Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

^ високо, мерси

--------

Самуил

Камък песента роди
Вятърът нея пое.
Вълк в ритъма скимти;
Млад воин в нея се закле.
„Паднаха български земи
Победени и прашни се къпем
В кръвта на нашите деди!
Горди сме, народе жив, стани!”

И Запада затресе се зловещо
В златен всечовешки бран
Хиляди фигури прашни и велики
Копията вдигнаха
/Мий в слънцето
зима иде, а след есента
мий във пролетта!/
И отмиха завинаги своя срам.

А над тях стои, вкаменен
Ликът на вечния Пазител
/Себе си в Запада врекъл./
И като орел –
не пада в плен
И като ястреб –
пази своята обител.

САМУИЛЕ!
Най-велик от всички
Владетели на родна ми земя
Кой те прокле
Че облени в кръв и слепота
Да застинат сърце;
Безброй изтерзани лица?

От пролените сълзи –
гроб ще издълбая
В него ще извая
стотиците светци
Със тебе най-отпред.
Защото, владетел мой,
Ти бе колкото велик и горд,
Толкоз и трагичен,
толко’ безнадеждно клет.

”Ще видиш, просто чакай деня. Този свят е обречен, нов от него ще се роди. Нашият бог Тангра ще се събуди и спътници ще са нашите коне. Знамената, забравени отдавна, отново ще се веят, а вятърът над тях ще свисти. Защото, макар и обездвижен, лъвът никога не спи.”

[Twilightfall]

Тия патриотичните много добре ги пишеш, те ми харесват най-много. ;р

Прави повече такива.

[scion_of_storm]

Хаха, е то трябва да ми дойде и музата :п

А към Самуил имам слабост, може би най-любимият ми наш владетел. Невероятно трагичен...

---

Спор

Аз мразя
тези надути поети
и творци
с камъни
скрити в техните гърди.

Не ви понасям,
сиви фигури
размазани с гръм
и като мъртъв пън
всеки от вас
мълчи ли, мълчи.

И всеки е велик,
издигнал се
с дух силен като бик
а всъщност е прасе
и буря се тресе;
меч пресреща щик.

Около мен
ураган се вие
момче загина вчера
геройски!, забравено!
кой за него ще споделя?
Близък човек пламти
в друг блестят сълзи
и рухнаха всичките мечти.

Аз мразя всичко
с такава жар и горест
че умирам всеки ден.
Обичам, ала, всички –
защото те са
една прекрасна повест
където съм в щастлив плен.

А вие сте сами
и лед са вашите сърца;
макар ужасно да боли
отричате го, да.
В сянката се раждат
най-великите дела;
лесно е да го правиш,
/както вас, чувам аз/
облечен в светлина.

[LordZombie]

След достатъчно дълъг творчески лентяй :


Виното на сенките

Поредната сянка на нощта премина скришно през блудкавата, лунна светлина на леко открехнатия прозорец. Вторачих се в тази светлина и гневно започнах диалог със сенките :
- Знаете ли вий, що е това тъга ? Мислите, че знаете ли ? Е, хайде кажете ми, що е това тъга, според вас ?
Единствено мрака и тишината стояха на среща ми и поглъщаха думите ми като сладък опиат. Отпих от чашата с багрено червено вино и с леко задоволство тихо промълвих :
- Нищо не знаете…
Още веднъж отпих от елексира на живота и мъдростта и започнах да заглаждам брадата си, гледайки, блудкавата светлина. Нямаше никаква следа от живот, всичко беше пусто, а единствения звук, който се чуваше отвъд прозореца бе трагичната песен на изморения щурец. Измъчения ми ум не бе заинтересован от почти недоловимия звук, той просто съзерцаваше ту виното, ту светлината, а рядко хвърляше поглед сред непрогледния мрак. Тишината бе мой събеседник, ала в един момент тя реши да ме остави в ръцете на друг, неочакван, събеседник. В чашата ми с вино започнаха да падат кървави капки. Погледнах към тавана и видях кърваво петно, което незнайно откъде се бе появило. С всяка следваща капка кръвта започваше да пада все по бързо, докато накрая цялата стая се наводни от миризмата на кръв. Започнах да се давя в червената течност, а изход нямаше, тъй като прозореца се оказа затворен, незнайно, от кого. Със сетни усилия успях да доплувам до малкия прозорец и счупих твърдите му стъкла. Паднах навън, а след мен и река от кръв зашуртя по пръстта. Малки стъкълца се бяха забили по ръцете ми, а дишането ми бе твърде затруднено.
- По дяволите вървете, вий, черни сенки ! – изрекох с дрезгав и изнемощял глас.
От кръвта се появи странна, тъмночервена, фигура, която никак не приличаше на човешка, тъй като единственото, което можеше да се отличи от тъмночервения цвят бяха двете малки, бели очи. Тя направи две крачки, а след това се разпадна и от нея остана само чаша червено вино. Съзерцавах виното, а кръвта ми течеше по пръстта, докато не усетих студенината в сърцето си, което миг след това удари за последен път.

[scion_of_storm]

Играчки в мастилено езеро

Аз съм мастило
Защото
така бях закърмен.
/сега си спомням –
беше мастилен ден
с потънали небеса
и алени, алени меса./

Но има проблем
/месата са СЕГА/
защото отново
опозиция се гърчи:
като змия отровна,
като митичен звяр
и тя е мрачна, сива,
тя е безнадеждно злобна
тя е природата ни дива -
злочест, ужасяващ дар.

Аз питам
моля, моля, без стрелба!
и без викове за помощ!
Къде останахме ние?
защото виждам тялото
на тази змия ужасна
то пред мен се вие
в разцветка проблясва
и печат удрят на словата
и грохот камъните ще разбие.

И мастилото ми,
то изчезва, ЧУЙ!
Смразен съм, защото
няма кой змията да убие
заколихме вси светци;
а ореолите?
та ореолите са КАЛ
и слънцето не ще изтрие
липсата на ЧОВЕК;
липсата на всяка жал.

А без мастило?
Та аз съм призрак
и нямам ръце
и нямам сърце
аз съм кораб без платна
аз съм облак без небе;
без мастило, приятел мой
няма да знаем мир
няма да знаем покой.
Защото сме играчки, играчки
в поредния социален строй.

[scion_of_storm]

Извехтяло

Ти ми обеща
Че ще стигна до края.
Вместо това получих
Съкрушени сърца
И безброй, безброй
Помрачнели лица.

Лъжовно.
Защото няма изход
И краят е само начало.
Зелени букви и „Вход” –
Слънцето е вечно заспало.

Фосфорът стана отрова
Която дишах всеки ден.
В опиума пак /и/ наново
Виждах не по-добри хора
А същите лица,
само че обърнати към мен.

***

Куршумен реализъм

Отричам!
Всичките лъжи
С които ме заливате
И аз вас, и аз вас.
Куршумът, куршумът
Чувам го как съска, свисти
Спусък зареден за нас
Стоманен език, железен глас.

Отричам! Отричам!
Защото греховен бе един
Първороден грях бе той
На кръста го разпраха
Свещеници?, чакам ви!:
АМИН! А.М.И.Н.
/И тръните му прибраха;/
За да няма, няма той покой!

Защото отричам
С цялото си сърце
Вашите ЛЪЖИ,
Избуяли в моите очи.
И ще го отричам, инак
Светът ще спре да се върти
И барутът в мен ще се самовзриви

Отричам мен, отричам ви!

Христос бе там,
Факел; великан!
Изригнал плам.
Той пръв, пръв бе:
Този, що Бога го прокле
Този, що клеймото ни пое
Този, що към край ще призове
Един бурен от човешки род
Робуващ на собствения си хомот.

Куршум от светлина за него -
За да секна вярата във мен.
Куршум за вас и моето его –
Защото така свършва този плен.
А сетне куршум за целия свят –
Защото само мъртви
С венци кървави на главите
Може да се избавим от настъпилия ад.

[scion_of_storm]

*****

Аз имам лик
всечен е в скалата
лик, ала безлик –
виси над планината.

Това е моят предец
чиято кръв алена кипи
из вените, из вените ми
и налива топлия живец.

И земята ни е моя храм
и всеки ден в тревата
с тихи думи се заклевам.
Пръстта е от сърцето грам
четвърт рохка е луната.

Мой е на вълни прибоя
и писъкът на ястреб див.
Мой е и на слънце зноя,
залезът над земите ми красив.

И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.

Тъй лъвът ще ревне златен
С дъх на древност пак и пак.
И братя и сестри ще се сберат
За да отхвърлят сбралия се мрак.

„Тези земи са моите земи. Земите на моите и вашите предци, изпълнени с покрити гробове и бездушни стонове. Долепиш ли ухо до пръстта ще чуеш пулса на Майката, защото сме близо до утробата й, по-близо от всякога. Тази скрита гробница някой ден ще бъде моя – защото само в хладната българска земя ще дойде за мен покоя.”

[gadabout]

^Абе, а защо винаги всяка следваща строфа е с по-дълги стихове от предната или поне накрая винаги ти е по-дълго, отколкото в началото?

...ако ме разбра...

[scion_of_storm]

не знам човек, и аз това го забелязвам. нещо като кълбо, което си пуснал по хълма, и то постепенно увеличава скоростта си, и я увеличава, и я увеличава...така ми текат емоциите, като отприщен бент (глупости бла бла бла).

сериозно, като започна кратко просто набирам скорост и не мога да го спра.

[gadabout]

Самопредизвикай се. Пробвай инак, няма що да губиш.

[prayer4eto]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър ...

Но пък имай предвид, че ползваш повторения понякога, които развалят и ритмиката(любима моя ), и римата:

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син на своя ще го предаде.
...

Няма ли да бъде по-добре да го кажеш по следния начин?

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.
...

Това е само пример, един вид да те подтикна малко освен с писане, да се позанимаеш и с редакция на творбите си

[scion_of_storm]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър

Доста хора го правят
Приех ти препоръката и го редактирах, твоето уцелва една доста тънка рима също тъй. За редакцията..чакам да ми поутихне сега музата за някои неща, щото не ме пуска. Но ОСОБЕНО по-старите ми неща имат доста, доста работа по тях...

А сега...

---

Приказка

От небето
Лъчи взимам
И ги мятам ядосан
По трактовката световна.
По трактовката световна.

Аз желая
куршум! куршум?
В слепоочията
велик, еднакъв.
Сребърен, отличен шум
Спасител нов
и неизменно еднознаков.

А трябва той
Да прониже плътта
Без тихия покой
Някой осъзна:
аз имам всичко
всичко по света.
Но никой не е тук
не докосвам
аз ничия душа!
ничия, ничия.

Там, къде старицата
До старик хрипти,
открих все пак края
на моите груби /празни!/
измислени мечти.

А вие сте обесени
и незнанието
то така, така блести.
Сребърници трийсет
за душата на Христос
не са, не са били.
Двадесет и пет!
Двадесет и пет!
А Юда, човечество,
Юда е бил
велик
невероятен
звяр предател
просто един поет!

Куршум от сребърник
Прорез през /познай/
една душа
Чакам да дойде миг
И Юда със смъртта си
все пак ще успея
ще успея да спася.

[scion_of_storm]

Padraig Anrai Mac Piarais

Сам срещу много
Из тревата – легиони
Из земята на Ирландия.
И сякаш са безкрай;
И сякаш ордите – милиони
Потъпкват неговия рай.

НА БУНТ!
Чувам, виждам как крещи
Със знаме трицветно
Веещо се во ръката.
И от напуканите устни
Зов за смелостта ехти
А край него, край него
КЪРВАВИ СТОЯТ ДЕЦАТА!

И впускат се
ирландски
ястреби
в дивен полет.
Хвърчат куршуми
и същите деца
със светнал поглед
оръжието взимат
и стават мъже,
/а сетне, знаеш...
сетне смъртта ги взе.../

Но ястребите от полета
падат – без ореол
с прекършени криле
смъртта всички взе...
Свещеници идат
и другите, и те, и те
и в кръв се къпят
и кръв петни Божиите ръце.
„Кой кръст ще издигне
за опълчилите се?
АНАТЕМА!
АНАТЕМА на
грешни им души
Анатема завинаги!”

И обесиха ги, и ги убиха.
И обесиха го, и него затриха.

---

АЗ кръст ще издигна
и ще извися гробовете
на всички деца;
ще дам на ястреба
завинаги, завинаги
могъщи нови крила.
За да лети, винаги лети
Над родните си
камънаци и ширни земи.

[scion_of_storm]

На загиналите

Разбирам, мисля
Защо си така
И седиш на прозореца
С празен взор
С цвете увяхнало
В загиналата ти ръка.

Бях на пътя
По който си ти сега
И аз чувствах, и аз
/мисля си, спомням, о да/
Но нищо не е безкрай
Никой не иска да е така.

И някога аз
Наивно си мислех
Че хората се обичат.
Грешка ужасна.
Детето порасна.
И теб ще отричат.

Чуй, знам твоята
Пареща пламенна драма
И аз бях влюбен
В най-красивото слънце
Ала облак то стана
И сега съм просто уморен.

Разбирам, смятам,
Защо плачеш така
С цвете увяхнало
Въ’ все още детска ръка.
Ала животът тече,
Или поне така казват те.
И в него, приятел,
Сме без никакво значение.

[scion_of_storm]

****

Какво става
когато се събудиш
и луната е мъртва
в центъра на света
а ти си напълно сам?
Когато фасети
затанцуват дивашки;
блестят с неземни лъчи
но няма поглед никъде
който да успее да ги улови?

Какво става, питам
когато имаш една игра
но нямаш, нямаш очи?
Когато се връщат Те
и живееш в камъка;
скиташ в онова „преди”?
Погребаното се възражда.
Отново дере с нокти;
Навън – навън и вътре боли.

Когато десетката
играе всред смъртта ми
и е единица и е нула пак;
Шутът будя през мъгла
и гоня един мъртъв мрак
защото искам това, което
няма път за глупашката съдба.

Какво става?
Или какво остава?

"Пътят е един, винаги, винаги. Проблемът са разклоненията и техните разклонения, и техните, и...и. Откъсването е спасение, но малцина имат волята за това."

[scion_of_storm]

"От призрак раждам дим
и в него заживявам.
В далечината виждам
нечий загубен син
на хиената, на змията."


Израснал е сред хората – живина в бетонните им убежища, които обаче не могат да ги скрият от самите тях. Слънцето му е увяхнало, асфалтът е напълнил зъбите и душата му и е задушил предишната величина.

Из вените му преди е текло мастило, така ми каза. Писал е с него, мрак и светлина е сбирал и е пял за хората, природата, и нещата, които са го интересували. Времето е отминало под напора на бетона. Сега изкуствено разреден петрол се просмуква из вените му, подхранва чувствата и емоциите му. Обуславя отношението му към другите, което е с дъх на развала и смърт. Играе насигурно и под покривало от слуз и фабрични отпадъци, под отровната плът, стаява злобата си, желанието да наранява другите. Те не виждат това и с усмивка приемат от плътта му, защото това е новият Спасител. Плътта му е хляб, кръвта му е вино с черна горчилка. Човечеството е старо за религии, ново и открито е за реализма...но всяка ера има своя идол, признат или не.

Отказвам да приема дара на сина. Стоя и наблюдавам отрочето на хората, което метаморфозира бавно, но сигурно. Хора идват, хора си отиват, приемат къшей плът със замаскирана плесен и мухъл.

На първия ден те са десет. На втория – двеста. От третия натам започвам да губя бройката им, а просто гледам карнавала, който дава условията на новия световен ред. Поклонниците също метаморфозират, подменят кръвта с петрол, покриват се с обвивка от отрова и слуз. Все едно гледам хитиновите обвивки на раците, само че по-инакви.

Стоя на покрива на света. Под мен са градовете на хората и техните доскоршни копнежи. Отдолу – гъмжило от изстинали същества, ръководени от новия си Месия. Погледът ми се откъсва, защото вече спрях да чувствам и да съжалявам за тази промяна. Радостта идва от това, че ще умра скоро и няма да стана един от тях.

Съзвездията се менят, за да успеят да се напаснат на новите реалности. Мантикората изяжда Мечките и развива своята скорпионска опашка в звездна победа и ликуване. Хиената се възражда. Змията удушава Таурус, под напора й загиват и другите доскорошни мечти на хората.

В мигът, в който новите съзвездия извършват своя вечен брак, тълпите надигат протяжен стон и Вселената затреперва. Мракът пръсва очите ми, а аз падам някъде, където е спокойно. Завинаги.

[LordZombie]

Дете на мрака

Едно дете на мрака в кръв се ражда
само срещу калната тъга
с капка горещ восък в ръка
рухват стените, които изгражда
В нищетата – безцветна дъга.

Тихи лунни блясъци в гората
две скрити очи над плячката бдят
самотен писък бяга из полята,
а хищника се крие в тишината.
И черни танци стъпките следят.

Смъртния танц ухае на цветя,
но тъжната симфония приключва
цигуларя изпарява се в нощта.
Болезнен вик тъмата заключва,
А сетне бе безкрайна самота.

[MadHatter]

Не усетих никаква връзка между трите части, както по между им, така и със заглавието (освен първата). Все едно просто си си редил някакви думи, които сега ти харесват...

[scion_of_storm]

Есенна партия

Дъх на пръст
и убих аз калта
восък издигнах
прекърших свещта
написахме с теб
нова история,
съвсем нова, твърдя.

Ти си глупак
аз – още по-голям
защото мислим
за офицери и царици.
Пешки оставаме
а за обяд, като днес
ни дават същите
същите горчиви трици.

А пък таблото свети
абсент по него
смее се и се вие.
Тези надежди
глупави, проклети
как никой не ни каза
„Кои сте пък вие?”
за да ни спаси, хей,
от мъртвата проказа.

Пас.
Пас.
Пас.

Шах и мат гледам
така стана, така
е живота сега.
Хей, стига плака
ще свикнем, да
Виж
загърбвам пролетта
по алея окосена
газя мъртвите ни листа.

[LordZombie]

^^
Не претендирам за голяма майсторство в поезията, предпочитам си прозата. В това стихотворение за пръв път пробвах да спазвам ритъма и вкарах нестандартно за мен римуване, явно не съм обърнал пък достатъчно внимание на други неща...

[scion_of_storm]

Дърводелци

Бог разпери длани,
заби Христос на кръста
с пиронени зъби
и дървена усмивка
сетне разпери три пръста
и злато потече.
"За моите деца"
тъй рече, тъй рече.

Спомням си го
сякаш беше сега
всеки детайл:
и ликуващите усмивки
и новото рождение
всички едни отливки
осъдени от себе си
на самоунищожение.

И Бог в книгите
извиси яростен глас
„Почитай само мен
само моята власт."

А те, хората
като ято лешояди
клюнове надигнаха
- свирепи
- проклети
- ужасни
- месоядни
и от кръста маса
кръгла измайсториха
сетне седнаха
и от кръвта Иисусова пиха.

И Бог се усмихна
и каза:
„Вие сте мои
най-истински чеда
бленувайте в светлина!"

А под кръста
сама и горда
тиха девойка седи
вади и чупи
една по една стрели
- за нея
той мрак, мрак отреди.

Но идва последния
зов на рог забравен
и ловкини тетиви
опъват в гняв свещен
- краят ни никога
не ще бъде славен;
не, в позор ще мрем!
в злато и свещена помия!
те най-сетне дървото
от вековете ще измият.

[scion_of_storm]

Ръждив живот

Имаше време, когато
мислех, че ще успея
да мина по пианото
да изсвиря ноти легато
и като стрък летен да вирея.

Някога тогава беше
когато уж получих покой
и скитах със усмивка
и сякаш другиго болеше
а светът беше само мой.

Дни и месеци минаха
и стъкла парят в очите
по които стъпвах преди.
Забравени, спряха лъчите
и измиха всички следи.

От обещания ням останах
очаквания затвори сърцето.
Вълк в гора тича, сам
с вой вика живота на бран
а в сенките скимти клето.

"The courage to look inside myself, deep in the corners where I never appeared. The will to face your darkest friend and realise I have always been a part of yourself." - Elvenking

[scion_of_storm]

Учение

Битовото е механизъм
просто трябва
с накланяне на главата
като взрян вълк
да го разбереш,
да го разбереш.

И можеш да намериш
спокойствие и сили
дори да позволиш мечти
из горите и листата
в реките, в езерата
в бетонните градове.

Имахме рай с колони
още го имаме, вярно,
но сега бриз него рони
и раят гори и пламти
а вълкът не е феникс
и не ще се прероди.

Тръгваме. Търсим -
всяка стъпка
ехти с каменен стон
и бетонът се пропуква:
със стенание на погром
със сценичен
шум излишен.

Картите са пръснати
и се врязват във душата
Десятка от мечове –
кинжал от съдбата.
А в битовото
някъде нечий вълк гори
от шутовски повей изнизан
по часовников механизъм.

[scion_of_storm]

Гранично

Искате да ви покажа
слънце
после жега
цъфнали цветя
багренородни поля?

И малко палитра
глухарче
с нюанси
и щастие, да
една красива съдба?

ГЛУПАЦИ!

Право казал е поета
съдбата е курва
курва и кучка проклета
животът е не куче
не лисица
а пес, пес дръглив
и от него
какъвто и да си
не излизаш жив.

И палитрата
сега няма как
просто
да е друга, разберете
черна е,
воняща,
смърдяща
на сволоч и мъка
съсъд мазен, мръсен
и в него всеки от нас
задушливо приет е.

Ще ви чакам
когато
ноктите пораснат
и с тях само дерете
и светът рухва
и замъкът ви
отново превзет е
и умирате
и се гърчите
и се тресете
и крещите отново
„ПОЕТЕ!”
но не само той, не
целият живот зает е.

Тогава ще дойда
и ще ви кажа
„Но, палитра, моля,
по-слънчев цвят
вие вземете.
И се усмихнете,
тревогите забравете.”
И целия този
позитивизъм
така ще ви удави
вас всички
и вашия трагизъм
че ще повърнете
не само живота,
а и смъртта.
Е? Къде остана
къде остана сега
палитрата?

Когато си издигна
кръст кръвоносен
има защо.
Очаквам разбиране
не кухи съвети
не ситно просо
не слънчеви
или пролетни пируети.
Искам думи
думи от сърцето
тогава ще се усмихна
ще кажа:
„Има си хас!
Виж ден ведър
дойде и при нас.”

И това е
без дране
без насилие
ще дойда
ще се върна
без какви да е усилия.

[scion_of_storm]

Възпоменание

Дай ми да пея
защото загинаха едни
а други откъснаха
и все още чувам
техните писъци
и тяхната уплаха.

Шестнадесет!
Час удари и свещите
секнаха изведнъж.
В църква съм
там има тела, тела
Единадесет на жена,
четири – на мъж.
И едно дете.
И сърцето
е украсено от нова бразда.

И отново, отново
акули се приближават
за своя лична изгода.
СТРЪВ, СТРЪВ!
Стръв взета, кръсте,
от засъхнала кръв.
Смъртта – един
неизказан фарс;
едни несекващи страдания
заради монополните желания.

Ще ви убия.
Всеки един от вас
мръсници
продажници
безсрамни люде
по-зли и от Юда.
Вашата кръв ще е
моя живот.
Вашето нещастие
ще е празник,
празник за моя народ.
За моя народ.

А за загиналите
аз паметник
надплътски ще издигна.
Вулкан в гнева си
с мастило и думи
за вас ще изригна.

Почивайте в мир.

На 28.05.2009, защото врязванията могат да се осъществят по много начини.

[scion_of_storm]

Вълчи танц

Рог звучи
и кънти
врязва се в света
и аз го чувам
и врязвам го
на свой ред!
на себе си в плътта.

Жив.
Дотам стигнах
от другаде
реших и върнах се
време е за
стабилна земя
пролет настъпи
умря цяла слана.

И нозете
тичат устремено
въ’ вълчи бяг.
Пясъкът под тях
по крайбрежие
отдавна занемарено
води ме пак
води ме до
някой друг бряг.

Сам вълк
в центъра
на света.
Какво правиш?
Когато умират сърца?

Зъбите оголваш
очите греят
тъгата давиш
опашката мете
живота, който
ти сам преди прокле;
и тичаш сам -
единствена
самотна душа
към своята съдба
за да я захапеш
здраво за врата.

[scion_of_storm]

Ако засвириш, въздухът ще погълне света

Въздух -
окаишени роби
борят се с
костеливи ръце
а цигулката плаче.

Хор от гласове
това са всички те;
мъртви души
празни, осъдени
наблюдават ме;
моите свидетели.

Открих проход
в сърца да дълбая
и да си спомням.
Нова инсомния -
с вълците да лая;
с душите да
бродя на поход.

Въздух и огън;
откраднаха ми
-желанието
-музите
-воля и надежда
-стан жизнен и прежда
и съм с техни очи.

Планини падат
светове умират.
Окаишен стоя
и бич жигосва плътта.
В духовния Ад
цигулката свири
а аз вечно чакам смъртта.

[NiksY]

Пускам нещо покрай обхваналото ме псевдолюбовно настроение, не ме критикувайте много за тематиката. Тъкмо ще наруша малко хегемонията на Сциона, който доста качествени неща е публикувал.

Наполовина

Сърцето ми полуразбито е на части,
а очите ми са полупълни със сълзи -
чувствам се полуизгубен и отчасти
полусъсипан съм, че толкова боли.

И сега съм безутешен в полумрака,
пък нощите ми станали са полусън -
разумът заспал е, но сърцето чака
с полунадеждата, обречена навън.

Погледна ли те, се полуразтапям -
да те полудоближа дори не смея
и затова в тъгата се полупотапям,
че, розичке... без теб полуживея.

[monolithe]

Есен е! Излизам навън и поглеждам към небето. Мрачни облаци са постлали гъста пелерина над плахото ноемврийско слънце... Свалям погледа си и поглеждам право напред! Виждам пътека... Пътека обсипана с листата, накапали от уморените от лятото дървета. Тръгвам по нея. Любопитен съм накъде ще ме отведе... Може би в празнотата на душата ми?!...Вървя, а времето безмълвно отлита, открадвайки последните мигове сред бледа загадъчна светлина. Спуска се мрак! Луната прави опити да пробие облачния замък, за да огрее дирята на моите стъпки... Стъпки?!... Стъпки!!! Не чувам стъпките си! Не усещам допира на листата... Посягам към лицето си!... Няма лице... Има само празнота... Има само тишина... Бяла призрачна тишина...

[scion_of_storm]

цъ, вие по-депресарски и от мен бе, колеги.

--

Огледалото

"Кажи ми какво искаш да видиш,
какво огледалото прокле?
От сънища пропусна да спиш
и някой сърцевината иззе."

Има една страна демонична
царство на кал и на плът.
Съдбата там е напълно безлична
и води по най-трънливия път.

Там в тъмата огледало стои
и гледа с гръм човешкия род.
Стъклото напукано вечно шепти
и змийски увива на вратовете хомот.

Аз бях там и друг видях
и друг някой сенчест мене видя.
Огледалото обръща рефлексно
и разкрива в лика си човешка душа.

Оттогава скитам с кухи нозе
огледало-човек с блатни очи.
Сред резките си то ме прокле
да разкривам всекиму тайни мечти.

И без сили, без пристан задъхан
да убивам част от себе си всеки ден.
От отровен вятър и мъгла облъхан
да оформя бавно другите като мен.