Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Живописен свят

Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.

Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.

Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.

Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.

Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.

[telia]

Река на скръбта

И намери ми песен да изпея на полето,
поело кръвта на войните…
И разтвори ме в реката,
поела скръбта на майките…
А после викай- вик-
отрова в стрелите на неродените,
повик на зловещи сенки.

Не бяхме. И не ще се родим
отново да изкупим и тия,
що обрекоха в немилост
да живеем дните Тук.

Опашки на зверове- черни прокоби-
прокудили златните отци.
О, вятър, децата на йерофантите-
децата на скитите извикай!
Донеси ни самите богове!

И намери ми полето, в което
песен не изпята остана…
Да я взема в сърцето си-
река от живи рани…
А после да я занеса на неродените
и да избавя с нея мъките им.

[scion_of_storm]

Елегия

Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.

Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.

Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.

Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.

[scion_of_storm]

25 I.C.

„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”

Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.

Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.

Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.

Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.

И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.

Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.

[I Like Scat Porn]

Възкресение

Затваря се порталът подир мен
последна светлина угасва
Нощта покрива сетния ми ден
и края възвестява.

И нищо след това не ще да има
животът продължава, цикълът вековен,
пак пролет, лято, есен, зима...
И до безкрай така.

"Тъй тъжно" ще речете, но напротив!
Душата смъртна е,
материята е вечна,
в безкраен кръговрат върти се тя
и ето ме: в ухайните цветя,
и в най-далечното море...
Това съм аз!
Със птиците и вятъра,
Със слънцето и пролетта,
Част от всичко и едно с света!

[Гост Void KD (гост)]

Ето нещо, което бях измъдрил в 7ми клас:

"Франклин ходи си в гората,
И се задуши в листата.
Мечо здраво се задави,
И Умря без да се бави.
Охлю падна в реката,
И го изяде рибката зъбата.
Гъси се опита да полети,
Но светкавица я срази.
Бобърка падна от самолета,
И се размаза на парчета.
Лиско си играе с ножа,
Ала накълца свойта кожа.
Зайо си похапва сладко сладко,
И получи инсулт накратко.
Видричка се скри зад една витрина,
И умря без никаква причина."

Става въпрос за анимационното филмче Франклин, което го гледах по това време. Наистина съм бил гений....

[scion_of_storm]

Юдейска луна

Празна е луната
безмислостна, зловеща
като къс изсребрена надежда,
грее и залязва,
наднича. А после търси отплата.

Със стъпки по ръба
на световните трагедии
посрещам от прозореца /нощна/ зората
и всред драми и алени комедии
намирам пак на Смърт дима.

Осъзнах, че не тук съм
роден като замряло растение
а в празния хол уморен
на змии и отрова - в забвение
оставен съм от ужаса си в плен.

Ухилена е луната
със сърп на най-мръсна ръжда
наточен за жътва последна
и капе дъжда като умрели тела
комичната драма изтлява поредна.

И от рода ми човешки
най-грозен и сляп, и ужасен
син юдейски стъпва в негови грешки
и крета, и крета, и тихо крета
с мозък разпилян на дома по паркета.

[gadabout]

Странно?

Стоя приклещен в края на возилото претъпкано
и зяпам
през стъклото мръсно.
Странно, всеки тука закъснява,
сякаш вече не е късно…

Зяпам с празен поглед подир спирката отминала
и чакам,
дръжката прегърнал.
Странно, всеки иска да пристигне,
все едно въобще е тръгнал…

Чакам рейсът грохнал по шосето да се изтъркаля
и стоя,
минутите броя.
Странно, всеки слизане на спирка чака,
сякаш знае на коя…

Странно ли? Едва ли…
И аз се возя в този рейс!
И ти!

Странно ли? Едва ли…
Качих се, а сега ще чакам -
това е странното…
Нали?

[scion_of_storm]

Иронично

Сиви облаци като
размъкнати чаршафи
по пуст простор човешки
тлеят и гъмжат
пеят, че ръмжат.
И гладни за ирония
по дъска редят си пешки.

Под тях – земя
ала не каква да е
а измокрена и морна
с очи сляпо изморени
обърнати към няколко деца.
И тя плачеща
и тя жадна за ирония.

И дъжд нейде там
в небитие скопено
захваща и захваща,
помита ми мечтите,
всред почвата запраща.
И тя – стръвно угоена,
ала ирония поема.

Сред полята ходя
и от иронията плюя
като пес дръглив обезверен
като дивен кът обезлесен
търся просто топлина
търся нечия душа.
Иронично казано,
аз просто търся си смъртта.

[I Like Scat Porn]

* * *

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и размишлявам.

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и гледам през прозореца навън.

В тази малка, тясна стая
стоя сам
и слушам шума на децата, играещи под жаркото слънце.

В тази малка, тясна стая
е тъмно,
студено
и влажно.

От тази малка, тясна стая
се опитвам да избягам,
удряйки главата си
в каменните и стени.

В тази малка, тясна стая
ще си остана...
Завинаги
сам.
Далеч
от лятото навън.
Опрял
лице
в прозореца.
Като насън ще си отида.
И никой
няма
да
разбере...

[scion_of_storm]

Горчив Смях

На музите горчив е смеха
горчив и тъжен, ала могъщ
и да искам, не мога да го смекча
а не искам, защото той прави ме мъж.

Няма нужда от траурни ленти
за положението що е сега.
Все срещам погребалните агенти
дошли за гроб на сърце и на душа.

Нагледнах се на празни обвивки
на ножове и мечове в гърба.
Фалшиви, от майстор нехаен отливки
‘близки’, а нариват те в пръстта.

На музите горчив е смеха
и плачат те с истински сълзи.
Този плач /и да исках/ нивга не ще смекча
колкото и звярът в мен да го боли.

[Megadeth]

Привет на всички...
Бих желал да споделя с вас...
но колко от вас ще ме разберат...
това значение за мен няма...
важното е да споделя...
защото някой може да ме разбере...
а някой друг не...
Щастлив съм...
Защо се питате?
и аз не мога да си отговоря...
но днес...
стоях и гледах през прозореца...
гледах как птичките акат..
гледах как как мухичките се плякат...
гледах мръсното небе..
гледах..
гледам и то ме гледаше....
много гледах...
Щастлив съм..
да...
Колко обичам да пиша тук..
Обичам...
Пиша си на воля..
И винаги има кой да прочете написаното...
Ох, колко приятно...
Благодаря...

Писал съм го преди близо три години без 2-3 месеца.

[Chaotic One]

Главоболието се засилваше. (Шумът от стъпките също.)
Изгарящата болка никога не изчезваше. (Шумът от стъпките също.)
Но пламъкът й понякога намаляваше. (Стъпките също.)

Стаята не бе нещо особено. Напълно нормална, но и някак магична за едно десет годишно момиченце.
Бели стени покрити с разноцветни плакати на усмихнати герои, куп играчки струпани в лилав панер в основата на леглото, шарени, подбрани с вкус мебели.
Но тя не виждаше никое от тези неща.
Именно, когато се нуждаеше от усмивка не можеше да получи такава, била тя и нарисувана.
Слабата светлина от прозореца единствето осветяваше пода и полагаше върху него бледата сянка на дървото отвън. Голите му, сухи клони добиваха зловеща и извратена форма върху ламината.
Това караше момичето да се свива на по-плътно кълбо под завивките. То с ужас оглеждаше всяко ъгълче на мрака, но погледът му винаги се връщаше към шаващата сянка на пода.
Въображението му я превръщаше в нещо живо, а главоболието не позволяваше на разума да го убеди в противното.
Клоните като пипала се протягаха към него и сетне се отдръпваха. Стъпките се засилваха и заглъхваха. Главоболието също.
Пулсиращата болка вече не означаваше нищо за него. Траещото месец мъчение бе изгубило значимостта си.
Вниманието му бе изцяло насочено към сянката и стъпките.

Навън завя вятър и сянката се раздвижи.
Тогава стъпките закънтяха и сякаш бе забит поредния пирон в главичката на детето.

Стъпките приближаваха.
Те достигнаха вратата на спалнята. Нещо(пипало..) натисна бравата и, притваряйки се вратата сякаш изпищя.
Болката се засили. Сянката също.
То забеляза светлината върху завесите. Надигна се от леглото и се хвърли към прозореца.
Стъклото се счупи с трясък, а крехкото телце се понесе към осветената улица.
За миг болката изчезна. (Стъпките също.)
До него достигна отчаян вик.
Зоваха го. Зоваха я. Зоваха малката Сюан.
Но тя не отвърна на зова, а се впусна в мрака. Там, недосегаема за страданието, там, където в далечината се криеше малък къс светлина.


Днес си го написах през часа по руски.
Посветено е на главоболието ми, което ме тормози от 4-5 дена и ми даде идеята.
И не, не визирам себе си.

[gadabout]

^^Ахахахахаха, блъде, това просто ме смаза с непресторената си неадекватност...

Тест "Ставам ли за брутално яка дет метъл банда?" @ http://bliodj.blogspot.com/ *турбогъзар*

Списваме го с 2+2, за който не знае. *

Откровени глупости.

Предупредени сте.





*Не обвързвам 2+2 с моите материали и той не носи никаква отговорност за написаното в тях. Аз за неговите обаче също

[scion_of_storm]

Борба

Не ми казвай, че ще умрем
Не е така!
Аз знам
ние сме роби
окаишени с вериги
опасани с бинтове
в социалния си плен
но няма, няма, няма
няма да умрем!

Едно за сестрите ми
едно за моите братя
и за тази куха съдба
безока и гнусна
жестоко изкусна
с обич мразим я.

Едно за нам робите
живи, ала умрели
с гипс във главите
с листа във очите.
Никога
няма
няма да умрем
с гърла поаленели
като вихър сред леса сме
СМЕЛИ!

Едно за теб,
невернико мой
чуй словата ни
чуй мислите
чуй тътена –
ръце, крака, мисли
сърца, души, красота
цял вълкодавен порой!

И в сърцето на душите
смей да кажеш само
че ще умрем.
Не, не, не, винаги
винаги ще бъде рано
чуй ни – вълците в плен
духът ни крещи
духът ни пищи
няма да бъде сломен!

[scion_of_storm]

Н.

Решетки опънати
с озъбени лица
потопени във мастило
с косите – протрити
с колене ожулени
с души – тъй разбити.

В раната на звяра
виждам човека там
в раната на човека
виждам звяра без срам
гол като подхвърлено дете
взрян в невидимото си небе.

И когато капките паднат,
рухнат всичките прегради
ще те гледам със тъга в очите
/мой звяр в клетка
и човеко мой във звяр/
без фанфари и цигулки;
без химни, оди, ил’ балади.

Бяхме, приятелю, зверчета
сетне потопа нам удави.
Остава от решетката парчета
да обръгнем съ’ ръцете
и сред сълзите и косите
да станем на мастилни сплави
и в лист бял живота си да отдадем.

[telia]

Дим

А в дим борбата наша остана обвита...
С криле пекършени те гледам
и сълзи в очите мои напират.
В очите твои- безверие.
Кога бяхме заедно в нашите битки,
приятелю, кога бяхме заедно,
вплетени в огън?

Друг живот имахме с тебе.
Други бяха мечтите ни.
После ти понесе си бреме,
Мен ме взеха орисници,
За да дадат нов живот.

…И коленичил те гледам насред полето,
меч забил в сухата пръст,
поела кръвта на злите души.
И плача над теб, приятелю клети,
че те оставих без дъх,
че те оставих без себе си.

[scion_of_storm]

Прощално

Знам, брате,
ние ще умреме млади
неразбрани и далечни.
Знаеш, брате,
избираме смъртта
пред туй да стоим безчовечни.

Бях дом на надежда
и мисля все още съм.
Ала всеки ден процежда
лъч мрачен в зимния сън
и като кълбо тъмна прежда
развивам се в угнетяващ мене гръм.

Опитах да намеря сходни
навсякъде бродих и уж бях.
От недрата човекородни
получих, ала, само бледа прах.
Тъй надеждите секват и умират
а потоците мътни извират
и не спират.

Чуй, знам брате,
имаме и сестри
нейде по ироничния ни свят.
Ала как смола муха смоли
в капан са те, както аз и ти –
разделени, разединени.
Ничии в тази ничия земя
във всеки неин град.

Гробът вече го издигнах
с камъни и въглища подхранен.
С дъха на майка ни Земя,
с успокоението на баща Небе.
Там място последно за нам има
отредено от този, който ни прокле.

И нека там е крайната ни среща
когато, брате, млади си умрем.

[scion_of_storm]

Дъждовни деца

В канавките, в канавките
забравени и оплюти
разбити, изкормени -
децата на дъжда –
натикани в сетни приюти
ще умрем с усмивка на лица.

Този живот взе от нас
толкова, колкото и ние
и в позиция гард
остана душата да гние
докато не се свестихме
докато не се свестихме
и изревахме:

СМЪРТ И ГИБЕЛ ЗА ТАЗИ ПОМИЯ!
няма да се оставим да ни отмие!

Този живот ни разкъса
като звяр с белонокти ръце
и песове с пяна кръвна
/НИЕ!/
вой нададохме гърлен
и родихме земетръса
всеки от нас – дъждовно дете.

Дъжд е нашето име
дъжд е и нашата плът;
дъжд взе ни, роди ни
последен дъжд ще ни е домът.

И в канавките ще умрем
скитници с горящи очи
в позиция – мирно
със слънчеви ръце
обърнати с длани напред.
И нека капката тогава боли
за душите-вихър устремени
към едно дъждовно море.

[LordZombie]

Прощално излияние

Привет в таз тъжна, сумрачна стая,
името ти, печално, аз не ща да зная.
Ти си само гостенин случаен и наивен,
който скри се от дъжда проливен.

Слушай мойта дума тиха, но щастлива,
че аз чета на глас поезията на По.
Душата ми с всяка дума се разкрива,
а черна сяра разяжда близкото дърво.

Черен дъжд и черна пара
и черна сянка падат над града !
И черни влакове на стара гара
Пристигат и възкресяват нощта.

Черни пътници града обсипват
с черни думи и стъпки изгнили.
Oвехтели цветя - улиците посипват
А, как ухаеха... Не помниш нали ?

Няма как да помниш, мина време
ти тогава беше още пеленаче,
преследвано от тежкото бреме,
да слуша как светът му плаче.

Тъгата бе голяма, ти не знаеш
войната ги отне завчас, сякаш !
Защо започна, сега, да ридаеш ?
Нима ще се върнат, нявгаш ?

Името ти аз не ща да зная,
макар че ти си моя внук.
Изпрати ме, моля те към Рая,
дето чува се прекрасен звук !


Още го обмислям, де...някакви мнения ?

[scion_of_storm]

пооправи го, мен не ме кефи лично.

---

Urbanus bestia

Кажи кой роди човека
че сам да стои;
кой го роди,
паяжината на копнежите
кой с чук кремъчен потроши?

Посочи го този Отец
с камъни да го удавим
за липсата на правда
за липсата на чест
гробница да му направим.

Загърнат в плащ нощен
стоя – и гледам
сред светлините на града
хора пищят и се каят
а над тях – лозунг един
„Почакайте, скоро иде Раят”.

И воловете – спират.
Ралото бетона къдри
по който пъплим
и сълзите мият просеките
а душите ни опушва ги дим.

Кочияшът тогава се засмива
с демонична си уста.
„Скоро иде Раят!”
процежда с троен свой език
един Месия за клетата тълпа.

Не Рай, а камък о пушек
виждат моите очи.
Не хора, а зверове,
раздрани, вой надали
а раната им ярка – смъди.

Обгърнат в нощта
мятам камъни нагоре самин
с неоновата си душа
и с мъртви редом мен
замервам ядно градския дим.

[Kasiel]

telia- "Поспри" е много красиво..

ето нещо от мен:

За вятъра,за слънцето и житата

Понесе се трептене на една струна и тръгна през житата, които вятърът галеше. Слънцето раздаваши лъчите си на полята, назаем и се носеше аромат на талази..на нещо непознато, което той не беше помирисвал. Светлината се оглеждаше като стъклено тяло в очите му,които като езера поглъщаха и житата и слънцето и тревата. Той стана, обърна се и струните засвириха заедно. Вятърът искаше да сграбчи онази блуждаеща сянка в очите и да я превърна в същество. В нещо живо,което да погълне парчетата тъга, които се рееха в душата му, както парчета вестникарска хартия подмятани от вятъра по тъмна улица.. Но той стоеше все така, спокоен външно, с притихнало дихание и гледаше в далечината. Никой не би могъл да разбере какво се въртеше в мислите му, сякаш светът бе замрял за него и бе единствен. Една прашинка в житното поле, една цел на вятъра, един самотен дъжд от светлина.

[telia]

Дар

Стоиш и очите ти се раздират
да гледат в необятното. Ти!
Кога слезе от небето
и се превъплъти в моя ангел?

На сън бълнуваш пеперуди
с изгорели криле. Един- ти!
Чакаш нощта в плаща си
да се скрие зад гроба ми.

Доближи се да те целуна в устата
и пак ще пееш как умираш
по час до купола на църквата-
Ангел с криле в дим.

Остави за миг бунта си.
Аз се борих за теб във живота.
И мъртва се впивам в теб.
Дишам в душата ти, моя душа.

[I Like Scat Porn]

Void

With sluggish tongues we kiss
And slowly drift away
Towards the end of the blue road
Where, with utmost respect
I tell you: 2+2=5
You laugh and stab me in the heart.

With putrid hands we touch
And lick each other's thumbs
Here, under the dying oak
Where, with utmost respect
I tell you: The grey sky is orange.
You laugh and take my eye out.

We sit and smoke
Under the dead oak
In the end
Of the blue road
Where, before
I say anything,
You cut out my tongue.
And walk away.

[scion_of_storm]

^ много, много добро.

---

Земезов

Коремът, ръмжащ
като чудовище митично
като Херакловите подпори;
бунтува се и бесува, къркори.

Издълбан от ковашки звън
обръгнат от безсмъртен дъх
излян от омразата на любовта
сбръчкан като костите на плъх.

Чуй, той бе и е нашата утроба
левиатан бял, допотопно изпълзял.
Той е камъкът мътен на гроба
на слънчев диск, в червено изгрял.

Земята ръмжи и дивее
матерно чудовище митично.
Някъде из пръстта
ковач любовна омраза пак лее
плъх е той, цар в нечие подземие
и цвърчи в лицето ни безлично.

[I Like Scat Porn]

Пустинна планета

Пейзажи
въртят се край мен
Студени картини
от бъдещи дни
Реки пресушени,
Поля... застлани със смърт

Студена
Ледена
Смърт

Тук
де нявга
цъфтяха цветя
Носеха
мирис
на пролет
Сега
има само мирис
на сяра
и ядрени облаци
над сивата
мъртва
Земя...

Пейзажи от студ и сняг
Изпълнени с зла самота
Мъртва, пустинна планета...

Паметник на глупостта

[gadabout]

^Простичко и смислено.
Харесва ми!

[scion_of_storm]

Сенковълци

"И когато се роди плътта
там роди се и разума
лоно бе там на честта;
в това личеше хорската красота."

Аз не знам как да започна
може би малко елитарно
да звучи
[тази моя тирада]
сякаш сенковълк мучи
в пълнолуние
срещу бетонна преграда.

Но видях хора да падат
гарда да снемат поголовно
въпреки Дара
[който доживотен е, нали]
и изпарява се като пара
в тях каквото
всъщност трябва да се цени.

А сенковълците бягат
тичат посред нощни зари
хиляди и хиляди единаци
посред огън и всред дим
като една сянка стоим.

Нима да живееш е лесно
че лесното търсиш така?
Плът не трябва да стои
[пред воля, сърце, душа]
където отпада честта.
Макар че, признавам,
хората са слаби същества.

И сенковълците вием
сред вълноломи и чукари
с тела блъскаме,
[дано нявга разбием]
клетките ни толкова стари.

Аз не знам правилно
словото като река да лея
и да черпя от красиво ведро
[но все имам за какво да копнея]
но знам как да скърбя –
склонил вълча глава долу
с пламтящи очи в небесното ждрело.

И за всички братя
[и за всички сестри]
първо хиляди,
сетне стотици
накрая – десетки, уви,
аз пея и вия към звездите –

Умираме. Един по един.

Във всеки миг от вечността,
знай, загива сенковълк един,
и пак, и пак,
посред огън и сред дим
склопява очи той сам-самин.

[LordZombie]

Пеперуди

Малки, тънки, прелестни крила,
окрасяват нищетата на града!
Малки, тънки, прелестни крила,
прелитат устремено към красота!

Безгрижни, волни и щастливи
летят и не познават грижи.
Раждат се по - грозни от смъртта,
ала стават най - красиви в света!

Уви, всичко хубаво си има край,
Докосвайки с любовта си сладкия рай
те ще отлетят към място без заблуди
мястото дето има само пеперуди!


Редактирах едно старо, за да го превърна в туй, което е сега.

[scion_of_storm]

Краят на две години

Аз днес стоях
във мрака
в една стая мъглива
със сенки и спомени
с надежди прогорени
и плетях кръстопът
насреди сивееща нива.

И днес загубих
част от пъзел нареден
с криле катранени
и око невиждащо
най-накрая, сред пътя
попаднах безнадежден
в на мислите си плен.

Идва време и ще скитам
забравен и самин
по пътищата трънливи
а пред мен – комин
ще бълва пушек мръсен
и ще виждам черти криви
по стъклото на нашия свят.

Любовта си изгубих
отново и нямам сетива.
В мъглата и мрака ми
разперил протрити крила
с мъртви и живи обвързан –
светът ми затихва.
Аз съм Птицата.