Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[LordZombie]

Шах и Мат

- Шах и мат - рече старият дядо и гътна черният цар.- Баси, пак губя - ядосано възруптя четиринадесет годишния му внук.- Не псувай ! - грубо го сопна победителя.- Добре де - отегчено отвърна тийнейджърът.- Виж, синко шаха е почти като живота, трябва внимателно да обмисляш всеки свой ход.Ако искаш да оцелееш, трябва да защитаваш царя си..- К'во общо имаше т'ва ? - отговори с раздразнен тон младежа.- О, нямаш си и на представа колко общо има - засмяно му отвърна опитния шахматист.Малкия го изгледа с неразбиращ поглед и сетне го попита :- Е, ще играем ли пак ? Стареца събра ръцете си изпука кокалчетата си.Поогледа шахматната дъска,до болка познатите фигурии леко изхабените от игра чернобели квадрати.- С кои фигури искаш да си ? - каза той с напълно сериозно изражение на старото, набръчкано лице- Има ли ...- Има значение, разбира се ! - сепна се стареца, всякаш усещаше какво щеше да попита младият му опонент. - Белите започват първи, но пък не винаги е хубаво да си първи, нали така ? - продължи той.- Добре, аз съм с черните - рече младежа с леко притаена отегченост.Започнаха играта.Беше слънчев следобед, но те бяха седнали в парка под едно дърво, там където обикновено се играеше шах.- Искам да ти разкажа една история синко - каза старият шахматист след като взе единия кон на внука си.Лицето му беше едновременно строго и съсредоточено върху играта, но и тъжно, похабено от годините на тежък труд.- Преди векове, когато бях на твойте години - започна с лека насмешка дядото.- Давай по същество - рече четиринадесет годишния ядосан, че партията отново започна зле за него.- Закъде бързаш синко ? Живота е пред теб ! Та, бях почнал да ти разказвам, когато бях на твойте години, тогава ги нямашетези неща, с които днес си свикнал - компютърът, мп3 плейърите, джиесемите, тогава те ни изглеждаха като непонятни машини на бъдещето.Живееш простичко в една малка ферма с баща ми, твоя покоен прадядо, и сестра си.Отглеждахме овце и кокошки и по цял ден имахменякаква работа за вършене.Да дадем храна на животните, да закърпим малко покрива на курника за да не го отнесе някоя буря, абеимаше какво да правим.Учудващо за мен един ден, когато се събудих в седем сутринта, както обикновено нямаше никой в кухнята.Баща ми винаги ставаше малко преди мен и правеше закуска за нас със сестра ми, но тази сутрин бях сам.Татко го нямаше и в спалнята.Отидох да дам храна на животните, а навън беше завалял един ужасен дъжд, който в комбинация с вятъра придаваше твърде мраченнюанс на небето.- Пази си царицата - прекъсна историята си дядото, за да предупреди внука си.- Спокойно, дядо имам стратегия - леко наивно отговори момчето.- Добре, но знай, че падне ли царицата и царя скоро ще си замине - посъветва го той като по - опитен.- Хубаво, хубаво - рече момчето незаинтересовано от съвета на дядо си.- Добре, до къде бях стигнал ? Аа, да, беше много странно.Имах чувството, че нещо лошо ще се случи, но въпреки това, не усещахстрах, напротив даже бях леко ентусиазиран.Бог знае защо...отидох до бараката да си взема стария дъждобран, който не ми бешетрябвал от доста време.Не валеше често, но пък когато валеше беше ужасно.Мразех дъжда, винаги ми навяваше чувство на вина и започвах да се притеснявам без причина.Притичах до старата барака и взех дъждобрана, а в джоба му имаше осем пешки.Точно толкова, колкото има всеки играч.Реших, че съм ги забравил в джоба си, когато сме играли с баща ми в бараката запоследно.Много обичахме да играем шах, в бараката когато беше дъждовно и нямаше много работа за вършене.Взех си и един фенер от там, тъй като, макар че деня едва започваше едвам виждах в този мрак.Сетне отидох в обора да проверя дали овце имат нужда от храна, но когато влязох при тях видях нещо ужасно.Едно от тях беше заколена, висеше от една от гредите, а капки кръв капеха от неяправо върху, две шахматни фигури, които бяха на пода точно под нея.Това бяха следващите по сила шахматни фигури - конете.Не знаех какво да си мисля, какво означаваха тези фигури ? Имаха ли въобще някаква връзка с липсващия ми баща ? Върнах се в къщата за да се оттърся от ужасната гледка и да глътна малко вода.Влязох вътре, отидох в кухнята и видях баща ми завързан свъже да лежи в единия ъгъл, а на масата имаше една шахматна дъска.На единия стол седеше някакъв мъж, целият в черно.Беше брадясалс кръвясали, пълни с болка очи и белег от изгаряне на едната буза.- Кой си ти, какво искаш от мен ?! - изкрещях аз истерично, тъй като бях се паникьосал.- Седни - изрече непознатия с твърд, дрезгав глас.- Каква искаш, нямаме пари ! - извиках през сълзи.- Ще играем шах ! - каза той с все така суров глас.На масата имаше дъска за шах, но при белите фигури липсваха всичките осем пешки и двата коня.- Ако победиш, бащата ще живее, ако аз победя, е...- С какво сме го заслужили ?! Изрод такъв ! - изпищях през сълзи.- С какво ли ?! Ха-ха, преди години с баща ти, играхме финал на училищния шахматен турнир.Тогава той ме измами и ме победи.Взе наградния фонд - 2000 лв.Нуждаех се от тези пари, за да платя лечението на баща ми.Той беше болен от много рядка и смъртоносна болест.Отчаяно се нуждаех от парите, а баща ти, този негодник ги открадна.Баща ми почина един месец след това, но можеше да бъде спасен.Заклех се, че някой ден ще му отмъстя и ето, че този ден настъпи.- Ако убиеш, баща ми няма да върнеш своя ! - немощно и жално му отговорих аз.- Знам, но ще убия, това чувство на болка, което ме преследва вече толкова години...Нека играта започне,ха-ха-ха - зловещо сеизсмя той.Тъй като бях с белите фигури, трябваше да започна първи.Задачата ми беше трудна, почти невъзможна, но знаех, че трябва да го направя, заради татко.Стар съм и вече не помня, всички ходове, които направихме, но си спомням, че играта беше много трудна.Въпреки това, той направи една фатална грешка и аз го матирах.- НЕЕЕЕ ! НЕ ! НЕ ! НЕ ! - закрещя той и удари по масата с юмрук.Набързо отвързах баща си, а той беше сложил главата си върху масата икрещеше.В следващия момент той извади един малък пистолет от вътрешния джоб на якето си и се самоуби.Пръсна си мозъка, явно не е успялда издържи болката, която го преследва.- Е, синко, предупредих те да си пазиш царицата - рече дядото и взе черната царица с топа си.- Предавам се - каза отчаяно младежа.- Никога не се предавай синко, винаги има надежда.Ами, ако аз бях се предал ? Знам, мислиш си, че нямаш шанс, но я погледни по - добре.Тийнейджърът огледа дъската внимателно, след което премести офицера си и извика възторжено :- ШАХ И МАТ ! - Хе-хе, това имах предвид момчето ми - викна стареца с усмивка на уста.- Благодаря, дядо мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш - усмихнато отвърна младежа.- Хайде нареди фигурите и да започваме следващата игра...

ще се радвам, ако някой го прочете цялото и даде мнение

[scion_of_storm]

Урок по реквиеми

Клоните извращават
Дънера от болести и чума
И го раздират с кикот
Слагат му най-лепкав хомот.

От земята се откъсва стон
Тогава, и стълб се извива
Като дим от мръсна плът;
Като най-гнусен и злобен нагон.

Светът не издържа и рухва
С него сме аз и ти до един.
Гнилоч се пръска; избухва
Умира всяка дъщеря празна;
Умира всеки ненужен син.

От отломките ражда се нова
Химера на безумни копнежи.
Пръстта изпълва се пак със отрова
Изпаренията са издъхналите стремежи.

Издъхналите стремежи.

[EternalDamnation]

LordZombie, първо едно браво Да спомена, че идеята и написването са доста добри, обаче някак си слепените думи убиват удоволствието. Наистина ми хареса, но така като се зацепвам на слепените думи и се гърча там да разбера какво са отнема част от блаженството на хубавата литература

[LordZombie]

Мерси, т'ва е станало така автоматично за да може да се побере цялото в един пост, ако искаш пиши на скайп да ти пратя оригинала.

[scion_of_storm]

Деветдесет

„А някои
Ходят по стълба,
Рушейки прътовете
Уви, за да се не върнат веч'."

Дим от комин и сърца
И малко вятър, ала
малко.
Подземни луни, горни слънца
А животът ни някой
изял го.

Пушек от мен, късче душа
И едно застинало
време
Като лепкава, сладка мъгла
Не е отминало -
нито е бреме.

Кротка поляна без стръкове
Само ечемик и цигари
отвътре.
Струна тиха, застинали лъкове
Кой след мен ще ги завари
(след като) на път е.

Имаше музика, чувал съм
И казваха ми някои
- няма машини!
Уви, сега е кротък сън
Слънце огря го, и
удуши ни в коприни.

„Хората скърбят за загубените свои близки, за трагедии и нещастия. Тук, те (а и някои ние) скърбим за нещо по-различно и на пръв поглед по-глупаво. Ала не е. Драмата е на времето от лед, на децата на това време. Децата на прехода, както често са наричани. Драмата е на тяхната музика."

[Chaotic One]

Много се чудих дали да кача този мой ъъ.. творчески опит?.. Нещо не пасва, но поради липсата на друго определение мисля така да го нарека. Както и да е, мисля че има още много да се обработва, въпреки многото редакции, а и заглавието още го обмислям,а също и историята не е особено оригинална, но ми се ще да чуя малко мнения от хора, които, както забелязвам, пишат доста пленяващи стихове. Впрочем ,ако някой да се реши да го прочете - искам много критика!


Спомени

Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..


Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава, за да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.

След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДХ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.


Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.

* * *

Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.

Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и избелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.

Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.

*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.


Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.

Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…


Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.

Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.

Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.

Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..



Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.

Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза " Как да се свържа с полицията,по дяволите?!" след което затвори. А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги е забелязала. Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."

[cunt]

== *

дъх:
застояла развала
умряло е нещо
по пътя


движение:
инерция празна
механизъм е пагубно
счупен


и бягаш в тотално обратна посока

дали се обърка
или
облекчение има
заровено в дупка



*piece of crap

[scion_of_storm]

хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.

кънте, ти си от гига интровертните. но е хубаво, макар и картините да са необясними.

-----------
[Социални вопли]

Смърт за тираните

Народът е не само гладен
Той е разярен;
Един звяр грозен и ограбен
Един вълк в плен.

И в очите грее плам
Тлее злоба, ала справедлива
А вътре в него – там, там
Скътала се е душа гневлива.

И звярът ридае и ръмжи
Хапе, плаче и убива.
Ту сълза в окото му блести
Ту в устата кост тъй крива.

А тираните над нишките
Се смеят със злокобен смях.
Като котки дразнят мишките
И закопават гробовете в прах.

Смърт!
Смърт за тираните
За тираните проклети

Смърт!
Смърт за тираните
Потисниците на народа
Псетата, зъби впили в нас – проклети.

Народът е веч’ жаден
Жадува кръв, правда и кръв
Звярът-вълк усмихва се гладен
И ще разкъса елитарната си стръв.

[ZerraX]

^ много добро, евалата обичам социална тематика.

[EternalDamnation]

Погребаните небеса

Цветята на гроба
Над който ръцете ми стелят
Студени
Увехват
Сушат се
Сълзите горещи
Които върху камъка падат
Изстиват
Замръзват
Трошат се
Сегашните мисли
В спомените отразяват
Върлуват
Ридаят
Гневят се
Дъжда ме отново залива
От душата тъгата отмива
Вещае тъмния край
Около мене вали
Изпуснах отново аз земния Рай
Този път беше последен, нали?

[EternalDamnation]

Духa на живота духа на Смъртта (малка игра на думи )


След живота тъй чудесен
Сам във гроба хващаш плесен
Плъховете с топките ти си играят
Кучетата срещу кокалите твои лаят
Малки личинки плътта изяждат
От разложената мърша свои раждат

Скоро от бившия човек нищо не остава
Всичко що било е вече тъне във забрава
Само жлътналия скелет изпъчил хърбави гърди
Малкото месо останало по него започва да смърди
Изгнилият ковчег без малко да се срине
Това „богатство” неотркрито да зарине

Бившата душа дочува странен звън
Тялото заспало надига се от вечен сън
Ръцете костеливи започват яростно да рият
Преди да дойде заран земята рохка да пробият
Мъртвият затворник от клетката си се издига
И от гроба тъмен дрезгав боен рев надига

Бавно ходи, като пияница се олюлява
Краката закърнели заплитат се във сочна плява
Свежа плът едното му око съзира
Малкото момче зад дървото се дрогира
Забързва се трупа лишен от всички норми
Детето младо живо иска да изкорми

Слуха му от опиума заглушен е
Да дочуе стоновете на мъртвеца няма време
Заострените нокти бавно в кожата се врязват
Девствената плът леко и мъчително прорязват
До стомаха стигат и се спират
Бъркат вътре и карантиите задигат

Момчето пада, гърчи се и вика
Докато умрелия в устата си плътта му тика
Дъвче лакомо и ненаситно
Суровите черва за него изглеждат апетитно
Детето въргаля се в последен спазъм
По пръстта е кръвния поток размазан

След този пир що беше тъй богат
Надига се заситен демона рогат
До разумното решение достига
Все още спящите си братя да надига
През гробовете започва да се скита
До крака му влачи се кубинката пробита

Скоро армия от умрели се пробужда
Надига се да дъвче маса чужда
По градските улички се пръска
Смъртта се отново със живота сблъсква
Живи-мъртви започват да ридаят
От свежа мръвка отново се нуждаят

[Chaotic One]

хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.

Благодаря, оценявам факта, че ще се жертваш.

[scion_of_storm]

Хм, прочетох го.

Над средното ниво е, което е добре Имаш хубав подбор на думи, което също е ок.

В началото само ме подразни начина, по който са изразени мислите на момиченцето малкото, ала после се сетих, че всъщност тук си се справила добре - няма как едно малко дете да не мисли и по детински начин.

Графично само ще ти кажа, че е по-добре да оставяш интервал след точки и прочее препинателни знаци все пак - по-прегледно е. Иначе...да, клиширано е, но ми харесва крайната част с вестниците. Там си се справила доста добре според мен, силно и добре е направено. Правописни грешки има от време на време, ама няма тях да ги обсъждаме сега :Ь

Абе...след оформяници и ако искаш - добавяне на още психоелементи може да стане един доста добър разказ в крайна сметка. Дерзай.

[Chaotic One]

Благодарско. ^^ Честно казано редакциите няма да са малко, но ако някой ден ми се дозанимава.. :Р
Иначе за интервалите - аз попринцип слагам, но в случая се сетих само на първата част, a после.. разсеяна личност съм. За правописа няма да се оправдавам.. просто ме мързи да намеря и поправя грешките. xD
Иначе благодаря, че прочете нещото и даде честно и изчерпателно мнение.

[cunt]

@scion
мисля че сме квит в невъзможността си за добро проникване в писанията на другия. хх но твоите неща, като че ли имат качеството да са достъпни по-лесно за припознаване от читателите.

бре, труд да кипи.

[scion_of_storm]

Е, да, това е важното.

--------

Старецът и небето

Аз знам най-тъжния човек
Къде скита сам-самин.
Небесата гледа от начален век
А сетне вие стъпки-дим.

Виждал съм обветреното му лице
Неизказаните му мечти.
С пръсти стари как уж копнеж преде
А получава болка и сълзи.

Чувал съм думи кротки и печал
И мрежата как звезди не хваща.
Гарван грачел, вълк скимтял от жал
За този, що с невиността заплаща.

В кула затворена остава му душата
Птици пазят там с плясък мълчалив.
Слънце плаче, ридае пък луната
Вятър самин спира, иначе игрив.

Бяхме него – хора, дишащи, творящи
Умряхме. Птиците убиха нашия кафез.
Между ден и нощ бузите от плач лъщящи
Огряват трагедията на рода ни злочест.

„Първо загубихме невиността си, ала съумяхме да оживеем и да продължим, осакатени. Сетне последваха честта, достойнството и добротата. Човещината изтля с последни пламъци на нощно мъртвило. Хората умряха, докато живяха. И дори не разбраха, че това се случи.”

[Vortex]

Ами ако мога и аз ще се вмъкна между всички тези произведения,заслужаващи печат .
Ето някои от мойте опити за писане на поезия (описвам ги като елегии но не мога да кажа точно )

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=111911 - Болен свят


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=112599 - Сам на пътя


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118335 - Какво е любовта (Има любов)


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118493 - Моят час


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118796 - Всичко е различно


Надявам се да ви харесат

[scion_of_storm]

Клишета,но пък са хубаво написани като цяло.

Танцуващият (с уроди)

”Ако накараш съвсем за малко
Сърцевината да напусне тялото
И прободеш я с кинжал от мрак –
Името ти навеки друго ще да стане
И ще танцуваш с немислимите.”

Излива се отрова, побърква
Кръстът, който бе се извисил.
Смесва се с кръвта; въжето изтънил
Обесеният бесилото с нож протърква.

Седем ангела безглави носят
Тръните за короната му древна.
Девет демона с реч без език, плачевна
Пеят и изтъкават многоцветен плат.

„Слепите...са моите очи.”

Човечеството реве боязливо
В страх от новия забит пирон
Заобиколен от на уроди кордон
Новият Христос дере плътта си диво.

Осем негови невести с изринати очи
Въздух дращят без Нокътя един.
Нероден съска злобно мъртъв син
И умират над тях отровени слънчеви лъчи.

„Осакатените...са моите крака”.

Гледа ме, усмивка рохко гнила
Танцува с уроди под дъжда и пее.

„Слепите са моите очи.
Осакатените са моите крака.
Двадесет и пети час е сега
Името ми, името ми изречи”.

[LordZombie]

Никога не гледай в мрака

Моята история, не е от тези, които бихте разказали на децата си преди заспиване. Не е и от тези, които бихте искали често
да си спомняте. Самият аз треперя, докато я разказвам. Работех като офис мениджър и по цял ден бях в един задимен офис във
високата сграда срещу общината. Всеки ден след работа се разхождах и сядах на една пейка, която се намираше срещу погребална
агенция " Велес ". Там разпусках след дългия ден, чак сега улавям иронията, че съм си почивал в близост до погребална агенция.
В местноста, където се намираше пейката, обикновено нямаше много хора по това време на денонощието. Посядах там за петнайсетина
минути, сетне се прибирах вкъщи при жена си и дъщеря си. Бях женен от шест години, а малката ми принцеса наскоро навърши пет
годинки. Живота ми беше доста моногамен - седмица след седмица едно и също. Често ми идваше да захвърля всичко и да се отдам
на някое екстравагантно хрумване, но все си намирах причина да продължавам( най вече семейството ми )
Една вечер, към седем и петнадесет, седнах на добре познатата ми пейка както правех почти всеки ден след работа. Този път,
обаче почувствах нещо странно, когато седнах на нея погледнах погребалната агенция на отсрещната улица и видях как собственикът
й заключва входната врата и си тръгва. Странното беше, че досега никога агенцията не беша затваряна толкова рано. Изгледах
как колата загря асфалта под нея и отпраши по пътя, пък след няколко минути забравих за странната, за мен, случка. Студения
ноевмрийски вятър развя косите ми и ме подсети, че е време да се прибирам. Станах от дървената пейка, но в следващия момент
чух ужасен писък, който прониза нощта. Идваше от онова мрачно място наречено погребална агенция. Погледнах към нея и забелязах,
че нещо вътре свети. Пресякох улицата и неусетно се озовах пред вратата на скръбното място. Надникнах вътре и с успокоение
видях, че някаква свещ свети. " Колко близко до ума - помислих си аз, докато наблюдавах тлеещия пламък в свещта ". Тъкмо реших,
че е време да тръгвам към дома си, когато вратата пред мен леко се открехна. Нямах намерение да влизам вътре, но проклетото
ми любопитство бе по - силно от разума ми. Прекрачих прага и поглеждайки към мрачната стая едвам осветена от самотната свещ
се сетих за една стара мисъл, че никога не се гледа към мрака, защото не се знае какво те гледа от другата страна. Настръхнах,
но въпреки това навлязох в мрака, повтаряйки си онази мисъл. Няколко ковчега бяха облегнати на едната стена, а на другата
имаше портрет на някакъв мъж. Сетих се, че имам запалка в джоба и я извадих за да имам по - голяма видимост. Когато осветих
портрета видях, че на него бе изобразен някакъв мъж. Дебел, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен с белег под едното око.
Почти нямаше коса, но пък имаше мустаци, които бяха доста занемарени и неуформени.
После осветих стената, на която бяха облегнати ковчезите и забелязах, че на всеки един от трите имаше гравиран различен символ.
Нямах си на представа какво означават те, но ми се сториха странно познати. Моментално се обърнах и
със забързана крачка се насочих към вратата. Това мое действие беше продиктувано от необичайното виене, което започнах да
чувам. Бе всякаш, че чувам много тънко пищене. Побиха ме тръпки. Прибрах се вкъщи и цяла вечер си мислех за случилото се.
Сънувах, че съм в агенцията и в ковчезите са настанени труповете на жена ми и дъщеря ми както и моят. Събудих се към пет часа
сутринта целия облян в пот. Въпреки страха ми, знаех че трябва да отида там пак. В този ден работата ми не вървеше. Цял ден
се чувствах отпаднал и изморен, сякаш че съм изкачил някоя висока планина. След тежкия работен ден отидох на добре познатото
място. Повториха се събитията от вчера - отново чух остър, пронизващ писък и видях блещукаща светлина от погребалната агенция.
Пресякох улицата, а вратата отново, сама, се открехна зловещо. Влязох вътре, като този път бях се подготвил с фенер в ръка.
Пуснах фенера и отново видях портрета на мъжа, когото наричах " Белязания агент ", но този път забелязах нещо, което явно ми бе убегнало вчера.
На едното око на портрета имаше малка, почти незабележима, дупчица. От тази дупчица излизаше лъч светлина, който едвам мъждукаше и си
проправяше път през мрака. Погледнах средния от ковчезите на другата стена, този върху който имаше символ наподобяващ пентакъл.
Престраших се и внимателно отворих ковчега. Представете си изненадата ми, когато вътре намерих огромно количество столевови
банкноти. Вътре сигурно имаше поне сто хиляди лева, ако не и повече. Но, нима погребалния агент, който бе стар и нисък човечец,
всъщност не беше неприлично богат ? Някак не ми се вярваше. Отворих другия ковчег, а в него намерих няколко килчета злато.
В третият ковчег - множество перлени кулиета, златни и сребърни пръстени и всякакви други бижута. " Ах, този стар мошеник -
рекох си на ум ". Направих каквото би направил всеки нормален човек, а именно, започнах да пълня джобовете си със стотачки и
перли. Чух някакъв шум откъм портрета, който доста ме изплаши. Поогледах, пак, лицето на " Белязания агент ". Забелязах, че
вече и от другото му око, път си проправяше малък лъч светлина. " Какво ли има отзад ? - запитах се ". Тъкмо се обърнах с гръб
към изображението, когато чух нещо като изръмжаване зад мен. Щом се обърнах, видях още неколцина мънички дупки по лицето му.
Параноята взе да става твърде голяма, затова се насочих към вратата, но тя изведнъж се тресна с пълна сила. Обзе ме чувството
за паника, започнах да блъскам по вратата и да крещя. В следващия момент портрета се разкъса и множество светли лъчи се обединиха
в един голям светлинен лъч, който озари цялата стая и безкомпромисно ликвидира мрака. Светлината ме заслепи, а когато зрението
ми се възвърна видях, че от мястото където беше портрета, зееше отворена една дупка в стената. Приближих се и видях вътре
една глава. Под едното око имаше белег, почти нямаше коса, а мустаците бяха занемарени. Това бе главата на мъжа от портрета.
Този, когото наричах " Белязания агент ". Бях ужасен, имах чувството, че ще повърна. Главата, обаче отвори очите си, от които
се изстреляха същите тези светлинни лъчи, които изгориха кожата ми и оставиха белег по едното ми око. Изгориха и повечето ми коса.
Изгарящата болка ме прониза като нажежена стрела. Затичах и с все сила скочих и успях да счупя вратата на погребалната агенция.
Целия бях в кръв, болката беше нетърпима.И до ден днешен се моля на Бог, никога повече да не виждам, онова нещо, онова демонично
създание. Написах роман, в който описах случилото ми се онази нощ като, разбира се, добавих и някои измислени неща, просто
защото ме беше страх да разкажа всичко както беше. Озаглавих романа " Никога не гледай в мрака ". И до днес треперя, когато
разказвам тази история...

[Warrior Of Ice]

Хехе, доста олдскуул, подчертано в стил По / Лъвкрафт.

[LordZombie]

Към това се стремях малко или много. Тия дни съм изцяло на вълна По

[Night]

LordZombie,сега хвърлих един поглед на постовете ти тук и виждам огроомно развитие в сравнение с първоначалните.

[scion_of_storm]

Легион №25

„Древни свитъци, що не съществуват
Описали са нещо ужасно странно.
И до днешни страхливи дни
Неосъзнати мисли за това битуват”.

Във мъглите ни убиха
Под могили ни зариха
Пръст обви тленните тела
Червеи напълниха нашите уста.

Преродихме се във Авалон
За да паднем посечени отново.
Под греха на древен Вавилон
Кръвта ни превърна се в олово.

И до днес живеем мъртви
Угнетени под щита сиволик.
Вековни рани кървят и боли
Прокълнат остава всеки зверски миг.

И до утре ще загинем с вопъл пак
Ще изринем гробовете с изсъхнали ръце.
Светлината сетне ще умре, ще настъпи мрак
А ние пак ще търсим сметка на онзи...
който ни прокле.

"Легионът с номер двадесет и пет не е мъртъв. В един известен смисъл, той не е бил и жив. Прашните копнежи раждат изверги и същества-черупки, които могат само да нарушат баланса на света. За да настъпи рухването му."

[scion_of_storm]

А нещата други можеха да бъдат

Постоянно
Те лъжат и ти дават
Фалш за утробата на
Една безшумност.
Няма дума безумност
Или има – в нея се надиграват
Ябълка на ада и слънчева слана
Непрестанно.

Огледалото се счупи
От стъклата роди се Син.
Осем и девет – уравнение
Да донесе смъртта на Рода.
Метан влива се в кръвта
Зримият слива се в незрим
По негово лично извращение
Човекът себе си (сам) подкупи.

И това...

Орда роди от всичките лъжи
Копие набучи нечия глава.
Помия нежна мъртви брегове изми
И погълна в утроба сетне плесента.

От Хаосът Ред накрая се изражда
Вдовица пее, пиян слепец гори.
Подпора пада, ала къщата изгражда –
Светът на всеки Нас пламти.

[selfish_girl]

Пристрастено е
всичко за мен
и пристрастна е
публиката
от театъра
с балетни стъпки
и оперно пеене.
Объркан сценарий,
скалъпен от изпаднали листи
и откраднати
писателски дарби.
Научих се да свиря
на пиано,
когато се наметнах
с топлите ти дрехи.
А то стоеше до камината
полуизгоряло
със вдлъбнати клавиши
от опита ти
и яростта ти.
Към мен.
Научих балет,
когато се наложи
да стъпвам на пръсти
край теб,
за да останеш спокоен,
докато рониш ноти
като мухлясали трохи
и те се препичаха от огъня.
Научих се на театър,
защото се нуждаех
от творческото ти одобрение,
а ти пък не ме разбра
и ме тресна на сцената
да се излагам.
Аз вече не живея у вас,
а пребивавам на дъсчения под
пред седалките
и вече не свиря на пиано,
защото няма импровизации
и е нагласено.
Останаха ми само стъпките,
които не се научих
да извървявам към теб,
а също и музиката,
кънти с пискливия си пукот
на огън от камина
в ушите ме.
Шумът боли
и ходилата са изтъркани.

[sgoh]

@УлаирУонаби

Да знайш, че монотонен и моногамен не са синоними :Р

[LordZombie]

Знам, аз после си го редактирах, няколко пъти, ама тука си стои първоначалния вид.

[Twilightfall]

@УлаирУонаби

ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХА :Д :Д

[scion_of_storm]

Ако имахме малко чест

О, аз знам
Какво ще ме събуди от съня
От приказката за огън и лед
Какво ще събуди прашния,
Загинал под преспите. Поет!

Но поетите и бардовете са глухи
Чуват само струни и празни думи
Извайват герои от доблест и чест
А на недостойните смъртта е блага вест.

Думите се въргалят в мътна кал
И няма как да е чиста като липсва жал
Като скрежта замръзва по душата
Като на отлъчените откъсват им краката.

Драконът вие огън, змия плюе лед
Отгоре небето се мръщи и бунтува
Умислен, крачи сред листа стихоплет
И във вихрушката не смее и не се срамува.

За Врана песен, за грозна стара Врана
И за угнетените, потъпкани герои.
Смелостта изгнила стои, макар обрана
Дивак песен най-велика вие в нощните покои.

О, аз знам
Как преспите навяват ми сън
Ала приказката след мен остава
Че уроди и убийци получиха своя песен
Изплюх я в мухъл, събрах я от най-грозна плесен.

[scion_of_storm]

Колелото, което уби света

Във всяка една спица лежи
Убиец, който е убит.
Кесия с черепи в ръката му тежи
Ала ножът му остава си прикрит.

Има тихи небеса над това колело
Но раздрал ги е нечий извратен ум.
Поръсил е после щастието с’ стъкло
И го е запратил в на кораб мрачен трюм.

Това е колелото, което уби света
Защото светът пръв него погуби.
Мястото, където изсенчва се дори Цвета
Поддал се на нечии наемници груби.

Севера иде, ала в него крие се Юга
На Изток врана пищи,
сянка е Запад.
В центъра - глад
(и) нож хищно блести,
Спицата преди беше така друга.

Вътре, в оста,
Ключът към човечеството
Най-тихо си спи.

****

Часовникът бунтар

Часовете текат във пясък
И удушават една невинна птица.
Крилете й са невинен плясък
А под перушината се крие искрица.

Една минута е вечност изтляла
Нокът на китка, трън в човешки очи.
А птицата от черна мени се на бяла
Едното е за „ще иде”; другото пък е „преди”.

Стрелката се спира, отброяването замира
Пясъкът тиня е, в сърцевината боли.
Дъга с дъх на гнилост от душата извира
Поръсва циферблата с горчиви кръвни сълзи.

Бунтарът птицата става и се преражда
На косъм отмиваме бреговете на нашия срам.
Майката детето преодолява, лицето изражда
А между дванадесет и един остава само един грам.