Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Дърводелци

Бог разпери длани,
заби Христос на кръста
с пиронени зъби
и дървена усмивка
сетне разпери три пръста
и злато потече.
"За моите деца"
тъй рече, тъй рече.

Спомням си го
сякаш беше сега
всеки детайл:
и ликуващите усмивки
и новото рождение
всички едни отливки
осъдени от себе си
на самоунищожение.

И Бог в книгите
извиси яростен глас
„Почитай само мен
само моята власт."

А те, хората
като ято лешояди
клюнове надигнаха
- свирепи
- проклети
- ужасни
- месоядни
и от кръста маса
кръгла измайсториха
сетне седнаха
и от кръвта Иисусова пиха.

И Бог се усмихна
и каза:
„Вие сте мои
най-истински чеда
бленувайте в светлина!"

А под кръста
сама и горда
тиха девойка седи
вади и чупи
една по една стрели
- за нея
той мрак, мрак отреди.

Но идва последния
зов на рог забравен
и ловкини тетиви
опъват в гняв свещен
- краят ни никога
не ще бъде славен;
не, в позор ще мрем!
в злато и свещена помия!
те най-сетне дървото
от вековете ще измият.

[scion_of_storm]

Ръждив живот

Имаше време, когато
мислех, че ще успея
да мина по пианото
да изсвиря ноти легато
и като стрък летен да вирея.

Някога тогава беше
когато уж получих покой
и скитах със усмивка
и сякаш другиго болеше
а светът беше само мой.

Дни и месеци минаха
и стъкла парят в очите
по които стъпвах преди.
Забравени, спряха лъчите
и измиха всички следи.

От обещания ням останах
очаквания затвори сърцето.
Вълк в гора тича, сам
с вой вика живота на бран
а в сенките скимти клето.

"The courage to look inside myself, deep in the corners where I never appeared. The will to face your darkest friend and realise I have always been a part of yourself." - Elvenking

[scion_of_storm]

Учение

Битовото е механизъм
просто трябва
с накланяне на главата
като взрян вълк
да го разбереш,
да го разбереш.

И можеш да намериш
спокойствие и сили
дори да позволиш мечти
из горите и листата
в реките, в езерата
в бетонните градове.

Имахме рай с колони
още го имаме, вярно,
но сега бриз него рони
и раят гори и пламти
а вълкът не е феникс
и не ще се прероди.

Тръгваме. Търсим -
всяка стъпка
ехти с каменен стон
и бетонът се пропуква:
със стенание на погром
със сценичен
шум излишен.

Картите са пръснати
и се врязват във душата
Десятка от мечове –
кинжал от съдбата.
А в битовото
някъде нечий вълк гори
от шутовски повей изнизан
по часовников механизъм.

[scion_of_storm]

Гранично

Искате да ви покажа
слънце
после жега
цъфнали цветя
багренородни поля?

И малко палитра
глухарче
с нюанси
и щастие, да
една красива съдба?

ГЛУПАЦИ!

Право казал е поета
съдбата е курва
курва и кучка проклета
животът е не куче
не лисица
а пес, пес дръглив
и от него
какъвто и да си
не излизаш жив.

И палитрата
сега няма как
просто
да е друга, разберете
черна е,
воняща,
смърдяща
на сволоч и мъка
съсъд мазен, мръсен
и в него всеки от нас
задушливо приет е.

Ще ви чакам
когато
ноктите пораснат
и с тях само дерете
и светът рухва
и замъкът ви
отново превзет е
и умирате
и се гърчите
и се тресете
и крещите отново
„ПОЕТЕ!”
но не само той, не
целият живот зает е.

Тогава ще дойда
и ще ви кажа
„Но, палитра, моля,
по-слънчев цвят
вие вземете.
И се усмихнете,
тревогите забравете.”
И целия този
позитивизъм
така ще ви удави
вас всички
и вашия трагизъм
че ще повърнете
не само живота,
а и смъртта.
Е? Къде остана
къде остана сега
палитрата?

Когато си издигна
кръст кръвоносен
има защо.
Очаквам разбиране
не кухи съвети
не ситно просо
не слънчеви
или пролетни пируети.
Искам думи
думи от сърцето
тогава ще се усмихна
ще кажа:
„Има си хас!
Виж ден ведър
дойде и при нас.”

И това е
без дране
без насилие
ще дойда
ще се върна
без какви да е усилия.

[scion_of_storm]

Възпоменание

Дай ми да пея
защото загинаха едни
а други откъснаха
и все още чувам
техните писъци
и тяхната уплаха.

Шестнадесет!
Час удари и свещите
секнаха изведнъж.
В църква съм
там има тела, тела
Единадесет на жена,
четири – на мъж.
И едно дете.
И сърцето
е украсено от нова бразда.

И отново, отново
акули се приближават
за своя лична изгода.
СТРЪВ, СТРЪВ!
Стръв взета, кръсте,
от засъхнала кръв.
Смъртта – един
неизказан фарс;
едни несекващи страдания
заради монополните желания.

Ще ви убия.
Всеки един от вас
мръсници
продажници
безсрамни люде
по-зли и от Юда.
Вашата кръв ще е
моя живот.
Вашето нещастие
ще е празник,
празник за моя народ.
За моя народ.

А за загиналите
аз паметник
надплътски ще издигна.
Вулкан в гнева си
с мастило и думи
за вас ще изригна.

Почивайте в мир.

На 28.05.2009, защото врязванията могат да се осъществят по много начини.

[scion_of_storm]

Вълчи танц

Рог звучи
и кънти
врязва се в света
и аз го чувам
и врязвам го
на свой ред!
на себе си в плътта.

Жив.
Дотам стигнах
от другаде
реших и върнах се
време е за
стабилна земя
пролет настъпи
умря цяла слана.

И нозете
тичат устремено
въ’ вълчи бяг.
Пясъкът под тях
по крайбрежие
отдавна занемарено
води ме пак
води ме до
някой друг бряг.

Сам вълк
в центъра
на света.
Какво правиш?
Когато умират сърца?

Зъбите оголваш
очите греят
тъгата давиш
опашката мете
живота, който
ти сам преди прокле;
и тичаш сам -
единствена
самотна душа
към своята съдба
за да я захапеш
здраво за врата.

[scion_of_storm]

Ако засвириш, въздухът ще погълне света

Въздух -
окаишени роби
борят се с
костеливи ръце
а цигулката плаче.

Хор от гласове
това са всички те;
мъртви души
празни, осъдени
наблюдават ме;
моите свидетели.

Открих проход
в сърца да дълбая
и да си спомням.
Нова инсомния -
с вълците да лая;
с душите да
бродя на поход.

Въздух и огън;
откраднаха ми
-желанието
-музите
-воля и надежда
-стан жизнен и прежда
и съм с техни очи.

Планини падат
светове умират.
Окаишен стоя
и бич жигосва плътта.
В духовния Ад
цигулката свири
а аз вечно чакам смъртта.

[NiksY]

Пускам нещо покрай обхваналото ме псевдолюбовно настроение, не ме критикувайте много за тематиката. Тъкмо ще наруша малко хегемонията на Сциона, който доста качествени неща е публикувал.

Наполовина

Сърцето ми полуразбито е на части,
а очите ми са полупълни със сълзи -
чувствам се полуизгубен и отчасти
полусъсипан съм, че толкова боли.

И сега съм безутешен в полумрака,
пък нощите ми станали са полусън -
разумът заспал е, но сърцето чака
с полунадеждата, обречена навън.

Погледна ли те, се полуразтапям -
да те полудоближа дори не смея
и затова в тъгата се полупотапям,
че, розичке... без теб полуживея.

[monolithe]

Есен е! Излизам навън и поглеждам към небето. Мрачни облаци са постлали гъста пелерина над плахото ноемврийско слънце... Свалям погледа си и поглеждам право напред! Виждам пътека... Пътека обсипана с листата, накапали от уморените от лятото дървета. Тръгвам по нея. Любопитен съм накъде ще ме отведе... Може би в празнотата на душата ми?!...Вървя, а времето безмълвно отлита, открадвайки последните мигове сред бледа загадъчна светлина. Спуска се мрак! Луната прави опити да пробие облачния замък, за да огрее дирята на моите стъпки... Стъпки?!... Стъпки!!! Не чувам стъпките си! Не усещам допира на листата... Посягам към лицето си!... Няма лице... Има само празнота... Има само тишина... Бяла призрачна тишина...

[scion_of_storm]

цъ, вие по-депресарски и от мен бе, колеги.

--

Огледалото

"Кажи ми какво искаш да видиш,
какво огледалото прокле?
От сънища пропусна да спиш
и някой сърцевината иззе."

Има една страна демонична
царство на кал и на плът.
Съдбата там е напълно безлична
и води по най-трънливия път.

Там в тъмата огледало стои
и гледа с гръм човешкия род.
Стъклото напукано вечно шепти
и змийски увива на вратовете хомот.

Аз бях там и друг видях
и друг някой сенчест мене видя.
Огледалото обръща рефлексно
и разкрива в лика си човешка душа.

Оттогава скитам с кухи нозе
огледало-човек с блатни очи.
Сред резките си то ме прокле
да разкривам всекиму тайни мечти.

И без сили, без пристан задъхан
да убивам част от себе си всеки ден.
От отровен вятър и мъгла облъхан
да оформя бавно другите като мен.

[scion_of_storm]

Кръговрат

„В зората се раждат най-странните неща.”

Бях поток, който
С камъните песен пее.
И рибата и видрата в него
Плуващи с живота на века.
Бях посев и ечемик,
чаках есента, за урожая.
Бях орел и с писък исках
Земните да видят как нехая.

Бях земята и небето, чуй,
Бях реката, бях полето.

Родих се в душата на огъня
Глина, сетне кал и плът.
Вихрех се по прашен път
Сетне въглен съсках чер’
Под на нестинарка гола
танцуващите в ритъма крака.

Аз бях вой на вълк
Стъпка на разярен глиган
Кошута, елен, че и сърна
И стъпвах – повей незрим
Из изумруд’на сърцевина.

„Дух и плът, наследство вечно
Елемент - огън воден - ветрена земя
Аз съм призрак, аз съм сянка-фигура
И спотайвам се из всяка гора и всяка река.”

[LordZombie]

Тихият Мъртвец

Беше тъмна дъждовна нощ, едва ли някой би могъл да не забележи страшната сила, с която гръмотевиците падаха. Цялата земя се разклащаше. Светлината от нощните лампи едвам мъждукаше и почти не се забелязваше, проливния дъжд бе изгонил всички живи твари от тесните улици. По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец, който за една нощ буквално унищожил четиридесет човека, след което никой повече не чул за него, просто изчезнал в нищото. Той бил запомнен като черна сянка с ужасен белег от изгаряне по ръцете и множество рани и белези по лицето. Единственото, което някога било споменато за убиеца било, че четири години след ужасната нощ бил забелязан в далечен Белград – мъж с ужасни белези по себе си, черен като дявол – както го описва местния вестник.
- Просто стара легенда, с която плашат малките деца – рече стария пияница, който седеше на крайната маса до топлата камина.
- Защо тогава очите ти светнаха така ? – шеговито му отвърна кръчмаря
- Аа, влезе ми някаква мушица в окото, проклето създание ! – пияницата настояваше.
След час-два, когато гъста мъгла излезе над малкото градче, кръчмаря затвори и пияницата трябваше да се заклатушка до дома си. Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта. Единствено периодичното хълцане на стареца и тромавите му стъпки изпълваха града с живот. Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят. Пияницата реши, че трябва да побърза към дома си, затуй и мина през прекия път минаващ през дълга, тясна и зловеща уличка. Запъхтя се, а в следващия миг, чу зад себе си нечий чужди стъпки. Когато се обърна, което никак не бе бързо, там бе само тъмнината, дъждът и счупената улична лампа. Параноята явно обхвана нетрезвия му мозък, защото реши да забърза крачка. Отново чу чужди стъпки зад себе си, ала този път направо започна да тича напред и, хоп, препъна се в малка пукнатина в уличката. Падналият успя единствено да извади няколкото кибрита останали в джоба му и да ги стисне здраво в ръка. Крачката бавно приближаваха, а пияният не можеше да стане, затова бавно очакваше съдбата си. След минута над него се яви черния нюанс на лице, цялото в рани и белези.
- Кой си ти ? Какво искаш от мен ? Хлъц. Махай се, ще те пратя в затвора, познавам кмета ! – започна истерично да крещи безпомощният.
Черната сянка отговори като надигна остър нож и го заби множество пъти в тялото на пияндето. Кръвта се стичаше по уличката и накрая оттече в канала.
На сутринта в полицията бе подадено анонимно обаждане, съобщаващо за намерен труп в малката уличка. Когато полицаите отишли да проверят заварили потресаващата гледка на трупа на стария пияница, който беше разчленен и разхвърлян из цялата улица, а на стената на една от къщите бе написано с кръв цифрата „ 41 ”

[gadabout]

^Криииииииииииийпи...
Бът... Уат'с да пойнт? Ай мийн... Уф.
Ако няма конкретна цел за внушение, значи е малко кримка, малко екшън, малко трилър и т.н., без да се отдава значение на посланията и прочие. Но след като не се отдава значение на посланията, защо тогава е толкова кратко? Такива кратки повествования обикновено имат силно и ярко послание за читателя, има материал за тълкуване, какъвто тук отстъства. Поне аз така виждам нещата.

Затова, кое от двете е вярно в случая? И ако никое не е вярно, какво целиш?

[scion_of_storm]

Лорде, трябва да го доукрасиш някак, по-пищно да стане, но без да се разводнява. Поне аз тъй го виждам.

--

Т'лан

О,
забий флаг на мислите
изведи го сред тъмни вълни
кремък сред мрамора
къс сред монолитни войни.

Спомените са камък тежък
меч всред оголена кост
усмивката детинска сред манежа
къшей хляб у селяка прост.

От зората на човешките деца
обсидиан и абанос се вият
и седя сам всред корона на пръстта
и се чудя кога ще ни покрият.

Раздран стои твоя обещан флаг
и прах носи, също и мед
някога, когато всички нямахме враг
изворът на леда ни бе само напред.

И тръгвам – прашен, уморен
в нова битка за загинало лоно.
Със загиналите, скрити въ’ мен
в пурпур яздим към обещано зарево.

[MadHatter]

И аз имам една-две забележки по разказчето...
Според мен няма какво да се доукрасява, доста адекватно е написано, а в сравнение с предишните неща - много добро. Притесняват ме обаче две неща - повтаряш сцени и описания, а това с "пияндето" беше като плясната лютеница върху хубавия бял лист с изписани черни букви, ако мога тъй да се изразя. Относно първото:

Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта... Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят.

Вече си написал, че има буря, не може пак. После улиците и лампите - имаш тавталогия плюс повторно описание на града. Можеш да вкараш още някаква линия/информация на това място.

[abydos]

Разчленил тялото с остър нож на сред улицата? Хмм... Това "хлъц" ми напомни в 3ти клас как една съученичка написа разказ и имаше една реплика:
- Хапчих! - някой кихна.
Отново - какъв е тоя интервал преди ?/!, дразни. Може би за разказ ще е по-добре да се придържаш към по...не диалектни форми на някои думи? Това "затуй" доста не на място ми звучи, освен ако не си от Труд. "буквално унищожил" също не ми се вписва стилово, а като се има предвид и темата и атмосферата, която трябва да има този разказ - направо крещи.
Бая популярна улица ще е било, 40 човека за една нощ без полиция или някой да види/чуе какво става и да избяга - може би е имало митинг на слепите и глухите? :п

[LordZombie]

Оценявам критиката, а сега да отговоря

И аз имам една-две забележки по разказчето...
Според мен няма какво да се доукрасява, доста адекватно е написано, а в сравнение с предишните неща - много добро. Притесняват ме обаче две неща - повтаряш сцени и описания, а това с "пияндето" беше като плясната лютеница върху хубавия бял лист с изписани черни букви, ако мога тъй да се изразя. Относно първото:

Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта... Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят.

Вече си написал, че има буря, не може пак. После улиците и лампите - имаш тавталогия плюс повторно описание на града. Можеш да вкараш още някаква линия/информация на това място.

Началното описание не се отнася за въпросната вечер, а за вечерта на убийствата. Явно не се различава, затова ще го оправя това. " Пияндето " го вмъкнах, щото усетих, че много повторение става на " пияницата, пияницата... " ще го махна.

Разчленил тялото с остър нож на сред улицата? Хмм... Това "хлъц" ми напомни в 3ти клас как една съученичка написа разказ и имаше една реплика:
- Хапчих! - някой кихна.
Отново - какъв е тоя интервал преди ?/!, дразни. Може би за разказ ще е по-добре да се придържаш към по...не диалектни форми на някои думи? Това "затуй" доста не на място ми звучи, освен ако не си от Труд. "буквално унищожил" също не ми се вписва стилово, а като се има предвид и темата и атмосферата, която трябва да има този разказ - направо крещи.
Бая популярна улица ще е било, 40 човека за една нощ без полиция или някой да види/чуе какво става и да избяга - може би е имало митинг на слепите и глухите? :п

Ще оформя такива думи не на място. А за популярността на улицата и митинга на слепите и глухите, това са си твои разсъждение

Замалко да забравя към gadabout - Няма конкретна цел, просто да разкажа една ужасяваща история.


----

Тихият Мъртвец

Била тъмна дъждовна нощ, едва ли някой би могъл да не забележи страшната сила, с която гръмотевиците падали. Цялата земя се разклащала. Светлината от нощните лампи едвам мъждукала и почти не се забелязвала, проливния дъжд бил изгонил всички живи твари от тесните улици. По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец, който за една нощ безмилостно отнел живота на четиридесет човека, след което никой повече не чул за него, просто изчезнал в нищото. Той бил запомнен като черна сянка с ужасен белег от изгаряне по ръцете и множество рани и белези по лицето. Единственото, което някога било споменато за убиеца било, че четири години след ужасната нощ бил забелязан в далечен Белград – мъж с ужасни белези по себе си, черен като дявол – както го описва местния вестник.
- Просто стара легенда, с която плашат малките деца – рече стария пияница, който седеше на крайната маса до топлата камина.
- Защо тогава очите ти светнаха така ? – шеговито му отвърна кръчмаря
- Аа, влезе ми някаква мушица в окото, проклето създание ! – пияницата настояваше.
Същата вечер, час-два по - късно, когато гъста мъгла излезе над малкото градче, кръчмаря затвори кръчмата и пияницата трябваше да се заклатушка до дома си. Градът беше тих и пуст, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта. Единствено периодичното хълцане на стареца и тромавите му стъпки изпълваха града с живот. Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят. Пияницата реши, че трябва да побърза към дома си, затова и мина през прекия път минаващ през дълга, тясна и зловеща уличка. Запъхтя се, а в следващия миг, чу зад себе си нечий чужди стъпки. Когато се обърна, което никак не бе бързо, там бе само тъмнината, дъждът и счупената улична лампа. Параноята явно обхвана нетрезвия му мозък, защото реши да забърза крачка. Отново чу чужди стъпки зад себе си, ала този път направо започна да тича напред и, хоп, препъна се в малка пукнатина в уличката. Падналият успя единствено да извади няколкото кибрита останали в джоба му и да ги стисне здраво в ръка. Крачките бавно приближаваха, а пияният не можеше да стане, затова бавно очакваше съдбата си. След минута над него се яви черния нюанс на лице, цялото в рани и белези.
- Кой си ти ? Какво искаш от мен ? Хлъц. Махай се, ще те пратя в затвора, познавам кмета ! – започна истерично да крещи безпомощният.
Черната сянка отговори като надигна остър нож и го заби множество пъти в тялото на пияницата. Кръвта се стичаше по уличката и накрая оттече в канала.
На сутринта в полицията бе подадено анонимно обаждане, съобщаващо за намерен труп в малката уличка. Когато полицаите отишли да проверят заварили потресаващата гледка на трупа на стария пияница, който беше разчленен и разхвърлян из цялата улица, а на стената на една от къщите бе написано с кръв цифрата „ 41 ”



now ? има ли нужда да продължавам някак историята или и така е достатъчно ?

[sgoh]

По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец

Бе ей това "някога" ти прецаква цялата хронологичност не се ли усещаш. :Р

[abydos]

да де, мои разсъждения са, но някак си хич не е за вярване, нали се сещаш. Малко по-достоверно трябва да е, според мен иначе с една чикия така се унищожават 40 човека за една вечер и то в една улица. Ти си знаеш де, аз само споделям впечатления.

[Twilightfall]

така ?
създание !
мен ?
„ 41 ”

Споменаха ти вече за тях. ;р

Много дразнят.

[scion_of_storm]

-.-.-.-.-.-.

Хипнотизация
защото колелата, като зъбци
избиват по един механизъм
докато умовете дремят,
оковани в паяжината на Паяка.

Погледни в себе си
осем невиждани воала
се разтварят за съзнанието
по същия начин, когато
в нощта на Колелата
под луната вият осем чакала
и достигат те до признанието.

Хората винаги са чакали спасител
с греещи очи от кехлибар
под вълчата козина тяхна.
Виждал съм всеки един зрител
бил е млад шут, бил е мъдрец стар
и се е губел накрая вътре
в паяжината на Паяк необятна.

Погледни в себе си
защото спасител можеш да си само ти.
Обсидиан и кремък – за сърце.
Кварц и корал – за душа.
Правдивост и Извисяване – ръце.
И тогава зрителите оживяват
духовете на вечните дишат отново
гробовете добиват дъха на живите.
Може би тогава смисълът се събужда
И може би тогава Паякът е твоята храна.

[cunt]

на б.

склонил глава
(в индуцираното празно вцепенение)
над тетрадка, химикалка.
има ли какво да се роди от теб?
трите думи
на убийствено желание,
на сакрален вик на болна плът...?
или изтъркали са се болезнено,
окаляни
с ожулено и кръв
по пътя.
зарежи и продължавай.
празна страница
единствено
възможно е
да отразиш
в кривото си огледало-неразплакани очи.

-----------------------------------------------

rather shitty

[scion_of_storm]

Миг на отдих

Дай секунда да помислим
„- Размишлявам, остави ме!”
И потокът да прочистим
Че реката накрая замърси се.

Дай минута да отдъхна
Че станаха прекалено много
Всички изветрени лица
Пък нека пясъците да заглъхнат
И да изчезнат от тях
водораслите и техните деца.

Пропуснах нещо във играта
Някой ход, някой вик предишен.
По зиг-заг убихме правилата
А пък така не исках, вярвай
някой от нас да остане ‘лишен.

Чакай век на размишление
Обагрих прекалено много
Нашите бодливички цветя.
По лично, лично мое усмотрение
Пламъкът така и не ни огря.
Просто заля ни студена вълна.

[scion_of_storm]

Намалени места
в самолета.
Таблата умира
„О, боже, Капи!”
Сокът се пръска
по шевовете
стюардесата гледа тъпо
и се чуди какво ще кажат
онея, далечните – шефовете.

Вятър на абордаж
щурмува ядосан
по нефрита и нефта
и размахва един
среден пръст облачен
на тези глупаци
тръгнали по висини
да дирят странни мераци.

И кацат накрая -
о, какво нещастие
детето има мръсно петно
като зъл враг е то:
консерванти
антиоксиданти
транспаранти
ще кажеш, че
ще трябват трансплантанти.

А то се смее
и в него виждам повече
отколкото
във всички вас
взети заедно на оня абордаж.
Ебал съм ви, мръсници
оставете детето на мира.
Ще стане като вас
ще плюе вечно вашите трици
и няма да стигне ефира
а ще се дави в консерванти
сред дебили плешиви
и скъсани,
съдрани
шибани
дърти чанти.

[unheard_lullaby]

на б.

склонил глава
(в индуцираното празно вцепенение)
над тетрадка, химикалка.
има ли какво да се роди от теб?
трите думи
на убийствено желание,
на сакрален вик на болна плът...?
или изтъркали са се болезнено,
окаляни
с ожулено и кръв
по пътя.
зарежи и продължавай.
празна страница
единствено
възможно е
да отразиш
в кривото си огледало-неразплакани очи.

-----------------------------------------------

rather shitty

[scion_of_storm]

Рай

Рана в хаоса
в едно кървящо общество
на агония откоса
ражда нова трагедия боса
поредното объркано звено.

Между дрипи
и зеленикаво злато
раждат се нови деца.
Надвиснали
като вампири
чакащи последния дъх
(вие)
посипвате пепелта
заривате ги в егостена.

От труповете им
ваете статуи железни
фонтани безкрайни, небесни
хвалебствени слова:
те са вашите хляб и вода
те са вашето „тук”
те са и вашето „сега”.

СТИГА!

Виждам само уроди
с гранитни, мътни лица.
С жили от отрова
с кръв същинска злоба
и мъртъвци, обърнали се
обърнали се от съня във гроба.

Знам едно място
къде ще върнем ние
загубената красота.
И там...
Там!
Социалисти
атеисти
демократи
магистрати
капиталисти
анахронисти
мъже и жени
хора млади
хора старини
всички
Всички.
ВСИЧКИ! –
ще станем красиви
само за миг, миг един.
Без жлъч и злоба
без кръвна отрова –
застанали прекрасни
в мига на смъртта ни –
лишени от пластовете грим.

[LordZombie]

Черни срещу Бели

Багрите на войната боядисаха неравните поля с болезнения си блясък. Битка страшно люта и жестока се води вече много векове. Бият се черни срещу бели и ту едните взимат предимство, ту другите отвърнат на удара с контраудар от своя страна. От недрата и от небесата двама пълководци мислят пъклени планове и гласят стратегии за решителна победа в битката на хълма Армагедон. Земята, превърнала се в място, където вечната битка да бъде окончателно решена вече не беше такава както стотици години по рано. Нямаше ги зелените дървета, планините, моретата, защото сражението погълна всичко. То бе по – опасно от всички войни някога водени на земята и по – ужасяващо от всички природни катаклизми случили се някога. Хората, поне частта от човешката раса, която оцеля, беше превърната в роби и работят докато не умрат на място от изтощение. Черната войска бе съставена от черни демони, огромни летящи пиявици и същества с четири крака и две ръце наричани – гунлади. Бялата – съставена от бели ангели, монаси с магически способности и движещи се под земята, мутирали, създания, които представляваха кръстоска между змия и паяк.
Решаващата битка щеше да се състои съвсем скоро, защото всички воини и на двете страни вече бяха на хълма и само чакаха знам, за да се нахвърлят в гневна и безмилостна атака срещу противника си. Гръм от черното небе даде началото на това масово клане, в което бели и черни бият се в тъмата. И не виждат светлината, която се крие над тях, а само виждаха кръвта под тях. Мрака сякаш не позволява на поражението да навести която и да е от двете страни. Страшния бой няма край, а начало има ли ? Всичко това е измислица ! Всъщност, виж, всичко тук е съвсем бяло ! Тук няма никаква лъжа, никаква тъга. Само бледа мъгла се издига над цялата земя и пречиства я за новото началото. Стотици години ще минат до новото начало, а дотогава властва безкрайната тъмнина и неспирния студ.

[scion_of_storm]

Клиширано. Можеш повече. Но пък си започнал да измисляш същества - туй добре.

Мен, от друга страна, не ми се занимава с рими и ритъм май. Тъй че...

---

Епицентърът на капката

Една дума
тласък на капката;
самоубийствено олово.
А после – епицентър
в сърцето на целия свят
целия свят.

Кажи ми
какво значи чест
във водата ни;
/която отдавна не е кръв/
във съдбата ни -
/а просто мокра есенция;/
просто хлъзгава претенция.

Аз пробвах -
не да строша
не, не и оковите;
а да ги разбера
да измисля механизъм
от една дума съграден.
Поне да заместя този плен.

Та това чест ли е?

Човешкият род
крие се в тази капка
не ми говори за тях;
не знам кои са –
мислех, че ги познавам.
И сгреших, както признавам.

Мислех, че имат чест
че творят със своето дихание
че:
знаят що е то страдание
и в очите крият състрадание
с усмивки разтварят
като цвят пролетен
едно чисто смъртно обаяние.

Преградите падат
и хаосът отново застава
затихнал, груб – отпред.
Не остана нищо тук
остави ме сам в Окото
без чест, навеки проклет.
В епицентъра на света
ще стоя с вкопчени ръце
и ще гледам, ще гледам
как от капката вае се Леда.

[prayer4eto]

Мен, от друга страна, не ми се занимава с рими и ритъм май

Май, май, ама си Олучил

[unheard_lullaby]

НЕСПОДЕЛЕНО

Ти беше Ангел на самотата,
кацнал на рамото ми...
И Демон,
с думи като ледени висулки..
Безвъзвратно отрязах крилете си,
искаше ми се да плача,
докато събирах кървавите пера...
Самозапалих се
с надеждата,
че ще възкръсна
като феникс от пепелта,
но сега само се разпилявам
по пътя, по който вървиш.
И милвам нозете ти,
и се крия в косите ти,
и полепвам по дланите ти...
Аз съм само снимка
в безкрайната есен
на незапочнатите
и незавършени наши целувки...