Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

Значи темата е за личното творчество, било то проза, лирика или всякакви подобни.
Тук ще намерите част от моите писания. Има стихотворения и започнатата ми книга. Имайте предвид, че повечето неща са на Английски език.
Папката Кристиан съдържа неща на един съученик, не мои.

Кажете ако нещо ви е изкефило и давайте своите.

[scion_of_storm]

Аз ти казвам като читател, не като терминолог и бла-бла. На всеки друг читател така би му дошло също, затова споделямее..

А оранж ми е евгениминчевско някакво. "Вижте новата ми риза с хавайски мотиви - оранж - за 200 лева и свирка на Азис".

Хейтър съм нещо тая вечер, ама така ми звучи. Иначе си литнала по природни мотивчета гледам, така, така

[noel_f]

Хейтър съм нещо тая вечер, ама така ми звучи.

Мда, в това за свирката на Азис най-ясно си пролича. Това на кого как му звучи е малко субективно. На всеки му звучи по различен начин.

[scion_of_storm]

Така де, ама в момента ти говоря АЗ, а не десет различни индивида, сещаш се, затуй е така

Не ти казвам ПРОМЕНИ ГО!, ами казвам как ми звучи.

И се оправдаваш с всеки поуст, споко, недей, няма да те съдим сега :Р

^__^

[noel_f]

Добре де, извинявай. И на мен днес ми е най-ужасния ден от много време. Затова съм леко афектирна. Сори.

[scion_of_storm]

Е че що се извиняваш?

*чъкълз*

Като ти е гадно извърти една 'убава елегия, да знаеш как олеква от раз, все едно са те плиснали със стар пластмасов леген, пълен с ледена вода ( с водата, де).

Мен пък ми се спи и не мога да си изложа допълнителните идеи за стихове, които ми идват. Кофти.

[noel_f]

То няма да е елегия, а стихотворение изпълнено с яд и възмущение от човешктата грубост и простащина. Ще звучи като частта от Вазовата ода Левски, в която изобличава предателя на Дякона.

Познато. Аз винаги пиша късно през нощта.

[svaro]

Търсене на себе си

Аз търся своя облик и своите думи
дълго време и на различни места.
Често вечер съм с лунните луди,
рано сутрин – в слънчеви лудеса.

Вярвам: млякото, с което съм кърмен
е оформило мойте черти,
дарило ме с много образи смътни
и с очите на мойте деди.

Чувам често когато говоря
остатък от гласа на моя баща,
но думите му все пак заменям със свои
(както е с много бащи и деца).

Зная: виното, което в кръвта ми се лее
ме свързва здраво с мойте земи,
затова чувствам, когато гроздето зрее
от много километри и през всичките дни.

Помня приказките, докато съм заспивал,
после студените нощи, в които четях.
Днес много книги в себе си намирам
и търся себе си във всяка от тях.

И усещам, че от първичните (като при другите хора)
въздух, огън, земя и вода
има още във тялото мое
полъх, капка, кристал и искра.

[Ta' Zhal]

Няма излишна строфа в това. Всяка дума си тежи на мястото. От това каква песен може да стане, просто не е истина. Страхотно е, браво.

[scion_of_storm]

Очите му отново го молеха, зовът на орбитите кънтеше някъде там, из безкрайния низ от лабиринти в Светогледа, в Цветогледа му. Ръцете плачеха с тихи, безутешни сълзи – потта от досега с молива, с туша, с всеки негов инструмент на гениалността. Ноктите дращеха въздуха, сякаш ослепяла хидра, търсеща изгубената си глава в безплътното пространство.

Защо да ги слуша?

Продължаваше. Трескаво, сякаш нямаше време, сякаш нямаше друг по-достоен порив, по-жизнеутвърждаваща Бляскавост. Триеше, рисуваше отново, пак триеше, тушът играеше черен танц около нанесените от молива щрихи, диво се събираха, за да се разделят пак, когато гумата, този ревнив съпруг, откъснеше молива от Идеята. Нямаше време, наистина. Не можеше да уважи всички молби – най-малко тази на частите от тялото си, които така или иначе вече не усещаше. Звездите, желани да бъдат уловени в лепкава мрежа, също нямаше да бъдат впримчени. Звездите, които хилядите гласове на същества, дървеса, призраци и сенки желаеха така, както той самият да завърши Идеята.

Бяха прах. Прах беше и той, купчинката прах, изтекла от пукнатината на Часовника на Живота, с всяка незрима частица доизграждаше балдахина му от Крах, лоното, където очите щяха да спрат молбата си, ръцете – своя плач, а ноктите – сливането си в яростна обезкураженост с въздуха. Идеята, обаче, не беше прах.

Рисуваше ги. Нея, него, тях, и онзи нея, че и онзи него, а да не забравим и всички онези Тях. Ликове, безброй ликове, наслагващи се един върху друг; очите препокриващи се, и толкова еднакви, толкова различни. Дълги лица, по-закръглени, с увиснали бузи, с хлътнали, толкова слаби бузи, че предизвикваха съжаление в него, което обаче угасваше в Раждането на феникса. Дълги коси, къдрави, буйни, наред с къси, слегнали и сякаш минавани хиляди път със зъбците на гребен. Моливът прогаряше със следата си листовете, палеше Животът у тях, будеше любовта, обичта, страстта им, караше ги да оживяват, по този начин носещ живина и на образите, побрани там. Спомените, свързани с ликовете, обаче подпалваха прахта на Часовника, карайки я да гори бясно, да прояжда пукнатината, да тече по-бързо. И рисуващият го знаеше, впил ръце в дървото, както бебе впива за пръв път ръце в гръдта на майката, желаещо да усети белотата на живота за пръв, пореден, последен път.

Те му даваха живот и го убиваха. Ето, усмихнатата девойка му донесе летния бриз от юлския ден, докато леко намръщеният момък, със студеносините си очи вля студената струя на Онази зима, която така и не изживя, мъртъв в огромната пряспа сняг. Две песъчинки прах се подпалиха от тези образи.

После още една. И още, и още, верижната реакция на Идеята, на реализирането и рушението й същевременно. Четири, пет, хиляда, милион, милиард. А когато Вселената спре да брои, ноктите ще паднат, хидрата, загубила и другите си глави, безпомощна и кървяща в сиянието на Смъртта си, ръцете ще изплачат последния кристал, за да падне той във Вечността, а моливът ще прогори хартията, изгорял от жаждата си за живот и смърт едновременно.

Но образите ще стоят дори без хартия. Спасителите и Рушителите никога не умират, защото нямат плът, нямат кръв, нямат Физика в себе си.

Те просто СА, и моля, не ги закачайте. Защото тогава художникът е умрял за смисъла на Безсмислието, в което ние се къпем всяка вечер, пръскащи капките на неговите пръсти, стържещи по сапуна с дивия размах на загубените му отвъд Границите нокти.

И ние ще сме Убийците. Просто Убийци.

[LordZombie]

Пеперуди

Малки прелестни крила
окрасяват мизерията на града
Малки прелестни крила
прелитат устремени към красота

Безгрижни,волни и щастливи
летят и нямат никакви грижи
Раждат се по - грозни от смъртта
но стават по - красиви от жена

Но всички хубаво си има край
превърнаха града във земен рай
сега отправят се към място без заблуди
мястото дето има само пеперуди

[scion_of_storm]

(Re)Incarnation

Phantoms in hypnotic rage
Crawl near, mind’s in cage.
A new history is written in the page -
Words of wisdom from the tears of a sage.

Disfunction, controlled by prophet’s arms
Crushes into waves of plasma death.
Brainstorm of clay all living cells harms
Mechanical is its coldfire breath.

Frenzy, to call upon the masses non-living
Targets feeble for psycho-dominion.
Webs of insanity, spiders killing, never ceasing
A parade of deformity, gone into oblivion.

Strings attached to a mere child’s heart
Singing and screaming, an endless ocean.
Bow, bow to your Highness, tearing you apart
Insomniac reborn, sleepless killing motion.

Skulls and bones, silvery shining of a nation
And the tears of the forlorn sage again.
End of flesh, end of what was God’s creation
Time for something new over us to reign.

[Aggressive Perfe...]

Napalm Death - Uncertainty Blurs The Vision

A vision of life
Where together we walk
Unbound from an existence
Of fear and pain

The key to which
Is self-contained
External freedom
Must evolve from liberation within

To gain respect
And see the qualities in all life
Forms the spark
Which strikes the light

When so minimal the loss
How great be the risk
In reaching out and reclaiming our souls?

But until we overcome
The uncertainty in our fellow man
The vision of hope
Remains an illusion

"You reach out and touch it. You feel it.
It is the life and love that is alive in you.
The feeling that is beyond thought
A feeling of truth.
Reality in you,
When it is reached, you can reach it in others.
This is the liberation. This is the unity."
(Rudimentary Peni, 1983)

Велико, велико, велико!

[svaro]

* * *

Говориме тихо, крещим след това;
виж! – как гориме докато изгреем…
И щракнем със пръсти, излезе искра,
а ние: “звезда!”. И се смеем.
Имаме нужда от съвсем малко Бог,
от птиче да кацне на пръста,
от истински дъжд, а не водоскок,
не от картини, а от изкуство.
От цялото пространство на тази Земя
и от повече време – да го пребродим.
От митичен един звяр пред нашта врата
и от повече сила, за да го преборим.
От сянката, впила се в босите ни крака:
да можем като пирамидите да се измерим,
от ръцете, очите си, от нашите тела,
за да успеем все някога да се намерим.

[noel_f]

svaro, защо не си откриеш тема във форума за представяне? Заинтригува ни всички с прекрасните си творби, една от които е и горната.

[svaro]

много се радвам, че са ти харесали нещата, наистина
а това с представянето, знам ли... по някое време сигурно

[noel_f]

Ами на всички ни харесаха, ми се струва. Пишеш прекрасно, от колко време го правиш?

[noel_f]

Отново е тъмна нощ,
часовникът удари дванайсет.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите мисли.
Отново е тъмна нощ,
сама съм със своите чувства.
Отново е тъмна нощ.
Отново е!

О, нощ тъмна, тиха, смълчана,
чувството вчерашно у теб остана.
Споделих го аз със белия лист,
с него, безмълвния егоист,
който мислите мои открадна,
и тогаз камък от сърце ми падна.
Сутрин чета ли мастилените букви,
сълзи ми жарки отново рукват.
Словото погълна тревогите,
които нощта роди от неволите.
О, нощ черна, о, мой враг,
не пристъпвай веч тоз праг.
Ти скрити емоции откриваш,
ала има кой сега да попива,
душeвната прокоба да убива.
В белия лист е спасението
от моите болки
и тревоги тежки,
от моите мъки
и емоции жежки.

Отново съм пред белия лист,
часовникът щом удари дванайсет.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите мисли.
Отново съм пред белия лист,
изповядвам аз своите чувства.
Отново съм пред белия лист.
Отново съм!

[Eddie_The_Beast]

Харесва ми идеята

[svaro]

Представи и песен


- Да пушиме по цигара?
- ‘Айде.

- Дай да седнеме тука.
- Не е ли малко студено?
- К’во ти пука, поне е спокойно, след малко пак ше се набиеме в лудницата вътре.
- Да бе, да го еба... Пепелник...пепелник... Къде тръскаме?
- Тръскай къде ти падне.

- Ще вляза да видя как е.
- ОК, аз съм тука. Донеси нещо за пиене.
- К’во искаш?
- К’вото намериш.
- ОК.

- Как е?
- Всичко си е екстра. Подскачат си около елхата и си пият...
- Некакви грижи?
- Никакви, всичко си работи... Ето ти водка с ананас.
- Мерси, бате. Още колко остава?
- Знам ли, докато им писне сигурно... Ама и това е и после – три дни почивка...
- Екстра. Ще ходиш ли при вашите?
- Не знам... Може и да си остана да се наспя, ‘щото после пак ще е тегаво.
- То и това си е вариант. ‘Айде, наздраве!
- Наздраве!

Удряме чаша в чаша, после – чашите в стълбището, на което сме седнали ( това е един вид „и за всички, които не са тук с нас сега”), отпиваме първо от водката, после от сока и палиме нови цигари... За всички, които не са тук с нас... А ние къде сме и не сме ли точно ние тези, които не са с другите? Които много често сме някъде, обикновено далече и до късно във времето, докато останалите са заедно, смеейки се, отделили за една от дългите вечери част от своите мигове за да ги споделят с някой друг, с някои други. С близостта на своите близки. Спомнящи си, представящи си, вярващи, съмняващи се, одобряващи или критикуващи се един друг, докосващи се. Щом не можем да се усетим в докосването, нека се почустваме в своята липса. Странно – не усещам липсата, нито своята, нито вашата...

- Къде се отнесе пак?
- А, замислих се нещо...
- Аха. Аз ще ‘зема да вляза малко вътре, ако има нещо.
- ОК. Аз ще поостана още малко.
- Добре.

Малка групичка от празнуващите излиза, минават край мен, а звънчетата, прикрепени към върховете на дългите им червени шапки бодро допълват техния смях. Следя ги с равнодушен поглед докато излизат един след друг навън в снега.
Има една неизвестна песен на неизвестна група, чийто първи куплет е:

Равнодушно всеки ден чакаме да дойде вечер,
всеки сяда уморен, вместо близо все по-далече.
И загледани встрани все за нещо съжаляваме
и замислени мълчим, и по-бързо се забравяме.

Не всеки път е така, не всяка вечер. Тази особено би трябвало да е различна, хората да усетят близостта си, счупвайки ежедневните си черупки да разкрият под светлината на свещите своята не толкова силна, чувствена сърцевина. Да срещнат погледите си, да докоснат ръцете... Или може и изобщо да не е така. Може да е илюзия дългото чакане на срещата, да са измамни усещането за цялото, насладата от споделянето. Всеки да е най-вече сам за себе си, носещ в сърцето си единственото свое разбиране за свободата, своят магнит към непокорството, собствената си сладко-горчива самотност.
Втори куплет:

Тръгваме си все така, винаги еднo и също,
скрили важните неща и цигара за по пътя.
И това, което днес си оставяме за утре
ще запазим вътре в нас, колкото и да е трудно.

Паля нова цигара, а вечерта си остава все същата. Каква бих искал да бъде? Какво все пак ми липсва?
Може би нищо, да, по-скоро нищо. Абсолютно. Сто процента… Е, ако се бе отворила възможност никога не бих възразил да изживея тази вечер като копие на някоя предишна от спомените. Да вляза в познатата стара къща, оставяйки по килима в коридора снежните следи от моите зимни обувки. Да седна на стола до поизмачкания ламаринен цилиндър на печката, зачервен по средата от огъня вътре и да погледам, просто ей така, кръглите струйки дим, излизащи от малкия й отвор и калейдоскопа от сенки по тъмния таван. Да изчакам вечерята, подгрявайки си в зеленото джезве ракия с акациев мед. След това да се настаним на масата, отрупана с много и различни ястия, дъхащи на жар, плодове и поле, покрито с билки. И заситени да поседнем един до друг в топлата стая и да си говорим. Дълго и тихо да си говорим…
В този момент някой ще почука на прозореца и когато изляза да видя кой е, той ще ми каже: „Обличай се, отиваме при реката. Взел съм пушка и за тебе.” Ще вляза обратно в стаята, докато разказвам къде отивам ще си сложа топлите вълнени дрехи и върху тях белия гащиризон. За да не усещам студа, когато се слея за няколко часа с преспите сняг под дърветата. Чакането е толкова спокойно и идва момент след който в теб започват да функционират някакви други сетива. Твои възприятия, достъпът до които е ограничен в ежедневието и те стават твой инструмент само в много редки мигове, като този. Усещаш реката и малките вълни, които се образуват когато водата стремително влезе в близкия завой и срещне заледената папрат. Полето е вече една снежна повърхност, наситена с контурите на стари и млади дървета, могили и пътеки, покрити с пухена мъгла . Тежестта на студеното оръжие вече е напълно естествена, не само поносима, но и дори нужна за да почувстваш своята цялост на това място и в този час на вечерта. И това би могло да продължи дълго, ако никоя птица не избере точно този отрязък от реката за своето последно кацане. Ако обаче се случи, прицелваш се в лунните отблясъци върху гористо зелените и пурпурни пера и за кратко променяш една много мъничка частица от света край теб.
Прибираш се след като всички вече са заспали. Сядаш до печката, усвоявайки с тялото си нейната топлина и се промъкваш под топлата купчина завивки. Казваш своето „Лека нощ” на останалите и знаеш със сигурност, че те го чуват в съня си. Заспиваш...

- Бате, ‘айде – свърши. Да почваме.
- Да почваме, да го еба.

Само още нещо. Нека си представя докрай песента и с нея да се опитам да дам на тези, които и тази вечер спят спокойно далеч от мен (или аз съм далече от тях), частица от себе си. Да им прошепна, че още съм, както обичат да казват хората, и техен.
Припев:

Аз съм още между вас – имам дом и имам име,
път по който да вървя, няколко ориентира.
Имам себе си и вас, а това е вече нещо,
малко ярост, малко страх и остатъци човечност.

Това си е само една песен, просто ей така. Но всеки си има своята песен, която зазвучава в ума му в даден момент и този миг от времето остава завинаги някъде между нейните думи и ноти. Така е, нали?

- Готово, да затваряме камиона и да си ходиме.
- Аха, добре сме като време, а?
- Ъф, к’во приказваш.

- Аз ще сляза тука, а с колегата продължавате.
- ‘Айде – лека и утре ще се чуеме.
- Като станеш звънни.
- ОК. Айде. И – Весела Коледа.
- Весела и на тебе.

- Ей тука, преди светофара където ви е удобно.
- Тука добре ли е?
- Екстра. Заповядайте и Весела Коледа.
- Мерси. Весела Коледа.

[malleus]

09.09.09
Времето тече адски бавно!

[noel_f]

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Добре ти се получава, но защо имам някакво чувство, че нещо, което аз не мога да определя, липсва. Сякаш ти трябва още мъничко, още само една крачка и ще бъде леко, плавно и красиво.

[noel_f]

Мхм, сякаш с още една строфа трябва да се открои залеза на другите периоди от денонощието. И след това с едно двустишие да се завърши. Аз това малко на шега го написах, а то взе, че се получи добре... Не мислех изобщо, че ще бъде нещо особено, и го оставих малко като отрязано.

Ще взема да вмъкна една строфа между втора и трета строфа.

[malleus]

Бе както ти казах вече и преди "Има хляб в тебе". Продължавай да пишеш, има какво да кажеш.

[noel_f]

Ето го и редактирания вариант:

Бавно погледът поглъща
необятната поморийска синева.
Далеч се вижда острова,
който синевата обгръща.
Точно като майка съща
тя парчето земя прегръща.

Синевата е целофанена, лъщива.
Една красавица прекрасна
галена от слънцето,
което угасна.
Сега лунна светлина открива
всяка вълничка,
всяка чайка креслива,
която –
неусетила нощна умора -
е все още игрива, бъбрива.

Помня сутрин южните лъчи
как галят бистрата и плът.
И във синеокия морски кът
бистротата лазурна –
как, изящно и тихо,
мълчи.
Помня по пладне
от висини,
че личи,
нова феерия от блясък, кристал
и лъчи.

Ала синевата бе най-красива,
тогава, когато
огнена огърлица надена –
украса кехлибарена,
от слънцето и подарена.
Тогава само тя става
алена като нестинарска жарава,
по-оранжева дори и от лава.

[malleus]

Нещо малко,но промени усещането доста.Браво!

[scion_of_storm]

Отново опит за текст на песен, ама знам ли... Схемата си я знаем

italic = bridge
bold = chorus

Русло

Не знам дали си се чувствал многоцветен
Докато всички са размити силуети
Не знам имал ли си удар отстрани, ответен
От сенките, от сенките проклети.

Идея нямам разбираме ли всички
Че всеки от нас всъщност е вклинен.
На живота многобройните срички
Повтарят отново и отново...

Вклинен, вклинен
Живот в незрим плен
Кажи ми как да не си сломен
Като лежиш в клетка редом мен.

Не знам дали ни разбират, мен и теб
Дали общи са на всички мечтите
Аз ли съм глух, ти ли пък сляп
Че мълчат за нас така звездите?

Вклинен
На камъка хладен
В плен
Оставаш винаги жаден.

И кажи кой реже с ножица крилете
Та очите гаснат с тих плам.
Защо всички вместо просто да се взрете
Навеждате ги, изпълнени със срам.

Вклинен
Точно вклинен си ти

Като мен
В плен, в плен
Останаха нашите очи.

Вклинен
В глухоням плен
Завинаги сломен.

[scion_of_storm]

Мъртвите очи не виждат Спиралите на времевите течения. Живи очи вече няма.

----------------------------------------------------------------------------------------------------------

Отдавна, много отдавна, когато нашата Майка беше още млада, а утробата й неопетнена, ненабраздена от машините (родени от кръвоизлива на едно вселенско съзнание, раздробено сред нейните Деца), по земните плата и поля бродеха Пророци.
Избраници на Боговете, дарени с нищожна част от тяхното Познание и Мъдрост. Макар и неимоверно малка, обаче, тази частица беше с умопомрачаваща тежест в света на Низшите създания, мислещи се за господари на Света и горделиви в глупостта си. Бързо се разчуваше за знанието и дарбите на тези Пророци, и, ламтящи за опасното Познание, хората се стичаха като преливаща река към тези Чеда на Горните, искащи да узнаят за подводните камъни в извора на живота си. Забравили за скритата същност на това си действие, и за неговата жестокост, те ликуваха, когато чуеха словата на забуления в роба Пратеник и оставяха в кесията му парите, които той така и не бе искал. Защото знанието не се търгува за пари.

Така и не разбраха уж прогледналите слепи, че всеки искащ да узнае хода на жизнения си път, добавяше отровен нокът, впит в сърцата на Пророците. Защото да можеш да видиш бъдещето на всички други, без да знаеш и зрънце от просо за своето, беше бич, оставил браздите си във всеки възможен улей на Душата им. Благословени от Боговете, наивно помислили си, че човечеството е готово за дара им, прокълнати в съществуването си сред своите себеподобни, такива бяха клетите пратеници. И когато монетите спираха въртенето си в ума и в кесията, нежелани, хладна любима от злато, те плачеха толкова горчиво, че дърветата превиваха снагата си, разсипвайки листа в опита си да пресушат жаловития им плач.

Така и не осъзнаха слепите прогледнали, че прекомерното Знание е вредно – не само за тях, но и за даряващите им го. Прозря го майката с малко дете на ръка, която разбра, че то ще умре само след година от люта настинка. Разбраха го и двамата подпийнали приятели, когато Пророкът със стон отрони три думи към по-ниския, смразяващи както сланата е за крехките растения: “Утре ще умреш.”

Така и не разбраха мъчениците-пророци, че дори да се лишиш от земния си взор и да дариш Смърт на очите си, отровният Дар от Боговете все ще стои при теб и ще те изгаря с уж изцерителна и благословена светлина. И когато тълпите прииждаха ли, прииждаха, майчин плач се редуваше с щастлив възглас, провокиран от обещанието за несметно богатство някъде из Пътя на живота, когато ноктите вече започваха да раздират сърцата, отровата попиваше усойнически в душата, Пратениците избираха да дарят Смърт на самите себе си, не само на прашното си зрение.

Оттогава няма Пророци, няма Дарове, Боговете са ни забравили, а ние ринем с хищнически крайници в свещената пръст на Майката ни, която плаче всяка вечер в глухата тъма. Няма кой да я чуе, няма кой и да поиска да я чуе. Както и риданието на всеки Пророк, впримчен в успокоителната прегръдка на Пръстта. Там, където няма отрова, няма нокти, няма и Бъдеще.

[Ulair]

^ Адски въздействащо звучи! Крайно време е да се заемеш сериозно с проза.

[scion_of_storm]

Хаха Аз се радвам, че ми дойде муза, че вече 3-4 дни я нямаше никаква ;/