Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Среброледния тотем

Аз бях роден
Под на Лисица тотема
Ала не е там проблема –
Остана Лисицата
Сама надхитрена.

Жадувах чест, исках доброта
В отговор получих глупостта.
Стремях се към доблест,
Крещях към нов подвиг
Получих на лъжата
Уморения, безцветния лик.

И среброто увяхна
Изпих го и извих мед.
Но ръждата, тя се засмя
И с ръката си премахна
Червеното
И награди ме със лед.

Исках хора и искреност
И смях в димната вечер
Пратиха ме далеч,
Толкова далеч на пост
Там, където е празно
И смехът е секнал вече.

И ледът се разтопи
Остана петно мокро
От нечия изминала душа.
Есен пролетта изтри
С ръка шеговита прогори
Най-скъпите за мен листа.

Казал го е един Велик
Който все още някъде живее.
Посланието го усещам
Още във въздуха трепти;
Казал го е един Велик преди.
Знам го. В корените то вирее.

И да падна долу, обезверен
Друг в сърцата ще ме смени.
Лисицата е Шут, Глупак
Сняг и врана в най-тъмен плен
Останал в клетка из нощните тъми.
Принудата заставя го
Застанал в мъгливия хлад
Да живее
Да живее на инат.

[LordZombie]

Пратеница на надеждата

Във времена на болка и гняв – тъмнота,
когато всичко в мен бушува и роптае
връща ме тя в света на нежност – доброта,
сладка и омайна, неусетно с мен играе.

Малка, пъргава, красива – като Афродита
тя за мен не е жена, а богиня на свободата,
че кой друг може от земята да излита
без да провери, дали здрави са му крилата ?

И върна ме във времена на сладост
навя спомен - аромат на цветя и скок в полето -
О, прекрасни дни на мойта младост !
Как завиждам на, безгрижността, - детето !

И, ето, тя си тръгва и остава ме – далече !
Отлита към небето, а погледът й нежно играе
с умиленост - думи, ангела, ми рече :
„ Душата ще живее – щом споменът ти трае ! „


-----
Ще ми се да чуя мнение.

[LordZombie]

Лунна разходка

Кръстена съм Селийн, нося името на призрачната владетелка на нощта – Луната. Много харесвам името си, както и кръстницата си – прелестната – сияеща богиня на тъмнината.
Една привечер, бях излязла и се разхождах сред приказната гора до нас. Множеството дървета, които сякаш искаха да ме докоснат с дългите си, остри и кошмарно изкривени клони ме плашеха. Имаше и едно по различно дърво точно в средата на гората. То още имаше зелени листа и ми намигаше с клони, въпреки че сезона бе подвластен на стария зимен тиранин – студа. Дълго време стоях вторачена в дървото и съзерцавах свежите му листа, които помислих отдалече за видение. Бавно се приближих до него и погалих клоните му, които бяха като сатенени. Сърцето ми биеше лудо, когато се допрях до дръвчето и го прегърнах. Затворих очите си и пред мен се яви една поляна – пълна с пъстри цветя – в която имаше малко езеро с бели патици плуващи, грациозно, по него. Такава каквато, често бях сънувала в най – прекрасните си сънища. До езерото беше приседнал един мъж. Красотата му неописуема – дългата черна коса, дълбоките сини очи и нежния поглед бяха само минимална част от чара му. Той ме погледна и се усмихна срамежливо. Отидох при него и поседнах на тревата край езерото. Разговаряхме дълго, сякаш времето беше спряло за нас. Ще ви разкажа само частта от разговора ни, която беше необичайна и, струва ми се, едва ли бихте очаквали :
- Селийн, трябва да ти призная нещо… - рече ми неуверено.
- Кажи ? – нетърпеливо го запитах.
- Аз съм дървото – каза ми той.
- Но, как така ?! – изумих се аз.
- Ами, ще се опитам да ти разкажа нещата по накратко. Преди много години, когато бях млад и глупав, съдех хората по външната им красота и една зла магьосница ме превърна в дърво, всъщност превърна външността ми в дърво, а душата ми – всичко това, което виждаш.
- Но, няма ли начин магията да бъде развалена ? – попитах аз.
- Е, ако има, то аз не знам какъв е… - тъжно ми отвърна той.


* * *
Всяка нощ отивах при моя принц – дърво и се пренасях в прекрасния свят на душата му. Там времето, сякаш че бе замръзнало, а разговорите ни безкрайни. С времето се влюбих в него, а мисля, че и той в мен.
Една нощ в средата на снежна буря, тръгнах към гората при моята любов. Беше необичайно студено, дори за сезона. Усещах как дългите ми коси се превръщаха във висулки, а пръстите ми се вкочаняваха. Като стигнах средата на гората, ужас обзе съзнанието и моментално забравих за всичко, дори и за студа. Дървото, в което живееше моя любим беше отсечено. Усетих как сърцето ми ту спира да бие, ту ще изскочи от гърдите ми. Паднах на коленете си и заплаках. Плаках с такава болка с каквато, вероятно плачат майките загубили дете или любимата на загинал войник. Изведнъж от нищото се появи една малка сърна. Тя дойде при мен и аз я прегърнах, а тя стоеше кротко и безстрашно. Когато затворих очите си го видях. Моя принц.
- Нали отрязаха дървото, как така те виждам ? – попитах го аз.
- Не се бой, миличка, аз ще съм винаги с теб, докато имаш нужда от мен. Ще бъда вятърът в косите ти, болката в спомена ти, чувството в сърцето ти ! – рече той, целуна ме по устните и изчезна.

[MadHatter]

Идеята ми харесва, картинна история. Но да пишеш в женски род изобщо не ти се удава. Тоест, мисля, че заради това превъплъщение малко си позарязал самия изказ и някои моменти звучат откровено безумно. Някой друг да каже нещо по въпроса, за да видя дали само аз съм полудяла или ..не много.

[LordZombie]

Демона в теб се всели

Тих писък се прокрадва в тишината,
духа в тялото ти се завръща.
Събужда те от съня и нищетата,
в която живееш те обгръща.

Взираш се в невидимата светлина,
чакаш тя да се взре в твоята самота
някъде, някой пак е сторил злина,
кой, пак, ще нарече това грехота ?

Спомни си добрите времена и заспи,
че човек е временен, нищожен.
Всички ще умрат, дори, светеца – уви !
Греха от край време е заложен.

Нека съзнанието ти се примири,
все някога съдник ще го накаже
ще произнесе присъдата „ УМРИ ! “
душата ти, безмилостно, ще смаже.

Демона в теб сега ще си почива,
умът ти нека бъде изтезаван
от вековете на славата горчива.
Вторачил се е – мършав гарван.

Капки дъжд падат тежко в таз’ тъма
спомена за злодеяние отминава.
Вината за смъртта остава си в съня,
ала светлината покой не ти дава.

Демона над теб ще бди и ще внимава,
нали ти бе грешника, кой го приюти
една минута до полунощ остава.
Гарване, умолявам те, към Ада полети.

[cunt]

Идеята ми харесва, картинна история. Но да пишеш в женски род изобщо не ти се удава. Тоест, мисля, че заради това превъплъщение малко си позарязал самия изказ и някои моменти звучат откровено безумно. Някой друг да каже нещо по въпроса, за да видя дали само аз съм полудяла или ..не много.

indeed.
струва ми се, че се е получло нещо като писане в женски род без да успее да се дистанцира достатъчно от външния поглед върху героинята. бла-бла.

[LordZombie]

Умишлено ли обягвате да коментирате опитите ми за поезия?
Толкоз ли е трагично?

[scion_of_storm]

Змия от цветове

Една палитра се отвори
И разкри черно и сиво
И змия засъска, уста разтвори
Ала зъбите й изтракаха игриво.

Светът стана друг, какъвто не бе
Сивото със жълто се смеси
Черното пък бялото не прокле;
Кълбото лумна и се разтресе.

Цветоусещането ми се променя
Вътре и вън - греят и гаснат мечти.
Посоката черна север е, но се изменя
Луната изгрява червена, трептят звезди.

Едната палитра се изгуби
Ала даде живот на нова.
Чертите й са още груби
Груби са, ала светлее обкова.

Змията устата затвори
Отровата впи се в плътта.
Изградени са нови подпори
В мрака ми се впи светлина.

[prayer4eto]

^ "Смирненски" style ли усещам ?

[scion_of_storm]

ех, малко употреба на цветове, и веднага към Цветното дете да свия Може, но е малко по-различно. Не съм се вдъхновявал от него, обач'.

Иначе...

---------------


Пясъчен иконостас

"От едни малки
(пъплещи и слаби)
Същества
Се раждат великите
Идоли."

Пясъкът пилее по стъклото
Човешката вяра и стремеж.
Както червея гризе стъблото
Самоизяжда се тази гмеж.

- „Нужда от сила, която нямам.
Очи със кръв, по-силни от преди.”

Под моретата и океаните спи;
Спи изкованото от човешките ръце.
Над небесата крило едно крепи
Най-тъмните деяния на изстинало сърце.

- „Нозете ми да коват огън и лед нека.
Пръстите скалата да рушат като листо.”

Мегалодон;
Шай-хулуд;
Баал(‘Замон);
(човешки труд?)

Страх ни е от самите нас.
В живия, предпоследен час
Ковем идоли от олово и хартия.
Изтрих един, друг след това ще разкрия.

Мориган;
Хел;
Кръвописен стан;
Път, който си приел.

Водата в пясъка се влива
Кръв ражда плът
Мастилото поглъща самодива
А главата на написалия
Забита е на книжен прът.

[Twilightfall]

Умишлено ли обягвате да коментирате опитите ми за поезия?
Толкоз ли е трагично?

Убягвате, Шекспир, не "обягвате".

[prayer4eto]

^ А колко по-логично би било да бе изпуснал една буква - оТбягвам

[Twilightfall]

'Бе и аз не знам какво е искал да каже, но съществува дума "убягвам", принципно.

[scion_of_storm]

Мордред

„То се случи, когато
Още живееха Живи
И кулата бе цяла
Оплетена от лиани и гриви.”

Мордред бе името му
И в проклятие бе той роден.
Съдба в нишката му се изплю
И в реки водни трябваше да е хвърлен
..................на водовъртежа роб во плен.

Знам приказката за теб,
Мордред ти казват, ален
Как на твоя крал кръвта.
Знам чий бе този вертеп
Сбърках; видях те сломен.

Прониза светлината с плач
Ала не мрак си самия ти.
Съдбата е истинският палач
Просто зад лицето твое се скри.
Знам приказката за теб.

Чух грифона да реве с жал
И еленът бе разкъсан навек’.
Артур посечен паднал; умрял
Лъчът светлина, побран във човек.
А друг убил заревото.

Завесите падат, заедно с вината
И съдят те, и стрелят с лък на Века.
Огън раздира в коприна небесата
Планините бучат с на стомана ека.
Ала аз знам.

Знам приказката за теб, Мортред
(помня я тук – в огън и лед),
Сине на луна и нещастие.
Никой не се обърна; за никой клет
Не остана ти в злощастното причастие.

[I Like Scat Porn]

Язе сом тъп

Язе сом тъп
Люх съм и тъп
Че съм и грозен
Язе сом тъп

Са ш'са напия
И ш'са сбия
Шот' съм тъп
Тъп съм кат' глобус

Язе сом прос'
Яко съм прос'
Бах го в гъзъ
Колко съм прос'

[Twilightfall]

Напиши още двайсетина, и ги издай със заглавие "Записки на един шизофреник", ахах. ;р

[Desperate Cry]

Като напиша в Гугъл "Gothic literature" или нещо подобно, ми излизат сайтове, в които има САМО тъжни любовни текстове.

Колкото до моето творчество, картичката на майка ми за осми март бе истинско изпитание.

[scion_of_storm]

Смъртта на желанието

"Има неща, които не могат да бъдат победени от човешкото същество.
Самото то, например."

Аз съм стълба в небесата
Този, който слънцето затуля
Коренът злобен под земята
С бяс пръстта изравям и гробовете хуля.

Аз съм отчаянието, което виждаш
Прекрачил двадесет и пети час.
Отровата, когато някому завиждаш
Писъкът във всеки хорски глас.

Мъртъв съм, ала и безпогрешно жив
По асфалта скитам сам и не.
Хладина съм, друг път – порив див
Доблест съм, сетне пък – клане.

Аз съм умрялата искра в очите
На жената, с която живота си прекарал.
Под крилете ми ще гледаш дните
Ще те изоставя в несъществуващия час
Когато черният диск най-сетне е изгрял.

Живей с мен
Вдишай отровата ми
Изплюй кръвта
Издери виждащите си очи.

Аз съм смъртта на желанието.

[LordZombie]

Апатия и Страх

Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Казвам ти това, защото тя бе с мен през целия ми живот и ме водеше през най – тъмните му сенки. Тъгата не е частта от мен, която бих искал да преобладава, ала уви…Тя се е развила като зародиш в мен, зародиш, който никога не излезе от тялото и душата ми.
Една тиха пролетна вечер бавно крачех из улиците на малкия град, загледан в черните си обувки. Ходех облечен изцяло в черно, заради рядката болест на кожата, която имах. Затова и избягвах да излизам, когато навън имаше силно слънце, а вечер обичах да се разхождам безцелно наоколо и да размишлявам над разни неща, които безпокояха разума ми. Този път бях завладян от апокалиптични размисли и се замислих над живота. Наоколо беше тихо и почти пусто, само някой случаен минувач разваляше тишината с уморена въздишка. Луната беше по – красива от всякога, но мен това не ме вълнуваше толкова в онзи момент. Крачех бавно и безцелно. Рядко вдигах очите си от земята, пък и дългата ми коса беше паднала пред тях и почти изцяло закриваше погледа ми. Това също не ме вълнуваше особено и дори не си правех труда да я загладя назад. Наоколо дърветата, които зърнах за кратко, бяха се разхубавили от изникналите по тях цветчета. Уви, не намирах смисъл да се възхищавам на крехката им прелест.
Както си ходех, все така изтезаван от размислите си, пред мен се появи малката сянка на едно куче. Черно, то ме гледаше някак странно със светещите си жълточервени очи. Направи ми впечатление, а това не беше никак лесно. Лека суета ме обгърна, тъй като не бях подготвен за този нощен другар. Закрачих отново, а то тръгна след мен. Беше доста зловещо – леко накуцваше с единия крак, а муцуната му бе червеникава, сякаш изцапана с кръв. Сега съзнанието ми се зае да размишлява над кучето и странностите му. Докато го правех, неусетно започнах да следя кучето, което ме отведе до една пуста поляна. Осъзнах се и отлепих очи от земята за да огледам наоколо. Имаше едно мрачно дърво с оголени клони. Кучето започна да рови в близост до него и аз се приближих за да видя нещото, което явно искаше да ми покаже. Застанах над кучето и видях, че от дупката, която изрови се подаде една човешка глава. Ужасът прониза мозъка ми и изпаднах в безсъзнание. Не знам какво се е случило, нито колко време съм бил в такова състояние, но когато се свестих слънцето вече беше изгряло, а от кучето нямаше и помен.
Мина време, но беглия спомен от вечерта тормозеше душата ми и не ми даваше покой. След дълги часове на размисли и болки реших, че трябва, непременно, да ида на мястото, където ме заведе черното куче. Отидох там отново и се загледах в мястото, където видях смразяващата кръвта гледка. Това, което ме изкара извън крехките ми нерви бе, че дървото го нямаше. Беше отсечено.
- Кой би отсякъл точно това дърво ?! – мислех си аз и си причинявах главоболие
След малко главоболието стана много силно и аз паднах на коленете си. Тогава получих видение, което си спомням съвсем ясно, въпреки напредналата възраст. Видях, как в същата нощ, в която припаднах очите на главата, която видях се отвориха и от земята излезе човек. Той безмилостно сграбчи кучето и го уби с голи ръце, след което със светещ поглед, който придоби след като уби кучето, запали дървото и то изгоря из основи. Последното, което помня от видението бе, че това създание погледна със светещите си очи някакъв труп, който беше на земята. Това беше моят труп – съвсем ясно го видях… След като ужасното главоболие поотмина и видението вече го нямаше.
От онази нощ и до днес, въпреки че, съм вече стар изпитвам неимоверен страх от онова изчадие, което видях във видението си. Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Но страха… виж, страха е нещо, което не бива да превзема разума и душата ти. Казвам ти, защото беше с мен от онзи ден насетне. Знам, че онова нещо се крие някъде из сенките или под земята и, все, някой ден ще ме намери…

[scion_of_storm]

Абе к'вото и да говорите лорда се справя добре. Прави три грешки обаче:

1) много провлачва действието. и аз го правя, но той по по-различен начин някак. сякаш стига до него...и го обгръща в неща, които излизат извън нужната орбита.
2) доста силно копира Лъвкрафтски мотиви, самият изказ е такъв.
3) пише в стил, който е много чаровен - тип началото на 20 век, но не е актуален според мен сега.

иначе дърпаш, като се оттърсиш от заемките от хорър поети/писатели може да стане доста добре.

[LordZombie]

Благодаря за бързия отговор, както и за поощрението :

1)Може да се получава така щото доста се замечтавам като ги пиша, но ще гледам да понамаля ненужното провлачване.
2)Лъвкрафт още не съм чел, но смятам да го сторя в бъдеще. Странно, че толкова се доближава до него 0.x
3)Не гоня актуалността, просто пиша неща, които ми харесват. Пък все на други ще се хареса.

[scion_of_storm]

Е виж..ти като видиш Лъвкрафт, ще разбереш защо съм ти го казал.

По и Лъвкрафт имат доста застъпващи се представяния, идеи и прочие...дарк хорър/фентъзи стъф, ахах.

[LordZombie]

Усещам, че ще харесам и Лъвкрафт, хах.

Иначе, не ми се ще да се получава така със заемки, но явно неволно става тъй. Явно трябва малко по - свежи идеи да вложа.

[scion_of_storm]

Създателят на зората

Аз знам един Бог
Що в най-древна утроба се крие.
Покрит от пепел и от смог
Ала могъщество брегове му все още мие.

Той е на север, той е на юг
От изток дървесата се леят.
Корените му далеч са, но и тук
На запад птици и кости песента му пеят.

Кажи ми с какво си закърмен
Ако не с небеса и рохка земя?
Кой ще видиш в часа най-тъмен
Когато гол посрещнеш смъртта?

Кой даде гласа ти с цвят на листа
Кой оформи нозете под синя река?
Кой ръцете ти размаха сред диви зверове
И за да дишаш с хрип небето долу сне?

От огньовете на нашето раждане
През на поредна епоха камъка черен.
Съсък сипваме в сърцето и изграждаме.
Кажи ми, може ли Богът да бъде измерен?

Аз знам един Бог
Който мой Бог наричам.
Ние сме неговият Пророк
Само него Бог ще наричам.

[scion_of_storm]

Кръговрат от стихии

Когато небесата умират
Се ражда човек
И ждрелото пищи, ридае
Като цял човешки град
Със тътен, със ек.

Убихме стотици звезди
Ранихме хиляда гори
Раздрахме дървесни лица
Изсушихме на нивите
На нивите ни пръстта.

Разядохме святата майка
Що с плач свещен ни роди.
С чук сринахме вси богове
Сърцето ни от невинна преди лайка
Вече трън и плевел се зове.

Когато умрем във всеобщ гроб
Нови небеса с вик ще се родят
Дъжд ще развихри с плясък
Слънцеродния потоп.
Реки, преди умрели, ще добият плът
А зверовете пак ще са царе.

************

Орелът магнолия

Аз бях на Олимп
Сетне на Рила се качих
От очите на орел
Погледнах долу и изпредох Стих.

Видях човешките окови тежки
И себе си впрегнат в тях.
Плаках с на майките ни всички грешки
А после с издрано гърло пях и пях.

Видях пожарите из смъртната история
Палих Рим с дивашка настървеност.
Влюбен, сякаш бях цветчето на магнолия
Удавих се във Темза и възродих душите
За да палят и давят сетне те във тленност.

Бих се и разкъсах моя враг на бойното поле
Бях звяр в човешка кожа преоблечен.
Ридах и виках, когато смърт любимата ми взе
И пак краят ми бе в началото предречен.

Аз бях в най-тъмна падина
Катакомбите на моите предци кръстосвах.
Отучих се да виждам светлина
С нозе от глина по железен под скитосвах.

Пей и ридай
За роба и за воина;
За мъжа и за убиеца;
За животодарителя, за кръвопиеца:

Пей, а сетне ридай
От очите на орел виждам своя край.

[scion_of_storm]

Пантеон

Земята, където съм роден
Е пантеонът на моята душа.
Тук прадеди взимали са в плен
Не една древна и вихрена войска.

На нейното небе гръм се е родил
И Тангра и Перун душите са изплели.
Под нея българин в свой гроб се свил
Ала птици за смъртта му песен за изпели.

Пръстта е изрината от свободните коне
На безкрайни племена с аленоогна кръв.
Заклинател древен пък враг чувал се е да кълне
Българин византиеца да посече пръв.

Тук Самуила е плакал с парещи сълзи
При гледка най-ужасяваща и тежка.
Поробител е вихрил земята – да пламти
Загубил свян и воля проста и човешка.

Земята, където съм роден
Днес умира в ропот и безкраен плач.
Духът на конете вече е смирен
А вратовете им стоят оголени
Оголени пред един безмилостен палач.

[Twilightfall]

x 309458340958340953904

Нямам думи, човек, уникално е.

Ако живеех в чужбина и сега го бях прочел, щях да се разплача. :Д

[scion_of_storm]

Хм, радвам се, че ти е повлияло така.
Така и трябва да влияе - не защото искам да изтъкна себе си, а защото земите ни го заслужават.

***

Aeternita

"Опръскана във кръв
Издъхнала в проклета пепел
Луната, като бледа стръв
С грохот пада върху мен."

Светлината изгасна
Замести я кръг от лед
Извивки на хаоса
- Извивки на хаоса -
Убиха пленника клет.

Ритъмът се губи, бяга, тича
- Змия в тотем на лисица -
Жертва търси, плахи думи изрича
А от тяхна капе отрова;
Капе отрова от най-черна паница.

Този пейзаж съм го виждал
Когато ме убиха, защото убих.
Среброто бе в пламък тогава
Ангел демона благословен разсече
А аз деянието му –със своята кръв-
изтрих.

Разломът е празен, само войски
Раздират ръцете и плашат плътта.
От Аетернита забиват се треските
Смесват се с удавената
С удавената от нощните сенки луна.

Чувам таранът, от клетките бяга
Но желае душа, и се приближава.
Първи грохот и отмива звездите
Дъх на похот и изтръгва очите
Крайна сфера и аленеят реките.

Разломът се разпада; една Лисица умира
Тотемът съска срещу мен върху сребро.
Паницата се обръща, заплаква луната
От сълзите й изковавам ново ведро.

Зад портата на вратата на дверите
Душите, които винаги чувам, пищят.
Крачеща със съсък на лед по нозете
Меко прах вие мастилената пантера.

Две очи на ловкиня в сърце ми се взират.

[LordZombie]

Алената кръв на живота

Привет, мой нероден сине ! Аз съм твоят баща – нещастен и безсилен след няколко часа вече няма да съм сред живите, затова ми се ще да ти разкажа как стигнах до това положение на предсмъртна агония, та поне ти да успееш да се справиш с тежката участ на човека наречена живот.
До скоро бях щастлив и изпълнен с желание за живот, когато душата ми беше чиста и свободна от ужасните мъки, които сега я изтезават, когато буреносните сенки бяха далеч от съзнанието ми. Тогава се занимавах с рисуване и често се разхождах из планини и гори, търсейки красиви пейзажи, които да изобразя върху бялото платно. Любимото ми място бе връх „ Алена гора ” – там природата беше изумително красива и ме омайваше с тъжните червено-черни нюанси на залеза над тъмната гора. Много пъти се опитвах да нарисувам изяществото на гледката, но уви без успех. Местността беше умопомрачително прелестна, но също така навяваше скръб на сърцето, сякаш че, когато погледнех към гората нещо в мен ме изгаряше, а сърцето ми започваше да тупти като лудо. И винаги усещах нуждата за запаметя това място върху платното за да може то да живее вечно, ала въпреки това завладяващото ми желание, така и не успявах да нарисувам пейзажа по такъв начин, който да ме удовлетвори напълно. Започнах да ходя само на това място, а желанието ми да увековеча местността се превърна в цел на съществуването ми. Нуждата от храна, вода и сън вече не ме занимаваха, единствената нужда, която изпитвах беше да рисувам гората и величествената й мистериозност. Поляната около мен се изпълваше със смачкани, белите платна – неуспешни опити да нарисувам достатъчно добре гората. Ден след ден все повече отслабвах както физически, така и психически. По – големия ужас, който ме спохождаше бе, че червената боя свърши, а без нея нямаше как да нарисувам пейзажа. Отчаян, без много да се замислям, извадих от джоба на панталоните си едно малко ножче и с него порязах ръката си от която потече яркочервена, зловеща, кръв. Изблик на гняв, болка, ужас и лудост ме обзе. Изпаднах в състояние, което трудно може да се обясни. Грабнах четката и започнах да обсипвам платното с алената си кръв. Бях в такова състояние, че не помня как вече бях нарисувал цялата картина само след няколко минути. Погледнах, за да видя какво съм нарисувал, тъй като в състоянието, в което бях не виждах нищо – бях като обезумял при вида на собствената си кръв. Там беше… бях изобразен аз – паднал на поляната, плувнал в кръв, припаднал с отворени очи, в които се виждаше освирепял поглед. След малко тъй и стана както бе изобразено на платното – свлякох се на земята от загубата на кръв и трескаво се оглеждах, крещейки от болка.
- Но, но кой нарисува това ? Тук няма и един проклет човечец ?! – започнах да говоря сам на себе си в пристъп на отчаяние.
Тук ще сложа край на историята си, тъй като се чувствам твърде слаб и немощен за да продължавам. Загубата на кръв оказва пагубното си влияние върху мен и вече виждам как смъртта изпраща своя пратеник за да ме прибере. Може би оставям твърде много загадъчност в разказа си, но надявам се ме разбираш – нямам сили да разкажа всичко. Сбогом, мой нероден сине ! Надявам се ти да усъвършенстваш изкуството на живота…



----

Нямам идея дали се е получило добре, затова не бих отказал да чуя мнения

[_Moonshield_]

^Странно, човекът припада от загуба на кръв, тя продължава да си тече... След това той се свестява и докато е потънал в локви кръв, хайванинът си пише писмото ли, пише (докато му тече кръвта). Егати кръвният бойлер!

порязах ръката си от която потече тъмна, зловеща, кръв

Алената кръв е яркочервена