Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

24

4 часа е ритъмът на сърцето ми
пулсиращ в твоя
забравил земните граници
забил се в небесата безсловесно.
Навън е мрачно, в облаци сиви
в очите ни не спира да вали –
вечно нарушават ни покоя
вечно между земя/небе боли.

Още 4 часа е дъхът ни
изстинал в мъгливи отсенки
загинал в битка времева
вклинен между светли сенки
разбити сред мътни небеса
а в очите – не спира да вали
ала болката все още може да кали.

Аз и ти ще се извисим
в гръм на дракони от абанос
опашка/нокът/тяло
във възторг ще изкрещим
счупили и последния мост
счупили и последния мост.

16 часа страдаме в тих ни свят
и ходим боси и безлики
сред намръщен и умиращ град
- откъснат, в мрак замръкнал
откъсвам от самото си сърце
ален нокът – най-ценния ми цвят.

Сис

[Chaotic One]

Поредният опит.. :Р

„Огън"
Събуди се с тази мисъл, но тя не беше негова. Бързо я забрави и тя бе заменена от леко гъделичкащо усещане за нещо не на място.
Тениската му беше подгизнала и полепнала по него. Някак успя да се подсмихне. Поне треската му отминаваше.
От прозореца се процеждаше бледа светлина и той осъзна, че е сам в спалнята.
Джен сигурно спеше в хола докато той боледуваше.
Намести се по–удобно на мократа възглавница и се наслади на хладината й. Искаше му се да отиде при Джен, но усещаше, че не може дори да си надигне главата.
Колко ли бе боледувал? Бе загубил всякаква представа за времето. Единствено имаше откъслечни спомени как жена му се го наглежда.
Замисли се за нея и без да усети сънят отново го пое в прегръдката си.

Рейв отвори очи.
В стаята беше тъмно. Нима беше проспал цял ден?! ..или повече?
Не помнеше кога се събудил последно. Бавно се надигна от леглото и се опита да се изправи. Леко залиташе, но иначе краката му го държаха.
В главата му се прокрадна странна мисъл: „Скоро, много скоро."
 Той я отпъди и заситни към банята. Тъкмо се насочи към душа, за да отмие лепкавата пот и отново му се натрапи чужда мисъл:
„Не бива да вдигаш шум" – не му се стори странно, че не бе негова и се съсредоточи над факта, че бе разумна.
 - Ако пусна душа може да събудя Джен и Томи. – промърмори под нос и се учуди, че се оправдава пред себе си.
 Със съжаление се отдръпна от душа и наместо това отидe до мивката и наплиска лицето си с хладка вода. Докато се подсушаваше се вгледа в отражението си в огледалото. Лицето му беше изпито, имаше сиви кръгове около очите и брадата му бе набола. Изглежда наистина бе боледувал дълго.
„Нищо ти няма" – обади се тънко гласче.
„ Да, скоро. Скоро." – отвърна друго.
 Рейв напълно ги пренебрегна и продължи да се гледа в огледалото. Всъщност,изглеждаше доста добре за някой прекарал, съдейки по брадата, 4-5 дена на легло с треска.
Върна се в спалнята и реши поне да се отърве от още влажната тениска. Подбра си едни стари оръфани дънки и чиста тениска и приседна на леглото.
А сега какво? Явно бе спал доста време тъй като въобще не се чувстваше уморен. Леко замаян, но не и уморен.
„Сега ще си помислиш за нея и това, което ти причини" – заяви твърд и заповеднически глас.
Рейв не го пренебрегна.
 Коя беше „тя"? И какво му бе причинила? Той не помнеше нещо такова.
„Тя. Тя ти причини това и ще причини същото на Томи." – този път се обади едно по-настоятелно гласче.
 - Тя? – учуди се Рейв и след миг в главата му избухна хор от отговори:

 „Тази, която те лъже."
„Тази, която иска да страдаш."
 „Тази, която обичаш."
„Тази, която желае смъртта ти."

Но  кой.. Джен? Нима Джен бе причината да се мъчи толкова време? Не можеше да го приеме, но въпреки това съмненията започнаха да се прокрадват.
Все пак защо се бе грижила за него у дома? При положение, че беше боледувал толкова дълго тя трябваше да го заведе в болницата или да повика лекар, а той не помнеше посещения от такъв.
 „Да, тя." – хорово казаха гласовете.
Рейв леко се задъха. Дишаше тежко, но не от ярост. Нима съпругата му беше готова да го убие? Да убие сина си? Нима бе способна?
Колкото повече се замисляше толкова повече се убеждаваше, че е така, а онези в тила му сякаш кимаха одобрително.
Но каква бе целта й? Какво щеше да постигне? Може би да се освободи от отговорността. Може би от омраза, а може би.. Може би се бе побъркала. Той потрепери.
„Трябва да бъде спряна." – отново се обади заповедническия глас.
 Но как? Рейв нямаше никаква представа. Трябваше да я спре, не можеше да й даде Томи..
Изведнъж дишането му спря. Томи!
Мъжът излетя от спалнята и нахлу в стаята на сина си.
Томи лежеше неподвижно на леглото. На шкафа до креватчето имаше струпани лекарства. Значи все пак бе боледувал!
Рейв приклекна и положи ръка върху челото на момчето. То бе хладно.
Сълзите започнаха да напират и той не можеше да ги задържи. Издаде тих стон и ги остави да потекат.
Беше закъснял. Не бе успял да го защити.
 „Но можеш да го отмъстиш." – каза едно нова по-разумно гласче.
Съчувствие липсваше в него и Рейв бе доволен от това.
 - Да го отмъстя.. – каза хрипливо сякаш да опита думите на вкус.
С все още зачервени и влажни очи той потисна хлиповете си и се надигна и заедно с него се надигна и гнева му.
 - Ще отмъстя. – заяви решително и отново положи длан на главата на детето и погали косата му.
 „Знаехме, че няма да ни разочароваш, че ще прозреш истината." – отвърнаха хорово гласовете.
 „Сега ни кажи." – започна заповедническия.
 „Какво искаш да сторим?" – довърши разумния.
И тогава отговорът дойде сам.
- Да гори. Всичко да изгори. – злобна усмивка разтегна мокрото му от сълзи лице.
Никой не му отговори, но той усети вълни на одобрение в ума си и се разсмя с горчив, хриплив смях. Щеше да отмъсти и възнамеряваше да му се наслади.
Усмивката му се смали, когато за последно помилва сина си и сетне се запъти към гаража.
Всичко необходимо беше там.
Слезе тихо по стълбите и се запромъква през коридора.  Мина покрай хола и там видя смътни очертания на нещо върху дивана.
 Джен.
Той сви юмруци така, че кокалчетата му изпукаха и продължи към целта си. Щеше да се сдържи поне още малко.
Отвори вратата и никак не се изненада, че колата не беше там. Джен не понасяше присъствието й там. Така й не я разбра. За какво, по дяволите им беше гараж, ако не за колата?!
Поне другите неща не бе бутала.
Двете туби бензин си стояха на една от лавиците до стената. Той ги взе и след като изрови едно старо въже се върна в къщата.
Съпругата му (той потръпна от факта, че може да я нарече така) спеше непробудно.
Рейв примъкна един от дървените столове от кухнята и вдиша дълбоко. Време беше наистина да действа. Зъбатата усмивка отново се появи на лицето му и той се надвеси над Джен.
Ръцете му хванаха раменете й и я надигнаха, след което се обвиха около врата й.  Приглушен писък се отрони от гърлото й и очите й зашариха из тъмата, търсейки с поглед нападателя.
Той видя блясъка им в бледо осветената стая. Ужасът в тях го радваше. И то много. Зъбите му скръцнаха, но усмивката си остана.
- Спокойно, Джени. Аз съм. Твоят любящ съпруг.
Тя сякаш се отпусна в ръцете му, но ненапълно. Все още усещаше колко е напрегнато тялото й.
Рейв я изправи и със сила я натисна на стола, където едва я задържа докато я завързваше. Боледуването явно му се бе отразило. Беше по-слаб отколкото си мислеше.
- Рейв? Рейв какво, по дяволите.. Пусни ме веднага! – Джен викаше и се опитваше да се измъкне, но безрезултатно.
- И какво ще стане като те пусна? - Рейв се изкиска. – Ще ме отровиш както стори с Томи? И после какво?
- Томи? Томи си е добре. Докторът му даде успокоителни, за да поспи и..
Той не я остави да се доизкаже, а натика парцал в устата й. Парцал, който се надяваше тя да успее да изплюе по-късно. Слушаше му се музика. Той се изкиска по-силно и се зае да отваря тубите с бензина.
Най-напред оля хола и сетне обиколи и другите стаи на двата етажа като избегна тази на Томи.
Останалото във втората туба изля върху бъдещата си бивша жена и кикота му се усили при определението.
Джен се дърпаше и надаваше заглушени писъци през парцала, но единственото, което постигна бе да засили смеха на Рейв до истеричност.
Той се наведе до ухото й и през смеха си успя да прошепне:
- Гори, скъпа, гори. Гори точно както е горял и той. – смехът му беше изпълнен с горчивина, но истеричната нотка така и не го напусна.
Джен се облещи при думите му и, ако я бе видял навярно щеше да се сгромоли на земята и да се затъркаля от смях.
Той се подсмихна и извади нещо потракващо от джоба си. Застана до входната врата и подбра внимателно нещо от кутийката. Проблесна искра и в след миг огнени ивици се застелиха по пода във всички посоки.
Мъжът спокойно излезе и затвори вратата, след което също така спокойно се отдалечи. Пламъците вече бяха обгърнали немалка част от къщата.
Писъците, които последваха един лек взрив бяха като прекрасна музика.
- Значи все пак махна кърпата. – ухили се ехидно.
 Рейв за последно се загледа в творението си и сетне бавно закрачи по тротоара.
Усмивката му почти разполовяваше лицето му.
А и да го хванеха, какво, пък?
Нали беше весело.



"Oh, why are we so sad?
Are we feeling hurt by their evil eyes?
All those empty words..
We are thirsty for pay back?
What would we like to do with the town?
Would we like to make it dance?
Hahahaha!
With the animal
Would we? Would we?
Tell us, what would we like to do?
… Burn it.. Burn it all!.."
                                     -Sonata Arctica
                                          "Wildfire"

[One Shot]

Неотдавна под въздействието на погледа на бившата и на малко осмодекемврийски алкохол мЪ осени творчески дух и сътворих следното нещо, което някои го харесаха, други не го разбраха, трети не бяха толкова напред с английския, че да го разберат, но важното е едно - знам, че като умра ще стане хит.

Upside down turns your life,
some say, when you get a wife
Upside down turns your life,
others say, when you hit a five
Upside down turns your life,
I say, when you fall in love

Love is happiness, some say
Love is god, others say
Love is a mist, I say

Upside down will never turn your life
if you never get a wife
Upside down will never turn your life
if you never hit a five
Upside down will never turn your life
if you never go to parties
where are people not in the list
Because you never know
what can come out of the mist

[LordZombie]

ТЪГАТА НА КРЕХКАТА ДУША
Спомням си как преди войната всичко беше различно. Всеки миг с теб, всяка въздишка, целувките – дълга или кратка, разходките ни. Тогава всичко беше различно, а какво всъщност се промени ?
Дойде студената, жестока война и аз като всеки млад и физически здрав момък бях извикан да участвувам. Зная, ти беше така тъжна тогава, усещах го в очите те, макар и да се усмихваше за пред мен. Дълга и мъчителна бе нашата раздяла тогава и с много увещания за благи бъдещи времена помежду ни и топли прегръдки след благополучното ми завръщане.
Помня деня, в който те видях за последно преди да тръгна на военната си служба. Помня го сякаш бе вчера. Дългите ми коси се развяваха от силния вятър, а ти стоеше на прага на дома си и не искаше да повярваш, че може и да се виждаме за последно. Прегърнах те сълно и тогава усетих трепета на крехкото ти сърце. За последен път...
Войната бе тежка и сурова. Дори и в най – тъжните си и меланхолни представи, не съм мислел, че когато се върна теб няма да те има. Доста често пишех писма, които нямаше как да ти пратя, ала пишейки ги ми носеше малка душевна утеха.
Минаха около шест месеца, когато войната най – накрая приключи и аз тръгнах с изражение на измъчена радост към мястото, където бях те видял за последно. Ала щом стигнах там, какво ли чувство порази бедната ми душа ?!
„Тя почина, сърцето й не издържа” – казаха ми. Но защо, защо, защо ? Защо не можа да понесеш геройски изстрелите на съдбата и не дочака завръщането ми. Защо се бе родила с проклетото си прекрасно, но и слабо сърце. Сърце пръснало се под напора на ужасната и тягостна вест, която всеки момент може да съобщи за краят на любимия или пък по – лошо, въобще да не пристигне с дни, седмици...
И сега полагам шест червени рози на гроба ти, по една за всеки месец, в който не бях с теб. По една за всяка глътка вина, която изпитвам постоянно. Вината, че ме нямаше до теб, не бях там, за да спра малкото ти сърце да спре. Гледам красивите ти очи, алените устни, нежното лице, хубавата коса, но уви снимката ти стои срещу мен и гледа със студенина и празнота. Защо те няма...
А си спомням как преди войната всичко бе различно. Но нищо, аз те търпя своята болка и ще нося своето тежко бреме вовеки ! А, ти, почивай в мир, скъпи ангел сияен !

[Svetyl]

^Супер, супер. Леко банална тема, но като изказ е супер. Имам само забележка към последното изречение "крехкий ангел сияен", някак не ми се вързва с предните думи и настроение.

[LordZombie]

А, определено не е от най - качествените ми неща откъм идея или фантазия, но както е казал Кинг, ако не се лъжа, трябва постоянно да се пише, за да се постигне усъвършенствуване. Инак, мерси за коментара и за добрите думи, взех предвид мнението за последната дума.

[the_mess]

Без души

- Има ли добро и зло?
- Има ли значение?
Следвай себе си или те очаква падение.
- А лудостта какво е?
- Измисли я племето,
целящо да премахне съществата с душа,
са ги засипе с пясъците на времето
и масовата роботизация
да затигне и нашата нация,
човешкото от човека да изтръгне вовеки,
за да станат главите ни възможно най - леки.
- Защо ни е да мислим, да разсъждаваме,
на никого ума си да не даваме?
- Нима ти се рубува,
нима искаш същността ти от теб да изплува
изгонена към нищото да се присъедини
и мигом като захар да се разтопи?
- Не те разбирам...
- Не очаквах и дa го направиш.
- Говориш все небивалици, плашиш!
- Е, поне опитах да спася човечеството от падение,
жалко за пропиляното търпение!
Млъквам вече, вдън земя потъвам,
завлечен от металните ръчища,
безполезно явно е да съществувам,
явно няма смисъл да мъдрувам!
Тъй да бъде, щом искате, безумни глупаци!
Ни Бог, ни Дявол душите ви ще успее да опази!
- Защо са ни души,щом сме живи и здрави,
щастливи сме така, макар и с колела зъбчати.
дорде ръждясаме ще водим нашия ограничен живот,
непотребни са ни чувства като омраза и любов!
Деня прекарваме по строго разписание,
диктувано от зеленото обаяние,
по - добър живот от това - здраве му кажи!
щастливи ний ще сме до края,
макар и без души!

Edit: Лорде, супер е! Само се оправи граматическите грешки . Иначе е много добро - семпло, кратко, но такова каквото трябва да бъде според мен.

[Svetyl]

^Супер як стил. Само, извини ме - "рОбува"
Не плачеш? Казваш ми “Недосегаем съм!”
и се обръщаш и далеч отиваш.
И не обичаш. Казваш ми неразгадаем съм
и в миг със маската покриваш
реалността си.
Мислиш се за силен...
Но на ръба си...
.
Не чувстваш? Чувствата са за слабаци
и ме поглеждаш с ледени очи.
Не разпознаваш хубавите знаци
и обвиняваш хората във вечните лъжи
и в лицемерие.
Ти сам си,
нямайки на никого доверие.
.
Веднъж повдигнах похлупака
на твоята фалшива сила.
Ти взе че се разплака...
илюзията се бе разбила.
Илюзията за твоята недосегаемост
и тихата неузнаваемост.
.
Сега стоиш пред своите несбъднати мечти
и гледаш ги с нескрито отвращение.
И знаеш, че сърцето ти тупти,
но с всеки удар следва унижение.
Защото ако беше истински и търпелив
и ако беше някак милостив
човечен,
а не мрънкалото и песимистът вечен,
аз зная щеше да успееш...
Сега сред демоните си живееш.
.
И нейде в дебрите на коравосърдечността
сред прах и пепел е човечността.
Праха от застоелите емоции
и пепелта от застоялите ти чувства
и пепелта от цялото държание... ужасно гнусно.

[scion_of_storm]

Разкъсан флаг

Захвърлени като ненужни
крайници и одежди
затиснати в помията на
живота и неговия пламък
висваме на бесилата;
висваме на бесилата –
и крещим.

Крещим като звяр убит
проклятие земно метнал
крещим и със стареца изпит -
в изгнилите му ръце
таим своята живина
таим своето биещо сърце.

Ние сме Отхвърлените
и в свят от лъжи
сами срещу себе си стоим
плюем срещу дните
и екове земни
с очи изморени все броим.

А бесилата хлопват
щракват съ’ зъби-клуп
не ни интересува това -
в студ живяхме без сърца
щом трябва ще умрем во студ;

Захвърлени!
затиснати!
увиснали глави
чуваш песента ни, нали
чуваш песента?
Свят нов творим с хиляди гърла.

[Chaotic One]

Have you ever had the feeling you were being watched?
I mean the feeling you get when someone's eyes are almost piercing your back. That most unpleasant feeling.
I have it. Oh, dear me, I do. I've felt those eyes for years now but I have not complained, oh no. For if I give away even the slightest sign of annoyance or nervousness I would most certainly wind up dead.
 She has been looking from behind my shoulder for so long now that I have actually grown accustom to her presence. I do not mind anymore even though I did not intend to bring this upon myself. I merely wanted to rid myself of her presence. And I succeeded.. for a while.
 How could I have known that she had the will to stay? How was I to know that she would crave revenge so vigorously?
But unfortunately she has for the past twelve years and she still does. Always watching and waiting for me to acknowledge her presence so that she may dispose of me the way I had disposed myself of her so many years ago. One word, one glance is all it takes to let her do so. But I have managed to escape this fate for far too long to give up now.. or have I?
 During these years I started wondering whether I was right to deprive her of her life? Did I or did I not make an unforgivable mistake? Could I be forgiven? By her?
I couldn't have helped my amazement when I realized the fact that I was.. sorry. I was sorry for the way I had treated her. For the lack of respect, devotion or even fondness I had so freely showed.
  Looking back I wondered.. why did I take her life? I did not have a lover, nor did I have feelings for another. I was simply.. tired. Tired of people as a whole and so I.. I murdered( Oh, damned be my soul, I did!) the one person who loved me, the one person who actually looked past my faults and who.. appreciated me. I did love her, but I was a fool. A fool who could not control his emotions,  a fool who in a moment of weakness and anger struck down his only love!
A fool, oh, what a loathsome fool!
It was then that I decided to end this suffering and grant my darling her vengeance. I turned around and faced the piercing touch. I put my hand out and said:
- My dear, will you accept me by your side once more?
There was no answer, only silence. No movement. I was afraid, but not of death. I was afraid she had denied me the freedom I now so badly desired.
In that moment I felt the cold steel pierce through my clothing and skin and then the agonizing pain came. I smiled and tears burned my face. I could see her eyes, oh, that beautiful green! They were full not of anger but of relief. I looked down at the knife piercing my heart and then back at my one true love and I left the shell that was until then me.
She smiled at me. Smiled! Oh, the joy I felt seeing that wonderful smile once more, the joy I felt from her forgiveness!
I took her hand and we walked away. Away from the past and into the light.

Наскоро обърнах по-голямо внимание на творчеството на По и ми се прииска да напиша нещо такова. За жалост "трагическият финал" беше твърде трагичен и го разкарах. :Р 

[LordZombie]

Звучи като "Морела", ала с щастлив финал. Доста добро, иначе

[scion_of_storm]

Жълта одисея

Пустините навяват тих пясък
сяра в сърцето ми
погълнато от поредно бесило
виснало като жълт лед.
И земята цвърчи
отлетяла в последния тласък
с дъха на нечие жълто червило
всечено в изнурения поет.

Отровен остава дъхът вътре
и пепел гърлото задавя -
в сърцето на сърцата
чувствата обесени увисват.
А гарван отгоре пищи
небесата в катран оставя
и кълве яден краката
в кърви жълти те плисват.

Животът става безжизнен
смъртта ражда живот;
глас иде укоризнен,
ала не е той Гласът.

---

Облаците надвисват и смазват
руква кехлибарен порой
плътта не е плът, а е плат
съдрано зебло в гроб заровено
трън мътен; цвете убодено -
а ключът към него остава си мой
свит и оцъклен;
умиращ под все същия жълти порой.

[scion_of_storm]

Танц из светлокапки

Бурята захвърля небесата
трещи и вятър помита.
Птица сетне
в одежда огнена полита
преражда се и с писък
обявява живота си пред света.

Аз съм птицата;
аз бях мъртъв, древен
със очи склопени
с криле сиви – спрени
отказан бе ключа
а сега мой разкрива се света.

Аз съм птицата;
чуй ми гласа и смеха
жив и дишам огън
вия буря и вятър вея
огнекамък плача
но над него в дъжда пея.

В нокът – ален пламък всечен
чуй ме – смея се на света
със смях от цветя и мечти
обръгнал пръстта
сграбчил в клюн небеса
разперил от слънце пера;
чуй ме, Фортуна –
плюя на твоите граници
и с писък летя над всички земи.

[scion_of_storm]

Слепоочие

Уморени са очите на слепите
търсили спасение отдавна
замъците – отдавна са взети те
покосени от смърт на взора плавна.

Небесата чернеят с мъка натежала
сълзи шибат по хорските стъкла.
Изсъхнали ръце на старица изпищяла
бършат тънка прах от нечия душа.

И с очи безоки ровят въ’ земята
търсят килими от копнежи.
В ням глас горест алена се мята
с дири – най-мрачните палежи.

Уморени са на слепите очите
а в тях гледам всеки ден.
Забравих за връщане следите
сам застинал леден. Уморен.

[scion_of_storm]

25 seconds of shades

The shades quicken near me
hazy sinews of a lost life.
Clawing at fruits of grief
I’ve given up this strife.

As old as I have grown
I count to six – no more.
Six years and I’ll be gone
Forgotten and lost. A lasting bore.

A stranger and a silver fox
threading upon a path of hearts.
Caged like beast inside a box
Sorrow and Silence I call my bards:
they sing a song of olden days.

Tell me no more, lover
/grieve for me no more/
just cover up my lifeless gaze.
The shades are my only cover
dismissed became my youthful blaze.

The shades quicken near me
but I am dead, dead, dead.
What is only left to be
is to pay for all the sinners’ debt.

At the edge of human reason;
a bolt against raging skies
do not lead me into treason –
just ignite me and let me fly.

For I have reached the truth:
peace long awaited shall only
in the early grave of mine lie.

[LordZombie]

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Иван Вазов – „Новото гробище над Сливница”

Поклон и помен за великите

- Толкова години са минали, Иване, а още се екнат пушкала и се чува стонът на загинал войн. Много хубави, здрави момци са дали живота си, бъдещето си, душата си за нещото наречено „свобода”. Ала какво е една дума без значение ? „Свобода” е само дума, но пък значението й е може би най – ценното нещо на този свят. Цели пет века сме били поробени, синко, от турските неверници и твърде дълго сме търпели техните своеволия и бичове върху нас. Кой мислиш е този, който е дал свободата на нашия народ ?
- Царят ? – плахо се обадил малкият Иван
- Цар ли ? Не, синко, тогава не е имало такова нещо. Всички са били просто роби и слуги на турците, но е имало и велики хора, които са осъзнали, че Българският народ трябва да има свободата, която заслужава и са се надигнали на възстание ! Тези хора наричаме апостоли, Иване.
Апостолите не са ли учениците на Исус ? – учудено, но и уверено попитал младокът.
Дядо му леко се усмихна, но отговори :
- Така е, разбира се, но с думата „апостол” ние можем да назовем и един велик човек в нашата история – Апостолът на свободата – Васил Левски ! Най – великият българин ! А, какво ли би си помислил той – човекът, който е отдал живота си за България, за това, което днес правят повечето негови братя ? Та те не обичат своята държава, опитват се да печелят на свой гръб за сметка на другите, не зачитат елементарни правила и норми и ежедневно превръщат държава в ужасно място за живот. Нима всички политици, които ограбват народа биха могли да бъдат „апостоли” ? Или пък някой от така нареченото „простолюдие” който ежедневно замърсяват природата и се оплаква от всичко може да попадне в една категория с Левски или някой от хилядите други велики българи дали всичко свое за България ? Не, синко, не... в днешно време един на милион са тия хора, които правят добрини и мислят за родината, не само за собствената си облага. Вече всички са дотолкова материализирани и апатични към всичко, че Апостолът сигурно се обръща в гроба си.
Но ето, положи тоя венец, Иване, пък си помисли над това, което казах и се опитай поне малко да бъдеш като Човекът на паметника пред теб – Васил Левски !
Малкото момче се приближи, положи венеца, погледа малко паметница, след което каза тихо :
- Почивай в мир !



Написах разказа за един конкурс по повод 19 Февруари, още рано за него, но все пак аз отсега съм готов. Темата на конкурса е "Днешните апостоли".

[Svetyl]

Много добър разказ, но имам забележки относно изказа на дядото. Не мисля, че той може да употребява думи като:
норми
ежедневно (всеки ден, не е ли по-добре?)
материализирани
апатични

P.S. Кажи нещо повече за конкурса, има ли поетическа част?

[LordZombie]

Може да се напише кратък разказ, есе или стихотворение на тая тема по принцип. Иначе, мисля че си прави относно изказа и ще го редактирам утре, щото не ми се занимава сега...А, впрочем, доколкото разбрах май е само за Плевенския окръг, не съм сигурен...

[Svetyl]

Териториална дискриминация...

[LordZombie]

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Иван Вазов – „Новото гробище над Сливница”

ПОКЛОН И ПОМЕН ЗА ВЕЛИКИТЕ

- Толкова години са минали, Иване, а още се екнат пушкала и се чува стонът на загинал войн. Много хубави, здрави момци са дали живота си, бъдещето си, душата си за нещото наречено „свобода”. Ала какво е една дума без значение ? „Свобода” е само дума, но пък значението й е може би най – ценното нещо на този свят. Цели пет века сме били поробени, синко, от турските неверници и твърде дълго сме търпели техните своеволия и бичове върху нас. Кой мислиш е този, който е дал свободата на нашия народ ?
- Царят ? – плахо се обадил малкият Иван
- Цар ли ? Не, синко, тогава не е имало такова нещо. Всички са били просто роби и слуги на турците, но е имало и велики хора, които са осъзнали, че Българският народ трябва да има свободата, която заслужава и са се надигнали на въстание ! Тези хора наричаме апостоли, Иване.
Апостолите не са ли учениците на Исус ? – учудено, но и уверено попитал младокът.
Дядо му леко се усмихна, но отговори :
- Така е, разбира се, но с думата „апостол” ние можем да назовем и един велик човек в нашата история – Апостолът на свободата – Васил Левски ! Най – великият българин ! А, какво ли би си помислил той – човекът, който е отдал живота си за България, за това, което днес правят повечето негови братя ? Та те не обичат своята държава, опитват се да печелят на чужд гръб, не зачитат елементарни правила и всекидневно превръщат държавата в ужасно място за живот. Нима всички политици, които ограбват народа биха могли да бъдат „апостоли” ? Или пък някой от така нареченото „простолюдие”, коeто ежедневно замърсява природата и се оплаква от всичко, може да попадне в една категория с Левски или някой от хилядите други велики българи, дали всичко свое за България ? Не, синко, не... в днешно време един на милион са тия хора, които правят добрини и мислят за родината, не само за собствената си облага. Вече всички са дотолкова нехайни, безотговорни и безразлични към всичко, че Апостолът сигурно се обръща в гроба си.
Но ето, положи тоя венец, Иване, пък си помисли над това, което казах и се опитай поне малко да бъдеш като Човекът на паметника пред теб – Васил Левски !
Малкото момче се приближи, положи венеца, погледа малко паметника, след което каза тихо :
- Почивай в мир !


Редактирания вариант, ако някой вижда някакъв ерор нейде да казва сега или да замълчи вовеки !

[Svetyl]

По-добре е, определено... И все пак "категории", "ежедневно" ?

[scion_of_storm]

Заровени в земята

Всяко нараняване
е каляване
на звука на душата ми
обагрена в кръв и сяра;
на изтлелите искри
и на сянката ми стара.

С нож от копнеж
удуши спомените
след тях - вси лица.
Сетне - глух ехтеж.
и кръвни сълзи туптящи
за нас - забравени деца.

Когато умрем тихи
в съсък на мрак и на плът
ще рисувам по пано
черни ще са всите щрихи
червен ще бъде всеки път
сиво ще е небето само.

Всяка резка ме убива
после ме преражда.
Демон ангел в мен
сред терзания изгражда
и смее се над себе си сломен.

Времето ми е загубено отдавна.
С нож и усмивка разсечи.
Любов и страст;
смърт ми нека бъде плавна
от всяко каляване боли,
така боли.

[LordZombie]

След като се посъветвах с госпожата по БЕЛ, реших да напиша нов разказ.

Разходка сред сладката радост, мъката и свободата

За старият дядо Иван дните минава тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква червена книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова си бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше сравнително запазена, с меки корици, обрисувана с бели краски и тъмни букви за заглавието – „Стихове и поеми за бойците”. Иван нивга не бе виждал такава книга, с такова странно заглавие и необичаен външен вид. „Сигур е нещо за освобождението”... – и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :

...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! Ще има то, по –скоро ще си умрат в кожата, отколкото да умрат в битката. Пък за апостол, да не говорим. Всеки наркоман, джебчия и затворник е апостол...”
Такива мрачни мисли минаваха през ума на Иван, когато продължи нататък с книгата :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко пусна няколко сълзи. Навярно, този стих го бе разчувствувал. „О, не зная, защо, ала мисля, че ги разбирам тез’ момци. Сигур няма сила на тоз свет, която да каже защо е тъй, ма просто Българите са народ много изстрадал и много преживял, та кой може да ни съди за желанието да сме свободни ? Макар и без толкоз животи, преборили сме се и вечний славен въздух ще диша всеки човек в наш’та държава.”
На стареца не му беше нужна повече почивка затуй стана и остави книгата на пейката. Чак сега за пръв път видя, че паметникът имаше надпис :
„Апостол зовът го, ала той би отхвърлил и потъпкал всички прозвища и имена срещу едно единствено – Българин !”

[Svetyl]

^Супер. Имаш печатна грешка - "аджеба".

[scion_of_storm]

Приказка

'It is the only place I know, where death is most alive
It is where truth is turned to lie, where death is most alive'.
Dark Tranquillity - Terminus (Where death is most alive)

Неон грее над мъртви тела
разбити под бетонни вълни
между сгради от тиха ръжда
между човешки смях и вина.

Из това място скитам днес
вклинил пирон в бяла ръка
над тъмата пак взел превес
изпил съскаща сяра-слана.

Очите срещат мъртви очи
почернели от мъка и страх
черни греят и слънчевите лъчи
дробовете пълня си с прах.

'Гробът на тези, що гроб нямат
е гроб на майка Земя
издигнат от нея, сивеещ и пуст
за провалилите я деца.'

Чуй ме - аз съм стъпка под неон
двадесет и пет тика на часовник;
сред светлини и тела въ' найлон
дишам в бензин последния си миг.

И вълна черна разбива душата
разкъсва и стапя плътта
подкосява със съсък краката
хили се с озъбената си уста.

А неон грее над мъртви тела.

[scion_of_storm]

Жътварите

В тази стая стоя
вълк озъбен свирепо
опрял лапа в хладно стъкло.
Музата дращи
и пак не мога, не спя
корен нищя и късам стъбло.

Звяр грее, а демонът пее
и нокти дялат замрели трески
ангелът тих е, Човекът милее
бурята кротка в синевата трещи.

През този прозорец
в нощ гледам човешкия род
- егоистичен, зъл и ужасен
и в отвращение
глава полагам на хладния под.

Сетне нея бавно изправям
и гледам отново със мокри очи
- блестящ и сияен, толко' прекрасен
човекът обликът си мени;
и ръце се надигат в тиха молитва.

А две сенки откъсват се
и вълче се в призрак обръща.
Двама последни са те
- Птица и Абанос
и бурята в мир се превръща.

Следя ги тихо, замръзнал във миг
светът е ехо
не, стон
светът е ангелски вик,
що слова несловесни изказва.

'Ние сме тихият съсък в нощта
убийци на убийците
хладкият звън - на честта
вклинена докле се умре.
Ние сме Жътварите.'

Светът умира и бавно изтлява
остават само фигури две.
През аура - на най-мрачната слава
мъртвилото виждам и то ме зове.

И се усмихвам тихо насреща
името ми е друго вече; Баланс.
След делата тук уредена е среща
валс мрачен със смъртта -
на дъх жътварски последния шанс.

*вдъхновено от Джон Конъли

[scion_of_storm]

МоноДиа

Омраза
чуй звука на думата
повърти я в устата
горчилка изпъната
забита в луната.

Днес стоим тук
аз и ти - двама единни
лице въ' лице
лапа срещу юмрук
врагове най-старинни.

В живота всички
говориха ми за любов
плюха окол' надежда
глупци с техния ров
лъжи от най-тънката прежда.

Имат една поговорка
'От трън
- та на глог'.
Време е, няма веч' сън
взимай проклетия глок.

И хиля се студен
в бяс насрещу ти.
В лед бил съм пленен
никой не успя
него да разтроши.

Научиха ме да мразя
да се съмнявам
да спя във кошмари
огънят скрит да пазя
листата да увехнат стари.
Призраци да помнят
да подминават мен
да смучат сок от моя цвят
да се смеят злобно
на вълка в мрак пленен.

Стига.
25.
05.
20
16.

Няма място за двама ни тук.
Сърцето ми е отворена клапа
от нея капе туба бензин
уредена е последната дата;
уговорих последния час.
Цигарата първа допушвам
мятам вътре пламтящия фас
и с ръце срещу небесата
прошепвам 'Амин'.

[Svetyl]

ПРИРОДНА МЕЛОДИЯ

Дори и тишината
в дивата природа,
дори шумът от падащи
изсъхнали листа,
тъй галят сетивата,
по нежно от мелодия.
Тъй силно изкушаващи
за моята душа...
сърцето ми прегръщат
и в детството ме връщат.
.
В гората дъжд вали
не чувам капки аз,
а чувам тихи ноти
и думи мелодични.
Съзнанието лети,
безмълвен, във захлас,
съм сам, но не самотен
и чувствам се отлично.
И чувствам се пречистен,
животът пак е смислен.

[Chaotic One]

^^ Последните ти неща са просто.. просто. Не ми хрумва подходяща дума. Ще го кажа по глупав и детински начин - много ми харесват.

[scion_of_storm]

Мерси, мерси :Р