Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Химнът на дрипите

Тълпи, тълпи
прииждащи,
безоки
студени
чумни и шумни
живи, живи
социални мъртъвци.

Като армия разярена
кошер разбуден
вдигнал пестник
с рев на лъв измършавял
чакащ връщането
на сина блуден,
на сина разблуден.

И щом злато проблесне
хоризонта се люшва
вълните убиват
кални и мътни
дрипави
сополиви
в косите – въшки
в косите – все гниди
без място за приказки
без място за самодиви.

И гръм убива небето
и корен разравя земята
от хиляди гърла виждам
окървавени езици
и всички викат
и всички крещят:
„Разплата!
РАЗПЛАТА!
За нашите бащи
за нашите деца
за измършавелите души
за застиналите ни сърца!
Разплата сега! СЕГА!"

И Бог, там горе
замлъква и чака;
ангелите шептят
демони спират да ровят.
С кръв в очите
потънали във шлака
глава надигат те
и Вселената за миг умира.

[telia]

Горска приказка

Стоя самичка сред листата
и гледам към гората с жал.
Стоя и мисля за дърваря,
как сякъл и не се прибрал.

Разправят, феите му пели,
улисал се и не разбрал
как мръкнало и на къдели
се спусанла мъгла без жал.

Изгубил пътя и останал
в гората сам. А там
не знаел и не вярвал,
че имало и звяр голям.

А феите със дълги роби
безшумно бродели в гората.
И търсели души самотни
да омагьосат без пощада.

От обед песента запели,
видяли тъжния дървар
как хубав бил и тежко удрял,
изливащ болката си ням.

Оставила го чудна мома
онези дни в селото сам.
А челядта си иска свойто
и тате бягал за дърва.

Те мъничко му завидели,
усетили йощ обичта,
която нейде на дълбоко
погребал в своята душа.

И пожелали мигом силно
да имат момъка суров.
Да омагьосат го и придвидливо
да го оставят в дар готов.

А звярът нейде подусетил,
че жертва ще му принесат
и зъбите готов наточил
и тръгнал бавно нанатам.

И ето- вече мръкнало,
дърварят не усетил даже
и още пътя щом подирил,
видял, че няма да го бъде.

Те, феите, му се явили,
омаяли го, паднал той в несвяст.
Наоколо му те танцували
и галели го във захлас.

И полумъртъв от дъха им
и губещ сили от омаята,
оставили го в дарна звяра,
идещ бавно във тъмата.

А сутринта, когато тръгнал,
приятелят му верен да го дири,
на камъка до брадвата му зърнал
една глава и много дрипи.

[scion_of_storm]

Помен

Кръстове
извисили се пред мен
боже, цяла каменна гора.
Около тях –
частици от вкаменения ден
вълни от сивееща слана.

Сядам с тих стон
раменете падат
о, раменете се тресат
очите дера, дращя безсилно
пресъздавам за последно звукът.
А около мен вали
както никога, никога преди.

От клоните на живота
аз ще откъсна един.
Дърводелец прероден
ала не Божи, не Божи син
фигура ще извая една
и ще я оставя до гроба –
сред ярките завещани цветя
паметник малък на черна земя.

Аз, братко, не мога да пиша
мога само кръста да нося
обрисуван с твоя лик и мечти.
Аз, братко, чувам, чувам как
мъглата нощна страхливо издиша
за да пусне при кръста ти мрак.

И нека мрак да е, но не и забрава
всечен в кръвта, всечен в плътта
ще те срещна на самия Край.
Аз знам, брате, там шири се
за всинца една безгранна морава
тя, брате, тя ще бъде нашия Рай.

Ego mos memor vos, frater.

На В.

[Aglarana]

Почивай в мир. Дано мястото, на което си, бъде красиво и добро..

[telia]

Самодива

В гората, сред пороя на дъжда,
седеше самодива хубва.
И пръстите докосваха едва
разтичщите се по тялото й пръски.
Защото слабичките й ръце
тъй уморено падаха връз коленете
във спомени обгърнати и във печал...
Навеждаше глава до тях
и тихо заридаваше.

Дъждът валеше,някак силно блъскаше
о дънера на преваленото дърво.
А тя, със свити в колене крака,
седеше върху цъфналите тази сутрин теменужки.
Дали валеше зарад тях дъжда
или отново я прегръщаше
във самотата й?

Когато спря, ни облак не помръдна.
А тя заплака безутешно.
Картина във гората след дъжда
художник там със нея би си нарисувал.
Картина на самотото сърце.
Как самодива се прегръща със пороя.
И после със измито от дъжда лице,
рисува обич върху своята неволя.

[nikoi]

. Telia, пишеш интересно. Имаш един, изненадващ за мен, идеалистичен словесен поглед в творбите си, но твоя идеализам не е сляп, както повечето такива, а е обвързан с едно своеобразно осмисляне на идеала ,представен в думи. Иначе казано тази мисъл, несвойствена на идеалистическите усещания, представлява едно частично отрицание на изказаните идеализирани слова и точно в това противоречие се крие истинската красота на тврчеството ти.
Любимото ми е „Лутане” ,но това едва ли те изненадва.

[Crafter]

Scion_of_storm, харесвам произведенията ти. Смятам, че съчетаваш много успешно представянето на картини с една своя уникална експресивност, която никъде другаде не съм виждал. Но това е, защото ти имаш уникално усещане за трансцеденталното и идеализираш само неидилизаруемото. И точно тук се крие чарът на гносеологичното ти търсене, чиито смисъл, може би, е точно безсмислеността му.

[telia]

Ай,айй, Щурме, и аз го харесвам!

[Во Царствии Твое...]

Telia "Горска Приказка" звучи като микс: "Нощта, в която Лафонтен тръгна да придиря на Толкин, че нема такива същества..."
Хареса ми много!!

Ако не си чела "Дневникът на Сатаната" на Амброуз Биърс, ти го пропоръчвам

[nikoi]

Никой

Не спомня вашта памет началото безлично
на вас и вашта личност, там утробно без лице сте!
Днес на общия прогрес вий върхът сте лично!
Не е ли двуличие, да се надвесвате над вчерашното си падение, простете?!

Толкова много имена откърми безименния свят,
веднъж порастени, те преименуваха родното наименование:
видяха нещо в нищото и кръстиха го всичко и от него ще посеят
висините си(приземни) и даже себе си и своето сказание.

Все още търся някой, който себе си Никой да нарича,
който да е забравил спомена на забравата човешка,
който да знае незнанието свое и от него да не се отрича.
И ще търся сред „праведното” множество скътаната грешка.

[telia]

Прощавай, nikoi, но не схаващам думите на първия куплет. Някои думи са непознати за мен. Благодаря за добрите ти отзиви относно творчеството ми, само че тук не пишем, за да се възхваляваме или да изтъкваме някого. Отдавна изказах мнение по този въпрос някъде напред в темата.

[scion_of_storm]

A train to drown in

What happened, my friend
saw you drown
drown and rise again.
So, uh, what happened, old man
life turned grey to brown
but we’re still on the same ol’ train.

I drop from twelve to twenty-five
drop dead, yeah, clench the fists
and go like darksome fiend.
Upon a moor, in a fall I dive
tattoo marble across my wrists
say the words I never meant.

And, I, uh, I throw a stone
to hide the past ‘neath a tomb.
And when the marble’s all gone
spitting,
raging,
shivering as hell itself
I fall back in the ol’borne womb.

So say, what happened, my friend
always late and tired for our choices.
I stare in so many words I never meant
hidden beneath a thousand voices.

[telia]

Отражение

През две поля живееше една
далечна моя близка.
Скръб наричаха я двете ми сестри,
които се познаваха със нея отпреди
и често срещаха се в тъмни нощи
на плач, когато се отдаваха
по своите любими.

Една такава нощ щурче при мен дойде,
и с китната си беличка цигулка
засвири ми едно лежерно нещо,
в което пееше се за скръбта,
как идвала отвъд тъмата
и ярка как била.

В земи далечни не живеела,
а носим я в сърцата, жадни за любов.
И щом звездите засияят, ний плачем,
пееше щурчето...
И с него аз пролях сълза,
очаквайки любимия, и мислех как
след дълъг поход срещу себе си
ще дойде, ще приседне,
и аз как всичко бих забравила поне за миг,
щом косата му докоснеше лицето ми...

Видях тогава пламък,
а небето някакси помръкна.
Видях и нея в синя роба -
ръце разпери и ме призова.
Тогава и сълзата секна.
Щурчето спря да свири.
И с нея разговаряхме мълчейки -
как него няма никога да видя...

[scion_of_storm]

Забравен танц

“…whether you are gonna be the problem
or you are gonna be the solution”
- Shai Hulud quote

Ако вярваш
на същите тези хора
които те гледат невинни
и лъжата облещена
поемаш съ’ студен дъх -
то ти си глупак
и извинения не трябва да търсиш.

Римата се изплаши
ритъмът набучих на кол
право в сърцето, право там
както вие направихте
без капка от езеро,
без дъжд от какъв да е срам.

Аз правило трето налагам
‘не доверявай се,
не разчитай вече на хора
които само сърцето ще изровят’.
И маска от стомана слагам
затвор за душата,
преграда като сетна отплата
тридесет сребърни ‘джаката’.

И нека прокълнат ме
с език от отровна пара
с очи на любима измамна
и нека разпънат ме сам
на кръст от плевел и сяра
и издерат ме грам по грам.
Аз на хора не ще се веч’ доверя
не и истински, не и както
преди танцувах с тях по ръба.
Не и както бяхме преди по ръба.

[telia]

Тъга

Неизлекувани спомени в сърцето се бият.
Неизживени мечти го рушат...
И завихря се в него магия -
дали да поеме на път?
Дали да поеме през мрачната горест
и да остане само...?
Дали да рискува, макар и за кратко,
за щастие чудно едно?
Мечтите са хубаво нещо, му каза приятел,
с когото делиха съдба.
Но този приятел сега е самичък
във мъката своя и той...
Остана без него в своето "днес",
сърцето прокудено някак остана.
Противно на себе си той го закле
да замълчи, защото раната веч е голяма...
Сега си тъгува и плаче сиротно.
Приятелят там е, и сам.
Свещичка за него гори за живота,
а то ще е винаги там.
Сърцето мое те моли горещо,
приятелю, ти ме помни.
Със обич огромна и много надежда
аз моля пак да си ти...
Ти до мен, за да има утре пак слънце
и в мечти светлина да блести...
Аз помня как с твоите думи
у мен нежността съхрани.
Аз помня ръцете горещи,
влетени в тази магия...
Аз помня и дните горещи,
в които ти осени я.
Надеждата наша бе за неща,
толкова лични и тъй чародейни.
И сякаш магия върху нас връхлетя,
раздели ни, а сега плаче сърцето.
Помни. Аз ще се моля.
До теб ще съм и ще горя.
Остана огънят, в който изгаряхме.
Остана страстта.

[Dead_Girl]

И аз да се вредя с едно скромно разказче.

Не бях докосвал рояла от години.
Винаги съм избягвал да говоря за това. Така и до днес не мога да разбера защо. Просто изведнъж сякаш изгубих онова желание, което ме караше да свиря. Още когато бях малък, в детската градина майка ми казваше, че съм бил музикант по душа. Дори и тогава си спомням вземах две пръчки и удрях навсякъде по мебелите.
По-късно, когато започнах с уроците по пиано, всички се учудваха на таланта ми. Четях нотите, сякаш през целия си живот съм правил само това. Отраснах различен от останалите - докато моите връстници играеха по улиците, аз репетирах за концерти.
Но всичко свърши, когато един ден баща ми донесе един голям кашон.
- Компютър - рече той с весел тон - малко да се разсейваш, а чувам, че сега всички момчета имали компютри.
Усмивка грейна по лицето ми. Толкова много се зарадвах, че родителите ми бяха решили да ми купят компютър. Започнах да прекарвам по цели дни пред него. Почти забравих за музиката. Така престанах с участията и изявите. Сякаш целият ентусиазъм и желание се бяха изпарили от мен. Повечето хора казваха, че талантът ми бе напуснал, но единствено родителите ми отричаха това.
- Творческа криза - казваха те - Случва се често при хората на изкуството.
Така неусетно минаха годините. Някъде там останаха и спомените от възрастта, в която бях отдаден на музиката. Този компютър ме бе завладял, какво откривах в него, все още не мога да си обясня, но и до днес са малко онези, които знаят за таланта ми. Изгубения ми сякаш талант.
Една късна вечер почувствах някаква празнина. Непознато досега за мен. Седнах пред рояла. Стар, но беше много скъп за мен, носеше ми приятните спомени от детството. Докоснах го, дебел слой прах беше полепнал по него. Неусетно старите навици ме завладяха. Взех кърпичката и не сякаш просто бършех клавишите, а виновно ги галех. Поставих ръце върху тях и затворих очи. Музика изпълни душата ми. Искаше ми се да остана в този свят на красота, да не се откъсвам никога от него.
Изведнъж усетих нечие докосване, като че ли нечия ръка погали рамото ми. Обърнах се и видях девойка с дълги кафяви коси и едни кадифени очи, които излъчваха необикновена топлина. Усмихна се.
- Ще посвириш ли за мен? - помоли ме.
- Дали ще мога? - отвърнах неуверено.
Не знаех какво се случва - дали е наяве или насън. Почувствах някаква нова сила, която извираше от мен. Свирех с неутолима жажда. Желанието ми да бъда всеотдаен на този свят се бе върнало.
Отново започнах да се готвя за концерти. Не знаех ще издържа ли? Пръстите ми бяха неуверени. Имах чувството, че не свиря това, което трябва да бъде. Вярата, че ще успея както винаги, бе изместена от едно прокраднало се съмнение. И също толкова неочаквано чух гласа на нея - на съдбата.
- Ще успееш - казваше ми тя - музиката ти е вълшебна! Никога не забравяй, твори със сърцето си!
За нищо на света не исках да напускам този свят на музиката. Жадувах за нея. Тя правеше всичко по-различно, по-живо и необикновено.
Съдбата беше до мен. Това вече ме караше да се чувствам уверен и вътрешно знаех, че това е правилния път. Завинаги.

[scion_of_storm]

Пепелява надежда

Въглен и пепел
и после - мъртъвци.
Многобройни
разярени
и о, бесни,
дърлещи се
хищни разкъсани хиени
чакащи идни промени.

Аз сърце имах
сред живи!
сред пламъкa чер
сред въглен разпален
и бях листо в пролетта.
В надежда загинах
отхвърлих
изстисках
като парцал мокър
изпосталялата си душа.

Сред мъртъвците живея
и сред мен живеят те
проснати
като войници оловни
от буря разхвърляни
подети от вихър
ах, проснати, проснати
по ужасяващо минно поле.
И аз мъртъв съм,
и все тъй хладни остават си те.
Чер въглен
чер като мрачна родина -
захвърлен с омраза
в мечтите на едно светло дете.

И аз в него живея
с тамян в изпосталяла душа.
Тютюн в простора
безмълвен все тъй вирея
в очакване на пепелява река.

[scion_of_storm]

Нихи

ПЛЮЯ
плюя на твоите стремления
на живота
и на
също така светлината
на всички възхваления
защото тъмна, тъмна
остава си гората.

Изкормих сърцето
захвърлих го
жадно да цвърчи
застинало на пещ.
Това е, което
усмихва ме
в сардонит зловонен
сапфирено сив зловещ.

Аз сам съм се родил
сам вътрешно живея
и сам ще си умра.
Стълб кръводървесен
извисен до небесата
разкъсал 'давно плътта.

И няма топлина
погълнахме луната
заплюхме радостта
в жлъч потопих сърцата.
А бях толкова невинен
докато
един
безоблачен ден
не ми обясниха правилата.

Камък и жила
с отрова кръв
с ръце ножове
с очи гранит.
Ръцете вдигам
към небето
да го строша
Аз съм сардонит.

"Надежда?
Повръщам върху сиянието на вашата празнота, градена на надежди.
Буря нека овъгли месата ми и изпепели това, което остана.
В живота си - винаги сам,
винаги сам, Калам."

[the_mess]

^^^ Уау! Пишеш изключително увлекателно! Брависимо!

[telia]

***

Облаците бавно се точат,
като нишка от дрипи-
забравени стари предания.
И после изтичат през склона,
където се крият от погледи яростни.
Грозни... бяха старите скици на битието.
Някой реши нови с рязък замах да рисува.
А те станаха тежки, не прозираха
през ефира на мътния небосклон.
Титани, помнещи как сме създавани,
бавно се спуснаха откъм мъглата.
Наляха мъдрост, а ние, вече отровени,
я изхвърлихме и направихме рана.
Чупим щитове, а облаци отново прииждат.
Зад хълма настана война-
обезсърчените викат, а жалките
хвърлят гранати...за да счупят надеждата.
Умираща бавно звезда озари необятната шир.
Почиващи в мир Духове, закръжиха
над пепелявата сплав от тела.
И се заточиха плавно облаците-
стара нишка от дрипи, нова вражда...

[scion_of_storm]

Първи дъх

"...и с първия си дъх
ние проклятие ще изкрещим."

С печат кръвен
дамгосан на устата
като добитък обречен
с окови пристегнати
стомана омразна окол' краката
духът ни - сломен, съблечен.

РАЖДАМЕ СЕ!

и писъкът ни трепти
един вой невиждан
на оскотели чеда
всеки - заплют,
всеки - обиждан
без ръце борбени
без светлоноси лица.

От мрак най-отчаян
душа ще изковем
пресована и невярна
закопитена в
най-гнусна
в най-мътна леярна
изродена, фучаща
досущ звяр кръводавен
в най-грозния плен.

И първия дъх
последен се оказва
но ние крещим ли,
крещим.
Плюем, плюем!
на тази всемирна проказа
душите ни греят
и сърцата, те пеят
потопени в безжалостен дим.

[Crafter]

10 от 10 по скалата на Щурм. А знаеш, че рядко бих ти казал нещо такова.

[scion_of_storm]

Е, това вече си е сериозна работа наистина. :ь

[telia]

Тишина

Гори...
Взор в Тишината и песен дочувам.
Щурци...,
а някой пак в съня си бълнува.
Боли...
Не можеш повече тук да останеш.
Приспи...
сетива си натежали от бемълвие.
Проклинай...
денем мен и мойто присъствие в теб.
И отново...,
взор забил ти в тишината,
следвай...
Сърцето, което разбира Душата.
А мъртвите...
Те в своите ризи гробове плетат.
И ние...
Ние с теб сме там, в сенките.
Мраз...
Проклинам и плача за свойто Вдъхновение.
Палач...,
убий мен, щом обричаш него в забвение!

[Mor Galad]

Интересен е поводът, по който написах следния текст. Бяхме на упражнение и прилагаха върху нас ТАТ (тематично аперцептивният тест, в който гледаш определена сцена с участието на човешки фигури и трябва да кажеш какво според теб се е случило и какво ще се случи). На мен ми дадоха картина на човек, който се подпира в мрака на стълба на улична лампа. Аз, обаче доста некадърно бях обърнал картината наобратно и тъй като наистина беше много тъмна, видях нещо друго, а именно покойник и ангел над него. Та ето и какво написах.

Lonely, hopeless and shattered he dies. An angel comes and showing him haven, says: “Your place is there by the grace of God”. He, however, laughs grimly and tells the angel: “Even an eternity in the Garden of Eden cannot erase the evanescent flash of agony, called life and, after all, who is more prepared than me for the suffering in hell. Bring it on! Nothing can crush me there, after I have lived here. No, my divine one, the beauty of the sky, the stars, and the angel songs are not made for me. I’d rather have the darkness and deafening silence of the underworld, there I wanna be seen, and there I wanna be heard.

[Dead_Girl]

Хай, нещо ми е скучно в тая съботна вечер и реших да пусна това:

Неочаквано



Не мога да си спомня датата, когато се случи, но ясно в съзнанието ми се е запечатало съобщението, което получих.
Казваше,че бил впечатлен от стиховете, които пиша. Стилът ми го вдъхновявал. Все още не разбирам какво толкова красиво намираше в тях, но в онзи момент почувствах някаква непозната топлина. Бях объркана. За първи път някой ми казваше, че онези малки глупави стихчета му носят красота.Не знаех какво да си мисля? Беше ли наистина прав, или просто ми го казваше от любезност...или от съжаление?
Тогава преживявах любовно разочарование и често намирах отдушник на емоциите си в поезията. Понякога си пишех по цял ден само и само, за да забравя поне за миг болката. Веднъж реших да кача скромните си творби в един сайт. Защо не - рекох си - Да споделя и аз нещо. Тогава получих онова съобщение. Неочаквано. Помислих, че се шегува, но след като го прочетох още веднъж се разубедих. Нямаше шега.
Продължихме да си пишем. Той винаги ми пращаше разни мили съобщения. Много скоро започна да ми се струва, че това е най-милият и нежен човек, от всички, с които съм си писала. Разбираше ме. Никой до този момент не бе докосвал душата ми толкова. Понякога си мислех, че съм го познавала винаги - през целия си живот. Но защо едва сега го отривах? Не можех да си отговоря.
Скоро започна да ми праща свои стихове. Казваше ми, че били за мен. Това беше най-красивата поезия, която бях чела. Караше ме да се потапям в едно огромно море от нежност и емоции. Нещо тръпнеше в мен. Чувствах се както никога до сега. Използвах всяка свободна минута, за да се свържа с него. Непрекъснато името му изплуваше в съзнанието ми. Щом се приберях от работа, бързах да седна пред компютъра. С нетърпение очаквах да видя мигащото в отговор съобщение. Сърцето ми биеше лудо всеки път, когато той кажеше нещо мило. Чувствах се като пред полет. Всичко изглеждаше като на филмова лента, докато веднъж не прочетох следното съобщение: "Не издържам. Искам да видя лицето ти! Не спирам да мисля за теб! Да се срещнем!"
Цялата изтръпнах. Не можех да повярвам, че това се случва. Ръцете ми трепереха. Трудно да намирах думите, с които да отговоря. Прехапах устни и единственото, което можах да напиша бе "Да! И аз искам да се видим."
Бързо се уговорихме за часа и мястото на срещата. Станах и побързах да се приготвя. Тръпнех от нетърпение. Изгарях от желание и от вълнение. Ами сега - питах се - Какво ли ще стане? Как ли ще реагира като ме види?
На излизане от входа видях симпатичното момче от отсрещния блок да минава покрай мен. Все още нищо не подозирах, но когато тръгна по улицата и се насочи към близкото кафене разбрах, че това е той...

[scion_of_storm]

Вода 2

„Какво друго да събуди музата
освен трагедия човешка?”

Оставете ме
и нека обрисувам нещо
монумент всечен
елегия в пастелно синьо
спомен, дето тлее вечен.

Там скиташе Вода
с мрежи разплетени
за улов скръбоносен.
Дърво проскърца, и
всред водни врати
Адът, казват, Адът
се разкрил най-грозен.

И няма гроб,
няма ни сянка,
ни сетно ложе
за тез’ безпомощни тела.
Кой може, кой може
да ги върне в пролетта?

Нека Водата коварна
със съсък разсека.
От нея телата родни
на Майка земя вярна
с почит ще даря.

И в нейните недра
спомен нека изградя.
Паметник, на който
тук, сред смъртни нам,
ще се вее пламтящ върха.

Помни и за мъртвите живей.
В нас всички огънят тлей.

- 05.09.2009.
Почивайте в мир.

[telia]

Сливане

Ти си в мен
и ръцете ми бавно допират небето.
Няма нужда от взор,
няма нужда да гледам към теб.
Аз те нося в сърцето
и Душата приветсва блаженството.
Водопад от искри,
нощно звездно небе, Аз-Ти.

И се ражда звезда
от прокудени бясове.
Жълта глъчка ехти
и се носим над лесове.
До тогава пропъждахме
всеки страж- пуснат страх от веригите.
Аз, неразбраната Аз,
Ти, неизречен и див.

А сега не вървим,
просто плуваме в самотата.
Не тежат нито дни,
ни окови в главата.
Разтечеш се във мен,
аз се гмуркам в дълбокото.
Не, няма ден,
няма нощ, няма време.
Има само река в тишина
и Дълбокото.

[scion_of_storm]

София

Надрусани
и вчесани
несресани
размъкнати
в покруса /ни/
се разкрива длетото.

Под флаг –
на свастика
на кръст
на звезда или не
на пентаграм
на гола жена без срам -
всеки свой символ
всеки от нас взе.

Бой.
По Попа
покрай църкви
с наркотици
впримчени в мрежа
едни падат, други стават
синьо, червено, дъга.
Над София изгряват.

Аз в този град
роден съм помийно;
и добавям своя отпечатък.
Покрай курви и курвари
Лозенец модерен
и Овчакупелски дувари
сред интелигенция
и сред улични хлапета
където в трамвай
старица с лев за билет крета.

Тъй или инак,
градът е наша мащеха
злобна и ревнива
разтворила крака
пред индустрията зловеща.
Стоя, шест и десет е
със съдбата в
пушека над нас имам среща.
Можеш ли да го усетиш всичко това?

[ZerraX]

^ добро е. Усеща се влиянието на Гео мМилев. С това огрубяване на езика. Хареса ми.

Един жалък опит от мен:

Жажда за промяна

О, майко, моя мила!
В България си ме родила
Сърцето ми ще ме влече
Вечво из земите на моите деди,
Живели и мряли за тоз къс земя.

Нощем гледайки Луната
Чувам стърси безброй.
Сякаш Ад настанал на Земята.

Предатели и врагове, навсякъде!

Къде изчезна наш'та чест?
Идеалите ни днес, тънат в кал злокобна.
От горди вълци, станали сме овци.
Надежда не се види за туй племе скотско.
Докат' чужди ни нареждат,
Промяна не ще срещнем.

Реформи и модернизация?
Един нов вид манифестация
На партия или водач със змийски нрав.

Духовно изчерпани, морално погубени.
Съдба на човек или на нация,
Това зависи само от вашата аргументация!

Добре дошли в 21 век!