Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Триеточие.

Умряхме докато живяхме
Не се, не се отвърнахме.
Рушихме, какво ли не избихме
В какво се превърнахме...

Синове; празни Листа.
Блудниците, които
Бащите си предадоха.
Лицето е накъдрено;
Съзнанието немито
Сля се отдавна с срама.

Не ме раждай. Просто недей.
Нима и аз на това съм обречен?
Живот проклет, чуй ме, не пей!
Срамът за мен уж беше отречен...

Лицето носи калта с фалшива гордост
Съзнанието омърсено стои, стои на пост.
Очите тихо се склопяват, първа Пауза.
Нокти дерат. Дерат за изгубената Кауза.

Защо, питам те, продължаваш да ме раждаш?
Чистота и белота в мрак да израждаш.
Да вихриш мъртвилото на едно листо
Да обучаваш поредно създание зло.

Не раждай ябълката с гнили семена.
Не раждай детето на умрели племена.

[noel_f]

Първото ми хайку на български. Май е най-сполучливото досега.

Сред придворни тя блести
мъничката принцеса -
бяла лилия.

[scion_of_storm]

История

Бях малък,
Когато облаците ми казаха
Че за да бъда истински, ще трябва да умра.
Бях малък,
Когато капчиците смазаха
Клетвата, че ще пада над мъртвия Мен дъжда.

Бях на двадесет и пет
Когато всъщност седемнадесет броях.
Глупак, а не прехваления поет
Нишата беше пуста от бледия ми размах.
И облаците продължаваха
Да ми казват, че го няма желания ритъм.
Какво пък, нали прославяха
Забравеният, невъзможният за мен алгоритъм.

Градираха, всичките градираха.
Дори небесата се оцветиха за мен, за жалост.
Умираха, виждах ги как умираха.
Нямаше добро, нямаше дори и капка злост.
Капчиците смазаваха, валеше този ситен дъжд
Всяка от тях игла, протежение от крак до ухо.
Когато момчето стана дете, после стана мъж
Когато брезентът обърна се и скъса предното зебло.

Снижаваха се, когато настъпваше нощта по улиците.
Когато чувствах Сила (Алис?), окована във вериги.
Когато майки усмихваха се с насмешка на отците
И кучетата услужваха на мрака със своите лиги.
Снижаваха се, когато облаците пееха за предателство
За липса на идея, за контраст, за умрелите копнежи.
Сказания нежни за грубото, издялано накриво листо
За по земята опадалите, тънки, лишени стремежи.

Бях малък, когато бях сега
Когато бях преди.
Бях голям, когато настъпи никога
Никога, никога преди.

[noel_f]

^

Ето едно любовно от мен, вдъхнових се от един спомен.

Ode

This is an ode for you, first love of mine,
for you my divine, my moonshine.
You would be my one and only dreaming,
the person who made sweet my heartbeating.

You are a masterpiece of perfection:
handsomeness unseen, light complexion,
electrifying black eyes, high cheekbones,
a noble semblance, a charming presence.

I adored you.

But my emotions gradually changed.
The love did not survive - we estranged.
Slowly our characters deranged.

Now I don't burn, for you no longer yearn.
There are no concerns, no prayers, or nocturns.
I now see you aren't perfect, faultless,
I'm no more helpless with your maleness.

But I value you for what you gave me,
your love was my emotional acme.
So this ode is a present from me.

Отзиви - какво ви харесва, какво - не.

[gadabout]

41. Напишете аргументативен текст в рамките на 4 страници по темата за екзистенциалната самота и идеята за свръхчовека в стихотворението „Философскъ” от Пейо Алън По.

Философскъ

Най ми’и ‘арно, ‘га ибъ
сгодна мома у гъзъ.
ил’ кат’ муам боб чорбъ,
тлъсти зал’ци, га топъ.

Най ми’и гадно, ‘га ни’ибъ,
га у кръчмата седъ.
Па’и кат’ нема боб чорбъ,
най е ‘арно да умръ!

Май ш’зема’а се надеръ
сам, ‘га в кръчмата седъ,
щом кат’нема да ибъ
и кат нема боб чорбъ.

[noel_f]

Не можа ли да го постнеш в Случайни глупости това? Рязко контрастира с останалите творби.

[gadabout]

Всъщност в това произведение е заложен много повече смисъл, отколкото вероятно допускаш. "Философскъ" разглежда проблемите на съвременния човек, неговата непримиримост към случващото се в живота му и готовността му за борба дори със стихиите на. Вдъхновена от индивидуалистичните възгледи, от философията на Ницше и оттам - неизбежно родееща се с лириката на Славейков, тази творба на Пейо Алън По ни въвежда в света на свръх Аз-а, който се таи у на пръв поглед обикновения човек.

[prayer4eto]

^ Чудесна ритмика, изпълнение и "дълбоко интимен" смисъл!

Продължавайте все така, колега! Разни инженеро-комбайнесрки метъл групи се мярнаха тъдява, та може да се замислите дали да не се ориентирате и като певец и текстописец там .

[gadabout]

Приятел съм с Търнокоп .
Може наистина да се уреди нещичко.

[scion_of_storm]

'па тея са ми от даскалото..

[_TNT_]

41. Напишете аргументативен текст в рамките на 4 страници по темата за екзистенциалната самота и идеята за свръхчовека в стихотворението „Философскъ” от Пейо Алън По.

Най обичам боба, леба и да...
Поздрав за експресивния и задълбочен подход към важните житейски проблеми!

[noel_f]

scion_of_storm, имаш ли нещо ново за постване?

[scion_of_storm]

Нямам муза...като дойде - тогава, няма да се насилвам да пиша, я )

^__^

[noel_f]

Sorry за придирчивостта ... и аз нямам муза напоследък.

[noel_f]

I feel worthless near you,
you - child of perfection,
you - best of selection.
Understand!

You reckon you love me.
You - symbol of greatness,
you - soul of neatness
need me.

But how will I bear you -
you - emblem of power,
you - perfection vower?
Tell me?

[Aggressive Perfe...]

^Браво.

[scion_of_storm]

...

Линията на автобус 280 винаги е била една от най-натоварените и заради това в повечето случаи е лудница, дори да се изредят 4 рейса един след друг. Днес, по някаква случайност, дошла незнайно откъде, успях дори да дишам свободно, рядкост и половина. Подадох глава от прозореца, за да ме брули вятъра, действаше разхладително в ужасния задух, който цареше по Града на асфалт и слепи сгради. Cruachan нашепваха с успокояваща главобола ми и древна мелодия “Ride on, I could never go with you no matter how I wanted to”...

...а границите се размиха.

Седалките и перфоратора изчезнаха, бяха мъртви, по-мъртви от преди. Още повече – бяха незначителни, светът бе избледнял, отваряйки Новата врата.

Ливадата грееше, светеше така, сякаш легион светулки бяха литнали в нощта и зеленикаво-жълтото им сияние бе постлало килим, галещ нозете. Вятърът тихо я метеше, завихряйки я с нежна милувка, и вихрейки едновременно с това косите на Избралите да са там, на поляната, в този миг. В последния си миг.

Беше горда, той също. Нямаше да признаят, че в случая са слаби, че вътре всеки от тях крещи от болка и се разкъсва, че нещо е по-силно от тях. Тя, с неизменната си кама, нейното отроче, най-любимо от всичко останало. Освен него, естествено. Той, с онази усмивка, която винаги грееше лъчезарно, независимо от ситуацията. Която грееше и сега, но дори прикрито си личеше терзанието, което би разплакало дори самата Мориган.

Тристан и Изолда ще са винаги помнени, а тяхната любов е пример в митовете и легендите за непобедима, трагична любов, за онзи пламък, обвързан с къс фитил, избухващ за секунди.
Никой не знаеше Тях, най-вече защото те нямаха имена. Не им трябваха, не им се и полагаха.

Конят, пасящ кротко няколко метра встрани от тях изпръхтя, усетил навярно дразнеща буболечка в следобедната си закуска. Тя светкавично извърна зелените си очи към него, сигурно търсеща пристан за мъката си в успокоилия се отново жребец.
Изумруде, защо си бледен пред яркостта на очите й, защо блясъкът ти е просто моментно просветване на късче нищожно стъкло?
Сапфире, защо е пуст хладния ти огън, в сравнение с късовете лед Негови, които прогарят с най-страстен и най-хладен пламък зелената гора, криеща се зад ирисите й?

Бях там. Измина Самхайн, дойде Белтейн, после пак Самхайн, в безкраен цикъл, а те не откъсваха поглед един от друг. Леда и гората, зеленото и синьото, безкраен циклон от неизреченост и мъка. Не си спомням вече кога Тя стана и тъмната й коса обгърна бледото й лице като облак. Не си спомням и кога Той се изправи и чух песента на друидските гривни, ударили се една в друга.

Понякога в едно просто докосване на пръстите, в едно премерено движение – премерено, за да не породи още повече болка - се съдържат години, векове, хилядолетия на чувства и преживявания. Бели, тънки женски пръсти се срещнаха с потъмняли от съюза със земята и слънцето, по-масивни, но също толкова нежни такива. И толкова. Конят изпръхтя, когато тя го яхна и изчезна отвъд хоризонта на Умрелите лета. А другите лесове погълнаха отново леда, напояващ земята.

Защото така трябваше да бъде, и природата го знаеше. Балансът трябва да е спазен, и никой или нищо не бива и няма да го наруши. Въпреки това сякаш чух неизречените думи, онези, които никой от тях не искаше да приеме и нямаше силите да изрече. Легионите светулки ми ги нашепнаха, докато стоях потресен върху крилете им.

„Язди в спиралата на неизлятото време. Язди и помни. Колкото и да желаех вътре в себе си...ездата ще е самотна.”

Слязох. Тролей 5 се задаваше зад синьо-белия ми рейс, впил стъклените си, безизразни очи в хората, които го чакаха.

[Despair]

^ Супер е, само че трябва да понаучим повечко ирландски. Даже ме вдъхнови да си прослушам Cruachan!
P. S. 280 не е някакъв си автобус, а вход към други измерения !

[scion_of_storm]

280, като един себеуважаващ си кутиеформен автобус СЪКВА. Имам чувството, че през него тече някакъв безспирен поток от студенти и бабки.

Cruachan пък няма да се коментират Въпреки че нещо не мога да ги цикля дълго време..

[LordZombie]

Огънят на приятелството

Петър и Андрей - двамата най - добри приятели.Те се познаваха от близо осем години.Бяха преживели всичко заедни,както добро така и лошо.Сега вече бяха в 12 клас.В деня преди бала Андрей трябваше да излезе с приятели си Петър,но вместо това реши да излезе с момичето,което харесваше - съученичката им Мария.Лошото в случая,обаче беше,че Петър не бе осведомен за промяната в плановете и чака три часа напразно.Вечерта,когато двамата приятели се срещнаха в дома на Андрей,Пепи попита приятеля си :
- Андро,къде беше ? Да не ти се е случило нещо ?
- Ами... - Андро се зачуди какво да отговори
- Хайде кажи,какво се е случило ?
- Ами...вървях си аз към мястото на срещата,когато една кола блъсне едно момче точно пред мен.Аз трябваше да помогна на момчето и го отведох в болницата,тъй като шофьорът на колата не се и спря даже.
- Защо,поне не ми се обади,за да не се притеснявам ?
- В този момент,не мислех за това - отвърна Андрей,осъзнавайки,че лъже своят най - добър приятел.
На лъжата,обаче краката са къси.Андрей остави своят ГСМ на масата и отиде да си вземе душ,след изморителния ден.От ГСМ-ът засвири одата и радостта,сигнализирайки,че има съобщение.Петър реши да погледне съобщението.Видя,че то е от Мария,а следното нещо беше написано :
" Хей,здрасти днес беше страхотно надявам се да излезем някой път пак "
Пепи разбра какво е станало и просто си тръгна.След известно време,Андрей излезе от банята,видя СМС-а и се досети,че Петър го е прочел.Пробва да му звънне по телефона,но Пепи не вдигаше.
- Сега съм твърде изморен,утре ще поговоря с него - помисли си Андро.
На следващият вечер,двамата се видяха на бала,Андрей приближи приятеля си и му каза :
- Виж,извинявай за вчера ... дори не успя да довърши и Пепи просто се обърна и отиде на друго място.Цялата вечер Пепи не каза нито на дума на най - добрият си приятел.Минаха няколко дена след това,двамата приятели не се бяха чували,така продължи и нататък.Минаваха седмици,месеци,години,но Пепи и Андро не си говореха вече.Много години по - късно Андро беше завършил право и живееше в малък блок в центъра на София,а Пепи беше станал пожарникар и работеше много и усърдно.Петък вечер - Осем часа,Андрей си приготвяше вечерята,когато газовата му уредба гръмна и подпали апартамента му.Пожарната дойде,Петър беше на смяна по това време.Той веднага позна старият си приятел,Андрей,който беше припаднал от дима.Пепи го хвана и изкара от пламтящата сграда.Когато Андро се свести,първото нещо,което видя беше лицето на приятели ся Пепи.Петър го погледна и каза :
- Прощавам ти... след което прегърна Андро.
Огънят на приятелството,отново запламтя между Пепи и Андрей,а дали всъщност някога е угасвал ?
-------------------------------------------
Епилог :
Двамата приятели отново се сближиха и дори сега когато са възрастни,гледат със усмивка за нелепата причина на тяхната раздяла.

[sgoh]

Човече, толкова е... комсомолско

[malleus]

Той е като смисъл,като вълна, която залива съзнанието изведнъж и се блъскаш в брега осъзнал,че си мъртъв(бил и все още си)досега.
Поглеждаш в очите му,сините, и виждаш страшното,онова по-крайно от ужас в мрака,по-живо от новата плът.
Губиш се в желание,разтваряш крака и чакаш ,да дойде ,да влезе ,да си цяла отново.
Смисъл едничък ,началото на живота,най-първичния и истински инстинкт.
А той е толкова прекрасен,без лице и без мисъл.Никога невиждан сън и жестока болка.
Искам да бъда това което съм.Искам да крача гордо,искам да не виждам никой друг.
Никой не искам ,нищо не търся,нищо не чакам.Само минавам през теб.
Уморих се от тъпи въпроси,уморих се да имам душа.Трябва да дишам,да видя,да чуя какво съм сега.



Това е засега щото ме разсейват тука едни и не мога да продължа.

[scion_of_storm]

Друго си е да видиш пластмасовите играчки и колички, които за последен път си виждал преди поне 5 години, а използвал преди малко повечко.
Братовчед ми изпищя щастливо, след като сблъсках големия камион с наредените „вагончета” на влака – едните влизащи както си трябва едно в друго, другите – вързани с връв, за да не се откъсват толкова лесно едно от друго. Очите му грееха, той подскачаше с неподправена радост и на френски ми говореше някакви уж неразбираеми думи, които обаче аз разбирах по странен начин.

Защото преди години бях правил същото.

Измори се, не е като да си поиграхме малко, докато братовчедката стоеше и гледаше някакво филмче на Скуби Ду по Фокс лайф, ако не се лъжа. Седнахме и два чифта пъстрозеленикави очи се впиха в приключенията на петнистото известно куче, последвани от тъмнокафяви такива. Мина време, замина, и им се доспа – деца на седем и две години, все пак. Легнахме си, заедно тримата, двете деца сгушени, а аз на съседното легло с лице на сантиметри от техните. Братовчедката запя, познаваше нотите, и макар и само първи клас, беше свирила вече на пиано и улавяше що-годе точно нотите, а гласът й успокояваше и възхищаваше другия малчуган. Когато свърши, сякаш от нищото й казах да държи здраво в ръцете си детството и да му се наслаждава колкото се може повече. Мъничкото същественце ме погледна някак леко объркано и попита:

- Но защо?
- Защото като си тръгне ще ти липсва ужасно много ще искаш да върнеш тези години. А няма да можеш...
- Ти искаш ли да ги върнеш?
- Искам. Знаеш ли, като бях колкото теб, в първите четири класа, и аз исках да стана като онези големи батковци, и да спрат да ме възприемат като малчуган. Когато това стана, обаче, осъзнах, че всъщност това е доста глупаво желание и е без значение. Представи си аз щом съм толкова по-млад от мама и тати, а пък тъгувам, какво им е на тях, като е било преди толкова дълго време тяхното детство.
Братовчедка ми ме погледна усмихнато с тази нейна чаровна усмивка и се замисли нещо. Отзад другият пакостник издаваше характерния звук „врумм-врумм”, вглъбен в карането на Мерцедеса кабрио в синкав цвят, за който бях събирал пари преди точно 8 години.
- Ще обещаеш, че ще си изкараш детството хубаво и ще си малчуганка, нали? – попитах я аз и я пернах игриво по нослето. Тя кимна. – Че ако знаеш след около пет години как целият свят ще ти е крив и ти винаги ще си права, главата ти ще се замая.
- Утре няма да си тук. – констатира тя след време с такава нотка, че и недотам разбиращият български братовчед също насочи тревожен поглед към мен.
- Не, утре заминавате. Но ще дойдете другата година, нали? – усмихнах й се аз, на него също. – И тогава ти ще си вече голяма, на цели осем, а пък той също ще е попораснал – вече на три! Че това си е доста важна възраст!
Мъничката кимна и обяви, че иска гуш, след което, естествено, бях призован за гуш и от мъника, който го извика с неподправен френски акцент.

Когато леля ми и чичо ми се върнаха, братовчедката беше в ръцете ми, увила своите около врата ми и полузаспала, а братовчедът мигаше на парцали, стреснат от светлината, и нямащ търпение да види майка си. Беше му липсвала, както и „папа”-то.

В мрака преди полунощ ми беше замислено и тъжно. Повече замислено, и повече тъжно – стоте процента ги надминах, защото са прекалено обикновени. Знам ли.
Смърт, знам че ми държиш монетата, която с теб заложихме като се родих. Медта е в кръвта, сплавта е в душата, и ти със сигурност се наслаждаваш на дърпането им от време на време.
Колкото и Сенчести песове да пращаш когато падне зрака, колкото и Безлики да следват силуета под луната, намерих още една причина да избера кога да е мятането.
Ще ги изчакам да пораснат, тя да стане красива девойка, после жена; той – безгрижно момче, после млад мъж, да създадат всеки свое семейство и да вървят, стъпили сигурно, по пътя.
Проклет да съм, ако ми попречиш, Гнила.

[scion_of_storm]

Грозд цитруси

Ах, виж ме как се извисих.
На колоните цар се нарекох.
Въздуха със свистене пробих
Да покоря Нагоре се зарекох.

Не, чуй ме как могъщо изкрещях
И дробовете изкашлях с мъка.
Орел-рибар, над змиите заврещях
Че с блатото очаква ме май разлъка.

Размислих. Докосни невидими ръце.
Как паяжината те разкъсват!
Премини през гранитното ми лице
Цитрус и кръв се (те) разпръсват.

Ах, виж ме колко съм неведом.
И нашивките красиво си плета.
Как пирувам след моя си погром
И с метлата тихо саждите мета.

[svaro]

За
( подаряване на букета )

За земноводния човек със водорасли във косите
и за човека – грозд, отгледан от лозите,
за кучето – човек след пролетното стадо,
за непознатия човек от мойто огледало.
За тъжния човек със много във очите,
за лунния, безкръвния, синеещ сред звездите,
за ореха и лешника и за вулкан и руда,
за Йеронимус и Магрит, за теб… и всичко друго.

( В букета спи човек. Тихо, да не го събудим. )

[gadabout]

Wow... доста странно, но несъмнено и много приятно.
Пишеш с мисъл и стил, явно е.
Пусни нещо друго.

[svaro]

мерси
ми, ето още едно, то и то доста старо

Винена поляна

Сварог долу, а Селена горе : на езическа поляна
легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,
нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,
само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.
Огънят с дима си пише любовта си към звездите,
думите едва му сричам – пълни са с мъгли очите,
пълна е с мъгла главата, с пух – краката и ръцете,
и луните ми са много, и звездите ми кокетни…
Вулканичното червено в ганимедови бутилки
заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки
думи луди, луди думи във гърлата ни налива
и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.
С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,
и искри над нас прелитат, метеори преминават…
И конете се поспират посред нощната разходка
и учудено се взират в нас, гласовитата находка.
Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :
“Дай насам!”, “Червено вино…”, “Помниш ли я?”, “Да, бе…”, “Лесно.”,
"Ех да му...", "Какво ще кажеш?", "А пък тя...", "Наздраве!", "Става."...
Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.
Вече даже и самите ние трудно разговора водим,
но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,
няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне…
Утре слънце пак ще грее, над селцата долу, в ниското.

[malleus]

Не знам кой си, какъв си, ма тва са едни от най-яките неща, дето съм чела. Сериозно, литературата ми е професия, човече!
Искам още (една моя любима реплика )!!!

[svaro]

благодарим
още малко:

Първа Носталгия

Понякога, много понякога
изригват над нас звездопади,
изпълват сърцата ни с блясък
и чупим с ръцете желязо.
И тичаме древни по равното
изпънали всичките жили,
на краката ни боси през раните
в нас земната сила се влива.
Устите, широко разтворени
първичния вятър поглъщат,
очите безумни, учудени
старите сили възвръщат.
Кръвта ни гори във телата,
изгаря всичките мисли,
нахлуваме горди в безкрая…
и ставаме толкова истински.

Понякога, само понякога.

[scion_of_storm]

Магични са