Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[LordZombie]

Смехът и Смъртта

Тихи стъпки в тих и дълъг коридор – те отекват като писък в библиотека, оставяйки впечатлението за нарушена хармония, а понякога и натрапчиво настръхване от страх. Сърцето ми бе пронизано от онова непонятно усещане за приближаваща опасност. Всяко зло се представя за добро, това знаех, ала понякога злото е това от което имаме нужда.

Пролог

Тежко главоболие от умора ме преследваше в последните минути на минаващия ден. Дълги, безсънни нощи вторачвах погледа си в мрака и се опитвах неуспешно да съзра истината в него. Реших, че няма смисъл да продължавам агонията си, затова излязох да се поразходя из нощните градини изпълнени с опияняваща магия и нежна прелест. Животът денем бе тежък, затова се наслаждавах на нощната картина, а всеки дъжд за мен бе като възможност да усетя прераждането. А тази нощ ужасяващ студ смразяваше всяка точка от тялото ми и не даваше покой на краката ми, които крачеха бързо и под напрежение. В средата на високите летни температури този смразяващ студ беше всичко друго, но не и обичаен и очакван. Заваля и пороен дъжд, а аз стоях под него без страх, че ще настина или намокря. Гледах отражението си в голяма локва. Виждах мършавата си брада, празните черни очи, дългата изтощена коса и белега на челото, което имах още от ранно детство, образуван при падането ми от едно дърво. Животът ми нямаше особен смисъл, бях обсебен от идеята за апокалипсиса и се наслаждавах на странно красиви неща, които други биха погледнали с огромна неприязън. Стана късно и реших да напусна другарите си – срамежливата луната и непрестанния дъжд и се прибрах за да поспя малко.



I. Прокълнато известие

Съня ми, както обикновено, беше тежък и неспокоен. Събудих се от звъна на една самотна птичка, стояща, на самотен клон на дървото, което бе точно до прозореца ми. И тъй като леглото, на което спя е разположено до прозореца аз успях съвсем ясно да чуя песента й – песен на измъчен затворник. Станах без особено желание и приседнах на леглото в опит да се настроя за предстоящото изпитание, което представляваше настоящия ден. Погледнах към вратата и видях, че на стария килим сложен на прага има малко писмо. Бе надписано с разтреперан почерк и гласеше :
„ Скъпи …, намирам се в голяма опасност, трябва да на всяка цена да дойдеш на посещение възможно най – скоро. Ще те очаквам, само моля те побързай, защото не знам дали, ако се забавиш няма да ме завариш в твърде нелицеприятно състояние.”
С обич, чичо ти …,
Ала когато пристигнах в имението на чичо ми явно беше твърде късно. Казаха ми да не влизам вътре, тъй като гледката била твърде ужасяваща. Отпратиха ме, като ме посъветваха да си взема сбогом на погребението утре.



II. Погребението

Студен вятър посрещна първите ми крачки след слизането ми от файтона. Луната бе обгърната от мистериозни облаци, които наподобяваха мъглата в съзнанието ми. Отивах на погребението на любимия си чичо, ала причината за неговата смърт бе толкова неясна, колкото спомена за отдавнашен герой, когото времето безмилостно е заличило. Подир няколко крачки вече бях пред масивната тъмнокафява врата на гробаря. Почуках два пъти и зачаках да се появи, за да мога да пристъпя към отдаване на последни почести към чичо си…, към когото имах неимоверна симпатия и винаги, когато гостувах при него сядахме край старата камина и дискутирахме надълго и нашироко разни теми, ту философски, ту теми за бита и културата, ту религиозно свързани въпроси, а дори и понякога си разказвахме страшни истории. Тъмнокафявата врата, чийто цвят вече бе изгубил живота си и излъчваше единствено празнота се отвори и отвътре излезе мъж на около тридесет лета, който имаше лениво изражение и видимо наскоро се бе завърнал от пътешествието си в страната на сънищата. Попитах го за чичо си – господин …, а той промърмори нещо след което ми каза да го последвам. Тръгнах след него и навлязохме в пътеката, която разкъсваше гробището на две. Навсякъде по надгробните плочи виждах лицата на хората, някога толкова весели и жизнени, сега до мъртвите им уши достигат само тъжния шепот на есенния камбанен звън и немощния грак на черен гостенин в нощта зовящ се с името гарван. Увехнали цветя бяха небрежно разхвърляни из неколцина от домовете на мъртъвците. Леко мъждукаща светлина си проправяше път сред мрака в отчаян опит да освети некролога – забравеното от Бога име на близък човек.
- Тук е. – каза ми гробаря след което започна да показва признаци на съненост.
Тогава видях за последен път чичо си, или поне това, което беше останало от него. Някога силното му и здраво тяло, сега бе разкъсано на две части, а гледката наистина беше твърде ужасна. Предпочитах да го помня като човека, който беше приживе, затова и не погледнах повече вътре в ковчега. Онзи поспалив човек до мен предложи да започва, защото скоро щяло да се стъмни и аз му кимнах утвърдително с глава. Тихи капки съпровождаха копките на гробаря и улесниха задачата му. Не след дълго той закопа останките от чичо ми дълбоко под земята. Нощта обгърна сенчестия парк на траура и го направи дори по – тъмен от преди. Хладни струи от сълзи се спуснаха по скулите ми, а сетне мъчително капнаха върху гроба. Студът бе непоносим, крайниците ми се сковаха. Мъчителни мисли, усещания и чувства разяждаха душата ми като сяра. Кой би могъл да направи такова нещо с човешко същество ? Защо целия този гняв и болка, все пак чичо ми бе праведен човек, никому не бе сторил злина ? Сега обаче основната загадка, която трябваше да разкрия бе, как точно е бил така безмилостно убит, от кого и защо…

III. Завръщане и предупреждение

На следващия ден отново отидох на гробището. Беше кално и въздуха беше ужасно влажен, както изглеждаше, отново щеше да вали дъжд. Аз съзерцавах гроба на чичо си и размишлявах. Тишината обгръщаше размислите ми, докато един остър, изпълнен с болка, писък не я изпъди. Започнах да тичам към мястото, от което бях чул писъка, а това не бе никак лесно, защото калта забавяше и усложняваше движението ми. Сетне стигнах до местност, където почувствах смъртна хлад и неописуема болка. Очите ми се затвориха рефлексивно, а когато ги отворих пред мен се прокрадна мрачна сянка, която се скри зад една плоча. Тя започна да се върти в кръг, криейки се, около мен, а накрая застана съвсем мирно точно пред мен. На черната сянка изведнъж се образуваха две малко тъмночервени очи, а на мястото на крайници се появиха остри, дълги пипала. Започна леко да изменя цвета си и придоби тъмнозелени оттенъци. Застинах на място от ужаса, но след секунда осъзнах, че трябва да се спася и започнах да тичам със все сили към началото на гробището. Почувствах обаче силен тласък, а миг след това се озовах във въздуха. Съществото ме беше хванало, а очите му, които придобиха чисто червен цвят, ме изпиваха. Захвърли ме с такава сила, че се събудих в болницата. В съзнанието ми беше запечатан единствено образа на това същество. Прекарах два или три дни в болницата като през това време не спирах да мисля за случилото се на гробището. Знаех, че трябва да се върна там, независимо от ужаса, който причиняваше онова същество о мен. Трябваше да разбера какво бе то, защото по всяка вероятност именно то беше убиеца на чичо ми.

IV. Смехът и тишината

Бавно и несигурно прекрачих портата на земята предназначена за почивка на мъртвите. Там където черната сянка с дълги пипала и дяволски червен поглед се криеше или пък може би дебнеше. Още при първите ми крачки по, все така, мократа и кална почва усетих хлад и чувство за тегнеща опасност, онова особено и пораждащо параноя чувство, че някой те гледа се яви в мен. Направих още няколко крачки и съвсем неочаквано на пейка пред мен видях някакъв човек. Той беше облечен съвсем официално – в черен костюм, черен панталон и черни обувки, не обаче вида му беше странен, а поведението. Смееше се истерично и силно, затова го приближих и запитах :
- Извинете, защо се смеете на такова място ?!
- Е, как защо ? Току-що погребаха още един ! Ха-ха-ха – и продължи да се смее още по – силно и истерично.
Безкрайно странно, но нямах време да се занимавам с този навярно полудял човек. Продължих навътре и когато истеричния му смях вече не се чуваше пред мен се яви съществото, което почти ме беше унищожило. Гледаше със същия онзи кръвожаден поглед, ала вместо да ме прати на оня свят при чичо ми…, тоя път то започна да говори на човешки, разбираем език :
- Погребаха още един ! Защо не разбираш !? Това е смешно !
- Ти ли уби чичо ми, изчадие такова ?! – изкрещях пред него аз.
- О, да, ха-ха-ха. И него погребаха… - продължаваше да се смее истерично то – Виждаш ли, някога и аз бях обикновен човек като теб, само че продадох душата си и получих вечен живот в замяна.
- Какъв живот само… та ти не си човек !
- И за какво ми е да бъда, като мога да съм нещо много повече ! Мога да гледам на смъртта с презрение и да се смея, гледайки как простосмъртните падат под удара й. Ха-ха-ха-ха – и се изпари пред очите ми, смеейки се.


Епилог

Никога повече не видях съществото, нито пък със сигурност узнах дали то е убило чичо ми. Знам само че трябва да живеем живота докато имаме възможност, защото когато смъртта дойде да ни вземе, дори да продадем душата си, няма да имаме възможността да бъдем живи отново. Ще съществуваме между тихите сенки и ще ги украсяваме с тъжния си смях, но не ще можем да се върнем пак – нивга!

[Preacher]

Знаеш ли, с теб имаме бая допирни точки.
Изключвайки Кататонии, Тайп Оуове и прочее музики, аз по едно време бях невъобразимо зарибен по диаболичната литература и готическите разкази, запали ме Светослав Минков и бързичко преминах към По.
Очевидно не съм единствения, който е очарован от експресивната му многословност и прекомерната душевна описателност .

Ключово обаче за него според мен е тихият ужас на полудяващия човек и според мен трябва да заложиш малко повече на психологията на побъркания, убиеца, привидно нормалния, но де факто избил чивиите си човек. Винаги това е било доста по-интересно от директната конфронтация на реалността със свръхестественото. Просто защото винаги при второто можеш да разграничиш реалност от измислица и да стаиш страха, колкото и майсторски да е провокиран.
Докато при задълбаването в психиката... никой не знае. Нямаш представа какво става там, всичко е истинско, всичко е възможно. Точно това я прави толкова ужасяващо страшна.
Най-шизофренично налудничавите филми и книги си играят именно с това. Те са и най-въздействащите.

[scion_of_storm]

Тайст

Загубихме всичко
дори това, което
бе плъзнало като змия
извън нашите ръце.

Бяхме предадени уж
под майка Тъма -
и бащата Сянка
в Куралд затвори сълза.

Ала горчив камък са
тихите признания.
Сам предаде се народа
всред меч кървав
флаг така злочест
на нечии ужасни страдания.

Сами убихме си честта,
убихме Емурлан.
За дар сакат и кървав
платихме ние, о,
платихме ние страшен дан.

В зората на изминат път
виждам наведени глави.
Предадохме ги –
и под златотото горещо
крехко прикрита плът;
и воинът с копието вещо
понесъл в сърце си
най-страховити тегоби.

Чуй вятъра, Едур,
загубен е за нас.
Тъжно е, нали?
Без Емурлан
не остана ни
дори немощен глас.

*Писано по "Малазанска книга на мъртвите" на Стивън Ериксън.

[LordZombie]

Бездната е дълбока

Бездната е дълбока. Безкраен е мракът. Плахи стъпки, а в далечината крехко дете ходи бавно, държейки малко камионче в ръка. Започва да тича напред към светлината и изпуска камиончето.
- Хей, момче забрави си камиончето ! Изчакай, момче !
Но то не чува, а навлиза в светлината, сетне изчезва в нея.
В средата на пътя крачи млад момък. С войнишка мешка на рамене, крачещ устремено и бързо напред, с поглед на орел. Вижда светлината, захвърля мешката и тича като жребец към нея.
- Момко, чакай, ами мешката ?
Ала не чува ме, уви, бързо влиза в светлината и изчезва в нейния блясък.
Малко пред мен старец едвам пристъпва, подпрян на бастун и изгърбен. Тъжния поглед в очите му, превръща се в светещ пламък щом зърне тази, тъй, известна светлина. Захвърля бастуна и бързо се устремява към нея.
- Дядо, дядо вземи си бастуна !
Не от глухота, ами от заслепеност той ме не чува, а крачи напред. И изчезва в светлината.
И така цяла вечност се повтаря… тръгват си и се връщат, а кога ли ще е моето време ? Дълбока е бездната. Мракът е безкраен…

[Helloweencheto]

R.I.P my Friend!

Don’t turn your head back to the wall,
Don’t close your eyes and wait for your fall…

Очите ти-звезди в мрака,
светеха и фар ми бяха,
а днес угасна светлината,
останаха сълзи в душата!

Само спомен без забрава
в сърцето ми завинаги остава!
Не мога да те видя вече,
остави ме-отиде си далече!

Няма ги вече твоите ръце,
не мога да видя твоето лице,
остана само черен гроб,
на който да скърбя веков!

Всеки ден те търся с нова надежда,
но тя бавно отлита в черна одежда!
Чувствам,че витаеш близо ти
и ме пазиш,както бе преди!

Липсва ми усмивката ти блага,
плаче басът-твоята китара!
Дано един ден,дори в друг свят
да те видя отново приятелю млад!

Там-в синята шир си сега
и вече си истински ангел-с крила!
И не забравяй завинаги ти,
че те обичам дори да боли!

***
В памет на Кольо

Отиде си един добър човек,
а за моята болка вече няма лек!
Сега си моята звезда,
която няма да угасне никога!

Не мога да повярвам,
че вече те няма,
и всеки ден за мен
сега е една драма,

спомените ми изплуват
дълбоко от сърцето,
а капките сълзи,
се стичат по лицето!

Очите ти не греят вече,
в мрака на нощта,
а китарата безмълвна
търси твоята ръка!


Слушам нашата песен,
и мисля за тогава,
как часове наред
говорехме си двама!


Надявам се един ден
във вечността,
да видя дори за миг
отново твоята душа!

За мен ти винаги
ще си приятел скъп,
когато ще обичам
до посления си дъх!

***

Обещание

Поглеждаш в дълбините на душата,
Поглеждаш в тъжните очи...
Изправяш се лице в лице с тъгата,
А вътре в тебе болката кипи!

Около теб морето е безкрайно,
Морето от изплакани сълзи...
Около теб витаят много мисли,
И много спомени забравени...

В сърцето няма вече нищо -
Ни радост, болка, ни тъга,
Там има само тежест безгранична,
Една огромна празна самота!

И пита те душа ранена
Защо отново нея я боли?!
Какво да кажеш?! Тя е уморена
От болка, мъка и безкрай сълзи!

Дали ще се събудиш утре?!
Дали ще има слънце и мечти?!
Аз знам, това не те интересува,
Защото чувстваш - ти изгубен си!

Дали ще имаш силите да станеш?!
Да продължиш с вдигната глава,
И на живота да се радваш,
Да литнеш в нови небеса!

Дано един ден болката отмине,
Дано отново се усмихнеш ти!
А дотогава аз ще съм до тебе
И след това, и винаги!

****

Истинския живот

Поглеждаш в дълбините на душата,
Поглеждаш в тъжните очи...
Изправяш се лице в лице с тъгата,
А вътре в тебе болката кипи!

Около теб морето е безкрайно,
Морето от изплакани сълзи...
Около теб витаят много мисли,
И много спомени забравени...

В сърцето няма вече нищо -
Ни радост, болка, ни тъга,
Там има само тежест безгранична,
Една огромна празна самота!

И пита те душа ранена
Защо отново нея я боли?!
Какво да кажеш?! Тя е уморена
От болка, мъка и безкрай сълзи!

Дали ще се събудиш утре?!
Дали ще има слънце и мечти?!
Аз знам, това не те интересува,
Защото чувстваш - ти изгубен си!

Дали ще имаш силите да станеш?!
Да продължиш с вдигната глава,
И на живота да се радваш,
Да литнеш в нови небеса!

Дано един ден болката отмине,
Дано отново се усмихнеш ти!
А дотогава аз ще съм до тебе
И след това, и винаги!

***
Стига толкова за сега:)

[scion_of_storm]

Скица

Ще нарисувам скица
тя е черно-бяла
с мастило от синьо.

Казвам й тролей.
И отгоре свети число
позлатено от лъчи.
Девет.
Девет в черно блести.

Там всъщност,
тъй ще кажеш ти,
няма нищо интересно.
Просто един младеж
с тъга в помръкнали очи.

Скицата започвам, и
размазани,
мастилени
думите хвърчат:
горчивина в зелено
и ярост в червено.
Под Деветката летят.

А има ли значение?

Кой каза това
да го мигом удуша?
Аз не искам
ни причини, пък
камо ли следствия.
Не искам изсумтяване;
нито жадувам за гък –
чакам само последствия.

Защото в скицата
пробужда се емоция.
И всред черно злато
хващам я като пеперуда:
прах по прах
паметник вечен става.
А скиците, приятел мой,
те вечно ще стоят –
не знаят те низини
нито пък хорска слава.

[scion_of_storm]

Безгласен

Колко беше нужно?
Колко скършени меча
и знамена пропити във кал
за да приема загубата
и да потопя ръцете във жал?

И колко тела броих
за да намеря себе си там.
Колко „Аз” поредни избих
и застанах в телена ос
на глътки поел моя си срам?

Кор дарей, копие нощно
Сейа дуун, черни очи.
Едур и Емурлан свирепи
в кърви – камъкът стои.

За мен вече няма име
от днес друг се зова.
Вълната на Сянка изми ме
океан ще ми мие трупа.

И хладка, стоманата грее
ковач нов меч стои и кове.
В пещта плам мрачен тлее
Сянка гори с нова душа
А отвъд нея бушува мръсно море.

*използвани са наименования от поредиците "Малазанска книга на мъртвите" на С. Ериксън и "Колелото на времето" на Р. Джордън.

[cunt]

днес ще се изявявам на това събитие, четеейки свои неща. още няколко човека също ще представят поезия.
каня, ако интересно звучи вам.

[stage]

разбий ги.

[beyondtheblack]

Без колебание бих посетила дори дупката с паяжини, мръсотия, скъъъп алкохол и посетители като Миодраг Иванов, за да чуя антипоезията ти - за жалост, не съм в София.

В дадения линк се апологизира Шарлот Генсбург, от което ми става твърде доволно. Пуснах нейна снимка в темата за актерите, но никой не зацепи.

[cunt]

стейдж, благодарности искрени. ще ми се да можеше да дойдеш и да се видим. казвай когато минаваш насам...
<3

beyondtheblack, тъжно, че някой който би извлякал известно позитивно усещане от цялата работа, няма да има възможност.

[beyondtheblack]

Да беше известила няколко дни по-рано, щях да присъствам. Казвай другия път по-предварително. Ако действително бих извлякла позитивно усещане, толкова повече съжалявам.
Успех.

[LordZombie]

Бариерата на живота

Пролет ли бе, лято ли, есен може би, а най – вероятно зима. Все поглъщаща и непрощаваща студенина цари под небето. Спокойствието прераства в меланхолия, а тя е най – красивата форма на тъга известна нам. В нея се крие нещо много повече от временно чувство, тя може да се превърна в начин на живот.
А зимата бе красива. Тъжната красота, която предизвиква края на годината и смъртта на природата са несравними. Обичах това време на годината, защото идваше след златната есен, през която живота и смъртта се борят, ала винаги в края смъртта побеждава. Е, нали най – красивото нещо в живота е края му – крехката и идваща без покана смърт. Тази година бях на посещение на стар приятел от детските ми години. Той живееше сам в отдалечена къща в края на голям град. Живееше в квартал с лоша слава, където ставаха множество убийства, кражби, изнасилвания и редица други актове на злодеяние. Къщата беше старинна, но притежаваше изящна прелест и пораждащо топло, дори меланхолично, чувство у мен. Имаше огромен хол, където се намираше камината, до която имаше стар, дървен люлеещ се стол, а две-три крачки вдясно бе и голямата библиотека, чиито рафтове бяха пълни с най – различни творения на изкуството. Към средата на стаята имаше малка масичка, на която обикновено имаше бутилка уиски и две-три чаши отстрани. Приятелят ми – Чарлз, който беше скромен човек, обичащ спокойствието и тишината, често обичаше да посяда край камината и да чете в продължение на дълги часове. Тишината ни правеше толкова близки, можехме да стоим заедно часове, дни дори без да си кажем и дума, а в същото време да се разберем прекрасно и чувстваме превъзходно. Той закъсняваше много рядко, почти никога, а в редките случаи, в които му се налагаше то бе само с по минута-две. Много мразеше, когато се налагаше да закъснее, затова веднага след като се е прибрал, закъснял, започваше да се извинява, след което цяла вечер беше в по – особено настроение, заради това. Не ми го казваше, но аз усещах, че се ядосваше именно заради това.
Една вечер, съвсем неочаквано, него го нямаше и аз седях край прозореца, гледайки залеза и наслаждавайки се на красотата му. Чарлз трябваше да е вкъщи преди пет минути, но аз реших, че просто му се е наложило да закъснее повечко. Даже се бях подготвил да го успокоя, тъй като знаех, че ще бъде разстроен, когато се завърне. Неусетно как съм заспал, обаче, а щом се събудих навън вече беше тъмно, в стаята властваше сумрака, а от приятеля ми нямаше и следа. Започнах да се притеснявам. Беше недопустимо за него да закъснява с толкова! Закрачих неспокойно в кръг из стаята и след малко съвсем тихо чух скърцането на вратата. Това беше Чарлз – лицето му беше ужасно бледо, очите му бяха широко отворени, а пръстите му трепереха зловещо. Държанието му също бе странно, защото вместо, както обикновено в такава ситуация, да започне да се извинява той влезе вътре и седна на стола, на който до преди малко бях поспал. Започнах да го питам разтревожено, какво се е случило и защо не се е прибрал на време, но нямаше никакъв знак, че възприема това, което го питам. Беше като хипнотизиран, сякаш някой беше промил съзнанието му. Нещата ставаха все по – странни, защото в следващите дни Чарлз съвсем се промени и вече не приличаше на човека, който бе преди това. Всяка нощ закъсняваше и се връщаше по начина, по който описах, спря да ми говори и вече не можех да разбера какво чувства и мисли. Една вечер, когато се завърна късно през нощта, той влезе, но този път погледът в очите му бе съвсем спокоен и дори задоволен, ръцете му вече не трепереха, а най – странното бе кръвта, която видях да се стича по врата му. Забелязвайки, че гледам към нея, той хладнокръвно я избърса като за пръв път от седмици насам ми проговори :
- Някаква проклета птица ме нападна. Оттам е кръвта. – рече ми той с нисък, спокоен тон и твърде странен акцент.
След това той седна на стола до прозореца, погледна за секунда-две луната, сетне извади от нейде голяма книга с тъмночервени корици и зачете от нея. Външния вид на Чарлз също се промени. Той започна да носи дрехи от преди век, такива каквито отдавна хората не носят, лицето му бе с постоянен блед, направо бял цвят, а тялото му омършавя и отслабна. Една сутрин, тайно, надникнах в стаята му, а него го нямаше. Реших да вляза вътре и с ужас видях, че в ъгъла има ковчег, който даже бе съвсем топъл. Леглото пък бе затрупано с книги и изглежда отдавна не бе използвано по предназначение. Едва в този момент, ума ми бе пропит от ужасяващата мисъл, че моят скъп приятел се е превърнал във вампир. Твърде много пораждащи съмнение факти имаше. Кръвта, нощните странствания, промяната във вида, а сега и топлия ковчег в стаята му. Тръпки ме побиха. Обърнах се и закрачих към изхода, ала в този момент там се появи Чарлз, който застана пред вратата.
- Какво има приятелю, нима се плашиш от идеята за безсмъртие ? – каза вампирът – И аз бях така доскоро, но знаеш ли, сега се чувствам много по – силен и уверен отколкото преди. Кръвта на смъртните прави моето съществуване безконечно. В всяка капка кръв научавам истините на живота, които преди това можех само да мечтая да разбера. Е, какво ще кажеш, приятелю, не бъди глупак ! Ела от безсмъртната страна на живота ! – продължи той.
Оттам насетне, писък прониза нощта. Живота ми бе отнет. Смъртното ми съществуване бе прекратено и аз преминах от другата страна на бариерата, там където няма страх и глупост, а има само безкрайност, мъдрост и красива тъга.



съвсем зелено, още.

[MadHatter]

Имам 4 мънички забележки към предишното ти писание, което всъщност доста ми хареса и затова ги правя.

"В средата на високите летни температури" - това по-скоро не звучи като "средата на лятото" или някакъв конкретен период от време, а по-скоро като "средата на температурата" :/

"образуван при падането" - по-скоро "получен" или "останал", обикновено, но поне стои на място и адекватно.

"същество о мен" - същество У (или в) мен , о е друго :>

"Захвърли ме с такава сила, че се събудих в болницата." - Излиза, че е захвърлило толкова силно, че героя е прелетял разстоянието до болницата и се е събудил там след като е паднал директно на леглото. Направи малко уточнение, че човека е загубил съзнание или нещо в тоя дух.

[Babata]

http://baba-alkohol.blogspot.com/

[scion_of_storm]

Ветрен повей

О, чуй
над Пейл и Ю’Гатан
повей пее с’ съсък
и всеки ветровит вътък
буди спомен, печал и блян.

И Рейк със сребро
вплита нишки в Драгнипур.
И от разцепено стъбло
раждат се нови две души
самотни и студени те – уви.

От север Джагът идат
всред кърви и каменни Имасс.
Седми винаги е наший град
и тиха, сянката си ни стои -
там, заключена в Малаз.

А сега картата от прах
с лъч паешки прекрой
и нека с теб помислим на дъжда.
Защото приликите, комай
между там и тук стоят безброй –
като всяка капка от човешката ръжда.

*използвани са наименования от поредицата "Малазанска книга на мъртвите" на С. Ериксън.

[Twilightfall]

Хах, яко е, в behemoth-ски стил. ;р

[scion_of_storm]

Б.

Старателно
Забърсвам късовете
И с прах измивам очите
Уморени, уловени.

И уж гледам
Наблюдавам прозорци хиляди.
И уж гледам
А всъщност те гледат моите очи.

В рибарската мрежа
Загубих пясъчната си душа
В късове лъжлива победа
Прозореца затворен
Така и не успях да строша.

Без писък и без звук
Ръцете докосват тиха празнота.
Не знам дори къде е „тук"
А истината пак оказва се лъжа.

Нищо, казвам
И коленете чупя пак.
Роден отново във боязън
Плюя светлина, поглъщам мрак.
Просто плюя и поглъщам мрак.

[LordZombie]

Завинаги в нея

Тъмни облаци небето помрачават, ледени лъчи храбреца не спасяват,
и гръм и светъл удар вой надават, всички люде вече се страхуват,
а нейде сред безкраен мрак лежи тяло ранено, разкъсано, студено.
Умрял храбреца там отдавна, с неговите кости вълците пируват.
Паднал жертва на война безславна, само вълците пируват.

Върбите плачещи в наклон, гали вятъра всеки техен клон,
майка сиромашка не дочака, син й първи в бащина къща,
скитница остана – стара, мършава и тъжна – да дири светлина.
Сърце й не приема тежката съдба, че син й не ще се връща.
Тръгва смела и безстрашна старата жена, без син не ще се връща.

Сълзи по лице й потичат, в живота собствен думите се вричат,
но намира сиромашка майка син й първи, паднал, смачкан и пребит
вълци, псета разбягват се завчас, че изяли юнака – жив бил преди час.
С рана в гърдите лежал и чакал сетний зов, от война се върнал бит.
Сине – зарида майка – що ли те оставих, да отидеш, да се върнеш бит.

Слънце засиява и с топли лъчи небето ранно осветлява,
Нощ отмина, война замина, синовете останаха в нея.
Майки плачат, но не би, да върнат тез’ що умрели са, уви.
Загинаха децата на войната – останаха завинаги в нея.
Да е свободна Родината! А, те погребани завинаги в нея!

[Chimera]

От колко време не съм писала, не е истина...

Мириша на боя

Мириша на боя.
Пръстите ми някак са
синьо-посивели,
сякаш изгорели
в ледения студ.

Мириша на боя
и вкусът на моя труд
е някак стипцав, до горчив,
някак сладко пепелив
и почти е захаросан до лютивост...
но прахосан.

Мириша на боя...
и четките ми сгърчени,
разрошени, съдрани
и груби като мойте длани
се въргалят в цветове,

а жилещият разредител,
на хиляди идеи покровител
бавно се просмуква в мойте сетива.
Мириша на боя.

[scion_of_storm]

отново има присъща женственост, като едно..90 % от нещата ти.

---

Зимни ковачи

Ако ти кажа за омраза
ще се изсмееш тихо
и ще си изключително прав.
Но пък чувствам проказа
как обсипва стъблата
и разяжда перфектната сплав.

Ако пък изпея за лед
ще вдигнеш учудено вежди
и ще се вкопчим въ’ него.
И през скрежните мрежи
ще ми посочиш навсякъде и навред
пукнатините в моето его.

Истината е, че няма начало
затова раждаме отрочето Край
с разкъсани, сълзливи утроби.
Новороденото значи отново умряло
и сняг покрива ръцете на Май –
затвор леден за нас, нищожните роби.

И нека с изтръпнали ръце да ковем
и дерем гърлата в изгубени трели.
Душите да се обърнат в груб чернозем
последна песен за студа най-сетне изпели.

[scion_of_storm]

Вода

Вода
и в нея се давиш
в спиралата на една тръба
чуваш – и крещиш;
ехти само плясъка
на студената вода.

А си на 14
и те е страх от студа
и животът е започнал -
изгрял е просто едва сега
а вече трябва да умреш.

Вода
и после – нито звук
и омекнало детско тяло.
Родителите плачат
виждаш ги, но не „тук”
и всичко някак е...
...умряло.

Трагедии
са контура на моя живот.
Събираш и жънеш
досущ изморен жетвар –
този път жътвата става
в най-грозния
механизиран
ужасяващо воден
завод.

19.07.2009, на Кларк.

[scion_of_storm]

Gotterdammerung

О, аз гледах
гледах как убиха Балдр.
И как Тангра небесата смеси
и от тях роди нашата земя.
Плаках, когато се Мориган намеси
и изтръгна в мрак всичките крила.

И с Дионисий вино пих
до Прометея кървите споделях.
За Афродита написах стих
после в моредънно плато срещнах Еа.
Хадес костите ми изгори,
о,
Ерешкигал плътта взе и изпи.

Духът на тези земи е прекършен
сълзи съхнат по вкаменената пръст.
И прахта с празнота не ще остържем
забихме Майка и Деца на черни кръст.

Листата вият като жадни вълчища
стъблата метат с кръвнодевичи коси.
Мъртви, мъртви в килим, безкрайни пълчища
алена зеленина всред душите горски цари.

Аз гледах как братът мой, скъп брат,
сам Перун прониза, прониза и уби.
Ридах всред поляна до богиня Палада
когато ловец смъртен с барут нея срази.
И бях корен, и бях имел, и бях мъртъв
всечен в скалата, всечен бях завинаги.

Бях ваш, бяхте мои, бяхме наистина сами -
И когато ликовете божи човечеството
със стомана студеноока извърна
там, на тихата поляна, загубих вечно своите очи.

[Во Царствии Твое...]

^ !!!

[scion_of_storm]

Коркова епопея

Шибано
изплюта горчилка
да, шибано –
човешка, разбита
досущ коркова глава
безжизнена острилка.

Сърбеж по хромния съсъд
реакция, ала хронична.
Инстинкт викат му
овъглява блестяща плът
всеки ден и всяка нощ -
по заповед изрична.

Аз четох за едно дете
то изхъхрило ужасно
/да, ужасна работа!/
със звука на електрически трион.
И горчилката омастилило,
заколвайки майка и баща.

И после тикнали го
и, понеже е дете,
/разбираш ме, нали?/
главата му разбили
ръцете в кръг извили
очите сетне му изболи
оставили само кръв
кръв, казвам, и сополи.

А този изрод непорочен,
тази неземна красота
със жар и сероводород
плюл горчиво, дръзко
в подпухналите им лица –
един така умопобъркан
цинично девастиращи анод.

И те отстъпвали, о, да
идиот до друг идиот
а детето плюело киселина
едно мъртво телце, овъглено
прашно на металния им под -
закопитено право всред
горчилката на хорската съдба.

[Chimera]

^ Знаеш ли, четейки това се сетих за "Песен за човека" на Вапцаров...
Отделно от това - доста необичайно, радва ме

[scion_of_storm]

е, все пак
и аз вярвам в човека
плюещ, макар, в другите хорски лица.
разчупващ и човечен, различен и затова - неприет.

все пак ако не вярвам, работата е обречена. ;п

иначе Вапцаров още ми държи жилка, хем не съм се старал да е, май самия изказ е подобен.

мерси.

[scion_of_storm]

Пясъчен пазител

Седя и пазя
един бряг
който отдавна
стои така откраднат.

Но го пазя
през мъгли
и фалшиви ласки
вълните газя
и в слънчеви лъчи
очерням светлите окраски.

А отпред –
безмълвен строй.
Вдигнати мокри глави
и надига се
един неописуем вой
о, пясъкът започва да кънти.

В епицентъра стоя
бясно хвърлям кал
там, сред пясъчна вода,
на границата на света
браня своя дом –
жив!
жив, о жив!
ала така ужасяващо умрял.

[LordZombie]

Хората от рода на Феникса

Преди множество лета в градчето „Ne me dis pas”*

братя Елиен и Жулиен живели в тираничен плен.

Делели сляпата съдба, изродени от дяволска ръка

облечени в „горящата искра” - водела ги участ зла.



Туй що докосвали – на мига – отивало при пепелта

вълшебни феникси в реалността; живеели в самота.

И нивга не узнали, що е туй, весела да е песента,

искали да рисуват живо, а картината излизала в сиво.



И скоро решили да спрат болката, неуспеха и страха.



Множество лета след това в градчето „Ne me dis pas”

братя Елиен и Жулиен умрели в тираничен плен.

Спрели сляпата съдба, убила ги искрена добрина,

че щял цял град да изгори, ако Жулиен ги не спаси.



И сторил туй що го изцерило от скръбта.



В миг на жертвата прекрасна, сякаш Огнен бог ги тласна

братя живи досега; превърнати във феникси на пепелта.

С дъх изненадващо леден те проклели своя зов последен,

че са грешка на природата, хора от на Дявола породата.



И горели в Ада, затуй, че проявили жалостта.





* Не ми казвай ( фр.)

[Ulair]

^ Влияние от По ли долавям в последните ти творби?