни.

Бяха заключени в самия мен
Онези, що ми бяха забранени.
Силите освободих ги от плен
Не ще бъдат, не ще са възспрени!

Пламтящото оръжие, то, което
Завещано бе в тъмен ден предишен
Пак от десница мрачна е заето
Вече не съм просто поредният излишен.

Тази лудост...що в пръстите се просмуква
Намери отново очаквания стопанин.
Маската на онази нормалност се пропуква
От меча вие се като змия съскащий дим.

И в очите плам безумен заражда се
Отново, за да изгори Виновния.
И там, в зеници свити, скимти като псе
Победен същия този, Отровния.

И границата на рамките земни
Е надвита, крилете се завихрят.
В гърди белязани, сили подземни
С грохот вътрешен роят се и се бият.

Родено е новото Начало, що
Отново ще опетни Горни измерения.
В това черно, пламтящо зарево
Ще бъдат обусловени нови Прозрения.

А адрелинът продължава да пулсира.
Силата от дълбини незнайни извира.

[LordZombie]

Изповед на душата

Обичам те,а ти ме нарани
прощавам ти,но пак ме боли
Не знам какво се случи,какво ще стане
Болката ще спре,все нявга ще престане
И ще остане онзи миг от вечността
когато бяхме заедно укрилени от любовта
И ще ми се иска пак да те прегърна
и да не те пускам,с любов да те обгърна
Не ще те мразя никога,не мога
ще те обичам винаги,докато мога
Ще се намираш в сърцето ми където ида
ще те подкрепям,аз няма да си отида

Погребални Лирики

Поредният живот ще си замине
гарвани свирепо нокти ще впият
слепецът тихичко ще плаче
хората опачаленo ще се крият

Селищни вълци ще си траят
Луна не ще ги привлече,
а към гроба ще ги завлече
Всички усещат близо е краят

Но смъртта не е това краят
ако приживе щастливи са
ако приживе добри са
то след смъртта е раят

[scion_of_storm]

Лека нощ, скъпа...

Лека нощ, скъпа...
Прошепна той горкия, обрулен
От тъмна разлъка.
И излезе навън, забулен.

И тялото голо остана в леглото
Чаршаф увит по змийски
Блестеше ярко, сякаш на Тъма зеблото
И протъркваше плът бледа.

„Лека нощ”, каза безлик, „скъпа...”
И сянката се впусна, въплътена.
Гарван ли бе той, птица-мъка
Ил’ славей, ранобудна и засмена?

Мислеше си клетия, че ще се върне
Обратно в спиралата на реалността.
Глупак, във фантом ще се превърне
Окови ще влачи безлик в самота.

Останаха само тези мили думи
От сянката в съзнание блуждаещо.
И как споменът за туй трещи и гърми
В девичия свят, де всичко е сияещо...

А фантомът черен облече своите вериги
Надяна, принуден, маската-мъртвило.
Времето обеща, и наистина, вси сълзи ги
Пое в себе си, в гроб хладен тях зарило.

И във вечерта поредна, когато тръпне
Девичата душа за оназ последна дума
Може би нощта за миг поне ще се отдръпне
За да дари отдиха сетен нему на ума...

[Svetyl]

^Никак не ми харесва. Твърде много се вживяваш в използването на едни такива... архаизирани думички... твоят стил е, но не ми харесва.

[prayer4eto]

^ Учат символистите сега - Яворов, Дебелянов

[scion_of_storm]

^Уж ги завършваме, да. Иначе...в някои случаи архаизирането е за спазване на ритъма и сричките, но пък и като цяло ми харесва, де да знам. Аз имам две крайности, или онова "възвишено", дето го имаш предвид с употребата на по..де да знам, индустриални(?) термини, или това дето е горе.
Но тази муза дойде точно по тоя начин, така че така мисля да остане, както беше и замислено.

[gadabout]

... и ралото в полето,
и хорски суетни,
и плачът на детето,
и вечни сиви дни,
и болестите страшни;
душевни тъмнини
оглозгват разума...

И плещи отмаляват,
над ралото наведени.
И бавно отминават
и тъй изстиват ледени
страстите в човека
в напъни от памтивека!
Сърце едвам тупти...

Търпи!

Търпи, докле се не погубиш!
Търпи, че сякаш си за туй роден –
да чакаш друг живот, а в тоз да страдаш
от себе си и Господ омерзен!

^По повод на това, че споменахте Яворов - като написах това стихотворение и си дадох сметка колко напомня за него, ест без никакви претенции.
Моля, споделете някакво мнение!

[Svetyl]

Брей. Много ми хареса. Браво!

[Ulair]

^^ М...стила ми напомня Ботев, дори (веднага се сетих за стихотворението ''Борба'').
Адски добро е! Чакаме още творения!

[noel_f]

Да, gadabout, и на мен ми харесва.

Вижте едно мое:

“Многословецът’’

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

Празната надменност на онзи,
бомбастични думи говорещ.
На онзи, хвалещ се, искайки
фалша лъжлив да опази
за фарса на уникалността си.

Хапливи думи в злобата си,
плод на желанието си за почест
изрича. Мрази, мами, лъже,
а и разярено скубе коси,
същността му празна лъсне ли.

Има ли предизвикателство
пред него – маската му пада.
Всички виждат слабостта му,
прикривал той с мошеничество.
Пада маската! ... Сега е тих.

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

[scion_of_storm]

^ Не е лошо )

Куплети

Старица една клета
Стрък босилек предложи.
На живота куплета
Пореден се заложи.

Десетте стотинки
Бяха проходът напред.
Огряха вси злинки
Отвориха нов куплет.

Дете тихичко заплака
Дъвки в локвата изпусна.
Със зъби съдба затрака
И в нов куплет го тя пропусна.

Жена самотна взря се
Във слънчево-сивото небе.
Съдбата пък засмя се
И реши, че куплет ще подаде.

Черноработник в сажди, клет
Молеше се и той за куплет.
Даде му и на него съпричастна
Съдбата, ала искрата й угасна.

Затуй на следващия, един
Старец грохнал, изнурен
Отказа му светлия зехтин
Куплетът бе отменен.

И щом отказа на същество едно
Отново силите свои събра,
Прие още хора в своето лоно
Куплетотворната, скъпа съдба.

[Chimera]

Аз мнението си ти го казах, но това е едно от писанията ти, което най-много ми хареса

[noel_f]

^+1

Ето и редактирана версия на "Многословецът":

Многословецът

Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни -

за надменността са всевишни.



Празната надменност на онзи,

бомбастични думи говорещ.

На онзи, хвалещ се, искайки

фалша лъжлив да опази

със фарса на уникалността си.



По-великите от си мрази.

По-способни, умни не търпи.

Ценните заслуги не цени

В свят като неговия се пази;

В свят на неценни главорези.



Хапливи думи в злобата си,

плод на желанието едно - за почест -

изрича. Мрази, мами, лъже,

а и разярено скубе коси,

душата му празна се бесй.



Има ли мъничка дори трудност

пред него – маската му пада.

Всички виждат слабостта му,

прикривал героят ми с усърдност.

Край на фалша!!! – Мълчи в смиреност.



Тих е защото е победен.

Скрил злобата си умело той,

окачва усмивка на лице.

Че е поразен и изобличен,

трябва да признае засрамен.



Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни-

за надменността са всевишни.

[Wicked Child]

Ами, аз се опитвам да пиша много работи, но в малко случаи успявам... Ето един от първите ми "хорър" разкази:


Долуописаните събития се случиха преди десетина години, по време на престоя ми в Лондон. Бях решил да похарча малкото си спестявания за едно околсветско пътешествие, но в последствие се оказа, че едва бяха достатъчни, за да обиколя Европа.
Винаги съм се стремял да гледам нещата от добрата им страна, дори да няма такава. Ето защо фактът, че хотелът, в който трябваше да отседна беше в ремонт, не ме притесни особено. Какво толкова, Лондон е голям град, все щях да открия и друго местенце. Спрях един файтон и наредих на кочияша да ме закара до най-евтиният хотел в града (по това време вече бях осъзнал колко оскъдни бяха спестяванията ми). Той се замисли за известно време и след това подкара конете. Докато се возех по тесните улички, навън падна мъгла. Потънал в безгрижни мисли в този типичен лондонски следобед, аз не усетих кога пристигнахме и се стреснах при звука на гласа на кочияша, който ме подканваше да сляза. Отворих вратата и слязох, озовавайки се в дълбока почти до глезените кална локва. Изненадах се от това колко тихо беше в този край на Лондон. По улиците не се виждаше никой, но това бе отчасти обяснимо заради дъжда. Капаците на прозорците на околните къщи бяха спуснати и единствената все още светеща кутийка беше тази на постройката пред мен. Стара и наполовина порутена, тя се издигваше малко над другите. Аз бързо изтичах до вратата и без да почукам, влязох вътре.
Озовах се в слабо осветено коридорче. Въздухът беше застоял и горещ и още с влизането в ноздрите ми проникна тежката миризма на повръщано. По стените висяха проядени от молци, полуизгнили животински глави. Да, ето го големия лош вълк, който ме гледа само с едно око от лявата ми страна. Бях на път да се обръна и да изляза в дъжда навън, когато до ушите ми достигна женски глас. Той ме викаше и аз присвих очи, за да видя какво имаше в края на коридора. Да, виждах сумрачна стаичка с рецепция. След миг-два съзрях и старицата, на която принадлежеше гласът. Неуверено пристъпих напред, като по пътя се спънах в едно прашно килимче. На няколко метра от старицата, отново бях готов да се върна, но поглеждайки назад, коридорът ми се стори като километричен мрачен тунел. Жената на рецепцията беше едноръка и ми се хилеше глупаво. Приближих се до нея с престорена усмивка и полагайки огромни усилия да не гледам към мястото, където бе била ръката й, рекох учтиво:
- Здравейте. Каква е цената за единична стая?
- Добър вечер, сър. При нас можете да пренощувате за три пенита.- Тя разтвори уста в широка, беззъба усмивка и до мен достигна дъхът й. Боже, каква смрад! Думите ми са недостатъчни, за да опишат тази смесица от ароматите на нужник и касапница, които се разнесоха от устата й. Отвратен, аз се закашлях, а тя сякаш не осъзнаваше какво бе предизвикало реакцията ми. Когато се овладях, бръкнах в кесията си и извадих от там няколко монети. С голямо нежелание се приближих още до нея и ги сложих в единствената й ръка, която беше протегната към мен. Усещах дъха й по лицето си. Опитвайки се да не потръпна, аз поех стария ръждясал ключ, който тя ми подаде:
- Стая номер девет, господине. На първия етаж.
Аз изтичах горе, молейки се стаята ми да не вони така ужасно, както останалата част от хотела. Уви, напразно! Когато отворих вратата, няколко плъха излязоха от там уплашени, а старият прозорец се отвори от станалото течение. Но освен ужасното зловоние, което ме посрещна още на прага на стаята, там имаше и нещо друго, нещо непознато за мен. Мислейки, че умората ми е причината за това усещане, аз се тръшнах на леглото, на което впрочем някой бе повръщал. Почувствах се странно близък до този злощастен пътник, който бе отседнал тук преди мен и бе дал воля на чувствата си. Посегнах към куфара си и извадих от там книгата си. „Данте- избрани творби” бе изписано на корицата. Отгърнах на „Ад” и зачетох, кръстосал крака на ръба на леглото.
След десетина минути, обаче, ме обзе някакво безпокойство и захвърлих книгата. Станах и обиколих няколко пъти стаята. Допрях ухо до стената, надявайки се да дочуя звук от съседното помещение. Напразно. Интересно, как ли би реагирал някой от приятелите ми, ако ме видеше така. Навън вече бе нощ, но уличните фенери не светеха. Почувствах се странно отдалечен от всичко, което бе извън хотела. Отново легнах на леглото, но този път събух обувките си и се мушнах под завивките, опитвайки се да заспя. Неусетно се унесох и задрямах.
В съня си отново бях в онова коридорче, а старицата на рецепцията ми махаше с единствената си ръка. Неизвестна сила ме теглеше към нея, а вратата, през която бях влязъл, бе изчезнала и зад мен имаше само солидна стена. Осъзнавайки, че единственият път бе напред, аз тръгнах бавно към нея. Когато се озовахме лице в лице, тя се усмихна някак лукаво и рече:
- Приятно прекарване, господине, вярвам, че знаете къде е стаята ви.
Аз продължих нагоре по стълбището до първия етаж. Докато се изкачвах, от рецепцията зад мен долитаха странни звуци, но аз не смеех да се обърна, страхувайки се от това, което бе зад мен и около мен. До ушите ми стигнаха писъци, въздишки, смях и отново писъци. Продължих нагоре, изтръпнал и смразен. Най-сетне стигнах първия етаж и се затичах към стаята си, където се надявах, че ще намеря убежище. От какво, не зная и до ден днешен. Но напразно. Отворих вратата и пристъпих прага.
Събудих се, облян в студена пот. Отначало не съзнавах къде съм, но после всичко се избистри в главата ми. Да, бях в стаята си, а всичко бе само кошмар. Дали? Понечих да запаля свещта, която беше до главата ми, но нищо не стана. Смътното усещане от преди ме обзе отново. Запалих няколко клечки кибрит, само за да усетя как те опарват пръстите ми, но без да видя и искрица от пламъка им. Ослепял ли бях? Или това беше просто още един сън? Тогава отново чух звуците. Писъци, смях, въздишки. О, писъците! Те изпълниха главата ми и аз завиках заедно с тях. Станах и започнах да бягам на сляпо из стаята, блъскайки се в стените. В потока от шумове различих плач на новородено, писък на жена. Картечни залпове и експлозии огласиха стаята, последвани от писъците на ранен войник. Мракът ме поглъщаше, навлизаше в дробовете ми с всяко мое вдишване, избутвайки кислорода, задушавайки ме. Хладните му, лепкави ръце обвиваха тялото ми, стискаха гърлото ми, скубеха косата ми. С какво бях заслужил това, Господи?!?! Писъците на осакатения войник спряха, за да достигне до мен гнусният смях на старицата от рецепцията, придружен от отвратителния й дъх. Аз също продължавах да пищя, надявайки се, че някой ще дойде да ме избави от мъките ми. Но се сетих за тишината, която ме бе посрещнала още на слизането от файтона и усетих, че всичко беше напразно, безнадеждно. Тогава започнах да блъскам главата си в стените, надявайки се, че скоро ще свърши. Тънка хладна струйка кръв се спусна по слепоочието ми след петия удар и аз паднах на пода. Ах, блажено безсъзнание!
Колко време бях прекарал така, не зная. Когато дочух кукуригането на петел, аз отворих очи и ме обзе вълна на неописуемо щастие. Видях как един плъх усилено ръфаше поставената ми до леглото обувка, но поне го виждах. Огледах стаята- изглежда, че аз бях в един от ъглите. В малкото помещение цареше невиждан безпорядък. Значи все пак снощните събития бяха истина. И макар любопитството ми да ме тласкаше да открия причината за тях, нещо друго, дълбоко в мен, ми казваше, крещеше да напусна и никога повече да не се връщам на това проклето място. Станах, подплаших едрия плъх, нахлузих обувките си и излетях през вратата, грабнал куфара си в ръка. Не можете да си представите изненадата ми, когато открих, че старицата стоеше точно пред вратата ми. Моята поява сякаш я стресна и тя се опита да скрие зад гърба си един голям платнен чувал, който за нейно съжаление бе твърде голям, за да успее. Аз я огледах от глава до пети и се зачудих откога бе там, пред вратата ми. Тя смутолеви:
- А, здравейте, сър, идвах да почистя стаята ви.- старицата размаха чувала под носа ми, сякаш казвайки „Ето на, виж, не лъжа”.
Защо й беше да чисти стаята- нямаше много клиенти, а и изглеждаше, че не й пука особено как ги псореща. Аз реших да не оставам и минутка повече на това място, рекох и сбогом и се запътих към стълбището. Преди да сляза се извърнах, за да видя злобното, ядно изражение, което се бе изписало на лицето й. Никога няма да забравя тази гледка. Очите й бяха присвити, чертите- изопнати, а единствената й ръка стискаше чувала, сякаш изгаряща от желание да го удуши. Аз заслизах на бегом по стълбите и притичах през коридорчето. По пътя си съборих вълчата глава. Не се върнах да я вдигна. Излизайки навън, аз се почувствах прероден. Мръсният лондонски въздух имаше божествен аромат, в сравнение с това, което дишах вътре. Спрях файтон и не погледнах назад, докато се отдалечавахме.
Вечер все още се будя, облян в студена пот, с ечащи в главата ми писъци, с изпълнени от онази смрад дробове. Когато това се случи, аз ставам и се моля за нещастната душа, която ще да е попаднала в онази проклета сграда.

[Warrior Of Ice]

Много Ловкрафтско, хареса ми!