Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[I Like Scat Porn]

* * *

I could die tomorrow...
As I walk on the streets
Of this grey haunted town
Noone will notice me
As I'm crumbling down
To the ground

I could die tomorrow...
And what will this change?
Nothing, everything will
Still be the same
And the roads with their cracks
And the wives with their bags
Will continue on
Towards the empty horizon...

I could die tomorrow...
And the rain
Will wash away
My remains...
But still,
I'll see what I can do
To you,
You bastard of a world
And I won't leave
Without cursing you first

"Goodbye, you fucker."

[scion_of_storm]

Нями сълзи

Мъглив дим
излиза през една пролука
на сърцето
което
остава заклето
ала се чуди докога.

Цигара протрита
изпушена насила
на балкони
дивни с’ заря
следва диря изгнила
и там, без сила
слива се с дима.

Там някъде съм аз
во камъните мятам
се всеки ден
и се прибирам всяка нощ.
Очите ми са крило
после пък са нож
режещ тихо смог.

Отвъд съня попаднал
не ям и не пия
стоя и пак гния, гния
вкопчен във едно
с празните очи
с дланите обърнати
нагоре.

И проклет да съм
ако падна
макар че умирам вътре там -
в дим гърчав
в сянка гладна
за празнота се бия
и в празнота оставам ням.

[gadabout]

^Ето това е жестоко!
По някакъв начин отдавна те дебна да постнеш нещо такова - просто е, съвсем автентично и лично е, ритмично... Същевременно всяка комбинация от една-две думи има своята тежест и това наистина е жестоко.
Повече такива, моля!

[scion_of_storm]

Мерси, брате,
макар че поводът хич не е хубав и не искам да го изпитвам пак.

Но понякога си пращам по-простички

[telia]

Сама

Съдрах обвивката си.
После видях кръв, просмукана в гърдите.
Счупих гърдите си .
От уплаха бликна нова кръв.
И после паднах.

Видях ангел.
Видях черни криле всред поле.
И стоеше до мен.
Видях как заплака над мен
И после заби кама в душата си вечна.

Събрах крилете си.
Видях се как ставам насред кръв.
Видях плачещ ангел.
С кама в душата, видях мен на две.

Съдрах илюзията си.
После пристъпих в бяло поле.
Проклех преродената.
И после полетях.

[telia]

Ваша Беатрис 1

Николас, опитах да започна писмото другояче. Бях Ви написала: "Здравейте, скъпи Николас!" - както се полага да започне една жена от уважавана фамилия. Погледнах реда, стори ми се сух и пълен с канони. Скъсах листа и го захвърлих. После Ви написах: "Николас, гледам звездите и мисля за Вас в тази нощ." И това отиде да се търкаля по пода. Някак наложено послание, което почти всяка нощ в парка чувахме да си шепнат прегърнатите двойки. Нито това, нито първото биха могли да дадат образа на онова, което чувства самотното ми сърце, откакто ни напуснахте. Николас, блянувам Ви. Ако ще се държа като пуританка, няма да мога повече да говоря с Вас, няма да мога да Ви пиша. Искам да усетите трепета на раненото ми сърце, когато сте така далеч. Не беше справедливо. Но това никой никога няма да признае пред нас. Не мога да мисля за жената, за която ще се ожените, без да ми се насълзят очите и да я намразвам постепенно, макар да не е виновна за нищо. Тя Ви обича. Макар не с любовта, която изгаря мен. И Вие го знаете. А впитите ви устни в моите бяха онова, което преобърна света и мислите ми. Не мога да не мисля за Вас, Николас. Не мога да спра, защото ще погубя себе си в морето на всички тези хора около мен. А Вие не искате да се сломя. И огънят ми Ви топли. Знам го. Понякога се обръщам след каретите вечер, дочувайки смеха на мъж и жена. И си мисля за нашия смях и за нашите вълнения. Не искайте от мен примирение, Николас. Не искайте с омраза да забравя. Върнете се тук, Николас. Или ме отведете. Не мога да спра да Ви обичам.

[scion_of_storm]

Т.

И само някой
да е докоснал
сълзите на мъртвите.

Безсилието напоследък
става сила и пак
във вълна става слабост
без връх, без напредък
самота и безчовечен мрак.

Разочарования и танци
по улиците на
мръсния ми квартал.
Без желание и страст
един ходещ, гниещ умрял.

С механизъм насила
отблъсквам който се меси.
Виждам само кръв
кръв и извечна грозота
зад драпащите ръце-завеси.

Когато върна завещанието
на правещите калта глина
когато пробия призванието
и загубя и его-родина;
скоро
скоро
може би много скоро
ще се махна от този свят.

[LordZombie]

ЗИМНА ПРИКАЗКА ЗА РАЗДЯЛАТА И ВЕЧНОТО ЕДИНСТВО
“Искам да получа една тиха целувка, искам да те направя моя! Мисля си, че няма как да ме оставиш сега. Стой с мен, макар и без плътта си !„

Помниш ли светлината на студената Декемврийска луна ? Когато снегът с цялата си жестокост и коварност те взе със себе си, сграбчи те в ледената си прегръдка. Смеехме се в невинната си, непринудена игра, не знаейки за фаталната съдбовност на вечерта.
Още помня как зимната ни приказка се превърна в кошмар. Притъпения звук на спирачки все още отеква дълбоко в съзнанието ми. За няколко минути кожата ти стана мъртвешки бяла, устните – изстудяха, сърцето спря да тупти... Единственото, което чух от замръзналите ти устни бе - „Виждам светлината”
Сега отново крача по тази улица. Сякаш усещам лицето ти в мрака, чувам дъха ти в тишината, вкусвам устните ти в отчаян опит да те върна, държа лицето ти в скръбта си.
С теб и нещо в мен умря и безвъзвратно осиротях. Остана ми само опечалението и топлата ти усмивка, която краси сянката, в която съм се превърнал. И нека, гледайки ледената Декемврийска луна нейде да съзра в нея твоя образ. Само това би ме зарадвало.

[Chaotic One]

^ Много е хубаво. Песента, която те е вдъхновила също. ^^ 

[the_mess]

No Title

Мъгла прииждаща от земните недра,
ума ти бързо тя напива
със думи идващи от нечия уста
на някой спящ под почвата ленива.

Замаян, свличаш се на мръсната земя,
денем тъпкана безмилостно от пълни със живот крака,
някой да помогне... ала невъзможно,
приспала всички бе нощта.

Не знаеш колко дълго си лежал така,
събудил се, разтриваш слепоочията свои,
в плен на болката сега е твоята глава,
схванат леко се изправяш.

Не си ти вече в ледената нощ полегнал
на оня къс рохкава земя,
сега е топло, светло, лъчезарно,
отново си си у дома.

За изминалата нощ опитваш да си спомниш,
разтъркващ с пръсти зачервените очи ,
но забравата като чаршаф в прегръдка бяла
е обвила мозъчните ти вълни.

Внезано булото се вдигна, сякаш
махнато от фокусническа ръка,
опулил поглед тъпо към кухнята поглеждаш,
притворена бе нейната врата.

Със стъпки бързи пред нея ти се озоваваш,
предчувстващ алената смърт,
не искаш да приемеш ти че е реалност,
а някакъв си грозен сън.

За миг поглеждаш вътре и извръщаш поглед,
повръщайки по дъсчения под,
а ураганът сгушен в черепната ти кутия
с последни сили шепне приятелски съвет.

Мънкащ в безпомощност по някоя и друга дума,
опрял металът в потната си кожа,
с пръст на спусъка, ридаещ в мъка
за разум бориш се ала да победиш не можеш.

Отдавна бе изчезнала мъглата,
прибрала се бе под земята, от улова доволна тя,
внезапно гръм отекна в тишината,
а лъчезарен продължаваше да е деня.

[james-assya]

Ето това е текста на първата ми песен

BROKEN WORLD

I feel the world's not safe today
I feel that I have lost my way
Walkin' blind with no direction
I make mistakes with no exeption

I saw the darkest of my own
left nothing that was never shown
I lost my faith,truth-I'm alone
I felt they were forever gone

I feel that something's wrong with me
but where I just cannot see
Then why I wish the worst for me
when only happy want to be?

I saw my fears in my mind
and now a place to hide can't find
I've built inside a word of fear
but cannot anymore stay here

Chorus:
Seeking the world that I’ve lost yesterday
Fighting the horror I’ve met on my way
Paying a price I shouldn’t pay
It’s getting worse and worse from day to day

And I know a soon it’s not going to stop
And I am locked up for long in this trap
The only thing left’s fighting my way
But I feel the pressure and fear kills me away

And I don’t know if I could stay alive this day
Fighting against myself I’m losing my way
Playing a game I shouldn’t play
I came in a circle I can’t run away

I made myself believe these lies
and now I'm scared to close my eyes
but scared to open them I'm too
I just do not know what to do?

And when I think it can't get worse
there is new fire in me that burst
and feel that I can't stop this flow
and even can't to make it slow

I feel myself that I have lost
don't know to find Me what will cost
and all my world is going wrong
I just can't stay anymore strong

*Chorus

Before noone could steal from me
and now myself I'm selling me
and why to hell it came this way
can't make my mind with me to stay

And why can't I keep me in me?
And why I keep destroying me?
Why I became my enemy?
I cannot stop my judge to be

I look inside to seek the truth
the only thing to find I should
but lost and so mistaken I
can't see the difference 'tween thruth and lie

*Chorus

When the night don't wanna leave
should try to learn in dark to live
I'm scared the sun's not not going to rise
it's now the same if I close my eyes...

[james-assya]

Е т'ва е написах едно нещо и никой няма да го прочете, е прочетете го де

[LordZombie]

Първи сонет

Алена мъгла над мен се вие,
вино и тютюн в разсъдъка се сливат,
замъглени мисли ума ми шие,
вплитайки думи, които ме опиват.

Ръката трепва, размахва перо неусетно,
изписва пъргаво, леко, безмер слова,
за болката и битието безцветно,
за битката и други ред дела.

След виното, драги, иде ред на мисълта,
че от кал създадени сме, ала търчим все,
бързамe да тлеем, да летим с пепелта,
но не би ни приело, о не, великото небе!

В ангел с криле от кал и лъжи,
всеки от нас се превръща, уви !


Първия ми опит да напиша сонет.

[scion_of_storm]

Гарванови сезони

Облаците – тежки. Сиви.
Едно изстинало желязо.
Скитам с птици диви
между тъга, обич и омраза.

Во гърдите – неми думи
изплюти от странник някой.
Капан за сърце, капан за ума
гарванов грак сред обилен порой.

Стъпките – бавни. Изнемощели.
Мрак между светли тонове.
Мислите погребани не са умрели
и ледът в реката все още ме зове.

Зимата идва в лято жарко
но листата из душата падат.
Пролет не настъпва, само глад
за нещо, което да е наравно ярко.

Глад кучи сред меса и дух
гарван в мрака сменя своя пух.

[I Like Scat Porn]

Първи опит за разказ от мен...

Отвратителен, без право на обжалване
-------------------------------------

Часът е три сутринта, барът е празен, а аз стоя на масата в ъгъла, пиян.

Скоро келнерът ще ме покани любезно да си тръгна и аз ще му разкажа как преди години на поляната отвъд зелените хълмове открих себе си и той отново ще ме прикани, вече очевидно раздразнен, след което аз ще започна да се смея безумно и той ще ме изхвърли на улицата където ще заспя и сутринта един забързан млад мъж в хубав костюм ще се препъне в мен и ще каже "Как може!" и аз ще стана и ще отида при моя приятел Слепия и ще си говорим за времето.

Също както всяка вечер през последните 3 години.

Отпивам глътка. Келнерът приближава.

* * *

Слепия е един старец, който седи в парка и замислено се взира в дърветата с незрящите си очи. Безобиден е, като мен.

- Хубав ден, а?

- Отвратителен. Твърде е студено. - отвръща.

- Е, ноември е, няма как да е по-топло от това. Пък и вие сте добре облечен.

Всъщност той не е точно като мен. Навремето е бил влиятелна личност. И то не като тлъстите свине, които всички мразят. Мисля че е бил един от онези преуспяващи бизнесмени филантропи, които строят училища и влагат половината си богатство в домове за сираци. Има всичко, за разлика от мен. Живее в голяма къща извън града заедно с дъщеря си и мъжът й и трите им деца. Синът му се занимава с политика.

- Мразя този шлифер. Дори не помня какъв цвят е.

- Е, какво значение би имало за вас?

А аз съм никой. От три години насам нямам нищо и никого. Вървя из града, прося, обирам автоматите за кафе и фонтанчетата, в които децата хвърлят парички за късмет. Вечер сядам и пия. В три сутринта келнерът ме кани любезно да си тръгна и аз му разказвам и той повтаря и аз се смея и той ме изхвърля и аз заспивам и някой се препъва в мен и казва "Как може!" и аз ставам и отивам при моя приятел Слепия и си говорим за времето.

- Прав си. При всяко положение е отвратителен.

Усмихвам се.

- Нямам нищо. - продължава той.

А аз го потупвам по рамото, усмихнат, и отивам да плаша почтените възрастни дами в центъра на града.

И все така усмихнат сядам в кръчмата и пия.

Докато часовникът не удари три и келнерът не ме изхвърли улицата.

И аз заспивам пиян, с усмивка на уста. И чакам някой да се спъне в мен.

[scion_of_storm]

Многоцветни лебеди

Кажи ми какво става
когато сблъскам въглена
с изумруда
или кехлибара
и сапфира
или с на друг въглен безспира.

Вдъхни ми кураж
и от вятъра буря да стане
щом пристан намерим
да задраскаме отровните рани
за да бъдем вплетени тихо в шума.

Дай ми дъха си,
пък нека сетне аз моя
и лице в лице да изтлеят вси;
с ръце да подслоним двама пороя
за да сме свободни от тук и сега.

И да замлъкнем -
с взор забит в хоризонта
и залез в помътнели очи.
Там нейде, отвъд слънцефронта
ще намерим мир за наш'те лъчи.

...а инак - ашандарей зове
в битка без любов и топлина
там нейде, сред сивоткано море
Накор/Каутон бори се с поредна вълна
с абанос в жили и разкрила зъби съдба.

'В изумрудения кехлибар на котка
посред ледовете на сапфира
край огън чер' на въглен ярък
лисицата гони лебеди в сребро, без да ги стига.'

[Svetyl]

ЗУЛУМ

Не тече вода, а кръв.
Няма хора, има стръв.
Няма истина, а интереси,
гледа с ужас свят потресен.
.
Глухота за плач човешки,
слепота за всички грешки.
Всичко в името е на земята,
турски синя е душата.
.
.
.
Болка, а след нея примирение,
а след него разрушение
на мечти и идеали.
Да пасуват за избрали,
историци политици.
Истината е по прашните полици
и във спомените от тогава,
ала вече даже и не се надяваме...
.
Под въпрос е смъртта на милиони,
под въпрос е арменската памет.
Всички убити и всички изгонени
са на път митове да останат.
.
Да се пита човек логиката каква е...
Нали с времето е по-трезва преценката?
А човечеството е на път да осмее
Геноцида, променяйки му оценката.

[scion_of_storm]

Терор

Терор
по етажите залива
една празна керемида
и в нея сипвам супа
проста супа –
за обеднелите в сърцата.

Терор,
терор. Терор.
чуй звука на тази дума
и я запомни
завинаги.
Тя в сърцата на всинца ни
стои и се мотае
и тялото си измамно вае.
Терор над всички нас.

Днес разбрах
че когато нещата
утаят се
и есенцията им стане прах;
когато емоцията
изпищи на умряло; К-Р-А-Х,
терорът иде и не пита.
А сърцето поисква – и отлита.

Терор
в душите ни се влива
души-керемиди
с множество пукнатини.
В тях спят тихо гниди
чакат
чакат
до края на времето чакат ни.

[Svetyl]

НАЕМНИК
По улицата с тежки стъпки,
умора и тъга прегърнал,
наемник... към забвението запътен.
Поминъкът го бе превърнал
в бездушна яма от агресия,
в не можещ да почувства нищо,
в човек без лични интереси,
в мълчащ, в излишен, в не обичащ.
.
Да, вярно е, оръжието в ръцете му
тъй смъртоносно бе, тъй ефективно,
Но вярно бе и, че в сърцето му
изчезнало бе всичко позитивно.
.
.
.
Когато беше малък често казваше,
че иска да изучи Библията.
И вярата си винаги изказваше,
осъждайки тез дето мислеха противното.
Обичаше да влиза в църквата,
обичаше да слуша месите,
обичаше да споменава мъртвите
и казваше, че да живееш лесно е,
ала ако си праведен, добър.
Ако си верен християнин,
от Бога ще получиш дар,
душата ти във Рая ще остане.
.
Растеше в идиличен свят,
растеше беше най-богат
със Библията във ръце
и със широкото сърце.

До онзи ден...
.
.
.
Баща му изгориха...
той осмели се да говори,
и осмели се да оспори
инквизиционните събори.
Най-първо зверски го пребиха,
при себе си отецът го повика...
Ръцете всички си измиха,
веднага в ереста го обвиниха.
.
Но знаеха.
Невинен бе,
ала нехаеха
и не желаеха.
И селяни, свещеници,
и всички други.
Мошеници
със користни подбуди,
разправяха се тъй със всеки,
опитал на съда им да попречи.
.
.
.
А нашият наемник- седемнадесет годишен...
Закле се да се бори... за арабите.
Закле се докато той диша,
да търси мъст от християните.
Първоначално нямаше идея
как мечът се върти, щитът държи.
Ала успя страха си да преодолее
кръвта на християните го теглеше
да продължи!
.
Но с времето почувства се употребен
и осъзна, че сее смърт ненужна.
Ала се появи един проблем,
оказа се, че всичко друго му е чуждо
.
И продължи със битките...
.
Ако се посветиш на нещо чрез яда си,
докрай ще те преследва той, яда.
Усещайки стената до гърба си,
ще срещнеш своята съдба...
неблагосклонна,
ала непреклонна...
Тя ще превърне в рутина,
туй дето правиш... до смъртта.

[scion_of_storm]

Коледно

‘Мамо, мамо, Дядо Коледа ще дойде, нали?
Ще дойде, ще дойде. Винаги вярвай в него.’

Дзън дзън,
баща като пиян пън
изкарал навънка дъщерята
из Мола ходи с тати
после гаджето я клати
‘Тати, тати, виж Стефчо к’во ми прати’
кондом в устата плюс сиво Мазерати.

По коледата стават чудеса
така по телевизора
тресат се свинските меса
и с коледна шапка закичен
педераст с оценка отличен
разкрива ми празнична магия.
Удри, удри,
курво мръсна, гъза ще ти зашия.

Друга пък я пънат трима
за да сгреят безпарновата зима
‘Искам там, после тук, и тук
че ще качвам албумче във Фейсбук’.
Ах, обожавам коледните страсти
курви тичат, после бягат педерасти
с паричките от мама и от тате.
Тежко се живее, да знаеш, брате!

Идва въшка, идва гнида
а аз по нея мятам керемида.
И се пъне, и се вие
к’во търси, какво ще открие
само знае да седи, да седи и пие.
И на софрата дядо Коледа алангле
с луканка от най-коледни свине
отпразнуван с оригване и оригами
празника да е честит, да е честит
че нощта иде с шибан клитор свит.

И иде после някой лумпен
някой шибан коледен олигофрен
и пита – „Не става, мен,
на празник да си като спихнал крем.”
И искат всичките педали
от мен и от теб да греем
за курвата във Мола
за на органа й бандерола
за на бай Пешо сопола
и най-вече за стареца от Кока-кола.
И искат всичките педали
да си щастлив и да си див
не можело по празник да си крив
и ти пънат устните в усмивка.

Ми майната му бе брато
всеки както иска празници посреща.
Ми майната ви бе
уж сте пичове
а когато трябва не сте насреща.
Член за коледната ви магия
една изкуствена червено-бяла чикия.

‘Тате, тате, дядо Коледа не дойде, защо така?
Удушихме шибания педераст
а на елените счупихме ебаните крака.
У-А!’

[scion_of_storm]

24

4 часа е ритъмът на сърцето ми
пулсиращ в твоя
забравил земните граници
забил се в небесата безсловесно.
Навън е мрачно, в облаци сиви
в очите ни не спира да вали –
вечно нарушават ни покоя
вечно между земя/небе боли.

Още 4 часа е дъхът ни
изстинал в мъгливи отсенки
загинал в битка времева
вклинен между светли сенки
разбити сред мътни небеса
а в очите – не спира да вали
ала болката все още може да кали.

Аз и ти ще се извисим
в гръм на дракони от абанос
опашка/нокът/тяло
във възторг ще изкрещим
счупили и последния мост
счупили и последния мост.

16 часа страдаме в тих ни свят
и ходим боси и безлики
сред намръщен и умиращ град
- откъснат, в мрак замръкнал
откъсвам от самото си сърце
ален нокът – най-ценния ми цвят.

Сис

[Chaotic One]

Поредният опит.. :Р

„Огън"
Събуди се с тази мисъл, но тя не беше негова. Бързо я забрави и тя бе заменена от леко гъделичкащо усещане за нещо не на място.
Тениската му беше подгизнала и полепнала по него. Някак успя да се подсмихне. Поне треската му отминаваше.
От прозореца се процеждаше бледа светлина и той осъзна, че е сам в спалнята.
Джен сигурно спеше в хола докато той боледуваше.
Намести се по–удобно на мократа възглавница и се наслади на хладината й. Искаше му се да отиде при Джен, но усещаше, че не може дори да си надигне главата.
Колко ли бе боледувал? Бе загубил всякаква представа за времето. Единствено имаше откъслечни спомени как жена му се го наглежда.
Замисли се за нея и без да усети сънят отново го пое в прегръдката си.

Рейв отвори очи.
В стаята беше тъмно. Нима беше проспал цял ден?! ..или повече?
Не помнеше кога се събудил последно. Бавно се надигна от леглото и се опита да се изправи. Леко залиташе, но иначе краката му го държаха.
В главата му се прокрадна странна мисъл: „Скоро, много скоро."
 Той я отпъди и заситни към банята. Тъкмо се насочи към душа, за да отмие лепкавата пот и отново му се натрапи чужда мисъл:
„Не бива да вдигаш шум" – не му се стори странно, че не бе негова и се съсредоточи над факта, че бе разумна.
 - Ако пусна душа може да събудя Джен и Томи. – промърмори под нос и се учуди, че се оправдава пред себе си.
 Със съжаление се отдръпна от душа и наместо това отидe до мивката и наплиска лицето си с хладка вода. Докато се подсушаваше се вгледа в отражението си в огледалото. Лицето му беше изпито, имаше сиви кръгове около очите и брадата му бе набола. Изглежда наистина бе боледувал дълго.
„Нищо ти няма" – обади се тънко гласче.
„ Да, скоро. Скоро." – отвърна друго.
 Рейв напълно ги пренебрегна и продължи да се гледа в огледалото. Всъщност,изглеждаше доста добре за някой прекарал, съдейки по брадата, 4-5 дена на легло с треска.
Върна се в спалнята и реши поне да се отърве от още влажната тениска. Подбра си едни стари оръфани дънки и чиста тениска и приседна на леглото.
А сега какво? Явно бе спал доста време тъй като въобще не се чувстваше уморен. Леко замаян, но не и уморен.
„Сега ще си помислиш за нея и това, което ти причини" – заяви твърд и заповеднически глас.
Рейв не го пренебрегна.
 Коя беше „тя"? И какво му бе причинила? Той не помнеше нещо такова.
„Тя. Тя ти причини това и ще причини същото на Томи." – този път се обади едно по-настоятелно гласче.
 - Тя? – учуди се Рейв и след миг в главата му избухна хор от отговори:

 „Тази, която те лъже."
„Тази, която иска да страдаш."
 „Тази, която обичаш."
„Тази, която желае смъртта ти."

Но  кой.. Джен? Нима Джен бе причината да се мъчи толкова време? Не можеше да го приеме, но въпреки това съмненията започнаха да се прокрадват.
Все пак защо се бе грижила за него у дома? При положение, че беше боледувал толкова дълго тя трябваше да го заведе в болницата или да повика лекар, а той не помнеше посещения от такъв.
 „Да, тя." – хорово казаха гласовете.
Рейв леко се задъха. Дишаше тежко, но не от ярост. Нима съпругата му беше готова да го убие? Да убие сина си? Нима бе способна?
Колкото повече се замисляше толкова повече се убеждаваше, че е така, а онези в тила му сякаш кимаха одобрително.
Но каква бе целта й? Какво щеше да постигне? Може би да се освободи от отговорността. Може би от омраза, а може би.. Може би се бе побъркала. Той потрепери.
„Трябва да бъде спряна." – отново се обади заповедническия глас.
 Но как? Рейв нямаше никаква представа. Трябваше да я спре, не можеше да й даде Томи..
Изведнъж дишането му спря. Томи!
Мъжът излетя от спалнята и нахлу в стаята на сина си.
Томи лежеше неподвижно на леглото. На шкафа до креватчето имаше струпани лекарства. Значи все пак бе боледувал!
Рейв приклекна и положи ръка върху челото на момчето. То бе хладно.
Сълзите започнаха да напират и той не можеше да ги задържи. Издаде тих стон и ги остави да потекат.
Беше закъснял. Не бе успял да го защити.
 „Но можеш да го отмъстиш." – каза едно нова по-разумно гласче.
Съчувствие липсваше в него и Рейв бе доволен от това.
 - Да го отмъстя.. – каза хрипливо сякаш да опита думите на вкус.
С все още зачервени и влажни очи той потисна хлиповете си и се надигна и заедно с него се надигна и гнева му.
 - Ще отмъстя. – заяви решително и отново положи длан на главата на детето и погали косата му.
 „Знаехме, че няма да ни разочароваш, че ще прозреш истината." – отвърнаха хорово гласовете.
 „Сега ни кажи." – започна заповедническия.
 „Какво искаш да сторим?" – довърши разумния.
И тогава отговорът дойде сам.
- Да гори. Всичко да изгори. – злобна усмивка разтегна мокрото му от сълзи лице.
Никой не му отговори, но той усети вълни на одобрение в ума си и се разсмя с горчив, хриплив смях. Щеше да отмъсти и възнамеряваше да му се наслади.
Усмивката му се смали, когато за последно помилва сина си и сетне се запъти към гаража.
Всичко необходимо беше там.
Слезе тихо по стълбите и се запромъква през коридора.  Мина покрай хола и там видя смътни очертания на нещо върху дивана.
 Джен.
Той сви юмруци така, че кокалчетата му изпукаха и продължи към целта си. Щеше да се сдържи поне още малко.
Отвори вратата и никак не се изненада, че колата не беше там. Джен не понасяше присъствието й там. Така й не я разбра. За какво, по дяволите им беше гараж, ако не за колата?!
Поне другите неща не бе бутала.
Двете туби бензин си стояха на една от лавиците до стената. Той ги взе и след като изрови едно старо въже се върна в къщата.
Съпругата му (той потръпна от факта, че може да я нарече така) спеше непробудно.
Рейв примъкна един от дървените столове от кухнята и вдиша дълбоко. Време беше наистина да действа. Зъбатата усмивка отново се появи на лицето му и той се надвеси над Джен.
Ръцете му хванаха раменете й и я надигнаха, след което се обвиха около врата й.  Приглушен писък се отрони от гърлото й и очите й зашариха из тъмата, търсейки с поглед нападателя.
Той видя блясъка им в бледо осветената стая. Ужасът в тях го радваше. И то много. Зъбите му скръцнаха, но усмивката си остана.
- Спокойно, Джени. Аз съм. Твоят любящ съпруг.
Тя сякаш се отпусна в ръцете му, но ненапълно. Все още усещаше колко е напрегнато тялото й.
Рейв я изправи и със сила я натисна на стола, където едва я задържа докато я завързваше. Боледуването явно му се бе отразило. Беше по-слаб отколкото си мислеше.
- Рейв? Рейв какво, по дяволите.. Пусни ме веднага! – Джен викаше и се опитваше да се измъкне, но безрезултатно.
- И какво ще стане като те пусна? - Рейв се изкиска. – Ще ме отровиш както стори с Томи? И после какво?
- Томи? Томи си е добре. Докторът му даде успокоителни, за да поспи и..
Той не я остави да се доизкаже, а натика парцал в устата й. Парцал, който се надяваше тя да успее да изплюе по-късно. Слушаше му се музика. Той се изкиска по-силно и се зае да отваря тубите с бензина.
Най-напред оля хола и сетне обиколи и другите стаи на двата етажа като избегна тази на Томи.
Останалото във втората туба изля върху бъдещата си бивша жена и кикота му се усили при определението.
Джен се дърпаше и надаваше заглушени писъци през парцала, но единственото, което постигна бе да засили смеха на Рейв до истеричност.
Той се наведе до ухото й и през смеха си успя да прошепне:
- Гори, скъпа, гори. Гори точно както е горял и той. – смехът му беше изпълнен с горчивина, но истеричната нотка така и не го напусна.
Джен се облещи при думите му и, ако я бе видял навярно щеше да се сгромоли на земята и да се затъркаля от смях.
Той се подсмихна и извади нещо потракващо от джоба си. Застана до входната врата и подбра внимателно нещо от кутийката. Проблесна искра и в след миг огнени ивици се застелиха по пода във всички посоки.
Мъжът спокойно излезе и затвори вратата, след което също така спокойно се отдалечи. Пламъците вече бяха обгърнали немалка част от къщата.
Писъците, които последваха един лек взрив бяха като прекрасна музика.
- Значи все пак махна кърпата. – ухили се ехидно.
 Рейв за последно се загледа в творението си и сетне бавно закрачи по тротоара.
Усмивката му почти разполовяваше лицето му.
А и да го хванеха, какво, пък?
Нали беше весело.



"Oh, why are we so sad?
Are we feeling hurt by their evil eyes?
All those empty words..
We are thirsty for pay back?
What would we like to do with the town?
Would we like to make it dance?
Hahahaha!
With the animal
Would we? Would we?
Tell us, what would we like to do?
… Burn it.. Burn it all!.."
                                     -Sonata Arctica
                                          "Wildfire"

[One Shot]

Неотдавна под въздействието на погледа на бившата и на малко осмодекемврийски алкохол мЪ осени творчески дух и сътворих следното нещо, което някои го харесаха, други не го разбраха, трети не бяха толкова напред с английския, че да го разберат, но важното е едно - знам, че като умра ще стане хит.

Upside down turns your life,
some say, when you get a wife
Upside down turns your life,
others say, when you hit a five
Upside down turns your life,
I say, when you fall in love

Love is happiness, some say
Love is god, others say
Love is a mist, I say

Upside down will never turn your life
if you never get a wife
Upside down will never turn your life
if you never hit a five
Upside down will never turn your life
if you never go to parties
where are people not in the list
Because you never know
what can come out of the mist

[LordZombie]

ТЪГАТА НА КРЕХКАТА ДУША
Спомням си как преди войната всичко беше различно. Всеки миг с теб, всяка въздишка, целувките – дълга или кратка, разходките ни. Тогава всичко беше различно, а какво всъщност се промени ?
Дойде студената, жестока война и аз като всеки млад и физически здрав момък бях извикан да участвувам. Зная, ти беше така тъжна тогава, усещах го в очите те, макар и да се усмихваше за пред мен. Дълга и мъчителна бе нашата раздяла тогава и с много увещания за благи бъдещи времена помежду ни и топли прегръдки след благополучното ми завръщане.
Помня деня, в който те видях за последно преди да тръгна на военната си служба. Помня го сякаш бе вчера. Дългите ми коси се развяваха от силния вятър, а ти стоеше на прага на дома си и не искаше да повярваш, че може и да се виждаме за последно. Прегърнах те сълно и тогава усетих трепета на крехкото ти сърце. За последен път...
Войната бе тежка и сурова. Дори и в най – тъжните си и меланхолни представи, не съм мислел, че когато се върна теб няма да те има. Доста често пишех писма, които нямаше как да ти пратя, ала пишейки ги ми носеше малка душевна утеха.
Минаха около шест месеца, когато войната най – накрая приключи и аз тръгнах с изражение на измъчена радост към мястото, където бях те видял за последно. Ала щом стигнах там, какво ли чувство порази бедната ми душа ?!
„Тя почина, сърцето й не издържа” – казаха ми. Но защо, защо, защо ? Защо не можа да понесеш геройски изстрелите на съдбата и не дочака завръщането ми. Защо се бе родила с проклетото си прекрасно, но и слабо сърце. Сърце пръснало се под напора на ужасната и тягостна вест, която всеки момент може да съобщи за краят на любимия или пък по – лошо, въобще да не пристигне с дни, седмици...
И сега полагам шест червени рози на гроба ти, по една за всеки месец, в който не бях с теб. По една за всяка глътка вина, която изпитвам постоянно. Вината, че ме нямаше до теб, не бях там, за да спра малкото ти сърце да спре. Гледам красивите ти очи, алените устни, нежното лице, хубавата коса, но уви снимката ти стои срещу мен и гледа със студенина и празнота. Защо те няма...
А си спомням как преди войната всичко бе различно. Но нищо, аз те търпя своята болка и ще нося своето тежко бреме вовеки ! А, ти, почивай в мир, скъпи ангел сияен !

[Svetyl]

^Супер, супер. Леко банална тема, но като изказ е супер. Имам само забележка към последното изречение "крехкий ангел сияен", някак не ми се вързва с предните думи и настроение.

[LordZombie]

А, определено не е от най - качествените ми неща откъм идея или фантазия, но както е казал Кинг, ако не се лъжа, трябва постоянно да се пише, за да се постигне усъвършенствуване. Инак, мерси за коментара и за добрите думи, взех предвид мнението за последната дума.

[the_mess]

Без души

- Има ли добро и зло?
- Има ли значение?
Следвай себе си или те очаква падение.
- А лудостта какво е?
- Измисли я племето,
целящо да премахне съществата с душа,
са ги засипе с пясъците на времето
и масовата роботизация
да затигне и нашата нация,
човешкото от човека да изтръгне вовеки,
за да станат главите ни възможно най - леки.
- Защо ни е да мислим, да разсъждаваме,
на никого ума си да не даваме?
- Нима ти се рубува,
нима искаш същността ти от теб да изплува
изгонена към нищото да се присъедини
и мигом като захар да се разтопи?
- Не те разбирам...
- Не очаквах и дa го направиш.
- Говориш все небивалици, плашиш!
- Е, поне опитах да спася човечеството от падение,
жалко за пропиляното търпение!
Млъквам вече, вдън земя потъвам,
завлечен от металните ръчища,
безполезно явно е да съществувам,
явно няма смисъл да мъдрувам!
Тъй да бъде, щом искате, безумни глупаци!
Ни Бог, ни Дявол душите ви ще успее да опази!
- Защо са ни души,щом сме живи и здрави,
щастливи сме така, макар и с колела зъбчати.
дорде ръждясаме ще водим нашия ограничен живот,
непотребни са ни чувства като омраза и любов!
Деня прекарваме по строго разписание,
диктувано от зеленото обаяние,
по - добър живот от това - здраве му кажи!
щастливи ний ще сме до края,
макар и без души!

Edit: Лорде, супер е! Само се оправи граматическите грешки . Иначе е много добро - семпло, кратко, но такова каквото трябва да бъде според мен.

[Svetyl]

^Супер як стил. Само, извини ме - "рОбува"
Не плачеш? Казваш ми “Недосегаем съм!”
и се обръщаш и далеч отиваш.
И не обичаш. Казваш ми неразгадаем съм
и в миг със маската покриваш
реалността си.
Мислиш се за силен...
Но на ръба си...
.
Не чувстваш? Чувствата са за слабаци
и ме поглеждаш с ледени очи.
Не разпознаваш хубавите знаци
и обвиняваш хората във вечните лъжи
и в лицемерие.
Ти сам си,
нямайки на никого доверие.
.
Веднъж повдигнах похлупака
на твоята фалшива сила.
Ти взе че се разплака...
илюзията се бе разбила.
Илюзията за твоята недосегаемост
и тихата неузнаваемост.
.
Сега стоиш пред своите несбъднати мечти
и гледаш ги с нескрито отвращение.
И знаеш, че сърцето ти тупти,
но с всеки удар следва унижение.
Защото ако беше истински и търпелив
и ако беше някак милостив
човечен,
а не мрънкалото и песимистът вечен,
аз зная щеше да успееш...
Сега сред демоните си живееш.
.
И нейде в дебрите на коравосърдечността
сред прах и пепел е човечността.
Праха от застоелите емоции
и пепелта от застоялите ти чувства
и пепелта от цялото държание... ужасно гнусно.

[scion_of_storm]

Разкъсан флаг

Захвърлени като ненужни
крайници и одежди
затиснати в помията на
живота и неговия пламък
висваме на бесилата;
висваме на бесилата –
и крещим.

Крещим като звяр убит
проклятие земно метнал
крещим и със стареца изпит -
в изгнилите му ръце
таим своята живина
таим своето биещо сърце.

Ние сме Отхвърлените
и в свят от лъжи
сами срещу себе си стоим
плюем срещу дните
и екове земни
с очи изморени все броим.

А бесилата хлопват
щракват съ’ зъби-клуп
не ни интересува това -
в студ живяхме без сърца
щом трябва ще умрем во студ;

Захвърлени!
затиснати!
увиснали глави
чуваш песента ни, нали
чуваш песента?
Свят нов творим с хиляди гърла.

[Chaotic One]

Have you ever had the feeling you were being watched?
I mean the feeling you get when someone's eyes are almost piercing your back. That most unpleasant feeling.
I have it. Oh, dear me, I do. I've felt those eyes for years now but I have not complained, oh no. For if I give away even the slightest sign of annoyance or nervousness I would most certainly wind up dead.
 She has been looking from behind my shoulder for so long now that I have actually grown accustom to her presence. I do not mind anymore even though I did not intend to bring this upon myself. I merely wanted to rid myself of her presence. And I succeeded.. for a while.
 How could I have known that she had the will to stay? How was I to know that she would crave revenge so vigorously?
But unfortunately she has for the past twelve years and she still does. Always watching and waiting for me to acknowledge her presence so that she may dispose of me the way I had disposed myself of her so many years ago. One word, one glance is all it takes to let her do so. But I have managed to escape this fate for far too long to give up now.. or have I?
 During these years I started wondering whether I was right to deprive her of her life? Did I or did I not make an unforgivable mistake? Could I be forgiven? By her?
I couldn't have helped my amazement when I realized the fact that I was.. sorry. I was sorry for the way I had treated her. For the lack of respect, devotion or even fondness I had so freely showed.
  Looking back I wondered.. why did I take her life? I did not have a lover, nor did I have feelings for another. I was simply.. tired. Tired of people as a whole and so I.. I murdered( Oh, damned be my soul, I did!) the one person who loved me, the one person who actually looked past my faults and who.. appreciated me. I did love her, but I was a fool. A fool who could not control his emotions,  a fool who in a moment of weakness and anger struck down his only love!
A fool, oh, what a loathsome fool!
It was then that I decided to end this suffering and grant my darling her vengeance. I turned around and faced the piercing touch. I put my hand out and said:
- My dear, will you accept me by your side once more?
There was no answer, only silence. No movement. I was afraid, but not of death. I was afraid she had denied me the freedom I now so badly desired.
In that moment I felt the cold steel pierce through my clothing and skin and then the agonizing pain came. I smiled and tears burned my face. I could see her eyes, oh, that beautiful green! They were full not of anger but of relief. I looked down at the knife piercing my heart and then back at my one true love and I left the shell that was until then me.
She smiled at me. Smiled! Oh, the joy I felt seeing that wonderful smile once more, the joy I felt from her forgiveness!
I took her hand and we walked away. Away from the past and into the light.

Наскоро обърнах по-голямо внимание на творчеството на По и ми се прииска да напиша нещо такова. За жалост "трагическият финал" беше твърде трагичен и го разкарах. :Р