Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

Значи темата е за личното творчество, било то проза, лирика или всякакви подобни.
Тук ще намерите част от моите писания. Има стихотворения и започнатата ми книга. Имайте предвид, че повечето неща са на Английски език.
Папката Кристиан съдържа неща на един съученик, не мои.

Кажете ако нещо ви е изкефило и давайте своите.

[alpha prime]

аз веднъж има х творческо вдъхновение под въздействието на алкохол + адски сдух + една история за някво изчадие дет ми дойде на ум в ирц ... ако обещаете да не се смеете много бих я качил в интернет

[Lethe]

аууу колко сте смели
македонски ,няма да се смеем
обещавам

[````````]

InsArt†ure поздравявам те, че пишеш и на английски. Уважавам хора, които се опитват го правят.


alpha prime набери го. С голямо любопитсвто ще четем.. и няма да се смеем много. А, ако се смеем няма да ти кажем:РР

[Mort]

Тъй като нямам нищо качено някъде из нета ще пльосна едно малко резюме, което съм писал по книгата, която ще види бял свят в необозримо бъдеще . Ако ви е интересно ще кача и малка част от първата глава. Съдържанието на резюмето е доста набързо написано по молба на един приятел и съдържа в себе си основно предисторията на книгата. Там където съм сложил ??? и аз не съм много на ясно какво и как точно ще се случи. Приятно четене, ако ви се занимава и наистина да не се смеете!

Историята на кратко, такава каквато беше, е и ще бъде. Нищо от написаното по-долу в този свитък не е окончателно, нито пък е пълно. Цялата мрачна история на времената преди империята на Гарад Араксис и след нея ще прочетете в томовете “Синове на Мрака”. Не знам дори кой си е правил труда и е положил смешни усилия да претвори една такава обширна история в няколко страници. Но все пак помага на бъдещия читател да придобие една по-обща представа.

В старата епоха в света на Даруин се възцарил хаос. Градове и държави воювали помежду си, а заедно с тях воювали и боговете им. Няколко били големите империи, разположени предимно на континента Норидиан, но дори и те отслабвали и се разпадали, поради продължителните войни и вътрешни дрезги. Междувременно изключително жестокото и войнстващо племе от Северния континет - Кар Дар утвърждавало позициите си. Племето се състояло от безчувствени, не изпитващи угризения, безстрашни бойци, жадуващи единствено да нахранят мечовете си с кръвта на враговете си, които всъщност били всички извън рода. Водени от кръвожадното божество Сайгон, те набирали сила с всеки изминал ден. Устремен към унищожението и поробването на всички северни народи жестокият Сайгон, решил и повел верните си да потъпчат живота и свободата не само на Ворния, но и на Даруин. Наистина целта на кардарци и техния бог била завладяването на света, но не се предвиждало създаването на тяхна държава, имало я само волята за разрушение. Смисълът на живота им се състоял от обсебващото желание да спечелят следващата битка и да умрат в името на Сайгон, като вземат възможно най-много животи със себе си. След спечелването на дадена територия и изчерпването на ресурсите й бездушните кръвници нападали следващите поред земи и след време целият Северен континент (Ворния), бил под флага на Кар Дар. Сайгон бушувал в диво настръвление от кръвта, пролята в негово име. Тези, които не били паднали мъртви в битките били превръщани в роби, други (млади и силни мъже) били тренирани в обречени ротници (демизар), чиято единствена цел беше да умрат в битка за победата на Кар Дар. Кръвните войни, заедно със Сайгон (от чистокръвните кардарци) били главнокомандващите в това пиршество на унищожението.
След като бяха завладяли и значително развития пристанищен град Богарс, в който имало корабостроителница, те решили да построят кораби и с тях да нападнат Норидиан. След една, две години Черната флотилия била готова и вече значителната войска се отправила към далечната си дестинация. Там обаче съпротивата била значително по-сериозна, отправена от няколкото големи държави, които се обединили под настъпващата заплаха. Започнали години на безкрайни битки и сражения. Войните на Норидиан се биели смело и самоотвержено, но бавно и с всеки изминал ден губели войната. Сериозни загуби търпяли и кардарци. Много от Кръвните войни умряли, други вече били твърде възрастни и слаби, за да воюват, а във вените на младото поколение не течало вече същата кръв, размита от смешението на Кар Дар с други народи. Едновременно с това и Сайгон станал прекалено самоуверен и лаком, често пращал войните си на сигурна смърт, само за да се храни с душите им. Така в редиците на Кар Дар се появявали смут и недоволство, невиждано и нечувано досега. Робите вече надигали глава и желаели свободата си. След известно време в изблик на отчаяна надежда, тъкмо преди последната защита на Норидиан да падне, в част от робите се надигнала силната вяра в ново, по-добро и справедливо божество, което да ги спаси. Тогава се появил Риел Аркас (Огнената Звезда). За изненада за всички Риел Аркас се изправил директно срещу Сайгон и пред очите на стотици хиляди свидетели го побеждил в колосална битка, след което обединил всички оцелели войници, роби и разбунтували се демизар в една последна атака срещу силите на Кар Дар. Победата била знаменита, в знак на която Огнената Звезда издигнал насред разрушението величествен метрополис от земните недра. Чудото било наречено Гарад Араксис (Град на Светлината). Там всички водачи на оцелелите държави се обединили под волята на Риел Аркас. Създала се структурата и справедливите закони на тази велика държава и бъдеща империя.
В духовния свят, пък Огнения бог приел за свои Архангели и пазители на Светлината, няколко от боговете на бившите вече държави на Норидиан. Останалите, които се противопоставили на това било прокудени или дори унищожени. В Архангели били възкачени и някои от първите повярвали в Риел Аркас, събитие което никога не се е случвало в нито един от континентите на Даруин.
Така със своят верен съвет от Архангели, Риел Аркас дал началото на Войната на всички войни и Звездоносните походи. Целта била всички войнстващи държави и богове да бъдат победени и посветени във вярата на Огнената звезда. Тези, които доброволно сключели мир и се присъединили към Араксис получавали автономия, като единствено условие било религията им да е аркасийска. Техните богове имали избор от това да се присъединят като ангели на Риел Аркас или да бъдат унищожени. Когато кампанията напреднала и вече целият Норидан бил едно цяло, Огнената звезда се оттеглил, за да управлява Духовния свят, където досега е царял хаос. Той оставил хората сами да управляват съдбата си, като той щял да бъде техен съдник, но нямало да позволи отново да има робство и страдание.
За империята на Гарад Араксис започнали дни на благоденствие и просперитет. Но уви това не било писано да продължи дълго. В една от по-далечните провинции, където се съхранявал така важният Камъкът на светлината (душите) (???), възникнала нова непозната заплаха. Тя останала обаче силно подценена и скоро малката бунтовническа група, водена от отлъчения магьосник (хелар) Суръс Венхем, успяла да завоюва цялата територия. Но не това било най-същественото поражение, Камъкът също бил изгубен. С изчезването му на Даруин се появила разрушителна зла сила. Непобедими демони се появили на света, които бързо успели да обединят много от бившите държави на Норидиан срещу Гарад Араксис. В метрополиса били стъписани от случващото се, предателства имало и в самия град. Много от хелар се присъединили към врага, правейки го още по-труден за унищожаване. Най-страшното, обаче, тепърва предстояло – всички убити от силите на мрака били съживявани чрез забранени ритуали от Дахнавар (демоните) и мъртъвците започвали да се бият на тяхна страна. Така числеността на вражеската армия можела само да нараства. Бързо целият Норидиан пламнал във война. Тези които се упълчвали на нашествениците умирали и биваха превръщани в бездушните мартвиек (съживените мъртви – зомбита демек), останалите просто се присъединявали към армията на злото и продължавали разрушителните си походи към Гарад Араксис. Ден след ден империята гинела, а Риел Аркас не откливал на ничия молитва и не правел нищо, за да спре случващото се.
Когато Суръс Венхем достигнал Града на светлината армията му била непопедима, а звездоносците наброявали само една трета от числеността си преди тези събития. В подножието на града (долината Лонедар) се разразила страшна битка. Звездоносци, хелар, благородници и обикновени хора се биели рамо до рамо. Това била най-трудната битка за тях, не защото противникът ги превъзхождал многократно по брой, а защото се биели срещу мъртвите си другари, приятели и дори роднини. Но ордите от мартвиек не можело да бъдат победени и отделните окръзи на Гарад Араксис започнали да падат един след друг. Паника обхванала населението на града, надигнали се бунтове, безумци започнали да убиват и унищожават всеки и всичко свързано с Огнения бог, който ги бил изоставил в този пагубен час.
Всичко изглеждало загубено, когато армията на Суръс достигнала и последния окръг на Гарад Араксис (Инхард). Тогава обаче Зерис - един от генералите на Венхем, осъзнал, че целите на бившия хелар са съвсем други от заявените и решил да промени позицията си във войната. Чрез измама успял да открадне Камъка на светлината ??? и заедно с подчинените си се обърнал срещу доскорошния си съюзник. Когато камъкът бил изгубен голяма част от мартвиек започнали да гинат без причина и редиците на Суръс силно намалели. Битката заела друга насока, нашественическата армия започнала да губи. Венхем дал нареждане за отстъплание, но в миг на дива ярост проклел земите около Араксис и над Инхард се спуснала вечна нощ. Черни облаци замъглили небето и започнал да вали непрестанен дъжд. Той загубил тази битка, но не и войната.
Гарад Араксис бил обречен на бавна смърт. След време дори сменил името си от Град на светлината в Град на мрака (Гарад Садор), заради вечната тъмнина, която прояждала душата му. Глад и страдание измъчвали жителите на Садор, защото нищо не виреело в мрака. Изнемогналите хелар едва успявали чрез вече отслабналата си сила да подхранват почвата, за да има някаква храна за хората, но тя въобще не била достатъчна. Нямало я вече светлината на Огнената звезда, който да закриля с топлината си верните му. Тогава Зерис, който сега бил управник на града, взел решение да изпрати малък отряд до Кулата на светлината (където преди е бил Камъка на светлината). Целта на експедицията била да се говори с Риел Аркас, защото там било единственото място, от което простосмъртен може да говори с Бога. Последната надежда била той наистина да е още там, да иска и да може да помогне на молбата на отряда.
Няколко били хората, които ще извършат това пътешествие. Техният водач, Арън Даркейн, е бивш атийл (генерал звездоносец) – последният вярващ в Риел Аркас. Човек със скрити възможности, станал в последствие магьосник и обърнал хода на историята. Странно било съвпадението, че той освен последният поклонник на отмрялата религия бил и син на кардарец, и то детето, за което се говорело в пророчествата и от което се страхувал самият Риел Аркас.
Старият приятел на Арън – Галиан също взема участие в това начинание. Загадъчен човек, таен агент с удивителни способности.
Дъщерята на Зерис, в последствие оказала се предател, заради която
Галиан умира. Любовница на Суръс Венхем.
Лиа – все още неизвестно
Моранор – вампир, един от последните оцелели, бивш звездоносец от специалните отряди (трябва да им измисля име).
Толмак – един от малкото все още способни до някъде хелар, който обучава Арън.
Може би още един магьосник...
Микаил – пазителят на мъртвите – естествено се внедрява в отряда под прикритие (има много сериозна философска позиция)

Тук действието започнало да се развива доста неясно и неразбираемо, поради което ще бъде описано накратко чрез планова структура:
- Отрядът напуска със съответните приключения Гарад Садор и се насочва към Кулата на светлината.
- Сънищата, книгата от майката на Арън и други загадки...
- По пътя си срещат Лиа и Микаил (как и защо?).
- Дъщерята на Зерис се оказва предателя и заради нея умира Галиан, въпреки че Моранор и Арън са се досетили по-рано за измяната й. После тя заплаща с живота си за нея.
- Стигат до Кулата и Арън говори с Риел Аркас. Казват се много неща, но и много се премълчават. Най-същественото е, че отряда трябва да се върне възможно най-скоро в Садор, защото отговорът на проблемите им е там – Камъка на душите.
- Когато се връщат Суръс е обсадил отново града. Той и Арън се бият и звездоносеца умира, но Моранор му прехвърля силите си и така го прави безсмъртен. След това естествено Суръс умира бавно и мъчително, а същото се е случило и с любовницата му между другото. Тук някъде изчезва и Лиа.
- Арън разбира, че зад всичко стои не Суръс, а тринадесетият Архангел – Натас Летайл!!! Тук някъде свършва първа книга и може би за сега стига толкова обяснения, защото може би ще са излишни и нещата ще се случат по доста различен начин. Единственото, което ще се случи със сигурност е, че Арън ще овладее физическата магия, не само органичната.

[abductor]

Ето и нещо от мен (на който не му се четат простотии по-добре да не се занимава )

Рамзи
Една любовна история

[Lethe]

InsArt†ure поздравявам те, че пишеш и на английски. Уважавам хора, които се опитват го правят.

аз пък много мразя подобни изцепки

nothing personal ,но е дразнещо ,защото е трудно да успееш да построиш правилна рима (ако го имаш за цел ) на български ,трудно е да си достатъчно грамотен ,за да го направиш добре ,камо ли на английски.
А все пак...българи сме.

[_SiegfrieD_]

Съгласна съм с Lethe.Освен това нашият език е достатъчно богат на изразни средства и похвати и напълно може да изрази духовността и душевните преживявания на автора.
Писането никога не ме е привличало,въпреки че по литература и философия мога да пиша достатъчно добре.Може би е така,защото рисувам и изразявам чувствата си чрез средствата на изобразителното изкуство.

[InsArtTure]

Не ми се карайте де. Кво лошо има да пиша на английски-просто ме влече-пък и съм качил 2 на БГ-не ги ли видяхте?

Пък и не ме интересува особено римата, въпреки че съм я направил добре и то без никакви корекции след писането на стиховете.

И Морт!-сега нямам време да прочета твоето писание. Утре. А ти ако знаеш английски, виж там в мойта папка започнатата ми книга-The March Of Time!

И последно-продължавайте-давайте линкове, пишете и т.н.

[Blashyrkh]

Ето и нещо от мен (на който не му се четат простотии по-добре да не се занимава )

Рамзи
Една любовна история

Лелее, човек. Ти не си нормален

[Svetyl]

Сам без храна и надежда
Сам във окопа стои
Войник като клетник изглеждащ
Войник, плачещ с тежки сълзи
.
Сам, вече няма другари до него
Всички загинаха за лудата кауза
Всички са мъртви, а той е погребан
В морето от трупове, силно нагазил
.
Защо се води тази война?
Чии интереси защитаваш войниче?
Защо навел си смирено глава?
Кръвта на потоци вече потича
.
Къде остана мирът, добротата, живота
Къде заминаха чувствата силни
Сега сърцата са пълни с жестокост
Кръвта се лее все по-обилно
.
Куршумите святкат над твойта глава
Топовните залпове около теб прогърмяват
Несравнимата болка на твойта душа
Те кара искрено да съжаляваш
.
Защо си тук, а не във дома
Където те чака семейство щастливо
С пари завъртяха твоята глава
И твоето бъдеще е някакси сиво
.
Ще изтраеш ли още, врагът наближава
Врагът многоброен, безскрупулен, див
Да мръзнеш в окопите ти продължаваш
Макар и сломен от душевния срив
.
Куршум те пронизва право в сърцето
Сякаш съдбата е милостива към теб
За миг от секундата живота отнет е
Но умираш поне като свободен човек
.
Споменът за всичко минава пред очите
Тялото пада, мъртво е то
Греховни са знаем на всички съдбите
А ти си частица добро… във цялото зло
.
Времето мина, войната приключи
Сякаш бе забравена, низко, позорно
Но скоро отново това ще се случи
Човешката простотия е безгранична… безспорно

Eto wi edno moe...

[falio`]

това е една песен:

живяха Вальо и Валя дале4е в Камерун
Валя готвеше на Вальо пе4ен паун
Вальо ставаше за работа рано с петлите
а Валя го изпращаше с метлите

Вальо след работа връщаше се изморен
и смърдеше на клитор на пор без корем
на клитор на пор на клитор на пор
на клитор на пор без корем!

[InsArtTure]

Браво Светъл-много ми хареса твоето.

А Фалио-това е сериозно тема-моля избягвайте цинизми и лигавщини, освен ако не пишете сатира!

[Mort]

Мойто никой не ще да го прочете , е верно че да четеш на компютър е гадно и то не е толкова късо...

[ivomag]

Хей Морт аз го прочетох,верно че ми отне доста време и търпение но наистина ми хареса!А ето и нещо от мен:

***
Края на дните наближава,
бавно към нас пълзи!
Неъморно той поглъща
нашите незбъднати мечти!
Неусетно,някак плахо
дете пролазило е сякаш,
тъй пристъпва в мрака
обгърнал нашите души!
Не страх,а ужас властен
пропит е в нашите сърца.
С прах покрита е душата
дълбоко в бездна от мечти.
Когато всичко свърши вече,
без мечти ще се родим.
Там някой ще ни чака,
някой нас ще сътвори!
И без посока в тъмата
бавно ние ще пълзим.
Път прокарвайки в праха
ще влачим своите души!

[Mort]

Мерси, твойто текстче също е добро, особено, ако се облече в едно блекче

[InsArtTure]

Споко бе МОрт-прочетох го. А ти мойто прочете ли го бре?

Та за твоето-ами супер си е, въпреки че аз моята книга(тази на български-не оная в сайта) бих я написал по коренно различен начин. Как да е.

Идеята ми е(защото съм убеден, че ти е трудно да се накараш да пишеш, както е и при мен) ако желаеш да се опитаме да напишем заедно твоята книга. Първо е хубаво да се запознаем, ама все пак кажи кво мислиш за идеята ми.
Аз мисля, че ще е много добре-хубаво е да реализираме поне една фентъзи книга в българия и то на млади години. 6тото има6е наскоро некъв 18 годишен който написа некво фентъзи, ама от тва дето четох ми се стори много инфантилно и несериозно. Некви делфинчета спасяваха едно момченце пък то има махаше за сбогом-некви лигавщини.

ТА!-помисли си-може да се сработим и да напишем не само твоята, но и моята книжка(четирилогия). Добре ще да е.

[Mort]

С удоволствие бих работил с теб по книгите! Първо надявам се, че си от София, защото ако си от Варна например ще е малко трудно. Така че може да се разберем нещо, само да ми мине проклетата сесия!

[````````]

Ето нещо непритенциозно и неангажиращо.Просто малко наредени мисли.

*Безимен


Странно е.

Човешкото въображение винаги ме е учудвало.Странни неща са хората – уникати, но измислиците им винаги са ме изумявали най-много.

Тиха стая. Празна. Само множество книги. На пода. Тъмно. И тихо. Между книгите се вижда женско тяло. Отпуснато. Спокойно. Девойчето е положило глава на ръката си, взряло се е в небесната шир и е пуснало на свобода въображението си.
Бяла Луна. Снежно бяла. Не е пълнолуние, но небесното тяло свети изключително силно и небето не е черно, а в онзи прекрасен тъмно син цвят. Облаците и те са едни особени, точно като да се разхождаш по тях. Какво повече да иска това романтично същество, за да се впусне в дебрите на илюзията?

С едно превключване в човешкия мозък, можеш да си вече на стотици хиляди километри.
На нея й стигаха само няколко стотин и щеше да го срещне. Да, Него, с когото тъй дълго бе си писала. Писма. В плик. По пощата. С марка. Това им придаваше невероятен чар. Навяваше и доброто старо време, когато писмата се пишеха на ръка, а не на компютър.
Обичаше писмата. С всяко тя опознаваше, доближаваше се до него. През цялото време си представяше тяхната среща. Но така и не го попита дали иска да се видят. А тя самата искаше ли наистина?
Тя обичаше моментите, когато можеше да фантазира и сама доизграждаше образа му. В последно време писмата намаляха. Преди време това я нараняваше и тя му пишеше отчаяни редове..Сега не реагира така. Леко се учуди на себе си. Той спря да пише. Тя също. Но не спираше да мисли за него. И това, странно, не я нараняваше.

И сега това правеше. Виждаше се заедно с него, човека когото не бе виждала, когото познаваше и може би дори обичаше. Странно. Обичаше..образа. Може би така и не познаваше истинския. Не я интересуваше. Всъщност това дето разправят - че двойките мислят еднакво и си допълват изреченията, че се карат и след това бурно се сдобряват, че не могат да живеят един без друг….

Нищо такова нямаше в техния случай. Те имаха различни идеи, но се сработваха добре. Мечтаеха за различни неща, имаха различни съдби…Тяхното познанство беше като кръстопът. Два пътя, вървящи перпендикулярно, и някъде пресичащи се. Това беше тяхната ‘допирна точка’

Всъщност той винаги и беше в опозиция. Сякаш двамата не познаваха съгласието.Не използваха нито веднъж - ‘да, така е’. Но нямаха спорове. Това беше техния начин. Стотици пъти по-хубаво от ‘да’ е тяхното ‘не’. Беше. Е. Било е.
И все пак за нея, той беше нейния единствен. Той я вдъхновяваше. Цялата идея за съществуването му окриляше мисълта й. Странно?

Така сме устроени, че винаги търсим верните думи, с които да предадем мислите си. Няма точни думи, с които да изразим бягащите си съждения.

Възможно ли е да не срещнеш човека, който е идеален за теб?

Тя наистина беше романтично същество, но никога не изоставаше логическата си мисъл. Беше наистина умна и имаше чар. Знаеше какво търси и как да го достигне. (Тя не искаше него. Никога не е търсила такъв и все пак той и даваше толкова много..)

В онази нощ му бе на гости за последно. Плачеше тихо. Спокойна. Казваше му довиждане. Продължаваше право на пред към следващата пресечка, а техния кръстопът оставаше назад.

Странно.
Кой знае къде може да те отведе въображението?

[anonimna_dx]

^ нямам думи.....

Така сме устроени, че винаги търсим верните думи, с които да предадем мислите си. Няма точни думи, с които да изразим бягащите си съждения.

..........

[````````]

thankz des

[InsArtTure]

Това последното много ми хареса. Друг е въпросът, че и много ме натъжи, защото при мен ситуацията е донякъде подобна. Като понятие е далеч,но като емоции-доста прилича.

````````-дай още някое,плс.

[````````]

Може би по нататък...сега ще се правя на срамежлива:")

[waffen_ss]

Значи един не-чак-толкова слънчев ден,бай Ставри обикаляше местните баничарници в търсене на Баница-Мухавейка издание първо издание(Много ценно за коликционери)
И след като се пребори с цяла глутница пенсионери се добра то така желаната от него постройка,Застана пред витрините,очите му сияеха като на върколак пред агънце,или като на Сашко(forsaken_angel) пред девственица(тука ще се засмея -АХАхАХахАхаХАхахАхАХАха)
Та обратно на девств.....баничките,
с няколко геройски удара с глава,Бай Ставри успя да пробие ципата...вратата де....и със зъби и котки,опа нокти се добра до продавача/продавачката щот мустаците са подвеждащи,и е трудно от пръв поглед,но той не си губи времето да установява генетичната издънка а.к.а Продавач.А направо бръкна в десния си джоб където си държи стотинките,защото левия е скъсан,мисля че всички знаем по какви причини ,извади съкровището,познато като стотинки и почна да брой,все едно броеше зъбите на жена си ....Аднъж(1)....Дваш(2).....Триж(3).......и се сети за учителката си по математика,след този Флешбек(по селски,сетих съ ко прайх миналоту ЛяТу) той си завърши броенето с крайните ПЕТДЕСЕТ СТОТИНКИ....той ги тръшна на плота и каза....Ооооо Пепи/Пепино,дай ми Баницата - Мухавейка,продавач/ката отвори една кутия,която странно защо имаше знака за радио-активност,и отвъре засия на цвят водораслово зелено,погледа на Бай Ставри стана оглеадален,в него се виждаше баницата,все още в кутията,и ръцете който я държаха,и изведнъж,от никаде влезе най големия му приятел/съперник(ако става въпрос за баници)(и по специялно мухавейки),Та в началото и двамата се бяха втурачили един в друг,като в стар краварски(кау бойски) филм.после обмениха няколко думи от порядъка(здравей-----Да ,и аз съм добре),и се втренчиха в така желаната награда,изведнъж продавач/ката затвори кутията с гръм и трясък,получи се ехо,чуто от работниците по строежи дори и в Китай,страното е че Страхил и Ставри дори не мигнаха,само паднаха на земята като две безжизнени статуй,но все пак това е баничарница,миризмата на печене (и недопечени) вкусотий ги събуди,но когато вече се сабудиха,беше твърде късно,накараха ги със сила да излязат,
Ставри-Нов Ден Нова надежда
Страхил-Ами да,тъкмо тая вечер ще имам оправдание,пред жената,що не ми става,ще се оправдая с психическия разгром от ситуацията
Ставри-Радвам се че мислиш така ,винаги съм искал да дискусираме размножаването при нано-ботите с теб
Старихил-Т'ва беше джибровицата дет говореше вместо мен !!!
Страшното в тази случка е ,че едно от съседните кучета наречено Бибмо,реши да си отвори кутията и да си хапне баницата

[Mort]

Това е за секция вицове, не за тук...

[InsArtTure]

Ами така е. Тук позволявам само истинска сатира, професионално написана. Моля старайте се. Искам сериозна тема.

[````````]

***
(За лицемерието днес)

Лицемерие ли? Това си е направо начин на живот. И нима вината е в нас... ами света изисква от нас да сме такива - пробивни, логични, структурно издържани в тезите си, комбинативни..все едни ей такива - чужди. За да успееш трябва да си хитър, да 'крадеш занаята', да говориш с недомлъвки. Всичко е 6... Постепенно изплиташ паяжината си. Ти не си някакъв паяк - убиец или нещо такова, но паяжината ти трябва да е също толкова смъртоносна, за да останеш 'на вихъра на вълната'. Всеки има своя...своя паяжина и своя игра. Интриги. Подмолвни действия. Преструвки. С времето заплитаме все повече и повече хора - без значение нищо. Всеки е играч в твоите ръце, но и ти си играч в нечий. Не това го няма като функция. Даваш им да си мислят, че те 'играят', ала всъщност ти ги изиграваш повече. Тях - обикновените 'нишки'. Петър плет плете през пет плета преплита... и сам се заплита. Накрая 'всичко се връща-а-а'. И това също го изсиква света - доброто да победи. Всъщност може би не доброто побеждава -Единствено глупавият побеждава в живота. Умният вижда прекалено много пречки и евентуални ходиве с коня, с пешката, които изиграва на ум и губи преди да се е опитал да спечели. Шах и мат..шах и мат..аут. Кого изкарваме от играта?
Животът в основата си е една нелогичност. Безкрайно повтарящ се цикъл раждане - смърт и помежду тях първа целувка, първо проникване, първа брачна нощ, малък плод след неуморни въздишки, безброй разочарования и безброй грешки. Подредено а? А защо е подредено? Къде е първичната логика?

Не искам да уча никого как трябва да мисли и как трябва да чувства. Най - малко пък искам да ви убеждавам, че всичко това което казах е или не е в природата на човека. Не искам и да говоря за любов. Само искам да пиша, да напиша това което чувствам, защото нещо назрява в мен и ме изкарва извън обичайното ми състояние. Няма да изследвам вероятността това, което познавам да не съм аз, а то на вас да ви изглежда така или вие да го виждате в друга светлина.

Все си мисля че дори най опитния паякостроител, и най умния и хитър и подъл човек на света намира един, който му 'скрива шапката', 'разказва играта', 'отваря очите' - за всеки съществува един, който без да съзнаваме ни познава до мозъка на костите ни с всичките ни маски и хитрости. Един вид хем познава същността ти, която губиш сам за себе си с времето, хем пък и всяка мисъл си е наша, значи е част от нас. Работата не е в маските, защото всяко нещо което показваме е наше производство. Дори като копираш го правиш ти самия и учиш нещо и някой остава следа в теб. Нали така?

Няма лицемерие. Всичко е за заблуда - да. Но кого заблуждаваш - масата. Чуждите. Другите, който искат да те вплетат в своята история, възможните нови нишки в твоята собствена. Тях какво ги е грижа за теб? Сякаш пък ти се интересуваш от тях...

Кой 'лицемерничи' пред близите нему хора, или пък все едно може да заблуди и измами един истински близък нему човек. Нали идеята е че те еиднствени ни познават и не могат да се заблудят от настроението ни , от думите ни, или от шарената маска на лицето ни.

Да, света сигурно щеше да е прекрасно място, ако всичко беше открито. Що за глупост! Ама вие представяте ли си го само? Не не ви поучавам, 'атакувам ви', искам да си представите. Ами дори най дребни неща като разговорите няма да са същите. Ние не можем да живеем в друга среда. Учтивостта е измислица - нямаше да я има ако го нямаше нашето 'лицемерие'. Бъркам ли? Нямаше да има извинения ми се струва, защото напрактика си казал точно това което си мислил в момента и няма защо да се извиняваш. Така ще излезе, че лъжеш, а от там че лицемерничиш. Полицията и съдилищата ще излязат вън от употреба, защото спокойно ще си признаваме прегрешенията. Въобще..няма да го бъде. Тогава или ще го ударим на безспирни кошмари и разкъсвани от идеята, че света е лицемерен, и че добрите ни души не могат да живеят така, или ще се наслъждаваме на живота на порочните ни съзнания в измисления от нас свят с едничката цел в живота да търсим щастието. Кол-коо именаааа има ща=сти-етоооо?


*наклонения шрифт няма да бъде показван пред висши инстанции, тъй като се усещат мисли, който възрастните не предполагат, че сме усмислили..:")

[Svetyl]

Петър плет плете през пет плета преплита... и сам се заплита.

Не не ви поучавам, 'атакувам ви'

[InsArtTure]

Нямаше да има извинения ми се струва, защото напрактика си казал точно това което си мислил в момента и няма защо да се извиняваш.

Да, но мисля че човек не винаги казва това, което мисли колкото и да е искрен. Не е задължително да можеш да кажеш точно това, което си мислиш, та дори и да искаш. В този случай извиненията щеше да си ги има. Също така не е задължително да правиш това, което чувстваш. И често можеш да нараниш някого без да си го чувствал-просто физическа грешка на лицето или устата,което обаче е наранила безкрайно другия. И е хубаво да му се извиниш. Той ще разбере, че не си го мислил и скоро ще го забрави...така си мисля...

Давай още

[anonimna_dx]

Мило Ники,
няма да правя много волеизлеяния....
- всичко написано от теб до много голяма степен точно изразява някои мои мисли, но с тази разлика, че ти можеш и си ги изразила открито и точно...
- всичко написано от теб и прочетено от мен ме е докоснало на някакво равнище и е оставило някаква следа..
- много ми харесват нещата ти и продължавай все така..

[````````]

:") thankz

[Lethe]

мисля,че меланхоличните настроения, чувствата за затвореност и отхвърленост се дължат на невъзможността на човек да защити избора си;изобщо да направи избор;изобщо да приема факта ,че е поставен пред избор.
И лошият свят е виновен,разбира се.
И да, може да е гнусен,да,може да сме лицемерни, да,може и да сме грешни ,може би дори сме слабохарактерни.
Имайте доблестта да защитите изборите си.

и се извинявам за offtopica ,приемай го като импровизация в 'сериозната 'ти тема

[pi4]

королева, браво, не бях чел отдавна такова точно нещо напоследък, не съм съгласен с някои твърдения, но е толкова хубаво!


свободата да избираш те прави роб на избора. отказът да избираш те принуждава да приемеш езна неблагоприятна позиция. Тази позиция се определя от мнозинството, упражняващо своето демократично право на насилие спрямо притежателя на индивидуална позиция, позиция често напълно случайно и непреднамерно отличаваща от правилната позиция. правилната позиция се определя напълно непрозрачно, мълчаливо, тайно и в съгласие съгласно демократичния принцип на възприемане на компромиси като начин за направляване на индивидуалните избори.

Не възприемането на неправилна позиция е престъплението, което се преследва от демократичното общество, но с много повече сила отказът да се избира, защото това действие подкопава авторитета на мнозинството като законодател и единствено легитимен критерий за истинност.

Истината се подменя с правилната позиция като изразител на удобството на мнозинството. Удобството на мнозинството не е в съгласие и отрича абсолютната истина заменяйки я с относителни правила, относителни както във времето, така и спрямо различните позиции на участниците в сравнението. Неправилната позиция на индивида не го доближава нито до истината, нито до лъжата, тя изразява единствено собствената му воля, неговата истина, като отправна точка за избора на решение в краткотрайния миг на формулиране на волеизлиянието.

Волята може и да е липса на воля, изразявенето или неизразяването й не е непременно избор. Изборът не може да се окачестви като правилен или погрешен, той е само избор, взет сам за себе, но и като абсолютно събитие. Две последователни смени на два противоположни избора не унищожават наличието на два избора.

Принудата да избираш, било под натиска на обществото или под подчинение на заповед издадена от авторитет ощастливява избиращия с освобождаването му от виновност. Изборът без принудата на свободата е, което може да доведе до вътрешна виновност или до скъсване с невиността. Виновността предполага причина, както невинността - бездействие. Бездействието води до относителна виновност, водеща до отказ от избор. Отказът от избор причинява невинност, както свободата на избора оневинява действията в резултат на избора, понеже е оправдан от групираните създатели на правилата, определящи истинноста и оттам правилността на действията.



моята версия за избора...

Този коментар е бил редактиран от pi4 на Feb 24 2005, 09:57 PM

[Lethe]

Все ме е изумявало как подредено можеш да изкажеш някоя мисъл.
А това като успокоение за съвестта си ли си го написал?
В комплект с личността ти, идеално се вписва в моята версия за избора.

[pi4]

Все ме е изумявало как подредено можеш да изкажеш някоя мисъл.

ами вродено ми е. или го имаш, или го нямаш, не се научава, както казва Анри Картие Бресон.

А това като успокоение за съвестта си ли си го написал?

не, като обвинение към такива, които нямат проблеми със съвестта си.

В комплект с личността ти, идеално се вписва в моята версия за избора.

личността ми, скъпа, не се вписва в комплекти, не съм сериен продукт от супермаркет, ако и да изглеждам малко поочукан. твоята версия... може би да я изложиш по-подробно? можем да говорим тогава, кой в кого ще се вписва...

[Lethe]

Да, усетих, че прекалих.
Остави.

[pi4]

Да, усетих, че прекалих.
Остави.

ok, прекалих и аз, малко грубо стана, извини ме.

[````````]

*А понякога не...

-Хайде да си мълчим.Колко време ще издържиш без да се разсмееш:") - усмихна се още докато го казвах.
Поглед към прозореца , към тавана, в ръцете, към пода. Изследваме шарките по килима. Колко е трудно без думи.
Ш-ш-ш-ш-ш-шуми на вън вятъра. Напрягаш ли се като мен да чуеш нещо в тишината?Все едно ти глъхнат ушите и нищо не чуваш.
Тишината е неудобна. Да се говори е толкова по-необвързващо. Тези безгрижни разговори ми напомнят за шумоленето на ручейче. Мълчанието на двама души е като тишината на пълноводна река.
Какво ли си мисли, седейки до мен?
Искам да вляза в мъжкото съзнание и да се разхождам боса. С пръсти да опъвам невроните - все едно свиря на арфа. Ще ми се да правим една и съща музика. Различни сме, ала казват, че езикът на нотите е еднакъв за всички.Искам да правим еднаква музика....
Затварям очи.(Жените обичали да го правят на тъмно, за да пуснат наволя сетивата си) Ослушвам се. Коя е твоята честота?

-99.о Hz FM - радио гонг! - 12:11, вчера - Maiden - Dance of Death
Защо ли трябваше да започвам тази игра с теб, малката? Щях да те изведа, да те черпя нещо. Знам колко ме обичаш с кожения панталон. После можеше да си мълчим цяла нощ.
Стига де! Какво е това сега!? Човек е съзададен, за да говори, защото ако мълчи ще го заболи главата. Нещо с мозъка.
Дори дишането ни е тихо. Да полудееш направо...Какво гледаш? Толкова си сладка. Защо ме гледаш така? Не съм заслужил. Сякаш искаш да се вмъкнеш в мен. Да ме разнищиш. Не съм толкова лесен.
Усмихваш се. Давай. Тази красива усмивка не трябва да я криеш. Ама ти си го знаеш де. Знаеш точно какво да кажеш. Какво да направиш. И аз знам.
Но сега мълчим и аз няма да съм силния пол, ако спра пръв да играя. Мога да те гледам без да се усмихвам - ти можеш ли?

-Gotham radio! 12:11, вчера - Mortal Love - In the Sun
Всъщност аз не обичам да мълча. Но до теб ми е хубаво. И спокойно. Чувствам се на място. Понякога се измарям да сглобявам сложни съставни изречения...Гласът ми притихва и се покрива някъде. Тогава сетивата ми се отварят и аз възприемам. Тогава обичам да си до мен. Обичам света да се свежда до прости неща. Действие - противодействие.
Винаги има нужда от думи. Но от подходящите. Това му е трудното на общуването. Но когато намериш човека, с който всичко е като под музикален съпровод - като по филмите - не ти остава друго освен да притихнеш, сгушен до него и да възприемаш.
Музиката в главите никога не спира. Така ли е?.........

-Къде тръгна?

Той стана. Погледна я... неговото момиче ...и се усмихна.
Ш-ш-ш-даде й знак да мълчи. Протегна ръка. Пое нейната. Прегърна я. Целуна челото - до слепоочието. И я поведе в танц...

Понякога е трудно без думи.А понякога ... не.

************
Със съучастието на Swetyl` :")

[Crafter]

Порно разказите ти са убер по-яки

[noel_f]

Аз имам доста стихотворения, но реших да ви напиша Елизабетинския сонет, който имахме за домашна по английски, защото мисля, че е едно от най-добрите ми неща досега. Написах го за около 3 часа

December is approaching,I know now
and outside 'tis very cold and freezing
the days will pass, they will come somehow
and Christmas wil come - glorious, blazing.

December is near, and soon will be here
the freeze is fire, the cold is swealter,
the snow is falling and 'tis hard to peer,
there is no hope, no content, no shelter.

Neighter candles, nor carols, or a tree
can bring meriment, or hope, or joyfulness
in a herat that is filled with misery.
It can't sense nor joy, nor happiness.

Seems, that to feel joy, there is no way;
in the dark the carols are dying away.

[KingSlayer]

-InsArtTure-, в линка от първият ти пост се отваря някакъв хардуерен сайт - имаш ли ги другаде писанията

[InsArtTure]

Те са стари. Слаби са. Мога да постна някои тук. ПОвечето са стихове.

[noel_f]

Прочетохте пи ми стихотворението, нищо не казвате

[Randall Flag]

аз не мога да го коментирам....възрастните не разбират копнежите на младите

[InsArtTure]

Ноел, писанието ти няма никаква мелодия. А думите са нахвърляни и претрупани. Иначе идеята е яка.

[scion_of_storm]

Mighty One,
Do you see all Christian lambs,
Blinded by light,
Raising against our reign which never ends?
Misguided they are in their ferocious and weak fight,
Making futile efforts to stop our might.
Is this their power-
To worship a feeble-minded God,
Instead of letting him rot?
Oh, eternal leader,
Bless our steel, let us join the battle with fever,
We shall slay all faithful sheep,
Carress them with weapons, cut their flesh deep!
Might and glory awaits us,
Crushing them down, rageous and vicious,
All in the name of darkness,
For the winter’s harshness

Lucifer!

Unleash the legions of Hell,
Forces so strong that are not to tell
Power of winter cold storms,
Might of demon sworn swarms!
We shall kill all…in the name of Satan…

#***********

I could hear their desperate cries
Their weapons put down, their blood turned to ice,
Fear lurking in their eyes.
And a bloodlust we felt and we shouted:
“come forth eternal one, arise!”
A mist enshrouded us all,
Engulfed us but we still heard the call.
Call for revenge, call for war
We must win, even if driven by gore
Using the power of the unholy one’s lore…
And a thunder showed up, the sky tore
The enemies blinded,
Between us and them landed!
A dark figure stood there,
Emitting power, which no human can bear
And suddenly, there came the thought, just like a sin:
Is it Lilith, our lightbearing queen?
She raised her hand and as if in dream,
The path to victory, until now unseen
Was now clear!
We rushed in fight, having no fear,
Gone in delirium, driven by zeal
Washing with blood our infernal steel
Our enemy couldn’t resist
Their weak weapon fell from their fist…
A crimson sky shone after the battlefield,
Showing that unbreakable is the power we wield…

******************
I succumb to thee, my Succubus,
Hear my diabolical prayer,
Temptress of mortals, be my eternal soul-slayer,
For I, misled by the shine
Of all heavenly, celestial, now shall lie
Amongst all blessed to be praised
in the dark tranquility of darkness...
Divinity, oblivion awaits the ones forgotten,
As we, upon our exile rotten,
Will search for salvation,
For Our new reincarnation...
....Antichrist, led by faith of steel and blood....

Amongst the living creatures immense pain we shall bring,
In the Damned and Cursed name of our king,
Malice, wrath, unleash it....
Malice, wrath, unleashed...
Hear the sound of the vicious thunder
Become one with all in the land Under...

And now, my prayer is to an end,
Bring me forth, countess of this damned land,
Revive me,Enchant me,as I swear
Damnation in me I shalt bear,
Thus I shall come, to war
Against all faithful ones....


Бла-бла уотевър, имам и едно жалко подобие на книжле, но го нямам в електронен вариант.
Ето и по-скорошните ми две:

Защо понякога крилете ни биват скастрени?
Защо оставаме в мъката си-някъде там, нещастни...
И жадуваме все за свобода, пуста свобода
Да се реем по кристални дъги, чак до небосвода?
А може всичко една прозрачна илюзия е,
И тъгата ще ни удави в океан от скръб,
Захвърлени, отречени- все някъде, някъде там...
Безмилостен, безкомпромисен тласка ни животът
Към далечни брегове, към непознати нам земи
И очакват ни в радостта тръни
Сякаш паразити обгърнали красиво цвете,
Сякаш плачещо в тъмата дете..
А вкусиш ли веднъж тъгата, тази плесен
ЩЕ чуеш, ще разбереш жестоката й, злобна песен
Да, действително животът не е лесен
*****************
Come to me, mortal soul
I am your master now, you'll heed my call
Upon our reign, you shall serve me well
Because before you stands the Keeper of Hell
No Holy Lord is here- you can't pray-
Only black gods, forbidden is the light of the day
You no longer belong to the misguided light-
No, from now on shall you worship the dusk and the night!
I am the one who will give you might
I am wielding your soul in my fist tight
Go, try to pray, call your fucking Lord
But didnt you know- he is being raped by the Unholy Horde
Now, shiver with fear, pathetic mortal
Because you near Hell's Portal
And you shalt rest no longer...

[noel_f]

То ми беше за домашна и трябваше да спазя броя на сричките и затова се получи малко претрупано...иначе имам и много други на български. Там, където не се е налагало да спазвам броя на сричките се е получило много по-добре мисля...дай линк към твойте, отваря се някякъв друг сайт

[KingSlayer]

^^^Ми давай да четеме

[TerminalFrost]

Тук са моите неща, но са свързани главно с уеб-програмиране.

Пиша също и в http://blogs.telerik.com и http://dotnetslackers.com/.

Писанията ми са на английски. В миналото се опитвах да творя и проза, но с времето ми омръзна, а и не бях особено добър. В момента работя върху едно книжле за JavaScript и CSS, свързано с продуктите, които правим във фирмата, в която работя, което може би ще бъде издадено от O'Reilly или Peachpit.

[LITTLE DREAMER]

Въпреки че съм ром и аз имам чувства!
Прекрасна роза забелязах
разцъфнала едва едва
Опитах аз да я откъсна
но тя с бодлите си ме спря!
Над нея името и пише
Гергана!

[noel_f]

Много хубаво стихотворение, на коя Гергана е посветено?

[LITTLE DREAMER]

На едно прекрасно създание с дълги руси коси!

[conguestadors]

Мама моливче ми купи,
аз го остря то се чупи,
вече нищо не остана,
да еба неговата мама.


Това не е мое, но ми се щеше, да го бях измислил аз.

[scion_of_storm]

^ Детско народно творчество ли

[Exilia]

Силна болка ме прониза,
мрачна мисъл озари деня.
Сълза в броеницата наниза,
бавно,тихо,злокобно догони ме нощта...

Седейки в свят,изпълнен с лъжи,
мислейки за любовта една.
Защо е така?Кой ме нарани?
Може би жестоката съдба?

Защо всеки миг на щастие е толко скъп?
Защо всяка усмивка носи ми сълзи?
Да не би това да е част от един безкраен път?
Или просто всичко е сфера от лъжи...

* * *

Мечта тъй нереална,
мечта недостижима.
Мечта банална,
мечта невзрачна,невидима.

Мечта едничка,мечта за двама.
Мечта самичка,мечта скована.
В мечтата ми ти беше,в нея ти се скри.
Там твойта сила безмилостно цареше.
Така мечтата ми уби.

С мечтата и сърцето разруши.
Пожара,който гореше потуши.
Огъня-тъй страстен угаси,
и започна да изчезваш...в онези дълбини.

* * *


Усмивка,удивление!
Бързо тичаше към мен.
Тъжен поглед,съжаление...
Защо изпитах го към теб в този ден студен?

Капчица блестяща пророни във нощта.
Сълзицата искряща от окото се проля.

Тихо носейки се с плащ злокобен,
гледайки си зад гърба.
Хвърли поглед тъй отровен,
обърна се,усмихна се и умря.

* * *

и т.н и т.н...

[SharondenAdel]

Ах, имах една приказка за съвременната червена шапчица....имах 6-ца на нея ама не мога да я намеря за да ви разкажа

[````````]

Ш*БА*О
Всяко утро е кръстопът. Ще бъде ли хубав( или пък не) денят ми? Да се усмихна ли? От къде да намеря сили, когато на улицата срещна някого да не се озъбя? Как да направя деня си по-малко шибан? А живота?
Да си отчаян на 18. Защото аз съм едва на 18. Рано е да си крия годините. А е тъжно да казвам, че се чувствам на 32.
Но е глупаво и да изпадаш в другата крайност. На 18 човек е толкова млад, колкото и вече достатъчно препатил, за да каже една дума без задръжки и притеснения: ШИБАНО! За каквото и да я използва, тя ще се оказва вярна и на място. Истинска и никога търсена, но винаги навираща се брутално в ежедневието ни. ШИБАНО... дума с много синоними, описваща безизходицата, в която е изпадал, изпаднал или ще изпада всеки от нас. Дума толкова вулгарна и същевременно толкова сакрална. Дума, която описва шибано якият ми ден. Или шибаното ми настроение...
Крайно глупаво е да се извинявам с пубертет вече, с незнание или неопитност, когато скачам от щастие в ярост, от класика в нео метълм от "добър ден" в "баста, пич". Изнервя ме неспособността ми, страхът от неизвестността, вероятността от неуспех.. Изнервяме ..защото не е като да решиш дали да скочиш с бънджи или не. Един ден се будиш и ти предстои бал, раздяла с хора, които са били твоя свят последните 5 години, кандидатстване, работа, жена(мъж) и деца. И си казваш.. е това ако не е шибано кое? Как на 18 да предвидиш какъв ще си след 30 години? А не искам да бъркам.
Не можеш да предвидиш. Не е проява на сила, ако се правиш, че знаеш много. Това е твоето шибано извинение за това, което правиш. А в повечето случаи дори не знаеш какво всъщност правиш. Странно е. Страх ме е от неизвестността, но какво да се направи? Сякаш нарочно, за да не ни се струва толкова кратък, сме си направили живота пълен с неизвестни и въпросителни. Така улисани в избора, не осъзнаваме как вече сме зрели и сме пропилели шансове, как детство няма, как отговорностите са много, но едва ли някой го е еня за теб. Или не?
Всяка вечер пък е задънена улица.
Когато опреш до тухлена стена, първо се обръщаш назад.
Децата имат изумителна памет... и тези спомени от детинството няма да избледнеят... Те ми напомнят от къде съм тръгнал.. някои са тъжни.. други весели. Същото е и с целия ни живот... случки.. и спомени. База, над която изграждаме себе си...
База, над която се изграждаме като личности. Всъщност изграждаме твърдоглавието си. С други думи пробивността на главите ни. До такава степен сме се превърнали в пробивни машини, борещи се с бетонни проблеми, че чак не знам всъщност хора ли сме. Не мога и да гадая дали след 10-15 години няма просто да живуркаме седейки на едно място и чакайки нещо да ни цапне... шибне исках да кажа, нали всичко опира до тази дума. Някакси не върви 18 годишен да си мисли така, но всъщност годините след 14-тата не са ли нещо относително? Може да си на 40 и да не ти личи. Може да си и на 15 и пак да си по добре от оня 40 годишния. Сложно е.
Не ми се връзвайте. Не е вярно, че живота е толкова пълен с песимизъм. Убийте ме с камъни.. аз все още съм оптимист. Не ми личи ли? Ако не вярвам, къде е смисъла на борбата?

Рецепта: Когато в даден момент се измориш от едни и същи лафчета, кварталното заведение, борбата с цигарите.. А такъв момент винаги идва... Дай си малко релакс. А после.. The show must go on.

Автори: ```````` и Svetyl ..една щура вечер, когато на Светъл му беше шибано:")

[Svetyl]

^ Лелей, сигурен бях, че и до тук ще стигне

[tears_of_blood]

Ето нещо и от мен


Летището

Обичам да гледам самолетите и да плача,
да мисля колко красиво,може би,е там...
на стотици километри,толкова високо,
как хубаво би било сред облаците да останеш сам...

Обичам да чувам звука от отлитането,
пронизително да вибрира дълбоко във мен,
да изчаквам търпеливо момента на излитането,
сякаш към друг свят,не толкова чужд и студен...

Не искам да си тръгвам от летището!
Всеки ден...очаква ме едно и също...
същите хора,вещи...същата яма във мен...
същото влачещо се време,тежко,тъжно...

Няма да си тръгвам от летището!
Искам да гледам самолетите и да плача...
да се скрия б себе си,да спра сърцето си...
че ударите му и без това нищо за света не значат...

[scion_of_storm]

Kхъм...

И душата ми счупва се...крехка като птиче крило

Вдигам ръка , опитвам се да достигна небесното светило
Но не мога
Никога не ще мога

Взирам се в безкрайната шир със слепи очи
Без да мога да сдържа напиращите сълзи
Рукват те, неспиращ буен поток
Сливат се с вилнеещият около мен порой
И аз знам- никога не ще намеря покой

Птици тъчат красиви песни високо в небето
Но смъртта внезапно протяга неумолимата си ръка
И секва веднага песента

За да дойде мракът

Огнени стълбове изригват около мен във вечността
Черни ангели разкъсват ми жестоко плътта
За да бъде спасена душата ми от целебна светлина
И от милувката- на смъртта така жадувана

А душата ми отново става цяла
Завинаги.
****
The shine of the sorrowful moon
Caresses mildly his pale face
All he had is now gone
Lost, lost without a trace

The night sky watches over him
And the everlasting, immortal stars
Lighten his mourning shadow

Scars he has in his soul, venomous scars
But noone can heal them, noone ever can
And the nightmares shall haunt him, again and again

A tear appears, followed by many more
As the night angels sing their sad choir
Their wings take him on a journey far away
Where there is joy and happiness in each day

But he knows:
This isn't real
He will always know:
This is unreal

Me=emo now

[enemy]

ох аз май не сум за тука ... ама да видя как ще ме оцените (1,2 хах)
стихотворението е малко тъпо и депресивно затова на който не му се четат глупости да го прескочи

Сянка в ноща

ронят се сълзите една по една ...
мога само да се радвам на своята тъга.
Сама на света,
сама над града,
чува се единствен глас
през тишината-дебелия пласт.
Няма смисъл да крещя
няма смисъл аз неща.
Хората ще се събудят
във забрава ще забулят
душата ми самотна
но на кого ли е тя ухотна?
Скитам се нощес,
ето сенките в близкия лес
жално в мен се вглеждат,
може би глупаво изглеждам.
Вълци в планината вият,
нейде,някой пак се бият.
Чува се ехо-грозно,зловещо
в студения ужасен въздух се усеща нещо.
Ето разбрах-на смърт вуни
срутиха се всичките мечти
пред моите очи
но вече няма и сълзи ...
Достатъчно вече плаках,
ред е да се отдам на мрака!
Една самотница излишна на света
е оставена на своята мъка,
защото раят е лъжа
и сякаш с остър нож режа
сърцето си оставено на произвола на съдбата,
вече не виждам дори и луната.
Само облаците сиви
хварлят сенките игриви...
Ще избягам ли от тях,
дори плътта е напоена вече с гняв!
Обичам или мразя-веч и аз не знам
а ти оставаш най-далечен блян...
Защо ли ме остави мокра под дъжда
просто мокра и сама.
И ето само капки падат по земята
а ти си някаде в далечината!
Падат и умират-знаят
както за тях така и за мен това е краят.
Затварям очите си-виждам лицето ти
отварям ума си-усещам сарцето ти!
Мога ли да се отарва от мисалта,
иска ми се просто да полетя ...
Хората ме гледат-същество малко
на пръв поглед много жалко!
Но никой не се заглежда в очите
вече гаснат,стопяват се сълзите.
Като сянка излязла от морето
бродеща нейде под небето,
щом слънцето ни доведе деня
ще се потопя в безкрая на съня!

[scion_of_storm]

^що не го разделиш на куплети ли, де да знам
Ето два броя +


И ето, че възкачва се на трона си тя
И запява няма смъртната душа

Очите й, по-черни и от мрака
Ще намерят истината, искаш или не
Косата й- досущ гарваново крило
Покосява със своето сияние

Вълчият вой е бойната й песен
Орли кръжат над нея, изтъкават й химн чудесен
Ангел, но на Разрушението е нейното име
Хаос остава след себе си, където и да мине

Крилата си черни щом с мощ размаха
След непросветените настава неумолима уплаха
Богиня на Смъртта
Въплътената Красота


На главата й- величествена корона
Венец от пламъци-до един непроницаемо черни
Благословии раздава тя на своите подчинени
Нещастия, стихии- на глупците заблудени

********

Сянката в маса сгъстява се
Бавно образ тя приема
И от недрата мрачни
Пръква се Той

Стражите Геенски мълчаливо се прекланят
Щом край тях той преминава
Нисшестоящите изчадия в паника побягват
Усетили силата му, мощта му величава

Пръстите на ръката си той свива
И хаотично запламтява всичко живо
Дланта си сенчеста напред насочва
И мор гори и поля навред покосява

Всеки смъртен видял лицето му, загива
От ням ужас, в агония неземна
Той се усмихва, злоба и омраза в едно слети
Захвърляйки физическата си обвивка, вече непотребна

И духът му яростен световните земи
В длан сграбчва ги, безмилостна и нечистива
Сеейки разруха, където и да мине

Той не е Смърт, хич не е
Той е нещо по-могъщо, адски пламък в него тлее
Аенодей.
-Сард, белармотски бард

Второто е за главния зъл пич в книгата ми, Аенодей, от името на друг пич- барда Сард ;>

[parabellum]

Поздравления. Открих епицентъра на човешката отпадъчност. Та повечето дори не са изречения. Но както Вапцаров е казал: "и стихове пиша (тъй както умея)", в което прозира есенцията на гения у поета, казано с доза егоизъм. Вие тъп ли сте? Тоя метъл така ви е депресирал детските души, че мога да ги видя как се провират мъчително да излезнат през ректума ви. О, не! Ректумът е сляпо черво и няма изход. Анусът значи. Get a life.

[Svetyl]

^

[InsArtTure]

Тоя метъл така ви е депресирал детските души, че мога да ги видя как се провират мъчително да излезнат през ректума ви. О, не! Ректумът е сляпо черво и няма изход. Анусът значи. Get a life.

Впрочем има ли значение какво точно те е обзело? Дали ще е метълът като послания, дали ще е някоя джаз-хоп-троп културица... какво значение има. Всички до един сме пропити с някакви индивидуални усещания за света. А има някои като тебе и мене дето са решили да съдят кое е дълбоко и кое е повърхностно. What's the point, mate?

Get the groove on.

[scion_of_storm]

Lmao.

[noel_f]

Водата в езерото - черна -
от тъмнината така е боядисана -
лъщи, блести, гори
и напомня много на твоите очи.
Гладиолите бели, поляната покрили
са все тъй нежни, лекокрили,
А уханен нощен вятър
гали лицето ми още.
Аз зная, че той,
ще мине бавно през нощния покой -
сред блоковете градски високи
ще съзре очите ти дълбоки
и целувката моя,
пренесена тайно през покоя,
на твоите устни ще залепи,
без дори дума да промълви.

[Dark`Crimson]

Дълко се колебаех дали да пиша в тази тема, но след като вече нищо няма значение...

Ето го и моят предпоследен опит.

Безименно

Нещастен ти остави ме, там долу във забравата.
Ти знаеш името на същността ми, какво ли значи...
не разбираш, заключена остава на вратата бравата.
И ревността, със страх ни злобно трака, влачи
ръждив, тъй нужен, ключ, на моето сърце спасение.
Откраднал бих го от слепотата мрак по-черен
в най-тъмен ад, безкраен, на дъното бих отишъл,
за да остана с теб до края неизбежно верен.
Да зная - за някой всеки дъх съм вдишал!

Уви, изпадам тук всяка нощ във безсъзнание,
очаквайки сам немирно утрото, безпомощно,
аз срещам ласката гореща на твойто обещание.
А време няма, почти се свърши небето нощно,
и виждам - две лица в едно сърце завинаги са слети,
за бъдещето знак във неизбежността на безкрая.
Последно роза ще оставя, на стъпалото да свети,
в покоя твой щастие да носи, когато заедно сме в рая!

[Vehement`Desire]

Както винаги ме оставяш безмълвна... Докосващо.

[Dark`Crimson]

А как да благодаря за такъв коментар????.... Шест думи само, а казващи толкова много. Сега аз съм безмълвния. Благодаря ти!

[scion_of_storm]

Хубаво е, наистина разчувства и събужда емоции

[Dark`Crimson]

Твоите също са добри, имат ритъм, тези на аглийски.
Ако имате желание мога да покажа и други.

[scion_of_storm]

Мятай, това е целта на темата!

[Dark`Crimson]

Е щом е така, продължавам да ви тормозя...

Хлъзгав лед

В хлъзгав лед обгърнат е светът и думите ти още чуваш
любовта на живота и да не докосваш.
Усмивка тиха, очи дълбоки гледат нежно.
Тръгваш вече, целуваш я за сбогом - уж небрежно,
като студен пламък гаснеш - надежда.
Сега готов си, над теб сводът се навежда.

Вървиш, несигурно пристъпяш сякаш в клопка,
изтръгва те в нощта красотата - черна котка,
пресича пътя ти. Дали дочуваш потракването с нокти?
Не, не можеш. Твоята мелодия яростно ехти.
Поличба ли е туй? Какво ти става сред студа? Страх?
Не спираш миг дори, звукът те сгрява, звездата тъй красива - ах!

Студът е адски, а там лежи върху леда
увита в целофан, да не измръзне роза бледа.
Не ще помогне той. Трупът на цветето в прозрачен, бял, покров,
захвърлен връз кристала мръсен като отхвърлена любов,
и сякаш казва със заседналите думи в смъртта на разбито сърце -
"След цялата болка на всемира, си отиде, а можеше да те разбере."

Твърда вода, замръзнала...Вървиш песен след песен
сред пустотатата на студа. Вървиш в снега унесен.
Човечец странен бърза. За къде? Не зная...
Защо страхува се от мен така? В началото нехая.
Побягва той, далеч от самотата на вечната мелодия.
Останах аз - хлъзгав лед, студът коварен, живот - пародия.

[Vehement`Desire]

Еее, това ми е едно от любимите! ;] Искам автограф.

[InsArtTure]

No one

Away I walk
But still remains enshrined
My soul,
By you and only never
Can I leave this wretched place.

I know it’s dark
A kind of gray delusion haunts
But still
You hold the reins together
And I crave this wretched place.

Astray I gaze
From facts I never will admit
But still
These images are all I have
When picturing this wretched place.

When? I ask,
When will time postpone for me?
But still
You claim it’s all the same in here
Countless hours in this wretched place.

I never want
I’m all contented to bestow
But who
Will make bestowing thoughtful
In your grayish wretched place?
********************************

Unspoken

Once I have forgotten
All these rays ahead
By nothing shall I be forsaken
And I shall dye instead

In red and black and ochre
The hues of Fall
The days of pose
You should leave yourself
Unspoken
And leave this failing cause

Eyes of youth have now betaken
Over you, a taste of madness
You see,
You’re fool
You speak of sadness
You feel a little bad, forsaken

A clime of dirt, of grime
Is all around these days
And I admit it’s all your grace
That’s now for you so hard to rhyme

A sort of weak, crestfallen
A sort of tary for this time
Tears shed away you climb
The slope of hope alone

Alone in here I observe
You and your perfection
Our years so few
Our hearts-a little older
Than our time
The lime
So cold
Unable to unfold
Unable to unwind
We wait for dusk to come
Again for some
Unspoken…

[scion_of_storm]

Киро, както винаги, блестящи творби Нямат нужда от повече коментар, те сами говорят за себе си.

[Dark`Crimson]

Еее, това ми е едно от любимите! ;] Искам автограф.

Автографи само на живо
Сега сериозно, благодаря!

InsArtTure свириш ли в някоя група, ако да - мисля че е време да разкриеш таланта си на текстописец на широката публика

[InsArtTure]

Не, нямам сериозни умения да свиря някъде. Но пък си имам уан мен проджект.

А твоите писания нямат хич никаква мелодия (обясни защо), но пък имат страхотни идеи и много лирика в себе си. Смислени са и въпрекии претрупаната лексика успяват да не станат повърхностни.

[Vehement`Desire]

Ето нещо и от мен. Както повечето ми творения си няма заглавие. ;]


Дъх на нощ.
Усещане за сън.
Нестихналата мощ
умира вън.

Небето черно е на цвят.
В траур тихо спи
изморен и празен свят.
Живот отдавна не кипи.

Крясък на дете
отеква в нечий спомен.
Съдбата пак плете
пътеката си в час отровен.

Безцветни са следите.
Те водят в Нищото.
Сухи са сълзите
в око невиждащо.

Настъпи този миг -
време за раздяла.
Нечут заглъхна вик.
Денят потъва във забрава.

21.10.2004
Vehement`Desire

[Svetyl]

ПЛАМЪК
Като факла гори главата ми тежка,
като клечка изгаря малко надежда.
Като огън пожарен голямата грешка
заслепява очите и те не проглеждат.
.
Като слънце гореше дума щастлива,
затъмниха я бързо облаци черни.
Като съчка догаряща, радост красива,
изгасена бе тя от чувствата скверни.
.
Като жар изгасена усмивката „вечна“,
от тъга като пясък с песъчинки безброй...
А щастливите дни, спомени са далечни,
а човешкият дух, мъртъв вече е той.

ЖАЖДА
Сухи напукани устни
Търсят през сълзи вода
Тяло се мята в конвулси
Тяло без вид, без душа
.
Жажда за всичко човешко
Жажда разяждаща, жажда убиваща
Жажда за нещичко вечно
Жажда ужасна,ум с лудост покриваща
.
Лутам се падам от пропаст във пропаст
Жаждата моя явно е вечна
Хлъзгам се право в морето от подлост
Истината изглежда все по далечна


Ето ви някви работи...

[````````]

Хехе.. радвам се, че почна да ги постващ някъде вече. Въобще се радвам, че повечко хора почнаха да пускат подобни неща.. Давайте! :")

[Dark`Crimson]

InsArtTure незная защо нямат, можеби защото не са цел да бъдат текст на песен, а просто опит за стихове, опит да опиша определени събития и изразя определени чуства. За лексиката така се получава при мен, в почти всики, сигурно е защото искам да кажа много неща на един, два реда, което е доста трудно на моменти дори невъзможно.

Vehement`Desire аааааа, това е първото твое нещо което ми показа - красиво, много чуства, във всеки ред! We (at least I) want more!

Svetyl много добре, история струи от тях, харесват ми

[Dragontear]

Тук и аз ще пусна нещо: това е едно мое текстче, което вече е почти направено на песен. моля бъдете снизходителни ако има граматически и смислови грешки

World Beyond Within

Can this be true, I am a prisoner of myself
Am I a pawn In my own hands
A puppet without strings but never free
Smiling just to hide the tears
My mind is wrapped in the web of fears
My soul lost between the two sides
The voices I hear every time I close my eyes
And the reality I face when I am awake

The voice:
C’mon set me free…..let me out
C’mon I know… you need me now
I know You want me free……..

Every day I’m impatient waiting for the end
Waiting for the sunset to end this day
Another word of anger written by my hand
Another game played by my mind
Hopes just crush, salvation seems so far away
Whispers around me telling me the truth
For things I don’t remember but I have done
Strange feeling that I’m someone else

*Chorus*
There is a peace within, until the hell break loose
There is a dream you seek when you close your eyes
There is a word in there where you’ll enjoy your sadness
Where you hide your tears until they bring you madness


Looking in the mirror ,every time I see you
Through the silver glass you’re watching me
Laughing and Screaming at me, with my own voice
A voice witch is really inside my head …
some times i feel that im out of myself
Some times i feel that im locked so deep inside
Mother why didnt you tell me that im sick
Father why didnt you tell me that I am freak

The voice:
C,mon child ...do it...I know you hear me
c'mon ...look back ..I know you are running
Is this the first time you’ve killed (cryed)

Sometimes I wake up and im still confused
The voice is gone but I am still afraid
Keeping the guilt inside my soul

[InsArtTure]

[lodborg]

indeed. Имам чувството, че от това ще стане прекрасен мелодет текст - с редуващи се харш и чисти вокали.

[scion_of_storm]

Атакааа!

[Dragontear]

Венци обаче най-точно го уцели защото е баш така...правено е по модел на Raintime

[Mort]

^ Леле без да ти прочета поста точно за Raintime си помислих ! Наистина може така да го направите - ти да изпееш чистите а да поканите някой кресльо за харш партията.

[Dragontear]

за сега май и сам ще се справя..... И без това трябва да натрупам опит

[Dark`Crimson]

Чакам линк към песента! (като стане готова де)

[wqwrrr]

Киро, големи поздравления от мен! Адски добре написано. Разтичам се направо по твоите текстове. =)

[InsArtTure]

^ Радвам се. Мисля сега какво да постна по-нататък.

[KingSlayer]

Е аз имам цела книга, роман. Много е готина и се разправя общо взето за екшъни в училище Ама няма как да ви я постна, че я писах в 8-ми клас, когато нямаше сегашните екстри

[Dark`Crimson]

Всеки има някога своето...

Пълнолуние

Небе, нощ, влага, капки, луна, път, топлина,
красотата на слаба и в зенит светлина,
прорязана в средата от жицата на лудостта.
Бял пух, не, коприна или просто мъдростта
на вековете през взора й - съвършенство.
И ето гине моето съзнание в блаженство.
Под нея в тъмнина аз диря в свойта далечина
красива лунна, жива, пълна, кръгла светлина.
Катран, навсякъде е, ето! - огнена искра - луна, зеница, око.
Обсебен от мечти, в ехото на мойто тяло питам "Кой ни наблюдава? Защо?"
Дали защото, там горе, задушена от самотата
търси тя едничък смисъл до дъното, в душата?
Преде завеса лека, коприна пада пред поглед устремен,
при все прозрачна, непосилно през нея е да погледна заслепен.
Не се предава още, вятърът е с нея, помага със студена страст.
Зная, да зная! Тя ще види туй що невидимо е - от душата част.


Звездата близо е, в прегръдката на нежните лъчи,
въпрос, а той мълчи - "Защо блещукаш, гаснеш ли?"
Задушен дали умира, неспособен дъх да вземе,
(при все че други чакат теглото им той да поеме)
заради силната, тиха, най-нежна ласка на луната
или гори, изгаря, от нея далеч и близо, загледал красотата,
накрая молиш и се жадно - тъмнина, извикай мойто име!
Спаси, замръзнал огън вътре в мене събуди - спаси ме...

[Vehement`Desire]

красотата на слаба и в зенит светлина,
прорязана в средата от жицата на лудостта.

Е това е страхотно!
Много ми харесва стихотворението!

[Sirenia_fan]

старите неща съм ги изфърлил много отдавна, щото след прочитането им ми се струваха глупави. най-новото обаче стои в един форум и сега ще ви го пейстна като цитат директно от там.

ето го и него:

за който не знае що е кармагедон 2 ще кажа, че това е най-великата игра правена някога, в която можеш да караш навсякъде и по всякакви повърхности като през това време газиш хора и животни за да поддържаш таймера да не изтече времето.
след '"гнусното" творение на Владо ми дойде идея да напиша текстова предистория на Кармагедон 2, тъй като самата игра няма такава. а повечето игри имат.

Слънцето напичаше, небето беше безоблачно, животът на тези хора в този град минаваше нормално. За едни скучно, за други в непрекъснати купони. Учениците си ходеха на училище, възрастните на работа. Но никой от тях нямаше и бегла представа, че тази градска идилия е на път да свърши в същия този хубав слънчев ден. Защото военните криеха от обществото приближаването на извънземен кораб към Земята. Никой не знаеше дали са дружелюбни или са завоеватели. Следяха кораба от години с най-новите си технологии и в точно в този ден той навлизаше в орбиталното пространство на планетата. Военните решиха, че е добре да проучат и изпратиха почти всички налични бойни летателни средства и един дипломатически кораб, който да установи контакт.
Всичко изглеждаше добре. Нямаше признаци извънземните да се готвят за атака. След дълго чакане корабът започна да се цепи и докато земляните се чудеха какво става пред тях извънземния кораб се превърна в два броя кораби. И пак нищо. Чакане. Чакане. Минаваха часове.
Тъкмо, когато смятаха да се отказват от контакт, от кораба започна да излиза нещо. То ставаше все по-дълго и приличаше на дълга пътека. Нещо като червените килимчета за звездите, но от материал, който изглеждаше като желязо. На тази платформа стоеше едно гнусно същество с много пипала по него. Очите, ако имаше такива, не се виждаха. Нищо в него не напомняше дори малко за човек. То бе високо около 60 см и дълго около 3 метра. От двете му страни се стичаше в пространството нещо прозрачно, за което хората не се и съмняваха, че е слуз.
Когато платформата спря, от дипломатическия кораб съобщиха, че получават някакво съобщение, но не могат да го разкодират и ще им е нужно време. Краят на платформата бе полуцилиндър, но без капака на цилиндъра. Съществото се залепи за стената и започна бавно да се катери по нея, докато стигне върха й. Пипалата му се раздвижиха и едно от тях започна да се движи хаотично в пространството, след което се насочи към един от малките бойни кораби на земляните. Човекът вътре реши, че съществото атакува и стреля по него. То се разцепи на две и се стече в космоса. След този залп и останалите бойни кораби започнаха да стрелят. Платформата се скри светкавично, а двата извънземни кораба започнаха да "плюят" по-малки бойни единици, всяка от които бе по-голяма от Австралия. Извънземните се подредиха в кръг, след това започна стрелба. След известно време стрелбата престана от извънземна страна, за това и земляните също спряха. Корабът "майка" направи светкавична маневра, след която последва мощен взрив, а ударната вълна унищожи всичките земни кораби, освен дипломатическия, на който позволиха да се оттегли.
В следващите дни нещата за земляните се развиха светкавично. Извънземните унищожиха всички големи градове на планетата и си тръгнаха. Но оставиха два "подаръка" на земните жители. И двата бяха атомни бомби. Първата уби повечето жители на Земята, а тези, които оцеляха мутираха и умряха по-късно или умовете им бяха променени от радиацията и се превърнаха в дълголетни гениални убийци. Последните започнаха да избиват съвсем малко останалите на брой невредими хора, които не бяха застигнати от радиацията на извънземните. И за да им е по-забавно, решиха да използват всякакви превозни средства, които сглобяваха сами или просто поправяха останали от едноседмичната война моторни и летящи превозни средства. Някои, за да са по-оригинални си направиха месомелачки от боклукчийски камиони. Други използваха дори комбайни. И целта на всички приспособления бе да убиват хора. Започна Кървавата ера. Минаваха години и по улиците се лееха локви от кръв. На места се виждаха разчленени трупове, някои от тях бяха още живи и молеха за помощ или някой да ги убие. Пред някогашното училище имаше няколко трупа. Единият от тях бе на жена с отрязани крака и извадени черва, а следата от тях водеше към улицата. В голямата кървава локва, която бе засъхнала, имаше следи от гуми на камион. На други места можеше да се види ходещ труп с извадена глава, висяща откъм гърба само на мускул. Ако имаше човек да се вгледа без да повърне щеше да види, че това е един от гениалните убийци, които бе трудно да бъдат убити. Докато се опитваше да пресече улицата една кола мина през него с бясна скорост следвана от друга кола, пак с висока скорост. На стъклото на втората паднаха черва и оцветиха стъклото в червено. Шофьорът изгубил видимост свърна на дясно и колата му се озова под началото на един мост. От скоростта, с която влезе там, колата му се сплеска до неузнаваемост, след което избухна в пламъци.
Времето на Земята минаваше, а кървавите реки не секваха. Дори се увеличаваха, защото на автомобилните убийци не им стигаха обикновените хора и решиха да се избиват взаимно, пак със същите средства. И за да е още по-червена картината, ченгетата вършеха същото, но с полицейските си коли. Обикновените хора започнаха да изчезват и след време на планетата останаха само убийците. Един от тях, еволюирал умствено, реши да завладее света като активира втората бомба от извънземните, която бе в състояние да унищожи и най-малката клетка на света. Построи си кола. Нищо особено. Обикновена кола, подсилена малко. Боядиса я червена за да е ясно за какво ще служи - за убиване. Но това го знаеше само той. На останалите убийци им бе все едно. Тяхната единствена цел бе да се унищожават взаимно, но най-много искаха да убият него, защото пускайки бомбата щеше да им скърши кефа.
Той се качи в колата и започна да обикаля като убиваше един по един всеки, изпречил му се на пътя. В края на деня, след като бе убил повечето си противници и бяха останали само още десет и те го следваха по петите, той стигна до някогашната военна база, където бе и дипломатическият кораб, който някога трябваше да установи контакт с извънземните. Мина през големите врати на базата и започна да се спуска по едно шосе, за което и той самият не знаеше от къде знае, но знаеше само, че води към бомбата. Шосето мина под земята. Озоваха се в нещо като гигантска футболна топка с множество коридори, всеки от които можеше да е пътя към края на света. Започна да кара по-бавно и да се оглежда, когато в дъното на един коридор я видя. Бомбата. Започна да ускорява по коридора с явното намерение да се забие в бомбата, когато видя и бутона за нея. Един гигантски бутон, на който предците му бяха написали "Края на света". Коридорът пред него се издължаваше все повече и повече, когато изведнъж свърши и колата му се заби в бутона, а той самия изхвърча през предното стъкло и падна върху бомбата. Започна предстартово броене и докато той се опитваше да се изправи, времето изтече. Бомбата, която представляваше и нещо като ракета, бавно се издигна във въздуха и започна да набира скорост. От удара й в тавана той изпадна от повърхността й и след няколко секунди се строполи върху дипломатическия кораб. Влезе вътре. Там имаше някакви костюми и нехаейки за неговия и на света край навлече един. Огледа се до колкото можа и реши, че е много шик с него и седна на седалката за пилота на кораба. Точно тогава бомбата достигна края на атмосферата и се взриви с ослепителен блясък. Ударната вълна обгърна планетата и унищожаваше всичко по пътя си. Всичко живо, дори дърветата, бе превърнато в пепел. Ефектът от експлозията приключи бързо и след известно време с малка част от болното си съзнание той разбра, че е единственият останал сравнително жив на планетата, не зачитайки факта, че при падането му върху кораба лицето му се бе разцепило по средата и сега езикът му стигаше до пъпа. Докато се опитваше да мисли какво да прави компютърът на кораба, който въпреки изминалите години продължаваше да работи, започна да пиука. Той погледна към него. На екрана се виждаше запис на кораба майка на извънземните. Той удари с юмрук по екрана и картината се смени. Имаше само две части - в едната стоеше съобщението от извънземните, пратено преди повече от сто години. А в дясната част мигаше през една секунда и превода му - "Идваме с мир!".

[InsArtTure]

Сега ми става по-ясно защо трябва да си купуваме оригинални продукти. На оригиналния диск на играта определено долу вдясно има едно квадратче, обозначаващо минималната позволена възрастова граница. На Kармагедон май е RP.

[Beerzebub]

^ Недей толкова грубо, де.

@Sirenia_fan: Според мен правиш една основна грешка. Разказваш ни все едно предаваш директно какво се случва в някой филм. Писменото творчетво изисква много повече описания.

[darga]

Айде да се изложа пред целия форум Смейте се на воля..

In the dying rays of light
With ragged illusions I fight
I shall find it,I must!
I shall not fail again..
The place where I can still feel
The blue skin..the lost hope
In my dream I never kneel
I reach her..

I’m waiting for her to come
In the dead of the night
Silence ..
When I close my eyes
Her voice I’m hearing
The words burning my mind
Desire craving inside..
In my dream I touch her..

Will I ever have the chance
To break this vicious circle
Of fake ideals ..
How deep can man sink
In the sea of his madness
Will the coming night bring
Salvation ..end of sadness..
I’ll keep on dreaming to find it..