Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Мамка му, такова не си спомням да съм писал, поне не с такива емоции вложени в него. Странен днешен ден, случката с даскалката от днес, ол тех стъф..


ГЛИНА
/или КОЙ/

Нима
Връщаме се устремено към глината
Злина!
Не мога да я опиша в римата.

Ох, а пък хилави, краката
Ни решиха
Да се сраснат със земята
Що откриха?

Откриха ли опора
Ми кажете вий сега?
Двеста, триста зора
И разочарования.

Сърцата ни пак ли
Към калта, долу, се върнаха?
БОГ! Предлагам, вземи
Блудните, що се завърнаха.

Ръцете могат ли да
Докосват с нежност.
Или и това ни бе отнето
Кална, мътна. Вълна.
Съзнанието дава сигнал заето.

Очите къде са, има ли ги
Къде отиде взора?
Купчините кал, тях ти вземи ги
Сложи ги в обора.

БОГ!
НИЕ?

Който и да е
Кой ще ги вземе?
Кажете ми кой, има ли
Тук желаещи носители?

Мисля не. Ами тогава
По-безопасно ще е
Да сме в кална забрава.
Глината, хора, зове.

[Aglarana]

^ Такива реакции трябва да бъдат провокирани не само у нас, 17-годишните...
Това е протест, позиция!

[scion_of_storm]

Протези

Времето отново е от онези
Които не зависят.
Отвътре или отвън. Протези
До мен тихо стоят.

Набира скорост, и то как, как... тази
Емоция мътна.
Музо разгулна, ако си там опази
Идеята смътна.

Времето всъщност е без значение,
Протезите пък илюзия са.
Потъващите кораби, виснали в забвение
Разцепват мътната вода.

Емоцията надига мачтите
Разтварят се затворени небеса.
Платно издуват сляпо мечтите
Разбрах. Платното оказа се протеза.

Отвътре и отвън бушува онази
Буря, която не можеш просто да спреш.
Музо сладка, не можа ти да опазиш
Едната частица от душевна гмеж.

Намаля с писък скоростта на
Тази емоция тъмноводна.
Намръщени мразени небеса
Оплодиха земя безплодна.

А протезите наблюдават
Всичко, кротнати редом до мен.
С тях сме едно. Отплават
Кораби-емоции в нов ден.

****

Вътре

Гнила е мебелировката
В пустия ми мъртвороден истински дом.
Данъчния ми носи призовката
Направена е тя от потъмнял хром.

Стълбата когато бавно изкачвам
С крайници от бледа плът
Нея самата по стъпала окачвам
Маркирам своя сляп, болен път.

И пусто е, и пълно с мебели.
Огледала-очи ме гледат от всеки кът
С ириси страшни в мен се взрели
Късат, късат с погледа си парчета плът.

Когато в дивана си запустял седна
И всички фибри за мен се злобно закачат
Виждам в бъдещето вечерта поредна
Чудя се кога лампите мъртви ще заспят.

Данъчния се уплаши, виждайки как
Шкафовете разтварят зъбите си хищни.
От светлина през мрак, зора или зрак
Разкъсващите и Приемащите са пищни.

На маса с утроба мъртва, уродлива
Остана моята скъпоценна призовка.
Горкият безчувствен метал, без милост залива
Го тъмнотата на дървената уловка.

Време е да се върна обратно, след като
Вратата е затворена за това НАВЪН.
И всеки ирис, поглед, всяко едно око
В мозъка ми прозвучава със ясен звън.

[scion_of_storm]

Leaves

To darkened arms
Fallen leaves embedded.
In mahogany hearse
I slowly threaded.

I saw her there…

In the eyes ablaze
This burning sorrow.
The fiery gaze…
Turned to no tomorrow.

And I felt the desire
To speak without words,
enchanted.
This wish so dire…
Made the heart stop;
It ranted:

“Oh, spirit of naked beauty
Cleanse my spirit now…
Release me from earthly duty
I shall repay somehow...

Carress me with your pale nails
Cut! Cut the flesh deep.
Where amber tells his tales
I shall, silently, fall asleep…

Ghost of freedom, beloved so
Twist deep within me, take my soul
Bleed with the mortal blood of mine
Let me drown in the eyes of thine…”

The hearse became our everlasting bed
And the fallen leaves unto us I did embed…

[Dead_Girl]

Човешки мечти,
човешки неволи,
човешки желания,
водят те към егоизмът
тъй човешки!
Вглабени в себе си
затворени вътре
в решетките на
душата,
вървят по своя
измислен път.
Следват те
сътворени от други
правила!
Но не на мечтите
си робуват,
а на внушение
чуждо човешко.
Правилният път,
макар и понякога
им от съдбата
посочен,те отричат!
В себе си се заричат,
че ще изпълнят тези цели-
уж лични тяхни!
Но изборът
неправилен
сляпо следват
кат' роб
без мнение,
заради
чуждото внушение!
11.04.08


Може да се излагам, но какво пък... пускам го ей така. За кеф

[scion_of_storm]

Последна песен

Горивото, същото, което
Дава сила на съзнанието
Липсва ми от много време
И носи такова бреме...

Огънят, който ме движеше
Изгасна и се превърна в жар.
Живота, който ме зовеше
Превърна ме просто в празна твар.

Пламъците ги няма
Защо?
Тази ужасна рана...
За какво...

Пепелта накрая винаги остава
Както и мътни спомени за изминалото.
Въпрос кух не бива да се задава
Защото отговорите зоват миналото.

И вълни огъня потушават с ласка
Пламъци съскат в съществото и умират.
Изгражда се с жар маска подир маска
А вътрешни духове дори нея обират.

Живееш за онзи ден, който няма да дойде
Постоянно си вдъхваш сили, но не става.
Търсиш Онзи/Онази за теб, не кой и да е
Но откриваш, че си просто ненужна плява.

Горивото ми липсва, не мога да го намеря.
Търсих в кладенци дълбоки, в мен самия.
Под небето мастилено, под луда заря
Предадох се. Не можах нищичко за мен да открия.

[Svetyl]

^На прав път си. Обаче имам една препоръка. Опитай да ги правиш по-кратки, но да са с повече емоционален заряд и по-изпипани. Имам чувството, че последните 2-3 куплета буквално си ги изстискваш от пръстите. Поправи ме ако греша, де.

[scion_of_storm]

За последния и предпоследния- не си прав, те са ми може би любимите. Предния...може би да, леко. )

Прераждане

И видиш ли
Съдят ме.
Приятели...?
Знам, знам, зле
Беше онова.
Но Сърце...
Негова повеля.
Не мога да го контролирам
Не мога съдбата да избирам.
Понякога аз съм този
Що не съм
Или не съм този, който
Просто съм.
Намирам се отново
Потапям се наново
В странен сън.
Ако видите сърцевината
Която, да, разбира се, признавам
Опетнена е, като на човек.
И запомните я, нея, злината
Която не омаловажавам
Може да извършим ОНЗИ набег.
Стълбицата душевна
Върти се, но наобратно.
Друга дали е потребна?
Черното става златно.
Открих онези, които
Критикуваха, но пък и разбраха
Защото идва от нещо друго, висше
Не е нужно на Демиург да е краха
Не е нужно на Дъската да го пише.
Ще продължа, но спомените
Аз оставям - в мен.
За да са си всечени просто там.
Идва прераждане, искрите
Тлеят в този нов ден.
Има го светлото. Има и срам.
Загубих много, спечелих повече?
Вода мръсна, вода чиста в мен тече.
Прераждането, като стълбицата
Напълно наобратно издига се.
Защото не само бъдещето
Но и миналото ме зове.

[scion_of_storm]

Молитва

Виковете са силни.
Ще ме освободиш ли?

Или не, моля, мен остави
Вземи теб, спаси себе си.
Аз потънах под онова небе
И то Нещата скъпи от мен взе.

А после…

Хрътките с техните окови
Разкъсаха ме на парчета.
Змията грозна сластно мен отрови
Волята бе насила иззета.

Давай, когато…
Когато…, моля те.
Вземи ги, моля, вземи ме
Отведи ме, отведи ме…

Когато сринал се, крещи ми небосвода
Когато призная, открия тъмната природа
Когато ослепял виждам, и ален е взора
Когато ням викам, крещя, без сетнa умора.

Отведи ме, отведи ме
При теб ти сладко вземи ме.
Знаеш в забравата Коя си, знаеш и Кой си
Носителко-носител на покой, ТИ!

И кога очите слепи късовете
От моята разкъсана плът
Гледат.
Когато нахлуят, убият вси бесовете
Вземи ме вечно на ТВОЯ път.

Благодаря…
Ще запомня.

*****

Милея

Бесни
Виелиците бушуват
В сърце на умряла същност
Пресни
Паразити хитруват
В прекрасната безплътност.

Малки
Безоки фантоми прокрадват се
И все нещо унищожават.
Жалки
Са опитите всичко да се спре
Още рани се задават.

И! Взеха
Ме за жертва – там, под тъмното небе
И аз приех, с радост мъртво-кървава.
Заклеха
Се, че ще обработят моето сърце
Е, песента що пеят е само Една.

И нея аз ще запея
Без да имам страх,
Просто поредната.
Без! Този умрял крах
Без! Да е последната
В нея пак ще милея.

Кажете ми като толкоз’ знаете
За какво друго, за какво да копнея?
С вашите празни слова баете
А пък аз в нея, да в нея...ще милея.

[scion_of_storm]

Сказание

Сказанията винаги имат послание
И изградени са от спомени от лед.
Дали радост съдържа, или страдание
Все чувство някакво носи всеки куплет.

Ще ви разкажа разкъсан аз
В тази тъжна вечер за едно дете
Що носи на спомените мраз
Що нещо друго в себе си тихо прие.

В момент житейски то с писък
Стъкленицата кристална изля.
И разля се с грохотен плисък
Есенцията светла на една душа.

Потърси то тогава утеха в мрака.
Той бе Домът негов скъп, там то само плака.
Любима прекрасна или пък убиец лукав
Събуждащ апатията, ала носещ и гняв.

С пръсти изронени от дървесната кора
Крещеше, виеше то от болка ужасна.
Ала да впива в Черните дървета плътта
Бе наслада за него така прекрасна...

А стъкленицата потъмняваше, разлята.
Нещо друго, ново, зароди се в недрата.
И слана попари детето
В вечер хаотична. Сърцето
Спря, уплашено - дали позволено му е да бие?
А детето успя разсъдъка си да убие.

И когато паднаха нощните завеси
И кучи вой огласи глухи улици
Частичка нормалност с жар се обеси.
Ще се чака докато пак се заздрачи.

Защото тогава идва Неговото царство
И покоят от всички стъпки, взети накриво.
Крал сам, трон един, в пусто мъртво господарство
Където желанието да умреш е диво.

И то живее за този момент
Отхвърля другото, сякаш е без значение.
Живот? Ах, този злочест сегмент
(Не) Носещ в себе си никакво вдъхновение...

И да плаче сякаш не може вече
Що страдание преживя и колко сътвори
Друга мисъл сладка сега го влече
Немите емоционално не губят, нали?

Затова то с въздишка клета реши...

Да живее в умрялото черно небе
В слепите, отдавна изгаснали звезди...
Това лишено от Смисъла дете
Ти Скърбящият със звездите наречи...

****
Наказание

Усмихни се с мъртвото ти
Истинско лице.
На гроба общ тихо помогни
Знаеш що те зове.

Dies irae, eo ire itum.
За теб ще е по-особен този ден.
Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала не ще си опростен.

Към своите братя зов отправи
И нека вас погълнат пламъци.
Обич, любов, какво всяко значи?
Когато гласът шепне ти "Умри".

Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала си отхвърлен.
Dies irae, eo ire itum.
Виждаш ли сега своя кротък плен?

Оковите ти държат ги здраво
Титаните златисти и жестоки.
От земята свличаш се направо
При червеите прекрасни и безоки.

А кучетата, слуги техни мрачни
Хрътки безплътни, ала някак небесни
Носят ти прангите твои, халки брачни
Които обичат те, макар безсловесни.

Dies irae, eo ire itum.
А дали всеки ден не е такъв?
Dies irae, eo ire itum.
Дали животът ни не е просто кръв?

А титаните не го формират
В казани от кости и бледи тела.
И хрътките подло не завират
Муцуни хищни в човешката душа...?

[scion_of_storm]

Айде малко проза, трета тематична част от оня тип.
***********

Дори и фауни биха се отвратили от това място. Това беше чистата равносметка. Погледнах към трамвайната линия, виждаща се от прозореца ми. Един трамвай, тромава жълта машинария, носеща работниците за царицата-майка мравки, със стържещ звук премине през проядените релси. Уж бяха...от моите, нали? Защо тогава ги чувствах толкова отдалечени?
Третият път винаги е особено важен с нещо. Но пък срещите с Този, що няма име винаги бяха запомнящи се и с дълбок смисъл, така че тази едва ли щеше да прави някакво особено изключение.
- Добре дошъл в килийката ми, Балансиращи. – тихо го приветствах аз, откривайки истинския си Взор.
- Откога пък стана килийка, Носителю на тях? Толкова ли тясно стана тук за теб?
Леката подигравателна нотка не ми хареса, ала той си беше такъв.
- Винаги е била, просто сега го осъзнавам с пълна сила. Намирам се в една мъничка килийка, която е просто част от огромна клетка, в която живеем, ангелски демоне. Всяка вечер заспивам в нея, очаквайки Утрето да е различно. Е, не е. Пак завършвам поредния ден в нея. И сякаш това не е достатъчно неприятно, идват и онези мисли и сънища...
- Те са нужни, Носителю. – наклони леко глава съществото срещу мен. – Нужни са, за да те обогатят, дооформят. За да те плашат, за да те радват, да те натъжават, да те вдъхновяват...
- Досега само подхранват онова, за което предпочитам да не мисля. Едно от многото такива неща, както сигурно се сещаш.
- Онзи нов страх в пълен блясък ли, смъртни? Роден сивкав феникс в изпосталяла, но все пак нова пухена обвивка?
Той махна с черното си крило и въздухът се завъртя. Бялото, обаче, остана напълно неподвижно.
- Виж колко си ми умен, даже бих ти дал гроздов сок, ако имах. Но вече и това нямам.
- Нали имаш Паралела?
- За какво ми е той? Илюзорно спасение истинско такова ли е? Кажи ми има ли любов там? Има ли страх, тъга, болка, радост, сладост? Единствено техни измъчени сенки, подобия на истинските емоции. Паралелът е красива, ала празна утеха. А празното ни подхранва, ни спасява...
- Не отказа Паралела вчера, или предишния път по пустите градски улици, смъртни. Знаеш, че ти е нужен.
- В такива моменти е, защото другото би ме побъркало ако се оставя на хладното му течение. И ти знаеш това, не изкривявай фактите в хода на разговора.
Пак онзи стържещ звук, но този път не бяха онези клети, прогнили релси, поели товара на смазващата ги машинария. Кикотеше се мръсникът балансиращ.
- Това, което си мисля ли виждам в душата ти? Така нетипично за теб, а изведнъж...Чувам тътена дори сега, Носителю! Какво става?
- The drums of war thunder once again. – досадено прошепнах аз. Много добре знаеше какво става, само се правеше на ударен.
- Щом и раздразнителен стана, ми е ясна работата. – загадъчно се усмихна създанието пред мен. – Какво смяташ да правиш тогава?
- Дай ми Избора. Ще разкъсам мембраната на клетката, или поне ще се опитам. А ти ще ми дадеш двойната пътека, по която бих могъл да го направя.
Този път и двете крила плеснаха, в пълен унисон едно с друго, бяла и черна стихия, напълно равни, напълно еднакви по форма, големина и сила.
- Млад си още, за какво ще го правиш? Та ти нямаш силите, нямаш...почти нужно за да го направиш. Съществото ти ще бъде изсмукано само от срещата с Тях, няма да остане нищо от теб.
- Демоничен ангеле! – очите присветнаха, сивото залъщя на светлината, процеждащата се през леко открехнатия прозорец. – Не го ли направиш ти, ще го направя аз, по какъв и да е начин. Знаеш го много добре, и е по-разумно ти да ми помогнеш, защото осъзнаваш какво може да стане ако аз сам тръгна да диря Пътя.
- Глупак...но ще го направя. Щом си решил да взимаш някое от Разклоненията, толкова млад, с толкова много пред теб...Твоя воля е.
Той отстъпи назад и крилете се кротнаха. Перфектната хармония, въздухът спря да трепти, поредният трамвай замлъкна, както и шумът от делата на земните чеда. После спокойствието се наруши. Вятър изви прозорците, мебелите се разпръснаха, обвивката беше нарушена, за да дойдат Другите, Различните от света на смъртните. Макар и да скитаха сред нас, сега те се явяваха в истинския си облик, в истинската си същност.
- Седем Серафима
Седем пъти те тръбят
За седем пъти възнесения!

Шест демона велики
И шест пъти умира плът
Възцарява се шест пъти обесения!

Серафина, Флора, Елена, Ванеса, Алиса и Хармония, всички в белоснежни ангелски одежди и излъчващи светлина застанаха на дясната Пътека. Зад тях беше застинала седма, седмият Серафим на Небесното царство, ала лицето не бе видимо и сякаш пространството около нея се разпадаше и размазваше.
Повеят стихна и нахлу мирис на леш, ала и сладост, някак привличащ, галещ обонянието. Шест сенки с мътни криле се материализираха от страната на лявата Пътека. Лилит, Самаил, Азраел, падналите при Отказа към Бог бивши серафи, размахали мрачните си криле Абадон и Левиатан и, как без него, пропъденият херувим Азазел...
- Пътеките са отворени за теб, напускащи Света. – в гласа на Този, що няма име имаше както тържественост, така и някаква особена тъга. – Избери своята и поеми по нея.
Лилит ми се усмихна хищно, въплъщението на страст и грях, полуразголена и прекрасна в съблазнителното си излъчване. Азраел въртеше между изпитите си, ала жилави и мощни ръце карта с Косач на нея, гледайки ме с очакване. Висшата сукуба пристъпи към мен с очакване сигурно да се поддам на чара й, ала с усмивка изрекох:
- Първа съпруго на Адам от кал, невеста сегашна на Самаил, не ще ходя по вашата Пътека.
Писъци от страна на женския паднал Ангел, и тих, сподавен гняв, чийто вълни обаче шибваха съзнанието ми. Флора и Алиса се усмихнаха, сигурно помислили, че съм им в кърпа вързан, след като отрекох противниците им. Как един смъртен ги въртеше на малкия си пръст всичките...
- Добър избор, смъртни! – прошепна Флора с ангелическа усмивка и разтворени за прегръдка ръце.
- Не ще тръгна и по вашата Пътека, Серафке.
Усмивката потъмня и двете страни се спогледаха учудено. Този, що няма име обаче се усмихна, енигматичен както винаги. Знаеше, копелето. Знаеше!
- Има и трета Пътека. Тази, която само малцина виждат, а още по-малко избират. – първите малки пухчета започнаха да се подават. Ужасна болка, после от дясното ми и лявото ми рамо бликна кръв, кожата се сцепи, и крилете победоносно се извисиха, блестящи в сивотата си. Опетнени с малко кръв, ала чисти по същността си. – Третата Пътека избирам аз, защото тя е орисаната за мен. Нека Мрака и Светлината, Хаосът и Ред продължават битката си, вкопчени какти бяхте ти, Левиатан, и древния Бехемот. Аз отивам в истинския Паралел, където ще намеря Края и Смисъла.
Всичко се завихри, докато навлизах в Пътеката, ала се обърнах за няколко мига, за да погледна Този, що няма име.
- Ти си минал оттук, ала си се върнал, нали, братко ангелско-демоничен?
Той кимна, в сивите му очи този път отчетливо се четеше тъга.
- Знаеш, че не ще се върна, защото отивам там, за да намеря Края.
Повторно кимване, крилата просто пляснаха в поздрав, последен за човешкото същество срещу него. Понякога няма нужда от думи. Те се усещат.
Влязох в изкривената реалност, тъканта, мембраната беше разцепена, трамваите останаха назад, мравките също, фауните пък бяха без какво и да е значение....

*****

Естествено, че беше само Тя там, под разкривените, отдавна умрели клони на огромното дърво в онова сиво поле. Красива, по-красива от Лилит или Флора, или Алиса. Със стаена усмивка прошепнах думите, които вятърът поде със сила.
- Няма нужда от илюзии тук, Смърт. Не е нужно и Краят да е красив, вече намерих Смисъла. Краят е важно да е Край. Покажи се, Смърт, такава, каквато си.
Плътта увяхна и се сгърчи. Косата изпосталя и стана просто мръснобяло, старо платно, сякаш взето от древен кораб, който е бил лашкан в Световния океан с векове.
С прогнили зъби тя целуна челото ми, носеща онова успокоение, което бе търсено толкова пъти. Крилете се изкривиха и хрущялът им се заби в гръбначния ми стълб. Закрещях от болка, смирение, тъга, екстаз, радост, разкъсване, дробовете се запалиха, започнах да повръщам жлъчка и кръв, смесени в едно, а Смъртта с безжизнени, ала светещи с особена светлина очи ме гледаше.
„ Почивай в мир, ти, избрал Скритата Пътека”.
Последното нещо, което видях, беше небето. Небето, което винаги толкова съм обичал...

[prayer4eto]

Edit: (Добре дошъл отново, Повелителю на Тях )

[scion_of_storm]

Добре заварил!

[scion_of_storm]

~~~~~~~~~

Стаята


Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

[prayer4eto]

Изумяваш ме . Малко вторият абзац е претрупан с разсъждения, които можеш да опростиш на читателя. Но краят е перфектен

Пълна изолация, усамотение, както искате го наречете.

bold-ваното е излишно според мене.

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, която е изключително ценна в есенцията си, макар и обгърната от маниакалност и налудничавост. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.

А това (пак в bold-а) може да се попреработи

[scion_of_storm]

Просто бяхме в кофти настроение, защо да те изумявам :Р
Иначееее:

Point 1 - completed, и аз го гледах леко накриво и се чудех да го оставя ли или не.

Point 2 ми харесва повече така като че ли:

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, но за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на здрав разум.

[prayer4eto]

point 2 - perfect

[scion_of_storm]

Good job, mate!

[scion_of_storm]

Опит ( ) за песен

Глупакът

I

Някои карти са
Така измайсторени
Че носят и
Поемат само проблеми.
Пробвай и мен приеми.
Ако не – ще скитам по онези земи.

Аз съм Глупакът.
Играх със съдбата.
Мина меракът
И тя иска отплата...

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

II

Аз съм Шутът, Клоунът дори!
Този, що игра с ветровете.
Както искаш мисли, наречи
Ме играчката на Боговете.

И що остава за мен
Славей гарванов, пъстроцветен?
Не зная ни радост, ни мъка пълноценна.
Глупакът, мила моя
Никога не прави избор сетен
Защото лоялността при него е тленна.

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

Какво мога да предложа
След като всичко заложих
Кажи ми, прошепни ти сега
Защото за Глупакът идва смъртта.

[LordZombie]

[ Опит за песен ]

No one knows

When i die,will they cry ?
will they try,to understand me ?
when i die,will you try ?
will you try to look inside me ?

No one knows what i think
No one knows what i try
No one knows when i blink
No one knows when i cry

You may try,but why then
after i'm gone,three feet under
They may try,but why when
i'm gone,there's tears and thunder

[scion_of_storm]

Пробвай с по-различни, не толкова повтарящи се думи, де да знам..и припеви, такива неща?

-----------------------

Танц

Смъртна душа
Остави на Глупака да те поведе
Към нова зора
Де ново небе отвъд ще те отведе.

Нека танцуваме
И умрелите са наш вечен зрител.
В ръце вземи ме
Хълмът нека е нашата обител.

Звънците ми глупашки
Нека бъдат нашия звучен съпровод.
Усмивки веселяшки...
Тъга са те, ала от особен род.

Есенция, вълните веч’ под нас
Яростни бучат, искат ни телата.
Ала, попаднал в глупав свой захлас
Не виждам по-ниско от небесата.

Душа, нека валсът ни
смъртоносен е.
Смърт за теб, а пък и за
мен защо не?

Нека на поляната
танцуваме
Обречени в мъртвите земи.
И със смях наивен, глупав
лудуваме
Там, къде небето сърдито гърми.

[scion_of_storm]

Десятка пика

Слънцето огря лицето ми с топлата си милувка, надничащо за миг иззад рехките, пухкави облаци. До мен Съдба изскимтя, стъпила накриво пак върху някое малко камъче. Не я винях, пътят беше неудобен и пълен с някакви камънаци, а на всичкото отгоре – ужасно прашен. Свих рамене и леко погалих по гърба бялото куче, което вече бе започнало да става мръсно. Торбата ми, вързана на здравия и жилав прът аха-аха да се изхлузи и да падне, ала успях да я закрепя така, че да не ми създава повече проблеми. Наклоних леко периферията на действително идиотската си шапка и присвих очи, за да видя докъде стига пътя.
- Хайде, мила. – обърнах се към Съдба и я потупах нежно. – Време ни е да продължаваме.
С изплезен език кучето джафна и весело се затича след забързаните ми, сякаш чакащи да намерят нещо, спешени крачки. Колко странно и в същото време прекрасно беше единственият ти спътник да е просто едно животинче. Ако не броим торбата, разбира се. Бях я намерил преди толкова години, че ми се струваше, че съм бил дете тогава. Ала грешах. Дете не бях дори като живеех детските си години.
Пътят продължи също толкова неблагоприятен и окаян, гора опасваща го от двете страни, а зад нея редици планини, величествени в огряното си от слънцето могъщество. След може би час ходене, през което веднъж починахме, защото Съдба се поизмори, стигнахме до явния край на пътя. Пропастта зееше пред нас и пресичаше пътуването ни. Странно, но сърцето ми сякаш трепна пред тази падина, гледката разтърси баланса на душата ми. Не от страх, ами от нещо друго...можеше ли да е очакване, дори НАМИРАНЕ? Съдба излая уплашено и изскимтя, когато я побутнах леко назад, за да не се прекатури случайно през ръба. После мирно седна и впери големите си, изразителни очи в мен. Усмихнах се, с онази така характерна за мен усмивка. Сякаш наполовина измъчена, наполовина веселяшка. Усмивката на Глупака.
- Спокойно, мила. Носещата името ти май ни е приготвила нещо. Или поне на мен.
Приклекнах за момент, гледката така беше още по-хубава. По-мащабна, някак. Посегнах към оставената преди малко от мен торба на земята и бързо я развързах. Съдба излая, усетила че докосвам Тестето. Картите, формирани в един малък картонен правоъгълник се вляха в дланта ми, сякаш поток от живителна сила.
- Е, хайде, Пророци, какво ще кажете. Къде ветровете ще носят Глупака този път?
Съдба рязко скочи и започна да лигави единия ми крачол. Опитваше се да хапе, ала винаги бе имала слаби зъби. Пък и не беше злобно куче.
- Тихичко, белоснежна. Пътят на живота ни докара дотук, не ще се връщам в замръзналото време отпреди това.
Прокарах пръсти по абсурдната мекота на картона. С гърба нагоре, избрах една от картите. Десятка пика. Усмихнах се, слагайки палеца си на единицата. 0, моето число, числото на Глупака. Смехът ми за пръв път заизвира от дълбините на душата ми, жизнерадостен, слънчев, истински. Наклоних периферията на шапката като за последно, след което я оставих на земята, до торбата, до разпръснатата колода карти, до жилавия, така познат ми прът, с който дори се бях защитавал немалко пъти. Пика.
- Пика е, Съдба. – приклекнах пак и я погалих с цялата нежност, която имах. – Числото ми е пика, пътят е към края. Пази се до зората, животинче мило.
Вятърът развя косите ми, които не бях подавал от шапката на Клоуна от толкова време. Пропастта ме погледна, аз пък й се ухилих. Десятката е нула, когато я няма единицата. А при мен точно тя липсваше. Пак се усмихнах. А после полетях.

*****************

Съдба видя как дългогодишният й господар се гмурна в безметежието. Объркано, кучето изскимтя, очаквайки той да се появи обратно, с неговата полуусмивка, да надене шапката и да прибере омразните карти обратно. Не се случи. Студен мраз полази кучето, ала то не му обърна внимание. С меките си лапички се придвижи до картите и започна да ги разкъсва. Една по една, с ужасяваща методичност. Ако кучетата можеха да плачат като хората, околната почва щеше да е напоена и да могат да се засадят цветя, които да бъдат солидно подхранени. Ала не можеха. Съдба се сгуши в шапката на Глупака, която носеше поне искрица от господаря й, и заспа. До новата зора.

[Wicked Child]

Сайън е превзел темата, но аз смятам да водя война за нея.
(РЕКЛАМА)Моите стихове нямат заглавия, също както и разказът ми, който можете да видите по-назад. (РЕКЛАМА)

A funeral is held tonight
The sun's already out of sight
A hooded figure stands alone
Looking at a cold tombstone.

Then the steady figure kneels
It's only emptiness he feels
He doesn't know he doesn't care
Just gives the stone a haughty stare.

He whispers words and walks away
A beggar sees him- he begins to pray
He asks the Lord to keep him safe
The undead have risen from the grave.

Hear what the stranger said
His words that stroke the beggar dead
"This heart I deny
No more shall I cry
I don't want you anymore
Rot to your damn core!"

That was me there
Near that small lair
No tears fell no other sound was made
My heart in that deep hole I laid.
Let it rot for I don't need it

Lair- по принцип значи леговище, но в шотландския диалект се използва за гроб, гробища.
*********************************************************************************
Pain, pain burns inside
Pushing me to suicide
I cannot fight despair
And yet I try yet I resist
But still nobody cares
They all just laugh they all just hiss
But I will have my vengeance soon
Red will be the virgin moon
The sun will never shine again
Blood will not run through their veins
See my power now
Before my might you bow
You turn your tail sad is your howl
Ask for mercy, scream out loud!
Your pain's
my cocaine
And I think I am addicted!
*****************************
I love your eyes
I know your fears
I need your cries
Sweet are your tears
But they're not enough
You must suffer more
I hear you like it rough
You perfect guilty whore
You left me in the dark
With nothing but excuses
I couldn't see that you were arch
But now you are the one who loses!
You're losing blood
You're losing life
There I stood
Grasping my knife
And then I realize
I am the one that dies
On my face a morning beam
It was just another dream
It was just another "normal" night
The strait jacket is a bit too tight
I cannot breathe I need to kill
I start to scream "I need a pill"
The doctors come and I am safe.
****************************
Брей, сега като чета и ми звучат емовски. Тъпа работа. Както и да е, на мен последното ми е любимо, макар да е доста кратко.

[scion_of_storm]

Транкуилити + якото време навън =>

***

Край

Всяко раждане, дори и то да не бе истинско, в даден момент стигаше до своята противоположност – смъртта.

************************

Небесата от черно мастило обгърнаха всичко в прегръдката си и затъмниха взора. Полетата заглъхнаха, дори и най-слабият вятър спря. Житните класове, насила принудени да спрат танца си, застинаха – милиони ечемичени статуи, вкаменени в мига на настъпването на стихията. Далеч, далеч от тях, защото хората бяха устроили така света си, сивите сгради, съпътстващи живота на тези същества неотлъчно, загубиха част от и без това фалшивият си, шлифован изкуствено блясък. Прозорците не отразяваха вече светлина, такава просто нямаше. Нефрит, мастило и мрак се възцариха в света на смъртните, подредили своите тронове в триъгълник на Наказанието, бушуващи в разярението и опустошаващи крехката обвивка на Греховното място.
Двукраките, пък, обезпокоени от тази вече прекалено рязка промяна във времето, спряха за миг поне своето механизирано лутане из роботизираните си градове, в които идеята за „братство” и „близост” между човеците липсваше, макар и да бе завещана преди хиляди години от тяхно Божество, което така или иначе бе детронирано отдавна. От самите тях, естествено. Майките, нарамили лъскавите си чанти стиснаха малко по-силно ръчичките на децата си, несъмнено мислещи си, че така ще могат да ги спасят от задаващото се. По-младото поколение също спря пиянстването и веселбите си, загледано в надвисналия над земната твърд черен, мътен и нечист похлупак. По-религиозните, онези, които още вярваха в наличието на онзи отдавна предаден „Бог”, дори се прекръстиха ритуално, сякаш и това ще ги предпази. Глупци.
Първата дъщеря на черните облаци проби със свистене пътя си надолу, разярена и жестока в приземяването си. Гръмът разтърси околността, а гръмоотводите, дори и скупчени един до друг и плътни в защитата си, не можаха да опазят сградата от безумието на стихията. В същия момент, в който друга нейна сестра порази сбралите се младежи, овъглявайки ги до неузнаваемост, вятърът се изви, свободен от затвора си, в който бе държан през последните часове, и по-силен от кога и да е.
Някои грехове трябва да бъдат простени от нещо по-висше от предполагаем Демиург в небесата. И когато прошката биваше отказана...Хаосът поглъщаше.
Жиците, осъществяващи транспорта на глупавите същества, както и комуникацията помежду им, се изскубнаха със стон на освободеност. Бяха змии, змии с медно сърце, които най-сетне търсеха своята ултимативна свобода, искащи да впият зъбите си в плътта, която беше разяждала земята хиляди години. Майка изпищя, когато няколко се забиха в детето й, изгаряйки го в пихтиеста статуя пред очите й. Малко трая обаче ужасът й, защото усойниците, подмятани от брата си вятър, шибнаха и нея с яростна сила и я превърнаха в същата маса овъглена плът. Защото грехът срещу откърмилата ги беше повече от който и да е друг грях. И разбиране и прошка не можеше да има. За нито един от тях.
Сградите колабираха. Сринаха се като Титани, ала безлични, сиви такива, сринаха се в прах, от която бе започнала планетата, ала омърсена такава, докосната от тези глупци, оставящи отпечатъка си навсякъде. Всемирен гроб, студен и безкомпромисен в извисяването си, горд в това постижение, за което бе мечтал цяла вечност. Майките пищяха, забравили децата си, защото топлина в това модерно общество липсваше, майчиният инстинкт беше изтикан назад – зад гримовете, пазарните чанти, намаленията, парфюмите...А децата не осъзнаваха какво става, още прекалено мънички за да са разбрали същността и делата си. Един по един, група по група, тълпа по тълпа, всичките измираха, покосени от Яростта на стихиите. Не беше Денят на Страшния съд. Паралел не можеше да бъде направен, защото Хаосът нямаше ден, нямаше и час. Той просто идваше, помиташе, и оставяше планетата празна....

**************

Винаги бе бил сляп и глух за света. Сляп – наистина; глух – защото не искаше да слуша с ушите си случващото се около него по този свят. Хората го отбягваха заради ужасната смрад, която се разнасяше около него, и разбираемо. Беше скиталец из улиците откакто се помнеше, те бяха неговият дом. Понякога хората му мятаха някоя и друга монета – само тогава, когато джобът им натежаваше и те се решаваха на тази „благотворителна” постъпка. През другото време ровеше кофите и сновеше по улиците, търсейки каква и да е огризка за препитание. Когато си сляп кофи се ровят трудоемко. Но поне не виждаш какво си хванал да ядеш, само усещаш ужасния му вкус. Несъмнено един плюс.
Усети Идването още преди другите да го видят, най-вече заради усета си и вътрешното си зрение, което бе развил през времето. Знаеше, че този ден ще дойде, денят, в който всички грехове ще са изплатени…чрез всеобща гибел. И го чакаше, ала не със страх, ами с извратена трепет. Защо извратена ли? Защото никое човешко същество не би очаквало издигането на световен гроб с пърхане на пеперуди в сърцето си. Чудеше се само как ще умре, ограден от виковете и паническите крясъци на околните същества, гинещи така, както те като малки деца бяха тъпчели милиони мравки. Колко иронично беше създания, които никога не бяха живяли, да умират.
Така и не видя гредата от третия етаж на едва държащата се сграда, до която се бе свил в своето малко кътче, която с пукот се откъсна от държащите я пирони и се устреми хищно според гравитацията към главата му. Първо се появиха струйките кръв и мозък, стичащи се по лицето му, а стотни по-късно ги последва падането на вече мъртвото тяло.

Умря точно час преди смъртта на планетата и тоталното отричане на предишното й съществуване.

[scion_of_storm]

Нула

Числото ми отново е нула
Както винаги.
Сърцето пък е моята кула
Без зрители.

Усмихвам се насила. Към Нея.
Или към Всички, все едно.
И дори за нещо да копнея
Свършвам в неясното лоно.

А пък нозете ми на ръба са
Кой ще каже не са ли всъщност те
Със земята свързващ ме съда?
Нозете, равнозначни на сърце?

Мечтател с любов към число едно
И само това мога да дам.
Чаршаф моята дреха, протъркано зебло
Знам ли що е чест, що е туй срам?

Шапката лекичко накланям с уважение.
Поклон към магията на Света.
Нищо, че на мен всичко е опровержение
На мен, що нося празна душа.

Нула по всяко число умножена.
Дава нищо, празна теорема.
Число, събрано пък с нула дава
Същото. Нулата е плява.

Торбата на тоягата нарамвам.
Нямам чувства, болка, нямам и дом.
От какво ли някак се захранвам?
От идеята, че съм напълно хром.

[scion_of_storm]

Torn apart

As the haze was slowly turning
And melancholy reigned
I saw a shadow burning
But its fire seemed so drained.

”Fed by emptiness are you, beloved?”
My question I now silently recall.
”Consumed my heart the darkness haveth
You arrived just in time for my fall.”

The Queen raised her hand of Forbidden milk
And the darkness came in to take her.
Crying, I touched her skin so soft, like silk
God, why don’t you just let me burn?

”I shall see you in the Fallen Eden
Where angels demons love.
Darkness and light, all is even
Under the sign of the Lost Dove.”

These were the last words I heard from her
Then the mist took this burning silhouette.
Since then, day by day, year after year
With my saviour Shadow I have bred.

Release me from this damned prison
For I don’t want to live anymore.
I shan’t give no earthly reason
Long ago, a beast my heart tore.

And in darkened times, in falling tear
Her whisper forgotten I still hear:

I am alone.

You are alone.

I am forlorn.

You are forlorn.

Leave me in this forest, torn.

I leave you here, my love.
For you shall somehow be reborn.

[scion_of_storm]

Нощно слънце

Измамени, кажи ми сега
Що е за теб слънце?
Що е за теб красива луна?
Дай ми едно зрънце
И нека да е истина.

Кочияш, бледни, кучетата ти
Не виждаш ли какво ги движи?
Заблудено същество клето
Всичко, в що вярваш
Отдавна люто е проклето.

Луната е твоето слънце
Слънцето е твоята светла луна
Няма пролет пищна за теб.
Само красива, но мъртва зима.

Каретата ти е илюзия овехтяла
Хрътките смели пък отдавна -
Кости изпосталели.
Не е истината ти славна.
Мечтите са умрели
А в душата ти, кротка, Смърт се е взряла.

Измамени, ти нямаш свят,
Имаш само един износен Паралел.
Безцветно е твоят буен цвят,
Защото Лъжата в себе си си взел.

Дай ми едно малко зрънце
И нека да е истина.
Тогава нощното слънце
Ще спаси твоята душа.

[scion_of_storm]

Ад
[Взор]

Вземи подадената ти изсъхнала ръка
И се потопи.
В това Царство слугиня последна е Смъртта
Давай, претопи...
Всичко.

На лице бледо очите нека замлъкнат
Щом видят всичките безсрамни сатири.
Сукуби нека със страст сърце отмъкнат
На огъня прекрасните самодиви.

Виж, и в отчаяние непоносимо бъди
Във възторг ако е желанието, дори.
Докосни на грешниците невидими
Гнилата плът, ала знай че чума носи.

Ходи по всичките възможни пътеки
Градът кръстосвай, с прехвърчащите коли.
После Взора промени и виж истинското Лице
Тук всяко разкривено изчадие на воля пасе.

Виж как Ангелите, прокълнати отдавна
Насаждат зло в хорските мъртви сърца.
С леш опустошителна в ноздри
Вдишай смело и себе си промени.

На моите очи
Взорът им вземи.
Спътник, давам ти.

Нека виждаш мрака във всяка гледка.
И дереш с нокти по страшната клетка.
Докато киселината-кръв отвътре те изяжда
И армия ларви злостни душата ти разяжда.

Това е моето сърце.
Вземи го де.
Подарявам ти го, твое е.

Нека пируваме в разгул с вси сукуби
Тост за слепотата наша, що ни погуби.
Това, за което ти прошепнах приеми
И всичко, всичко що е мое ти вземи!

Всичко претопи.
Вече сме нови.

[telia]

Лутане

Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да помним.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да знаем...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.


Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката, като съдница вечна,
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и старах
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.


Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишната
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.


Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в старх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас.

[scion_of_storm]

^ Последните два куплета особено много ми харесаха )

----------

Шут

Посрещна ме на изгнилата врата.
Пак с онази усмивка на уста.
Шапката тихомълком свалих
И чувства от очите изтрих.

Засмя се тя със хиляди звънци
Разбра какво станало е с мен.
Ръце прекрасни жизнено разпери
Добили от времето бляскав тен.

„Май така и не разбра
Отроче мое.
Такава е твоята съдба.
Не ще е твое.

Древни думи отдавна за Шута
Изречени и поставени са били.
И дори в любов да се лута
Не ще прескочи той техните сили.

Като страничен наблюдател, мили, избран си
На красотата да се възхищаваш.
Но ако се намесиш, следват тихите злини
И всичко на вятъра разхищаваш.

Така че на воля давай, лудувай
Но за себе си красота не сънувай.
Защото непостижима е за тези като теб.
За теб, Шуте сляп, животът отделил е друг куплет.”

Както винаги нямах какво да кажа
И с усмивка измъчена просто кимнах.
Песъчинките много са на плажа
Ала тежко е при всяка да преживяваш крах.

Шапката нахлузих с пъргаво движение
И отдалечих се тихо от тази врата.
Оставих се на животворното течение
Но ще дойда пак тук. Както правих досега.