Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[MrsLinda]

^ аз си направих труда да прочета твоите 105 поста, и нищо стойностно не намерих, така че никак няма да е зле да се позамислиш малко, преди да оплюваш тоя или оня

[Во Царствии Твое...]

Попаднах на литературното творчество на нашата драга гражданка за по кратко тук наречена мис Линда. На какво е мис и защо е Линда не знам, обаче творбата, която ми е изпратила като лична бележка директно я поставя в пантеона на моите любимци. Ето и едно цитатче от нея:

"село, селооооооооооооо, селоооооооооооооооооооооооооооооооооо

благоевградско селооооо, и понеже немате жени, си ебете козите

ахахааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа"

Да ни е жива и здрава поетесата и още дълги години да ни радва с литературното си творчество.

[nikoi]

Отново срещам разбиране от теб MrsLinda. Аз не се обиждам от злободумията на другите, това е човешко, твърде човешко.

[scion_of_storm]

Наземен вой

Кажи ми
кажи ми как и с какво
са заслужени тези тълпи
кажи ми къде,
къде и защо
нечий робски ум теб роди;
кажи ми, кажи ми.

Проклинам песнопенията
изтръгвам летаргичните души
с гарван-копие –
вихър съм
и опустошавам селенията
с единайсет лъча
секвам сън.

Кой те нарече висш,
и кой те нарече Бог?
Кой масите покоси
с жезъл
съ’ скиптър
с поглед безумен дори!
Всред молитви и химни
с гняв
тлеещ
неспирен
в ярост крещящ
опушвам бели стени.

Легион от лишени
с тях чакам за твоята плът.
Стълби, до небето опрени
земята ще разтърсим тоз’ път.
Чумави
и прокълнати
бледи и
мъртви
всичките – братя.
Без крака
с разбита уста
с издути ръце
без крила, без лице.

Ратаят воин става
срещу предадена клетва.
Кръв за вяра
и вяра за кръв
и теб ще забием на летва.
И рояк, рояк
пчели без жила
ще хапем, ще плюем
вяра искаме за кръвта
вяра
вяра
вяра истинна за всяка душа!

[prayer4eto]

^ Първата строфа седи не на място тук... много е... абстрактна... на фона на останалото
Но пък и тя остава в главата от цялото произведение...

[scion_of_storm]

Хм, те туй не го разбрах май. Не знам. Та, да си продължим..

---

Lex Talionis
/душа за велика душа/

Много
прекалено ти се събират
и дишат от отровата
и пият от прашасалото вино
и пият
и пият
и пият
всичките тези мъртви.

Когато разкъсаш длани
виждаш отвътре навън
отвътре...навън -
бяла приказка,
черен, черен сън.

А аз ще разкъсам дланите
не моите, не
а твоите -
за да потърся право
да потърся обяснение
да изсмуча отровата
и без наведена глава
без капка примирение:
ще поискам нашето желание
да кажеш защо
да кажеш и как
да те счупим
скършен пъзел в едно
да те сгърчим въ’ мрак.

Защото безмълвният зов
нивга Бог не ще се нарича.
И всяка уста и око
от тук до безкрая
лъжите и светлините
ще отрича.
ще отрича.
ЩЕ ОТРИЧА.
Lex talionis
&
Lex draconis.

С последния дъх те проклинам
навеки и отвъд времената.
И глас-дар като вихър аз имам
от името на всички, които уби
всички, които чакат разплата
аз теб, чудовище-Бог, проклинам.

"Много смърти и много тъга. Човечеството винаги е било закърмено с тях, пяло е под развято знаме, пяло е, докато не е изгубило живеца. Грешно е да се твърди, че не трябва да обвиняваме божественото начало, след като някои вярват в него. Където вирее вяра, обвинението преражда идеите и ги формира.

Виновни винаги има. Но от страх да погледнем в себе си, виним предполагаемият ни, налудничав и жесток създател. Отраженията са по-бледи от оригинала. Числеността не е извинение. Няма извинение.

И някой ден ще плюем с презрение в очите на този, който ни създаде, за да ни убие."

Почивай в мир Настя, която не познавах. Както и всички други - деца на едно обречено творение.

[Chaotic One]

В никакъв случай не бих нарекла това нещо творчество, а камоли литературно творчество, но пък е лично и ми е така кеф, че го завърших..
Реших да постна все още безименната си "творба", чиято последна точка сложих преди около 20 минути. Има още доста да едитвам, но..
Ако някой прочете нещото, моля за мнение, независимо колко е негативно.  
Впрочем, извинете за гадния шрифт, но трябваше наклоненият да изпъква..

Понякога и нещо дребно може да изкара някого извън релси. 
Дребно като едно красиво цвете.. 
..но дори и едно цвете може да има бодли..

Джейсън се прибираше от работа. Бе прекарал натоварен ден в офиса и нямаше търпение да се върне у дома, да целуне жена си и да прекара една приятна вечер заедно с нея. Той обичаше Стефани и то много. Беше готов на всичко за нея и бе сигурен, че и тя изпитва същото към него.
- Вече да.. – обади се тихо гласче в дълбините на ума му, но той сякаш не го чу.
Тази вечер навършваха 9 години заедно. Джей-Джей(както обичаше да го нарича Стеф) бе изключително развълнуван от предстоящата вечер.
Семейство Бригс имаха "традиция" да отбелязват всяка годишнина по много скромен начин – Джейсън купуваше букет рози за любящата си съпруга, а Стефани приготвяше специална вечеря за любящия си съпруг. Разбира се, след това празненството се пренасяше в спалнята..
Джей се размечта за нежната, топла кожа на Стеф,за формите на идеалното й тяло, за страстта( ..страха – промълви гласчето) в "невинните" й сини очи..
Възбудата го заля и той искрено съжали, че му се налага да шофира. Дори не забеляза кога подмина магазина, от който всяка година купуваше букет прекрасни червени рози.
 - "О, Стеф.. май ще се наложи да претупаме вечерята." – каза на себе си, подсмихвайки се дяволито.
Спря стария форд на следващия светофар и едва тогава, вглеждайки се в червената му светлина с ужас осъзна, че няма букет в себе си, че се намира на 5 минути от къщата си, а вечерята започва след 7.
 - "Спокойно Джей, спокойно. Точно до вкъщи има цветарско магазинче. Ще вземеш цветята от там." – каза си, докато отново подкарваше колата – "Тя няма как да разбере откъде са, а и ти измисли всичко това, нали?! Няма място за притеснения!"
 Скоро стигна магазина и за щастие беше единственият клиент. Момичето зад касата го посрещна с топла усмивка:
- "Добър вечер г-не. Какво ще желаете?"
- "Букет. Рози. Червени. Побързайте!" – изстреля той и погледна нервно часовника си.
- "Сега ще го приготвя" – момичето, вече не толкова усмихнато се насочи към масата с материали, но се сети нещо  – "Поискахте червени рози, нали г-не?"
  Джейсън я изгледа сякаш бе малоумна и с раздразнение потвърди.
Тя някак издържа на погледа му и не смъкна леката усмивка от лицето си.
- "За щастие, имаме готов такъв в задната стая. Сега ще ви го донеса."
- "Добре, добре, но по-бързо!" – някак разсеяно подвикна след нея.
Джей бе втренчил поглед в часовника си и следеше движението на стрелките.
Да закъснее.. Не. Това не беше сред правилата. Не беше! Не биваше да закъснява дори със секунда! Точно 6 и 30. Точно! Не 6 и 29, не 6 и 31! 
Започна нервно да барабани с пръсти по тезгяха. Беше 6 и 25, ако до 2 минути си тръгнеше от това проклето място и настъпеше газта щеше да успее.
Само онази малката трябваше да побърза.
Той не биваше да закъснява. Той не МОЖЕШЕ да закъснява.

"Традицията" на семейство Бригс бе започнала преди 3 години.
Джейсън караше към вкъщи, защото бе забравил папката, която така прилежно бе подготвил миналата вечер. 
Вече започваше да се притеснява. По принцип не забравяше нищо, а през последните 2 месеца все по-често му се случваше нещо да му убегне.. Да ЗАБРАВИ!
Успокояваше се с това, че е просто от стреса. Фирмата му беше пред фалит, а отношенията между него и Стефани бяха охладнели.
- А може би просто остаряваш – обади се едно гласче от дълбините на ума му – Може би просто вече не я привличаш и може би тя вече си е намерила някой друг и..
- "Не!" – сряза го Джейсън
- Така ли? Ами.. не навърши ли 53 миналия месец? А може би си въобразявам? А може и да греша, може на Стефченцето да не й е писнало цели 6 години да се разкарва със старец! Та тя е само на 27! – продължи да настоява гласчето -  Може пък да не си видял онзи презерватив. А може да е бил твой, въпреки че дори не си чувал за тази марка! Нали, Джей?..
- "Не! Просто млъкни!" – нотката на паника в гласа му вече ясно се открояваше.
Настъпи мълчание. 
Постепенно той успя да насочи напълно вниманието си към шофирането и забрави за "разговора".
А и днес беше годишнината му. Шест години заедно.. Нямаше пари да изведе жена си на вечеря, но пък можеха да прекарат приятна вечер вкъщи. Щеше да й купи цветя, щяха да хапнат нещо и после щяха да се насладят на нощта. 
Наближи къщата и забави ход. Реши да паркира до тротоара. Нали щеше само да отскочи да вземе папката?
Слезе от колата и с бодра крачка, подрънквайки с ключовете в ръката си, се упъти към вратата. Отключи и вътре го посрещна приятна изненада. В коридора бе мрачно, разнасяше се аромата на любимият парфюм на Стеф, а до вратата на хола водеше диря от розови листенца и свещички.
Усмивката слезе от лицето му едва когато достигна притворената врата. Защо й бе на да наглася това? Той свършваше работа в 6, а сега бе 4..
Не ти ли казах? – обади се отново гласчето – Не отваряй, не гледай, просто тихо излез. Може да си забравил вече, но се влошаваш все повече. Ако влезеш там..
- "Млъкни." – сряза го през зъби, за пореден път – "Имам правото да знам какво става."
Бутна вратата и ги видя. Бяха притиснати едни до друг на кушетката. Голи.
Стефани го забеляза и очите се разшириха. В затъмнената стая сякаш нахлу мраз.
Той не можеше да възприеме факта, че тя.. че с него.. Затвори очи, издиша и се хвърли с юмруци към мъжа. 
- "Джейсън, недей!" – извика Стеф, но нищо не постигна. Бушуващият в мъжа й гняв заглуши вика. 
Джей повали и започна да налага любовника й, а как го отвращаваше всеки удар.. но и му доставяше удоволствие. Нищо, че се докосваше до нещо толкова отвратително, допирът бе нищо в сравнение с чувството на наслада, което го изпълваше след всеки замах.
Мъжът не се съпротивляваше много. Може би изненадата и множеството удари го бяха омаломощили, а може би се уморил оправяйки.. 
- "НЕ!" – изкрещя, награби най-близкия едър предмет и с всичка сила го стовари върху главата на копелето, позволило си да докосне собствеността му.
В стаята силно прозвуча изхрущяването на черепа. 
Дишайки тежко Джей захвърли вазата, пренебрегна трясъка при удара й в пода и се обърна към съпругата си. Тя бе замръзнала на място и не откъсваше невярващ поглед от тялото, което допреди минути бе прегръщала.
Когато най-сетне успя вдигне очи към убиеца и видя че той пристъпва към нея изпищя и хукна към коридора. 
Джейсън я настигна и я хвана за косата. Тя изпищя отново и се стовари на земята.
- "Съжалявам.. недей. Моля те, недей!" – тя хлипаше свита на пода, горещи сълзи се стичаха по бузите й, а в очите и се четеше ужас.
 Джей, вече по-спокоен се надвеси над нея с налудничава усмивка.
- "Съжаляваш? За какво? Нищо не се е случило. Аз се прибрах, взех документите, които ми трябваха и толкова. Но ако мислиш, че нещо се е случило, то значи.."
Усещайки накъде отива работата Стефани някак успя да се възпротиви през хлиповете си:
- "Не. Нищо. Нищо не е станало.."– погледна към съпруга си умоляващо и в очакване на най-лошото, но той продължаваше да се усмихва.
- "Точно така. Сега стани и ми помогни да преместя онзи боклук." – той кимна към тялото на пода.
Имаше ли избор? Жената се надигна от пода и с погнуса хвана тялото откъм краката. Пренесоха го в килера под стълбището. Все така ухилен, Джейсън се обърна към нея. 
- "Довечера ще го заровим. Ще забравим всичко. Ако кажеш нещо на някого за това, което не се е разиграло този следобед ще си мечтаеш, да те е сполетяла същата съдба." – в усмивката липсваше всякаква следа от шега. Беше луда и плашеща.
Стефани не посмя да проговори. Eдинствено кимна леко и се опита да сдържи напиращите сълзи..


Момичето най-сетне се върна с букета.
След като видя, че розите са червени и много, Джей насочи вниманието си към портфейла си.
- "7 лева, моля. Имате отстъпка 2, тъй като по-рано един изтупан господин закупи една от розите. Явно е доста голям романтик. Една единствена роза с панделка.." – тя се подсмихна и подаде букета на нетърпеливия си клиент.
Той плати и почти тичешком излезе от магазина.

Букета беше странен. Защо всяка роза имаше панделка?..
След кратък размисъл Джейсън реши, че не го интересува. Качи се в колата и подкара към дома си. 
Вече с цветята до себе си се чувстваше уверен.

Паркира форда и слезе. Стигна вратата и затърси ключовете си. Дори не забеляза, когато една от розите изпадна в краката му. Накрая откри ключовете във вътрешния джоб на сакото си, но когато смъкна поглед към ключалката забеляза самотното цвете с панделка на прага. Мислите му се върнаха към думите на момичето от магазина "..по-рано един изтупан господин закупи една от розите. Явно е доста голям романтик. Една единствена роза с панделка.."
Джейсън може и да не бе особено умен, но можеше да събере две и две. Ярост започна да се надига в него. Представи си как Стефани отваря вратата и попада в обятията на "изтупания господин", който изтърва и забравя розата.
- "Навръх годишнината ни?! Отново?!" – лицето му се зачерви, дишането му се учести.
Едва се удържа и отключи вратата вместо да я разбие. Нахлу в коридора и там го посрещна изненада, която той в моментното си състояние не би могъл да нарече приятна.
Из въздуха се разнасяше любимият парфюм на Стеф, навсякъде горяха свещи и звучеше тяхната песен. Песента от сватбата им.. Той сви юмруци.
Влезе в хола и я завари там, изтегната на дивана, където преди я бе заварил с него..
- Джей, отново се побъркваш! Излез от къщата! Махни се оттук! – започна да го умолява гласчето.
 Изведнъж се сети откъде му бе познато. Същото гласче се бе обадило и онази вечер, когато завари Стефани с него..
То бе същото гласче, което се бе опитало да го възпре преди.. 
.. и се бе провалило.
Кой бе той да оспорва миналите резултати? На него не му се беше отразило зле предния път. - Ти само се успокои временно. Гневът, лудостта все още са в теб! – опита гласът на малкото разум останал в него, но той го пренебрегна и го захвърли нейде из мрака на съзнанието си. 
Съсредоточи се върху Стеф. Тя бе заспала на кушетката само по бельо. 
Джейсън се надвеси над жена си и я погали по врата. Тя се подсмихна при допира. Значи само бе задрямала. Той отново я погали и, когато тя притвори очи, обви врата й с длани. Наблюдаваше с лека усмивка как тя бързо се разсъни и погледа й се изпълни с уплаха.
- "Дж..Джей?" – гласът й потрепна..
- "Здравей, мила. Хубаво ли се наспахте с твоя приятел? Или нямахте време за сън? И да не си посмяла да отричаш! Видях розата, видях свещите, ясно ми е какво се е случило." – изреди той със спокоен тон.
- "Роза? Какво?.." – тя се взираше в него неразбиращо – "Аз.. аз чаках теб. Знаеш го. Знаеш, че не бих.. Не и след.." – преглътна осъзнавайки какво бе на път да изрече.
- "Не и след?.. Хайде, кажи го, мила, за да имам още една причина да ти избия зъбите." - говореше все така спокойно - "Какво чакаш? Официална покана ли?"
Усмивката не се смъкна от лицето му, а дори се разтегна още повече, оголвайки леко пожълтелите му зъби. Приличаше на вампир готвещ се за кърваво пиршество.
Стефани мълчеше. Не можеше да отвърне с нищо. Убедена бе, че всеки отговор би й донесъл удар.. 
Съпругът й явно бе на същото мнение. Той се понадигна и както я стискаше за врата я зашлеви така силно през лицето, че разкървави устните й. 
 - "Мълчанието ти ми издаде всичко. Значи все пак не издържа на изкушението.. Предупредих те, а знаеш, че държа на думата си." - продължи да я зашлевява отново и отново, докато тя не спря да се дърпа. 
 Пусна я и отиде до камината. Взе единия от стоманените ръжени подпрени на стената до нея. 
- "Предупредих те." – усмивката му се разшири.
Стефани разбра какво я очаква и се опита да стане и да побегне, но той я сграбчи за косата и отново я повали върху кушетката.
- "Не ми бягай. Само усложняваш нещата." 
Ухилен, Джей-Джей Бригс стовари ръжена върху главата на пищящата си съпруга, която в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани. Наоколо се разхвърчаха парченца от черепа.
Все така спокоен и усмихнат Джейсън постави окървавения ръжен върху масата до кушетката и се насочи към коридора. По пътя се наведе и вдигна по-рано захвърления букет. Помириса розите и ги помилва. Бяха 7.. Когато ги купи бяха 8..
Усмивката му се смали и той забързано отиде до входната врата. 
Взе розата от прага и сви юмрук около крехкото й стъбълце.
Болка премина по ръката му и той я изпусна.
Върху разтворената му длан, там където се бе забила една от бодличките на цветето се образува едра алена капка.
Джей проследи кървавата й диря, докато тя се стичаше по дланта му и погледът му се изпълни с разбиране..

[telia]

Лутане

Имаше едно безвремие,
в което се учехме на прошка.
Имаше едно безвремие,
в което се учихме да забравим.
Учихме се на вяра в себе си,
учихме се да помним...
Но паметта се изтърка,
премина през облаци
от забравени грешки,
посърна и после потъна.

Някога, някъде бяхме заедно.
Душите ни търсеха пристан.
А болката като съдница вечна
отряза съдбите през рамото.
И вече не вярвахме никому.
Въртяхме се в кръг.
Измъчена мисъл и страх
завладяха сърцата ни.
Ментално. Обърнахме се надолу.
Главите ни гледаха ада.

Времето не научи и нас.
А болката остана забита в оковите
на робското мислене.
Не забравяш. И още по-трудно прощаваш.
А паметта се изтърка от циклене
и разярена връз прашния под
изтрещя и продъни тишината
с отекващия в стените на кухата мисъл
вой. Самотен. И мъртъв.

Някога, някъде бяхме ние.
И се въртяхме в кръг.
И циркулирахме нежно
и леко изнервени, даже леко ранени.
И в страх се смущавахме
даже от себе си.
Да изчистим оковите искахме,
но нямахме смелост.
Да възкресим лудостта справедлива желаехме,
но нямахме себе си вече,
за да повярваме отново във нас

[LordZombie]

Хаотичната,
прочетох го, хареса ми. Нямам някакви кой знае какви забележки, всичко е ок. Ревнивостта убива, хах. Продължавай Стилът ти е по-съвременен, в което няма нищо лошо, разбира се. Бих те посъветвал, може би малко по-стегнато да е, но това може би са само мои размишления.

[Chaotic One]

Благодарско много за коментара.  
Всъщност аз си направих труда да си прочета.. разказа сутринта и като видях какво съм писала..
"УжасТ" не е достатъчно силна дума. След множеството предстоящи редакции ще е що-годе приемливо. Повече няма да пиша след един през нощта..
И да, бих го стегнала, но винаги се унасям и пиша излишни подробности.. Затова после редактирам и премахвам най-излишните.. :Р

[scion_of_storm]

Химнът на дрипите

Тълпи, тълпи
прииждащи,
безоки
студени
чумни и шумни
живи, живи
социални мъртъвци.

Като армия разярена
кошер разбуден
вдигнал пестник
с рев на лъв измършавял
чакащ връщането
на сина блуден,
на сина разблуден.

И щом злато проблесне
хоризонта се люшва
вълните убиват
кални и мътни
дрипави
сополиви
в косите – въшки
в косите – все гниди
без място за приказки
без място за самодиви.

И гръм убива небето
и корен разравя земята
от хиляди гърла виждам
окървавени езици
и всички викат
и всички крещят:
„Разплата!
РАЗПЛАТА!
За нашите бащи
за нашите деца
за измършавелите души
за застиналите ни сърца!
Разплата сега! СЕГА!"

И Бог, там горе
замлъква и чака;
ангелите шептят
демони спират да ровят.
С кръв в очите
потънали във шлака
глава надигат те
и Вселената за миг умира.

[telia]

Горска приказка

Стоя самичка сред листата
и гледам към гората с жал.
Стоя и мисля за дърваря,
как сякъл и не се прибрал.

Разправят, феите му пели,
улисал се и не разбрал
как мръкнало и на къдели
се спусанла мъгла без жал.

Изгубил пътя и останал
в гората сам. А там
не знаел и не вярвал,
че имало и звяр голям.

А феите със дълги роби
безшумно бродели в гората.
И търсели души самотни
да омагьосат без пощада.

От обед песента запели,
видяли тъжния дървар
как хубав бил и тежко удрял,
изливащ болката си ням.

Оставила го чудна мома
онези дни в селото сам.
А челядта си иска свойто
и тате бягал за дърва.

Те мъничко му завидели,
усетили йощ обичта,
която нейде на дълбоко
погребал в своята душа.

И пожелали мигом силно
да имат момъка суров.
Да омагьосат го и придвидливо
да го оставят в дар готов.

А звярът нейде подусетил,
че жертва ще му принесат
и зъбите готов наточил
и тръгнал бавно нанатам.

И ето- вече мръкнало,
дърварят не усетил даже
и още пътя щом подирил,
видял, че няма да го бъде.

Те, феите, му се явили,
омаяли го, паднал той в несвяст.
Наоколо му те танцували
и галели го във захлас.

И полумъртъв от дъха им
и губещ сили от омаята,
оставили го в дарна звяра,
идещ бавно във тъмата.

А сутринта, когато тръгнал,
приятелят му верен да го дири,
на камъка до брадвата му зърнал
една глава и много дрипи.

[scion_of_storm]

Помен

Кръстове
извисили се пред мен
боже, цяла каменна гора.
Около тях –
частици от вкаменения ден
вълни от сивееща слана.

Сядам с тих стон
раменете падат
о, раменете се тресат
очите дера, дращя безсилно
пресъздавам за последно звукът.
А около мен вали
както никога, никога преди.

От клоните на живота
аз ще откъсна един.
Дърводелец прероден
ала не Божи, не Божи син
фигура ще извая една
и ще я оставя до гроба –
сред ярките завещани цветя
паметник малък на черна земя.

Аз, братко, не мога да пиша
мога само кръста да нося
обрисуван с твоя лик и мечти.
Аз, братко, чувам, чувам как
мъглата нощна страхливо издиша
за да пусне при кръста ти мрак.

И нека мрак да е, но не и забрава
всечен в кръвта, всечен в плътта
ще те срещна на самия Край.
Аз знам, брате, там шири се
за всинца една безгранна морава
тя, брате, тя ще бъде нашия Рай.

Ego mos memor vos, frater.

На В.

[Aglarana]

Почивай в мир. Дано мястото, на което си, бъде красиво и добро..

[telia]

Самодива

В гората, сред пороя на дъжда,
седеше самодива хубва.
И пръстите докосваха едва
разтичщите се по тялото й пръски.
Защото слабичките й ръце
тъй уморено падаха връз коленете
във спомени обгърнати и във печал...
Навеждаше глава до тях
и тихо заридаваше.

Дъждът валеше,някак силно блъскаше
о дънера на преваленото дърво.
А тя, със свити в колене крака,
седеше върху цъфналите тази сутрин теменужки.
Дали валеше зарад тях дъжда
или отново я прегръщаше
във самотата й?

Когато спря, ни облак не помръдна.
А тя заплака безутешно.
Картина във гората след дъжда
художник там със нея би си нарисувал.
Картина на самотото сърце.
Как самодива се прегръща със пороя.
И после със измито от дъжда лице,
рисува обич върху своята неволя.

[nikoi]

. Telia, пишеш интересно. Имаш един, изненадващ за мен, идеалистичен словесен поглед в творбите си, но твоя идеализам не е сляп, както повечето такива, а е обвързан с едно своеобразно осмисляне на идеала ,представен в думи. Иначе казано тази мисъл, несвойствена на идеалистическите усещания, представлява едно частично отрицание на изказаните идеализирани слова и точно в това противоречие се крие истинската красота на тврчеството ти.
Любимото ми е „Лутане” ,но това едва ли те изненадва.

[Crafter]

Scion_of_storm, харесвам произведенията ти. Смятам, че съчетаваш много успешно представянето на картини с една своя уникална експресивност, която никъде другаде не съм виждал. Но това е, защото ти имаш уникално усещане за трансцеденталното и идеализираш само неидилизаруемото. И точно тук се крие чарът на гносеологичното ти търсене, чиито смисъл, може би, е точно безсмислеността му.

[telia]

Ай,айй, Щурме, и аз го харесвам!

[Во Царствии Твое...]

Telia "Горска Приказка" звучи като микс: "Нощта, в която Лафонтен тръгна да придиря на Толкин, че нема такива същества..."
Хареса ми много!!

Ако не си чела "Дневникът на Сатаната" на Амброуз Биърс, ти го пропоръчвам

[nikoi]

Никой

Не спомня вашта памет началото безлично
на вас и вашта личност, там утробно без лице сте!
Днес на общия прогрес вий върхът сте лично!
Не е ли двуличие, да се надвесвате над вчерашното си падение, простете?!

Толкова много имена откърми безименния свят,
веднъж порастени, те преименуваха родното наименование:
видяха нещо в нищото и кръстиха го всичко и от него ще посеят
висините си(приземни) и даже себе си и своето сказание.

Все още търся някой, който себе си Никой да нарича,
който да е забравил спомена на забравата човешка,
който да знае незнанието свое и от него да не се отрича.
И ще търся сред „праведното” множество скътаната грешка.

[telia]

Прощавай, nikoi, но не схаващам думите на първия куплет. Някои думи са непознати за мен. Благодаря за добрите ти отзиви относно творчеството ми, само че тук не пишем, за да се възхваляваме или да изтъкваме някого. Отдавна изказах мнение по този въпрос някъде напред в темата.

[scion_of_storm]

A train to drown in

What happened, my friend
saw you drown
drown and rise again.
So, uh, what happened, old man
life turned grey to brown
but we’re still on the same ol’ train.

I drop from twelve to twenty-five
drop dead, yeah, clench the fists
and go like darksome fiend.
Upon a moor, in a fall I dive
tattoo marble across my wrists
say the words I never meant.

And, I, uh, I throw a stone
to hide the past ‘neath a tomb.
And when the marble’s all gone
spitting,
raging,
shivering as hell itself
I fall back in the ol’borne womb.

So say, what happened, my friend
always late and tired for our choices.
I stare in so many words I never meant
hidden beneath a thousand voices.

[telia]

Отражение

През две поля живееше една
далечна моя близка.
Скръб наричаха я двете ми сестри,
които се познаваха със нея отпреди
и често срещаха се в тъмни нощи
на плач, когато се отдаваха
по своите любими.

Една такава нощ щурче при мен дойде,
и с китната си беличка цигулка
засвири ми едно лежерно нещо,
в което пееше се за скръбта,
как идвала отвъд тъмата
и ярка как била.

В земи далечни не живеела,
а носим я в сърцата, жадни за любов.
И щом звездите засияят, ний плачем,
пееше щурчето...
И с него аз пролях сълза,
очаквайки любимия, и мислех как
след дълъг поход срещу себе си
ще дойде, ще приседне,
и аз как всичко бих забравила поне за миг,
щом косата му докоснеше лицето ми...

Видях тогава пламък,
а небето някакси помръкна.
Видях и нея в синя роба -
ръце разпери и ме призова.
Тогава и сълзата секна.
Щурчето спря да свири.
И с нея разговаряхме мълчейки -
как него няма никога да видя...

[scion_of_storm]

Забравен танц

“…whether you are gonna be the problem
or you are gonna be the solution”
- Shai Hulud quote

Ако вярваш
на същите тези хора
които те гледат невинни
и лъжата облещена
поемаш съ’ студен дъх -
то ти си глупак
и извинения не трябва да търсиш.

Римата се изплаши
ритъмът набучих на кол
право в сърцето, право там
както вие направихте
без капка от езеро,
без дъжд от какъв да е срам.

Аз правило трето налагам
‘не доверявай се,
не разчитай вече на хора
които само сърцето ще изровят’.
И маска от стомана слагам
затвор за душата,
преграда като сетна отплата
тридесет сребърни ‘джаката’.

И нека прокълнат ме
с език от отровна пара
с очи на любима измамна
и нека разпънат ме сам
на кръст от плевел и сяра
и издерат ме грам по грам.
Аз на хора не ще се веч’ доверя
не и истински, не и както
преди танцувах с тях по ръба.
Не и както бяхме преди по ръба.

[telia]

Тъга

Неизлекувани спомени в сърцето се бият.
Неизживени мечти го рушат...
И завихря се в него магия -
дали да поеме на път?
Дали да поеме през мрачната горест
и да остане само...?
Дали да рискува, макар и за кратко,
за щастие чудно едно?
Мечтите са хубаво нещо, му каза приятел,
с когото делиха съдба.
Но този приятел сега е самичък
във мъката своя и той...
Остана без него в своето "днес",
сърцето прокудено някак остана.
Противно на себе си той го закле
да замълчи, защото раната веч е голяма...
Сега си тъгува и плаче сиротно.
Приятелят там е, и сам.
Свещичка за него гори за живота,
а то ще е винаги там.
Сърцето мое те моли горещо,
приятелю, ти ме помни.
Със обич огромна и много надежда
аз моля пак да си ти...
Ти до мен, за да има утре пак слънце
и в мечти светлина да блести...
Аз помня как с твоите думи
у мен нежността съхрани.
Аз помня ръцете горещи,
влетени в тази магия...
Аз помня и дните горещи,
в които ти осени я.
Надеждата наша бе за неща,
толкова лични и тъй чародейни.
И сякаш магия върху нас връхлетя,
раздели ни, а сега плаче сърцето.
Помни. Аз ще се моля.
До теб ще съм и ще горя.
Остана огънят, в който изгаряхме.
Остана страстта.

[Dead_Girl]

И аз да се вредя с едно скромно разказче.

Не бях докосвал рояла от години.
Винаги съм избягвал да говоря за това. Така и до днес не мога да разбера защо. Просто изведнъж сякаш изгубих онова желание, което ме караше да свиря. Още когато бях малък, в детската градина майка ми казваше, че съм бил музикант по душа. Дори и тогава си спомням вземах две пръчки и удрях навсякъде по мебелите.
По-късно, когато започнах с уроците по пиано, всички се учудваха на таланта ми. Четях нотите, сякаш през целия си живот съм правил само това. Отраснах различен от останалите - докато моите връстници играеха по улиците, аз репетирах за концерти.
Но всичко свърши, когато един ден баща ми донесе един голям кашон.
- Компютър - рече той с весел тон - малко да се разсейваш, а чувам, че сега всички момчета имали компютри.
Усмивка грейна по лицето ми. Толкова много се зарадвах, че родителите ми бяха решили да ми купят компютър. Започнах да прекарвам по цели дни пред него. Почти забравих за музиката. Така престанах с участията и изявите. Сякаш целият ентусиазъм и желание се бяха изпарили от мен. Повечето хора казваха, че талантът ми бе напуснал, но единствено родителите ми отричаха това.
- Творческа криза - казваха те - Случва се често при хората на изкуството.
Така неусетно минаха годините. Някъде там останаха и спомените от възрастта, в която бях отдаден на музиката. Този компютър ме бе завладял, какво откривах в него, все още не мога да си обясня, но и до днес са малко онези, които знаят за таланта ми. Изгубения ми сякаш талант.
Една късна вечер почувствах някаква празнина. Непознато досега за мен. Седнах пред рояла. Стар, но беше много скъп за мен, носеше ми приятните спомени от детството. Докоснах го, дебел слой прах беше полепнал по него. Неусетно старите навици ме завладяха. Взех кърпичката и не сякаш просто бършех клавишите, а виновно ги галех. Поставих ръце върху тях и затворих очи. Музика изпълни душата ми. Искаше ми се да остана в този свят на красота, да не се откъсвам никога от него.
Изведнъж усетих нечие докосване, като че ли нечия ръка погали рамото ми. Обърнах се и видях девойка с дълги кафяви коси и едни кадифени очи, които излъчваха необикновена топлина. Усмихна се.
- Ще посвириш ли за мен? - помоли ме.
- Дали ще мога? - отвърнах неуверено.
Не знаех какво се случва - дали е наяве или насън. Почувствах някаква нова сила, която извираше от мен. Свирех с неутолима жажда. Желанието ми да бъда всеотдаен на този свят се бе върнало.
Отново започнах да се готвя за концерти. Не знаех ще издържа ли? Пръстите ми бяха неуверени. Имах чувството, че не свиря това, което трябва да бъде. Вярата, че ще успея както винаги, бе изместена от едно прокраднало се съмнение. И също толкова неочаквано чух гласа на нея - на съдбата.
- Ще успееш - казваше ми тя - музиката ти е вълшебна! Никога не забравяй, твори със сърцето си!
За нищо на света не исках да напускам този свят на музиката. Жадувах за нея. Тя правеше всичко по-различно, по-живо и необикновено.
Съдбата беше до мен. Това вече ме караше да се чувствам уверен и вътрешно знаех, че това е правилния път. Завинаги.

[scion_of_storm]

Пепелява надежда

Въглен и пепел
и после - мъртъвци.
Многобройни
разярени
и о, бесни,
дърлещи се
хищни разкъсани хиени
чакащи идни промени.

Аз сърце имах
сред живи!
сред пламъкa чер
сред въглен разпален
и бях листо в пролетта.
В надежда загинах
отхвърлих
изстисках
като парцал мокър
изпосталялата си душа.

Сред мъртъвците живея
и сред мен живеят те
проснати
като войници оловни
от буря разхвърляни
подети от вихър
ах, проснати, проснати
по ужасяващо минно поле.
И аз мъртъв съм,
и все тъй хладни остават си те.
Чер въглен
чер като мрачна родина -
захвърлен с омраза
в мечтите на едно светло дете.

И аз в него живея
с тамян в изпосталяла душа.
Тютюн в простора
безмълвен все тъй вирея
в очакване на пепелява река.

[scion_of_storm]

Нихи

ПЛЮЯ
плюя на твоите стремления
на живота
и на
също така светлината
на всички възхваления
защото тъмна, тъмна
остава си гората.

Изкормих сърцето
захвърлих го
жадно да цвърчи
застинало на пещ.
Това е, което
усмихва ме
в сардонит зловонен
сапфирено сив зловещ.

Аз сам съм се родил
сам вътрешно живея
и сам ще си умра.
Стълб кръводървесен
извисен до небесата
разкъсал 'давно плътта.

И няма топлина
погълнахме луната
заплюхме радостта
в жлъч потопих сърцата.
А бях толкова невинен
докато
един
безоблачен ден
не ми обясниха правилата.

Камък и жила
с отрова кръв
с ръце ножове
с очи гранит.
Ръцете вдигам
към небето
да го строша
Аз съм сардонит.

"Надежда?
Повръщам върху сиянието на вашата празнота, градена на надежди.
Буря нека овъгли месата ми и изпепели това, което остана.
В живота си - винаги сам,
винаги сам, Калам."

[the_mess]

^^^ Уау! Пишеш изключително увлекателно! Брависимо!

[telia]

***

Облаците бавно се точат,
като нишка от дрипи-
забравени стари предания.
И после изтичат през склона,
където се крият от погледи яростни.
Грозни... бяха старите скици на битието.
Някой реши нови с рязък замах да рисува.
А те станаха тежки, не прозираха
през ефира на мътния небосклон.
Титани, помнещи как сме създавани,
бавно се спуснаха откъм мъглата.
Наляха мъдрост, а ние, вече отровени,
я изхвърлихме и направихме рана.
Чупим щитове, а облаци отново прииждат.
Зад хълма настана война-
обезсърчените викат, а жалките
хвърлят гранати...за да счупят надеждата.
Умираща бавно звезда озари необятната шир.
Почиващи в мир Духове, закръжиха
над пепелявата сплав от тела.
И се заточиха плавно облаците-
стара нишка от дрипи, нова вражда...