Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[azoteccccc]

^^ къв стил?

[LordZombie]

Хард Рок/Хеви Метъл

[scion_of_storm]

Обелка от сълзи

Човекът, сам глупак
Захвърли обелката мандаринена.
Откъсна се тихичко
Един дървесен грак
За злобата му прикрита и копринена.

А той изплю се на земята
Защото крачките бяха веч’ изстинали.
Разлютен пръчка откъсна; замята
Сълзите на ивата за лета преди изминали.

После тихичко заплака
Защото от яростта всъщност ни боли.
Не вярваш? Тогаз на дървото грака
За теб също ще изплаче своите истини.

[scion_of_storm]

Ерм...започнал съм един фен-фикшън по Диабло, не го знам колко ще излезе и докога ще ми се занимава, може да го мяткам на части.

**********************

Някога...
Когато Изуал не беше предал Небесата, разкривайки тайните им и давайки възможност на Тримата да опорочат същността на камъните, символизиращи най-страшното наказание – вклиняване на душата; когато Нефилимите още кръстосваха земната твърд, а Хорадримите, макар и не многобройни, разстилаха словото си и мъдростта си из света на смъртните; когато все още е имало осезаеми ГРАНИЦИ между трите свята – Рай, този, и Ад...
...тогава всичко е било просто по-добре, помисли си с крива усмивка Аел, чистейки леко замърсеното от кал и кръв острие на копието си. До него трите ефирни вълка ръмжаха тихо, но настоятелно, обърнали белите си очи към спътника му. Който от своя страна беше толкова различен от него, колкото сегашния свят от предишния.
- Скоро ще дойдат. – прошепна некромантът и леки трусове преминаха по изсъхналата, напукана земя, сякаш потвърждавайки думите му. Той обърна бледото си лице към Аел. – Този път ще е по-трудно. Световният камък е разрушен, ордите на Ада се надигат от земните недра. Тириъл намали силата на стореното зло, но дори и олекотено, то може да разкъса света ни. Настъпва нова ера, Друиде, и ние сме точно в сляпото й, ужасяващо око.
Аел усети лек хлад, като че ли взорът на некроманта караше температурата наоколо рязко да спадне. Беше толкова...вглъбен в себе си и разбирането си за света. Балансът, който винаги трябваше да бъде спазен – кодексът, сърцевината на учението на Ратма, следвано от всеки събрат на Кортар.
„Балансът винаги трябва да бъде спазен. Дори и да убиеш добър човек, за да дариш живота на мравката, която ще бъде стъпкана от него. Наруши ли се Балансът, светът рухва, друиде, и демоните ще се хранят с останките от плътта ни.”
Естествено той беше дал пример за това „запазване на Баланса”, но за Аел това беше доста...странно и усложнено като начин на живот и следване на пътека. Каои Дулра си противоречеше доста с някои аспекти на учението на Ратма, но в новопоявилата се ситуация и двамата бяха на една страна. На тази, на която стояха дори и чародейките от източните кланове на Зан Есу и служителите на Закарум, макар че те бяха по-особен частен случай. Всички се бяха обединили под един флаг, макар и да разбираха цветовете му по различен начин, флаг, който трябваше да удържи легионите на Тримата и самите Висши демони. Аел бе чул, че камъните, които бяха побрали в себе си душите на двама от тях са били съкрушени, единият не къде да е другаде, ами из недрата на самия пламтящ Ад, но се съмняваше, че това означава край на прииждащите демонични орди. Пък и човек никога не можеше да бъде сигурен за нещо, свързано с Братята. Визджерейците също наивно се бяха сметнали за победители в двубоя с могъщата адска сила на лордовете на Ада, както и несъмнено героят, успял да стигне до самото дъно на катакомбите на манастира до Тристрам. Но в надпревара с майсторите на заблудата предполагаемият мъдрец лесно се оказваше глупак, попаднал в клопката им.
- Нилатак...- сякаш арктическите ветрове, подвластни нему, задухаха в сърцето и душата му, вадейки на показ емоции, скрити дълбоко под пластовете на съществото му. Предателят, дръзнал да оскверни и опетни статута на Друидите на Харогат. Змията, помогнала на Бейл да прекоси планина Ареат без досега с Древните, самите нефилимски духове, пазителите на древния Световен камък. Аел никога не бе мислил, че може да мрази някого или нещо, но това...същество опровергаваше доскорошните му възприятия. Некромантът до него също знаеше, всички бяха разбрали за предателството на Друида, носещо последствия за целия свят. За разлика от него обаче, Кортар просто бе свил рамене. Но в очите му...в бледите като кожата му очи с едва открояващ се ирис Аел виждаше, че срещне ли Нилатак, служителят на Ратма ще направи всичко по силите си да го прати там, където му е мястото – в прегръдката на Траг’оул.

[scion_of_storm]

Разказ за хората (нас)


Преди време хората бяха млади и не бяха построили своите клетки против сънища и мечти. Спомням си как съзнанията се допираха едно-друго и заедно изплитаха Копнеж, в който всички живееха временно, за да подържат душевността си и Усета. Беше много важно. Всъщност, това беше една от водещите цели в живота на един Човек. Да дариш другите със своята част от пъзела, да те допълнят те със своите собствени мисловни ръбати формички...Съзнанията пламтяха. А ние бяхме тяхната клада, техните въглени, тяхната жар.
Някъде малко след това чух за странника. Из всеобщите съзнания се появяваха мисли, чертаещи и извайващи картини за човек, закачулен и леко прегърбен, сякаш носещ някакъв товар. След себе си той оставяше малки капчици СОЛ, колкото и да звучи странно това. Солта изтляваше бавно, естествено, под напора на делата на Майка земя, но всички се чудеха защо и как успява да направи това той. Малко след като разбрах за този мистичен скитник, реших да го намеря. Не ще и дума, трудно щеше да бъде, не може човек току-тъй да прекосява света по петите (от сол) на някакъв си непознат. Но пък вътре в Кълбото, което грееше в мен, се усещаше силното чувство на сигурност и убеденост, че ще успея да го намеря. Затова и една сутрин, когато слънцето огря особено алено прозорците на къщата, реших че пътуването ми просто не търпи отлагане и трябва да започне. Докоснах се до Копнежа и споделих това с околните, които в началото го приеха с леко недоумение и силно недоверие, но пък се примираха с ексцентричността ми и ми пожелаха лек път. Щяха да ме чакат, знаех го, пък и винаги можехме да се намерим в Копнежа. Макар и да бяхме ужасно много, насочването на даден човек към друг ставаше изумително лесно.
Не знам колко пътувах по Майката. Сезони се смениха, сняг и слънце станаха кожата ми, юг и север дъхът ми. Леко отчаяние бе започнало да се просмуква в Кълбото ми, но пък си бях доста инатлив и реших, че ще продължа каквото и да става.
Беше есен – тогава, когато най-сетне извървях соления път до странника, сред килимите от опадли шарени листа и стените от оголващи се дървесни корони. Наметалото му беше скъсано на много места, на други дупките бяха уж запълнени с кръпки от всякакъв боклучав материал. Тояжката му беше сякаш гнила и ронлива, ала усещах, пък и Кълбото подсказваше, че е изключително здрава и е служила на господаря си години наред вярно и безотказно.
- Намери ме. – гласът му беше плътен, но с лека нотка на грохналост, на едно изморено Съзнание.
- Намерих те. – усмихнах се аз и седнах до него (междувременно той се бе настанил на един паднал, обрасъл с искрящ мъх дънер). Въпросът ми прозвуча детски, прибързано, и някак не на място при такава среща. Но той знаеше. Всъщност, винаги бе знаел. Усещах го. – Защо оставяш сол, старче?
Беше сляп. Знаех го. Той свали качулката и откри старото си, но запазено лице, с бръчки прекосяващи го, както корените прорязваха нашата Майка. Усмихна се. Толкова тъжна усмивка, че дърветата заплакаха с аления танц на листата си.
- Това е моят плач, синко. Плача за загубата, която ни предстои. Тази, която ние сами ще си донесем, защото ще се възгордеем и ще надскочим това, което ни е отредено да сме. Това е моята изповед, моето спасение. – ако имаше очи, сега щеше да ме гледа втренчено. Знаехме го. А толкова тъга, толкова много тъга...
- Каква загуба, страннико? – попитах го аз, макар да осъзнавах, че отговор няма да има. – Нима не може да се предотврати това, нима нямаме силите?
Той кротко поклати глава, след което си сложи пак качулката. Видях как се навежда с лице над ръката си, два блясъка осветиха вече свечеряващата се есенна картина. После отвори шепата ми и пусна две малки, повтвърдили се купчинки сол в нея.
- Остави ме тук сам, момко. Обещан ми е гроб из алените килими в тази гора, спасението, дошло заради молитвите и плача ми. Не бой се, вие не ще умрете наистина. – улових горчивината му, Кълбото затрепери сякаш ударено с огромна сила дори. – Ще забравите след време това, което преди сте имали, и дори няма да минава кратка мисъл за това, което бе човешкия род в началото. Няма да умрете – ще се преродите непълни, празни, изсъхнали сякаш вътре...
Листата и техния нестихващ танц заглушиха последните му слова, макар че знаех, че те не бяха важни. Смутен си тръгнах от леса и се запътих обратно към дома, докосвайки всички в Копнежа и разказвайки им за пророческите думи на странника, носещ сол.
Никой не повярва, всички само се смееха и клатеха глава – как може да се загубим така, че да не помним какви сме били преди? Това бе невъзможно!

......

Когато това стана, не успях да плача. Никой не си обясни как така изчезна Копнежа, Кълбата пък започнаха да угасват малко по малко, докаот не останаха едни забравени, сенчести и тъжни Кълба. Съзнанията ни се отделиха, разплете се всичко, започнахме да си градим собствени Клетки, в които да слагаме уж нови, по-добри Кълба. Но те не бяха, не бяха истински, не можеха и да бъдат.
Остана само солта, която взимам и използвам всеки ден. Една мъничка, мъничка частица от нея всяка вечер, когато слънцето обърне лика си, засрамено, от нас. Достатъчна за да подпали раната, която сами успяхме да отворим.

[cunt]

искам[...], но не мога

да избухна
да ти кажа
да докосна пак света
сиво
ме поглъща
влажни, без цявт и движение
дните, времето - нестихваща затвореност в порочност крива
идват с болката
влача, плача
желания
които не трябва да си позволявам (не искам)
без пориви (искам)
и детето голямо
в леглото-утроба
на глас му четат керуак
кога ли ще бъда?

Нещо ми прещрака и за пръв път използвам тази трибуна. За милиардите почитатели, които ще се родят има още в линка към подписа. (ха-ха)

[scion_of_storm]

^ подхожда ти доста ;]

------------------------

Облаците протягат нечистите си ръце към мен. Към всички хора, пъплещи като гниди по земната твърд. Вятърът реже и свисти, ядосан за съществуването ни, желаещ с всеки свой разграден атом да ни убие. Да ни смаже, да станем пихтията, когато някога сме били.
Свивам се малко повече в наметалото си. Навсякъде цари разрушение, поне в моите очи. Марионетките ходят, следвайки пътя, определен от кукловода им. Замислени и немислещи едновременно. Майки карат колички с децата си, носещи ги сякаш на жертвоприношение, увити в дрехи като за отвъдния свят. С другия Взор виждам как всъщност повръщат, пометнали отрочетата си в самото си Ядро, отказали им достъпа. Отказали им и изхода.
Облаците се сгъстяват. Лято лешояди, виждам клюновете им, окъпани в кръв и плът на предишните им жертви. Гледат втренчено, защото са господари, а ние – слугите им. Агнеците.
Всъщност съм на път. Затова и сигурно се роят безплътниците, знаят къде отивам. Чертата. По-висока от Олимп, по-ниска от стъблото на тревата, Чертата, където ти си господар. На края си. Изкачвам камъните, пълзя по тях, сливам се, отливам се, дращя по мъха и плесента им и усещам как Рубинът трепти леко в мен. Усеща и той, като онези горе, иска да изпее песента си най-накрая. Колкото и да се е прикривал, винаги съм знаел целта и жаждата му. Припокриват се с моите...затова.
Стигам до нея, заставам пред безкрайността и ограничеността й. Впивам нокти в плътта, изваждам Камъка. Искрящ е, пълен с кръвта и есенцията ми. Пълен със спомените, преживяванията, емоциите, тъгите ми. Пълен със самият мен. Гледам го секунда, две, минута. Усмихвам му се. Винаги съм имал чувството, че го мразя, всепоглъщащо.
Пускам го да падне и сякаш гравитацията се съпротивлява, метърът и половина разстояние се разтяга до километри. За последен път махам пластовете и пробивам черупките. Очите ми изсивяват, стоманени и празни, мъртви, неразбиращи. Никога не са се интересували от нищо, както и нищо не се е интересувало от тях. Те вече, за разлика от земните, ВИЖДАТ. Пробиват привидния парад, прорязват недрата на всичко. Пред тях танцуват уродите, демоните, гнилото и разядено тяло на земята и населяващите я. Затварям ги. Последната гледка.
Рубинът пада и се счупва, защото всъщност е крехък. Кръвта от него изтича и той губи рубинения си цвят. С последната капка течност полита и последната ми мисъл.

Адът е настъпил.

---------------------------------

Облаците изяждат душата, още прясна и кървава. Със смях и кикот те изтриват ръцете си вътре в пухената си обвивка. А после, все още така злобно усмихнати, зачакват следващия.

[RazorJack]

това не съм го писал аз ама си заслужава да се постне някъде

Тъй тъжен сутрин е кенефът,
Нелепо плочките мълчат
Разделят се лайното и човека
И всеки тръгва сам по своя път...

Човекът по дела човешки
Със другите подобни същества,
Лайното по тръбите тежки,
Надолу, с другите лайна...

След час човекът вече огладнява
Забравил е за своето лайно
Лайното също го забравя
Тъй, сякаш те не са били едно

А може би скръбта е неуместна
И може би така е по добре
А може и отново да се срещнат
Там нейде сред лазурното море...

[MadHatter]

Някъде не означава 459 места тук
______________________

Септември

Нейде през септември ситен дъжд запръска
Капчици се плъзнаха по сивите стъкла,
През клони кривопръсти, по сухата земя

Нейде през септември бледи облаци летяха,
Обвиха планините в тягостни мъгли
И зимен вятър пак забули спомените от летата,
...Като глас шептящ ти през листата

Нейде през септември езерото се събуди
И запяха духове обредни песни
Под лъчи умиращи, със гласове небесни

Нейде из септември за утеха те душата приютиха
От купола звездите във нощта свалиха,
По пътеки тихи, тесни, поведоха я във леса

Нейде през септември ситен дъжд запръска
Капчици се плъзнаха по сивата кора
През клони кривопръсти, по сухата земя

Нейде през септември аз умрях на улица една
И път намерих дълбоко в таз' гора
Сякаш хиляди звезди искряха – по една за спомен скъп
...Като вечно чакан дом, от Кралица пазен кът

[LordZombie]

Portrait

Since you've gone away
all my pictures turned to grey
Colourless and empty
turned myself into a sculpture
Feeling only pain and sorrow
inside so drained and hollow

You took my inner freedom
All i draw - your silhouette
my last hope has left
add some colour in my brush
add some life in my eyes

Now i see my lost horizon
watch you bleed and paint
using blood instead of red
my final picture is your portrait

i was influenced by In Flames...

[Twilightfall]

Септември
[...]

Много добро!

[prayer4eto]

Септември

Някой пак е бродил deep in the парк forests

При тристишията, вторият ред всеки път е с различна ритмика, забелязвам. Все още не мога да проумея добре ли е или зле

[MadHatter]

^ & ^^ ...Епа, благодарим. Нямаше бродене, но имаше мерак за такова.Инак аз гласувам за "зле", вие се оправяйте

[LordZombie]

I don't want your sympathy
all i sense is endless apathy
my fragile mask crumbles
and i continue reconcile
my eternal safety lost by doubt
too long have i refused to shout...

If i stare in the mirror will i see my face
if i look in the mirror even if i gaze ?
NO...i only saw bitterness and tears
could you help me ? help me fight my fears
you're just empty...you never felt...
you're just empty...you can't help

няма име.към края леко изгубих идея за насоката на текста и просто го написах както ми дойде

[scion_of_storm]

Корените май не съм ги давал..

Корени

Корените не чакат
И пронизват с агресия
До последния пласт.
Ядрото не плака
Душата изми, сетне взе си я
Душа от най-чистия бряст.

Слънце огря му лицето
Рана до сълза подредени.
Виж, това е То, което
Пази спомените ни сломени.
И корените водят до него -
Стълбовете на всяко паднало его.

Корените се хилят
Грозни са, гнусни, зловещи.
От кръвта смучат и пият
Пъхат душата Му в адските пещи.
И мелодията му умира
С писък на мъртво дете.
То (Той) листата си сбира.

В най-тихата пауза
Изсъхна най-чистият бряст
От човешки грехове покорен.
Сега лъщящ, последния пласт
Отреден остава само и само за мен.

[svaro]

Touch the Earth

I am the Lizard King
I can do anything
Jim

Run with me
През мойте спомени от детството,
През черно-белите и след това през цветните.
През спалните на летните момичета,
През сенките и думите да тичаме.

Run with me
През ръцете ни над пламъка от свещите,
През огорчението, а после и през грешките.
През ранния дъжд, през късния вятър и още
През дългите дни и още по-дългите нощи.

Run with me
През болките и през смеха ни,
През тлеещите въглени в съня ни.
През изгубеното и спечеленото време,
През всички тук. През мене. И със мене.

Let's run

[Чупитопки]

айде, аз със мойте лигави стихчета детски...

"Акт на Любезност"

"Акт на любезност"
казват очите
пеят на своя език
"ни измаря"
Така е
фалшива любов
сърцето изгаря
със своето лицемерие
ние сме самоубийци
знаещи, че никой не ни обича
знаещи, че никого не обичаме

И все пак показваме своята гадна, фалшива любов
за да получим своя дял от гадната, фалшива любов
да утешим своите души с изкуствени сълзи
за да не потекат истински от нашите очи

а всичко е един
болезнен
изгарящ
акт на любезност


блааа, който слуша The Residents, ще види колко е повлияно от тях. EXPERIMANTAL NO-WAVE FTW!

[Heidevolk]

Аз някога пишех разни неща - имах цели тетрадки голям формат, изписани с лично творчество. Но тези неща ми харесваха докато ги пиша. После, като ги приключа и ги прочета виждах каква простотия са. И по едно време ги пратих всичките в кофата. Имах писани и виртуално, но и те отидоха в кофата, поради различни причини (не само описаните).

[_Moonshield_]

I don't want your sympathy
all i sense is endless apathy
my fragile mask crumbles
and i continue reconcile
my eternal safety lost by doubt
too long have i refused to shout...

If i stare in the mirror will i see my face
if i look in the mirror even if i gaze ?
NO...i only saw bitterness and tears
could you help me ? help me fight my fears
you're just empty...you never felt...
you're just empty...you can't help

няма име.към края леко изгубих идея за насоката на текста и просто го написах както ми дойде

Всъщност е доста яко, продължавай да пишеш

[LordZombie]

Battle of the End

Can you imagine angels and god
praying for your live,for our freedom
you shall die for the cause or rott
deep down in the basement of the maggot

Chaos storms or eternal flames ?
suffering and terror - humanity obeys
the heroe's pain is in thy name
struggling and honour leads our ways

Immortal soldiers attack and gain
killing all my brothers faster than a bullet
Can you feel it ? Can you feel the pain ?
we crumble like a trembling jar filled with it...

So we fought and died
and now our breed exists no more
Why was all the suffering for ?

[_Moonshield_]

Дееба, тва е още по-яко

[scion_of_storm]

Аха, задобрява Като за catchy песни са му нещата.

рот с едно т ;]

[Despair]

^Аха, да.

Can you imagine angels and god
praying for your liFe, for our freedom
you shall die for the cause or rott
deep down in the basement of the maggot

Chaos storms or eternal flames ?
suffering and terror - humanity obeys
the heroes' pain is in thy name
struggling and honour leads our ways

ЛайВ е това, на което му се казва още и концерт.

[LordZombie]

Мерси,мерси иначе преживяват се няколко грешчици

[Aggressive Perfe...]

The Day I Fucked Everything
----------------------------------

First I fucked a seagull
Then I fucked a cow
"I wish I'd fuck a bull", I said
And I fucked a crow

Fuck, fuck, fuck
Suck my cock
Watch me go
Rape a mole

Then I fucked a park bench
And I fucked a snake
Then fucked myself and said
"I need to fuck a cake"

Fuck, fuck, fuck
Suck my cock
Watch me go
Rape a mole

I fucked a dying turtle
And I fucked your mom
Then I fucked the pavement
And I fucked my cum

Fuck, fuck, fuck
Suck my cock
Watch me go
Rape a mole

[MadHatter]

^^^Напротив, точно Life трябва да си е там. Съществително е.

[prayer4eto]

^ Не разбрах кое му е "напротив"-а тук

[MadHatter]

До колкото разбрах Despair поправи автора за това, че не е life, а трябва да е live, но ако не съм разбрала правилно - извиньетъ мъ.

[LordZombie]

обратното писал съм го live,а трябва да е life.Беше ми много заспало като го писах...

[Magistra]

Днес беше една от тези сутрини, за които Лимп Бизкит пеят в "Брейкстъф"(не ме замеряйте моля ) Така че реших да си поолабя лирическия недъг и социалната фрустрация в рима.



Ода за лапада


Тук пред нас науката не спори
кога най-сладка е водата -
след пиене в квартири, храсти и обори,
когато сутрин тъпа кирка блъска ти главата

и няма милост, ни спасение -
разхождат ти се зомбита в устата,
и в плен на алкохолно затъмнение
отказват мозъкът, чаталът, колената.

Мислиш си по-лошо няма?
Заповядай с нас в кенефа!
Облекчението-тежко; мъката-голяма
и само правиш на мухите кефа.

Но има малък трик във занаята,
специален лек за флората в червата,
ако искаш да пребориш миризмата,
надигай смело паницата с чорбата!

Хомеопатията е пиянско дело
не се съмняваме във резултата,
че лападът се харчи тук на село,
където рядко трезва е главата.

Затуй не се кумете, братя,
вместо ганджа сейте лапад,
че вчера баба пак парцуца прати
от един затънтен край на запад.

Хапвайте го на чорба
или натюр пасете за мезе
и не се съмнявайте в това,
че полезно е зелено да серем.