Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[telia]

Ние с теб

Кишата в главите ни разстила се
сред предела нощен.
Един- единствен вик,
подобно вълчи вой,
оплита ни далеч в не битието.
Лепкаво сред слънцето вали.
Измокри мен, а ти настръхна.
Изморени сме, уви,
пътеките до нас посърнаха.

Тръгни по пътя и назад разгледай,
там, где динозаврите избиха хората.
Сред къщите само дете ще видиш-
сред стаята със своята сетивност.
Погледай отстрани съня му
и заиграй на този негов сън.

И остави кръвта да багри
окъпаните в нищетата своя тез,
които се наричат „ хора”.
Те тези няма да ни видят, макар
да са до нас. Те няма да ни видят,
защото с тебе сме невидими за тях.

[Daddy`s Girl]

^ добро е

[Kasiel]

Telia, толкова красота, романтика и меланхолия винаги има в стиховете ти. Винаги успяват да ми въздействат, а това е може би най-важното в изкуството. Не спирай да побликуваш. (:

[scion_of_storm]

Освобождение

Обществото -
защитен механизъм
отпарящ сърцата на човека
вливащ отрова и сладост
смазващ с бензин
хода на века
потискащ духовната младост.

Ред на човешкия род
фиксиран от времена;
нужен наложен хомот
система след система
разлята в хиляди звена
белязала очите
по безчет незапомнени лица.

Нужна е промяна -
образование,
ала не само отвън
а и извор отвътре;
не само студен звън
на индустрията издигнат
поход на личностно клане.

И Човекът да дойде
възседнал норми
и правила
забил ги на гневно острие
изчистил позорна слана
спрял плътодушевното дране.

Тогава масите ще заглъхнат;
индустриите ще отмрат
власти ще се обезсилят
ще помръкне,
за да светне отново светът.

В утопия на утопиите
ще се върне това,
което забравихме
като гнусна, низка порода:
връзката ни с Майка природа.

[telia]

Стадо

… И недовижда в битието разлигавената паплач
где сбира дрипите си нищета сред изкуствени камбанарии.
А те - създадени да бият с гласа на наложена вяра,
отекват със звън само в измислени чужди реликви.

Под купола нейде се сбра стадо безгласно.
Понечи да блее със звук, но му бе казано властно,
че всяка трела из тези гърла що излезе, дан ще даде
на тоз, който днес коли и беси.

И църквата в тоя миг пак овехтя скоропостижно.
Не мина и ден и оня, що заповяда вчера,
сега поиска да му бъде викано „ближен”.
И стадото глас нададе да следва господарската воля,
сякаш не по неволя до вчера слуша да мълчи, да не говори.

Сега да мълчи беше тъй редно, но то се надяваше
на нещо сякаш последно. Израз на слабост
в действия мудни, безлични. Стадо без радост,
стадо без пастирските притчи.

[telia]

Не искам

И не искам ден да бъда без теб
в свят от обвивки и мрачни лица.
Лица без лик и с низко величие,
маскенбал с изродени сърца.

И не искам ден да премина без теб
в пустота и смълчани стени.
Няма веч’ вяра в душите прокудени,
Сизиф край скалата мълчи.

И не искам ден без ръцете невидими
в дъжд изваяни сред скали.
Там те някога бяха безпесенни,
но сега слепотата ги приюти.

Аз не искам да вървя без душата ти,
в чужди пътеки да крача едва.
Тях прегърнала ги е самотата ни,
век без теб бях, после станаха два.

[Sile]

Харесва ми!

век без теб бях, после станаха два.

Ето това е много добро!

[scion_of_storm]

If...

Понякога съм сянка
която се е устремила
към часът, който нямам
към минутите, които бягат
към сърцевината
която избягала, се е скрила
за да ме лиши от този плам
докато не дойде пак в дим крилат.

Понякога си мисля
и после на себе си се смея
къде искам да бъда вклинен
и къде жадувам да се рея
как докосвам, за да се опаря
и дращя с нокътя на дракон
за да търся през залеза
който душата ми сетен път изгаря.

Понякога се усмихвам
искам да намеря, да усетя
това, което търся в очите
на света, който губя.
Сред тишина и междумет'я
да докосна на гранит сълзите
и забил нокти в главата
наведена, унила - да се губя
да се губя...

24
12
2
и в живота се устремявам
дотогава, когато
нокътят ми в крилото ще се впие
за да познае покоят,
който ми бе обещан, когато се родих
в драконовата заря.

I'd tell you anything if I had anything to say, yeah
I keep it bottled in 'cause there's a time and there's a place for this

Travis - Something anything

[Kasiel]

^ Силно е,много ми харесва

[prayer4eto]

Ах, отколко време не я бях посещавал таз' тема

....
Пак ще те намеря,
във чуждо,нечие лице..
Пак ще се усмихна,
ще позная твоите,във чуждите ръце.
Пак ще те жадувам,
стиснала останките от нашето небе.
Пак ще те обикна,
с чуждо нечие сърце.

[scion_of_storm]

Копеле на света

"The end
Spent my whole life dreaming for the end."

Прозорците са напукани
- гледат околния свят
маркери по тях изтляват
писани от малки деца
придали им цвят.

По пукнатините - петна
ширят се като проказа
изпълват стъклото
просмукват омраза
и алено пръскат платното.

От тях гледат ме сто лица
деформирани и изморени;
от есенен дъжд и слана
развихрили се с гняв
и нанесли трагични промени.

Сред тях - сърцето само
само студено грее
в него от мрак изпято
сърце на сърцата
а плътта от хлада синее.

И пред прозорците
зад стъклени врати
на здания, сгради, стени:

Аз съм копеле на света.

Изтръгващо сърце на сърца
виждащо само мъгли
и празнота
във всяко лице
копеле на света
на света едно копеле
и всички сте ми врагове.

[telia]

Станция " Щастие"

Сред плисъка на градския дъжд
няма нищо, освен локви в сърцата.
Хора, чакащи да премине още веднъж радостта
се измокрят, бродейки по паважа.

Ти ме пита за утрото мое и за това
дали се будя щастлива. Виж навън-
там е пороя сред сивотата на панелите,
изписани със графити.

Много мога да ти разказвам аз за това,
как вечер хората плачат зад стени като фолио.
Тънки прегради по между ни делят,
дебели струни в сърца рушат незримото.

И се влачат сред плясъка на водата
ред автобуси до станция „ Щастие”.
Хора натъпкани доброволно на тясно,
хора с издрани в злоба гримаси.

[Svetyl]

ТОЛЕРАНТНИЯТ НАРОД
Някога, някъде живеели хора,
„модерни“ и „знаещи“
толерантност желаещи.
Всеки ден, всеки час, те без умора
защитавали „ценности“
и висши „потребности“.
.
Били те много широкоскроени,
подарили на цигани свойта земя.
Ала това не им създало проблеми,
в небето се реела толерантна душа.
.
Били те много свободомислещи,
направили задължителна гей-любовта.
Хора модерни, хора обичащи
да имат за избора свой свобода.
.
Времето минало лека-полека
държавата модна да чезне започнала.
Което могъл, открадвал й всеки,
към още кражби тя го насочвала.
.
Историята взела съседна държава,
земята прибрали, братята роми.
Какво е да си хетеро, всички забравили
заслепени били от толерантната скромност.

[telia]

Буря

И помръкна кървавия залез, вперил погледа си сред скалите.
Не дочака да погледа как дъжда ще се изсипе.
Падна гръм, пое го ехото и понесе го в безкаря.
И разстла се пелена- черен облак, буря зла.

Пещера и в нея сенки- изумрудени лица.
Те крещят и сред гласа им носи се една тъга.
Полумъртви, непогребани, стелят се като в мъгла
и не смеят да излязат, да посрещнат изгрева.

Стиснал челюстите здраво, стари дъб мълчи.
В клоните му- одеяло от изгубени мечти.
Сълзи лее бурен прашен със изсъхнало стебло,
а до него пада влажен дъжд, излят с ведро.

Вие вълк и с зъби хруска щракнал на нозе капан,
а до него на талази блика калната вода.
И през процепа небесен мълния проби за миг
и удари във сърцето стари дъб с пронизващ вик.

[Sile]

^ Хубаво е! Доста интезнивно, но е нормално да е така, все пак буря.

Kasiel, и ти имаш силни стихове!


***
Един поглед - любим.
Една тишина - красноречиво мълчание.
Едно присъствие - недоловимо.
Един допир - нежен.
Една целувка - разказ за вечността.
Това ли е любовта?

Февруари 2010 г.



Ледената лейди

Водни капчици се стичат
по лицето на ледената лейди
и постепенно го откриват,
колко е красиво то и бледно!
Миглите са влажни от дълъг
ням плач…
Високи ледени колони
се бавно свличат
по разтапящата се снага.
Болката с живота й си отива,
тя бе невидимият й палач.
Събуди се, събуди, о нежна,
лейди! Отвори тез очи и
в изгряващите слънчеви лъчи
се окъпи!
Ледът наполовина те закрива,
като затворническо було
над тая пуста, мразовита планина.
Малко остана да те разкрие
в цялата ти благотворна
светлина!
Замъкът мрачен, в гроб задушаващ,
отвлича я в бездните на
смъртта. Пръстите й
чувстват веч въздуха замиращ,
откакто дъхът й спря.
Има време още пътя до там
да извървиш
и нея да спасиш!
Не се отричай от това,
което й обеща, колкото и
недостижима да изглежда
крепостта, която сама си изгради
от ледени стени!

На Мими
есента, 2009 г.



В моето сърце сте вие две…

Щастлива съм, че ги обичам,
аз това не ще го отричам!
Живот ми носят тези цветя,
със своите нежни невинни лица,
Те са като в пустинята рядка вода.
Наричам ги полски, заради
нрава горд и независим.
Наричам ги планински, защото
са с дух непокорен и извисен.
Израсли под лазурно небе,
те са красиви като от розова градина,
с цветове ярки и свежи.
И аз отстрани се любувам
на тая художествена картина.
Ето това мъничкото
с кокетните листенца,
с погледа загадъчен, е Ралица!
А по нея вие стройно стъбълце,
с чувствени цветове, страстната Лорина!
Хей ги отново лицата им засмени,
в тоя скъп час, от мен уловени!

24 ок. 2009

[Svetyl]

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ
Слънцето в пустинята убива
само с нежната милувка на лъча.
Пясъчните дюни са красиви,
приютили хилади за вечността.
.
Човек! Там вижда се човек!
С лопатата в ръка копае.
И век разкрива той, след век.
За слънцето горещо тъй нехаещ.
.
Той е завладян от чувства силни,
подобни на безкрайната наркоза.
Потта се лее тъй обилно
и дебне смъртната угроза.
.
Преминават нощи, дни.
Силата му е безкрайна.
Не яде ентусиасътът и не спи,
а разкрива светове незнайни.
.
Беше смятан и за луд,
за побъркан, неразбиращ.
И от хората нечут,
той пред нищо не се спираше.
.
Абсолютно сам оставен,
сам спестил си бе парите.
Той историята прави,
сбъдвайки си там мечтите.
.
Там сред пясъка горещ
търси отговори на загадки.
Сред незнанието е свещ,
потвърждаваща догадки.
.
Тъжно е, не го разбраха
учените сухи и закостенели.
На твърденията му се изсмяха,
казаха му “Врели-некипели”.
.
Капчиците пот във пясъка потъват,
кирка и лопата пак танцуват.
Мускули отново се изпъват,
удар и свистене пак се чуват.
.
Дали ще се върне, дали ще умре?
Дали ще остане запомнен во веки?
Дали свят огромен ще разбере
ключът от загадките, чакан от всеки?

[telia]

Илюзия

Облаци, надвиснали над небосклона, кланят се,
като че мъртъв помен правят на забравени души.
Слънцето за миг натиска се връз тях, изпиващо
с лъчите жежки чашата с последното причастие.

И жужат пчели над цвят обагрен, даже изгорял,
като че минала връз него е орисница злокобна.
Вятърът покланя се за миг и продухва сивотата
в облака, узрял да се удави в собствения полет.

Птицата самотна свира се из клоните изсъхнали,
като че там я чака дом- ковчег завинаги сред тях.
Небето я отхвърля, сякаш само в миг от своята утроба,
разбрало, че е влюбена не в него, а в пръстта.

[scion_of_storm]

Механика

'За какво им е тази мъст?
Откъде се роди тази омраза...?'
Интро, Резервен План

Заливат ни
с помия:
'Загърби ме
а сетне ще те изтрия'
високоговорителят трещи
буря от заплахи
и механизирани мечти.

Из рафтовете
гледат ни опаковки
в които разкъсани
отразяват се нашите лица
култивирани
рафинирани
туптящи като алени сърца.

Баркодът блести
с цифри на дамга
от кръвна плът
1-9-2-4-3
стъпки безшумни
оставят прах
по кишавия път.

И както ни заливат
с вик се изправяме
с блеснали очи
с юмруци свити
- мъглата на обещанията
не ще ни смекчи.

И разпрем ли
за пореден път гърла
от кръвта на кръвта
ще се роди това,
което баркодът
на две ще строши
- сред гной
и сред дим -
онези, отровни
механизирани мечти.

[scion_of_storm]

Цигарата на спомена

Стон на цигулка
влетял като призрак
в тихия дом;
символ безкрак
лишен от блясък
и мрак
един стон
като погром.

А музикантът стои
и плаче
ред по ред реди
своите сълзи
без да тъжи
обаче.

В ръцете - цигара
и малко дим -
на цигулка стара
за сърцата лек
за душите - отвара
сивкав
пушлив комин.

Някой ден
мелодията ще секне -
домът тих
ще е променен
и сред стон сломен
цигулката
бездиханна ще екне.

[Damn it!]

Няма смисъл да ги пускам всичките, тъй че само едно... засега.

Вали

За теб преразгледах живота си.
За тебе прелистих дори
детския дневник отново.
Не знам какво търсех. Вали.

За теб промених гардероба си.
За тебе изхвърлих дори
полата с цветята, любимата.
Не, че я носех. Вали.

За теб „изостанах” часовника
със десет минути. Уви,
не можеше това да са седмици.
Не че променя се нещо. Вали.

За теб съм различна тотално.
За тебе променям дори
цвета на косата си месечно.
Но все ми е тая. Вали.

Опитвам се всякак да губя
по малко от себе си. Виж –
само отвън се променям.
Отвътре съм аз пак. Вали.

[scion_of_storm]

Копелета и балъци

Гледат ме, из улуци и корнизи
хората и техните капризи
разкарвам ги с черни визи
навличам ги във бели ризи
та да ми се махнат от главата
да се очистя от тая шлака
да секна на трака мерака
да метна сака във мрака
да махна релсите
и да взривя после влака.

И все някой иска нещо
друг пък няма нищо
като търсиш -
се мръщят зловещо
като намериш -
мятат те в киша
и те блъскат и те плюят
и се навиват и се дуят
като кокошки ровят във калта
и завличат те във техните лайна.

И те натискат
и пискат
и като гълъби - дрискат
а питат после
к'во става бе брат
що си толко мрачен
ский къв си млад
т'ва ще да е от големия град
а може и от големия брат
че да чувстваш тоя шибан глад.

А гладът е, копеле, за човещина
за малко дъх и тишина
за малко вяра и малко светлина
щото иначе
накъде, братле?
Няма никой за нас тук
и пак съм там
под поредния улук
бера срам и беля лук
ала като че ли не от него сълзят очите

пък нека е напук.

[LordZombie]

2069

Близките на покойника си тръгнаха преди малко. Бяха само двама – жената му и негов приятел. Аз стоях отстрани и наблюдавах кратката погребална церемония. Гробището отдавна е препълнено и се налага да изравят мъртвите от гробовете им, че да погребват там други.

Нещата вървяха към лошо още през далечната две хиляди и девета година, че и преди това – още от началото на новия век, но сега през две хиляди шестдесет и девета година – няма надежда за България и българите.
Вече съм стар и изнемощял, но преживях две големи войни : Третата световна война през две хиляди и двадесета, както и т.н. „Вътрешно-държавна война” през две хиляди четиридесет и първа. Тогава конфликтът между българското населени и циганския етнос се превърна в серия от серия сблъсъци, разправии и обиди във война. По това време българите наброяваха около четири милиона и триста хиляди, а циганите – някъде, пет милиона и половина. Обстановката беше страшна. Улиците и сградите бяха барикадирани, навсякъде имаше трупове и наранени, които лежаха на земята, крещейки от неземна болка. Ресурсите бяха на изчерпване и хората умира също така от глад и мизерия. Болести останали в миналите отново напомняха за себе си – чумата, туберкулозата и всевъзможни други моряха както българи, така и цигани.

Европейските сили не си помръднаха пръста да помогнат на България под предтекст, че във вътрешните конфликти на една държава не трябва да се намесва никой друг освен самата държава. Много неща се промениха в Европа след Третата световна война : Европейския съюз се разпадна, Франция, Германия, Италия и Швеция бяха бомбардирани по време на войната и изгубиха страшно много „човешки материал”, както ги наричаше американският президент по това време – Джон Ърбан.

„Вътрешно-държавната война” приключи с подписванието на Пловдивския договор през две хиляди четиридесет и осма година. Изглежда циганите спечелиха войната, въпреки огромните жертви, които дадоха. Войната отне около два милиона цигански живота и над два и половина милиона български. България беше разорена. Българите масово се преселваха в други страни, най – често се насочваха към Канада, където войната почти не се усети, а някои от оцелелите във войната не понесоха положението и предпочетоха сами да отнемат животите си.
Затова и сега през две хиляди шестдесет и девета година в България има само три милиона жители, от които едва половина милион българи. Народът застаряваше, умираше, младите се изселваха, а деца почти не се раждаха. Циганите погазиха културата, историята и духа на българите.

Със сълзи на очите разказвам последните страници от историята на България. Разказвам и усещам как сърцето ми се пръска. Реших – в момента живея един от последните си дни на земята. Последните си като българин.

[Sile]

Нощният вятър ми нашепва...
Луната ми показва...
Мракът ме докосва...
Заслушана в песента на щурците...
Вдишвам чистота...
Вкусвам част от мъдростта...
На сърцето нещо тежи...
Ала душата ми лети...
Умът в покой мечтае...
Искам да видя падаща звезда,
ала не я дочаках,
за да споделя това.

[scion_of_storm]

Рак

Цигарата
прогнива
един червей сив
плод
- с отрова
на порива див
корозия
корозия за гроба.

Всмуква се
разяжда
вие се и тлее
угарката
е въглен
ядно грее
venin
poison
venom
и яде кръвта.

Раздирам очите
и слепите
- проглеждат
индустрията
е ореол на зло
който тика
отрова
в сърцата
и в гърлата,
водейки манежа.

И нека
плодовете
изгният
червеи
из гробове рият
аз ще съживя
ще съживя всички
и с бледи очи
- сред мъртвите -
ще тръгнем
да поискаме отплата:

не само за нашата глупост
не, никога вече.
ще крещим
и ще съборим отката
за индустрията,
която роби ни врече.

[OrangeGirl]

Простете... умопомрачение.
Резултат:

... предостойна за намразване...

Пролетта ми насълзи се от нераждане.
И по пътеки меки, от тъгуване,
ще я дочакам - мисля си - до предаване,
до среща с нищото... и до измръзване.

Безвопълно тъгува в мен детето,
а възрастното Аз в дима нехае -
тромаво стоваренo... в битието.
Oт него... безнадеждното сияе.
И в еднаквост са обвити часовете.
B забрава! Напомнят безмълвно за отказване.
Сякаш са нарочно кривнали от вековете...
да ме заставят да се гърча (във стенаниe).

Пролетта ми се роди и претовари ме...
B утробата убиха още хубостта ù.
Cтана дива, предостойна за намразване.
И покварена... и жадуваща смъртта ми.

[scion_of_storm]

Реши, че творението ни с форумния забравен герой Ta'Zhal във фейсбук може да се приспадне тук. Соу..

По това е писано => клики

Тая картина
бих я сложил на стената пълнометражна
и под нея бих чукал Наско
в сцена божествена и важна.

Бебенцето скива Сашо, пишчицата си навири
Замечта си сладко-сладко на тромбона ми как свири.
А символизъм в бебето не е, като да няма:
Пишчицата малка е, косата пък- голяма,
Като тебе кряска то, чудовището гадно,
...Иска биберона майче да засмуче жадно.
Сашо, педофиле настървен, ти на въдица се хвана,
И на себе си го дигна в на Киро капана.

О, наско,
нова среща в този късен час!
Но за теб аз имам каско педерастко
и лапай кура мой - да пикаеш после газ!

Сашо, гледам, тагнал си ме, скъпа моя
На бебенцето- там, де трябва като кучка да пищиш.
Но ей това руши ми в този късен час покоя:
Поради что на циците на демона висиш?

Аз хетеро меч съм
устремен към твоята уретра.
Искам да кончая твоя хомосън
и да те чукам заедно с Петра.

Сън сънува тъй наш Сашо
"Петра", "хетеро" бълнува
Буди се-какво да види?
Пак той нечий меч надува.

Ха, Наско се размечта
като еднорог розов на поляна.
После обаче се сепна и осъзна -
смуче като биберон пишката ми голяма.

Виж как сънищата си приличат,
Мисля, вече тук спор няма:
Знам, как силно те привличам-
Ако любовта е сън, то сънуваме я двама.

РЕВАЙВ!
НАСКО, НЕКА ПРОИЗВЕДЕМ ТОВА
КОЕТО СКИТА ИЗ ТВОЯ АНАЛ
НИЩО, ЧЕ СМУЧА ТИХО БОБ ЧОРБА
А ГЪЗЪТ ТИ Е МИЖАВ ПЕДАЛ!

Приемам, като феникса от прах и пепел
Нека и поезията ни да възкръсне-
Досущ кат пони розово от пауър метъл
Надървена- анОса ти да пръсне!

Ще натворя бебета
от на наско плода.
щ направя ташаците - кълбета
и фалопиевата му тръба ще взривя.

Аз ден денувам
свят светувам
с аналния пръстен вибриращ
в дупето на наско палувам.
Аз буден будувам
...над хероина лудувам
курът ми фанта лимон газиращ
в дупето на насенце
мърда се и той квичи като прАсенце.

[scion_of_storm]

SylVus

Като пух,
попил кръвта на душите
сняг мек се извива
и снагата му
силуети разкрива -
огледала на звездите.

В горски дух
обвивам от мраз очи
вътре ирис съзирам -
блед и гол
в него пак отмирам
и къс в къса боли.

Нощ пада
в нея кова новия мрак
с лъч на роса;
рухнал спомен
през зора, че до зрак
дишам лед и живея в слана.

В дима
на град тих се давя
и пушек чер' ставам;
тих и безмълвен
призрак стон сподавя -
потушен от вятъра плам.

Не знам кога вълка
в човек прероди се
и кога забравих луните.
Спомен имам само
как нощ плаща твой отгърна
и зимата на душите
в пролет на сърцето
на всички сърца превърна.

[LordZombie]

19 Минути
(не е нещо кой знае какво)

23 : 42

Работих до късно върху много важно дело. Събирах факти, осмислях ги, търсех вратички в закона, за да оневиня моя клиент, нали разбирате, адвокатски работи. Тъкмо паркирах колата пред къщата и се надявах жена ми да не се сърди, че закъснявам толкова, когато в съзнанието ми, сякаш пламна искра, която леко ме опари – Ама, разбира се, днес е годишнината ни, как можах да забравя ! Трябва да отида и да й купя нещо хубаво преди да е станало късно. Майчице мила 23 : 42, трябва да побързам ! Мисля, че бих могъл да й намеря нещо сносно в бензиностанцията, но трябва да летя до там.
Веднага настъпих педала на колата и се разбързах.

23 : 45

Някакъв идиот едва не ме отнесе ! Сигурно караше със сто, сто и двайсет, но успях да видя регистрационния му номер – С9519BH. Ще съобщя за него на полицята, но не сега, трябва да стигна до онази проклета бензиностанция.

23 : 48

Стигнах я ! Успях, сега само трябва да избера нещо хубаво за жена ми – тя го заслужава, задето цяла година търпи закъсненията ми и всички други глупости, които върша.

23 : 50

Отне ми шест минути, за да стигна, значи трябва да избера подарък за четири минути, най – много, ако искам да се върна в последните секунди на празника ни. Боже, тя сигурно ми е купила нещо хубаво и ме чака на дивана в хола.

23 : 53

Най – хубавото, което видях, беше малка стъклена фигурка на котарак. Не е кой знае какво, но е по – добре от нищо. Трябва да дам всичко от себе си, за да стигна навреме.

23 : 58

Проклетата кола се развали ! Намирам се на две пресечки от целта, а тя, бричката, се развали ! Имам две минути – не съм тичал отдавно, но ще трябва да спринтирам, за да успея.

23 : 59 : 24

Всяка секунда е важна.

23 : 59 : 31

Едната ми обувка се изхлузи, но продължих да тичам, макар че, не е никак удобно.

23 : 59 : 53

Ето я, виждам я, виждам я !

00 : 00 : 01

Не, не, не, не ! Градският часовник удари тържествено, отбелязвайки новия ден. Не успях...толкова съжалявам, скъпа. Усетих, че една малка сълза се плъзна надолу по бузата ми. Спрях се, задъхан и изнемощял. Пред къщата ми има някакъв паднал човек. Ще ида да му помогна, ако мога.

00 : 01

Не мога да опиша с думи това, което видях. Чувствам страшна вина и не знам какво да правя. Човекът пред къщата ми се оказа жена ми...тялото й лежеше безжизнено, размазано, но все още държеше в ръцете си опакован подарък – за мен. Явно е излязла пред къщата, за да ме изчака да се прибера и да ме изненада. Пред трупа й имаше следи от гуми и една регистрационна табела - С9519BH.

[scion_of_storm]

Одисея

От смога
на градовете ви
не успях да видя сърцата.
Забити колове
в изнемога
затварят слепи очи
и лишават от смела разплата.

От тези
камъни и павета
не успях да усетя мечтите.
Нищо, чуйте
надежда все още крета -
старица, оплетена в звездите.

И в бунта
срещу всичко познато
ще намерим загубеното.
Като орли
ще изкълвем грозно злато
и край ще дойде на принуденото.

И всеки камък ще е мечта
захвърлена в лицето
на тези, които ни гънат
и всеки смог ще е песента
на знаме ново, което
не ще могат да спънат.

Чуй ни, човеко.

Ние сме твоя забравен гняв
с огнено-димни очи
всеки от нас е прав
и всеки оградата
от камък и въглен
със свободата си
като вълк яростен ще строши.

[LordZombie]

Една миниатюра или както и да се определя, от мен :

"Хората са зверове и се изяждат един друг всеки ден, а когато нямат кого да изядат се самоизяждат – бавно и пестеливо."