Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Twilightfall]

Умишлено ли обягвате да коментирате опитите ми за поезия?
Толкоз ли е трагично?

Убягвате, Шекспир, не "обягвате".

[prayer4eto]

^ А колко по-логично би било да бе изпуснал една буква - оТбягвам

[Twilightfall]

'Бе и аз не знам какво е искал да каже, но съществува дума "убягвам", принципно.

[scion_of_storm]

Мордред

„То се случи, когато
Още живееха Живи
И кулата бе цяла
Оплетена от лиани и гриви.”

Мордред бе името му
И в проклятие бе той роден.
Съдба в нишката му се изплю
И в реки водни трябваше да е хвърлен
..................на водовъртежа роб во плен.

Знам приказката за теб,
Мордред ти казват, ален
Как на твоя крал кръвта.
Знам чий бе този вертеп
Сбърках; видях те сломен.

Прониза светлината с плач
Ала не мрак си самия ти.
Съдбата е истинският палач
Просто зад лицето твое се скри.
Знам приказката за теб.

Чух грифона да реве с жал
И еленът бе разкъсан навек’.
Артур посечен паднал; умрял
Лъчът светлина, побран във човек.
А друг убил заревото.

Завесите падат, заедно с вината
И съдят те, и стрелят с лък на Века.
Огън раздира в коприна небесата
Планините бучат с на стомана ека.
Ала аз знам.

Знам приказката за теб, Мортред
(помня я тук – в огън и лед),
Сине на луна и нещастие.
Никой не се обърна; за никой клет
Не остана ти в злощастното причастие.

[I Like Scat Porn]

Язе сом тъп

Язе сом тъп
Люх съм и тъп
Че съм и грозен
Язе сом тъп

Са ш'са напия
И ш'са сбия
Шот' съм тъп
Тъп съм кат' глобус

Язе сом прос'
Яко съм прос'
Бах го в гъзъ
Колко съм прос'

[Twilightfall]

Напиши още двайсетина, и ги издай със заглавие "Записки на един шизофреник", ахах. ;р

[Desperate Cry]

Като напиша в Гугъл "Gothic literature" или нещо подобно, ми излизат сайтове, в които има САМО тъжни любовни текстове.

Колкото до моето творчество, картичката на майка ми за осми март бе истинско изпитание.

[scion_of_storm]

Смъртта на желанието

"Има неща, които не могат да бъдат победени от човешкото същество.
Самото то, например."

Аз съм стълба в небесата
Този, който слънцето затуля
Коренът злобен под земята
С бяс пръстта изравям и гробовете хуля.

Аз съм отчаянието, което виждаш
Прекрачил двадесет и пети час.
Отровата, когато някому завиждаш
Писъкът във всеки хорски глас.

Мъртъв съм, ала и безпогрешно жив
По асфалта скитам сам и не.
Хладина съм, друг път – порив див
Доблест съм, сетне пък – клане.

Аз съм умрялата искра в очите
На жената, с която живота си прекарал.
Под крилете ми ще гледаш дните
Ще те изоставя в несъществуващия час
Когато черният диск най-сетне е изгрял.

Живей с мен
Вдишай отровата ми
Изплюй кръвта
Издери виждащите си очи.

Аз съм смъртта на желанието.

[LordZombie]

Апатия и Страх

Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Казвам ти това, защото тя бе с мен през целия ми живот и ме водеше през най – тъмните му сенки. Тъгата не е частта от мен, която бих искал да преобладава, ала уви…Тя се е развила като зародиш в мен, зародиш, който никога не излезе от тялото и душата ми.
Една тиха пролетна вечер бавно крачех из улиците на малкия град, загледан в черните си обувки. Ходех облечен изцяло в черно, заради рядката болест на кожата, която имах. Затова и избягвах да излизам, когато навън имаше силно слънце, а вечер обичах да се разхождам безцелно наоколо и да размишлявам над разни неща, които безпокояха разума ми. Този път бях завладян от апокалиптични размисли и се замислих над живота. Наоколо беше тихо и почти пусто, само някой случаен минувач разваляше тишината с уморена въздишка. Луната беше по – красива от всякога, но мен това не ме вълнуваше толкова в онзи момент. Крачех бавно и безцелно. Рядко вдигах очите си от земята, пък и дългата ми коса беше паднала пред тях и почти изцяло закриваше погледа ми. Това също не ме вълнуваше особено и дори не си правех труда да я загладя назад. Наоколо дърветата, които зърнах за кратко, бяха се разхубавили от изникналите по тях цветчета. Уви, не намирах смисъл да се възхищавам на крехката им прелест.
Както си ходех, все така изтезаван от размислите си, пред мен се появи малката сянка на едно куче. Черно, то ме гледаше някак странно със светещите си жълточервени очи. Направи ми впечатление, а това не беше никак лесно. Лека суета ме обгърна, тъй като не бях подготвен за този нощен другар. Закрачих отново, а то тръгна след мен. Беше доста зловещо – леко накуцваше с единия крак, а муцуната му бе червеникава, сякаш изцапана с кръв. Сега съзнанието ми се зае да размишлява над кучето и странностите му. Докато го правех, неусетно започнах да следя кучето, което ме отведе до една пуста поляна. Осъзнах се и отлепих очи от земята за да огледам наоколо. Имаше едно мрачно дърво с оголени клони. Кучето започна да рови в близост до него и аз се приближих за да видя нещото, което явно искаше да ми покаже. Застанах над кучето и видях, че от дупката, която изрови се подаде една човешка глава. Ужасът прониза мозъка ми и изпаднах в безсъзнание. Не знам какво се е случило, нито колко време съм бил в такова състояние, но когато се свестих слънцето вече беше изгряло, а от кучето нямаше и помен.
Мина време, но беглия спомен от вечерта тормозеше душата ми и не ми даваше покой. След дълги часове на размисли и болки реших, че трябва, непременно, да ида на мястото, където ме заведе черното куче. Отидох там отново и се загледах в мястото, където видях смразяващата кръвта гледка. Това, което ме изкара извън крехките ми нерви бе, че дървото го нямаше. Беше отсечено.
- Кой би отсякъл точно това дърво ?! – мислех си аз и си причинявах главоболие
След малко главоболието стана много силно и аз паднах на коленете си. Тогава получих видение, което си спомням съвсем ясно, въпреки напредналата възраст. Видях, как в същата нощ, в която припаднах очите на главата, която видях се отвориха и от земята излезе човек. Той безмилостно сграбчи кучето и го уби с голи ръце, след което със светещ поглед, който придоби след като уби кучето, запали дървото и то изгоря из основи. Последното, което помня от видението бе, че това създание погледна със светещите си очи някакъв труп, който беше на земята. Това беше моят труп – съвсем ясно го видях… След като ужасното главоболие поотмина и видението вече го нямаше.
От онази нощ и до днес, въпреки че, съм вече стар изпитвам неимоверен страх от онова изчадие, което видях във видението си. Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Но страха… виж, страха е нещо, което не бива да превзема разума и душата ти. Казвам ти, защото беше с мен от онзи ден насетне. Знам, че онова нещо се крие някъде из сенките или под земята и, все, някой ден ще ме намери…

[scion_of_storm]

Абе к'вото и да говорите лорда се справя добре. Прави три грешки обаче:

1) много провлачва действието. и аз го правя, но той по по-различен начин някак. сякаш стига до него...и го обгръща в неща, които излизат извън нужната орбита.
2) доста силно копира Лъвкрафтски мотиви, самият изказ е такъв.
3) пише в стил, който е много чаровен - тип началото на 20 век, но не е актуален според мен сега.

иначе дърпаш, като се оттърсиш от заемките от хорър поети/писатели може да стане доста добре.

[LordZombie]

Благодаря за бързия отговор, както и за поощрението :

1)Може да се получава така щото доста се замечтавам като ги пиша, но ще гледам да понамаля ненужното провлачване.
2)Лъвкрафт още не съм чел, но смятам да го сторя в бъдеще. Странно, че толкова се доближава до него 0.x
3)Не гоня актуалността, просто пиша неща, които ми харесват. Пък все на други ще се хареса.

[scion_of_storm]

Е виж..ти като видиш Лъвкрафт, ще разбереш защо съм ти го казал.

По и Лъвкрафт имат доста застъпващи се представяния, идеи и прочие...дарк хорър/фентъзи стъф, ахах.

[LordZombie]

Усещам, че ще харесам и Лъвкрафт, хах.

Иначе, не ми се ще да се получава така със заемки, но явно неволно става тъй. Явно трябва малко по - свежи идеи да вложа.

[scion_of_storm]

Създателят на зората

Аз знам един Бог
Що в най-древна утроба се крие.
Покрит от пепел и от смог
Ала могъщество брегове му все още мие.

Той е на север, той е на юг
От изток дървесата се леят.
Корените му далеч са, но и тук
На запад птици и кости песента му пеят.

Кажи ми с какво си закърмен
Ако не с небеса и рохка земя?
Кой ще видиш в часа най-тъмен
Когато гол посрещнеш смъртта?

Кой даде гласа ти с цвят на листа
Кой оформи нозете под синя река?
Кой ръцете ти размаха сред диви зверове
И за да дишаш с хрип небето долу сне?

От огньовете на нашето раждане
През на поредна епоха камъка черен.
Съсък сипваме в сърцето и изграждаме.
Кажи ми, може ли Богът да бъде измерен?

Аз знам един Бог
Който мой Бог наричам.
Ние сме неговият Пророк
Само него Бог ще наричам.

[scion_of_storm]

Кръговрат от стихии

Когато небесата умират
Се ражда човек
И ждрелото пищи, ридае
Като цял човешки град
Със тътен, със ек.

Убихме стотици звезди
Ранихме хиляда гори
Раздрахме дървесни лица
Изсушихме на нивите
На нивите ни пръстта.

Разядохме святата майка
Що с плач свещен ни роди.
С чук сринахме вси богове
Сърцето ни от невинна преди лайка
Вече трън и плевел се зове.

Когато умрем във всеобщ гроб
Нови небеса с вик ще се родят
Дъжд ще развихри с плясък
Слънцеродния потоп.
Реки, преди умрели, ще добият плът
А зверовете пак ще са царе.

************

Орелът магнолия

Аз бях на Олимп
Сетне на Рила се качих
От очите на орел
Погледнах долу и изпредох Стих.

Видях човешките окови тежки
И себе си впрегнат в тях.
Плаках с на майките ни всички грешки
А после с издрано гърло пях и пях.

Видях пожарите из смъртната история
Палих Рим с дивашка настървеност.
Влюбен, сякаш бях цветчето на магнолия
Удавих се във Темза и възродих душите
За да палят и давят сетне те във тленност.

Бих се и разкъсах моя враг на бойното поле
Бях звяр в човешка кожа преоблечен.
Ридах и виках, когато смърт любимата ми взе
И пак краят ми бе в началото предречен.

Аз бях в най-тъмна падина
Катакомбите на моите предци кръстосвах.
Отучих се да виждам светлина
С нозе от глина по железен под скитосвах.

Пей и ридай
За роба и за воина;
За мъжа и за убиеца;
За животодарителя, за кръвопиеца:

Пей, а сетне ридай
От очите на орел виждам своя край.

[scion_of_storm]

Пантеон

Земята, където съм роден
Е пантеонът на моята душа.
Тук прадеди взимали са в плен
Не една древна и вихрена войска.

На нейното небе гръм се е родил
И Тангра и Перун душите са изплели.
Под нея българин в свой гроб се свил
Ала птици за смъртта му песен за изпели.

Пръстта е изрината от свободните коне
На безкрайни племена с аленоогна кръв.
Заклинател древен пък враг чувал се е да кълне
Българин византиеца да посече пръв.

Тук Самуила е плакал с парещи сълзи
При гледка най-ужасяваща и тежка.
Поробител е вихрил земята – да пламти
Загубил свян и воля проста и човешка.

Земята, където съм роден
Днес умира в ропот и безкраен плач.
Духът на конете вече е смирен
А вратовете им стоят оголени
Оголени пред един безмилостен палач.

[Twilightfall]

x 309458340958340953904

Нямам думи, човек, уникално е.

Ако живеех в чужбина и сега го бях прочел, щях да се разплача. :Д

[scion_of_storm]

Хм, радвам се, че ти е повлияло така.
Така и трябва да влияе - не защото искам да изтъкна себе си, а защото земите ни го заслужават.

***

Aeternita

"Опръскана във кръв
Издъхнала в проклета пепел
Луната, като бледа стръв
С грохот пада върху мен."

Светлината изгасна
Замести я кръг от лед
Извивки на хаоса
- Извивки на хаоса -
Убиха пленника клет.

Ритъмът се губи, бяга, тича
- Змия в тотем на лисица -
Жертва търси, плахи думи изрича
А от тяхна капе отрова;
Капе отрова от най-черна паница.

Този пейзаж съм го виждал
Когато ме убиха, защото убих.
Среброто бе в пламък тогава
Ангел демона благословен разсече
А аз деянието му –със своята кръв-
изтрих.

Разломът е празен, само войски
Раздират ръцете и плашат плътта.
От Аетернита забиват се треските
Смесват се с удавената
С удавената от нощните сенки луна.

Чувам таранът, от клетките бяга
Но желае душа, и се приближава.
Първи грохот и отмива звездите
Дъх на похот и изтръгва очите
Крайна сфера и аленеят реките.

Разломът се разпада; една Лисица умира
Тотемът съска срещу мен върху сребро.
Паницата се обръща, заплаква луната
От сълзите й изковавам ново ведро.

Зад портата на вратата на дверите
Душите, които винаги чувам, пищят.
Крачеща със съсък на лед по нозете
Меко прах вие мастилената пантера.

Две очи на ловкиня в сърце ми се взират.

[LordZombie]

Алената кръв на живота

Привет, мой нероден сине ! Аз съм твоят баща – нещастен и безсилен след няколко часа вече няма да съм сред живите, затова ми се ще да ти разкажа как стигнах до това положение на предсмъртна агония, та поне ти да успееш да се справиш с тежката участ на човека наречена живот.
До скоро бях щастлив и изпълнен с желание за живот, когато душата ми беше чиста и свободна от ужасните мъки, които сега я изтезават, когато буреносните сенки бяха далеч от съзнанието ми. Тогава се занимавах с рисуване и често се разхождах из планини и гори, търсейки красиви пейзажи, които да изобразя върху бялото платно. Любимото ми място бе връх „ Алена гора ” – там природата беше изумително красива и ме омайваше с тъжните червено-черни нюанси на залеза над тъмната гора. Много пъти се опитвах да нарисувам изяществото на гледката, но уви без успех. Местността беше умопомрачително прелестна, но също така навяваше скръб на сърцето, сякаш че, когато погледнех към гората нещо в мен ме изгаряше, а сърцето ми започваше да тупти като лудо. И винаги усещах нуждата за запаметя това място върху платното за да може то да живее вечно, ала въпреки това завладяващото ми желание, така и не успявах да нарисувам пейзажа по такъв начин, който да ме удовлетвори напълно. Започнах да ходя само на това място, а желанието ми да увековеча местността се превърна в цел на съществуването ми. Нуждата от храна, вода и сън вече не ме занимаваха, единствената нужда, която изпитвах беше да рисувам гората и величествената й мистериозност. Поляната около мен се изпълваше със смачкани, белите платна – неуспешни опити да нарисувам достатъчно добре гората. Ден след ден все повече отслабвах както физически, така и психически. По – големия ужас, който ме спохождаше бе, че червената боя свърши, а без нея нямаше как да нарисувам пейзажа. Отчаян, без много да се замислям, извадих от джоба на панталоните си едно малко ножче и с него порязах ръката си от която потече яркочервена, зловеща, кръв. Изблик на гняв, болка, ужас и лудост ме обзе. Изпаднах в състояние, което трудно може да се обясни. Грабнах четката и започнах да обсипвам платното с алената си кръв. Бях в такова състояние, че не помня как вече бях нарисувал цялата картина само след няколко минути. Погледнах, за да видя какво съм нарисувал, тъй като в състоянието, в което бях не виждах нищо – бях като обезумял при вида на собствената си кръв. Там беше… бях изобразен аз – паднал на поляната, плувнал в кръв, припаднал с отворени очи, в които се виждаше освирепял поглед. След малко тъй и стана както бе изобразено на платното – свлякох се на земята от загубата на кръв и трескаво се оглеждах, крещейки от болка.
- Но, но кой нарисува това ? Тук няма и един проклет човечец ?! – започнах да говоря сам на себе си в пристъп на отчаяние.
Тук ще сложа край на историята си, тъй като се чувствам твърде слаб и немощен за да продължавам. Загубата на кръв оказва пагубното си влияние върху мен и вече виждам как смъртта изпраща своя пратеник за да ме прибере. Може би оставям твърде много загадъчност в разказа си, но надявам се ме разбираш – нямам сили да разкажа всичко. Сбогом, мой нероден сине ! Надявам се ти да усъвършенстваш изкуството на живота…



----

Нямам идея дали се е получило добре, затова не бих отказал да чуя мнения

[_Moonshield_]

^Странно, човекът припада от загуба на кръв, тя продължава да си тече... След това той се свестява и докато е потънал в локви кръв, хайванинът си пише писмото ли, пише (докато му тече кръвта). Егати кръвният бойлер!

порязах ръката си от която потече тъмна, зловеща, кръв

Алената кръв е яркочервена

[LordZombie]

Да.. трябва да ги обмислям тия неща, ама сам не мога достатъчно добре, явно
Благодаря за мнението, ще гледам да го поредактирам тия дни, ще видим какво ще стане.

EDIT : Още сега направих лека редакция, как се е получило ?

[_Moonshield_]

Така е доста по-яко

[scion_of_storm]

Мит

„Една майка
Стотици синове роди.
Синовете станаха син
Ала хората не приеха това
Заслепени в убийства и войни”.

В началото беше само вятърът
И водата, които с целувка се взривиха.
Огън и земя се сплетоха в прегръдка
И кълбото, що една Майка милва, преродиха.

Моят Бог се казва Природа.

Сетне други до тях застанаха смело
И един по един изплетоха заклинание.
Душите си в него втъкнаха синовете смело
Научиха детето да знае и радост, и страдание.

Моите Богове са конниците на Аспаруха.

Небето изсмука земята, облаци се появиха
Земята погълна небето и дървеса избуяха.
Океаните се ядосаха, част от бреговете отмиха
Огън в пустини своята ярост и сила размаха.

Моят Бог се казва Христос,
Ала други него Сатанаил наричат.

Пръстта изрони се – и даде на детето плод.
Зверове с чест изреваха и от дясно застанаха.
Реките стихията спряха и осигуриха му брод
Птици из Въздух пойна песен подхванаха.

Моят Бог е Один, ала и Ра го наричат.
Най-долу Еа, но и Тиамат думи изричат.

Синовете се усмихнаха, и станаха един
Ала децата започнаха да спорят; да убиват.
Майката се разплака, обгорена от яростен дим
И умря, а сетне децата продължиха да се избиват.

А синът стана, и от неговите деца се отрече
Скри се в най-тъмни дълбини на мъка една.
Стихиите и те изчезнаха, угаснали вече
Извиси се от мъгла и пушек тъмен крепка стена.

„Търси Бога в себе си, защото той си ти.
Без него си непълен, без него си празен.
Богове няма, защото се отказаха от нас,
Както се отказа и Единият след тях.
Време е да започнем да ковем в историята
И да намерим новите Те/Той;
Стихията, която ще ни спаси от самите нас.”

[scion_of_storm]

Енигмата

Погледна навън.

Сградите бяха празни и мрачни, но не толкова, колкото обитателите им. „Пергамент върху остатъци от разпиляна душа, това са те..." помисли си с горчивина. Дори когато слънцето ги осветяваше, мрачината в тях надделяваше и тъмната й гама сякаш разяждаше фигурите.

Вътре в него беше същото. Усещаше постоянната борба между глътка живот и воля за самоубийство – всеки миг бе като лост, който е задвижен от двете сили. Разумът възпираше едната, разумът тласкаше другата. Сякаш постоянно балансираше между две остриета и всеки път те го драскаха заплашително, но го заставяха да остане в средата. Мразеше го, но се чувстваше празен без него. Обичаше го, но го опустошаваше и го възпираше. Абсолютно винаги.

Защо беше така?

Защото беше човек? Може би. Хората винаги са си били неустойчиви същества, беше чувал. Разумът е дар и проклятие едновременно – мед, примесен с отрова, която обаче е с притъпен привкус и действие. А мухите...идеха винаги.

Погледна крадешком към ъгъла. Светлината се пречупваше там, сякаш погледната през многоъгълен призматичен кристал. Ако човек се вгледаше, щеше да види, че светлината е странна – искряща в гамата от чисто бяло, през леко сивкавеещо, до димящо сиво, ала прикрито умело.

„Ще дойде миг, в който Сърцевината ще се разтвори и ще разбереш тайните, за които жадуваш. Пази Ключът и чакай деня. Сам ще усетиш."

Така беше казал навлечения с тъмна роба непознат, който беше срещнал пред входа на сградата, в която живееше. Всичко изглеждаше ужасяващо глупаво и със сигурност щеше да помисли закачуления за ненормалник – един от многото, поразени от лудостта на човечеството, но знаеше за какво говори. Все пак животът отдавна бе изгубил смисъла си като живот, дори като търсене. Механичният, рутинизиран процес беше смазал механизмите си в друга посока – жажда за узнаване на Тайните, изгарящо желание, заслепяващо всичко друго.

Тих съсък го изтръгна от мислите му. Кристалът беше потъмнял и сякаш пушеше, но не с онова димящо сиво. Дълбоко в себе си, той кротко се усмихна – знакът не го бе хвърлил в еуфория, въпреки дългото чакане. Тихо, с плахи, ала уверени стъпки се запъти през потъмнялата стая – дупка в един бетонен кошер – към Ключа. С кроткост в сърцето и притаена, невинна жажда в очите докосна вече почернелия кристал. Не обърна внимание на лекото парене – кристалът леко изпука и се отвори. Още миг. Още част от секундата; още един живот. Вечност.

****

"Ново самоубийство потресе жителите на мегаполиса по обяд днес. В апартамента си в брутално състояние бе открит 25-годишният младеж Закриел. Съседите на самоубилия се са в шок – определят го като кротък и съвестен гражданин и съсед. Причините все още са неизяснени, както и оръжието, с което е извършено самоубийството. Ръцете на младежа са изподрани, като са засегнати вените. В областта на врата също се наблюдават наранявания, засегнали ключови артерии. Най-странното е, че зениците на младежа са неестествено разширени, сякаш е видял нещо ужасяващо. Разследванията ще продължат, обявиха от полицията."

[LordZombie]

Участта

Наздраве! Нека отпразнуваме денят в който живеем, защото не се знае кога няма да можем да се радваме нему повече ! И нека не мислим за черната участ, която направлява живота, а за брат й – бялата съдба. Някога, когато те били едва деца баща им Вселената отишъл при тях и им рекъл :
- Кой от вас ми каже какъв е смисълът на живота, който живеят разните същества, дори, в най – дълбоките ми недра ?
- Аз ! – викна Съдбата – Смисълът се крие в уравновесеността, всяко нещо е пряко зависимо от друго. Ако си направил лошо, ще ти се върне, ако добрина си сторил – добро ще бъде сторено на теб ! Така ли е, тате ?
- Така е, щом така мислиш. Отсега ти ще отговаряш за уравновесеността в мен, бъди внимателен !
- Живота няма смисъл – сухо отговори Участта – нещата се случват безпричинно, като лошото е нормалното, а доброто – рядка случайност.
- Щом така смяташ. Отсега ти ще отговаряш за тези, които брат ти Съдбата, наказва за лошите им дела. Ти ще слушаш жалванията им, историите им. Бъди силна !
И с това Вселената оставил двете си деца да отговарят за реда в него и в живота на всички същества в недрата му. Само, ако човек знаеше тази история, щеше несъмнено да си вземе поука !
- Не мисля – отсече един от малкото трезви в заведението – Човек рядко си взима поука, това е защото не е достатъчно умен, колкото и крайно да звуча. Не е ли така, професоре ?
- Така е, прав си ! – отвърнах му с намръщен поглед.
Вечерта беше дълга, но след тази моя история, разговорите бяха рядкост. Всички се напиха, освен мен и трезвения човечец който единствен ми отговори. Задушавах се от цигарения дим в заведението, затова излязох навън да се поразходя на чист въздух, малко. Разговора ми с другия трезвеник по рано вечерта още се въртеше в главата ми. Съзнанието ми бе ангажирано с помисли над темата. След малко от заведението излезе и той, дойде при мен и ме запита :
- Професоре, нека ви се представя, аз съм Жарк Везедин.
- Аз съм…професора – и кимнах утвърдително с глава.
- Знам, кой сте, професоре – почти извика господин Везедин.
- Ще ми се да ви разкажа една история, професоре…
- Тогава разказвай – съгласих се аз с неговото намерение.
- Е, знам че още мислите за краткия ми, макар и доста верен отговор, личи ви, затова искам да ви разкажа една история, която да е като пример за моето твърдение, с което Вие се съгласихте. Не много отдавна на мястото на това заведение имало магазин за зеленчуци. Продавача бил добър човечец, според някои, даже твърде добър. Веднъж в магазин станала кражба. Млад човек облечен в дрипи, имащ вид на просяк бил откраднал една ряпа. Продавача го пощадил, но му казал, че при втора кражба ще му отреже ръцете. Познайте, какво се е случило, професоре ?
- Отново е откраднал… - уверено заявих аз.
- Точно така ! Този път отрязали ръцете му, но той продължил да краде… Ще ми се това да беше единствената случка от този тип, ала не моето желание стои в основата на нещата. Несъмнено помните и убиеца, който обесиха на площада, заради кръвожадните си действия. Такива хора заслужават да бъдат наречени глупаци ! Веднъж простено им едно зло, те решават, че винаги ще им бъде опрощавано и се самозабравят в злодеянията си.
- Защо ми казваш всичко това ? – прекъснах го аз – Ясно ми е, как стоят нещата…
- Защо ли, професоре ? Знаете ли защо никога преди не сте ме виждали и няма да ме видите ? Разбира се, че не знаете ! Това е, защото аз съм Участта. Тези две истории, а и още хиляди други станаха част от мен. Паметта ми е запълнена с такива постъпки на глупци ! Ах, като се сетя колко глупава съм била и аз. Да, тази история, която разказа е истина ! Истина е и, че сгреших… наистина всичко в живота се връща, всяко нещо зависи от друго ! Но, няма смисъл от това да се оплаквам.
- Ха-ха, защо да ти повярвам ? Та, ти може да си просто някой клоун !
- Защо ли…моля те, професоре, не бъди като обикновения глупав човечец. Ще ти кажа, че щом влезеш в заведението, щом седнах отново на масата, ти ще се задушиш от дима и ще припаднеш.
- Коя е причината за това, О велика участ ?
- Не знам, това знае само брат ми – Съдбата.
- Колко удобно – рекох аз и се върнах към заведението.
Въпросния господин Везедин изчезна, сякаш в мрака. Нямаше и след от него. Влязох в заведението и седнах на масата, а срещу мен пет, шест пияни мъже ядосано отпушваха от цигарите си. Дима беше станал още по – силен и едвам си поемах въздух. Успях да се спася, обаче от задушаване благодарение на кърпичка, която незнайно как беше попаднала в джоба ми. След по внимателен оглед забелязах, че на кърпичката пише Съдба или Участ ?...
Наздраве! Нека отпразнуваме денят в който живеем, защото не се знае кога Участта ще застигне крехката ни обвивка и ще ни накаже за глупостта ни !

e ?

[I Like Scat Porn]

Няма смисъл да пишеш.

Нищо няма смисъл.

Самоубий се и умри, заедно с останалите 7 милиарда говеда.



...don't mind me.




П.С. Ционе тва с Мита е добро. Другото ме мързи да го чета.

[MadHatter]

^^Абе всъщност тва е...доста прилично Макар че имаш пропуснати запетайки и на места като "един от малкото трезви в заведението" и "случки от този тип" хич не вървят на останалата част. Чети още неща от ~18-19 век, дори да не заимстваш директно, усещането от изказа ще ти повлияе в писането

[scion_of_storm]

перфекторе, к'ви тез нихилистични емоционалности :п? иначе мерси

Дървесна елегия

Сред гора от махагон и кости
Дънер сам-самин стои.
Вечно чака неканените гости
Света в сърцето си крепи.

Навътре в майчини прегръдки
Статуя сляпа с абанос се смее.
От поток успява в мраморните глътки
Като слънцекамък някак да изгрее.

Край нея трон (отдавна е) издигнат
От шума ярка и цветя,
Сълзи от минзухари ще изригнат
За девичата загубена душа.

А след нея крачат тихи стъпки
Мек ромон по най-нежната пътека.
Дървеса над пътя губят се въ’ кръпки
А тежината в сърцето бързо става лека.

И листа ме носят като повей млъкнал
Към това, което сетне исках да намеря.
Вятър в Края на Света кристал бе втъкнал
И намерих го, по най-Майчина повеля.

От ръба на лъчите надвесих се и полетях
В махагон и абанос, във дървесна прямота
С пръст в ръцете зазидах последния си страх.
Зимата изтръгнах и заживях във пролетта.

[scion_of_storm]

Н.м.

”…FEED OFF MY LIFE!”

Системата те мачка с грохот
Ръцете механични
Надигат се за капката масло
Машини, впрегнати във поход.

От сърцевината се издига звън
И разпуква тъпанчетата
Избива бреговете; нахлува вътре
Удавя спасително практичността.

Вълк оплита се със врана; дращи
Изтръгва бензин, лее изворна вода
Дави мегаполисите със омраза
С прехапани езици извива песента.

Мантикората прелива във химера
Скорпион убива и танцува сам.
Осем вика – един разкъсва полимера
Друг с прах разрушава паметничен срам.

Системата
Рухва
Ние крещим.

Оковите падат
Светът избухва
Прераждаме се първи
Прераждаме се с крясък
Майка ни е всепомитащ огън
Баща - бичуващ всички дим!

*******

Не е за теб
(...)

Самодива се изправи
И в огън изпепели
Желанията и чувствата;
Това, което беше свято
Платих; платих и още как
Изворът ми остана
Бездумно езеро нахал’ излято.

От конец и кости издрах
Новия Аз; по-силен и слаб
Зора огря и зора убих
Няма хармония, остана прах
Платих и плаках
Платих и плаках за теб
И сърцето изстина от глад.

И скитах в нощта
Изплетох паяжина от тихост
Излях сред звезди празнота
Плитък гроб за мен изкопах
И беше ти пясък,
А аз – пак същия, същия прах.

Музо,
За мен ти трябва да си глуха
За теб аз ням.
Забранена ни е всяка обща разтуха
Забраниха ни и топлия плам...

„Човекът има нужда от ограничения;
Рамките са неговият щастлив затвор
Надхвърли ли определените решетки
Той става звяр;
Разкрива същността си на дете на Хаоса.”

[LordZombie]

Крал Рафаел

В далечното кралство на тъмните нивя управлявал крал Рафаел. Той бил мрачен и жесток владетел, а народа населяващ земите на кралството живеел мизерно и нещастно. Бил ужасен скъперник още от млад, а щом наследил трона от баща си чувството за величие и неограничена сила му повлияло пагубно. Той се самозабравил, започнал да нарежда всекиму що да стори, дори наредил да екзекутират десетина селянина, заради собственото си кръвожадно удоволствие. Друг път пък накарал своя шут да оближе обувките с които бил обут, докато се разхождал из калните околности на двореца си.
Минавали дните и подир няколко години кралят станал параноик и спрял да общува с когото и да е. Било го страх, че някой се опитва да го убие, затова и наредил никой да няма достъп до покоите му. Рядко излизал навън, а когато се решавал постоянно се оглеждал и крачел неспокойно. Под очите му се образували мрачни сенки, които подсилвали зловещия тъмнозелен цвят на напрегнатите му очи. Кожата му се състарила, а разсъдъка бил чужд нему. Скоро той спрял да се храни, пиел само по няколко глътки вода, а съня се превърнал в негов враг. В единствен него приятел се превърнал дневника, в който пишел, когато имал нужда. Ето някои от записките :

Не съм глупак
Намерих в стаята си чаша вино и парче месо. Да не ме мислят за глупак ? Няма да ги пипна, знам какво очакват – да се нахраня, а сетне да танцуват на гроба ми… Ще наредя да убият слугите и да назначат нови ! Ако и те опитат подобно нещо и тях ще унищожа

Денят на ужасния сън
За голямо нещастие заспах – ужасно ! Обесиха ме, представяш ли си ? Аз – КРАЛЯТ убит от някакви долни селяни ! Видях как кръвта ми се стича наравно с тази на другите – не искам такава смърт и няма да го позволя !

Няма да умра !
Искат да ме убият, усещам го ! Но аз няма да им се дам ще видиш ! Няма как да ме пипнат, ако не ме виждат, нали така ? Отговори ми по дяволите ?! И ти си един от тях, нали… знам аз и ти искаш да заемеш моето място. Да не мислиш, че е лесно, а ?

В последствие той изгорил дневника, а пепелта заключил в сандък, който скрил на сигурно място, да не би някой да успее да прочете мислите му. Минали още пълни със страх и ужас дни, а крал Рафаел ставал все по параноичен и невротичен. Наредил вече никой да не нарушава уединението му, а който посмеел да го стори по каквато и да е причина бивал убит незабавно. Една привечер на предела на абсолютната лудост крал Рафаел крачел неспокойно из покоите си. Внезапно погледнал пред себе си и видял човек.
- Кой си ти !? Махни се оттук ! Ще наредя да те убият ! – извикал кралят в пристъп на паника.
Човека, обаче стоял пред него и повтаряш действията на краля, сякаш го имитирал и осмивал. Разгневен от неподчинението, изпаднал в състояние на абсолютна лудост крал Рафаел взел меча си и се устремил към нежелания гост. Човека, отново, сторил същото като краля, което още повече го вбесило. Кралят стигнал до него и забол меча си в гръдта му, ала вместо да убие натрапника самия крал се озовал на пода. Целия облян в кръв, паднал на пода, единственото, което крал Рафаел виждал било огледалото, което току що бе счупил…