Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Ууу, да не ти нацелих ритъма най-накрая?

[cunt]

_06.05.

пътуване без помръдване,
грешните избори
и после :
твърде
късно
е
да спреш.
а всъщност :
начин няма
но грозното е руслото дълбоко,
което води
не към смърт,
а вечно самонаблюдение
чрез късове разлагаща се плът.


вземете ме понаплюйте, другари.

[In Death's E...]

^ Всъщност още за "Влага" си мислех да спомена, че стилът ти на писане ми допада особено много. Поздрави!

[prayer4eto]

Ууу, да не ти нацелих ритъма най-накрая?

Мне, не става въпрос за ритъма. За изразните средства ще говорим този път.

[I Like Scat Porn]

intensified level of anger
towards THEM
towards YOU
blood pumps and fills me with odium
towards THEM
towards YOU
no more will i lie of my feelings
i hate THEM
i hate YOU
no more will i bother to look
no them
no you

Surrounded by warmth
A triumph of will
Build a wall
Of cold
Of ice
Of stone
Away from this world and the heavens above
I have denied the cosmos' love
Away from them
Away from you

I triumph over my human self

[scion_of_storm]

Росене, супербиато, ден!

0------0

На поета

Днес е вечер, но е ден
ще говоря с теб.
Аз вих бури
и взех, че се пробудих:
защото духът ми примирен
чува, че си бил поет.

ПОЕТЕ,
- не исках да крещя –
кой си ти, къде
изчезна твоята слана
кое така иззе
нашата
всеобщата!
старина?

Ти не си поет
и никога не ще бъдеш
метафизичен и студен.
Потокът ти е кален
реката ти е мътна гмеж
фалшив стоиш пред мен.

ПОЕТЕ!
Хиляди загинаха
и пламък в душата им гори
колко векове изминаха
а ти стоиш – празен, празен
вълк в тебе сам скимти;
Кога армиите преминаха?

Питам те!
В коя от тях словото пусна
нима проби
една
изваяна
мъртвородена
насила калена
преграда от мъгли?

Днес е ден, но в мен е вечер
и залязвам като човек.
ПОЕТЕ,
нож в кожата ти се врече
ще те извая нов и глинен
и наказанието ти ще е
да стоиш боен в новия век.

[scion_of_storm]

Видрено слънце

Една грамада
Извиси се пред мен
Като вик
Като непобедима армада
Нарече ме тихо „Кретен.”
И остави ме сам и сломен.

Не беше грамада,
помня, защото БЯХ.
Беше огледало
И във всяко стъкълце
Видях по едно същество
Безнадеждно умряло
- от мен последно парче.

И аз бях зенит
Бях видра в слънцето
И намокрих своите кости.
Ковчегът лежеше – покрит
Едно, едно, едно същество
С хиляди, хиляди, хиляди
.....студени и слепооки гости.

Една грамада
Сломи се и видрата уби
Слънцето падна
И реката потече -
Ала с каменни сълзи.
И огледалото ме облъчи
Изтръгна моите тихи ръце
Монолита целунах
Ковчегът любовта ми иззе.

„Когато рухваш и се изправяш
Слънцето няма избор – то пламти.
Аз съм ти и ти си аз, ние сме вечни.
Защото камъкът не пита – той стои.”

[cunt]

ац искал критика ххх

[scion_of_storm]

чек си модифайна уотър пистъла, за да плюя;
не, всъщност последните 4 стиха ми харесват. те най-много, доста. другото...не толкоз. но не е за плюене, смятам.

-------

Загадка

Угнетен.
Заставам пред едни колони.
Там ме чакат четири без отговор
И три с готови сенки.
От тях две са изтлели и две са умрели.
Една не е сянка, защото няма светлина
Но е сянка, защото води две за призрачна ръка.

Фигурите мърдат.
Не съм сам, дете идва, ала няма глава.
Жена ме милва, но гърдите й са кал.
Задушавам се и седемте умират;
Отвън гарван става лисица и пищи със жал.
От колоните извират мъртви души
И разкъсват плътта, защото ТЕ нямат светлина.

Тишина.
Ако
Се заслушаш
В светлината на мрака
Ще чуеш песента на тези, които забравихме.
Но ако те се заслушат...

?

[cunt]

благодарнсот за отзоваването.
пък се завърнах назад и това ми напомни за кафка някак.

<sub>Стаичката

Във стаичка стои
С наведена глава
Чиновникът един.
А около него искри
Мъждива светлина
И мъртъв дим.



Ръка посяга плахо
Буквата да избере
В мъглица от мастило.
И със страх стаен, о
Душа да не побере
Посланието, що се е изтрило.



Чиновнико тъй мълчалив
От всички ти презрян
Сочен с пръст – за Срам.
От твоя, прашния архив
В буквата последна взрян
Ще те надигна нагоре:
От мастилен кръст разпран.</sub>

[scion_of_storm]

^ високо, мерси

--------

Самуил

Камък песента роди
Вятърът нея пое.
Вълк в ритъма скимти;
Млад воин в нея се закле.
„Паднаха български земи
Победени и прашни се къпем
В кръвта на нашите деди!
Горди сме, народе жив, стани!”

И Запада затресе се зловещо
В златен всечовешки бран
Хиляди фигури прашни и велики
Копията вдигнаха
/Мий в слънцето
зима иде, а след есента
мий във пролетта!/
И отмиха завинаги своя срам.

А над тях стои, вкаменен
Ликът на вечния Пазител
/Себе си в Запада врекъл./
И като орел –
не пада в плен
И като ястреб –
пази своята обител.

САМУИЛЕ!
Най-велик от всички
Владетели на родна ми земя
Кой те прокле
Че облени в кръв и слепота
Да застинат сърце;
Безброй изтерзани лица?

От пролените сълзи –
гроб ще издълбая
В него ще извая
стотиците светци
Със тебе най-отпред.
Защото, владетел мой,
Ти бе колкото велик и горд,
Толкоз и трагичен,
толко’ безнадеждно клет.

”Ще видиш, просто чакай деня. Този свят е обречен, нов от него ще се роди. Нашият бог Тангра ще се събуди и спътници ще са нашите коне. Знамената, забравени отдавна, отново ще се веят, а вятърът над тях ще свисти. Защото, макар и обездвижен, лъвът никога не спи.”

[Twilightfall]

Тия патриотичните много добре ги пишеш, те ми харесват най-много. ;р

Прави повече такива.

[scion_of_storm]

Хаха, е то трябва да ми дойде и музата :п

А към Самуил имам слабост, може би най-любимият ми наш владетел. Невероятно трагичен...

---

Спор

Аз мразя
тези надути поети
и творци
с камъни
скрити в техните гърди.

Не ви понасям,
сиви фигури
размазани с гръм
и като мъртъв пън
всеки от вас
мълчи ли, мълчи.

И всеки е велик,
издигнал се
с дух силен като бик
а всъщност е прасе
и буря се тресе;
меч пресреща щик.

Около мен
ураган се вие
момче загина вчера
геройски!, забравено!
кой за него ще споделя?
Близък човек пламти
в друг блестят сълзи
и рухнаха всичките мечти.

Аз мразя всичко
с такава жар и горест
че умирам всеки ден.
Обичам, ала, всички –
защото те са
една прекрасна повест
където съм в щастлив плен.

А вие сте сами
и лед са вашите сърца;
макар ужасно да боли
отричате го, да.
В сянката се раждат
най-великите дела;
лесно е да го правиш,
/както вас, чувам аз/
облечен в светлина.

[LordZombie]

След достатъчно дълъг творчески лентяй :


Виното на сенките

Поредната сянка на нощта премина скришно през блудкавата, лунна светлина на леко открехнатия прозорец. Вторачих се в тази светлина и гневно започнах диалог със сенките :
- Знаете ли вий, що е това тъга ? Мислите, че знаете ли ? Е, хайде кажете ми, що е това тъга, според вас ?
Единствено мрака и тишината стояха на среща ми и поглъщаха думите ми като сладък опиат. Отпих от чашата с багрено червено вино и с леко задоволство тихо промълвих :
- Нищо не знаете…
Още веднъж отпих от елексира на живота и мъдростта и започнах да заглаждам брадата си, гледайки, блудкавата светлина. Нямаше никаква следа от живот, всичко беше пусто, а единствения звук, който се чуваше отвъд прозореца бе трагичната песен на изморения щурец. Измъчения ми ум не бе заинтересован от почти недоловимия звук, той просто съзерцаваше ту виното, ту светлината, а рядко хвърляше поглед сред непрогледния мрак. Тишината бе мой събеседник, ала в един момент тя реши да ме остави в ръцете на друг, неочакван, събеседник. В чашата ми с вино започнаха да падат кървави капки. Погледнах към тавана и видях кърваво петно, което незнайно откъде се бе появило. С всяка следваща капка кръвта започваше да пада все по бързо, докато накрая цялата стая се наводни от миризмата на кръв. Започнах да се давя в червената течност, а изход нямаше, тъй като прозореца се оказа затворен, незнайно, от кого. Със сетни усилия успях да доплувам до малкия прозорец и счупих твърдите му стъкла. Паднах навън, а след мен и река от кръв зашуртя по пръстта. Малки стъкълца се бяха забили по ръцете ми, а дишането ми бе твърде затруднено.
- По дяволите вървете, вий, черни сенки ! – изрекох с дрезгав и изнемощял глас.
От кръвта се появи странна, тъмночервена, фигура, която никак не приличаше на човешка, тъй като единственото, което можеше да се отличи от тъмночервения цвят бяха двете малки, бели очи. Тя направи две крачки, а след това се разпадна и от нея остана само чаша червено вино. Съзерцавах виното, а кръвта ми течеше по пръстта, докато не усетих студенината в сърцето си, което миг след това удари за последен път.

[scion_of_storm]

Играчки в мастилено езеро

Аз съм мастило
Защото
така бях закърмен.
/сега си спомням –
беше мастилен ден
с потънали небеса
и алени, алени меса./

Но има проблем
/месата са СЕГА/
защото отново
опозиция се гърчи:
като змия отровна,
като митичен звяр
и тя е мрачна, сива,
тя е безнадеждно злобна
тя е природата ни дива -
злочест, ужасяващ дар.

Аз питам
моля, моля, без стрелба!
и без викове за помощ!
Къде останахме ние?
защото виждам тялото
на тази змия ужасна
то пред мен се вие
в разцветка проблясва
и печат удрят на словата
и грохот камъните ще разбие.

И мастилото ми,
то изчезва, ЧУЙ!
Смразен съм, защото
няма кой змията да убие
заколихме вси светци;
а ореолите?
та ореолите са КАЛ
и слънцето не ще изтрие
липсата на ЧОВЕК;
липсата на всяка жал.

А без мастило?
Та аз съм призрак
и нямам ръце
и нямам сърце
аз съм кораб без платна
аз съм облак без небе;
без мастило, приятел мой
няма да знаем мир
няма да знаем покой.
Защото сме играчки, играчки
в поредния социален строй.

[scion_of_storm]

Извехтяло

Ти ми обеща
Че ще стигна до края.
Вместо това получих
Съкрушени сърца
И безброй, безброй
Помрачнели лица.

Лъжовно.
Защото няма изход
И краят е само начало.
Зелени букви и „Вход” –
Слънцето е вечно заспало.

Фосфорът стана отрова
Която дишах всеки ден.
В опиума пак /и/ наново
Виждах не по-добри хора
А същите лица,
само че обърнати към мен.

***

Куршумен реализъм

Отричам!
Всичките лъжи
С които ме заливате
И аз вас, и аз вас.
Куршумът, куршумът
Чувам го как съска, свисти
Спусък зареден за нас
Стоманен език, железен глас.

Отричам! Отричам!
Защото греховен бе един
Първороден грях бе той
На кръста го разпраха
Свещеници?, чакам ви!:
АМИН! А.М.И.Н.
/И тръните му прибраха;/
За да няма, няма той покой!

Защото отричам
С цялото си сърце
Вашите ЛЪЖИ,
Избуяли в моите очи.
И ще го отричам, инак
Светът ще спре да се върти
И барутът в мен ще се самовзриви

Отричам мен, отричам ви!

Христос бе там,
Факел; великан!
Изригнал плам.
Той пръв, пръв бе:
Този, що Бога го прокле
Този, що клеймото ни пое
Този, що към край ще призове
Един бурен от човешки род
Робуващ на собствения си хомот.

Куршум от светлина за него -
За да секна вярата във мен.
Куршум за вас и моето его –
Защото така свършва този плен.
А сетне куршум за целия свят –
Защото само мъртви
С венци кървави на главите
Може да се избавим от настъпилия ад.

[scion_of_storm]

*****

Аз имам лик
всечен е в скалата
лик, ала безлик –
виси над планината.

Това е моят предец
чиято кръв алена кипи
из вените, из вените ми
и налива топлия живец.

И земята ни е моя храм
и всеки ден в тревата
с тихи думи се заклевам.
Пръстта е от сърцето грам
четвърт рохка е луната.

Мой е на вълни прибоя
и писъкът на ястреб див.
Мой е и на слънце зноя,
залезът над земите ми красив.

И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.

Тъй лъвът ще ревне златен
С дъх на древност пак и пак.
И братя и сестри ще се сберат
За да отхвърлят сбралия се мрак.

„Тези земи са моите земи. Земите на моите и вашите предци, изпълнени с покрити гробове и бездушни стонове. Долепиш ли ухо до пръстта ще чуеш пулса на Майката, защото сме близо до утробата й, по-близо от всякога. Тази скрита гробница някой ден ще бъде моя – защото само в хладната българска земя ще дойде за мен покоя.”

[gadabout]

^Абе, а защо винаги всяка следваща строфа е с по-дълги стихове от предната или поне накрая винаги ти е по-дълго, отколкото в началото?

...ако ме разбра...

[scion_of_storm]

не знам човек, и аз това го забелязвам. нещо като кълбо, което си пуснал по хълма, и то постепенно увеличава скоростта си, и я увеличава, и я увеличава...така ми текат емоциите, като отприщен бент (глупости бла бла бла).

сериозно, като започна кратко просто набирам скорост и не мога да го спра.

[gadabout]

Самопредизвикай се. Пробвай инак, няма що да губиш.

[prayer4eto]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър ...

Но пък имай предвид, че ползваш повторения понякога, които развалят и ритмиката(любима моя ), и римата:

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син на своя ще го предаде.
...

Няма ли да бъде по-добре да го кажеш по следния начин?

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.
...

Това е само пример, един вид да те подтикна малко освен с писане, да се позанимаеш и с редакция на творбите си

[scion_of_storm]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър

Доста хора го правят
Приех ти препоръката и го редактирах, твоето уцелва една доста тънка рима също тъй. За редакцията..чакам да ми поутихне сега музата за някои неща, щото не ме пуска. Но ОСОБЕНО по-старите ми неща имат доста, доста работа по тях...

А сега...

---

Приказка

От небето
Лъчи взимам
И ги мятам ядосан
По трактовката световна.
По трактовката световна.

Аз желая
куршум! куршум?
В слепоочията
велик, еднакъв.
Сребърен, отличен шум
Спасител нов
и неизменно еднознаков.

А трябва той
Да прониже плътта
Без тихия покой
Някой осъзна:
аз имам всичко
всичко по света.
Но никой не е тук
не докосвам
аз ничия душа!
ничия, ничия.

Там, къде старицата
До старик хрипти,
открих все пак края
на моите груби /празни!/
измислени мечти.

А вие сте обесени
и незнанието
то така, така блести.
Сребърници трийсет
за душата на Христос
не са, не са били.
Двадесет и пет!
Двадесет и пет!
А Юда, човечество,
Юда е бил
велик
невероятен
звяр предател
просто един поет!

Куршум от сребърник
Прорез през /познай/
една душа
Чакам да дойде миг
И Юда със смъртта си
все пак ще успея
ще успея да спася.

[scion_of_storm]

Padraig Anrai Mac Piarais

Сам срещу много
Из тревата – легиони
Из земята на Ирландия.
И сякаш са безкрай;
И сякаш ордите – милиони
Потъпкват неговия рай.

НА БУНТ!
Чувам, виждам как крещи
Със знаме трицветно
Веещо се во ръката.
И от напуканите устни
Зов за смелостта ехти
А край него, край него
КЪРВАВИ СТОЯТ ДЕЦАТА!

И впускат се
ирландски
ястреби
в дивен полет.
Хвърчат куршуми
и същите деца
със светнал поглед
оръжието взимат
и стават мъже,
/а сетне, знаеш...
сетне смъртта ги взе.../

Но ястребите от полета
падат – без ореол
с прекършени криле
смъртта всички взе...
Свещеници идат
и другите, и те, и те
и в кръв се къпят
и кръв петни Божиите ръце.
„Кой кръст ще издигне
за опълчилите се?
АНАТЕМА!
АНАТЕМА на
грешни им души
Анатема завинаги!”

И обесиха ги, и ги убиха.
И обесиха го, и него затриха.

---

АЗ кръст ще издигна
и ще извися гробовете
на всички деца;
ще дам на ястреба
завинаги, завинаги
могъщи нови крила.
За да лети, винаги лети
Над родните си
камънаци и ширни земи.

[scion_of_storm]

На загиналите

Разбирам, мисля
Защо си така
И седиш на прозореца
С празен взор
С цвете увяхнало
В загиналата ти ръка.

Бях на пътя
По който си ти сега
И аз чувствах, и аз
/мисля си, спомням, о да/
Но нищо не е безкрай
Никой не иска да е така.

И някога аз
Наивно си мислех
Че хората се обичат.
Грешка ужасна.
Детето порасна.
И теб ще отричат.

Чуй, знам твоята
Пареща пламенна драма
И аз бях влюбен
В най-красивото слънце
Ала облак то стана
И сега съм просто уморен.

Разбирам, смятам,
Защо плачеш така
С цвете увяхнало
Въ’ все още детска ръка.
Ала животът тече,
Или поне така казват те.
И в него, приятел,
Сме без никакво значение.

[scion_of_storm]

****

Какво става
когато се събудиш
и луната е мъртва
в центъра на света
а ти си напълно сам?
Когато фасети
затанцуват дивашки;
блестят с неземни лъчи
но няма поглед никъде
който да успее да ги улови?

Какво става, питам
когато имаш една игра
но нямаш, нямаш очи?
Когато се връщат Те
и живееш в камъка;
скиташ в онова „преди”?
Погребаното се възражда.
Отново дере с нокти;
Навън – навън и вътре боли.

Когато десетката
играе всред смъртта ми
и е единица и е нула пак;
Шутът будя през мъгла
и гоня един мъртъв мрак
защото искам това, което
няма път за глупашката съдба.

Какво става?
Или какво остава?

"Пътят е един, винаги, винаги. Проблемът са разклоненията и техните разклонения, и техните, и...и. Откъсването е спасение, но малцина имат волята за това."

[scion_of_storm]

"От призрак раждам дим
и в него заживявам.
В далечината виждам
нечий загубен син
на хиената, на змията."


Израснал е сред хората – живина в бетонните им убежища, които обаче не могат да ги скрият от самите тях. Слънцето му е увяхнало, асфалтът е напълнил зъбите и душата му и е задушил предишната величина.

Из вените му преди е текло мастило, така ми каза. Писал е с него, мрак и светлина е сбирал и е пял за хората, природата, и нещата, които са го интересували. Времето е отминало под напора на бетона. Сега изкуствено разреден петрол се просмуква из вените му, подхранва чувствата и емоциите му. Обуславя отношението му към другите, което е с дъх на развала и смърт. Играе насигурно и под покривало от слуз и фабрични отпадъци, под отровната плът, стаява злобата си, желанието да наранява другите. Те не виждат това и с усмивка приемат от плътта му, защото това е новият Спасител. Плътта му е хляб, кръвта му е вино с черна горчилка. Човечеството е старо за религии, ново и открито е за реализма...но всяка ера има своя идол, признат или не.

Отказвам да приема дара на сина. Стоя и наблюдавам отрочето на хората, което метаморфозира бавно, но сигурно. Хора идват, хора си отиват, приемат къшей плът със замаскирана плесен и мухъл.

На първия ден те са десет. На втория – двеста. От третия натам започвам да губя бройката им, а просто гледам карнавала, който дава условията на новия световен ред. Поклонниците също метаморфозират, подменят кръвта с петрол, покриват се с обвивка от отрова и слуз. Все едно гледам хитиновите обвивки на раците, само че по-инакви.

Стоя на покрива на света. Под мен са градовете на хората и техните доскоршни копнежи. Отдолу – гъмжило от изстинали същества, ръководени от новия си Месия. Погледът ми се откъсва, защото вече спрях да чувствам и да съжалявам за тази промяна. Радостта идва от това, че ще умра скоро и няма да стана един от тях.

Съзвездията се менят, за да успеят да се напаснат на новите реалности. Мантикората изяжда Мечките и развива своята скорпионска опашка в звездна победа и ликуване. Хиената се възражда. Змията удушава Таурус, под напора й загиват и другите доскорошни мечти на хората.

В мигът, в който новите съзвездия извършват своя вечен брак, тълпите надигат протяжен стон и Вселената затреперва. Мракът пръсва очите ми, а аз падам някъде, където е спокойно. Завинаги.

[LordZombie]

Дете на мрака

Едно дете на мрака в кръв се ражда
само срещу калната тъга
с капка горещ восък в ръка
рухват стените, които изгражда
В нищетата – безцветна дъга.

Тихи лунни блясъци в гората
две скрити очи над плячката бдят
самотен писък бяга из полята,
а хищника се крие в тишината.
И черни танци стъпките следят.

Смъртния танц ухае на цветя,
но тъжната симфония приключва
цигуларя изпарява се в нощта.
Болезнен вик тъмата заключва,
А сетне бе безкрайна самота.

[MadHatter]

Не усетих никаква връзка между трите части, както по между им, така и със заглавието (освен първата). Все едно просто си си редил някакви думи, които сега ти харесват...

[scion_of_storm]

Есенна партия

Дъх на пръст
и убих аз калта
восък издигнах
прекърших свещта
написахме с теб
нова история,
съвсем нова, твърдя.

Ти си глупак
аз – още по-голям
защото мислим
за офицери и царици.
Пешки оставаме
а за обяд, като днес
ни дават същите
същите горчиви трици.

А пък таблото свети
абсент по него
смее се и се вие.
Тези надежди
глупави, проклети
как никой не ни каза
„Кои сте пък вие?”
за да ни спаси, хей,
от мъртвата проказа.

Пас.
Пас.
Пас.

Шах и мат гледам
така стана, така
е живота сега.
Хей, стига плака
ще свикнем, да
Виж
загърбвам пролетта
по алея окосена
газя мъртвите ни листа.

[LordZombie]

^^
Не претендирам за голяма майсторство в поезията, предпочитам си прозата. В това стихотворение за пръв път пробвах да спазвам ритъма и вкарах нестандартно за мен римуване, явно не съм обърнал пък достатъчно внимание на други неща...