Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[EternalDamnation]

Духa на живота духа на Смъртта (малка игра на думи )


След живота тъй чудесен
Сам във гроба хващаш плесен
Плъховете с топките ти си играят
Кучетата срещу кокалите твои лаят
Малки личинки плътта изяждат
От разложената мърша свои раждат

Скоро от бившия човек нищо не остава
Всичко що било е вече тъне във забрава
Само жлътналия скелет изпъчил хърбави гърди
Малкото месо останало по него започва да смърди
Изгнилият ковчег без малко да се срине
Това „богатство” неотркрито да зарине

Бившата душа дочува странен звън
Тялото заспало надига се от вечен сън
Ръцете костеливи започват яростно да рият
Преди да дойде заран земята рохка да пробият
Мъртвият затворник от клетката си се издига
И от гроба тъмен дрезгав боен рев надига

Бавно ходи, като пияница се олюлява
Краката закърнели заплитат се във сочна плява
Свежа плът едното му око съзира
Малкото момче зад дървото се дрогира
Забързва се трупа лишен от всички норми
Детето младо живо иска да изкорми

Слуха му от опиума заглушен е
Да дочуе стоновете на мъртвеца няма време
Заострените нокти бавно в кожата се врязват
Девствената плът леко и мъчително прорязват
До стомаха стигат и се спират
Бъркат вътре и карантиите задигат

Момчето пада, гърчи се и вика
Докато умрелия в устата си плътта му тика
Дъвче лакомо и ненаситно
Суровите черва за него изглеждат апетитно
Детето въргаля се в последен спазъм
По пръстта е кръвния поток размазан

След този пир що беше тъй богат
Надига се заситен демона рогат
До разумното решение достига
Все още спящите си братя да надига
През гробовете започва да се скита
До крака му влачи се кубинката пробита

Скоро армия от умрели се пробужда
Надига се да дъвче маса чужда
По градските улички се пръска
Смъртта се отново със живота сблъсква
Живи-мъртви започват да ридаят
От свежа мръвка отново се нуждаят

[Chaotic One]

хаотична, утре ще го прочета, сега съм изморен, а то е дълго.

Благодаря, оценявам факта, че ще се жертваш.

[scion_of_storm]

Хм, прочетох го.

Над средното ниво е, което е добре Имаш хубав подбор на думи, което също е ок.

В началото само ме подразни начина, по който са изразени мислите на момиченцето малкото, ала после се сетих, че всъщност тук си се справила добре - няма как едно малко дете да не мисли и по детински начин.

Графично само ще ти кажа, че е по-добре да оставяш интервал след точки и прочее препинателни знаци все пак - по-прегледно е. Иначе...да, клиширано е, но ми харесва крайната част с вестниците. Там си се справила доста добре според мен, силно и добре е направено. Правописни грешки има от време на време, ама няма тях да ги обсъждаме сега :Ь

Абе...след оформяници и ако искаш - добавяне на още психоелементи може да стане един доста добър разказ в крайна сметка. Дерзай.

[Chaotic One]

Благодарско. ^^ Честно казано редакциите няма да са малко, но ако някой ден ми се дозанимава.. :Р
Иначе за интервалите - аз попринцип слагам, но в случая се сетих само на първата част, a после.. разсеяна личност съм. За правописа няма да се оправдавам.. просто ме мързи да намеря и поправя грешките. xD
Иначе благодаря, че прочете нещото и даде честно и изчерпателно мнение.

[cunt]

@scion
мисля че сме квит в невъзможността си за добро проникване в писанията на другия. хх но твоите неща, като че ли имат качеството да са достъпни по-лесно за припознаване от читателите.

бре, труд да кипи.

[scion_of_storm]

Е, да, това е важното.

--------

Старецът и небето

Аз знам най-тъжния човек
Къде скита сам-самин.
Небесата гледа от начален век
А сетне вие стъпки-дим.

Виждал съм обветреното му лице
Неизказаните му мечти.
С пръсти стари как уж копнеж преде
А получава болка и сълзи.

Чувал съм думи кротки и печал
И мрежата как звезди не хваща.
Гарван грачел, вълк скимтял от жал
За този, що с невиността заплаща.

В кула затворена остава му душата
Птици пазят там с плясък мълчалив.
Слънце плаче, ридае пък луната
Вятър самин спира, иначе игрив.

Бяхме него – хора, дишащи, творящи
Умряхме. Птиците убиха нашия кафез.
Между ден и нощ бузите от плач лъщящи
Огряват трагедията на рода ни злочест.

„Първо загубихме невиността си, ала съумяхме да оживеем и да продължим, осакатени. Сетне последваха честта, достойнството и добротата. Човещината изтля с последни пламъци на нощно мъртвило. Хората умряха, докато живяха. И дори не разбраха, че това се случи.”

[Vortex]

Ами ако мога и аз ще се вмъкна между всички тези произведения,заслужаващи печат .
Ето някои от мойте опити за писане на поезия (описвам ги като елегии но не мога да кажа точно )

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=111911 - Болен свят


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=112599 - Сам на пътя


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118335 - Какво е любовта (Има любов)


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118493 - Моят час


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=118796 - Всичко е различно


Надявам се да ви харесат

[scion_of_storm]

Клишета,но пък са хубаво написани като цяло.

Танцуващият (с уроди)

”Ако накараш съвсем за малко
Сърцевината да напусне тялото
И прободеш я с кинжал от мрак –
Името ти навеки друго ще да стане
И ще танцуваш с немислимите.”

Излива се отрова, побърква
Кръстът, който бе се извисил.
Смесва се с кръвта; въжето изтънил
Обесеният бесилото с нож протърква.

Седем ангела безглави носят
Тръните за короната му древна.
Девет демона с реч без език, плачевна
Пеят и изтъкават многоцветен плат.

„Слепите...са моите очи.”

Човечеството реве боязливо
В страх от новия забит пирон
Заобиколен от на уроди кордон
Новият Христос дере плътта си диво.

Осем негови невести с изринати очи
Въздух дращят без Нокътя един.
Нероден съска злобно мъртъв син
И умират над тях отровени слънчеви лъчи.

„Осакатените...са моите крака”.

Гледа ме, усмивка рохко гнила
Танцува с уроди под дъжда и пее.

„Слепите са моите очи.
Осакатените са моите крака.
Двадесет и пети час е сега
Името ми, името ми изречи”.

[LordZombie]

Никога не гледай в мрака

Моята история, не е от тези, които бихте разказали на децата си преди заспиване. Не е и от тези, които бихте искали често
да си спомняте. Самият аз треперя, докато я разказвам. Работех като офис мениджър и по цял ден бях в един задимен офис във
високата сграда срещу общината. Всеки ден след работа се разхождах и сядах на една пейка, която се намираше срещу погребална
агенция " Велес ". Там разпусках след дългия ден, чак сега улавям иронията, че съм си почивал в близост до погребална агенция.
В местноста, където се намираше пейката, обикновено нямаше много хора по това време на денонощието. Посядах там за петнайсетина
минути, сетне се прибирах вкъщи при жена си и дъщеря си. Бях женен от шест години, а малката ми принцеса наскоро навърши пет
годинки. Живота ми беше доста моногамен - седмица след седмица едно и също. Често ми идваше да захвърля всичко и да се отдам
на някое екстравагантно хрумване, но все си намирах причина да продължавам( най вече семейството ми )
Една вечер, към седем и петнадесет, седнах на добре познатата ми пейка както правех почти всеки ден след работа. Този път,
обаче почувствах нещо странно, когато седнах на нея погледнах погребалната агенция на отсрещната улица и видях как собственикът
й заключва входната врата и си тръгва. Странното беше, че досега никога агенцията не беша затваряна толкова рано. Изгледах
как колата загря асфалта под нея и отпраши по пътя, пък след няколко минути забравих за странната, за мен, случка. Студения
ноевмрийски вятър развя косите ми и ме подсети, че е време да се прибирам. Станах от дървената пейка, но в следващия момент
чух ужасен писък, който прониза нощта. Идваше от онова мрачно място наречено погребална агенция. Погледнах към нея и забелязах,
че нещо вътре свети. Пресякох улицата и неусетно се озовах пред вратата на скръбното място. Надникнах вътре и с успокоение
видях, че някаква свещ свети. " Колко близко до ума - помислих си аз, докато наблюдавах тлеещия пламък в свещта ". Тъкмо реших,
че е време да тръгвам към дома си, когато вратата пред мен леко се открехна. Нямах намерение да влизам вътре, но проклетото
ми любопитство бе по - силно от разума ми. Прекрачих прага и поглеждайки към мрачната стая едвам осветена от самотната свещ
се сетих за една стара мисъл, че никога не се гледа към мрака, защото не се знае какво те гледа от другата страна. Настръхнах,
но въпреки това навлязох в мрака, повтаряйки си онази мисъл. Няколко ковчега бяха облегнати на едната стена, а на другата
имаше портрет на някакъв мъж. Сетих се, че имам запалка в джоба и я извадих за да имам по - голяма видимост. Когато осветих
портрета видях, че на него бе изобразен някакъв мъж. Дебел, среден на ръст, около четиридесет и пет годишен с белег под едното око.
Почти нямаше коса, но пък имаше мустаци, които бяха доста занемарени и неуформени.
После осветих стената, на която бяха облегнати ковчезите и забелязах, че на всеки един от трите имаше гравиран различен символ.
Нямах си на представа какво означават те, но ми се сториха странно познати. Моментално се обърнах и
със забързана крачка се насочих към вратата. Това мое действие беше продиктувано от необичайното виене, което започнах да
чувам. Бе всякаш, че чувам много тънко пищене. Побиха ме тръпки. Прибрах се вкъщи и цяла вечер си мислех за случилото се.
Сънувах, че съм в агенцията и в ковчезите са настанени труповете на жена ми и дъщеря ми както и моят. Събудих се към пет часа
сутринта целия облян в пот. Въпреки страха ми, знаех че трябва да отида там пак. В този ден работата ми не вървеше. Цял ден
се чувствах отпаднал и изморен, сякаш че съм изкачил някоя висока планина. След тежкия работен ден отидох на добре познатото
място. Повториха се събитията от вчера - отново чух остър, пронизващ писък и видях блещукаща светлина от погребалната агенция.
Пресякох улицата, а вратата отново, сама, се открехна зловещо. Влязох вътре, като този път бях се подготвил с фенер в ръка.
Пуснах фенера и отново видях портрета на мъжа, когото наричах " Белязания агент ", но този път забелязах нещо, което явно ми бе убегнало вчера.
На едното око на портрета имаше малка, почти незабележима, дупчица. От тази дупчица излизаше лъч светлина, който едвам мъждукаше и си
проправяше път през мрака. Погледнах средния от ковчезите на другата стена, този върху който имаше символ наподобяващ пентакъл.
Престраших се и внимателно отворих ковчега. Представете си изненадата ми, когато вътре намерих огромно количество столевови
банкноти. Вътре сигурно имаше поне сто хиляди лева, ако не и повече. Но, нима погребалния агент, който бе стар и нисък човечец,
всъщност не беше неприлично богат ? Някак не ми се вярваше. Отворих другия ковчег, а в него намерих няколко килчета злато.
В третият ковчег - множество перлени кулиета, златни и сребърни пръстени и всякакви други бижута. " Ах, този стар мошеник -
рекох си на ум ". Направих каквото би направил всеки нормален човек, а именно, започнах да пълня джобовете си със стотачки и
перли. Чух някакъв шум откъм портрета, който доста ме изплаши. Поогледах, пак, лицето на " Белязания агент ". Забелязах, че
вече и от другото му око, път си проправяше малък лъч светлина. " Какво ли има отзад ? - запитах се ". Тъкмо се обърнах с гръб
към изображението, когато чух нещо като изръмжаване зад мен. Щом се обърнах, видях още неколцина мънички дупки по лицето му.
Параноята взе да става твърде голяма, затова се насочих към вратата, но тя изведнъж се тресна с пълна сила. Обзе ме чувството
за паника, започнах да блъскам по вратата и да крещя. В следващия момент портрета се разкъса и множество светли лъчи се обединиха
в един голям светлинен лъч, който озари цялата стая и безкомпромисно ликвидира мрака. Светлината ме заслепи, а когато зрението
ми се възвърна видях, че от мястото където беше портрета, зееше отворена една дупка в стената. Приближих се и видях вътре
една глава. Под едното око имаше белег, почти нямаше коса, а мустаците бяха занемарени. Това бе главата на мъжа от портрета.
Този, когото наричах " Белязания агент ". Бях ужасен, имах чувството, че ще повърна. Главата, обаче отвори очите си, от които
се изстреляха същите тези светлинни лъчи, които изгориха кожата ми и оставиха белег по едното ми око. Изгориха и повечето ми коса.
Изгарящата болка ме прониза като нажежена стрела. Затичах и с все сила скочих и успях да счупя вратата на погребалната агенция.
Целия бях в кръв, болката беше нетърпима.И до ден днешен се моля на Бог, никога повече да не виждам, онова нещо, онова демонично
създание. Написах роман, в който описах случилото ми се онази нощ като, разбира се, добавих и някои измислени неща, просто
защото ме беше страх да разкажа всичко както беше. Озаглавих романа " Никога не гледай в мрака ". И до днес треперя, когато
разказвам тази история...

[Warrior Of Ice]

Хехе, доста олдскуул, подчертано в стил По / Лъвкрафт.

[LordZombie]

Към това се стремях малко или много. Тия дни съм изцяло на вълна По

[Night]

LordZombie,сега хвърлих един поглед на постовете ти тук и виждам огроомно развитие в сравнение с първоначалните.

[scion_of_storm]

Легион №25

„Древни свитъци, що не съществуват
Описали са нещо ужасно странно.
И до днешни страхливи дни
Неосъзнати мисли за това битуват”.

Във мъглите ни убиха
Под могили ни зариха
Пръст обви тленните тела
Червеи напълниха нашите уста.

Преродихме се във Авалон
За да паднем посечени отново.
Под греха на древен Вавилон
Кръвта ни превърна се в олово.

И до днес живеем мъртви
Угнетени под щита сиволик.
Вековни рани кървят и боли
Прокълнат остава всеки зверски миг.

И до утре ще загинем с вопъл пак
Ще изринем гробовете с изсъхнали ръце.
Светлината сетне ще умре, ще настъпи мрак
А ние пак ще търсим сметка на онзи...
който ни прокле.

"Легионът с номер двадесет и пет не е мъртъв. В един известен смисъл, той не е бил и жив. Прашните копнежи раждат изверги и същества-черупки, които могат само да нарушат баланса на света. За да настъпи рухването му."

[scion_of_storm]

А нещата други можеха да бъдат

Постоянно
Те лъжат и ти дават
Фалш за утробата на
Една безшумност.
Няма дума безумност
Или има – в нея се надиграват
Ябълка на ада и слънчева слана
Непрестанно.

Огледалото се счупи
От стъклата роди се Син.
Осем и девет – уравнение
Да донесе смъртта на Рода.
Метан влива се в кръвта
Зримият слива се в незрим
По негово лично извращение
Човекът себе си (сам) подкупи.

И това...

Орда роди от всичките лъжи
Копие набучи нечия глава.
Помия нежна мъртви брегове изми
И погълна в утроба сетне плесента.

От Хаосът Ред накрая се изражда
Вдовица пее, пиян слепец гори.
Подпора пада, ала къщата изгражда –
Светът на всеки Нас пламти.

[selfish_girl]

Пристрастено е
всичко за мен
и пристрастна е
публиката
от театъра
с балетни стъпки
и оперно пеене.
Объркан сценарий,
скалъпен от изпаднали листи
и откраднати
писателски дарби.
Научих се да свиря
на пиано,
когато се наметнах
с топлите ти дрехи.
А то стоеше до камината
полуизгоряло
със вдлъбнати клавиши
от опита ти
и яростта ти.
Към мен.
Научих балет,
когато се наложи
да стъпвам на пръсти
край теб,
за да останеш спокоен,
докато рониш ноти
като мухлясали трохи
и те се препичаха от огъня.
Научих се на театър,
защото се нуждаех
от творческото ти одобрение,
а ти пък не ме разбра
и ме тресна на сцената
да се излагам.
Аз вече не живея у вас,
а пребивавам на дъсчения под
пред седалките
и вече не свиря на пиано,
защото няма импровизации
и е нагласено.
Останаха ми само стъпките,
които не се научих
да извървявам към теб,
а също и музиката,
кънти с пискливия си пукот
на огън от камина
в ушите ме.
Шумът боли
и ходилата са изтъркани.

[sgoh]

@УлаирУонаби

Да знайш, че монотонен и моногамен не са синоними :Р

[LordZombie]

Знам, аз после си го редактирах, няколко пъти, ама тука си стои първоначалния вид.

[Twilightfall]

@УлаирУонаби

ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХА :Д :Д

[scion_of_storm]

Ако имахме малко чест

О, аз знам
Какво ще ме събуди от съня
От приказката за огън и лед
Какво ще събуди прашния,
Загинал под преспите. Поет!

Но поетите и бардовете са глухи
Чуват само струни и празни думи
Извайват герои от доблест и чест
А на недостойните смъртта е блага вест.

Думите се въргалят в мътна кал
И няма как да е чиста като липсва жал
Като скрежта замръзва по душата
Като на отлъчените откъсват им краката.

Драконът вие огън, змия плюе лед
Отгоре небето се мръщи и бунтува
Умислен, крачи сред листа стихоплет
И във вихрушката не смее и не се срамува.

За Врана песен, за грозна стара Врана
И за угнетените, потъпкани герои.
Смелостта изгнила стои, макар обрана
Дивак песен най-велика вие в нощните покои.

О, аз знам
Как преспите навяват ми сън
Ала приказката след мен остава
Че уроди и убийци получиха своя песен
Изплюх я в мухъл, събрах я от най-грозна плесен.

[scion_of_storm]

Колелото, което уби света

Във всяка една спица лежи
Убиец, който е убит.
Кесия с черепи в ръката му тежи
Ала ножът му остава си прикрит.

Има тихи небеса над това колело
Но раздрал ги е нечий извратен ум.
Поръсил е после щастието с’ стъкло
И го е запратил в на кораб мрачен трюм.

Това е колелото, което уби света
Защото светът пръв него погуби.
Мястото, където изсенчва се дори Цвета
Поддал се на нечии наемници груби.

Севера иде, ала в него крие се Юга
На Изток врана пищи,
сянка е Запад.
В центъра - глад
(и) нож хищно блести,
Спицата преди беше така друга.

Вътре, в оста,
Ключът към човечеството
Най-тихо си спи.

****

Часовникът бунтар

Часовете текат във пясък
И удушават една невинна птица.
Крилете й са невинен плясък
А под перушината се крие искрица.

Една минута е вечност изтляла
Нокът на китка, трън в човешки очи.
А птицата от черна мени се на бяла
Едното е за „ще иде”; другото пък е „преди”.

Стрелката се спира, отброяването замира
Пясъкът тиня е, в сърцевината боли.
Дъга с дъх на гнилост от душата извира
Поръсва циферблата с горчиви кръвни сълзи.

Бунтарът птицата става и се преражда
На косъм отмиваме бреговете на нашия срам.
Майката детето преодолява, лицето изражда
А между дванадесет и един остава само един грам.

[scion_of_storm]

Гробовен стон

На тези, които не познаваме и които забравяме. На далите своята песен в името на нещо, което надхвърля смъртните рамки.

„Вятърът иде
А с него и отровата на света”.

Те искаха просто да живеят
Да кръстосват горди своята земя.
А сега кости посивели тлеят
Зарити от десетилетия в пръстта.

Майки и дъщери,
бащи и синове
Сенки и светлини
приятели и врагове.

За смелост най-високо се заплаща
За смелостта да браниш своите деца.
От хълма вятърът мислите отпраща
И чувам на мъртвите гробовна песента.

Прострелян и захвърлен;
изнасилена и поругана.
Пленник освободен от своя плен
лъжец, попаднал в най-великата измама.

Листовете свършват със стон, ала
Листата падат с ропот на изгубени
Обесените и избитите са картина бяла
Която надвиснала е над световните земи.

Вятърът иде
С него – зимата, която няма край.

Помни мъртвите,
Помни жертвите,
Помни тези, които се осмелиха..

И за тях в нощта отпускай своя лай.

[LordZombie]

Тихо

Проклятието на спомена тегне над будно съзнание
мечтите - прашни, затъмнени - тъжно ектят
дълбока глътка свеж въздух - последно дихание.
Някъде мечтите, тихо, ме зоват.

Но душата мъчно скърби и тихо ридае
животът си отива - остава младостта,
която отминава като свежо пролетно ухание.
Някъде мечтите, тихо, търсят радостта.

Нека червеи изядат ме с неприязъм
стонове зловещи - в мрака отлитат
поета да разказва със сърказъм
Някъде мечтите, тихо, се преплитат.

Света живеещ не страда, не плачи и ти,
гарване - отлети към тъмната стая,
где живот и смърт - тихичко играят си
Някъде мечтите, тихо, виждат края !

[scion_of_storm]

Развиваш се.

------
”My God…
…let me out”.

Отвъд преградата
С шипове и глави извита;
Там, след грамадата
От човешка плът насечена, избита.
Забравената птица
С ирис от стомана впива взор.
От перушината – рекица
Потича и с плисък среща двор.

В него няма радост или мъка
Само дедите мои ме чакат там.
Миг на събиране, секунда на разлъка
Тук човек не струва (дори) златен грам.
Сред дърветата рижа сянка се промъква
И очи на ловкиня следят тъмен зрак.
Тук силуетът на душата се гордо смъква
И гарван привества го с димен грак.

Пред преградата съм;
Зарит от тела, кръв и гротеска.
Това е ужасен, ужасен сън
Плод на нестихващата ми треска.
Няма рижи коси или забравена птица
Само гарван лежи; в очите му няма искрица.

[scion_of_storm]

Враниния танц

Сам е, в черно наметало
На камък стои
С присвити очи
Под тъмноцветно забрало.

Врана на най-мрачен пост
С побелели ръце
Изранени нозе
Чакащ последен свой гост.

А край него – вятър непокорен
Бушува с вихрите мътни
Пътеки глухи, разпътни
Вият снагата на враг най-злосторен.

Повей и гарван пред врана застава
Танцът изящен и ужасяващо груб.
Мъртвият жив е, живият – труп
Искрицата живот сетне бавно изтлява.

Камък самотен с тих грак там стои
Вълчище с кърви се храни
Литва ято тъгуващи врани
За брата, що го Бял гарван покоси.

А над пропаст неземна слуша поет
И вие една нова песен за огън и лед.

[prayer4eto]

Програмистична хумореска

I was walking around
when a glimpse of a thought
just has troubled my mind:
"Is it yet ready or not ?"

"She won't mind if I take a look"
I thought while my inner voice
shrieked conscientously "Spy!"
and so suddenly died ...

So I've opened the page
and Oh, what a surprise:
"Under Construction..."
was looking me wise ...

(Писано е по определен повод, така че ще ми спростите нескопосаното стихоплетство... Enjoy ! )

[Twilightfall]

Хах, симпатично е. ;р

"So I've opened the page
and Oh, what a surprise:
"Under Construction..."
was looking me wise ..."

"Was looking AT me wise" няма ли да е по-добре?

[scion_of_storm]

хахаха, очаквам литератори да напишат нещо на Паскал тогаз'!

---------

Спрялото време

Идва време, когато комина
Спира и задушава ни плътта.
Настъпва най-грозна зима
И в небе умират птичите ята.

Съчки падат и се вихрят
Разкъсани в това, което са били.
Огънят отстъпва, иде глад
И в нещастие обвива вси земи.

Спряло време – главата ти пулсира
И оковите дрънчат с безмилостен хилеж.
Стени от ледена стомана – някой там умира
А в комина зло цвете извива своя зъл цъфтеж.

Дойде момента, в който тръни ледни
Обвиват ни и драскат по душата.
Не са първите, мразни шипове поредни
Предвещавайки как брат ще убие брата.

[prayer4eto]

"Was looking AT me wise" няма ли да е по-добре?

Откъм ритмика на стиха - не. Откъм граматика - не знам

[scion_of_storm]

Така става като си е ебало майката

"Не мога да участвам в такива неща."

Ляляляля...
Абе, много глупост се изля
По тези с кривите усмивки.
Месомелачка кости ни помля
Смели после и наш’те придобивки.

Отгоре гледам един никакво няк’ъв
Мята грива и брада на *мъдрост*
Е писна ми, просто нЕма такъв
Бива красота, ала бива ли и дързост?

И тази глупост отгоре се изля
Ала падна ни отдолу от ‘се сърце.
Слънцето обърка се и като луна изгря
А на земята още един чуди се
Как живота свой и на другия да преебе.

И много помия по всичките се лисна
То не бяха псувни, не бяха тъпи мечти.
Един ведрото в розова тъпня накисна
Друг сив парцал изтърка и живота си отми.

А този там отгоре се хили, щот’ е луд
Кривите усмивки са му тъпата трева.
От книгите четем за пореден Шай Хулуд
А всъщност сами сипваме си дозата слана?

Ляляляляля,
Писна ми от шибаната мараня.
Куфарите стягаме, брато, бягаме
На запад награда за брадите има.
Карай напред. Ще се смелим догодина.

[sgoh]

^нещо като предрусал Ицо Хазарта