Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Chimera]

Сашмен, тебе те виждам у някой учебник след 10-15 години. Ако все още има учебници де, кхъ-кхъ.

[scion_of_storm]

мене ако ме вкарат в учебник това ще е края на образУванието.. :д

[LordZombie]

От доста време не съм поствал, по простата причина, че работя върху разни мои по - мащабни проекти. Бих желал да постна един от тях, още незавършен, с молбата, който иска да опита да ми помогне поне с някаква идея или пък критика за добро. Все още не е озаглавен, като интересно е, че градът споменат в разказа е реален и се намира в Англия в района Уест Мидландс, в близост до Бирмингам. Ще съм много благодарен на всеки, който си направи труда да прочете и коментира, тъй като с този разказ смятам да почна да пиша по - дълги и заплетени истории Та, ето го въпросният :

---

А, някога всичко в Олдбъри беше тихо и спокойно; нищо не предвещаваше последвалите събития, които разтресоха и шокираха градчето.
Мистър Холдинг беше едър мъж с очила и мустачки. На главата му винаги стоеше черното бомбе, което той така обичаше да носи. Той бе спечелил уважението на градското общество със своята неповторима хитрина и дързост. Въпреки уважението, което си бе спечелил, мистър Холдинг нямаше семейство и цял живот бе живял в самота. Един от малцината, които бяха близки на едрия мъж бе доктор Грей. Докторът беше блед и много слаб младеж, който беше известен с нервността си и с чудатите си навици. В компанията на тези мъже, обикновено, беше и старият кръчмар Гилбърт Бигъм. Неговата жена бе починала преди година, а деца нямаше. На пръв поглед беше безобиден, ала ядосаше ли се ставаше като разярен звяр. Обикновено, обаче не беше много разговорлив и минаваше със съвсем минимално количество реплики, пък и неговото ниво на еродираност бе далеч под това на приятелите му. Характерно за него бе, че имаше ужасяващо голям суеверен страх и вярваше в редица странни поверия и легенди. Тримата, наглед, доста различни мъже бяха доста добри приятели и често бяха заедно в кръчмата на Бигъм.
Една дъждовна, самотна вечер тримата се събраха в кръчмата и след обичайните разговори относно бита и проблемите си, съвсем ненадейно доктор Грей подхвана интересен разговор :
- Господа – започна докторът – на прага съм на ново откритие, което може да промени всичко човешко вовеки ! Каня вас, моите приятели, да бъдете първите, които ще зърнат с очите си невероятния експеримент, който осъществих успешно. Елате в дома ми след половин час и ще бъдете хвърлени в дълбоко удивление от това, което ще видите – рече им доктор Грей.
- Непременно ще съм там, докторе, изгарям от нетърпение да видя плодовете на вашият труд – заяви мистър Холдинг.
- Ще дойда – тихо каза кръчмаря Гилбърт
- Отлично! Тогава ще се завърна в дома си, да оформя последните детайли по експеримента си, за да ви го представя в пълният му блясък. Ще ви очаквам да пристигнете. До скоро господа ! – след тези думи доктор Грей излезе, качи се в каретата си и тръгна по посока дома си.

След около половин час двамата другари се намираха пред дома на докторът, за да видят какво е това откритие, което приятелят им е направил. Когато пристигнаха, икономът на доктора ги приветства като заяви, че господарят му е в кабинета си и ги очаква там. След няколко крачки Холдинг и Бигъм се озоваха пред багрената, дървена врата, водеща към кабинета на Грей и почукаха по нея. Противно на очакванията им докторът ги посрещна с разтревожено, издаващо страх изражение на лицето си :
- Господа, ще ви помоля веднага да си вървите ! Тук няма нищо за гледане – отсече доктор Грей през зъби и им посочи вратата.
- Как така ? Ами онова откритие, което щяло да ни хвърли във върховно удивление и неземен потрес ? – рече мистър Холдинг, като и кръчмарят Бигъм се съгласи с думите му, кимайки с глава.
- Моля ви, господа, напуснете. Сега не е времето за обяснение, но ви уверявам, че ще ви бъде обяснено, щом това стане нужно – след тези думи докторът затвори вратата на кабинета си.
Двамата напуснаха дома на приятеля си в недоумение от случилото се. Всеки тръгна по своя път, а през нощта в дома на доктор Грей се случиха някои странни неща. Часовникът току бе ударил първият час на новия ден, когато ярки светлини озариха нощната тъмнина. Остри писъци пронизаха гъстия мрак обхванал целия град. Идваха от кабинета на докторът. С изгревът на яловото слънце писъците стихнаха. Никой в малкото градче не видя Грей през целият ден, а вечерта той не се появи в кръчмата на Бигъм при другарите си, които бяха силно разтревожени за състоянието на приятеля си, затова отидоха до дома му, предполагайки какви ли не свръхестествени и страховити неща, които биха могли да са се случили на приятелят им.
В каретата на път към дома на докторът Бигъм и Холдинг проведоха кратък и напрегнат разговор :
- Какво мислите е това нещо, за което ни говореше доктора, Гилбърт ? – попита мистър Холдинг
- Ами, не смея да твърдя със сигурност, ала според мен нещо определено не е наред с целият този „ експеримент „ на доктора. Надявам се да не се налага да ходим до Куентън*, носейки цветя за гроба му… - след като изрече тия думи, по челото на кръчмарят избиха едри капки горчива пот, а погледът му издаваше уплаха.
- Моля ви ! Излагате се ! Нима наистина сте толкова уплашен от това, че нашият скъп приятел – докторът е бил в кабинета си цял ден. Според мен най – вероятно се е разболял, поради тежката и усърдна работа, която е извършвал през последните няколко дни. Зает човек е, все пак.. – спокойно отвърна Барет Холдинг, отпивайки глътка от уискито си.
Последва неловка тишина, през която кръчмаря се опитваше да разсее страха си, а мистър Холдинг наглед съвсем спокойно отпиваше глътка след глътка от питието си.
Сетне стигнаха пред дома на доктора, ала на вратата ги посрещна някакъв висок човек с бледо лице, късо подстриган, със сенки под очите, който твърдеше, че е новият иконом на Грей и им предаде, че докторът има прекалено много работа, която изисква цялото му внимание и не желае да бъде обезпокояван, докато работи по нея и че веднага щом приключи с тази тъй важна работа, той сам ще посети приятелите си. Бигъм и Холдинг бяха силно изненадани от съобщението на иконома, поради това че ден по – рано доктора ги бе поканил в дома си, за да видят новото му откритие. Току преди икономът да затвори входната врата от кабинета на Грей се видяха пурпурночервени лъчи, които сякаш пронизваха тъмнината обхванала тъмният, неосветен коридор. Това накара Бигъм да засили страха си, като той побърза да прикани Холдинг да си вървят сега, пък утре да се върнат, за да се опитат отново да видят доктора. Поглаждайки мустачките си мистър Холдинг прие, ала се виждаше, че не му се ще много, много да оставя приятеля си, въпреки съобщението предадено от икономът му.
През нощта отново бяха чути писъци от дома на докторът, като този път бяха съпроводени с думи изречени с дрезгав, неясен тон. Последва ярка светлина, след което се чу човешкия писък от близката гора.
На сутринта заглавието в местния вестник бе следното :
„Дървар намерен обезобразен в гората„

„Тридесет и една годишния Робърт Мърлоу бил намерен мъртъв в гората от случаен минувач, любуващ се на утринния въздух. Мърлоу бил намерен с отсечена глава, а брадвата, с която сечел дърва, била забита в гръдта му. Жителите на Олдбъри смятат, че съгражданина им е бил жертва на ужасяващ убиец, ала всички запитани отрекоха дърварят да е имал врагове.
Местната полиция отказва да говори по случая, докато не бъде изяснена причината за смъртта.”
*едно от гробищата в града
Изплашените до смърт жители на градчето предприеха отчаяни мерки. Някои от тях, дори, се затвориха в домовете си, заковавайки прозорците и вратите с дъски. Целият ден мина под знака на страха и по улиците рядко се виждаха повече от двама-трима души. Бавно и мъчително слънцето залезе, а Гилбърт Бигъм ставаше все по – притеснен за доктор Грей и с всяка изминала минута все повече се подчиняваше на суеверният си страх. Нещото, което преля чашата на нормалността му бе следната статия прочетена на следващото утро във вестника :

„Поредно убийство!„

„След убийството на дърварят Робърт Мърлоу, сутринта в полицията бе съобщено за друг случай на нечовешко насилие. В гората – място на първото престъпление – бе намерен обезобразен труп, който в последствие бе разпознат като трупът на бившият иконом на местният доктор. Полицията не успя да намери сегашният иконом на доктора, нито самият него за разпит. Органите на реда съветват да не излизате от домовете си сами, а след залез слънце да се затваряте вътре. Предстои по – мащабно разследване на двете убийства ”

Прочитайки това кръчмарят Бигъм побърза да затвори кръчмата, в която нямаше никой, и да остане сам. След като стори това, кръчмарят остави следното писмо на бара :

„Скъпи мистър Холдинг,
Не мога да живея повече в страх, ала се опасявам, че съм твърде бъзлив да сторя каквото и да е на трезва глава, затуй ще изпия бутилка бренди и ще тръгна към дома на Грей. Виждам нещо ужасяващо, нещо извън човешкото въображение. ! Знам, че вие сте човек, за когото моите страхове са детински и наивни, ала моля ви, проявете разбиране. В случай, че повече не се видим, както е по – вероятно – шкафа в бара съдържа стара пушка и няколко патрона, които могат да се окажат безкрайно нужни. Аз не смея да ги използувам, поради нетрезвото състояние, в което ще бъда. Това е засега, а може би завинаги от мен. Нека Бог бъде с вас!

Един добър приятел, Гилбърт Бигъм.”

След около три часа мистър Холдинг влезе в кръчмата на Гилбърт, чиято врата беше широка отворена, ала само тишина и пустота го посрещнаха. Щом видя и прочете писмото, което кръчмаря бе оставил Холдинг веднага тръгна към дома на Грей. Мракът бавно поглъщаше малкото останала светлина, когато от каретата слезе Холдинг. На вратата, обаче не го посрещна никой, затова без много да мисли се запъти направо към кабинета на доктора. Тъкмо щеше да отвори вратата, когато от гората, където бяха убити Мърлоу и доскорошният иконом на доктора се чу писък, който бе способен да прати нормален човек в състояние на вцепеняващ ужас и неописуем страх. Холдинг, обаче бе запази самообладание и се насочи към гората. Тъкмо излезе от къщата, когато видя на няколко крачки от него иконома на Грей, чийто поглед бе толкова суров и чудовищен, че Холдинг първо не посмя да го заговори, но след това се престраши и попита :
- Къде е доктора ?
- Много се зарадва на посещението от приятеля си, Бигъм, и двамата излязоха да се разходят из гората. – рече иконома, като продължаваше да гледа с каменен поглед.
Мистър Холдинг не можа да каже нищо, но в този момент коленете му поддадоха и той рухна на земята, като последното нещо, което можа да види бе зловещата усмивка на лицето на иконома.
След като се събуди от припадъка Холдинг се озова в кабинета на Грей. Зловонната миризма на кръв витаеше във въздуха, осветлението бе приглушено, а тих, зловещ смях се дочуваше от средата на кабинета. Това бе смехът на високият, блед господин, който твърдеше, че е новия иконом на доктора.

[Crafter]

"Еродираност", човече? Първо, че няма такава дума и второ, че ако имаше, щеше да е грешно написана. Инак чета с интерес.
едит: Определено трябва да обърнеш сериозно внимание на пунктуацията и граматиката. А ако трябва да съм честен, не видях нещо особено интересно във фабулата тук. Все пак ти желая успех и да се развиваш, защото смятам, че по принцип си талантлив.

[Mor Galad]

Една безлунна и безмълвна нощ в Провадия стоях и гледах през прозореца и изведнъж изпитах желание да напиша какво минава през ума ми. Ето го и резултатът

За мрака и светлината, мракът в светлината и светлината в мрака

Във фолклорната традиция на повечето култури, светлината и мракът винаги са били антагонистични символи с неизменно фиксиран ценностен и емоционален заряд. Светлината винаги е била пространство на доброто, красотата, хармонията, щастието, символ на самия Бог, който ги олицетворява в християнската традиция. От друга страна, мракът и сянката са изконният, архетипният дом на злото и страха. Всичко, принадлежащо там е изкривено, грозно, враждебно, всяващо смут и ужас в душата.
Удивителна е лекотата, с която използваме тази дума (душа) – когато искаме да заявим колко обичаме, мразим, страдаме или ликуваме. Но душата не е нещо, което е достъпно за погледа, осезанието и останалите сетива. Как всъщност добиваме адекватно познание за нея, за истинската й същност? Аз считам, че отговорът на този въпрос е неделимо преплетен със загадката на човешкото разбиране за светлина и мрак, останало неизменено в пространството и времето.
Светлината е тази, която прави света, както природния, така и социалния, достъпен, понятен и разбираем за нас. Този, “който ходи в светлината”, е свързан чрез нея с всичко и всички, които го заобикалят. Светлината, обаче, е и причината да бъдем видяни другите. В това на пръв поглед няма нищо лошо. Но човек започва да се замисля какво искат другите да видят в него, какво иска самия той да бъде видяно и някак си онова, истинското – душата в нейния първообраз, се оказва неприятна и незначителна подробност, която с достатъчно козметика и умела маскировка може да бъде “поправена”, за да не бъде забелязана, светлината определено ни дава “този шанс” и мотива да го използваме. Нещо повече, с времето самите ние се научаваме да не виждаме душата. Все пак има толкова други неща, които светлината ни позволява да видим. Така, тя ни “прави услугата” да хвърли мрак над това, което не искаме да покажем на света и на себе си.
В този ред на мисли, мракът е онова състояние на битието, когато загубили връзка с “нормалния и естествен” порядък на заобикалящата ни реалност, ние “налудничаво” се понасяме стремглаво обратно надолу в бездната на собствената си същност, онази – нежеланата, диаболичната, истинската, от която страхливо сме избягали в илюзорната идилия на света, който светлината позволява на сетивата ни да създадат. Така злото, демоните и чудовищата, не се крият в мрака. Там просто ги е поставил нашият страх да загърбим измамния и изкусителен блясък, заслепяващ взора ни, и да пристъпим в пространството, където изгубени за всичко и всички ни предстои дълго отлаганата среща със самите себе си. В този смисъл парадоксално единствено в призрачното сияние на мрака сетивата ни виждат истински.

[scion_of_storm]

пробвал ли си да мислиш за мрака в мрака?
едит: и изложеното от Пратчет, макар и иронично, съществуване на 'тъмната страна на светлината', май тъй бе формулирано.

[Mor Galad]

Когато бях водещ на Ендивал ми хрумна, че мога да напиша история под формата на разказ като действието се развива в този свят. Малко съм променил и доизмислил някои факти за Ендивал (като отношението към децата на елфи и даенлини и влиянието на смесената кръв върху сянката и др.), но ми се струва, че излезе сполучлив сценарий за играта ни. Ще се радвам на мнение от страна на всеки фен, който естествено има и търпението да го прочете.


Поредната мисия с ниски шансове за оцеляване в сърцето на Империята на нейските като че ли най-накрая щеше да й донесе покоя, който тя търсеше толкова отдавна. Последният й спомен бе силният удар в тила, който я накара да изгуби съзнание. Сега, възвръщайки си бавно способността да използва своите сетива, Едълуен осъзна, че се намира в центъра на огромен площад, а около нея в нощния мрак горяха странните светлини на многоцветни факли. След няколко мига, пронизвайки тъмнината по-внимателно със свръхестественото си зрение на даенлин, тя видя, че това, което бе взела за пламъка на факли, бе всъщност отвъдният огън, горящ в празните очи на хилядите заобиколили я ”тракащи”. Усещайки допира на две извити остриета, сплели се около гърлото й в свещения кръст на Скитхе, тя изведнъж прозря ситуацията, в която се намираше – зад нея бе застанал върховен жрец на богинята, който се готвеше да пролее нейната кръв, изпълнявайки древен ритуал на почит към тъмната си господарка.
Следвайки не толкова някакво собствено желание да се спаси, а усвоените в обучението й навици, тя се огледа, само за да установи, че този път изход нямаше. Не можеше обаче да не признае, че гледката бе внушителна. Огромен и заплашителен, в далечината се издигаше мрачният силует на крепостта на неживите, съхраняваща т. нар. ”родилни камери” – там младите нейски губеха своята плът, заедно с всички останали връзки със света на ”дишащите”, за да приемат страховития си първооблик, даден им в зората на времето от тяхната господарка и богиня. Там животът отново и отново векове наред губеше двубоя с извечната си съперничка. Като че ли тази цитадела бе магически портал, през който самата смърт докосваше Ендивал чрез чедата си.
Образът започна да се размива и Едълуен видя как призрачното сияние, което излъчваха очите на нейските се слива в едно, придобива плътност и форма на ръка, сключваща костеливите си пръсти около корените на дървото на живота, а то започва да линее и съхне безвъзвратно.
Болката, която грубата настилка на площада причиняваше на нейните боси нозе я извади от видението й и я накара да се усмихне иронично – все пак единствените, на които бе позволено да пристъпят тук бяха тези осъдени на смърт или вече мъртвите, а и в двата случая удобството не бе приоритет.
Внезапно раздвижване сред редиците на ”тракащите” привлече вниманието на Едълуен. Изведнъж заобиколилите я нейски паднаха на колене, вперили изпълнени със страхопочитание (доколкото това е възможно за скелети) погледи в пространството над нея, като че ли виждайки самата богиня, напуснала небесната си крепост, спускаща се да присъства на тъмния ритуал. Използвайки телепатичните си способности, младата даенлина усети, че жрецът, опрял хладната стомана до гърлото й се изпълва с гордост, очевидно считайки, че събратята му изразявят преклонението си пред неговото величие. Заедно с това, обаче, тя почувства и нещо друго – приближаването на същество, чиято сила бе огромна, а съзнанието му – непристъпен бастион за скромната й дарба. Скоро самоувереният скелет щеше да осъзнае грешката си.
Боботещият глас, който се чу, напомняше тътена на гръмотевица:
- Кой дръзва да не преклони глава пред един от избраните? Кой смее да предизвика силата и гнева на кентаврите?.
Миг, след като беше отекнала и последната дума, сред възцарилата се тишина, Едълуен със задоволство констатира издрънчаването на кокали по каменната настилка, което означаваше, че скелетът бързо беше прозрял как глупостта му може да се окаже фатална и бе паднал по очи. Това й даде възможност да погледне нагоре точно навреме, за да види спускането на един силует, който можеше да бъде определен като човешки, ако не беше долната половина на тялото, която представляваше конско туловище с четири крака, копита и опашка. Левитирайки, създанието бавно се спусна на площада.
Бързо изгубвайки интерес към просналия се в ужас скелет, съществото заговори:
- Някога Скитхе отреди на нас, кентаврите, да бъдем първи и най-могъщи сред расите, които служат на боговете и да водим останалате. – започна то с глас, в който заплахата бе изчезнала, заменена от тъга и копнеж. – Но дойде време нашата сила, както и тази на всички вас живи или немъртви, които обитавате Ендивал да бъде подложена на изпитание. Скиражите отново крачат по нашата земя и търсят отмъщение. Сътворявайки тази лиана, боговете ги създадоха, за да я управляват от тяхно име. Дариха им сила и мъдрост. Хазерот изкова за тях талисман – ”Сърцето на светлината” – в него всеки от безсмъртните вложи частица от собствената си мощ. Но вместо с благодарност и почит, от рождението си скиражите бяха изпълнени с гордост и презрение към позицията си на слуги, макар и на самите богове. Така, те се вдигнаха на бунт, обсадиха небесните дворци на божествата и всяха смут и ужас в душите им. Могъщи бяха скиражите, огромна бе силата на ”Сърцето на светлината”, но с хитрост боговете успяха да им го отнемат. Без талисмана крайният изход на войната бе предрешен.
За назидание скиражите бяха обречени на вечно изгнание в мрака на далечна лиана, чието име бе запретено да се произнася, а ”Сърцето на светлината” бе скрито в зловещата крепост на нашата господарка Скитхе, където никой смъртен не би пристъпил драговолно.
С времето страхът от скиражите бе забравен и бдителността на боговете намаля. Така, само преди броени дни немислимото се случи – с помощта на група смъртни, изкушени от обещания за вечен живот и власт над Ендивал, расата на Първите строши оковите и напусна хилядолетния си затвор. Съзаклятниците са успели да проникнат и в дома на богинята на смъртта и макар мнозина от тях да намират гибелта си сред ужасите там, един успява да избяга с безценна плячка – ”Сърцето на светлината”.
Обзети от паника при мисълта за отмъщението на древните си врагове, боговете решиха да оставят Ендивал на милостта на скиражите и потърсиха убежище в други Лиани. На изток Бурхският хаганат вече е унищожен, а дните на кралството на върколаците също са преброени. Водени от могъщия им лидер, носещ талисмана, редиците на Първите не могат да бъдат спрени без намесата на боговете. Тоталният погром на вълчите легиони, които всяваха страх дори и сред вашите немъртви войски е категорично доказателство за това. Скиражите ще преминат през Ендивал с огън и меч, заробвайки обитателите му и превръщайки го в база, от която да започнат похода си към безсмъртните.
Но макар тази участ за всички нас да изглежда почти неизбежна, все още има надежда – нищожна, едва тлееща, налудна може би, но все пак надежда. Без ”Сърцето на светлината” скиражите могат да бъдат победени. Веднъж то им бе отнето и единственият път към свободата за нас е това да стане отново. Аз бях изпратен тук, за да намеря този, който ще се опита да пронкине в укрепленията на Първите с риск за живота си и да спаси Ендивал.
Едълуен пристъпи напред, защото знаеше, че говорят за нея. Кентавърът я прониза за миг със студените си, сиви очи и продължи:
- На юг се носи легенда за подвизите на един данлински шпионин, който предизвиква самата смърт, кръстосвайки земите на нейските в изпълнение на задачи, който никой друг не би приел. Казват, че бил неуловим, идвал със сенките и изчезвал в утринните мъгли. Търсел гибелта си, но не я намирал. Искам сега да го попитам дали е загрижен за съдбата на Ендивал повече, отколкото за собствената си.
Едълуен знаеше, че искреният й отговор няма да бъде приет, ето защо реши да си спести омайващите заклинания на кентавъра и свивайки рамене попита спокойно:
- Какво трябва да направя?
Жрецът продължаваше да лежи в краката й, като че ли в безмълвна молитва. Всъщност изглеждаше, че току що се бе превърнала в някой, към когото щяха да се отправят доста молитви.




Тя не беше като другите даенлини. Мелез! Плод на любовта, или както учителите й твърдяха – на слабостта, която баща й, генерал от конницата на Черното острие бе проявил към една елфа – нейната майка, спасена от него при поредната наказателна акция в Хълмовете на Скитхе. Само онези, познаващи древната и жестока традиция, ревностно съхраняваща отликите между двете раси, чиято кръв течеше в нейните вени, можеха да разберат проклятието тегнещо над нея и себеподобните й. Името дадено й от нейните родители, беше може би най-доброто описание на жестокия абсурд, който представляваше съществуването й – Едълуен ин Даелинд – душата на елф, предадена във властта на сянката, смъртоносните инстинкти на даенлин-войн, изправени пред ужаса от отнемането на живот, заложен в самата същност на расата, създадена от Неитуиде и Лафлуида, за да цери и възкресява света. Носеща в себе си противоречия, които не могат да бъдат разрешени, болка, която не може да се излекува, за нея не бе трудно да повярва в думите на всички тези, които твърдяха, че не е трябвало да се ражда изобщо. След смъртта на нейния баща, майка й бе прокудена, а според другите даенлини, единственото за което тя можеше да бъде използвана, бяха самоубийствените разузнавателни акции в тила на врага – Империята на нейските.Уменията да борави с течението на Мисълта й отрежда почетно място в най-опасните мисии – там, където шансовете за оцеляване бяха минимални. Тя самата търсеше смъртта като дълго чакано изкупление за това, че се е появила на този свят, като желано избавление от бремето на битието. Животът й бе белязан от самота и пустота. След загубата на своите родители, единствен нейн спътник остана Сянката.
Всеки даенлин я носеше в себе си някъде на границата между разума и лудостта. Произхода и същинската природа на тази сила бяха неясни. Едно нещо, обаче, се помнеше от всички – докосвайки елфите, затворени в недрата на скалите от древната магия на костните дракони, тя им бе дала необходимото, за да оцелеят, превръщайки ги в нова раса – по-силна и по-жестока. Имаше и цена, която трябваше да бъде платена – да приемат мрака и безумието в себе си, но цената бе платена.
По някакъв начин, смесената кръв на Едълуен бе повлияла върху Сянката в нея, правейки я по-силна и непредсказуема. Понякога даенлината не я усещаше за много дълги периоди от време. Тези мигове на покой тя знаеше, че дължи на елфическото у себе си, завещано й от нейната майка. Когато мракът дойдеше, обаче, той я превземаше изцяло и безусловно, заплашвайки да изтрие нейната идентичност. Битката, за да го преодолее й струваше все повече усилия всеки следващ път и тя знаеше, че един ден няма да може да му се противопоставя повече. Единствената й надежда бе смъртта да дойде преди този ден.


Плъзгайки се като призрак покрай палатките във временното укрепление на скиражите, тя усети Сянката да се раздвижва в отдалечено кътче на съзнанието й. Отново се започваше! Трябваше да побърза. В краткия си сблъсък със стражите, който я бяха забелязали, тя установи, че макар и притежаващи сила отвъд тази на което и да е друго същество на Ендивал, скиражите не бяха безсмъртни. С помощта на изненадата и два мълниеносни удара с кинжал тя бе оставила зад себе си безжизнени трупове, окъпани в лунната светлина. Надяваше се да стигне до покоите на техния лидер, преди някой от събратята им да ги открие и вдигне тревога. Оттам телепортиращото заклинание, което кентавърът й беше дал щеше да свърши останалото.
Сякаш в отговор на мислите й, в мрака пред нея изплува силуетът на крайната й цел. Без да се колебае тя се шмугна безшумно в палатката на водача на скиражите, пред когото трепереха смъртни и богове. Предварително беше решила да импровизира според ситуацията, но се надяваше да не й се налага да се изправя срещу него в директен двубой, тъй като не се залъгваше за крайния изход от подобен сблъсък. Мисълта за народа й (интересно бе, че самата тя не можеше да определи дали това са елфите или деанлините), окован във вериги при евнтуален нейн провал я натъжи.
Палатката беше празна. Сдържайки въздишката си на облекчение, тя трескаво започна да търси това, за което бе дошла.
- ”Сърцето на светлината” няма да ми бъде отнето отново! – гърленият глас, който се чу зад нея я накара да се вцепени.
Обръщайки се бавно, тя видя, че платнището на входа е отметнато и там е застанала огромната фигура на Борс, Бичът на боговете, предводител на расата на Първите. Могъщият талисман грееше на гърдите му и разпръскваше всяко късче мрак в затвореното пространство на палатката.
С неуловимо движение Едълуен изпрати кинжала си по посока на сърцето на противника си, като не му остави никакъв шанс да реагира. Определено сега не бе времето за честна битка. Но острието изведнъж спря смъртоносния си полет на няколко сантиметъра от целта, като че ли ударило се в невидима преграда и падна на пода, издрънчавайки безсилно.
- Сега ще изпиташ истинската сила на ”Сърцето на светлината”! – изсъска Борс.
Сиянието на гърдите на скиража стана още по-ярко – вече я заслепяваше, прогаряше очите й, плътта й. Тя осъзна, че ще бъде изпепелена. Това трябваше да е края... Но не беше.
Изведнъж тя почувства леден полъх, идващ от най-тъмните кътчета на душата й. Там където някога се криеше сянката. Там откъдето тя сега идваше с мразовит вой, за да превземе цялата й същност. Едълуен усети как устните й започват да се движат. Гласът, която произнасяше думите беше нейният, но волята и съзнанието- чужди.
- Аз съм първичният хаос и мрак. Аз бях господар на този свят дълго преди вашите невръстни божества да пропълзят плахо в него. Сътворената от тях светлина е безсилна пред мен.
Едълуен видя как собствената й ръка се протяга и докосва огнения талисман. Силата му като че ли бе внезапно задушена и той се превърна в студен къс скала, който започна де се напуква. След миг единственото, което бе останало от него бе шепа прах.
- Това е невъзможно! – изкрещя скиражът с разширени от ужас очи. – ”Сърцето на светлината” е неразрушимо! Аз не мога да бъда победен! Какво си ти?
- Аз съм началото на всичко – отговори с дрезгав шепот обсебената даенлина – и с мен идва края.
Ръката на Едълуен се протегна отново – този път към гърлото на Борс. Дори и тя да бе способна да изпита милост към скиража, силата, която я бе обладала очевидно не познаваше такава. Съпротивата му бе яростна, но безплодна и когато след няколко минути кратката им схватка приключи, пред даенлината лежеше лишеното от живот тяло на едно същество, гордо заявило, че не може да бъде победено.
Изведнъж Едълуен осъзна болезнено ясно, че сянката няма да спре дотук. Расата на първите щеше да бъде изтрита от лицето на Ендивал преди утринните лъчи на слънцето да докоснат лагера. Тогава, обаче, макар и избавен от робство, светът щеше да потъне в хаос и разруха. Веднъж отприщен, мракът беше готов да погълне всичко – лиани, богове и смъртни, а тя щеше да бъде негов инструмент. Едълуен знаеше, че трябва да опита да му попречи. Само тя можеше да го направи тук и сега преди той да е събрал достатъчно мощ, за да заличи същността й и да я обсеби напълно.
Събирайки сетните сили на волята си даенлината натисна срещу Сянката, опитвайки да я изтласка обратно в тъмното кътче на собственото си съзнание, откъдето бе дошла. Усети как усилията й се удариха като в каменна стена. Знаейки, че нейното време изтича Едълуен се хвърли отново отчаяно напред... и стената поддаде. Един след друг се заредиха мигове на свирепа борба, борба за душата на един елф и за съдбата на един свят. Бавно, но неотклонно сянката отстъпваше пред натиска на Едълуен, докато накрая с гневен писък се предаде и освободи съзнанието й. Миг преди да си отиде, обаче, се чу зловещ шепот: ”Един ден ще надделея”
”Един ден, но не и този ден”, изпрати мислено отговора си Едълуен и се отпусна уморено на земята. През входа на палатката проникваше светлина, което й напомни, че слънцето е изгряло и тя трябва да поеме по пътя си, път чийто край чезнеше в мрака.

[scion_of_storm]

Изтръгнати длани разстилат съдби

Ние живеем
в улея на война -
аз давам кръв
ти даваш вода -
извор на безчестието.

Законът е марля
захвърлена с юмруци
на кучетата в нас
застанали, чакащи
под уриниращи улуци.

Ритник за пестник
и нож за омраза.
Плач за майчин вик.
Обезглавени души.
Безкрайна проказа.

Осъзнах, че не сме мъртви.

Ритаме със злоба
другарските тела
плюем ги
с дъх на киселина;
откъсваме крайниците;
дерем лицата
убиваме децата
удавяме познайниците.

Нека сега някой поет
извие песен за нас.
Нека балерина
счупи крака
в най-отчаян пирует
за нас, за нас, и
за настъпилият час.
И нека изкуството
със сцепени устни
слово едно проговори.
Да ни изкара от кошмара
от продънените коптори.

По-добре мъртви да бяхме.

[I Like Scat Porn]

След обяд

Бял лист отпред,
в ръката химикалка.
Минута.
Две.
Стоя и размишлявам.

Как трудно е да си поет
когато си нахранен...

[Preacher]

(:

[telia]

Поспри

Не, недей!
В града е пусто както никога!
И сенки гарванови посред нощ не виждам.
Не, не идвай!
В града е тихо както никога преди!
Дори и кучетата тая вечер не дочух да вият.
Не, недей да тръгваш!
Спри и затвори вратата!
Ще ти говоря в тишаната мълчешком.
Поспри, не бързай!
Миг от тук и от сега да ти изпратя.
А после можеш да поспиш обвит в ехтеж от чувства.

[scion_of_storm]

Гробарска мъка

Ако ти кажа
че до откат
виждам телата
и обръщам на камък
прелиствам страната
и откривам point-blank.

Тогава ми писва
и дъня небесата
защото вече няма души.
И както знаеш,
пенлива вие реката
а в нея звезда си пламти.

От точка незрима – изстрел.
Разстрел на поети;
на девици
и мъже, и деца
и лели, чичовци
син, пък и дъщеря
разстрел на хора проклети.
Със спирали от лед
пронизан в ответ
умри, народе
народе проклет.

А когато небесата
излеят всемирната мъка
и трон заблести съвършено сам.
Тогава ще осъзная,
като глупак пълен,
всяка душевномъртва разлъка
рушението на всеки наш храм.

Нека тогава телата станат едно
и мъртви, и живи;
най-прогнилото красиво звено.

"Родени в Хаос, стремящи се към Ред.
Глупаци.
Съдбата се определя от нас и никой не е във власт думи и спомени в чуждата нишка да слага. Само Хаосът."

[telia]

Път

*В позлатeното от залеза небе,
прехвръкна лъч стоманен...*

Той нямаше причина да е тук,
причина в себе си да търси.
Не откри и век измина,
а небето пак на залез тръгна.
Препуска в здрача войн на сенки
и с бялата магия на жена-
воалът от мъгли-
пренася дар за другата земя.

Ехот. Пукот. Гръм.
Във битката е вече.
Тук няма милост. Беше сън преди.
Сега ще може пак да бъде вечен.
Спаси се. Дар да принесе отива.
Tой препуска сред мъглите
и носи във сърцето бяла самодива.

Не се обръща, падат клони.
А конят изнурено цвили във уплаха.
Обуздава себе си и своя гняв.
И пак ще тръгне- войн със доблест-
сред мъгли във сън и себе си ще води.

[scion_of_storm]

Есенни птици в недрата намират спасение

Имах време
но сякаш бе отдавна.
Щастливо време, да,
пещерата със спомените
към него грее стара, давна.

В сърце ми
болка горестна тупти
а в душата - стръв за мъст.
Грифони и змии...
кога небесата наляха облаци
и загубих под краката всяка пръст?

Имах време,
ала всъщност нямам нищо.
Оголена вяра и замръкнал меч.
Ленена торба - бреме,
мрак, огрял ме мътен свише
и светлина, която е безкрай далеч.

Аз вече нямам стъпки
сянката ми само тягостна остана
прорязващо цинична, мъртвородена.
Покриват я черно-сиви кръпки
едно лице изтерзано - жива рана
вътрешна личност, до огън разярена.

Аз вече нямам стъпки,
нямам ориентири,
смърт само чакам,
за да се усмихна сетне
на тази, която вечно сънувам.

[telia]

Другата врата

...А тя ще дойде, приковала поглед
в твоя леден лик.
Без страх ще се отвориш ти за нея,
а твойто племе ще остане под небето.

Не унивай. Стъпките ти бяха
във ехтеж обвити.
А следите нежно тя изтри, за да не види
твоята любима дири.

Усмихнато дочакващ, нямаш нищо вече
в този свят от подлост изтъкан.
И бори се, и би се с дявол
и вампир, одеждите- лъжи- изгуби.


Остави си бремето отпред, до прага,
Навътре пристъпи без тежест.
И ще усетиш как олеква тялото,
жадуващо за смъртната наслада...

[LordZombie]

Наказанието на зара

Бизнесът не беше особено добър зимно време, но въпреки това, младият Уилям Флиткрофт работеше усърдно. Той държеше антикварен магазин в ъгъла на улица „Аркет”, намираща се в закътаното, провинциално градче Дърмът. Магазинът беше създаден преди повече от двадесет години от Чарлз Флиткрофт, бащата на Уилям, а след смъртта му, той бе завещан на най – младият от фамилията Флиткрофт. Уилям беше двадесет и три годишен младеж с брада, набола по грубоватото му лице, очи – зелено-сини, а най – странното беше, че едното му ухо бе откъснато, в следствие на тежък инцидент, който претърпял преди година и половина.

Вечерта на двадесет и първи октомври, малко преди Уилям да затвори магазина, през вратата влезе някакъв господин с прошарени коси и празен, изпит поглед, който носеше някаква стара торба. Отиде до младежа, внимателно си сложи торбата върху масата, сякаш вътре имаше изделия от порцелан, а сетне заговори младият Флиткрофт :
- Добър вечер, господин…- спря тук, защото не знаеше името на антикваря.
- Флиткрофт, Уилям Флиткрофт, приятно ми е! – представи се, съвсем любезно, младежът.
- Драго ми е, че ви виждам, господин Флиткрофт! Моето име е Саймън Хефс. – тук се почеса нервно по ръката и продължи - Но нека не се отклоняваме в излишни разговори. Дошъл съм тук, защото имам нещо, което безспорно много ще ви зарадва.
Извади от торбата, която носеше една голяма, дървена кутия за бижута с гравирани символи на нея, сетне продължи да говори на антикваря, който не можеше да каже и дума, заради неспирните бръщолевения на господин Хефс. Думите на Хефс, обаче, сякаш хвърляха сянка над Флиткрофт и той започваше да се чувства унил и изморен.
- Тази кутия за бижута ми бе дадена от твоя баща – Чарлз – когато отваряше този магазин. Тогава ми каза, че когато поискам ще мога да върна кутията тук, като единственото условие е, бъде ли върната кутията, то тя да не бъде отваряна нивга! Уверявам те в тонът му тогава, се долавяше нотка на лудост, но дори и да е било така аз реших да изпълня своята част от нашата, така да се каже „сделка”
”Но защо бихте искали да върнете такава прекрасна кутия” – помисли си Уилям, но всъщност попита друго :
- Значи ще получа кутията, ей така ?
- Слушай ме, младеж! Това, което ще ти кажа е ужасно важно, може да се окаже съдбоносно за живота ти, а и за безопасността на хората от градчето. Никога!НИКОГА!При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!Пренебрегнеш ли предупреждението ми ще те сполети същата съдба, като мен…- изричайки тези думи стария Саймън Хефс се изпари в нищото.

Дълго след това Уилям гледаше вторачено пода, където се бе изпарил Хефс, но така и не можеше да си обясни какво точно бе останало. Минаваха дните и с тях антикваря бавно, но сигурно се опитваше да изтръгне от паметта си, онова, което се бе случило в семейния магазин с господин Хефс. Тъй или иначе никой не бе дошъл да го търси, защо трябваше той да се притеснява толкова много ? Нали всеки ден се случваха стотици необясними явление по целият свят ? Кутийката също бе оставена настрана, докато един ден, някъде към средата на декември Уилям се бе разровил из кашоните в магазина и съвсем случайно попаднал на злопаметната кутийка, принадлежала някога на баща му. Гледаше сребристите орнаменти по дървеното й капаче и си мислеше, дали пък щеше да навреди, ако бе хвърлил един бърз поглед вътре ? Какво пък толкова щеше да стане ? След кратко себе убеждаване Уилям отвори капачето и надзърна какво се крие под него. С голяма изненада откри, че вътре има малък, дървен зар. Отстрани на кутията имаше една малка ръчка, която се завъртя още при най – малкото докосване. При завъртането й от кутията се чу детски глас, който каза следното : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”.
- Сега ще пробвам късмета си, хехе – с усмивка на уста изрече антикваря.
Хвана дървеното зарче в ръка, разклати го добре, духна докато го разклащаше за късмет, сетне го пусна в кутийката.
- Пет ! Не е никак зле – рече младия Флиткрофт, а усмивката на устата му се увеличи
След като видя какво е отредила за него Фортуна, той върна зарчето обратно в дървената кутийка. Току да я затвори кутията, когато явно е докоснал ръчката, защото отново се чу онзи детски глас, който този път каза :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”

Рано следващата утрин Уилям се събуди - целият беше пребледнял, а гърлото му бе съдрано от постоянното кашляне. Трудно му бе да поеме глътка въздух, затова бързо отвори прозореца на стаята си и подаде главата си отвън. Това не помогна, защото все още изпитваше неимоверна трудност да поема дълбока глътка въздух. След десетина минути, съвсем изведнъж, болките изчезнаха и антикваря отново усети небесния дар, да може да диша спокойно. Взе си един студен, освежаващ душ, изяде два препечени филийки за закуска и тръгна към магазина, който обикновено отваряше врати към девет сутринта. Тъкмо отключваше магазина, когато отвътре видя някаква мистична жена, облечена в дълга жълта рокля, стигаща до земята, с жълт цвят на кожата. В следващия миг жената се изпари в нищото, подобно на господин Хефс. Уилям бавно влезе в магазина, като единственото, което намери като доказателство, че жълтата жена не бе само плод на въображението му бе текст написан на стената с жълт цвят :
„Жълтата гостенка идва за своето!”
Когато видя това Уилям си помисли :„Жълтата гостенка?Пет – въздуха ти е отнет?Всичко води към туберкулозата. Но не е възможно, та тя не се хваща от днес за утре! За нея трябва време, не може да съм се разболял, пък и няма как да съм!”
Сякаш за да увери антикваря, че греши той отново започна силно да кашля, като този път изплю малко кръв. При вида на собствената си кръв по пода, Уилям изгуби разума си. На мига той затвори магазина и веднага отиде при кутията със зарчето. Отвори капака й, като ръчката сама се нави и от кутийката се чу онзи познат детски глас :
„Ха-ха-ха-ха-ха, нека сега видят какво ми беше на мен
Ха-ха-ха-ха-ха, нека всички бъдат наказани
Ха-ха-ха-ха”
Сърцето на Уилям се сви. Той отчаяно се опитваше да разбере какво се случва с него, ала когато отвори кутийката зарчето го нямаше, а на негово място имаше гравиран в дървото силуета на малко дете. Докосвайки го антикваря усети някакво странно опияняващо замайване, сякаш изпадаше в безсъзнание. Не след дълго той се отдаде на налегналото го опиянение и легна на пода. Гледаше със замъглен поглед тавана, докато изведнъж се озова в тъмна, малка стая. В ъгъла й се бе сгушило малко дете, облечено в бяла роба. Уилям стана и се приближи към него бавно и несигурно. Стигна до него, но когато детето се извърна рязко и неочаквано, антикваря падна на пода от ужас. Едното око на детето бе разядено от стотици лазещи, малки, отвратително ларви. Кожата му бе цялата раздрана и изглежда му бе изключително трудно да си поеме въздух. Уилям започна да вика по него :
- Дете, какво ти е ? Мога ли да ти помогна ?
- Пет – въздуха ти е отнет, пет – въздуха ти е отнет – повтаряше то, едва, с пресъхналия си глас
За щастие антикваря се завърна от състоянието, в което бе изпаднал, само че беше още по – ужасен и по – уплашен отпреди. Чувстваше се твърде объркан, а това дете от стаята му се струваше в основата на всичко. Сякаш имаше отделните елементи на пъзела, ала не знаеше как да ги свърже в цялостна картинка. В този момент се сети за думите на стария Саймън Хефс : „При никакви обстоятелства не бива да отваряш тази кутийка!” Колко ли можеше да му коства това, че пренебрегна това предупреждение с лека ръка ?

Затвори магазина съвсем рано и се прибра в дома си, като отнесе със себе си и дървената кутия със зарчето. С всяка изминала минута му ставаше все по – трудно да диша. Когато отвори вратата към всекидневната завари вътре да цари пълен хаос. Диванът беше раздран, килимът – изцапан с лепкава течност, най – вероятно кръв, а книгите от библиотечката бяха нахвърляни из цялата стая. Единствено едно четиво стоеше на най – горният рафт. Това бе четиво, което Уилям никога преди не бе виждал в дома си. Обема му бе едва няколко страници а, очевидно, бе доста старо, съдейки по пожълтелите му корици. Антикваря разгърна страниците и видя, че това е бележникът на покойният му баща – Чарлз Флиткрофт. Няколкото страници на бележника съдържаха следното :

„ Двадесет и втори Октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година,
Започнах да пиша в този бележник, заради странната кутийка, която бях открил при пътуването си до Колумбия. В последните минути от живота си ми се ще да опиша историята си. Просто си лежеше там в някаква стара, отдавна изгоряла сграда и чакаше някой да я намери. Каква ли случайност бе решила точно аз да съм този клетник, който ще пробуди това нещо от кутията ? Сега се сещам за историята, която ми разказваше местния жител – столетният Росарио Валес. История за убийство извършено преди много години по тези земи, когато в града имало последователи на древна, мрачна секта. Именно тези сектанти жертвали малко дете на своите богове, ала това жертвоприношение не било като другите. Първо направили някакво заклинание на детето и стотици ларви започнали да разяждат окото му, сетне призовали един от боговете си, който се вселил в тялото на малкия и започнал да раздира кожата му. Това бил техният бог – Червей, който според вярванията им изпивал душите на хората, щом тяхното време настъпи. Заключили момчето в сградата, където бях намерил дървената кутия, пък там след ужасни душевни и физически изтезания детето умряло. Липсата на въздух в тясното помещение било това, което го довършило. Говори се, както ми беше казал Валес, че сектантите изгорили тялото на детето, след което затворили пепелта му в дървена кутия. Тази кутия се превърнала за тях в нещо като храм. Вярвали, че там, в едно с невинната детска душа, лежи и частица от душата на великият им бог – Червей. Накрая на разказа си, Валес, ме предупреди никога да не отварям кутията, за да не усетя яростта на пробуденото божества, а и на не намерилото вечния си покой дете.

Тогава всичко това ми се струваше повече като легенда, която се разказва за сплашване на децата, отколкото като истина. За жалост аз съм от тези хора, които започват да вярват в нещо само, ако се убедят в съществуването му. Завърнах се Дърмът, отворих малък антикварен магазин и всичко вървеше отлично, докато един ден случайно не попаднах на дървената кутия. Бог да ми прости, но и аз съм човек, и аз съм подвластен на изкушенията на Сатаната, а едно от тях за мен се оказа – любопитството. Това пусто, проклето, ужасна любопитство ! Мислех си, какво пък, ще отворя кутията, ала тогава не знаех, че това ще окаже пагубно влияние на живота ми. Отворих кутията и в този момент ръчката, която се намираше отстрани се завъртя, а от неизвестно къде се чу детски глас : „Едно, две, три, четири, пет или шест – това са възможностите на съдбата”. Видях малкия, дървен зар, който стоеше вътре и реших да го хвърля. Три беше моето число, ах това проклето число ! Реших да затварям кутията, ала току да го направя, когато отново се чу детския глас :
„Едно – ларви в твоето око
Две – демон кожата ти ще дере
Три – червей душата ти изпи
Четири – заключен зад стоманени стени
Пет – въздуха ти е отнет
Шест – последна чест
откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !”
Отнесох се съвсем пренебрежително, въпреки историята, която ми бе разказал Росарио Валес. Ала сега вече знам. Знам, но уви, вече е прекалено късно. Не ще разказвам цялата история на мъченията, които изпитвах, само ще спомена следното „Червей душата ти изпи”.
Всяка вечер, след като цял ден чувствах разяждащ паразит в себе си, бивах убиван от огромен червей. Навярно Червеят бог на древната секта. На сутринта се събуждах, а на нощното шкафче се намираше зарът попаднал на три. Това продължи с месеци ! Пробвах толкова много неща ! Опитах да изгоря кутията, ала тя просто не гореше. Сякаш, че бе направена от някакъв специален материал, който нивга не ще изгори. Пробвах да я разбия, но и това остана без резултатно. Дори я хвърлих в реката, но на следващото утро кутията и зарът отново се озоваваха на нощното шкафче до леглото ми, незнайно как. Един ден отговора просто ме връхлетя като гръм от ясно небе. „…откажеш ли късмета свой в нищото се изпари – в дълбока бездна полети !” Ами, да ! Струваше си, да изчезна во веки, а не да страдам неописуемо до края на живота си, а дали пък не и до края на вечността… Написах набързо завещанието си, след което се срещнах с господин Саймън Хефс. Дадох му дървената кутия, след което го предупредих, че не бива нивга да я отваря ! Казах му, че винаги може да върне кутията обратно в магазина, ала единствено при условие, че предупреди тя нивга да не бъде отваряна ! Наистина не исках друг да страда, както аз страдах. Отпратих Хефс, който ми обеща, че ще изпълни заръката ми, сетне застанах в центъра на всекидневната и просто зачаках нещо да стане. Сякаш го предусещах. Те идват за мен. Сбогом ! И помнете, че всеки има право на избор.”

Прочитайки това Уилям затвори бележника. Сега вече пъзелът бе нареден, ала въпреки това, същинската дилема едва сега бе поставена. Нима нямаше начин да се отърве от ужасното проклятие на кутията ? Даваше се сметка, че е още твърде млад и не иска да изчезва от лицето на земята, но пък всекидневното мъчение щеше да бъде нетърпимо. Мисля, че няма смисъл да ви казвам какъв е бил изборът му, щом сега Аз трябва да правя същият такъв…




Надявам се да се хареса.

[Chaotic One]

Много, много добро! А стихчето на детото е твърде catchy. xD
Саамо имаше малко повторения в началото, иначе както вече написах - много добро!

[Crafter]

И мен ме зарадва. Беше доста увлекателно, макар и прилично изтъркано. Стихчето пък ме накара да се хиля няколко минути.
Продължавай в същия дух!

[LordZombie]

Благодаря за коментарите. Надявам се да стават и по-добри в бъдеще

[scion_of_storm]

X

Ние сме последната преграда;
листата, крещящи
на вятъра в най-дивния рев.
На децата устите, пищящи
ала безмълвни, да,
бездумни да останем най-добре.

С очи вдигнати
в заревото на Апокалипса
стомана ковем с очи и лица.
Кръвта не е Дух, не,
и всред на Майка Земя гипса
разкриваме длъжността си,
отчаяни и спокойни. Деца.

Когато времето увяхнало измре
и кръстове паднат въ’ грохот
а вятър душите разтърси
с хиксове на сърца и ръце
ще издигнем паметник в поход
за Този, що Пътя потърси.

Нека тогава Вселената падне
и всички нам в нея помете.
Нека, тъй както проклеха ни
всички
пантеонни
олтарни Богове!

Ние живеем, за да браним човека
/последната преграда
последна бариера сме/
за блясъка в очите
на всяко новородено дете.

[scion_of_storm]

Живописен свят

Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.

Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.

Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.

Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.

Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.

[telia]

Река на скръбта

И намери ми песен да изпея на полето,
поело кръвта на войните…
И разтвори ме в реката,
поела скръбта на майките…
А после викай- вик-
отрова в стрелите на неродените,
повик на зловещи сенки.

Не бяхме. И не ще се родим
отново да изкупим и тия,
що обрекоха в немилост
да живеем дните Тук.

Опашки на зверове- черни прокоби-
прокудили златните отци.
О, вятър, децата на йерофантите-
децата на скитите извикай!
Донеси ни самите богове!

И намери ми полето, в което
песен не изпята остана…
Да я взема в сърцето си-
река от живи рани…
А после да я занеса на неродените
и да избавя с нея мъките им.

[scion_of_storm]

Елегия

Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.

Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.

Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.

Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.

[scion_of_storm]

25 I.C.

„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”

Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.

Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.

Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.

Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.

И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.

Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.

[I Like Scat Porn]

Възкресение

Затваря се порталът подир мен
последна светлина угасва
Нощта покрива сетния ми ден
и края възвестява.

И нищо след това не ще да има
животът продължава, цикълът вековен,
пак пролет, лято, есен, зима...
И до безкрай така.

"Тъй тъжно" ще речете, но напротив!
Душата смъртна е,
материята е вечна,
в безкраен кръговрат върти се тя
и ето ме: в ухайните цветя,
и в най-далечното море...
Това съм аз!
Със птиците и вятъра,
Със слънцето и пролетта,
Част от всичко и едно с света!

[Гост Void KD (гост)]

Ето нещо, което бях измъдрил в 7ми клас:

"Франклин ходи си в гората,
И се задуши в листата.
Мечо здраво се задави,
И Умря без да се бави.
Охлю падна в реката,
И го изяде рибката зъбата.
Гъси се опита да полети,
Но светкавица я срази.
Бобърка падна от самолета,
И се размаза на парчета.
Лиско си играе с ножа,
Ала накълца свойта кожа.
Зайо си похапва сладко сладко,
И получи инсулт накратко.
Видричка се скри зад една витрина,
И умря без никаква причина."

Става въпрос за анимационното филмче Франклин, което го гледах по това време. Наистина съм бил гений....

[scion_of_storm]

Юдейска луна

Празна е луната
безмислостна, зловеща
като къс изсребрена надежда,
грее и залязва,
наднича. А после търси отплата.

Със стъпки по ръба
на световните трагедии
посрещам от прозореца /нощна/ зората
и всред драми и алени комедии
намирам пак на Смърт дима.

Осъзнах, че не тук съм
роден като замряло растение
а в празния хол уморен
на змии и отрова - в забвение
оставен съм от ужаса си в плен.

Ухилена е луната
със сърп на най-мръсна ръжда
наточен за жътва последна
и капе дъжда като умрели тела
комичната драма изтлява поредна.

И от рода ми човешки
най-грозен и сляп, и ужасен
син юдейски стъпва в негови грешки
и крета, и крета, и тихо крета
с мозък разпилян на дома по паркета.

[gadabout]

Странно?

Стоя приклещен в края на возилото претъпкано
и зяпам
през стъклото мръсно.
Странно, всеки тука закъснява,
сякаш вече не е късно…

Зяпам с празен поглед подир спирката отминала
и чакам,
дръжката прегърнал.
Странно, всеки иска да пристигне,
все едно въобще е тръгнал…

Чакам рейсът грохнал по шосето да се изтъркаля
и стоя,
минутите броя.
Странно, всеки слизане на спирка чака,
сякаш знае на коя…

Странно ли? Едва ли…
И аз се возя в този рейс!
И ти!

Странно ли? Едва ли…
Качих се, а сега ще чакам -
това е странното…
Нали?

[scion_of_storm]

Иронично

Сиви облаци като
размъкнати чаршафи
по пуст простор човешки
тлеят и гъмжат
пеят, че ръмжат.
И гладни за ирония
по дъска редят си пешки.

Под тях – земя
ала не каква да е
а измокрена и морна
с очи сляпо изморени
обърнати към няколко деца.
И тя плачеща
и тя жадна за ирония.

И дъжд нейде там
в небитие скопено
захваща и захваща,
помита ми мечтите,
всред почвата запраща.
И тя – стръвно угоена,
ала ирония поема.

Сред полята ходя
и от иронията плюя
като пес дръглив обезверен
като дивен кът обезлесен
търся просто топлина
търся нечия душа.
Иронично казано,
аз просто търся си смъртта.

[I Like Scat Porn]

* * *

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и размишлявам.

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и гледам през прозореца навън.

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и слушам шума на децата, играещи под жаркото слънце.

В тази малка, тясна стая
е тъмно,
студено
и влажно.

От тази малка, тясна стая
се опитвам да избягам,
удряйки главата си
в каменните и стени.

В тази малка, тясна стая
ще си остана...
Завинаги
сам.
Далеч
от лятото навън.
Опрял
лице
в прозореца.
Като насън ще си отида.
И никой
няма
да
разбере...