Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[prayer4eto]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър ...

Но пък имай предвид, че ползваш повторения понякога, които развалят и ритмиката(любима моя ), и римата:

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син на своя ще го предаде.
...

Няма ли да бъде по-добре да го кажеш по следния начин?

...
И аз имам лик, лик един,
знам, че него ще последвам
За да го предам на моя син.
И моя син - на своя млад наследник.
...

Това е само пример, един вид да те подтикна малко освен с писане, да се позанимаеш и с редакция на творбите си

[scion_of_storm]

Чудя се аз понякога как така изкараш един шедьовър, после малко посредствени, после пак шедьовър

Доста хора го правят
Приех ти препоръката и го редактирах, твоето уцелва една доста тънка рима също тъй. За редакцията..чакам да ми поутихне сега музата за някои неща, щото не ме пуска. Но ОСОБЕНО по-старите ми неща имат доста, доста работа по тях...

А сега...

---

Приказка

От небето
Лъчи взимам
И ги мятам ядосан
По трактовката световна.
По трактовката световна.

Аз желая
куршум! куршум?
В слепоочията
велик, еднакъв.
Сребърен, отличен шум
Спасител нов
и неизменно еднознаков.

А трябва той
Да прониже плътта
Без тихия покой
Някой осъзна:
аз имам всичко
всичко по света.
Но никой не е тук
не докосвам
аз ничия душа!
ничия, ничия.

Там, къде старицата
До старик хрипти,
открих все пак края
на моите груби /празни!/
измислени мечти.

А вие сте обесени
и незнанието
то така, така блести.
Сребърници трийсет
за душата на Христос
не са, не са били.
Двадесет и пет!
Двадесет и пет!
А Юда, човечество,
Юда е бил
велик
невероятен
звяр предател
просто един поет!

Куршум от сребърник
Прорез през /познай/
една душа
Чакам да дойде миг
И Юда със смъртта си
все пак ще успея
ще успея да спася.

[scion_of_storm]

Padraig Anrai Mac Piarais

Сам срещу много
Из тревата – легиони
Из земята на Ирландия.
И сякаш са безкрай;
И сякаш ордите – милиони
Потъпкват неговия рай.

НА БУНТ!
Чувам, виждам как крещи
Със знаме трицветно
Веещо се во ръката.
И от напуканите устни
Зов за смелостта ехти
А край него, край него
КЪРВАВИ СТОЯТ ДЕЦАТА!

И впускат се
ирландски
ястреби
в дивен полет.
Хвърчат куршуми
и същите деца
със светнал поглед
оръжието взимат
и стават мъже,
/а сетне, знаеш...
сетне смъртта ги взе.../

Но ястребите от полета
падат – без ореол
с прекършени криле
смъртта всички взе...
Свещеници идат
и другите, и те, и те
и в кръв се къпят
и кръв петни Божиите ръце.
„Кой кръст ще издигне
за опълчилите се?
АНАТЕМА!
АНАТЕМА на
грешни им души
Анатема завинаги!”

И обесиха ги, и ги убиха.
И обесиха го, и него затриха.

---

АЗ кръст ще издигна
и ще извися гробовете
на всички деца;
ще дам на ястреба
завинаги, завинаги
могъщи нови крила.
За да лети, винаги лети
Над родните си
камънаци и ширни земи.

[scion_of_storm]

На загиналите

Разбирам, мисля
Защо си така
И седиш на прозореца
С празен взор
С цвете увяхнало
В загиналата ти ръка.

Бях на пътя
По който си ти сега
И аз чувствах, и аз
/мисля си, спомням, о да/
Но нищо не е безкрай
Никой не иска да е така.

И някога аз
Наивно си мислех
Че хората се обичат.
Грешка ужасна.
Детето порасна.
И теб ще отричат.

Чуй, знам твоята
Пареща пламенна драма
И аз бях влюбен
В най-красивото слънце
Ала облак то стана
И сега съм просто уморен.

Разбирам, смятам,
Защо плачеш така
С цвете увяхнало
Въ’ все още детска ръка.
Ала животът тече,
Или поне така казват те.
И в него, приятел,
Сме без никакво значение.

[scion_of_storm]

****

Какво става
когато се събудиш
и луната е мъртва
в центъра на света
а ти си напълно сам?
Когато фасети
затанцуват дивашки;
блестят с неземни лъчи
но няма поглед никъде
който да успее да ги улови?

Какво става, питам
когато имаш една игра
но нямаш, нямаш очи?
Когато се връщат Те
и живееш в камъка;
скиташ в онова „преди”?
Погребаното се възражда.
Отново дере с нокти;
Навън – навън и вътре боли.

Когато десетката
играе всред смъртта ми
и е единица и е нула пак;
Шутът будя през мъгла
и гоня един мъртъв мрак
защото искам това, което
няма път за глупашката съдба.

Какво става?
Или какво остава?

"Пътят е един, винаги, винаги. Проблемът са разклоненията и техните разклонения, и техните, и...и. Откъсването е спасение, но малцина имат волята за това."

[scion_of_storm]

"От призрак раждам дим
и в него заживявам.
В далечината виждам
нечий загубен син
на хиената, на змията."


Израснал е сред хората – живина в бетонните им убежища, които обаче не могат да ги скрият от самите тях. Слънцето му е увяхнало, асфалтът е напълнил зъбите и душата му и е задушил предишната величина.

Из вените му преди е текло мастило, така ми каза. Писал е с него, мрак и светлина е сбирал и е пял за хората, природата, и нещата, които са го интересували. Времето е отминало под напора на бетона. Сега изкуствено разреден петрол се просмуква из вените му, подхранва чувствата и емоциите му. Обуславя отношението му към другите, което е с дъх на развала и смърт. Играе насигурно и под покривало от слуз и фабрични отпадъци, под отровната плът, стаява злобата си, желанието да наранява другите. Те не виждат това и с усмивка приемат от плътта му, защото това е новият Спасител. Плътта му е хляб, кръвта му е вино с черна горчилка. Човечеството е старо за религии, ново и открито е за реализма...но всяка ера има своя идол, признат или не.

Отказвам да приема дара на сина. Стоя и наблюдавам отрочето на хората, което метаморфозира бавно, но сигурно. Хора идват, хора си отиват, приемат къшей плът със замаскирана плесен и мухъл.

На първия ден те са десет. На втория – двеста. От третия натам започвам да губя бройката им, а просто гледам карнавала, който дава условията на новия световен ред. Поклонниците също метаморфозират, подменят кръвта с петрол, покриват се с обвивка от отрова и слуз. Все едно гледам хитиновите обвивки на раците, само че по-инакви.

Стоя на покрива на света. Под мен са градовете на хората и техните доскоршни копнежи. Отдолу – гъмжило от изстинали същества, ръководени от новия си Месия. Погледът ми се откъсва, защото вече спрях да чувствам и да съжалявам за тази промяна. Радостта идва от това, че ще умра скоро и няма да стана един от тях.

Съзвездията се менят, за да успеят да се напаснат на новите реалности. Мантикората изяжда Мечките и развива своята скорпионска опашка в звездна победа и ликуване. Хиената се възражда. Змията удушава Таурус, под напора й загиват и другите доскорошни мечти на хората.

В мигът, в който новите съзвездия извършват своя вечен брак, тълпите надигат протяжен стон и Вселената затреперва. Мракът пръсва очите ми, а аз падам някъде, където е спокойно. Завинаги.

[LordZombie]

Дете на мрака

Едно дете на мрака в кръв се ражда
само срещу калната тъга
с капка горещ восък в ръка
рухват стените, които изгражда
В нищетата – безцветна дъга.

Тихи лунни блясъци в гората
две скрити очи над плячката бдят
самотен писък бяга из полята,
а хищника се крие в тишината.
И черни танци стъпките следят.

Смъртния танц ухае на цветя,
но тъжната симфония приключва
цигуларя изпарява се в нощта.
Болезнен вик тъмата заключва,
А сетне бе безкрайна самота.

[MadHatter]

Не усетих никаква връзка между трите части, както по между им, така и със заглавието (освен първата). Все едно просто си си редил някакви думи, които сега ти харесват...

[scion_of_storm]

Есенна партия

Дъх на пръст
и убих аз калта
восък издигнах
прекърших свещта
написахме с теб
нова история,
съвсем нова, твърдя.

Ти си глупак
аз – още по-голям
защото мислим
за офицери и царици.
Пешки оставаме
а за обяд, като днес
ни дават същите
същите горчиви трици.

А пък таблото свети
абсент по него
смее се и се вие.
Тези надежди
глупави, проклети
как никой не ни каза
„Кои сте пък вие?”
за да ни спаси, хей,
от мъртвата проказа.

Пас.
Пас.
Пас.

Шах и мат гледам
така стана, така
е живота сега.
Хей, стига плака
ще свикнем, да
Виж
загърбвам пролетта
по алея окосена
газя мъртвите ни листа.

[LordZombie]

^^
Не претендирам за голяма майсторство в поезията, предпочитам си прозата. В това стихотворение за пръв път пробвах да спазвам ритъма и вкарах нестандартно за мен римуване, явно не съм обърнал пък достатъчно внимание на други неща...

[scion_of_storm]

Дърводелци

Бог разпери длани,
заби Христос на кръста
с пиронени зъби
и дървена усмивка
сетне разпери три пръста
и злато потече.
"За моите деца"
тъй рече, тъй рече.

Спомням си го
сякаш беше сега
всеки детайл:
и ликуващите усмивки
и новото рождение
всички едни отливки
осъдени от себе си
на самоунищожение.

И Бог в книгите
извиси яростен глас
„Почитай само мен
само моята власт."

А те, хората
като ято лешояди
клюнове надигнаха
- свирепи
- проклети
- ужасни
- месоядни
и от кръста маса
кръгла измайсториха
сетне седнаха
и от кръвта Иисусова пиха.

И Бог се усмихна
и каза:
„Вие сте мои
най-истински чеда
бленувайте в светлина!"

А под кръста
сама и горда
тиха девойка седи
вади и чупи
една по една стрели
- за нея
той мрак, мрак отреди.

Но идва последния
зов на рог забравен
и ловкини тетиви
опъват в гняв свещен
- краят ни никога
не ще бъде славен;
не, в позор ще мрем!
в злато и свещена помия!
те най-сетне дървото
от вековете ще измият.

[scion_of_storm]

Ръждив живот

Имаше време, когато
мислех, че ще успея
да мина по пианото
да изсвиря ноти легато
и като стрък летен да вирея.

Някога тогава беше
когато уж получих покой
и скитах със усмивка
и сякаш другиго болеше
а светът беше само мой.

Дни и месеци минаха
и стъкла парят в очите
по които стъпвах преди.
Забравени, спряха лъчите
и измиха всички следи.

От обещания ням останах
очаквания затвори сърцето.
Вълк в гора тича, сам
с вой вика живота на бран
а в сенките скимти клето.

"The courage to look inside myself, deep in the corners where I never appeared. The will to face your darkest friend and realise I have always been a part of yourself." - Elvenking

[scion_of_storm]

Учение

Битовото е механизъм
просто трябва
с накланяне на главата
като взрян вълк
да го разбереш,
да го разбереш.

И можеш да намериш
спокойствие и сили
дори да позволиш мечти
из горите и листата
в реките, в езерата
в бетонните градове.

Имахме рай с колони
още го имаме, вярно,
но сега бриз него рони
и раят гори и пламти
а вълкът не е феникс
и не ще се прероди.

Тръгваме. Търсим -
всяка стъпка
ехти с каменен стон
и бетонът се пропуква:
със стенание на погром
със сценичен
шум излишен.

Картите са пръснати
и се врязват във душата
Десятка от мечове –
кинжал от съдбата.
А в битовото
някъде нечий вълк гори
от шутовски повей изнизан
по часовников механизъм.

[scion_of_storm]

Гранично

Искате да ви покажа
слънце
после жега
цъфнали цветя
багренородни поля?

И малко палитра
глухарче
с нюанси
и щастие, да
една красива съдба?

ГЛУПАЦИ!

Право казал е поета
съдбата е курва
курва и кучка проклета
животът е не куче
не лисица
а пес, пес дръглив
и от него
какъвто и да си
не излизаш жив.

И палитрата
сега няма как
просто
да е друга, разберете
черна е,
воняща,
смърдяща
на сволоч и мъка
съсъд мазен, мръсен
и в него всеки от нас
задушливо приет е.

Ще ви чакам
когато
ноктите пораснат
и с тях само дерете
и светът рухва
и замъкът ви
отново превзет е
и умирате
и се гърчите
и се тресете
и крещите отново
„ПОЕТЕ!”
но не само той, не
целият живот зает е.

Тогава ще дойда
и ще ви кажа
„Но, палитра, моля,
по-слънчев цвят
вие вземете.
И се усмихнете,
тревогите забравете.”
И целия този
позитивизъм
така ще ви удави
вас всички
и вашия трагизъм
че ще повърнете
не само живота,
а и смъртта.
Е? Къде остана
къде остана сега
палитрата?

Когато си издигна
кръст кръвоносен
има защо.
Очаквам разбиране
не кухи съвети
не ситно просо
не слънчеви
или пролетни пируети.
Искам думи
думи от сърцето
тогава ще се усмихна
ще кажа:
„Има си хас!
Виж ден ведър
дойде и при нас.”

И това е
без дране
без насилие
ще дойда
ще се върна
без какви да е усилия.

[scion_of_storm]

Възпоменание

Дай ми да пея
защото загинаха едни
а други откъснаха
и все още чувам
техните писъци
и тяхната уплаха.

Шестнадесет!
Час удари и свещите
секнаха изведнъж.
В църква съм
там има тела, тела
Единадесет на жена,
четири – на мъж.
И едно дете.
И сърцето
е украсено от нова бразда.

И отново, отново
акули се приближават
за своя лична изгода.
СТРЪВ, СТРЪВ!
Стръв взета, кръсте,
от засъхнала кръв.
Смъртта – един
неизказан фарс;
едни несекващи страдания
заради монополните желания.

Ще ви убия.
Всеки един от вас
мръсници
продажници
безсрамни люде
по-зли и от Юда.
Вашата кръв ще е
моя живот.
Вашето нещастие
ще е празник,
празник за моя народ.
За моя народ.

А за загиналите
аз паметник
надплътски ще издигна.
Вулкан в гнева си
с мастило и думи
за вас ще изригна.

Почивайте в мир.

На 28.05.2009, защото врязванията могат да се осъществят по много начини.

[scion_of_storm]

Вълчи танц

Рог звучи
и кънти
врязва се в света
и аз го чувам
и врязвам го
на свой ред!
на себе си в плътта.

Жив.
Дотам стигнах
от другаде
реших и върнах се
време е за
стабилна земя
пролет настъпи
умря цяла слана.

И нозете
тичат устремено
въ’ вълчи бяг.
Пясъкът под тях
по крайбрежие
отдавна занемарено
води ме пак
води ме до
някой друг бряг.

Сам вълк
в центъра
на света.
Какво правиш?
Когато умират сърца?

Зъбите оголваш
очите греят
тъгата давиш
опашката мете
живота, който
ти сам преди прокле;
и тичаш сам -
единствена
самотна душа
към своята съдба
за да я захапеш
здраво за врата.

[scion_of_storm]

Ако засвириш, въздухът ще погълне света

Въздух -
окаишени роби
борят се с
костеливи ръце
а цигулката плаче.

Хор от гласове
това са всички те;
мъртви души
празни, осъдени
наблюдават ме;
моите свидетели.

Открих проход
в сърца да дълбая
и да си спомням.
Нова инсомния -
с вълците да лая;
с душите да
бродя на поход.

Въздух и огън;
откраднаха ми
-желанието
-музите
-воля и надежда
-стан жизнен и прежда
и съм с техни очи.

Планини падат
светове умират.
Окаишен стоя
и бич жигосва плътта.
В духовния Ад
цигулката свири
а аз вечно чакам смъртта.

[NiksY]

Пускам нещо покрай обхваналото ме псевдолюбовно настроение, не ме критикувайте много за тематиката. Тъкмо ще наруша малко хегемонията на Сциона, който доста качествени неща е публикувал.

Наполовина

Сърцето ми полуразбито е на части,
а очите ми са полупълни със сълзи -
чувствам се полуизгубен и отчасти
полусъсипан съм, че толкова боли.

И сега съм безутешен в полумрака,
пък нощите ми станали са полусън -
разумът заспал е, но сърцето чака
с полунадеждата, обречена навън.

Погледна ли те, се полуразтапям -
да те полудоближа дори не смея
и затова в тъгата се полупотапям,
че, розичке... без теб полуживея.

[monolithe]

Есен е! Излизам навън и поглеждам към небето. Мрачни облаци са постлали гъста пелерина над плахото ноемврийско слънце... Свалям погледа си и поглеждам право напред! Виждам пътека... Пътека обсипана с листата, накапали от уморените от лятото дървета. Тръгвам по нея. Любопитен съм накъде ще ме отведе... Може би в празнотата на душата ми?!...Вървя, а времето безмълвно отлита, открадвайки последните мигове сред бледа загадъчна светлина. Спуска се мрак! Луната прави опити да пробие облачния замък, за да огрее дирята на моите стъпки... Стъпки?!... Стъпки!!! Не чувам стъпките си! Не усещам допира на листата... Посягам към лицето си!... Няма лице... Има само празнота... Има само тишина... Бяла призрачна тишина...

[scion_of_storm]

цъ, вие по-депресарски и от мен бе, колеги.

--

Огледалото

"Кажи ми какво искаш да видиш,
какво огледалото прокле?
От сънища пропусна да спиш
и някой сърцевината иззе."

Има една страна демонична
царство на кал и на плът.
Съдбата там е напълно безлична
и води по най-трънливия път.

Там в тъмата огледало стои
и гледа с гръм човешкия род.
Стъклото напукано вечно шепти
и змийски увива на вратовете хомот.

Аз бях там и друг видях
и друг някой сенчест мене видя.
Огледалото обръща рефлексно
и разкрива в лика си човешка душа.

Оттогава скитам с кухи нозе
огледало-човек с блатни очи.
Сред резките си то ме прокле
да разкривам всекиму тайни мечти.

И без сили, без пристан задъхан
да убивам част от себе си всеки ден.
От отровен вятър и мъгла облъхан
да оформя бавно другите като мен.

[scion_of_storm]

Кръговрат

„В зората се раждат най-странните неща.”

Бях поток, който
С камъните песен пее.
И рибата и видрата в него
Плуващи с живота на века.
Бях посев и ечемик,
чаках есента, за урожая.
Бях орел и с писък исках
Земните да видят как нехая.

Бях земята и небето, чуй,
Бях реката, бях полето.

Родих се в душата на огъня
Глина, сетне кал и плът.
Вихрех се по прашен път
Сетне въглен съсках чер’
Под на нестинарка гола
танцуващите в ритъма крака.

Аз бях вой на вълк
Стъпка на разярен глиган
Кошута, елен, че и сърна
И стъпвах – повей незрим
Из изумруд’на сърцевина.

„Дух и плът, наследство вечно
Елемент - огън воден - ветрена земя
Аз съм призрак, аз съм сянка-фигура
И спотайвам се из всяка гора и всяка река.”

[LordZombie]

Тихият Мъртвец

Беше тъмна дъждовна нощ, едва ли някой би могъл да не забележи страшната сила, с която гръмотевиците падаха. Цялата земя се разклащаше. Светлината от нощните лампи едвам мъждукаше и почти не се забелязваше, проливния дъжд бе изгонил всички живи твари от тесните улици. По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец, който за една нощ буквално унищожил четиридесет човека, след което никой повече не чул за него, просто изчезнал в нищото. Той бил запомнен като черна сянка с ужасен белег от изгаряне по ръцете и множество рани и белези по лицето. Единственото, което някога било споменато за убиеца било, че четири години след ужасната нощ бил забелязан в далечен Белград – мъж с ужасни белези по себе си, черен като дявол – както го описва местния вестник.
- Просто стара легенда, с която плашат малките деца – рече стария пияница, който седеше на крайната маса до топлата камина.
- Защо тогава очите ти светнаха така ? – шеговито му отвърна кръчмаря
- Аа, влезе ми някаква мушица в окото, проклето създание ! – пияницата настояваше.
След час-два, когато гъста мъгла излезе над малкото градче, кръчмаря затвори и пияницата трябваше да се заклатушка до дома си. Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта. Единствено периодичното хълцане на стареца и тромавите му стъпки изпълваха града с живот. Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят. Пияницата реши, че трябва да побърза към дома си, затуй и мина през прекия път минаващ през дълга, тясна и зловеща уличка. Запъхтя се, а в следващия миг, чу зад себе си нечий чужди стъпки. Когато се обърна, което никак не бе бързо, там бе само тъмнината, дъждът и счупената улична лампа. Параноята явно обхвана нетрезвия му мозък, защото реши да забърза крачка. Отново чу чужди стъпки зад себе си, ала този път направо започна да тича напред и, хоп, препъна се в малка пукнатина в уличката. Падналият успя единствено да извади няколкото кибрита останали в джоба му и да ги стисне здраво в ръка. Крачката бавно приближаваха, а пияният не можеше да стане, затова бавно очакваше съдбата си. След минута над него се яви черния нюанс на лице, цялото в рани и белези.
- Кой си ти ? Какво искаш от мен ? Хлъц. Махай се, ще те пратя в затвора, познавам кмета ! – започна истерично да крещи безпомощният.
Черната сянка отговори като надигна остър нож и го заби множество пъти в тялото на пияндето. Кръвта се стичаше по уличката и накрая оттече в канала.
На сутринта в полицията бе подадено анонимно обаждане, съобщаващо за намерен труп в малката уличка. Когато полицаите отишли да проверят заварили потресаващата гледка на трупа на стария пияница, който беше разчленен и разхвърлян из цялата улица, а на стената на една от къщите бе написано с кръв цифрата „ 41 ”

[gadabout]

^Криииииииииииийпи...
Бът... Уат'с да пойнт? Ай мийн... Уф.
Ако няма конкретна цел за внушение, значи е малко кримка, малко екшън, малко трилър и т.н., без да се отдава значение на посланията и прочие. Но след като не се отдава значение на посланията, защо тогава е толкова кратко? Такива кратки повествования обикновено имат силно и ярко послание за читателя, има материал за тълкуване, какъвто тук отстъства. Поне аз така виждам нещата.

Затова, кое от двете е вярно в случая? И ако никое не е вярно, какво целиш?

[scion_of_storm]

Лорде, трябва да го доукрасиш някак, по-пищно да стане, но без да се разводнява. Поне аз тъй го виждам.

--

Т'лан

О,
забий флаг на мислите
изведи го сред тъмни вълни
кремък сред мрамора
къс сред монолитни войни.

Спомените са камък тежък
меч всред оголена кост
усмивката детинска сред манежа
къшей хляб у селяка прост.

От зората на човешките деца
обсидиан и абанос се вият
и седя сам всред корона на пръстта
и се чудя кога ще ни покрият.

Раздран стои твоя обещан флаг
и прах носи, също и мед
някога, когато всички нямахме враг
изворът на леда ни бе само напред.

И тръгвам – прашен, уморен
в нова битка за загинало лоно.
Със загиналите, скрити въ’ мен
в пурпур яздим към обещано зарево.

[MadHatter]

И аз имам една-две забележки по разказчето...
Според мен няма какво да се доукрасява, доста адекватно е написано, а в сравнение с предишните неща - много добро. Притесняват ме обаче две неща - повтаряш сцени и описания, а това с "пияндето" беше като плясната лютеница върху хубавия бял лист с изписани черни букви, ако мога тъй да се изразя. Относно първото:

Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта... Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят.

Вече си написал, че има буря, не може пак. После улиците и лампите - имаш тавталогия плюс повторно описание на града. Можеш да вкараш още някаква линия/информация на това място.

[abydos]

Разчленил тялото с остър нож на сред улицата? Хмм... Това "хлъц" ми напомни в 3ти клас как една съученичка написа разказ и имаше една реплика:
- Хапчих! - някой кихна.
Отново - какъв е тоя интервал преди ?/!, дразни. Може би за разказ ще е по-добре да се придържаш към по...не диалектни форми на някои думи? Това "затуй" доста не на място ми звучи, освен ако не си от Труд. "буквално унищожил" също не ми се вписва стилово, а като се има предвид и темата и атмосферата, която трябва да има този разказ - направо крещи.
Бая популярна улица ще е било, 40 човека за една нощ без полиция или някой да види/чуе какво става и да избяга - може би е имало митинг на слепите и глухите? :п

[LordZombie]

Оценявам критиката, а сега да отговоря

И аз имам една-две забележки по разказчето...
Според мен няма какво да се доукрасява, доста адекватно е написано, а в сравнение с предишните неща - много добро. Притесняват ме обаче две неща - повтаряш сцени и описания, а това с "пияндето" беше като плясната лютеница върху хубавия бял лист с изписани черни букви, ако мога тъй да се изразя. Относно първото:

Улиците бяха тихи и пусти, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта... Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят.

Вече си написал, че има буря, не може пак. После улиците и лампите - имаш тавталогия плюс повторно описание на града. Можеш да вкараш още някаква линия/информация на това място.

Началното описание не се отнася за въпросната вечер, а за вечерта на убийствата. Явно не се различава, затова ще го оправя това. " Пияндето " го вмъкнах, щото усетих, че много повторение става на " пияницата, пияницата... " ще го махна.

Разчленил тялото с остър нож на сред улицата? Хмм... Това "хлъц" ми напомни в 3ти клас как една съученичка написа разказ и имаше една реплика:
- Хапчих! - някой кихна.
Отново - какъв е тоя интервал преди ?/!, дразни. Може би за разказ ще е по-добре да се придържаш към по...не диалектни форми на някои думи? Това "затуй" доста не на място ми звучи, освен ако не си от Труд. "буквално унищожил" също не ми се вписва стилово, а като се има предвид и темата и атмосферата, която трябва да има този разказ - направо крещи.
Бая популярна улица ще е било, 40 човека за една нощ без полиция или някой да види/чуе какво става и да избяга - може би е имало митинг на слепите и глухите? :п

Ще оформя такива думи не на място. А за популярността на улицата и митинга на слепите и глухите, това са си твои разсъждение

Замалко да забравя към gadabout - Няма конкретна цел, просто да разкажа една ужасяваща история.


----

Тихият Мъртвец

Била тъмна дъждовна нощ, едва ли някой би могъл да не забележи страшната сила, с която гръмотевиците падали. Цялата земя се разклащала. Светлината от нощните лампи едвам мъждукала и почти не се забелязвала, проливния дъжд бил изгонил всички живи твари от тесните улици. По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец, който за една нощ безмилостно отнел живота на четиридесет човека, след което никой повече не чул за него, просто изчезнал в нищото. Той бил запомнен като черна сянка с ужасен белег от изгаряне по ръцете и множество рани и белези по лицето. Единственото, което някога било споменато за убиеца било, че четири години след ужасната нощ бил забелязан в далечен Белград – мъж с ужасни белези по себе си, черен като дявол – както го описва местния вестник.
- Просто стара легенда, с която плашат малките деца – рече стария пияница, който седеше на крайната маса до топлата камина.
- Защо тогава очите ти светнаха така ? – шеговито му отвърна кръчмаря
- Аа, влезе ми някаква мушица в окото, проклето създание ! – пияницата настояваше.
Същата вечер, час-два по - късно, когато гъста мъгла излезе над малкото градче, кръчмаря затвори кръчмата и пияницата трябваше да се заклатушка до дома си. Градът беше тих и пуст, а уличните лампи бяха на границата между живота и смъртта. Единствено периодичното хълцане на стареца и тромавите му стъпки изпълваха града с живот. Яростен гръм разтресе градчето и на мига започна зловеща буря. Вятър и дъжд показваха надмощието си и планираха да опустошат цялото градче, чийто жители стояха в малките си, топли домове и се молеха горещо да оцелеят. Пияницата реши, че трябва да побърза към дома си, затова и мина през прекия път минаващ през дълга, тясна и зловеща уличка. Запъхтя се, а в следващия миг, чу зад себе си нечий чужди стъпки. Когато се обърна, което никак не бе бързо, там бе само тъмнината, дъждът и счупената улична лампа. Параноята явно обхвана нетрезвия му мозък, защото реши да забърза крачка. Отново чу чужди стъпки зад себе си, ала този път направо започна да тича напред и, хоп, препъна се в малка пукнатина в уличката. Падналият успя единствено да извади няколкото кибрита останали в джоба му и да ги стисне здраво в ръка. Крачките бавно приближаваха, а пияният не можеше да стане, затова бавно очакваше съдбата си. След минута над него се яви черния нюанс на лице, цялото в рани и белези.
- Кой си ти ? Какво искаш от мен ? Хлъц. Махай се, ще те пратя в затвора, познавам кмета ! – започна истерично да крещи безпомощният.
Черната сянка отговори като надигна остър нож и го заби множество пъти в тялото на пияницата. Кръвта се стичаше по уличката и накрая оттече в канала.
На сутринта в полицията бе подадено анонимно обаждане, съобщаващо за намерен труп в малката уличка. Когато полицаите отишли да проверят заварили потресаващата гледка на трупа на стария пияница, който беше разчленен и разхвърлян из цялата улица, а на стената на една от къщите бе написано с кръв цифрата „ 41 ”



now ? има ли нужда да продължавам някак историята или и така е достатъчно ?

[sgoh]

По тези улици някога, според легендата, върлувал страшен убиец

Бе ей това "някога" ти прецаква цялата хронологичност не се ли усещаш. :Р

[abydos]

да де, мои разсъждения са, но някак си хич не е за вярване, нали се сещаш. Малко по-достоверно трябва да е, според мен иначе с една чикия така се унищожават 40 човека за една вечер и то в една улица. Ти си знаеш де, аз само споделям впечатления.

[Twilightfall]

така ?
създание !
мен ?
„ 41 ”

Споменаха ти вече за тях. ;р

Много дразнят.