Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Пепел

Над небесата сребърни богини
Със сърп убиват златисти богове.
От ритуала ражда се платина
Незрими са другите им синове.

Пред порта от тлееща жарава
Сянката изпита си търпеливо чака.
За под покров неясен мъничко забрава
За кръвта, що не можеш нивга я изплака.

А горе, де Дъщерите с мракот’кани роби
Налагат живачнолунния си матриархат
Изплуват от вълните безсенчести задгроби
И цари в кръв и във метали невиждан нам разврат

Из Града, зад Портата от преродена пепел скрит
Кършат се кости, скърцат обременените талиги.
Звезди, небеса и слънце намират своя Сплит
И ослепяват изпустелите очи на души в’ вериги.

Сребристите със смях, разцъфнал като роза
Хищно поглъщат жителите обречени.
Бодливи като стъблата на тихата мимоза
Възрадват се Те на пищящите сълзи.

Сянката моя търпеливо от другата страна чака
Загърната с воала на мътен прах и ярка пепел.
Дълбоко в себе си безчувственото пита зрака
Какво в лъчите си чумести той за мен е изплел

И с кое сребро ще прекарам аз нощта
За да видя от кехлибар очите на смъртта.

[malleus]

^ тоя човек от де се взе да озари със сияние мрака на душите ни говоря за svaro
КАМЪК
Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът

ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,живото живее в грях.

Ей тва е хора-класика
Кой може да познае кой е поета , а ?

[noel_f]

Е, Далчев, разбира се. Но защо го пишеш в тази тема, има си отделна тема за чужди творби ...

[malleus]

Оп!
Здрасти!
Видех, ма ми текна тука да го пусна.
И браво,че позна!Редичко ми се случва.Или може би не общувам с правилните хора.

[noel_f]

Ами, нали имахме матури тази година и затова. Иначе не съм чак толкова запозната ...

[malleus]

А така!
Фанах те...
Виждаш ли ,че имало полза и от матурите!?
Министър Велчев отбеляза точка.

[noel_f]

Има, кой казва, че няма. Безспорно има.

[svaro]

Втора Носталгия

Донесъл със себе си от селцето край Дунав
червен акордеон и торба топли дрехи,
той сяда зад блока на една захвърлена гума
и засвирва нещо свое, много старо и крехко.
Затворил очи, той рови в сърцето си с нокът
за парченца от спомени, за късове чувства.
Топи се облак под слънцето сякаш е пчелен восък,
в акордеона се влива човекът през върха на своите пръсти.
И рибарски лодки край него потеглят с разпънати мрежи,
прелитат сред пръски вода над тях ята толстолоби,
хвърлят моруни хайвера си в нашите малки балкони,
водовъртежи смесват студени течения с топли.
Крайречни тополи израстват, на тях кацат птици,
под корените им змии бавно сменят своите кожи.
Око на гущер блести сред тревата като малка жълтица,
две костенурки проверяват коя от тях е по-бързоходна…
А един човек – мъничък, колкото пясъчен остров
седи в своя двор под разцъфтялата бяла череша,
приготвил се вече да тръгва и подпрял на земята до стола
червен акордеон и торба топли дрехи.

[Ulair]

мерси
ми, ето още едно, то и то доста старо

Винена поляна

Сварог долу, а Селена горе : на езическа поляна
легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,
нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,
само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.
Огънят с дима си пише любовта си към звездите,
думите едва му сричам – пълни са с мъгли очите,
пълна е с мъгла главата, с пух – краката и ръцете,
и луните ми са много, и звездите ми кокетни…
Вулканичното червено в ганимедови бутилки
заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки
думи луди, луди думи във гърлата ни налива
и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.
С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,
и искри над нас прелитат, метеори преминават…
И конете се поспират посред нощната разходка
и учудено се взират в нас, гласовитата находка.
Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :
”Дай насам!”, ”Червено вино…”, ”Помниш ли я?”, ”Да, бе…”, ”Лесно.”,
"Ех да му...", "Какво ще кажеш?", "А пък тя...", "Наздраве!", "Става."...
Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.
Вече даже и самите ние трудно разговора водим,
но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,
няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне…
Утре слънце пак ще грее, над селцата долу, в ниското.

благодарим
още малко:

Първа Носталгия

Понякога, много понякога
изригват над нас звездопади,
изпълват сърцата ни с блясък
и чупим с ръцете желязо.
И тичаме древни по равното
изпънали всичките жили,
на краката ни боси през раните
в нас земната сила се влива.
Устите, широко разтворени
първичния вятър поглъщат,
очите безумни, учудени
старите сили възвръщат.
Кръвта ни гори във телата,
изгаря всичките мисли,
нахлуваме горди в безкрая…
и ставаме толкова истински.

Понякога, само понякога.

Това са УНИКАЛНИ стихове!!!!!!! Творчеството ти ми допада адски много, брат! Дерзай!

[LordZombie]

Stranger to myself


What am i ?
A prisoner of ice in my frozen tears
A ghost of fright in my psycho fears
A man of despair 'till it all disappears...

What is life ?
An unsure journey in gloom
A constant runaway of doom
Still i watch the bloody moon
It attracts with a misty bloom

Who am i ?
A rebel afraid of his own fame
A soldier dying - who's to blame ?
A demon who's crying - always the same

It seems I'm just a stranger to myself...



Последната реплика е леко взаимствана,ама...

[svaro]

* * *

Развълнувай ме, накарай ме да тръпна,
да плача, да треперя; после възсъздай очите ми,
ако можеш.
Дидро

Само част от езика (оградена със скоби) :
това е светът, който бих могъл да изговоря,
който познавам, владея, и в който правя промени,
и който нося винаги и навсякъде с мене.
Имената за хората, релефът за формите,
думи за в бъдеще, думи за спомени,
думи за всичко познато, докоснато,
за преди малко, за сега и за послето.
Но рядко казваме нещо искрено,
най-вече тогава, когато изгряват звездите ни,
и това, което остава трайно и истинско
вместо в думите ние пазим в очите си.

Погледни ме, да видя небето в очите ти

[malleus]

Развълнувай ме, накарай ме да тръпна,
да плача, да треперя; после възсъздай очите ми,
ако можеш.
Дидро

^Правиш го човече.Благодаря.

[svaro]

то и аз благодаря
и на ulair и дерзаем

[scion_of_storm]

Пий!

Пий! Сетне и на мене дай
Че опиумът помага ми да виждам.
И очи пробождат мъглата!
В многолик образ тихо да прииждам,
с дух да сека маранята.

Още откак хълмове се преродиха
И с небето сватба пищна вдигнаха.
Тръни жилави в отрочетата се забиха
Святостта на Родителите задигнаха.

Помня как с вопли бликащи из гърла децата
Сплетоха стълба от на дървеса червата.
Как откъснаха на лястовици нежните криле
Лишиха рибите любими от техните хриле.

А питат, питат, знаеш ти, нали?; сега
В опиянение многолистно "Къде си, Господи?"
Ала глух, глух остава техния Баща
Само навъсен мрак над тях мръсно гърми.

Пий! А сетне трай!
Че знание в безсмислието намерих!
Знай, братко, знай!

Видях как прах тече от ангелски коси
И облаците сипят надолу мътна пепел.
Смях се, докато пих вино, що тъй горчи
Оказа се то кръвта на гнилите безброй души.

Плюх от киселината на каменните, Вековете!;
В лигите на Хрътките издигнах аз Камбана.
Роди се двадесет и петият час, смъртни, разберете!
Всеки от нас нов облик има - язвена рана.

И ще пъплим тихи, унизени и крещящи
Осакатени, кръв плискаща къде окото гледа.
Лъчите слънчеви ще ни шибат, пламтящи
А червата, що късахме с голи ръце, ще се увият -
Майко, в зелена увяхналост твоя вкусвам победа!

Пий! Пий, костеливи, че кръвта ти не е никак вкусна!
Нека на хлад пием, а наоколо цари краят на раса гнусна.

[noel_f]

Ето нещо, вдъхновено от Далчевата поезия. Кажете какво мислите.



Мразя

Мразя да излизам, мразя да се забавлявам. Мразя кафенетата, мразя да се разхождам с приятели. Мразя да ходя на кино със съученици. Мразя театрите, мразя музеите. Мразя концертите, мразя фестивалите. Мразя да ходя на сватби. Мразя погребенията. Мразя годишнините. Мразя да се връщам вкъщи за почивните дни, мразя Коледите. Мразя да ходя насело.Мразя курортите, мразя почивките. Мразя екскурзиите до исторически места, мразя екскурзиите в чужбина. Мразя излетите. Мразя и празния си живот ...

[gadabout]

^ Нищо от Далчев не намирам тук.
Иначе не мога да кажа нищо - това не е нещо повече от навързани изречения, не се обиждай. Но anti-vsichkoto е яко, яко е да мразиш всичко.

[noel_f]

Не са несвързани изречения. Последното е обединявщото звено между всички. И, разбира се, че има много общо с Далчев. Последното изречение разкрива осъзнатата драма на индивида, останал извън руслото на живота. То показва до какво води изолацията на субекта от външния свят.

[InsArtTure]

Извинявай, но това е много измислен индивид. КОй се чувства така, както ти си описала? Героят на Далчев? Не мисля, неговият герой има сходни проблеми, но те са много по-комплексни и са изцяло аргументирани, обоснавани от лириката на поета.

В твоето писание обосновки няма. Няма нито прозаични такива, нито лирични такива.

При Далчев-бялата болнична стая, празнотата на стаята, щъкащият народ навън, стараещ се да избяга от смъртта и прочее..

При теб - кое показва ЗАЩО мразиш каквото и да било? Защо мразиш театрите и защо твоят герой има празен живот? Изобщо не разбирам.

Това не е вдъхновено от лириката на Далчев, а от усещанията му, от емоциите, които описва в лириката си - уви, неразбрани в дълбочина от теб.

[noel_f]

Жанрът на творбата ми предполага да бъде кратка и прозаична. Неслучайно с нарича "кратка проза".Тук няма място за излишни образи и емоции.Всичко се представя кратко и сбито и идеята става ясна накрая. Последното изречение загатва, че един живот далеч от света навън, е безсмислен. Не се ли усеща ефекта, който съм се опитала да постигна?


Ето още дин пример от този жанр.

Кратка проза

[MadHatter]

Само дето от него ми става пределно ясно защо това и онова, защо трябва да не плаче, докато никой не разбира защо това и нова става в твоята кратка проза. Преработи я, би било хубаво да прочетем и друга версия

[noel_f]

Ами, аз още съм начинаеща. Макар че ако се зачетеш по-внимателно, мисля, че все пак става ясно ...

[malleus]

Има идеи в тебе,да.Още са малко сурови,но ако наистина имаш желание маже да се получи.Това последното беше добро,има пластове,няколко реда уж ,пък сякаш са целия й живот.

[noel_f]

Мерси, старая се. За мен писането е нещо като потребност. Надявам се наистина да усъвършенствам стила си на писане.

[svaro]

Понякога

Някои казват, че всичко е безсмислено. Други – че пак същото това всичко е изпълнено със смисъл. Трети понякога мислят като първите, а малко след това вече са на страната на вторите. И обратното. Пълзим като гущерчета през корените на нашите догадки и се оглеждаме с надежда за нещо, което дори не знаем какво е. Слушаме нашата музика, гледаме всякакви филми и когато остане време – четеме случайни книги. И така си крачим на място, убедени, че вървим напред или се връщаме назад. Мислили сме много, чувствали сме много, имали сме си радостите, имали сме си и отчаянието.

Новата къща е срещу старата. Двор срещу двор, разделя ги само една асфалтирана улица, която свършва с мост над реката. След моста е полето. Двете къщи са много близо до реката, през деня е както и през нощта, само кучетата лаят по-малко. Тук във всяка къща има куче, в някои и по повече. Хората искат да имат пазачи. По пътя минава някоя каруца, скрибуцаща празна към полето, друга се връща, връшна с окосена трева, дъхава като нищо друго, което ни е познато. Ще се помъчи стар мотор, по обед ще се заклатушка по нанадолнището първият пиян за деня, решително стиснал в ръка бутилка за после. Слънцето си пече около хоризонта, вятърът люлее гроздовете по лозите. Между лехите с ягоди са се открили две черупки на охлюв с една паднала зелена ябълка. В общи линии, това би могло да е почти всичко, което да си струва, понякога. Ама само понякога.
Старата къща е строена с тухли, омесени с кал и житни люспи. Като питки. Има дървена тераса, до нея растат две ниски и клонести дюли, червен петел и няколко еребати ярки кълват нещо в нейната сянка, козлето тича по широкия двор между каменното стълбище и кладенеца. Старецът е роден тук, но преди много години. Може би деветдесет и пет, може би деветдесет и осем. Нито той нито някой друг със сигурност може да каже. Знае със сигурност, обаче, че се е родил през пролетта. Е, има Карта за самоличност, зелена на цвят, отгоре с надпис Царство България, отдолу с отпечатък на десния палец. Вписани са име, народност и религия, занятие земеделец и семейно положение вдовец. Година на раждане също, записана вероятно след догадки. Той пази и Картата за самоличност на баща си. В нея годината е 1862-ра. И двете карти са заключени в тежък железен сандък под леглото му в новата му стая, в новата къща. Лежат си там двете, сред купчинки от други малки чудеса.
Стаята е до кухнята. Шкаф със старо радио, огромно и с крещящата Свободна Европа вътре в него, маса и стол, а в ъгъла легло, пазещо стария железен сандък под себе си. В кухнята е седнало малко момче, слуша по навик тътена на радиото и чака. Търпеливо, както може би само едно малко дете може да чака. И дядото става. Преминава бавно през кухнята, подпрян на дървената си тояжка, слиза още по-бавно по трите стъпала и започва разходката си по пътеката между лозите. Тогава малкото дете скача от стола си и се втурва в съседната стая. Повдига възглавницата, отваря шития кожен портфейл и измъква от едното му джобче красив черен ключ. Сяда на пода, отмята одеялото и с много усилия издърпва тежкия сандък от под леглото. Отключва огромния катинар, оставя го на пода до себе си и повдига капака. Има няколко бързащи минути да разгледа частите от прошнуровани книги с рисунки на конници и армии, сгънатите няколко пъти пожълтели листове, всичките започващи с красива голяма буква и продължаващи с нещо непознато. Много стария и много здрав празен портфейл, наричан от дядото портофелата. И голямата платнена кесия, завързана с връвчица. Винаги я развързваше трескаво, мушваше в нея ръчицата си до лакът и вадеше шепа монети. Разглеждаше ги набързо и ги връщаше обратно в кесията, завързваше я и я слагаше на нейното си място между книгите. А в едното юмруче стискаше кръгла паричка от петдесет лева и с изсечената глава на нчкой си Борис. Цар. Затваряше капака, заключваше катинара, избутваше сандъка обратно под леглото и прибираше красивия черен ключ в портфейла. И върху нeго полагаше възглавницата.
Когато дядото се връщаше от своята разходка и вървеше бавно през кухнята към своята стая, момчето седеше на стола си, сякаш този ден не е ставало от него. Само сърцето му биеше по-бързо, а в юмручето си стискаше кръглата паричка.
Всичко това е от преди години, може би много години. Но пък тези спомени стискаме силно понякога, както тогава старата монета. И е някак приятно да ги откриваме в нас, докато пълзим през корените на нашите догадки.
Като малки зелени гущерчета.

[Ta' Zhal]

Бря, теб и в писането те бивало

[malleus]

^^Това е,край!Ще се развеждам и ще се женя за тебе.Не мога нито емотикон ,нито дума да намеря за това,което твориш. Ще си се наплача сега...

[scion_of_storm]

Ръжда

Ръжда, ръжда
Тече във вените
И е кръв; кръвта
Из от масло земите.

Река, река (е тя)
И Бог в нея пак се прероди.
Земя замря, заря
В мътни петна туфи напои.

Родих, родих (и още как)
Тройни ръце и десетки очи.
Земя замря, заря нощ(та) пак уби
Светлина изтъмня (в зрак!)

---------

Диалог с вятъра

Хвърлям съчки
Дано покосят с крака вятъра.
Гнили пръчки
Рамо до рамо, тресчена потеря.

А той ми отвръща,
Нахалника злокобен.
Съчките прегръща
Отправя зов задгробен.

Ей, ветре, не покосявай
Оръжията, които ще те сразят.
Снага мъглива не излагай
Че ще те победи дървесна плът.

Хвърлям съчки
Или те хвърлят мен?
Нямам идея.
Вятърни пръчки
Убиват лик обезобразен.

Ръжда, ръжда пее из земите.
Река, река от масло тлее в очите.
Свършиха, заглъхнали зарите.
Индигови изврещяха светлините.

Край на танца безстъпков на душата;
Само мастилени петна по земята.

[noel_f]

Ода за синевата и залеза

Възпявам теб,
о, морска синева,
о, велика,
о, необятна шир.

Възпявам теб,
древно слънце южно,
теб жарко слънце
ахиалско.

Чудни сте двама
в мига на заника.
Преплели ласки,
раждате прелест.

Раждате оранж
и пръски топаз.
Раждате брокат
и вълни елмаз.

Тази симбиоза
неповторима
е уникална,
неусъществима.

Само в дворците
божии има
толкоз красота
необозрима.



Алената магия

Синьо-оранжев декор
ти давам
със златни облаци
по него.
За прожектор ще вземем
заник слънце.
По-скоро излез! Ела!
на сцената,
и чувства си сподели.
Сподели чувствата си
както залезът златен
споделя със водата.

Морски дълбини си ти, човеко,
и бурни вълни.
Сподели и прокълни
Другия свят – той е далеко.
Усети сег а пясъка, бриза, морската орисия,
луната, звездите и Алената магия.

[scion_of_storm]

Страдаш от моето заболяване в дадени творби. Симбиоза като дума в първото е тотално неподходящо според мен, както и "оранж". Оранж като цяло е нетворческа дума, а симбиоза в толкова картинно и цветоносещо стихотворение ми идва като морална деградация посред урока за ензими по биология

[noel_f]

Е, оранж не се набива толкова на очи. А симбиоза не е на всяка цена термин. Използва се и в други случаи ...