Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Смърт

Виж;
кехлибар грее
докато процесията се вие
и блестят унили майчини сълзи.

Чуй;
сойка пее
сол бреговете ни мие
буря над главите с тътен бучи.

На дъб;
Ковчега ухае
Който братът мой изпраща
Между корени и тихи морета.

Скръб;
Небето сияе
Вятър молитвите ми отпраща
И повтаря на дървесата обета.

„Листата са моята кръв;
Стъблото е моят живот;
Планините са вечния взор;
Реките шептят водния хор;
Цял съм и не можеш да ме отнемеш.”

[scion_of_storm]

******

Аз;
Същия, който бях
Се борих с теб
И отново загубих.

Кой си?
А кой не си?

Структурирам
Съзнанието си вяло
Но изключвам
И отново се чудя;
Въртя двата въпроса.

Отвън ме гледа
Тъмна птица
В разкъсана рокля
И плаче с кръв
И капе във паница
И зове се нова жрица
И в ръцете ми умира.

През счупения прозорец
На празното ни витаене
Стоновете на мъртвите кънтят сами.

***

Химн

Знаеш ли
Че да откраднеш едно зрънце
Подсича подпорите
И ние вдигаме глави
Със звън
В нашите сърца
И стон, и гръм
От хиляди гърла -
Недоволството шепти.
Построихме планина
А ти я разруши
Ще я върнем
Ще я върнем!
Ние сме един,
Ние сме хиляди.

Ръцете ни са кал
Гърлата ни са вик
Какво значи
"Един от вас - умрял"
Кой го казва, питам
Него ще набучиме
На планина, на щик!
В буря ще го
Родим наново и
С усмивка ще развеем
Знаме на нашата победа
Защото имаме любов
/гърлата ни са ален зов/
И в кръвта на очите
Цял свят ще се огледа.

[scion_of_storm]

****
Да...сега си спомних
Някога имах дом
Хей, не, не точно, не
"Мило място" му казвах поне
И се смеех, и имах
Някъде вътре в мен си сърце.

И всъщност имах любов
Напук на всичко – обичах
И докосвах, и думи изричах
И се смеех най-кротко с очи
Болеше ме с тръни
/знаеш ли какво е?/
Когато и моя близък го боли.

Сега си спомних за вас;
Някога всеки и всяка
Беше част неразделна
/красива.../
Късче от фрагмента „мен”.
Миг; и загубих своя глас
Времето ни е разделно,
Израснах във коприва.

А тя, мръсницата
Знаем, знаем –
Няма навик да прощава.
Щом е крива спицата
Що да дири тук;
Що да дири тъдява?
Нямам дом, не ми говори
Вече дори не знам
Дали има такъв някъде там;
Където и да е, за него
Ще диря; ще се изтръгна
Ако ще да лежи на Края дори.

[scion_of_storm]

Изкуството

Оооо,
аз съм змия
и мога да крещя
и с лапа да убивам спомени
и с нокът да драскам по нови земи.

Изкуството
умира с прободна рана
време е да го възродим с мастило
за което плащаме със собствената кръв
собствената кръв е за словата ни стръв!

От змията
ще вземем с вопъл отровата
с вълча лапа ще изтръгнем гръклян
с нокът ще бележим началото на природата
защото изкуството е фактор непреодолян.

Но то не е нежно
не и винаги, не казвам това
то е грубо, сякаш мечка извива човешка ръка
и крещи и пищи, и се вие, и на мандрагора е дъха
и, по дяволите, отрова е и сладост, и забравя ни греха.

Като влак
между тревата и катранените небеса
смазва и телата ни влачи, а ние сме във възторг
и осъзнаваме, макар и късно – та ние не сме само меса
не сме, не сме, никога няма да бъдем, защото не е, НЕ Е така.

Аз дялкам, раждам, убивам
аз съм змия и вълк, лисица и птица
изкуството тече във мен, черно-бяла, блестяща мараня
питам те, заставен отпред – с нас или без, ще дерем, тук и сега?

[scion_of_storm]

Затворени окови

Ако можех...

Имам толкова пътища
Светят и блестят пред мен
И във всеки с ярост умирам
И във всеки съм отново роден.

Но един е с листа препречен
Защото в миналото блед остана.
Друг е забранен – завинаги предречен
Третият е в плътта зарасналата рана.

Паветата са прекалено груби
И разцепват с ален цвят на мига –
Символ как частица от мен се губи –
Признание как в парализа са моите ходила.

Ако можех
Дори за прашинката време
Бих ли се върнал назад
Или скочил напред?
Всеки ход е просто ново бреме
В което „преди" става „след".

[scion_of_storm]

Молитва

Време е да се разлюлеят стените;
Да се слеят подземия и катакомби
Светът да падне, и ние със него
Огън да лее вода; да се склопят очите.

„12-годишна беше изнасилена от петима души.
Момичето проявява отклонения; лекарите смятат, че няма да може да преодолее случилото се.”

Вековете тегнат и ни смазват
Притискат сърцето и костите чупят.
Човешкият род е низък и ще умре
Моят и Другият дъх извиси се и прокле.

„Брутално убийство потресе столицата днес.
90-годишна старица бе буквално разфасована за 10 лева.
Убиецът е успял да избяга и е обявен за издирване.”

Хрип от милиони загиващи души
Холокост и спасение; светлина в мрака.
От небето адски пламък злобно свисти
Гарван до сойка с лед извива си грака.

Жиците се впиват в плътта и пристягат
Вълк раздира гърло и мечка чупи ребра.
Майка плаче, в ръце й – мъртво дете
Пустош тлее, огън се вее от всяка страна.

„Момиче на 16-годишна възраст изчезна по пътя към дома, смята се за отвлечено.
Родителите описват дъщеря си като кротко и спокойно момиче
И все още не могат да преодолеят шока. Издирването продължава.”

Този свят отмира и не ще се върне
Защото с дъха на дъха си го проклех.

...умрете или не, умрете или не
всичко заедно в ария последна
умираме, умираме, умираме.
Нека загине този свят прокълнат
С дъха на дъха си го проклех;
Навеки проклех земния ад.

[EternalDamnation]

Супер, супер!
Цитатчетата са прекрасно допълнение!
...and long live misanthropy!

[LordZombie]

Поздравления Няма смисъл да казвам друго.

[scion_of_storm]

^,^^ благодаря.

--

Забравени деца

Ние сме мъртви
Също тъй – угнетени
Падаме
.......постоянни жъртви
Борим се с
.......ежедневните проблеми.

Деца сме
И се усмихваме
/Само за да плачем/
И знам, за мен
Важното е едно име
/Един призив тъй тачен./
Но него го няма.

А сме в камък;
А сме в тиха глухина
И в утроба
На сивкав пламък
Срещаме една мечта
Една лишна празнина.
Не е достатъчна.

И не мога да намеря мира
И се блъскам -
Муха във стени
На буря метежен безспира
Мене промени.
Мрак извира, щом
Камъка заблъскам
И открия забранените земи.

Ние сме мъртви
И камък е нашия живот
И пак, пак падаме –
Покосени хартиени жъртви
В търсене на имане
В търсене на всевечния кивот.

[prayer4eto]

Now we're talking about poetry

[scion_of_storm]

Ууу, да не ти нацелих ритъма най-накрая?

[cunt]

_06.05.

пътуване без помръдване,
грешните избори
и после :
твърде
късно
е
да спреш.
а всъщност :
начин няма
но грозното е руслото дълбоко,
което води
не към смърт,
а вечно самонаблюдение
чрез късове разлагаща се плът.


вземете ме понаплюйте, другари.

[In Death's E...]

^ Всъщност още за "Влага" си мислех да спомена, че стилът ти на писане ми допада особено много. Поздрави!

[prayer4eto]

Ууу, да не ти нацелих ритъма най-накрая?

Мне, не става въпрос за ритъма. За изразните средства ще говорим този път.

[I Like Scat Porn]

intensified level of anger
towards THEM
towards YOU
blood pumps and fills me with odium
towards THEM
towards YOU
no more will i lie of my feelings
i hate THEM
i hate YOU
no more will i bother to look
no them
no you

Surrounded by warmth
A triumph of will
Build a wall
Of cold
Of ice
Of stone
Away from this world and the heavens above
I have denied the cosmos' love
Away from them
Away from you

I triumph over my human self

[scion_of_storm]

Росене, супербиато, ден!

0------0

На поета

Днес е вечер, но е ден
ще говоря с теб.
Аз вих бури
и взех, че се пробудих:
защото духът ми примирен
чува, че си бил поет.

ПОЕТЕ,
- не исках да крещя –
кой си ти, къде
изчезна твоята слана
кое така иззе
нашата
всеобщата!
старина?

Ти не си поет
и никога не ще бъдеш
метафизичен и студен.
Потокът ти е кален
реката ти е мътна гмеж
фалшив стоиш пред мен.

ПОЕТЕ!
Хиляди загинаха
и пламък в душата им гори
колко векове изминаха
а ти стоиш – празен, празен
вълк в тебе сам скимти;
Кога армиите преминаха?

Питам те!
В коя от тях словото пусна
нима проби
една
изваяна
мъртвородена
насила калена
преграда от мъгли?

Днес е ден, но в мен е вечер
и залязвам като човек.
ПОЕТЕ,
нож в кожата ти се врече
ще те извая нов и глинен
и наказанието ти ще е
да стоиш боен в новия век.

[scion_of_storm]

Видрено слънце

Една грамада
Извиси се пред мен
Като вик
Като непобедима армада
Нарече ме тихо „Кретен.”
И остави ме сам и сломен.

Не беше грамада,
помня, защото БЯХ.
Беше огледало
И във всяко стъкълце
Видях по едно същество
Безнадеждно умряло
- от мен последно парче.

И аз бях зенит
Бях видра в слънцето
И намокрих своите кости.
Ковчегът лежеше – покрит
Едно, едно, едно същество
С хиляди, хиляди, хиляди
.....студени и слепооки гости.

Една грамада
Сломи се и видрата уби
Слънцето падна
И реката потече -
Ала с каменни сълзи.
И огледалото ме облъчи
Изтръгна моите тихи ръце
Монолита целунах
Ковчегът любовта ми иззе.

„Когато рухваш и се изправяш
Слънцето няма избор – то пламти.
Аз съм ти и ти си аз, ние сме вечни.
Защото камъкът не пита – той стои.”

[cunt]

ац искал критика ххх

[scion_of_storm]

чек си модифайна уотър пистъла, за да плюя;
не, всъщност последните 4 стиха ми харесват. те най-много, доста. другото...не толкоз. но не е за плюене, смятам.

-------

Загадка

Угнетен.
Заставам пред едни колони.
Там ме чакат четири без отговор
И три с готови сенки.
От тях две са изтлели и две са умрели.
Една не е сянка, защото няма светлина
Но е сянка, защото води две за призрачна ръка.

Фигурите мърдат.
Не съм сам, дете идва, ала няма глава.
Жена ме милва, но гърдите й са кал.
Задушавам се и седемте умират;
Отвън гарван става лисица и пищи със жал.
От колоните извират мъртви души
И разкъсват плътта, защото ТЕ нямат светлина.

Тишина.
Ако
Се заслушаш
В светлината на мрака
Ще чуеш песента на тези, които забравихме.
Но ако те се заслушат...

?

[cunt]

благодарнсот за отзоваването.
пък се завърнах назад и това ми напомни за кафка някак.

<sub>Стаичката

Във стаичка стои
С наведена глава
Чиновникът един.
А около него искри
Мъждива светлина
И мъртъв дим.



Ръка посяга плахо
Буквата да избере
В мъглица от мастило.
И със страх стаен, о
Душа да не побере
Посланието, що се е изтрило.



Чиновнико тъй мълчалив
От всички ти презрян
Сочен с пръст – за Срам.
От твоя, прашния архив
В буквата последна взрян
Ще те надигна нагоре:
От мастилен кръст разпран.</sub>

[scion_of_storm]

^ високо, мерси

--------

Самуил

Камък песента роди
Вятърът нея пое.
Вълк в ритъма скимти;
Млад воин в нея се закле.
„Паднаха български земи
Победени и прашни се къпем
В кръвта на нашите деди!
Горди сме, народе жив, стани!”

И Запада затресе се зловещо
В златен всечовешки бран
Хиляди фигури прашни и велики
Копията вдигнаха
/Мий в слънцето
зима иде, а след есента
мий във пролетта!/
И отмиха завинаги своя срам.

А над тях стои, вкаменен
Ликът на вечния Пазител
/Себе си в Запада врекъл./
И като орел –
не пада в плен
И като ястреб –
пази своята обител.

САМУИЛЕ!
Най-велик от всички
Владетели на родна ми земя
Кой те прокле
Че облени в кръв и слепота
Да застинат сърце;
Безброй изтерзани лица?

От пролените сълзи –
гроб ще издълбая
В него ще извая
стотиците светци
Със тебе най-отпред.
Защото, владетел мой,
Ти бе колкото велик и горд,
Толкоз и трагичен,
толко’ безнадеждно клет.

”Ще видиш, просто чакай деня. Този свят е обречен, нов от него ще се роди. Нашият бог Тангра ще се събуди и спътници ще са нашите коне. Знамената, забравени отдавна, отново ще се веят, а вятърът над тях ще свисти. Защото, макар и обездвижен, лъвът никога не спи.”

[Twilightfall]

Тия патриотичните много добре ги пишеш, те ми харесват най-много. ;р

Прави повече такива.

[scion_of_storm]

Хаха, е то трябва да ми дойде и музата :п

А към Самуил имам слабост, може би най-любимият ми наш владетел. Невероятно трагичен...

---

Спор

Аз мразя
тези надути поети
и творци
с камъни
скрити в техните гърди.

Не ви понасям,
сиви фигури
размазани с гръм
и като мъртъв пън
всеки от вас
мълчи ли, мълчи.

И всеки е велик,
издигнал се
с дух силен като бик
а всъщност е прасе
и буря се тресе;
меч пресреща щик.

Около мен
ураган се вие
момче загина вчера
геройски!, забравено!
кой за него ще споделя?
Близък човек пламти
в друг блестят сълзи
и рухнаха всичките мечти.

Аз мразя всичко
с такава жар и горест
че умирам всеки ден.
Обичам, ала, всички –
защото те са
една прекрасна повест
където съм в щастлив плен.

А вие сте сами
и лед са вашите сърца;
макар ужасно да боли
отричате го, да.
В сянката се раждат
най-великите дела;
лесно е да го правиш,
/както вас, чувам аз/
облечен в светлина.

[LordZombie]

След достатъчно дълъг творчески лентяй :


Виното на сенките

Поредната сянка на нощта премина скришно през блудкавата, лунна светлина на леко открехнатия прозорец. Вторачих се в тази светлина и гневно започнах диалог със сенките :
- Знаете ли вий, що е това тъга ? Мислите, че знаете ли ? Е, хайде кажете ми, що е това тъга, според вас ?
Единствено мрака и тишината стояха на среща ми и поглъщаха думите ми като сладък опиат. Отпих от чашата с багрено червено вино и с леко задоволство тихо промълвих :
- Нищо не знаете…
Още веднъж отпих от елексира на живота и мъдростта и започнах да заглаждам брадата си, гледайки, блудкавата светлина. Нямаше никаква следа от живот, всичко беше пусто, а единствения звук, който се чуваше отвъд прозореца бе трагичната песен на изморения щурец. Измъчения ми ум не бе заинтересован от почти недоловимия звук, той просто съзерцаваше ту виното, ту светлината, а рядко хвърляше поглед сред непрогледния мрак. Тишината бе мой събеседник, ала в един момент тя реши да ме остави в ръцете на друг, неочакван, събеседник. В чашата ми с вино започнаха да падат кървави капки. Погледнах към тавана и видях кърваво петно, което незнайно откъде се бе появило. С всяка следваща капка кръвта започваше да пада все по бързо, докато накрая цялата стая се наводни от миризмата на кръв. Започнах да се давя в червената течност, а изход нямаше, тъй като прозореца се оказа затворен, незнайно, от кого. Със сетни усилия успях да доплувам до малкия прозорец и счупих твърдите му стъкла. Паднах навън, а след мен и река от кръв зашуртя по пръстта. Малки стъкълца се бяха забили по ръцете ми, а дишането ми бе твърде затруднено.
- По дяволите вървете, вий, черни сенки ! – изрекох с дрезгав и изнемощял глас.
От кръвта се появи странна, тъмночервена, фигура, която никак не приличаше на човешка, тъй като единственото, което можеше да се отличи от тъмночервения цвят бяха двете малки, бели очи. Тя направи две крачки, а след това се разпадна и от нея остана само чаша червено вино. Съзерцавах виното, а кръвта ми течеше по пръстта, докато не усетих студенината в сърцето си, което миг след това удари за последен път.

[scion_of_storm]

Играчки в мастилено езеро

Аз съм мастило
Защото
така бях закърмен.
/сега си спомням –
беше мастилен ден
с потънали небеса
и алени, алени меса./

Но има проблем
/месата са СЕГА/
защото отново
опозиция се гърчи:
като змия отровна,
като митичен звяр
и тя е мрачна, сива,
тя е безнадеждно злобна
тя е природата ни дива -
злочест, ужасяващ дар.

Аз питам
моля, моля, без стрелба!
и без викове за помощ!
Къде останахме ние?
защото виждам тялото
на тази змия ужасна
то пред мен се вие
в разцветка проблясва
и печат удрят на словата
и грохот камъните ще разбие.

И мастилото ми,
то изчезва, ЧУЙ!
Смразен съм, защото
няма кой змията да убие
заколихме вси светци;
а ореолите?
та ореолите са КАЛ
и слънцето не ще изтрие
липсата на ЧОВЕК;
липсата на всяка жал.

А без мастило?
Та аз съм призрак
и нямам ръце
и нямам сърце
аз съм кораб без платна
аз съм облак без небе;
без мастило, приятел мой
няма да знаем мир
няма да знаем покой.
Защото сме играчки, играчки
в поредния социален строй.

[scion_of_storm]

Извехтяло

Ти ми обеща
Че ще стигна до края.
Вместо това получих
Съкрушени сърца
И безброй, безброй
Помрачнели лица.

Лъжовно.
Защото няма изход
И краят е само начало.
Зелени букви и „Вход” –
Слънцето е вечно заспало.

Фосфорът стана отрова
Която дишах всеки ден.
В опиума пак /и/ наново
Виждах не по-добри хора
А същите лица,
само че обърнати към мен.

***

Куршумен реализъм

Отричам!
Всичките лъжи
С които ме заливате
И аз вас, и аз вас.
Куршумът, куршумът
Чувам го как съска, свисти
Спусък зареден за нас
Стоманен език, железен глас.

Отричам! Отричам!
Защото греховен бе един
Първороден грях бе той
На кръста го разпраха
Свещеници?, чакам ви!:
АМИН! А.М.И.Н.
/И тръните му прибраха;/
За да няма, няма той покой!

Защото отричам
С цялото си сърце
Вашите ЛЪЖИ,
Избуяли в моите очи.
И ще го отричам, инак
Светът ще спре да се върти
И барутът в мен ще се самовзриви

Отричам мен, отричам ви!

Христос бе там,
Факел; великан!
Изригнал плам.
Той пръв, пръв бе:
Този, що Бога го прокле
Този, що клеймото ни пое
Този, що към край ще призове
Един бурен от човешки род
Робуващ на собствения си хомот.

Куршум от светлина за него -
За да секна вярата във мен.
Куршум за вас и моето его –
Защото така свършва този плен.
А сетне куршум за целия свят –
Защото само мъртви
С венци кървави на главите
Може да се избавим от настъпилия ад.

[scion_of_storm]

*****

Аз имам лик
всечен е в скалата
лик, ала безлик –
виси над планината.

Това е моят предец
чиято кръв алена кипи
из вените, из вените ми
и налива топлия живец.

И земята ни е моя храм
и всеки ден в тревата
с тихи думи се заклевам.
Пръстта е от сърцето грам
четвърт рохка е луната.

Мой е на вълни прибоя
и писъкът на ястреб див.
Мой е и на слънце зноя,
залезът над земите ми красив.

И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.

Тъй лъвът ще ревне златен
С дъх на древност пак и пак.
И братя и сестри ще се сберат
За да отхвърлят сбралия се мрак.

„Тези земи са моите земи. Земите на моите и вашите предци, изпълнени с покрити гробове и бездушни стонове. Долепиш ли ухо до пръстта ще чуеш пулса на Майката, защото сме близо до утробата й, по-близо от всякога. Тази скрита гробница някой ден ще бъде моя – защото само в хладната българска земя ще дойде за мен покоя.”

[gadabout]

^Абе, а защо винаги всяка следваща строфа е с по-дълги стихове от предната или поне накрая винаги ти е по-дълго, отколкото в началото?

...ако ме разбра...

[scion_of_storm]

не знам човек, и аз това го забелязвам. нещо като кълбо, което си пуснал по хълма, и то постепенно увеличава скоростта си, и я увеличава, и я увеличава...така ми текат емоциите, като отприщен бент (глупости бла бла бла).

сериозно, като започна кратко просто набирам скорост и не мога да го спра.

[gadabout]

Самопредизвикай се. Пробвай инак, няма що да губиш.