Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Монета

Съдба!
Аз казвам ти, ей, мятаме монета!
Кожа
Нея ще ти дам, нея самата, проклета!

Не ми трябва обвивка
Не ща да съм отливка.
Орисийо, с теб на мед се обзалагам
И въртенето не ще повеч’ отлагам!

Ези или Тура
Аз или ти, Съдба?
Танцувай докато ръбовете се изместват.
Танцувай докато мислите се поместват.

Аз казвам ти, мятаме монета
Мъгла неясна, фортуно проклета.
Ти казваш ли ми, що от облога
Печеля? А аз казвам залога!

Залога съм аз, капчица в океана ти.
Вземи ми желанието, вземи и вси мечти
Що вертепът ти гъст така сломи;
Що окото ти яростно осуети.

Давай, страх ли те е, Съдба?
Страх те е от смъртна кожа?
Смея се в лицето ти
Сляпа, не виждаш ли?

Време е за медния наш облог.
На масата сложен е моя залог.

[LordZombie]

Нещо,което драснах набързо докато слушах Tarja Turunen - I Walk Alone

Вървя сам

Вярвя сам
от началото до края
вървя сам
от началото до рая
От хълмовете към нивята
от долините към небесата
Вярвя отнова сам
към марша си последен
отвъд зове покоя леден
Вярвя сам
разтвори се земята
да ме прибере
притвори се земята
не ще се разбере
че ме няма там
защото вярвах сам

[noel_f]

A sun-shone waterfall,
coils of water borne vapor.
A picturesque view.

[scion_of_storm]

^ me likes

--------------

Легенда

Сказания древни прошепнати ми бяха
Когато здрачни сенки земята озариха.
За любов мъконосна, за надежда плаха
Всичко те алените пред мен смело разкриха.

Отвъд поляни тучни, де тревата пее
А планините потоци руйни с шум леят
Смях бистър звучи, девойка се смее
И трелите на сърцето й девиче пеят.

Отвъд лъчи, де слънцето над ней грее
Пламък буен в сърцето на момък гори.
Отвъд светове и мисли, славеят ще пее
А вятърът тих приказка тяхна шепти.

За това, как завистлива кралица Скреж
Докосна момичето със своите зли пръсти.
И посипаха се къдри като бурен валеж
На земята, де тревата още от мъка пламти.

И под слънцето също потъмняло, скърбящо
Чуха се слова тихи и дадена навеки клетва.
Че не може сърце влюбено, в огън врящо
Мирно да стои и ръкави стиснати да не запретва.

Отправил се момъкът злочести на безкраен път
С горест в душата, на справедливост решен.
Останал е през вековете той без сетна плът
Но духът му буйно пламтящ не ще бъде сломен.

Затуй шепнат ми сега ветровете и земята
Усмихват ми се с тайна слънцето и луната.
И там, на хълма, когато в мрака замислен седях
На двамата ‘век влюбени с жар песента аз изпях.

[noel_f]

^Добро е. С малко фантастични елементи. Харесва ми думата "мъконоснa".

[scion_of_storm]

Огън и Кал

Гледките изтляват в мракобесни вихри на нощта
Ала отекват в ума страдалчески сетни слова.
Че знание дадоха Прокълнатите в мъртвий свят
И дадоха на пустош сива своя тъмен наситен цвят.

Две сенки излетяха от подземие скрито в призрачна безплътност
Голи и безсрамни, красиви и диви в ярката си разпътност.
Плачете...
И се смейте.
Крещете
И жалейте.

Че Огън и Кал в увисналата сянка бяха преродени
И роди се от съюза им нечист богохулна Глина.
Очи в було от огън плуващи останаха нагоре взрени
И сърце всяко към Божия светлина вовек изстина.

Сам Ангел Паднал преряза с меч тяхна връв пъпна
И душите в същината с крясъци в ума нахлуха.
Крило до крило разпъна се, Огън от Кал се отдръпна
И посяха в изтлялото ми съзнание гибелна разруха.

А после, кога прегърнаха ме животворни ветрове
С блестящочерни, земята помитащи силни криле
Земната шир, жестоки в красота, възседнаха отново те
И до днес в тишината чувам аз как Огън Калта зове.

И отекват в ума онези светлоносни слова
Които с глух пукот и мъртви ръце разкъсват нощта:

„Глина си ти, всичките Деца сте,
И свобода в душа посята е.
Забравен беше ти от Него преди
Сега Предателят Бог забрави.”

[blame]

И пак с удоволствие преглеждам творенията на Сашу...

Та, напоследък освен,че липсвам правя и нещо друго не много естетсвено за мен... Пиша.
Един разказ и едно есе от мен. (много,ама много се извинявам за парвописни, пунктоационни и фонетични грешки!)



...и тогава той изяде един плъх.
...и тогава той изяде един плъх. Един прекрасен не много малък и прилично голям сив плъх с уши, опашка, зъби, козинка и всякакви такива неща, присъщи на хубавите плъхове.
- Е защо по дяволите ти беше да изяждаш животното!?
- Ей така, изядох го, защото мога. Както ти ядеш сърца, така аз изядох плъха.
- Глупости, аз не ям сърца.
- Ми и аз плъхове.
- Офф, давай да се махаме от тук,че и без това я загазихме.
- Както кажеш, когато кажеш, къдтео кажеш, както кажеш...
Айде пак същата песен и двамата потеглиха към изхода. Влизайки в старата къща тя очкваше, че ще намерят плъхове, ама най-малко очакваше той да ги яде. Спонтанно решение, кауза някаква, идея зла, давай да ядем, че само това ни остана. Всъщност, той се държеше тъпо от има-няма 2 седмици. Спря алкохола, отказваше на всякаква дрога, та дори шоколад не близваше. Смучеше някакви цигари, ама един Бог знае защо, пък и повече от толкова не си правеха труда да попитат.
Върхва вече по малка светла уличка с черешови дървета, китни къщички, заспали кучета, щастливи стопани наближили времето си да се сбогуват със света и техните внуци. Идилия от класа. Странно местенце за призначната изоставена къща в подножито на хълма. Сякаш хората го правят нарочно. Оставят една грозна стара къща в прекрасния си кваратал, за да им помага да се различават от нея. Да я поглеждат и да казвах „ах ние колко сме добри” и отново да се връщат към почти перфектното си битие. Не, че в него няма плъхове, просто се крият по дупките си. А в къщата? В нея имаше складирани спомени и тайни. Не, нищо страшно, освен малко минало. От онова старо време, което дори спомените не променяха. То си оставаше да гние, докато не изчезнеше все същото и загубено нарочно, а Луната отгоре само се подусмихваще тъжно, че за нейния блясък гниенето е немислимо.
- Къде отиваме?
- Където аз кажа.
- Слушам те.
- Прибираме се.
- Мне, отиваме отгоре на хълма, трябва да ти дам нещо.
- Дай ми го тук.
- Няма.
Каквито и неща да минаваха през главата и тя имаше любопитство за трима, което и помогна и да го поселдва. Може би, ако той знаеше, че само любопитството и я кара да държи ръката му и да се катери по камъните нагоре щеше да я остави да падне. Причудливи неща правтя хората за едното знание. Пропускат пътя, за да видят целта, от която да научат края... без въобще да си спомнят началото. За десерт се оплакват, че са си губили времето. А на въпроса в какво биха желали да мине то отговарят нещо от типа „полезни дейности...”.
- Трябва ли да се качваме чак до горе?
- Само ако искаш.
- Ами не искам, дай ми го сега и тук.
- Няма. Качваме се горе, разбира се, че трябва. За мен трябва.
Дърво след дърво, след дърво, след дърво, след клечка, след храст, след дърво, след дърво, след бръмбър, след перо, след дърво, след камък, след дъро, след дърво, след черупка на орех, синьото небе и шума на рекичка... Най-важните детайли в момента. И още много други разнообразни моменти. Тя се влачеше нагоре, докато той бързаше сякаш слънцето щеше да залезе всеки миг. Дърпаше ръката и без да обръша внимание на показващите болка звуци, които тя издаваше, не, не че за него пътят нямаше значение. Ала не беше сигурен,че иска да го споедли с нея. Щяха да бъдат горе, заедно, а можеше и да отлетят на някъде после... ала по пътя тя просто трябваше да се движи.
Накрая стигнаха. Семпло, просто и лесно – стигнаха.
- Е?!
- Е какво?
- Какво щеше да ми даваш?
- Ама ти за това ли мисли през целия път. Обичам те, дай да поседнем. Ще видиш после какво ще ти давам, няма да избяга, е поне не вече.
- Моля? Да не е мъртво?!
- Мда, ще ти подарявам себе си.
- Глупости, ти не си мъртъв!
- Какво успокоение, защото не съм и това, кеото ще получиш. Ето, оставих ти опашката.
- Каква опашка? На плъха?!
- Същата. Опашката на моя плъх, на плъха, който изядох. Ето, заповядай, подарявам ти я.
- Отвратително...
И тя тръгна надолу по същия този хълм, без въобще да трябва да ходи където и да е. Не чу вика му след нея, и двмата знаеха, че повече няма да се видят, поне не и нарочно. Как така, опашка..
На хълма той седеше на земята и държеше същата тази тъй симпатична опашка на плъх. Приличаше му на цвете. На остро, странно цвете, плод на света, дете на зората, наведе се, изкопа малка дупка и сложи цветето в нея, стърчащо към небето. Усмихна се. И така той посади еидн плъх...


Има четири вида любов:
любов - страст
любов- влечение
физическа любов
любов-суета...Всяка любов на този свят живее и умира или се издига до безсмъртието,следвайки едни и същи принципи.
~~~~~~~~~
Здравей, Драги ми Читателю,
Може да си говорим на ти, нали?
За пореден път разсъбличам частички от душата си пред Теб, поради липса на въображение и сили за нещо по-велико от негово величество - клишето. Днес няма да си говорим за рицари и вятърни мелници, дори и мухи на стени няма да споменем, а Хамлет ще се спасява и умира сам... Днес ще си говорим за Всичко.
Ще си говорим за любов. Четери вида твърди темата. Е, смешно твърдение. Любовта е живот, а животът е всичко, до колкото нещо е всичко. Затваряйки любовта в цифри ние забраняваме на вятъра да духа, на водата да се разпръсква и разрушава, на огъня да гори, на земята да ражда и още много подобни забрани.
Но да кажем,че е четири вида, за да угодим на темата. И за да можем наистина да говорим само за четири вида ще направим още едно ограничение – любовта към хомо сапиенс.
Любов-Страст.
Влизаш в стаята, оглеждаш се, лица на приятели и познати, липса на значение. Отсреща - единствения човек, които те интересува в момента. Нормално, просто продължаваш, трябва да си тук и никъде другаде. Просто да го докоснеш. Да прокараш пръсти по лицето му и те да оставят огнени следи, както ти самият гориш, ей така, защо по дявлоите? Пламъче в очите, тихо прошепване на „Здравей”, сладка мечта и горчива забрана. Танц във вихъра на разума, полъх от затваряне на клепачи, всяко движение - писък по кожата, диаманти режещи огледало, красота и сила и най-вече страх. Страх, че може да се счупи, страх,че може да остане цяло. Цветът на Дявола, цветът на Страстта – все е червено...
Любов-Влечение.
Нов ден, нов кръговрат на мисли и още малко самота. Самотата ражда ражда любов междудругото. Излизаш на кафе с приятел, говорите, заедно сте. Прегръдка за чао, целувка по бузата, както френското възпитание и неговата липса изискват, „До скоро” и все по старому. Докато една сутрин не се събудиш и не осъзнаеш, че май щеше да е някак си хубаво този приятел да се събуди до теб. Да не е толкова самотно... И ден след ден влечението се овеличава, докато в един момент не осъзнаеш как на следващата сутрин стъпвате в брак. Не, че е важно, просто е хубаво. „Когато толкова много са самотни е ужасно егоистично да си самотен сам.” Както се казваше в някое филмче. Приятелството прераства в любов, за да може да споделяте колко много обичате и колкото много желате... нещо друго. Мимолетното влечение, което продължава цял живот. Сивичко, но пък доста доволно.
Физическа любов.
Говорим за хора, както споменах. Та в този случай израза „физическа любов” е особено неуместен. При липса на страст физическата любов е пародия на това да си жив, подигравка със всички забрани за първородния грях и доста кофти вметка в почти прекрасния ни разговор.
Любов-суета.
...в лилаво.
„Да обичаш себе си е любов за цял живот” е казал Оскар Уайлд. Най-трудното нещо е да се влюбиш в себе си. Стане ли от пръв поглед, да издържи на вглеждането навътре е почти невъзможно, ако успееш от втория, то първия понякога е ужасяващ... Но това е само понякога. Живеейки своя живот човек помни делата си, помни срама и съжаленията, помни злото, помни всичко това,което го прави една ужасна личност. А кой би се влюбил в една ужасна личност? Някой особено самовлюбен.
Комплимент. Прекрасен мил сладък комплимент! О, обичам ви, думички, които ме карат да се чувствам специална и уникална. Ти не ги ли обичаш? Айде де, такъв красив човек си, как няма да ги обичаш! Етооо, обичаш ги. Суетник малък гнусен. Влюбен не в себе си, а в любовта на околните и то само и единствено когато е насочена към теб. Да обичаш да те обичат. Кой не обича да го обичат? Освен един особено самовлюбен човек. Той обича всички да са влюбени в него.
А да си влюбен означава да виждаш и да не ти пука...
Безсмъртието.
И безразличието.
Представи си вечен живот. Влюби се във времето. Влюби се в константа, която се променя със секунди. Влюби се в промяната и забрави всичко друго, което може да Бъде. Оцелей с любов, под ударите на трошащия се свят, никакъв друг избор. Смърт? Любов? „Продума Гарвънът: Никога веч.” (Едгар Алън По)

Драги ми Читателю, за толкова малко любов си говорихме. Вскя любов на този свят живее и умира или се издига до безсмъртието,следвайки едни и същи принципи... Една любов остава докато сме живи – любовта към живота. Там е разликата между това да съществуваш и да си жив. Принципите са,че няма принципи. Както няма и цифри, няма и ограничения, нищо няма... освен всичко.
Образно и нереално, космическо и минатюрно, прбвай да се влюбиш в цвете. Пробвай! И то ще умре, както ние, и то ще разцъфне и ще види вятъра, за да залезе преди слънцето на живота... С любов.
Както кръвта във вените гори и водата се изпарява под лъчтите на слънцето, така кръговрата на живота пропуска всичко, освен себе си. Да не говорим за страст, влечение, физика или суета, да замълчим просто. Само едно не разбрах. Любовта и обичта едно и също ли са? Синоними, ако не друго.
Да обичаш е изкуство, а изкуството винаги е изисквало жертви.
----
Есето е писано за училище.

[scion_of_storm]

Много самобитен, ако мога така да се изразя, стил имаш, внучке
Първото ти го бях чел още в блога като ми го метна, а второто..
...много правилно, много нешаблонно и..чисто казано и написано. Такива есета повече да имаше...

Я се разпиши в темата за страстта бе :Р

-------
Не искам и не смятам да го обработвам, така ми дойде вчера вечерта в някаква полу-абсистенция, и нека така остане ;р

Муза 1

Надай своя крясък дивашки във
Вечната изкривена раковина.
Остави своя отпечатък от кръв
А аз сред него ще се спомина.

С нокти изронени прекрасно ти пей
И очите нека фантоми да виждат.
„А буря от сенки в ума нека ярко грей
Защото всички наново прииждат.”

Пещерата беше наш дом, пак ще е
Там в разгул и мъка, в тъга и разлъка
Всеки от нас умря, и пак сигурно ще мре.
А камъкът в колело зъбчато иде отръка.

Задвижи го с изпосталели вехти ръце
Искам мислите ми пак безпомощни да са.
Тъй сладък и жизнен всемогъщият крах е
Че в каменната стена искам просто да се взра.

Нека изпредем със съдрани нотки наша ария
По-прекрасна ще е от звукът на ангелски лири.
Светлини ослепяващи ще са нашата сляпа заря
А пламък сърцето във вечността за изпепели.

Раковината отделя се от черупката изтъркана
И с грохот смазва душите, съществата.
Така е, виждаш ли, времето явява се глуха слана
И тази слана намери сетне своята отплата.

Извиси се, извиси се
Музо на Камъка и Отчаянието.
А после тихо снижи се
За да намеря в себе си Признанието.

[noel_f]

Orange and also black -
a magnificent vista
of the sea sunset.

Поредното ми хайку.

[scion_of_storm]

Имрама

„Прометей донесе ми огън
Но аз рязко отмених даденото.”

Дай ми живителна искра
Че се давя във тъга.
Не е всичко само дръзка мелодрама
Потеглих отдавна на сетна имрама.

Не искам там нищичко аз да намеря.
Пуснах в пустота последната потеря.
Дадох нишки, що изпредоха ми кълбото
Изгорих тънките други лещи на окото.

Не искам да скитам в слънчева светлина
Достатъчна ми е съвсем мъничко глухота.
Обърнах кривата, що права в мен стоеше
Помня ли преди колко време това беше?

Нямам нужда сякаш вече от храна и вода
Онзи, що му трябваха, отдавна умря.
Просто ми дай мъничка живителна искра
За да мога с нея отново да загина.


****

Зимно

Завихриха се синьобелите телца
И въздуха с шепот изпълниха.
През призмата на мъртви стъкълца
Очи със сълзи се напълниха.

Дървета голи нададоха тънкия си вопъл
И птиците мъртви от клони отлетяха.
В сянката им невидима скрил се топъл
Силует помръдна, очи бели умряха.

Сноповете измръзнали лъчи засияха
И клоните отрупани се тихо разстлаха
Докато падаха ли, падаха малките телца
Носещи се белоснежно на своите тънки крилца.

Без чувство, без емоция, без дъх дори
Силуетът мръдна и зашаваха слабите ръце.
Избухнаха безброй заснежени зари
Които той с усмивка в сърцевината си пое.

Утихнаха размирните мълчаливи облаци.
И слънцето зимно изцяло бледно засия.
Птица последна мъртва остана да трепти...

На клоните, дарили с писък сетен още една заря.

[noel_f]

Магично

Той стоеше винаги там - под брезовите клони.
Винаги облегнат, винаги очакващ, замислен.
Той чакаше я
вечно там,
на място тайно,
магично.

Очакваше я със любов дълбока, млада, чиста.
Любовта му бе искрена, младолика, голяма.
В мислите му тя
само бе -
винаги нежна,
магична.

Срещите техни - празник на радостта и любовта.
Обичта - неповторима, мечтата - безгранична.
Бъдещето бе
красиво,
и утре все така
магично.

Но краят жесток и тяхната любов не пропусна.
Той отиде си толкова бързо, неусетно, изведнъж.
И тя не видя
го вече.
И рухна света им
магичен.

Винаги, когато мине по главната улица,
тя със болка вижда го - там под брезовите клони.
Но него вече
няма го.
Умря чувството
магично.

[scion_of_storm]

^Постройката ми допада

------

Гнезда от паяжина

Кукувице, свий ти своето гнездо
В нишата на умряло същество.
Остави паяжината с нишки да говори
Остави ключът вратата сляпо да затвори.

Избяга ми извезаната безкрайност
И се събудих безцветен в многоцветността.
Защо сивото се крие в своя си потайност
И подтиква ме отново Нея някак да открия?

Взех игли на прозиращата отрекаемост
И съградих нови паяци с техните отрочета.
Взех въже невидимо и скитах по мъртъв мост
Опитвайки се от празна книга нещо да прочета.

А грачещата милувка на кукувица гарванова
Се извиси в струните на един изтерзан нов Аз.
Паяжините засияха в умосриваща супернова
По тънките им линии просмука се усмиряващ газ.

Кукувице, предоставям място за твоите похождения
И ти давам празната си светлотъмна любов.
В съзнание мъртво има място за твои похождения
Нали дадох ти смело вечен мрачеещ покров?

[noel_f]

A lonely palm tree -
the aged summer umbrella
of the sea sunset.

[scion_of_storm]

Свят

Бездушни облаци гледката
С тишина заглушават.
От ръба на клетката
Ръце излезли засияват.

Сечивото на мътни течения
Срязва ги безмилостно.
Ръжен на жестоки томления
Всичко е толкова просто.

Виж колоните на Суетата
Как извисяват се над
Смачкани ръце по земята.
Изпитват Онзи глад.

Сляп усети стълбовете на Края
Как опората на света клет са.
Мислиш ли, че ще стигнеш Безкрая
Като ръцете ти в клетка лежат?

Бездушни облаци в небе тлеят
Убивайки хиляди сиви души.
Лешояди над тях грозно пеят
Маранята трепти ли, трепти.

[LordZombie]

Slayer

Part One : The Burial of Mephisto

From the dephts of Hell a demon called Slayer terrorized even the most horrible creatures.The evil overlord of Sirenia Arkghost tried to stop him but alas his efforts were crushed by the mear touch of Slayer.The evilest of all demons Lucifer started gathering an army of powerfull warriors and soon he was going to attack.Slayer's might increased due to the many battle's he had won.Once while he was walking in the forest of doom he encountered one of the most powerfull enemies - Mephisto.
Mephisto looked at Slayer and said :
-Surrender now or suffer the horrible consequences !
Slayer looked him right in the eyes and replied :
-Your past glory will become my future might !
The battle had began.Slayer's warriors were outnumbered by Mephisto's but they were stronger.As the battled raged on Mephisto's soldiers surrendered.Slayer bashed Mephisto with his enchanted warhammer and turned him to stone.Who can stop this terrible overlord ...



Part Two : Attack of the Cursed

After the glorious victory Slayer and his army headed towards the place of the ultimate battle - The Valley of the Damned.But before they reach the valley they had to go through the dark forest of fear.Little did they know that Azazel one of the greatest demons was waiting them.As they were passing the forest Slayer heard a voice whispering :
-Fear me...fear me...
After a couple of seconds Azazel jumped from the ground and broke one of Slayer's horns.That was a fatal mistake,breaking his horn only released his full wrath and he started bashing everything with his mighty warhammer.Azazel was crushed like a bug and was turned into stone just like Mephisto.Slayer continued his road undefeated and stronger than ever...


Part Tree : Satan's Here

After Slayer defeated so many both strong and weak enemies his power had grown.This meant only that it's time for the final battle.Slayer was going to have to face the ruler of the underworld - Lucifer.When Slayer reached the Valley of the Damned it was all quiet.It was too quiet which meant something awfull was about to happen.In seconds the ground started shacking and it exploded.From it hell spawns and treacharous warriors started appearing from the deepest depths of Hell.Satan hadn't even begun to show his real power.Slayer was respected by Lucifer's might and didn't spare any resourses to fight.The battle went by for four weeks and at the end,Slayer's army was no more.He left alone and Satan's warriors kept on coming.Lucifer decided to finish his opponent so he attacked him with his fire breath.Slayer was turned to ashes.That proved who is the real master of Hell...

Знам,че не е кой знае колко оригинално или майсторски написано,знам и че имам правописни грешки,но се надявам да ви хареса,поне замисъла

[Twilightfall]

Това трябва да е разказ, в които героите/местностите носят имена на метъл групи/албуми/етц., така ли?

Мефисто не беше ли някакъв от Warcraft?

[LordZombie]

Ами нещо такова

Не, Mephistopheles (а.к.а Mephisto) is one of the chief demons of European literary tradition.

[scion_of_storm]

От Диабло е, всъщност, и да - доста използван в литературата. Имаш мноооооого да го оправяш според мен, освен грешките и историята е някак кратка, необработена, звучаща дори наивно на места.

-------------------

Безименно

Нека гордо като умра се обърне моят гроб
Че част съм от на Глупци дълъг род.
Така заслужава да умре на Суетата роб
Гниещ отвътре като Адски плод.

Нека смели надигнат се три отрови
Щом от сцената изчезне главния актьор.
И в стегнати, месингови окови
Замре той с неговия егоистичен декор.

Нека с писък крещят Музите на лудостта
Щом положено бъде тялото му в пръстта.
И камбани в нощния ден щастливо звънко бият
Докато червеи в гроба плътта с възторг рият.

Че храна за червеи, плевел-бурен съм аз в душата
И за земен живот тази съдба тъмна ще е отплата.
Вдигнете чаши с усмивка за отпътуващия Позор.
Актьорът глупашки смешен заминава...със своя декор.

[scion_of_storm]

Череша

Всеки път май в сънищата
Си умирам.
Разчупвам постройката,
Оглаждам в русло нещата
Късче ново в себе
Си побирам.

Изливам нов фон
Но състои се, виж, благочестивият
Той от един тон.
Не, не говоря за онзи, сивият
Що нотка съдрана е
На стар грамофон.

Всеки път в онези
Пътеки
Търся онова, що не намирам.
Въпреки
Че уморен като че ли съм
Да не спирам мозайки да събирам.

Този път, мисля, напълно ясно
Е, че цигулката раздрана, скръбна
Ще плаче в недостиг.
За дървесината е ужасно
Щом всичко тъкмо потръгна
Да нададе звънък черешов вик.

Всеки път в сънищата
Си тихо умирам.
Не мога, не искам, не ще
Пак вътре побирам.

***

Насила светло

Потопих се в невидими
Неведоми даже
Нови протоци на стар живот.
В лодка над бурните вълни
Дух сломеноблажен
Търсеше прозрачния си кивот.

С призрачните си ръце
Изпредох на стан тъжно строшен
Новите ми изкуствени лъчи.
Кой заслужено ме прокле
Да скитам сам в пореден ден
И от щастието дори да боли?

Изплувах със въздишка морна, мъртва
В сапфиреносиви небеса.
Чини ми се, иде златноруса жътва
А аз съм наточената коса.
Ще стана явно в поредното утро
За да живея във вечерта.

Panta rei, че дори и гъстата мъгла
Що в сърце с усмивка пребивава.
Откъртена от Дървото малка треска
Във времето на корен светъл става.
А аз в протоците на моята река
Отказвам всичко, що някой ми подава.

[noel_f]

The thorny cacti
unexpectedly gave birth
to dainty children.

Вдъхновено от това.

[LordZombie]

От Диабло е, всъщност, и да - доста използван в литературата. Имаш мноооооого да го оправяш според мен, освен грешките и историята е някак кратка, необработена, звучаща дори наивно на места.

-------------------

Безименно

Нека гордо като умра се обърне моят гроб
Че част съм от на Глупци дълъг род.
Така заслужава да умре на Суетата роб
Гниещ отвътре като Адски плод.

Нека смели надигнат се три отрови
Щом от сцената изчезне главния актьор.
И в стегнати, месингови окови
Замре той с неговия егоистичен декор.

Нека с писък крещят Музите на лудостта
Щом положено бъде тялото му в пръстта.
И камбани в нощния ден щастливо звънко бият
Докато червеи в гроба плътта с възторг рият.

Че храна за червеи, плевел-бурен съм аз в душата
И за земен живот тази съдба тъмна ще е отплата.
Вдигнете чаши с усмивка за отпътуващия Позор.
Актьорът глупашки смешен заминава...със своя декор.

Мерси за градивната критика,ще гледам в бъдещите ми творби от такъв стил да се подобрявам

Твоето много ми харесва,както повечето ти неща

А,сега някво мое дето го мислих като текст за песен :

Hey,You


Chorus:
Hey,you
stand up and fight
Yes,you
show us some might
Hey you
fight for your life
You,you
show us your knife


1.
All our life,you've been - smashed,crushed
All our life you've been - bashed,dashed
Cowardly life - you've been - smashed,crushed
Infamous life - you've been - bashed,dashed,crushed.

Chorus :
Hey,you
stand up and fight
Yes,you
show us some might
Hey you
fight for your life
You,you
show us your knife

2.
Now you deel with you life and you - crush,smash
Now you deel with you life and you - bash,dash
Heroic life and you - crush,smash
Fight with your life - you bash !

[scion_of_storm]

Мисли в торба

А може всичко пък да е разплата
За извършените от мен грехове.
Празни студени мисли в главата
Зоват нещо, що неуловимо е.

Зарът ми има точно нула стени
Защото така е от мен самия измайсторен.
Вход с изход на него ти замени
И духът яростен мигом става тих и смирен.

Докосвам с прогаряща ръка предпазливо
И скреж украсява безплътните стени.
Всичко допреди право оказва се ново, криво
Кой ще каже сега коя е любимата ми?

В затвор на шапка и платнена торба
Без Смисъл в наведена скрита глава.
Между пръстите си въртя Моята карта
Подписах с Съдбата крайната Харта.

Пътя кръстосвам изморен отново, сега.
Крия зад очи тъмни нотките на Песента.

[MadHatter]

Както ти казах, снощи не намерих изобщо никакъв смисъл в това ти писание, обаче сега все едно го чета за първи път. Не помня дали си го променял много, но ...
Зарът ми има точно нула стени
Защото така е от мен самия измайсторен.
Вход с изход на него ти замени
И духът яростен мигом става тих и смирен.

[prayer4eto]

^^ Много мисъл, която от доста време насам ми се губеше
Явно събираш известно време и после отпускаш накуп

Крия зад очи тъмни нотките на Песента.

Това не е ли добре да се промени на

Крия очи зад тъмните нотки на Песента.

Въпреки че смисълът не е същия ?

[scion_of_storm]

Първото ми беше идеята, ти сам усети, че второто е доста по-променено. Хм, мен ми звучи добре, но може да се помисли за внасяне на някаква поправка ако те смущава много...само кажи кое XD

[prayer4eto]

Нали знаеш, че гледам главно ритъма да се спазва, като не се нарушава смисъла(или поне да е минимално). Помисли го малко туй - може и да ти хрумне нещо

[LordZombie]

Черна Мъгла

Не усещам вече топлината
само уюта на тъмнината
гръм от черното небе
начало на масовото клане

Черни срещу бели бият се в тъмата
мрак погълва изхода на сражението
Черни и бели не виждат светлината
мрак отблъсква могъщо поражението

Боят няма край,а има ли начало ?
всичко е измислица,всичко е мъгла
Всъщност всичко тук е бяло
Не тук няма никаква лъжа...

[scion_of_storm]

Лира на нощта

Бесни метат вихрите на нощта
Безжизнени нозе.
Намерих днес част от Мисълта
Нещо вътре се закле.

Защо да не мога, ти ли казваш, Съдба?
Кой ще ми забрани, няма за мен повеля.
С моите ръце слабовати ще изпреда...
Ще изпреда, заклевам се, Чиста къделя.

Извърнат срещу света, в сенчеста Страна
Да надмогна кухостта си ще успея.
В буря, в порой, в слънце и дори слана
Ще създам с горди нотки Тяхна Епопея.

Че в лирата се крият струни недокоснати
Що чакат с песен глуха своя ред.
Всяка една шепне с ласка „Мене избери.”
За да създам на Одата следващия куплет.

А Лирата съм аз, Съдба, жено проклета.
И с музика надмогвам ти гордо плета
Разкъсвам твоето було, що нашепва слова
Що измамни кънтят в глупашката глава.

Спокойни заливат вълните на тъма
Пробуждащо се сърце.
Намерих днес част от Смисъла
Нещо вътре ще се Взре.

[scion_of_storm]

..


Daylight just died

Daylight just died
And it wasn’t in my arms.
A tear just cried
Was it really in my hearse?

My dreams were forlorn.
Senseless, pointless mistake.
New ones shall be somehow born
Just for someone else to take.

Darkness just crept
As the shades unto me descend’d.
A dead soul wept
Before the struggle it soon bend’d.

Tell me who am I, the mortal,
To feast upon my funeral procession?
As I enter the long forgotten portal
In one’s heart grows the infinite obsession.

Tell me how can I restore
The nighttime rays of salvation
While a beast the “Inner” tore
Bearing his eternal damnation…

[Ulair]

^ Хм, звучи адски добре Сционе, ама леко мелодичността...

Ето едно нещо от мен, което започна да звучи едва ли не като народна песен

....
Кога зора обагри лесовете,
поех аз към Лъчистите поляни
и там пресрещнах(вярвайте ми, ако щете),
клет странник, загърнат в сиво наметало
и с меч на кръст препасан
,а на гърди му броня вехта.
За поздрава ръка си вдигнах
и благо друмника запитах:

-Що дириш странниче по нашите земи
Как зоват те и отде пристигаш ти?

-От далеко ида момко,
от земя далечна, славна.
Там где Умпежа - великий
княз царуваше отдавна.
Дивни бяха княжески чертози
китна беше наша бащиния
тогази бях аз войн най-личен!
но... ето -пуста орисия!
Потеглих по пътища незнайни
по забравени пътеки
като скитник аз окаян
ще се лутам, може би навеки.
Щ е пътувам дълго все така,
без да знам посока, цел,
с меч ненужен във ръка.
Кой ли ме е тъй проклел?
Жалък скитник,
туй съм аз сега.
Бродник,сянка без душа.

Тежка прокоба над мене тежи.
Но, стига веч, прощавай ти.

И тъй към черното тъмнило
далеч от погледите хорски,
приличен, сякаш на плашило
пое, самотен войн из дебри горски.

Знам че малко римата съм поомотал, пък и има какво да се желае от пунктуацията