Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[noel_f]

Много е хубаво. Направо си представих как жалкия човечец трепери от страх над ''прашния'' лист. И е различно от обичайните ти фантастични сюжети. С малко думи си казал много и най-важни неща. Само не разбрах в края, там където казваш ''ще те надигна нагоре/от мастилен кръст разпран''. Въпросът ми е, трябва ли изобщо един чиновник да бъде ''надиган нагоре'', след като в крайна сметка той сам си е избрал тази съдба? И изобщо нужно ли е да се обръща внимание в поетична творба на един толкова дребен и нищожен герой? Не е ли по-добре да се напише 1 прозаична творба, с която да се изчерпа проблемът за ''непритенциозната'' му ''личност''?

[scion_of_storm]

За мен...е необходимо. Иначе идните дни не съм сигурен, може би по на социална тематика ще пиша. Започвам да забелязвам и осъзнавам някои неща, които преди не съм, няма как да не повлияе сигурно това.

А иначе...може да го е избрал, може и да го е притиснал живота просто. Каквото и да е, такова е желанието ми и той - като герой/душа/личност/страна на обществото ни има правото на роля.

Мастиленият кръст е .. нещо друго. И е нужен.

[scion_of_storm]

Водният рай

Забиха ме първо на кръст
После в океан ме потопиха
Гроб от вода под свещена пръст
И светлината в мен изтриха.

От плътта ми пирони изковаха
И дадоха на земята хляб.
Седем месии сетне те избраха
И всеки в сърце остана сляп.

От душата ми колони събудиха
От лед и от мрак, от огън и Ред.
Девет демона свещени погубиха
И страданието им пуснаха навред.

А стихиите погубиха очите
И изтръгнаха ми сетивата.
Вятър откъсна нежничко косите
Ръцете погълна ми земята.

От бесилото под гроба
От гроба под морето
От морето под небето...

Искам да счупя теглото
Да изкъпя костите умрели
Да бъда на плам стъблото
На изгрев пръските изтлели.

[noel_f]

^^Така погледнато, вече съм по-съгласна. А защо примерно не добавиш нещо , за да покажеш, че са го принудили животът или някое друго обстоятелство да стане чиновник, и че заслужава нещо по-добро като човешко същество, и тогава вече да кажеш, че ще го свалиш от кръста. Това е само предложение, разбира се, и така е доста хубаво.

[scion_of_storm]

Синева на мъртва зора

„Това, което ти казвам...
...то трябва да остане тук.
Между тези редове е съдбата;
Смърт таи се в тези редове.

От залез жерав
Отлетя без криле
И счупи слънцето.
А то заплака
И умря тихо в мрака.”

Тъй една картина
Думи рече
Сетне изтече
В мъка на зараза
На човешката омраза.
И художници опънаха
Платната на смъртта
Клони дърво огънаха
И изядоха пръстта.
Змия люпилото си нареди
В една; две; три вълни
И после рече
Със змийски съсък
„Животът ти изтече”.

Стаята се отвори
Без шепот и звук
Глас май заговори
Без да е там или тук.
Върху една картина
Слънцето умря
А луната пък изстина
Върху мъртвата земя.
Тъй рече една песен
Която обичах преди
Да пея в мухъл и плесен
И да търся с очи.
А змията в мен се изплю
И се засмя прекрасно.

„Мъртвите чакат
Защото им обеща
Да продадеш влакът
На твоята слаба душа.
Но той закъсня –
Разведе се бракът
И умряха всички деца.
Ти ги предаде
Когато успя и се роди
Всичко тяхно раздаде
А кой ще плати?

Осъждат те на смърт
И на гибел, и болка
Осъждат те не на смърт
А на поругаване
На разкъсване на плътта;
Както онова предаване
Долу – на твоята душа”.

„От зората кос
Запали се и изпищя
Човек – облечен и бос
В снега падна; замря”.

[scion_of_storm]

Пепелни спомени


От слабите отломки
Се раждат силни греди
Които надминават „преди”.

От гредите огън
Избива студа и буди нов.
Облак носи зъл гръм
А сойка надава врескливия зов.

Нови начала се раждат
От потъпкани преди пътеки
Листа дървото си израждат
И скъсват времето „навеки”.

Нокът припламва и изгаря ръка
Кожата гърчи се и потъва.
Поглъща я нова, безмътна река
„Стоманата не ще се огъва”.


От силните греди
Ще се извие паметник от камък.
Не ще го него покори
Ни мраз на зима, ни летния пламък.

[scion_of_storm]

Стълбата

Трябва да се научиш
Да даваш частица
От себе си отвътре
За да запалиш искрица
В тези, които обичаш.

Трябва да те научат
Как да си човек, ала
От онези, които дават;
Които са ръка в празна зала
Тъгата, когато ти се подиграват.

Трябва да ги научим
С дърпане на ръката, аз и ти
Защото не останаха хора
Спряха коминът и топлият дим
Няма салфетки за мокрите сълзи.

А кой ще научи мен?
Да се разкрия и да разкривам.
А кой ще научи теб?
Да се смееш и да докосваш със дихание.
А кой ще научи тях?
С ръце да издялват монумента на страдание.
Кой ще научи всички нас?
Да спрем с насилственото ни, глупаво мълчание.

Светът е на прага на поредната безумна война
А ние сами плюем в окото на сляпата съдба.

[Twilightfall]

Плешив косач без коса,
коси къса трева с коса.

[scion_of_storm]

[Социални вопли]

Нещастниците

Прах мете улиците
А асфалт вие свойта песен.
По него – нещастниците
Пият жадно улична вода
И късат хляб, обвит във плесен.

Около тях народ се скита
Нещастен, морен, угнетен.
Сила злобна под пари прикрита
Обвързва всички в страшен плен.
Нещастник един гледа взрян и ужасен.

А змия се е увила окол’ него
В среброто данно от паница гледа
Отрова нужна за къшей хляб;
За жената дрипава, мъртвешки бледа
Е дар тя как допира за някой сляп.

Над нея и него демон се надвесил
И кръвта им смуче съ’ неземна сласт.
А после дава артерията, за да видят
Празните очи на клетника, що се е обесил
Разкритието на поредния най-грозен пласт.

И улиците триумфално мятат прах
Зариват народ беден под мръсната лавина
Позор над лустрото на интелигенция мнима.
За кукловодите на пари една поредна схема
Поредният незначителен на обществото крах.

[~Frozen angel~]

scion_of_storm, всичките са много добри. Последното - харесва ми символиката, доста силна и на места рязка. Продължавай да радваш

[scion_of_storm]

Затихнали лъчи

"...машиара?"

Тя говори
И косата й мете
Нощта в нейното сияние
В сиянието на поглед тъжен.
Преди беше тя дете
Спомням си, мъничко създание
Да я спася бях аз, бях длъжен.

„Пророчица съм аз
Как кучета ще дойдат
И нас ще разкъсат казвам.
Най-любимият ти глас
Аз съм пак – рижа благодат
Теб заклех се да предпазвам.

Ти си аз и аз съм ти
Едно обвито в мраколъча тяло
Ти си огъня, аз твоите искри
Луната съм всред слънцето изгряло.

Магията съм във кълбото
Което в ръце не ще държиш
Облакът красив горе въ' небото
Монетата, що не ще платиш.

Ти - брат и враг, омразен и любим
Призракът в твоя земен свят
Появяваш се цял, ала изчезваш в дим
Най-сивият от всеки цвят.

Пророчица съм аз
И ще сме в гибел двамина
В мрак иде нашия светлинен час
Ще разкъсаме с очи поредната година".

Тя замлъква
И умират стотици гласове.
Лъчът от мене се измъква
А душата някой тихичко дере.

[EternalDamnation]

Няма да откажа малко градивна критика от страна на scion_of_storm

Мощни крила

Мощните крила – потрошени за секунди

Рая дълго търсен
Никога докоснат
Към Ада долен, гнусен
Пада той отпуснат

Гледайки се в счупеното огледало
На разбитите амбиции
Постепенно запиращото се махало
Бавно затихващи емоции

Никога не мислеше, че живота му тъй ще залезе
През сърцето, кат през пръст рохка
Куршума здрав, железен
Прониза му душата крехка

Кръвта се бавно стича
По падащия, немощен орел
Смъртта със знака го закича
Пътя му надолу някой друг избрал

Последен опит той направи
Да се завърне в небесата необятни
Последен поглед нагоре той отправи
Последен поглед, преди да падне във полето блатно

Крилете някогаж могъщи
Подгъват се сега
Очите някогаж лъщящи
Празни, гледащи снега

Снега, по който румената кръв следи оставя
Нека там за знак седят, нека никой не забравя
Желанието на тази птица властна
Да достигне Рая, неговата жар тъй страстна

____________________________________________________

Пепел

Пепел сипе се от небесата
Пепел страшна
Пепел слята
Със праха що във въздуха се вие,
Прави шантави завои
Тъмнотата си опитва да прикрие
Времето, материята и мисълта в застой
Спират се сега
Да запечатат този миг вълшебен
В който сива пепелта
Пада
Вие и се слива
Около и със водата
Що нявга беше чиста
Откъсва и сега крилата
Надолу влачи я ужасно
Но някак си, така прекрасно
Любов, омраза, чистотата сливат се в единно цяло
Сняг почернен
Или мръсна киша...

___________________________________________________

The Lucent Cage

The prisoner is in a lucent cage
Inside the man there caged is rage
The rage is in a stage
Where mortal man
Cannot restrain
From turning fear into pain
Where pain was once the sage

He was imprisoned in his mind
His thoughts he couldn’t find
His thoughts are ground
By the big machine
Which devours all
Which keeps us in a thrall
When it should be the other way around

The lucent cage, his mind, does break
When the consciousness awakes
It takes away the ache
Of being wounded
Of feeling shame
You can no longer put out the flame
The chains will break!

[scion_of_storm]

хм, от мен? интересно:)

----------

имаш много хубави попадения откъм рими, но на места доста грубо се разминават като цяло ударенията и окончанията. нещо, което и аз в началото докъм средата правих, и от време на време също допускам - старай се да ги пренареждаш нещата така, че да не се случва това, защото е много насечено и грубо.

не знам ти как действаш като пишеш, но на мен първия стадий най-често е просто изливането на идеята - понякога тя остава завършен вид, понякога после се променя. излей каквото мислиш, после започваш шлайфането - ако не ти дойде добре римата, а държиш на нея, късаш структурата, пренареждаш и опитваш пак.

иначе идеята ти принципно е клиширана, но си й вкарал доза свежест, което е добре. Пепелта ти е по-добра обаче според мен, защото е сякаш "трескава", нервна, а аз харесвам писаното така.

[EternalDamnation]

Като за начало - Благодаря за бързия отговор
Аз от скоро пиша разни работи и затова немога да хвана ритъма като хората (а и доста си ме мързи да чета)
На този етап гледам да си изливам каквото ми е на душата в едно уърд файлче на десктопа и когато нещо ме удари вдъхновението почвам да пиша. Благодаря за съветите и така междудругото поствам още едно по-скорошно

[noel_f]

Хайде, някой да зарадва с нещо любовно. Свети Валентин е, а това е тема за поезия, все пак,... не сте ли влюбени??? Иначе трябва да започвам аз, а съм стара вече ...

[abydos]

Грешка. Трифон Зарезан беше.

[noel_f]

О, да, разбира се! Правилно. Да не спамим.

[LordZombie]

не мислех да ги поствам, ама заради noel_f ;d

Розите Кървави

Розите кървави с дните ще увехнат
виното меко неволно ще се разлее
любовта ми към теб не ще изтлее
чувствата ми в нищото не ще отекнат,
топли думи,нежни ласки ще виреят
когато двете ни тела се слеят
с годините страховете ще омекнат
все ще си казвам 'Тя е неземно красива'
ще си сигурна,спокойна и щастлива
НЕ,розите кървави с дните не ще увехнат

----


Искам да съм с теб през пролетта
гледайки очите ти да те целувам
в дълбока забрава да потъне гнева
всяка нощ с наслада да те сънувам

Бъди с мен и лятото горещо
галейки косите ти да бленувам
да гледам лицето ти сияещо
в сърцето си да те жадувам

Остани и следващата златна есен
милвайки лицето ти да се прераждам
в живота тежък, да изпеем песен
кървавите рози на любовта да засаждам

Не си отивай,гушни ме тая зима
обичайки прегръдката ти нежна
да шепна,обичам те любима
тази зима няма да е снежна

Обичам те, ела стой и таз година
потопи се с мен в сладостта
не ще се чувстваш ти ранима
ще се запознаеш с радостта !

[noel_f]

От последното веднага си проличава, че си влюбен.

Това им е ценното на младежките стихотворения - че са написани непрофесионалндо-импулсивно и излъчват страхотно чист и всеотдаен копнеж. Това в по-късна възраст не може да се копира. Тогава наистина ще бъде доста сухо. Защото, ако тогава използваш същите символи - розите и т.н. ще звучи клиширано. Cега под тях влагаш много - сигурно гориш като го препрочиташ. Но с възрастта чистата романтика си отива. Малко са тези, които пишат за любовта в зряла възраст, съчетавайки романтични чувства с поетичен опит. ( Яворов например.) Иска се много чувствителна душа за горното обаче.

[EternalDamnation]

Аз съм само прах...

Стъпки във прахта
Мойте отпечатъци бавно изветряват
Къде отиде милостта
Когато душата ми безмилостно обгарят

За какво живеем
Щом до нас я нама топлотата
Защо се смеем
Когато всъщност жалостна ни е душата

На някои крилата не израсли
Дали наистина страх ни е от смъртта
Съзнанието измъчвано от тъмни мисли
Какво спира ни да теглим ний черта

Надежда
Надеждата за нещо по-добро
Щом тя главата свежда
Защо отново борим се? Защо?

Но наистина какво остава
Когато нещото което защитава
Края на живота очертава
И във стегнатата примка дъхa ни омотава

[LordZombie]

Шах и Мат

- Шах и мат - рече старият дядо и гътна черният цар.- Баси, пак губя - ядосано възруптя четиринадесет годишния му внук.- Не псувай ! - грубо го сопна победителя.- Добре де - отегчено отвърна тийнейджърът.- Виж, синко шаха е почти като живота, трябва внимателно да обмисляш всеки свой ход.Ако искаш да оцелееш, трябва да защитаваш царя си..- К'во общо имаше т'ва ? - отговори с раздразнен тон младежа.- О, нямаш си и на представа колко общо има - засмяно му отвърна опитния шахматист.Малкия го изгледа с неразбиращ поглед и сетне го попита :- Е, ще играем ли пак ? Стареца събра ръцете си изпука кокалчетата си.Поогледа шахматната дъска,до болка познатите фигурии леко изхабените от игра чернобели квадрати.- С кои фигури искаш да си ? - каза той с напълно сериозно изражение на старото, набръчкано лице- Има ли ...- Има значение, разбира се ! - сепна се стареца, всякаш усещаше какво щеше да попита младият му опонент. - Белите започват първи, но пък не винаги е хубаво да си първи, нали така ? - продължи той.- Добре, аз съм с черните - рече младежа с леко притаена отегченост.Започнаха играта.Беше слънчев следобед, но те бяха седнали в парка под едно дърво, там където обикновено се играеше шах.- Искам да ти разкажа една история синко - каза старият шахматист след като взе единия кон на внука си.Лицето му беше едновременно строго и съсредоточено върху играта, но и тъжно, похабено от годините на тежък труд.- Преди векове, когато бях на твойте години - започна с лека насмешка дядото.- Давай по същество - рече четиринадесет годишния ядосан, че партията отново започна зле за него.- Закъде бързаш синко ? Живота е пред теб ! Та, бях почнал да ти разказвам, когато бях на твойте години, тогава ги нямашетези неща, с които днес си свикнал - компютърът, мп3 плейърите, джиесемите, тогава те ни изглеждаха като непонятни машини на бъдещето.Живееш простичко в една малка ферма с баща ми, твоя покоен прадядо, и сестра си.Отглеждахме овце и кокошки и по цял ден имахменякаква работа за вършене.Да дадем храна на животните, да закърпим малко покрива на курника за да не го отнесе някоя буря, абеимаше какво да правим.Учудващо за мен един ден, когато се събудих в седем сутринта, както обикновено нямаше никой в кухнята.Баща ми винаги ставаше малко преди мен и правеше закуска за нас със сестра ми, но тази сутрин бях сам.Татко го нямаше и в спалнята.Отидох да дам храна на животните, а навън беше завалял един ужасен дъжд, който в комбинация с вятъра придаваше твърде мраченнюанс на небето.- Пази си царицата - прекъсна историята си дядото, за да предупреди внука си.- Спокойно, дядо имам стратегия - леко наивно отговори момчето.- Добре, но знай, че падне ли царицата и царя скоро ще си замине - посъветва го той като по - опитен.- Хубаво, хубаво - рече момчето незаинтересовано от съвета на дядо си.- Добре, до къде бях стигнал ? Аа, да, беше много странно.Имах чувството, че нещо лошо ще се случи, но въпреки това, не усещахстрах, напротив даже бях леко ентусиазиран.Бог знае защо...отидох до бараката да си взема стария дъждобран, който не ми бешетрябвал от доста време.Не валеше често, но пък когато валеше беше ужасно.Мразех дъжда, винаги ми навяваше чувство на вина и започвах да се притеснявам без причина.Притичах до старата барака и взех дъждобрана, а в джоба му имаше осем пешки.Точно толкова, колкото има всеки играч.Реших, че съм ги забравил в джоба си, когато сме играли с баща ми в бараката запоследно.Много обичахме да играем шах, в бараката когато беше дъждовно и нямаше много работа за вършене.Взех си и един фенер от там, тъй като, макар че деня едва започваше едвам виждах в този мрак.Сетне отидох в обора да проверя дали овце имат нужда от храна, но когато влязох при тях видях нещо ужасно.Едно от тях беше заколена, висеше от една от гредите, а капки кръв капеха от неяправо върху, две шахматни фигури, които бяха на пода точно под нея.Това бяха следващите по сила шахматни фигури - конете.Не знаех какво да си мисля, какво означаваха тези фигури ? Имаха ли въобще някаква връзка с липсващия ми баща ? Върнах се в къщата за да се оттърся от ужасната гледка и да глътна малко вода.Влязох вътре, отидох в кухнята и видях баща ми завързан свъже да лежи в единия ъгъл, а на масата имаше една шахматна дъска.На единия стол седеше някакъв мъж, целият в черно.Беше брадясалс кръвясали, пълни с болка очи и белег от изгаряне на едната буза.- Кой си ти, какво искаш от мен ?! - изкрещях аз истерично, тъй като бях се паникьосал.- Седни - изрече непознатия с твърд, дрезгав глас.- Каква искаш, нямаме пари ! - извиках през сълзи.- Ще играем шах ! - каза той с все така суров глас.На масата имаше дъска за шах, но при белите фигури липсваха всичките осем пешки и двата коня.- Ако победиш, бащата ще живее, ако аз победя, е...- С какво сме го заслужили ?! Изрод такъв ! - изпищях през сълзи.- С какво ли ?! Ха-ха, преди години с баща ти, играхме финал на училищния шахматен турнир.Тогава той ме измами и ме победи.Взе наградния фонд - 2000 лв.Нуждаех се от тези пари, за да платя лечението на баща ми.Той беше болен от много рядка и смъртоносна болест.Отчаяно се нуждаех от парите, а баща ти, този негодник ги открадна.Баща ми почина един месец след това, но можеше да бъде спасен.Заклех се, че някой ден ще му отмъстя и ето, че този ден настъпи.- Ако убиеш, баща ми няма да върнеш своя ! - немощно и жално му отговорих аз.- Знам, но ще убия, това чувство на болка, което ме преследва вече толкова години...Нека играта започне,ха-ха-ха - зловещо сеизсмя той.Тъй като бях с белите фигури, трябваше да започна първи.Задачата ми беше трудна, почти невъзможна, но знаех, че трябва да го направя, заради татко.Стар съм и вече не помня, всички ходове, които направихме, но си спомням, че играта беше много трудна.Въпреки това, той направи една фатална грешка и аз го матирах.- НЕЕЕЕ ! НЕ ! НЕ ! НЕ ! - закрещя той и удари по масата с юмрук.Набързо отвързах баща си, а той беше сложил главата си върху масата икрещеше.В следващия момент той извади един малък пистолет от вътрешния джоб на якето си и се самоуби.Пръсна си мозъка, явно не е успялда издържи болката, която го преследва.- Е, синко, предупредих те да си пазиш царицата - рече дядото и взе черната царица с топа си.- Предавам се - каза отчаяно младежа.- Никога не се предавай синко, винаги има надежда.Ами, ако аз бях се предал ? Знам, мислиш си, че нямаш шанс, но я погледни по - добре.Тийнейджърът огледа дъската внимателно, след което премести офицера си и извика възторжено :- ШАХ И МАТ ! - Хе-хе, това имах предвид момчето ми - викна стареца с усмивка на уста.- Благодаря, дядо мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш - усмихнато отвърна младежа.- Хайде нареди фигурите и да започваме следващата игра...

ще се радвам, ако някой го прочете цялото и даде мнение

[scion_of_storm]

Урок по реквиеми

Клоните извращават
Дънера от болести и чума
И го раздират с кикот
Слагат му най-лепкав хомот.

От земята се откъсва стон
Тогава, и стълб се извива
Като дим от мръсна плът;
Като най-гнусен и злобен нагон.

Светът не издържа и рухва
С него сме аз и ти до един.
Гнилоч се пръска; избухва
Умира всяка дъщеря празна;
Умира всеки ненужен син.

От отломките ражда се нова
Химера на безумни копнежи.
Пръстта изпълва се пак със отрова
Изпаренията са издъхналите стремежи.

Издъхналите стремежи.

[EternalDamnation]

LordZombie, първо едно браво Да спомена, че идеята и написването са доста добри, обаче някак си слепените думи убиват удоволствието. Наистина ми хареса, но така като се зацепвам на слепените думи и се гърча там да разбера какво са отнема част от блаженството на хубавата литература

[LordZombie]

Мерси, т'ва е станало така автоматично за да може да се побере цялото в един пост, ако искаш пиши на скайп да ти пратя оригинала.

[scion_of_storm]

Деветдесет

„А някои
Ходят по стълба,
Рушейки прътовете
Уви, за да се не върнат веч'."

Дим от комин и сърца
И малко вятър, ала
малко.
Подземни луни, горни слънца
А животът ни някой
изял го.

Пушек от мен, късче душа
И едно застинало
време
Като лепкава, сладка мъгла
Не е отминало -
нито е бреме.

Кротка поляна без стръкове
Само ечемик и цигари
отвътре.
Струна тиха, застинали лъкове
Кой след мен ще ги завари
(след като) на път е.

Имаше музика, чувал съм
И казваха ми някои
- няма машини!
Уви, сега е кротък сън
Слънце огря го, и
удуши ни в коприни.

„Хората скърбят за загубените свои близки, за трагедии и нещастия. Тук, те (а и някои ние) скърбим за нещо по-различно и на пръв поглед по-глупаво. Ала не е. Драмата е на времето от лед, на децата на това време. Децата на прехода, както често са наричани. Драмата е на тяхната музика."

[Chaotic One]

Много се чудих дали да кача този мой ъъ.. творчески опит?.. Нещо не пасва, но поради липсата на друго определение мисля така да го нарека. Както и да е, мисля че има още много да се обработва, въпреки многото редакции, а и заглавието още го обмислям,а също и историята не е особено оригинална, но ми се ще да чуя малко мнения от хора, които, както забелязвам, пишат доста пленяващи стихове. Впрочем ,ако някой да се реши да го прочете - искам много критика!


Спомени

Една ранна есенна утрин Джесика и малката и сестричка Джини отиваха към училище. Вървейки Джини поглеждаше крадешком към сестра си – нещо и подсказваше, че тази сутрин не е като останалите.
Джесика бе едва на 14 години, с дълга до кръста черна коса и зелени като изумруди очи. Тя беше облечена в училищната униформа(която въведоха във всички училища в Миствил през 1993г.) – бяла риза, черна пола до коляното и също така черни сандали. Въпреки облеклото малката й сестричка бе казала, че кака й е много красива. Тя самата бе облечена по-цветно,защото униформата не важеше за второкласниците.Носеше синя блузка на шарени цветчета и бяла поличка. Ах,колко бе молила майка си да й купи тази поличка..и както винаги майка й се бе предала пред настоятелността на сините й очички и й беше взела желаната покупка.
Но зад милите детски очи имаше нещо повече. То се виждаше ясно при всеки поглед отправен към Джесика. Въпреки обичта си към нея,Джини изпитваше и завист,завист,че е по-голяма,по-силна,по-умна..Според нейните детски представи,кака й беше по-добра във всичко и получаваше всичко.
Те спряха и зачакаха светофарът да се смени. Мислите все така се въртяха из Джинината главичка и тя се изпълваше с омраза и ярост.
Светофарът стана зелен,сестра й тръгна да пресича без да се огледа,явно завладяна от свои си мисли,а Джини,застинала на тротоара си мислеше:
- „Защо ми отнемаш всичко?Защо ти получаваш това,което АЗ искам?Защо?..Защо просто не умреш?!..да..точно така..Тогава аз ще съм заобиколена от обич и внимание!.."
Яростта й растеше и растеше и растеше докато в главата й прелитаха оплетени и изпълнени с омраза мисли.Сестра й вече бе пресполовила пътя до отсрещния тротоар когато засилена кола зави иззад ъгъла.Джесика не я забеляза,а и нямаше възможност,защото в същия миг залитна и падна на платното.Чу се писък,бесният рев на спирачки и мощен сблъсък.
- Джесика! - извика ужасено момиченце от тротоара.
Но Джесика не го чу..тя лежеше на улицата и около нея се образуваше локва тъмна кръв.Ръката и бе свита под нея,лицето й бе покрито с драскотини,а по нея блестяха малки,късчета стъкло.
Колата се беше блъснала в една близка лампа,но шофьорът не излизаше,просто седеше с подпряна на волана глава,сякаш се жалваше за стореното.Мислите летяха из главата на Джини,сякаш времето бе спряло и единствено тя не бе повлияна.Мислеше си,че Джесика ей сега ще стане и ще се засмее и ще се окаже само шега,но тя знаеше какво бе станало в действителност,просто не искаше да го признае пред себе си.
Затича по улицата и коленичи до кака си.Трепереше и сълзите се стичаха бързо по бузите й.Закрещя за помощ и скоро се струпа голяма тълпа,пристигна и линейка,но твърде късно:
Джес бе загинала още при сблъсъка..


Джини се надигна от леглото обляна в студена пот.Обви коленете си с ръце и остави сълзите да потекат.Колко години я мъчеше този кошмар?..2?..3?.Не.Тя помнеше,че за първи път го сънува нощта след смъртта на Джесика.В продължение на 6 години,всяка нощ преживяваше отново и отново онази ужасна сутрин.Всяка вечер си лягаше с нежелание,но накрая умората надделяваше и тя се връщаше към най-страшния момент от живота си.Беше готова на всичко,за да забрави случилото се и да продължи напред,но споменът не искаше да избледнее,а се бе запечатал в ума й като серия от ярки картини.
Тя погледна часовника на нощното си шкафче:стрелката сочеше 5 часа.Още не се беше съвзела напълно,но реши да се разтъпче,и без това нямаше да заспи отново.Отиде в банята и наплиска лицето си с хладна вода.
Постоя още малко пред огледалото,наблюдавайки как капки вода се стичаха по него и разрязваха отражението й. Тръсна глава, за да се съсредоточи и реши да се върне в стаята си.Влезе и се разрови из гардероба.От там измъкна светлосини дънки и бял суичър с червени ивици по ръкавите и цвете на гърба.Набързо ги навлече и,доволна от това,което видя в огледалото се запъти към кухнята.
Докато слизаше по стъпалата,забеляза,че в хола примигват светлини.
- „Мама и татко пак са забравили да изключат телевизора…"
Застана на прага на стаята :
- Мамо? Татко?..
Телевизорът работеше.В момента Ивет съобщаваше на Чарлз,че е бремена(поредната сапунка).Бледата светлина от екрана помогна на момичето да различи две фигури на кушетката.
- Мамо?Татко?.. – Запита то отново и посегна към ключа на лампата.Гледката,която се разкри пред него го накара да иска едновременно да изпищи и да избяга от стаята.Родителите й(..или поне това,което бе останало от тях)седяха на кушетката обезобразени,а жълтата й материя беше до толкова пропита с кръвта,че тя вече се стичаше и по пода. Момичето не можеше да помръдне.Гърлото му беше пресъхнало и не можеше да нададе писък.Можеше единствено да стои и да гледа съсирващата се кръв и празните очни кухини на труповете,които допреди няколко часа бяха нейно семейство.Принудена от временната си парализа Джини забеляза,че лицата на родителите й липсват,а на мястото им бяха окървавени късове кожа и празните кухини на очите и носа.Ако единият труп не носеше любимият розов халат на майка й,а другият черната пижама на баща й тя нямаше да повярва,че родителите й са мъртви.
Някак успя да коленичи и заплака тихо:
- Това не може да е истина! – изстена.

След десетина минути хлиповете й уредяха.Тя избърса очите си с ръкав и бавно се надигна,но не погледна към кушетката.Обърна се е закрачи по стъпалата.Влезе в стаята си,взе чаршафите от леглото си и отново слезе в хола. Внимавайки да не стъпи в кръвта,бързо метна чаршафа върху телата.Отдръпна се и закрачи заднишком към коридора.Чак тогава забеляза две дребни букви точно над вече почервеняващите чаршафи: ДХ
Джини не разбра смисъла на написаното,но то й подейства така,че тя осъна какво трябва да се е случило и се завтече към кухнята.Грабна телефона,треперещите й ръце едва набраха 166,но що допря телефона до ухото си я посрещна само тишина.
- „Как да се свържа с полицията?!..GSM-ът ми! "
Момичето се хвана за тази мисъл както удавник се вкопчва за сламка и хукна по стъпалата. Преобърна стаята си наопаки,докато намери жълтото апаратче.Отново набра спасителните цифри,но чу единственно неприятно пулсиране..На екрана нямаше дори една чертичка.
- "Как може да няма сигнал,по дяволите?!.."
Вече отчаяно и ужасено от представата,че някой психопат-убиец може все още може да е наблизо,момичето се промъкна и излезе през задния вход на притихналата къща.
- "Съдейки по мама и татко,трябва да е някакъв маниак." – остана изненадана от студенината си – "Добре,че ги нямаше очите,най-вероятно нямаше никога да забравя погледите им." – този път сe отврати от себе си.Та нали това бяха родителите й!
Тя се приведе като минаваше под един от прозоpците и след това безшумно прескочи малката огpадка,разделяща съседския двор от нейния.


Почука на вратата за трети път,но никой не й отвори.Вече се чудеше дали да отиде до съседната къща,когато през стъклото на вратата видя очертанията на някаква фигура.Пребори се с желанието си да почука отново и зачака.След малко фигурата изчезна и Джини опита да отвори.Остана изненадана,когато с лекота отвори вратата.
Надникна вътре и видя тясно,но добре аранжирано коридорче.Имаше светло червено килимче,простиращо се до края му,на едната стена висеше неголямо огледало,а на другата бяха окачени две картини-Едната изобразяваше ваза с цветя,а другата бавно течаща река,прекосявана от стадо диви коне.
С лудо туптящо сърце тя надникна в първата стая отдясно.Оказа се кухнята.Джини влезе поглеждайки крадешком назад и огледа малкото помещение.Навсякъде имаше попилени боклуци,сякаш тук се бе разиграла борба.Сърцето й заби още по-бързо.
- "Само не и г-жа Гарет!"
Заобиколи масата и едва се удържа да не хукне навън.Г-жа Гарет,милата старица,която като малка я черпеше с бонбони,лежеше на плочките в гъста,лепкава каша.В главата й зееше дупка,в която се виждаше смеска от желе от мозък и тъкани,но не това накара Джини да се разтрепери неудържимо,а погледът на сивите очи,в които все още се четяха уплаха и болка.
Чувствата,които момичето изпитваше бяха неописуеми.Тя опита някак да се овладее и бързо заотстъпва към изхода.Вече паниката надделяваше.Ами сянката,която видя?Ами,ако е бил убиецът?Нали г-жа Гарет живееше сама..Ами,ако той все още беше тук?!
Някак събра сили и побягна.

* * *

Тя тичаше,тичаше и нямаше намерение да спира.Стъпките й кънтяха глухо в среднощния мрак,по бузите й затекоха горещи сълзи.Къщите бяха помръкнали и пусти.Бягайки Джини се разкикоти истерично:
- „Значи само аз останах,така ли?.. – смехът и се засили и тя се задъха от умората и усилието да продължи напред – А може би се побърквам.. – заля я нова вълна смях и тя се принуди да забави ход.
Когато най-сетне се овладя се вслуша в собствените си стъпки и се замисли над положението си:
- „ Семейството ми,г-жа Гарет,а може би останалите съседи са мъртви..А убиецът..убиецът сигурно все още е наоколо,а той..- тя потрепери вътрешно – ами,ако и той ме е видял?..Трябва да се свържа с полицията..но,ако той ме преследва?
Полицейският участък е на километри оттук..Може би ще е най-добре да се скрия до сутринта..Да,точно така.През деня ще има хора наоколо и той няма как да ми стори нещо." – вкопчена в мисълта Джини зави покрай една от най-хубавите къщи в бедняшкия квартал и се упъти към сградата,която и вдъхваше увереност заради многото незабравими спомени - стария театър.

Постройката беше на повече от 70 години и достъпът до нея беше забранен поради опасността да се срути във всеки даден момент.
- „Дано поне този психопат спазва табелите" – помисли си момичето докато се катереше по телената ограда.
Сградата,макар и запусната и опасна по свой начин сега му се виждаше като шанс за оцеляване и избавление.От входните врати бяха останали само пантите,отдавна ръждясали,а около тях дървото бе изгнило и проядено от термити.Още с влизането си Джини усети древността на постройката.Миризмата на мухъл и прахоляк се бе наслоила във въздуха,а изненадващо по стените все още имаше няколко,макар и избелели и унищожени от времето картини,изобразяващи моменти от различни пиеси и театрални постановки. Докато разглеждаше,картините Джини си спомни кога Джес я бе довела тук за първи път..Това бе нейното място за размисъл,когато нещо я глождеше отвътре. И тя бе доверила това свое скривалище на Джини..
Имаше и картина на самата театрална зала.Нещо подсказа на момичето,че може би там бе най-безопасно и то се запъти към нея,преглъщайки сълзите.

Залата отдавна бе загубила величието си.Някога красивите жълти тапети бяха разпокъсани и висяха на ивици от стените,плочките бяха изподрани и покрити с плътен слой прах и мръсотия,а самите седалки липсваха.Единственото оцеляло в залата бяха множеството строителни и други отпадъци,осейващи пода,заедно със самата сцена и изненадващо огромната червена завеса. Същото чувство,което я беше подтикнало да влезе в залата,насочи Джини към сцената.Тя се покатери върху прашасалия подиум,надигна завесата и се промъкна под нея
Едва озовала се зад завесата, върху нея като удар с чук се стовари натрупаната умора.Бе загубила представа за времето още с излизането си от къщата,но навън беше тъмно и не беше безопасно да излиза.Изтощението надделя и тя се сви в един ъгъл,където се остави съня да я поеме в прегръдките си.

*
Ледени тръпки преминаха по гърба й.Чу монотонното потракване на метал по мазилка,но не се надигна,реши,че това не може да е истина,че това е просто сън.Звукът затихна,сякаш се отдалечаваше и накрая спря..Завесата се размърда безшумно и се надигна.Джини притвори очи тъкмо,за да види как острието се засилва към нея.За миг викът й огласи залата,а след него отново настъпи тишина.


Из вестник „Новият ден" събота,23 юли,2001г.

Това се очертава най-червената нощ в историята на Миствил.Малкото градче бе потресено,когато рано тази сутрин семейство Харисън бяха открити обезобразени в собствения си дом.Но там бяха намерени само г-н и г-жа Харисън,дъщеря им Джини все още не е открита.В къщата в съседство на жертвите на може би най-хладнокръвното и потрисащо събитие в историята на града,бе намерена и още една жертва.Г-жа Есмерина Гарет.Убийството на старицата се отличава от това на Харисънови…


Из вестник „Утро" понеделник,25 юли,2001г.

Мистерията за изчезването на Джини Харисън,която липсва от нощта на гибелта на родителите си най-после бе разрешена.Множеството нейни отпечатъци намерени по телата на трите жертви и внезапното и изчезване не наклониха везните в нейна полза.Момичето бе,и остава главна заподозряна за убийствата.
Рано тази сутрин строители отишли в стария Миствилски театър „Звезда" :
"Събарянето на вече опасната постройка е насрочено за утре" – обяснява един от работниците – „Трябваше да изнесем всички останали вътре инструменти." Работниците това и правели,когато се натъкнали на тялото на 16 годишната Джини Харисън.Тя е била промушена в гръдния кош,но след проверката на тялото от експерти се разбира,че делото не на друг човек,а на самата Джини.

Във вечерните новини вторник,26 юли,2001г.

Изникна и нова информация за скорошните трагични събития в Миствил.В близост до мястото,където е било намерено тялото на Джини е открита и бележка,която полицаите занимаващи се със случая определят като писмо за самопризнание и разкаяние.В бележката Джини е признала убийството на родителите си и това на г-жа Гарет,която явно е видяла нещо,което не бива.Но това,което истински изненадва разследващите е факта,че тя издава още едно убийство не известно до този момент.Изглежда още 8 годишна тя е изблъскала по-голямата си сестра,покойната Джесика Харисън,пред автомобил.Това дело на детето не е било разкрито,защото за причина за сблъсъка е прието по-късно откритото голямо количество алкохол в тялото на шофьора.
Много хора продължават да се чудят защо Джини е извършила всичко това.Свързахме се с д-р Матилда Грей,при която момичето е ходило често,за да ни помогне да разясним случая.Тя твърди,че то имало,проблеми със съня,които тя считала за последствия от това,че е видяло смъртта на сестра си. Д-р Грей сподели,че детето понякога имало и проблеми като загуба на кратки спомени,но това също не ни давамотив за убийствата..



Из вестник „Изгрев" четвъртък,28 юли,2001г.

Случаят с трите убийства в малкото ни градче най-сетне бе разрешен.С нас се свързаха от полицията и съобщиха,че през съботната нощна смяна(вечерта на убийствата)е имало две много странни обаждания.От домът на Харисънови се е обадило,както твърдят полицаите „уплашено и може би дори побъркано момиче".
-"Вдигнах телефона и както е по процедура,попитах какъв е проблемът,но момичета сякаш не ме чуваше." – обяснява един от служителите – „Попитах отново,но то изпсува и каза " Как да се свържа с полицията,по дяволите?!" след което затвори. А второто обаждане беше от мобилен телефон,но по гласа мога да твърдя със сигурност,че беше същото момиче."
Също така вчера някои читатели се обадиха в редакцията,за да кажат своето мнение по въпроса.Оказва се,че хора минавали в околността на „кървавия" квартал,събота сутрин около 6 часа,са видели момиче да бяга с бясна скорост по улицата и както твърдят се е смяла като побъркана и дори не ги е забелязала. Някои от свидетелите твърдят,че са чули и откъслечни фрази като: „Значи само аз останах,така ли?", „Няма да ме хване този психопат","Всички са мъртви..всички.."

[cunt]

== *

дъх:
застояла развала
умряло е нещо
по пътя


движение:
инерция празна
механизъм е пагубно
счупен


и бягаш в тотално обратна посока

дали се обърка
или
облекчение има
заровено в дупка



*piece of crap

[scion_of_storm]

хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.

кънте, ти си от гига интровертните. но е хубаво, макар и картините да са необясними.

-----------
[Социални вопли]

Смърт за тираните

Народът е не само гладен
Той е разярен;
Един звяр грозен и ограбен
Един вълк в плен.

И в очите грее плам
Тлее злоба, ала справедлива
А вътре в него – там, там
Скътала се е душа гневлива.

И звярът ридае и ръмжи
Хапе, плаче и убива.
Ту сълза в окото му блести
Ту в устата кост тъй крива.

А тираните над нишките
Се смеят със злокобен смях.
Като котки дразнят мишките
И закопават гробовете в прах.

Смърт!
Смърт за тираните
За тираните проклети

Смърт!
Смърт за тираните
Потисниците на народа
Псетата, зъби впили в нас – проклети.

Народът е веч’ жаден
Жадува кръв, правда и кръв
Звярът-вълк усмихва се гладен
И ще разкъса елитарната си стръв.

[ZerraX]

^ много добро, евалата обичам социална тематика.

[EternalDamnation]

Погребаните небеса

Цветята на гроба
Над който ръцете ми стелят
Студени
Увехват
Сушат се
Сълзите горещи
Които върху камъка падат
Изстиват
Замръзват
Трошат се
Сегашните мисли
В спомените отразяват
Върлуват
Ридаят
Гневят се
Дъжда ме отново залива
От душата тъгата отмива
Вещае тъмния край
Около мене вали
Изпуснах отново аз земния Рай
Този път беше последен, нали?