Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Реквием

Забравил съм как
Да укротявам вълните
Блъскащи сърцето
Да живея пак в мрак
Да отпускам сълзите
Да съм това, което...
...беше някой преди.

Неспособен съм
Да върна луната
Да постеля звездите
Да съм отново в онзи сън
Да мечтая в краката
А преди всички те...
...бяха под вълните.

И от мрак до светлина
Лодка забравена плува
Без скръб и без ведрина
Вятър празен платна издува
Че забравих как да бъда аз
Как да вия огън и как да нося мраз.

[noel_f]

Това го написах преди около месец; малко е недообработено още спонтанно, не съм следила брой на срички и т. н. Имам чувството, че му липсва нещо. Трябва да разширя малко средата, ми се струва. Но засега е това.

Прибрах се удома,
след дълго пътешествие
Прибрах се удома,
и гората с радост ме посрещна
Прибрах се удома
и дървеса златолисти
свежа усмивка ми дариха
и с искрен поздрав поздравиха.
Прибрах се удома
и облаци меки заплуваха
по небе младолико.
Прибрах се удома
и дъждове буйни заплакаха
с плачът на небе слънчолико,
прибрах се удома
и птици южни изпяха
поздрав за завърнала се дъщеря,
прибрах се удома
и отломки-крепости издигнаха
поглед, за да ме видят.

Знам таз вечер гората ще се радва,
ще пеят птици одата на радостта
и топли небеса ще горят,
а облаци ще плачат за свидна рожба

A през нощта
луната яснолика -
другарка стара и позната -
приятелски ще ме поздрави
и със нетърпение ще зачака
на позната стара новите жалби.

[scion_of_storm]

Тихи рисунки

Небето днес писа песни
С моята плаха ръка
Думи нам само известни
За пътища в мокра душа.

Облаците разсеях над мен
И изви се сивееща буря.
Вятър задуха огнен, студен
И не го виня нито хуля.

От везни усмихната се появи
Съдница със странно име.
Разкри красотата на мъртви зори
После с плащ мътен покри ме.

А небето над мен тихичко пя
Пя както бе преди много „преди”
Трицветна извиси се ярка заря
И със сълзите си мен нежно освети.

[LordZombie]

Скръбта на безчувствения

Безчувствена и ненужна скръб
прикрита от горчиви сълзи
забравена в спомена тъга
заключена в изгнил съндък

На сърцето си обръщаш гръб
заключен между четири стени
бленуваш за безцветна дъга
която да оцветиш с магичен лък

Копнееш за нещо цветно,красиво
чакаш блага дума,дори да е една...
търсиш спомени забравени от времето
искаш да разбереш,своята собствена душа

но,срещаш само черно-бели нюанси
до болка позната студенина
мечтите ти остават в съня
загубен е ключа към младостта

[Гост Void KD (гост)]

Яйде от мен да мине, ще постна една песен, която написах по време на час по български:

You will see it
When the grave opens
And it comes
FROM DEEP BELOW

For it has risen
And will not wait
It now will start
Cleansing Human Race

[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]

The long hand, Of the Undead
Now stretches, To reach the skies
To drag the Heavens, Down to Hell
And when it's done, You will be gone
THE DEAD SHALL REIGN SUPREME

[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast
[/chorus]

The Catacomb has been opened
The Crypt has been unleashed
On Death's Door it's been knocked
Darkness is released

Dead
Fear
Pain
Death

Earth's fall has just begun
The blue skies now shall burn
Oceans and seas are red
ENGULFED BY THE DEAD

[chorus]
Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where the dead feast

Beyond the grave
It comes from
Beyond the grave
Where Death dwells
Beyond the Grave
You're beckoned
Beyond the Grave
Where human race extincts
[/chorus]

едит:
Бях вдъхновен от Year of the Cadaver Race на Bloodbath.

П.П. Това е първата ми песен, която съм написал.

[scion_of_storm]

^ Рими биха били добре, пък и е малко опростен, ама това се прощава, ако песента е добре инструменталиш

Мастилени хищници

Хаос в умрели сърца
Измита облаци прах
И събуждат се страшни
Гладни, механични деца.
Сам пътя избрах.

Идея, край на целта
Сърдечен ритъм изтътнал
Стреля сачмите в цевта
В стомах от мастило - колела
Егото е мъртво; тих е преглътнал.

Завръщане към електрона
В най-малък греховен заряд
Открива се механизъм без цвят
Човекът ръката откъсна
И кръв сложи на метална корона.

Идея/начало/мъртвило
Децата бълват прах и частици
Плюят в раждането мастило
И с черна уста усмихват се
Зъбите смазват за нови игрици.

[abydos]

Трябва да си намеря тетрадката с текстове от наивните ми години. Бая хора ще развеселят. Стига да няма такива със слаби сърца де :д

[scion_of_storm]

Рождение

Нощта беше тиха. Единствено лек вятър поклащаше връхчетата на дърветата и техните листа, сякаш разказваше незнайна приказка.


Приказка за идващия огън.

******

Земята се разтресе с измъчен стон под нозете му, когато стъпи на нея. Пламтящи стъпки от сяра осветиха ефирния мрак, обгърнал Йерусалим.

Свещеният град. Свръзката на трите религиозни проявления на Него; там, където силата Му уж беше с най-силно присъствие.

Баалберит закрачи с тежки стъпки към мястото, където бе паднал с братята си преди изгрева на времето.

******

Беше красив град, длъжен бе да признае. Синовете и дъщерите му – на него, както и на неговите братя – се бяха погрижили за Кълбото на света и го бяха обгърнали с мраморна красота, каменна изящност и на места – позлатена прекрасност. Сега всичко това бе потъмняло, сякаш разядено от сгъстения мрак, но все още по мистично красиво. Баалберит издължи врата си и подуши въздуха. После лигавият му, по змийски разделен език извистя и със съсък облиза вятъра.

Усмихна се, а жълто-червеникавото му око заблестя с нездрава светлина. Беше усетил къде е. Оставяйки все същите изпепеляващи земята следи, падналият ангел убедително закрачи към самото сърце на Центъра на света.

******

Мислеше си, че синовете и дъщерите му щяха да го познаят, да му се зарадват. Да оценят частичното завръщане на ангелите по земята. Уви, грешеше.

Първият нещастник, скитащ из улиците на града в най-неподходящото време изпищя с неземни трели, когато го видя. Опипа ножа си, ала после осъзна, че всъщност той никак няма да му помогне, и просто го захвърли и побягна.

Баалберит поклати глава с леко меланхолична нотка. Пипалоподобен орган, завършващ с грозно изкривен нокът се стрелна стремително и проби гръдния кош на човешкото същество. Мъжът падна на земята, кръв рукна, а нокътят продължи и буквално разполови тялото на смъртния. Предсмъртните конвулсии секнаха бързо, ала стореното бе сторено – Йерусалим се пробуждаше, стреснат от вдигнатия шум. Демонът въздъхна, ала вътре ликуваше. Явно децата му вече бяха заслепени от светлината Му, неговата лъжлива светлина и заслужаваха само едно.

Гибел.

******

Йерусалим гореше. Тела бяха овъргаляни навсякъде, тела в кръв и оплискани в жлъчка, вътрешности се виеха, изтръгнати сякаш от див звяр и захвърлени по умрялата вече плът. Стонове прерасваха в писъци, писъците заглъхваха – кратък секунден кръговат, маркиращ секването на поредния живот с демоничен порив.

И над натрупаните тела, между пламъците, Баалберит го видя. Малък храм, без какви и да е украшение – ни мрамор прерязваше стените му, ни позлата се виеше по купола му. Ала вътре...вътре се намираше пъпната връв на света. Най-скъпоценния камък.

С ярост демонът разби вратата и нахлу в свещеното пространство. Невидима сила раздра на места кожата му и закапа жълтеникава кръв, ала той не обърна внимание. Беше очаквал прегради, все пак. В центъра на храма блестеше олтар с призрачна светлина, а пред него три фигури се обърнаха към новодошлия. Равин беше единия, а другите двама държаха в ръцете си масивни книги, прегърнали ги като деца. Другите две, следващи проявленията Му.

- Vos mos non vado per. – прошепна християнинът с твърда нотка и ръката му закръжи около Библията. Мюсюлманинът направи същото, като кръговете се стесняваха над Корана.

А евреинът започна призоваването на Голем.

Баалберит се усмихна. Остана усмихнат и когато Голем с неземна бързина откъсна ръката му и демонска кръв започна да се лее на потоци, смесица от сяра, кръв и желязо.

И повика своята сестра. Имаше нещо иронично в това кал да воюва с кал в името на човешкия род и неговото проглеждане. Лилит също осъзна това, докато разкъсваше Голем на части пред погледа на онемелия евреин, видял Първата жена, низвергната от бога му. За негово щастие потреса му не трая дълго, защото Баалберит разсече главата му със здравата си ръка за части от секундата. Другите двама също се опитваха да призоват нещо, но на демона му беше дошло до гуша от невярността на децата му и разсече телата им с настървеност, каквато не бе познавал от напускането на Едема. Лилит също се присъедини към него, устата й бе оцапана със смесица от кръв и кал – не бе устояла на изкушението да изяде обезобразения Голем. Сетне двамата се наведоха със светещи очи над олтара – Кълбото, Центърът, Кръвта на света.

- Дар за човешкия род, който ще им припомни чии синове и дъщери са. Дар за смъртните, за да знаят какво направи техния покровител с нас.

И Баалберит и Лилит проляха от кръвта си, която се смеси с кръвта на Кълбото. И заразата им, демоничността им запулсира в съзнанието на всяко човешко същество. Плевел, незнаен ала присъстващ, и чакащ времето на своето проявление. Разкриващ знанието, което е забранено за човешкия род, разкриващ лика на Бога, на изгнанието на ангелите, на сътворението на света и формите му.

Лудостта.

******

Нощта остана тиха. Само лек пукот нарушаваше пламтящия нощен покой. А връхчетата на дърветата, овъглени и разпадащи се, разказваха своята несекваща приказка за огъня и лудостта.

[Dead_Girl]

Трепет

До входа на пейката седяха Людмила и Таня. Току-що се бяха прибрали от училище. Двете осмокласнички разговаряха весело, когато покрай тях префуча един моторист. Те се спогледаха.
- Къде ли отива? - попита Людмила, като че ли себе си.
- Кога ли е стоял в къщи, все ходи някъде. Той е на двадесет години, завършил е, кой ли му държи сметка? - с мъка промърмори Таня, като въздъхна.
- Таня, та той е доста голям и не ми харесва много, как може да те привлича? Луднала си по него от толкова време, че направо си си загубила ума!
- Стига, Люси! - почти изкрещя тя.
Стана взе чантата си и се затича към отсрещния вход. Безпомощна и разплакана влезе у дома.
Сестра й, която беше четири години по-голяма от нея, разбра болката й. Знаеше за обичта й към Павел. Някога той беше неин съученик, затова често минаваше покрай тях.
Момичето положи глава в скута на довереницата си и още повече се разплака.
- Стига, Таничка, ти не си за него! Малка си! - каза сестра й, като прокара пръсти през косите й - Не плачи още колко трепети ще срещнеш през живота си! Не плачи! Той няма чувства към теб!
- Моля те, спри! Не ми го казвай отново! Обичам те и не искам да гледам как страдаш! Успокой се, защото мама ще се прибере скоро.
Таня се надигна, избърса сълзите си и я прегърна.
- Хайде, всичко е наред! - продължи да я успокоява сестра й.
Притихнала тя се прибра в стаята си, искаше да не издаде своя смут пред родителите си. Нещо неудържимо в душата й. Като на филмова лента всичко онова, което се бе случило.



***


Това се случи в един горещ летен следобед. Група момчета и момичета се бяха събрали да празнуват в апартамента на Таня. Беше доста шумно и тя се чувстваше неудобно, заради много по-големи от нея. Накрая не се стърпя и излезе от стаята. В коридора стояха две момчета и разговаряха. Един от тях беше с дълги кестеняви коси, спускащи се по раменете му. Стоеше небрежно подпрян на стената и гледаше замислено в една точка. За миг погледът на момичето се прикова в него. Сърцето й трепна. Усмихна се, но бързо се опомни. Пристъпи напред, като мина покрай тях. Но той така и дори не я погледна. Влезе в стаята и потъна в мисли за своя герой. "Боже, колко е хубав, какви дълбоки кадифени очи има!" - мислеше си тя.

***

След няколко дни, когато вървеше по улицата, отново го срещна. Усети онова странно чувство, когато го видя за пръв път. "Какво става с мен? - помисли си тя - "Дали това е любовта". Така и не усети когато той мина покрай нея.
- Хей, Тани - извика един познат глас - Ще излизаме ли? - беше приятелката й Людмила.
- Да - отговори тя, като извърна глава.
- Хайде, тогава! Какво зяпаш?
- Нищо!
Двете момичета се хванаха под ръка и поеха нагоре по пътя.
- Кажи сега, кой гледаше така?
- Ами...
- Сподели де - засмя се нетърпеливо Людмила.
- Ами... видях го вчера на купона на сестра ми. Седеше в коридора и говореше с едно друго момче.
- А той е...?
- Мина от тук току-що, ей го там, върви!
- Видях го, а познаваш ли го?
- Не знам...
- Ах, не знаеш. А научи ли поне как се казва?
Минаха се няколко дни. Изглежда някакво безпокойство притесняваше Таня. Станала бе мълчалива, нещо я караше да се държи необикновено. Тогава сестра й я запита:
- Танче, какво ти е? От няколко дни не мога да разбера какво ти става! Държиш се доста нервно, а и не си толкова приказлива, както винаги?
- Не ми говори за това. Едва ли ще ме разбереш! - каза Таня и въздъхна.
- Кажи! Сестри сме, можем да си имаме доверие!
- Нали няма да кажеш на нашите?!?
- Няма, бъди спокойна.
- Онзи ден... на купона, когато излязох от стаята... видях едно момче с дълги коси и едни красиви кадифени очи...
- Павел ли!?!
- Така ли се казва той? - попита възхитено Таня. Сякаш не можеше да повярва, че научава името му.
- Да. А харесваш ли го?
- Мисля, че да... - прошепна едва доловимо тя, като се изчерви.
- Но той е почти колкото мен, мила! Много е голям за теб! По-добре недей!
- Но... аз..!
- Опомни се! - рече с по-висок тон сестра й - Не е за теб! Млада си, не знаеш какви са момчетата!
Таня излезе от стаята, като тръшна вратата. Както и очакваше - не беше разбрана. Реши да излезе навън.
Стоеше на пясъка край морето. Често обичаше да се разхожда сама край плажа. Гледаше вълните и размишляваше. Изведнъж в далечината съзря една влюбена двойка. Щастливо те се държаха за ръце. Вятърът волно развяваше косите на младежа... Същите онези кестеняви коси...

[scion_of_storm]

Стаичката

Във стаичка стои
С наведена глава
Чиновникът един.
А около него искри
Мъждива светлина
И мъртъв дим.



Ръка посяга плахо
Буквата да избере
В мъглица от мастило.
И със страх стаен, о
Душа да не побере
Посланието, що се е изтрило.



Чиновнико тъй мълчалив
От всички ти презрян
Сочен с пръст – за Срам.
От твоя, прашния архив
В буквата последна взрян
Ще те надигна нагоре:
От мастилен кръст разпран.

[noel_f]

Много е хубаво. Направо си представих как жалкия човечец трепери от страх над ''прашния'' лист. И е различно от обичайните ти фантастични сюжети. С малко думи си казал много и най-важни неща. Само не разбрах в края, там където казваш ''ще те надигна нагоре/от мастилен кръст разпран''. Въпросът ми е, трябва ли изобщо един чиновник да бъде ''надиган нагоре'', след като в крайна сметка той сам си е избрал тази съдба? И изобщо нужно ли е да се обръща внимание в поетична творба на един толкова дребен и нищожен герой? Не е ли по-добре да се напише 1 прозаична творба, с която да се изчерпа проблемът за ''непритенциозната'' му ''личност''?

[scion_of_storm]

За мен...е необходимо. Иначе идните дни не съм сигурен, може би по на социална тематика ще пиша. Започвам да забелязвам и осъзнавам някои неща, които преди не съм, няма как да не повлияе сигурно това.

А иначе...може да го е избрал, може и да го е притиснал живота просто. Каквото и да е, такова е желанието ми и той - като герой/душа/личност/страна на обществото ни има правото на роля.

Мастиленият кръст е .. нещо друго. И е нужен.

[scion_of_storm]

Водният рай

Забиха ме първо на кръст
После в океан ме потопиха
Гроб от вода под свещена пръст
И светлината в мен изтриха.

От плътта ми пирони изковаха
И дадоха на земята хляб.
Седем месии сетне те избраха
И всеки в сърце остана сляп.

От душата ми колони събудиха
От лед и от мрак, от огън и Ред.
Девет демона свещени погубиха
И страданието им пуснаха навред.

А стихиите погубиха очите
И изтръгнаха ми сетивата.
Вятър откъсна нежничко косите
Ръцете погълна ми земята.

От бесилото под гроба
От гроба под морето
От морето под небето...

Искам да счупя теглото
Да изкъпя костите умрели
Да бъда на плам стъблото
На изгрев пръските изтлели.

[noel_f]

^^Така погледнато, вече съм по-съгласна. А защо примерно не добавиш нещо , за да покажеш, че са го принудили животът или някое друго обстоятелство да стане чиновник, и че заслужава нещо по-добро като човешко същество, и тогава вече да кажеш, че ще го свалиш от кръста. Това е само предложение, разбира се, и така е доста хубаво.

[scion_of_storm]

Синева на мъртва зора

„Това, което ти казвам...
...то трябва да остане тук.
Между тези редове е съдбата;
Смърт таи се в тези редове.

От залез жерав
Отлетя без криле
И счупи слънцето.
А то заплака
И умря тихо в мрака.”

Тъй една картина
Думи рече
Сетне изтече
В мъка на зараза
На човешката омраза.
И художници опънаха
Платната на смъртта
Клони дърво огънаха
И изядоха пръстта.
Змия люпилото си нареди
В една; две; три вълни
И после рече
Със змийски съсък
„Животът ти изтече”.

Стаята се отвори
Без шепот и звук
Глас май заговори
Без да е там или тук.
Върху една картина
Слънцето умря
А луната пък изстина
Върху мъртвата земя.
Тъй рече една песен
Която обичах преди
Да пея в мухъл и плесен
И да търся с очи.
А змията в мен се изплю
И се засмя прекрасно.

„Мъртвите чакат
Защото им обеща
Да продадеш влакът
На твоята слаба душа.
Но той закъсня –
Разведе се бракът
И умряха всички деца.
Ти ги предаде
Когато успя и се роди
Всичко тяхно раздаде
А кой ще плати?

Осъждат те на смърт
И на гибел, и болка
Осъждат те не на смърт
А на поругаване
На разкъсване на плътта;
Както онова предаване
Долу – на твоята душа”.

„От зората кос
Запали се и изпищя
Човек – облечен и бос
В снега падна; замря”.

[scion_of_storm]

Пепелни спомени


От слабите отломки
Се раждат силни греди
Които надминават „преди”.

От гредите огън
Избива студа и буди нов.
Облак носи зъл гръм
А сойка надава врескливия зов.

Нови начала се раждат
От потъпкани преди пътеки
Листа дървото си израждат
И скъсват времето „навеки”.

Нокът припламва и изгаря ръка
Кожата гърчи се и потъва.
Поглъща я нова, безмътна река
„Стоманата не ще се огъва”.


От силните греди
Ще се извие паметник от камък.
Не ще го него покори
Ни мраз на зима, ни летния пламък.

[scion_of_storm]

Стълбата

Трябва да се научиш
Да даваш частица
От себе си отвътре
За да запалиш искрица
В тези, които обичаш.

Трябва да те научат
Как да си човек, ала
От онези, които дават;
Които са ръка в празна зала
Тъгата, когато ти се подиграват.

Трябва да ги научим
С дърпане на ръката, аз и ти
Защото не останаха хора
Спряха коминът и топлият дим
Няма салфетки за мокрите сълзи.

А кой ще научи мен?
Да се разкрия и да разкривам.
А кой ще научи теб?
Да се смееш и да докосваш със дихание.
А кой ще научи тях?
С ръце да издялват монумента на страдание.
Кой ще научи всички нас?
Да спрем с насилственото ни, глупаво мълчание.

Светът е на прага на поредната безумна война
А ние сами плюем в окото на сляпата съдба.

[Twilightfall]

Плешив косач без коса,
коси къса трева с коса.

[scion_of_storm]

[Социални вопли]

Нещастниците

Прах мете улиците
А асфалт вие свойта песен.
По него – нещастниците
Пият жадно улична вода
И късат хляб, обвит във плесен.

Около тях народ се скита
Нещастен, морен, угнетен.
Сила злобна под пари прикрита
Обвързва всички в страшен плен.
Нещастник един гледа взрян и ужасен.

А змия се е увила окол’ него
В среброто данно от паница гледа
Отрова нужна за къшей хляб;
За жената дрипава, мъртвешки бледа
Е дар тя как допира за някой сляп.

Над нея и него демон се надвесил
И кръвта им смуче съ’ неземна сласт.
А после дава артерията, за да видят
Празните очи на клетника, що се е обесил
Разкритието на поредния най-грозен пласт.

И улиците триумфално мятат прах
Зариват народ беден под мръсната лавина
Позор над лустрото на интелигенция мнима.
За кукловодите на пари една поредна схема
Поредният незначителен на обществото крах.

[~Frozen angel~]

scion_of_storm, всичките са много добри. Последното - харесва ми символиката, доста силна и на места рязка. Продължавай да радваш

[scion_of_storm]

Затихнали лъчи

"...машиара?"

Тя говори
И косата й мете
Нощта в нейното сияние
В сиянието на поглед тъжен.
Преди беше тя дете
Спомням си, мъничко създание
Да я спася бях аз, бях длъжен.

„Пророчица съм аз
Как кучета ще дойдат
И нас ще разкъсат казвам.
Най-любимият ти глас
Аз съм пак – рижа благодат
Теб заклех се да предпазвам.

Ти си аз и аз съм ти
Едно обвито в мраколъча тяло
Ти си огъня, аз твоите искри
Луната съм всред слънцето изгряло.

Магията съм във кълбото
Което в ръце не ще държиш
Облакът красив горе въ' небото
Монетата, що не ще платиш.

Ти - брат и враг, омразен и любим
Призракът в твоя земен свят
Появяваш се цял, ала изчезваш в дим
Най-сивият от всеки цвят.

Пророчица съм аз
И ще сме в гибел двамина
В мрак иде нашия светлинен час
Ще разкъсаме с очи поредната година".

Тя замлъква
И умират стотици гласове.
Лъчът от мене се измъква
А душата някой тихичко дере.

[EternalDamnation]

Няма да откажа малко градивна критика от страна на scion_of_storm

Мощни крила

Мощните крила – потрошени за секунди

Рая дълго търсен
Никога докоснат
Към Ада долен, гнусен
Пада той отпуснат

Гледайки се в счупеното огледало
На разбитите амбиции
Постепенно запиращото се махало
Бавно затихващи емоции

Никога не мислеше, че живота му тъй ще залезе
През сърцето, кат през пръст рохка
Куршума здрав, железен
Прониза му душата крехка

Кръвта се бавно стича
По падащия, немощен орел
Смъртта със знака го закича
Пътя му надолу някой друг избрал

Последен опит той направи
Да се завърне в небесата необятни
Последен поглед нагоре той отправи
Последен поглед, преди да падне във полето блатно

Крилете някогаж могъщи
Подгъват се сега
Очите някогаж лъщящи
Празни, гледащи снега

Снега, по който румената кръв следи оставя
Нека там за знак седят, нека никой не забравя
Желанието на тази птица властна
Да достигне Рая, неговата жар тъй страстна

____________________________________________________

Пепел

Пепел сипе се от небесата
Пепел страшна
Пепел слята
Със праха що във въздуха се вие,
Прави шантави завои
Тъмнотата си опитва да прикрие
Времето, материята и мисълта в застой
Спират се сега
Да запечатат този миг вълшебен
В който сива пепелта
Пада
Вие и се слива
Около и със водата
Що нявга беше чиста
Откъсва и сега крилата
Надолу влачи я ужасно
Но някак си, така прекрасно
Любов, омраза, чистотата сливат се в единно цяло
Сняг почернен
Или мръсна киша...

___________________________________________________

The Lucent Cage

The prisoner is in a lucent cage
Inside the man there caged is rage
The rage is in a stage
Where mortal man
Cannot restrain
From turning fear into pain
Where pain was once the sage

He was imprisoned in his mind
His thoughts he couldn’t find
His thoughts are ground
By the big machine
Which devours all
Which keeps us in a thrall
When it should be the other way around

The lucent cage, his mind, does break
When the consciousness awakes
It takes away the ache
Of being wounded
Of feeling shame
You can no longer put out the flame
The chains will break!

[scion_of_storm]

хм, от мен? интересно:)

----------

имаш много хубави попадения откъм рими, но на места доста грубо се разминават като цяло ударенията и окончанията. нещо, което и аз в началото докъм средата правих, и от време на време също допускам - старай се да ги пренареждаш нещата така, че да не се случва това, защото е много насечено и грубо.

не знам ти как действаш като пишеш, но на мен първия стадий най-често е просто изливането на идеята - понякога тя остава завършен вид, понякога после се променя. излей каквото мислиш, после започваш шлайфането - ако не ти дойде добре римата, а държиш на нея, късаш структурата, пренареждаш и опитваш пак.

иначе идеята ти принципно е клиширана, но си й вкарал доза свежест, което е добре. Пепелта ти е по-добра обаче според мен, защото е сякаш "трескава", нервна, а аз харесвам писаното така.

[EternalDamnation]

Като за начало - Благодаря за бързия отговор
Аз от скоро пиша разни работи и затова немога да хвана ритъма като хората (а и доста си ме мързи да чета)
На този етап гледам да си изливам каквото ми е на душата в едно уърд файлче на десктопа и когато нещо ме удари вдъхновението почвам да пиша. Благодаря за съветите и така междудругото поствам още едно по-скорошно

[noel_f]

Хайде, някой да зарадва с нещо любовно. Свети Валентин е, а това е тема за поезия, все пак,... не сте ли влюбени??? Иначе трябва да започвам аз, а съм стара вече ...

[abydos]

Грешка. Трифон Зарезан беше.

[noel_f]

О, да, разбира се! Правилно. Да не спамим.

[LordZombie]

не мислех да ги поствам, ама заради noel_f ;d

Розите Кървави

Розите кървави с дните ще увехнат
виното меко неволно ще се разлее
любовта ми към теб не ще изтлее
чувствата ми в нищото не ще отекнат,
топли думи,нежни ласки ще виреят
когато двете ни тела се слеят
с годините страховете ще омекнат
все ще си казвам 'Тя е неземно красива'
ще си сигурна,спокойна и щастлива
НЕ,розите кървави с дните не ще увехнат

----


Искам да съм с теб през пролетта
гледайки очите ти да те целувам
в дълбока забрава да потъне гнева
всяка нощ с наслада да те сънувам

Бъди с мен и лятото горещо
галейки косите ти да бленувам
да гледам лицето ти сияещо
в сърцето си да те жадувам

Остани и следващата златна есен
милвайки лицето ти да се прераждам
в живота тежък, да изпеем песен
кървавите рози на любовта да засаждам

Не си отивай,гушни ме тая зима
обичайки прегръдката ти нежна
да шепна,обичам те любима
тази зима няма да е снежна

Обичам те, ела стой и таз година
потопи се с мен в сладостта
не ще се чувстваш ти ранима
ще се запознаеш с радостта !

[noel_f]

От последното веднага си проличава, че си влюбен.

Това им е ценното на младежките стихотворения - че са написани непрофесионалндо-импулсивно и излъчват страхотно чист и всеотдаен копнеж. Това в по-късна възраст не може да се копира. Тогава наистина ще бъде доста сухо. Защото, ако тогава използваш същите символи - розите и т.н. ще звучи клиширано. Cега под тях влагаш много - сигурно гориш като го препрочиташ. Но с възрастта чистата романтика си отива. Малко са тези, които пишат за любовта в зряла възраст, съчетавайки романтични чувства с поетичен опит. ( Яворов например.) Иска се много чувствителна душа за горното обаче.

[EternalDamnation]

Аз съм само прах...

Стъпки във прахта
Мойте отпечатъци бавно изветряват
Къде отиде милостта
Когато душата ми безмилостно обгарят

За какво живеем
Щом до нас я нама топлотата
Защо се смеем
Когато всъщност жалостна ни е душата

На някои крилата не израсли
Дали наистина страх ни е от смъртта
Съзнанието измъчвано от тъмни мисли
Какво спира ни да теглим ний черта

Надежда
Надеждата за нещо по-добро
Щом тя главата свежда
Защо отново борим се? Защо?

Но наистина какво остава
Когато нещото което защитава
Края на живота очертава
И във стегнатата примка дъхa ни омотава