Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

Леле, коооолко романтично! Приятел, трябва да го надживееш този наевитет - чисто стилово. Най-малкото, да използваш възможно най-клишираните и то клиширани в повърхностната романтика изрази и похвати, е скучно и безинтересно за читателя. Не можеш да грабнеш вниманието с тези югове, залези и мраз, които не са израз на твоята емоционалност, а наложили се в масовата поезия символи.

[Dry County]

Въпросът е, че е посветено и е точно това, което чувствам Иначе мерси все пак за коментара (;

[InsArtTure]

My Shadow Paradox

A game of haunting and revealing
Plays the weakest side of me;
Sees no comfort nor a healing,
Says that shortly life will flee

A place of gray and unappealing
I am shown and I will stay
For if a part of me has illness,
It will confine me as a prey

Craving not a haste reaction now,
Reaching farthest limits there,
I just implore my soul to once again
Postpone when plays for life and fare

I see

I truly see the way of shadows –
Sipping, stirring and be out;
Torturing the day that you believe,
Grinning meanly when you doubt

Thus, I address myself to it,
The weakness, illness or whatever
And say I “Stop!”
I crave to free my soul forever!

But I can see it pass me by…
…in haste.
Returning never

[Aggressive Perfe...]

Аз се бях заел да пиша дет/дуум песничка, тъй че ето го текста:

Когато слънцето угасне
И този Бог веч не е жив
Във тези черни дни ужасни
Тогаз ще бъда най-щастлив

„Дано умрете всички до един!
Дано угаснат вашите души!”
Сред бурята седях аз сам самин
И гледах всичко как гори

Когато радостта изчезне
И чистий хаос стане цар
На хората и космосът небесни
И ангелът ще стане звяр

„Дано редът ви да го няма!
И любовта ви да умре!”
Погледнах в бездната голяма
И изкрщях с огромен, мощен рев:

О, мрак и самота, убийте
Заслепящата светлина!
О, черни демони извийте
Божествената й ръка!
Дано тук слънцето угасне!
Дано тоз’ Бог веч’ не е жив!
Дано най-после в празнотата
Редът ви се изпепели!

Така... Вече имате над какво да плюете

[InsArtTure]

Учудващо, но няма какво да плюя. Даже е интересно писанието-не съм очаквал, че имаш толкова интелект. Не е нищо особено, но не звучи много клиширано и има атмосфера и идеи.

[afito]

I feel the calmness of the sea
without waves, without noise
This day it can be me
the only one hearing its dying voice

So cold without the sun, a winter sea, so frail.
Its depth and calling vows, a winter sea...

I feel opression, i do,
I can't believe it will rise again
The wind's falling under the moon
The silence is killing its refrain

[Aggressive Perfe...]

Сбогом

Време е да се сбогувам с този мръсен, грозен свят
Време е да си отида от тоз' чер машинен град
Време е Косачът Мрачен да дойде и да ме спаси
От тоз' ад студен и страшен в който слънце не гори

И този ад сте вие, хора
Дано сега сте по-щастливи
Вий мачкахте ме без умора
Със вашите грозни думи мили

На всичко тук аз слагам края!
Дано отровата горчи ми!
Какво след мен ще е - не зная,
Но забравете моето име!

С усмивка ще умра щастлив
Дано е черен всеки ден!
Дано Бог не е милозлив!

ДАНО СЕ ВСИЧКО СВЪРШИ ПОДИР МЕН!

* * *

Време е да си отивам, сбогом, о, машинен свят
Ти за мене беше нищо, един безкраен, черен ад
Сбогом, о, злокобни хора! Сбогом и на теб, съдба!
Време е да се сбогувам,

Време ми е да умра...

[Svetyl]

^Леле

[prayer4eto]

^^ Амин ...

[Wolfheart]

Пубертет ... ще мине

но поне рима докарваш

[telia]

Ново попълнение искате ли?

Не мога да те слушам
как все така говориш.
Немога, защото знам,
че не е това в ума ти.
Немога да те гледам
как все очи затваряш.
Немога, защото знам,
че мене все очакваш.
Не за друго, а защото
вън е мрачно.
Няма тишина, облачно,
бясно. Но не самота.
Немога. Защото. Разбра.
Пътека. Скръб. Тъма.
Лелея за утре, когато
в очите ти ще видя прозорец.
Обляна светлина в мрака,
попътен вятър на кръстоносец.
Боец на сенки, творец на мрака,
Душа голяма, простряна сама,
чака. Немога да те гледам.
Немога. Прости ми.
Жадувам за теб да те имам
облечен в доспехи. Но не плът,
а душевно ще стенеш за мене.
Окови. Немога.
Прости ми. Прости и на Бога.


В пламъка пред врата стоиш смъртен.
Не гориш обаче. Виждам ръцете ти
как се протягат и дирят.
Забравил си с теб да ме вземеш
към нашия ад. Забравил си пак
да настъпиш цигарата в мрака.
Немога още да проумея твойто безумство.
Дори немога до край да опиша
как свикнах и с тези цигари.
Представих си снощи как дима леко издишаш
и после те пожелах лудо. А ти се опари.
Кого да догоня сега- ти си там, пред врата
и чакаш да влезеш с опърлено тяло.
Но ни болка, ни страх- изтръгнах ги, няма ги.
Ти беше със мен, аз ти взех тях.
Да знаех, че ще умреш утре,
дали бих го направила? Дали бих затворила
даже прозореца, за да остане дима?
Да мога да вдишвам отрова,
която ти ми предложи, да те усещам,
зараза, а ти да искаш ме още.
Боли ме! Така не ме е боляло!
Защо ли те виждам, защо мога
да правя това? Премятам чаршаф,
после хвърлям едно одеало
и прах... Самота.
Без душа ме остави твойто погубване.
Взеха те. Кой? Дори и незнам.
Демони. Сенки. А любовта ни покълваше.
Искам я. С теб ще съм. Знам, че си там.

[InsArtTure]

Ритъмът ужасно куца. Мелодия направо няма. Като смисъл си се опитала да докоснеш нещо дълбоко, но си го подминала. А и "не мога" се пише отделно. Неграмотното пипсане не се толерира особено. Имаш доста да работиш над нещата си. Дай някое друго да видим.

[Svetyl]

ЛЮБОВ
А казваш че си силно чувство?
Дали е така?
Дали жив ме държиш, дали чрез теб живея?
По-скоро всичко е лъжа...
А казвате мислители велики
че любовта била най-силно нещо.
Седя и слушам ви облещен,
във миша дупка чувството натиквам.
.
Любов? Синоним на унижение?
Любов? Еквивалент на ниско самомнение.
Любов? Мъртва зона за ума.
Любов? Или да лазиш в нечии крака?
.
Упреквайте ме. Мразете моя мироглед.
Но с любовта
Не се върви напред.

[InsArtTure]

[scion_of_storm]

Светъл засвети
Яко, брато

[Svetyl]

Стига, бе, очаквах някаква по-проникновена и бъкаща от експертно мнение рецензия

Бъдеще любимо!
Бъдеще прекрасно!
Пълно с въпросителни!
Плашещо неясно!
Неизбежно трудно!
Непознато чудно!
Преувеличавано...
НЕНУЖНО!
.
Бъдеще на смях,
може би на плач,
може би войни
от сутрин до здрач.
Бъдеще на истинност,
на красива искреност,
или пък на лицемерие
и на липса на доверие.
Бъдеще аз чакам твоето господство!
Защото настоящето не ми харесва...
.
Бъдеще на чудни нови начала,
бъдеще дали ще мога да те издържа?
Или просто ще потъна в хоризонта
политайки на твоите крила...
.
Искам да науча всичко аз за теб,
всичко свъразано със възцаряването ти...
дали ще остана добрият човек,
или ще се покваря след появяването ти?
Или ще ми се наложи да мачкам да газя
и своята територия сам да опазя,
дали пък няма да трябва да лъжа,
а след това Ада душата да пържи...
Бъдеще кажи ми!
.
Поглеждам във теб, тъмно ми е!
Светни отговорите, моля те.
Поне ми кажи, знаеш сега самотно ми е,
дали ще й кажа отново: "Обичам те!"
.
Бъдеще, какво ще стане с моят свят,
ще умре ли? Или пак ще се роди,
човекът дали ще стане богат
или пък злото умът ще гори
ВЕЧНО и ще убие всяка
ЧОВЕЧНОСТ!
.
Бъдеще, ще ми се да те питам още неща,
но е време да живея във твоят брат настоящето,
и нека остане между нас засега,
че миналото за мене е най-най-прекрасното!


Хайде още едно

Омръзна ми да ходя,
бавно, уморено.
И всеки ден се моля,
дано да полетя.
Не искам да оставам
на таз земя студена,
и продължавам да се моля,
дано да полетя.

Омръзна ми да чувствам,
само злото ваше.
И пак мигът предвкусвам,
когато ще летя.
И нищо, знайте нищо,
не ще ме мен уплаши
Когато съм свободен,
когато полетя.

Ще ви оставя долу,
сред земната мизерия,
погълнати изцяло,
от всякакви проблеми.
Ако не щете-моля,
споделяйте копнежа
земята да оставите,
да полетите с мене!

И хайде като за последно

[telia]

InsArtTure, за неграмотното си писане няма да се съглася. Оная грешка е на недоглеждане и леко бързане Ще взема да се понауча да пиша. За дълбокото чувство, дето визираш, също няма да се съглася. За мелодичност и ритъм- съвсем. Никога не съм търсела ни ритъм, ни мелодичност. Ще попиташ сигурно защо тогава пиша? Интересен въпрос. Аз поне знам защо. Да дам други? Ще дам. За да е ясно, че има и една черна овца сред вас поне, а?

Издайнически светла е нощта.
Залепнах за панелния прозорец.
Издайнически сива суета
ни дебне по петите бз компромис.

Опържихме се в сивите стени.
Едни и същи- сто души ни дебнат.
Закътаничко мъж си шепне с две жени
и мъчни пак тегоби ще му тегнат.

Не го и мисля. Аз съм в моята кутия
и сякаш се стопявам с тъмнината.
Навярно пак се мъча да открия
кой с тихи стъпки иде към вратата.

Не е за мен. Отново в друго ложе.
Отсреща лампата угасна.
Издайнически светла е нощта.
Издайнически в тъмното е ясна.



Непукист. Кариерист.
В последна фаза- метастаза.
Разложен. Отровен.
И лае- нетрае.
Играе. Ругае.
На себе си бае.
Зарин. Зоман. Тбун.
И- бум!
Изчезна- сред бездна.
Сънува. Лудува.
Пак пали. Пак псува.
Овце- вълчи компании.
Налитат. Хапят.
А после- терзания.
С въздишки. Изтезания.
Метафази. Прогнили.
Нямат сили- унили.
Изпити. Смарангясани.
Изтрити- недогасяни.
И сритани. Болни в червата си.
А там листата се сиват.
И чакат мравките. Копачите.
Предъвкват ги гризачите.
Като за последно.
Кое насекомо е вредно?
Унищоено. Ни погребано.
Ни разплатено.
Прехвърчат. Искрят.
Палят. После ловят.
Пеперуди- луди.
Танцуват. Палуват.
Не знаят. За черния Петък.
За тъмната стая.
Змии. На злото слугини.
Оплитат се в тебе.
Сини. Небеса после виждаш.
И кряскаш. Уплаха.
Няма спасение. Спряха
последния влак от същата гара.
Догаря. Огън от твойта цигара.
Рак. Няма значение.
Кого го интересува хорското мнение.
Бий шута. Слугински.
Извергът. Носи джинси.
Не говори. Налита.
Кръв. Хора.
Горе е светло. Носи наслада.
Спри. Не се мъчи с таз поезия.
Копелета. Кретени.
Не мога. Да пиша.
Сега пуша. И гледам.
И себе си виждам в тази игра.
Когато това ми носи наслада,
вижте, немога да спра.


"Пък и не ме интересува особено римата, въпреки че съм я направил добре и то без никакви корекции след писането на стиховете."InsArtTure, това е твое мнение, нали така? Е, нека тогава не поглъщаш хората с корекции от типа на тази, която отричаш. А и не съм ученичка, ако не си разбрал. Нека като големи хора си говорим, моля. Критикарството не ми е присъщо. Мисля, че и на теб.

[Svetyl]

Много са хубави пък аз да ти кажа. Кефи ме че двете са коренно различни като структура. Опитваш се да бягаш от клишетата. В интерес на истината твоите са едни от малкото, които са поствани тук и са ми харесали.

[telia]

Не искам някой да ме оценява принципно. Не съм поет или списвател, за да търся мнения и редактори. Но! Не искам да звуча грубо с изказванията си в никакъв случай. Просто това съм аз и никъде не го крия. Учила съм доста, това мисля, че стига в известен смисъл, за да избягам от клишето. По този повод ти благодаря, Svetyl! Наистина! Мисля, че независимо от възрастта, тук следва да сме равни, а не да си имаме пастор, който да ни напътсва, особено ако не е категорично доказал се в тази област и наистина мъдър човек. Не виждам да има тук такъв. Та приветствам равенството и това, да си даваме кураж. Забележки са допустими. Разбира се! Но не и с тон, необоснован тон.

[Dragontear]

Не искам някой да ме оценява

Това е една от причините, поради която аз не пускам нищо тук

[Wrath_Child]

Щях да публикувам някои мои неща, но ме е страх от Киро и няма.

[InsArtTure]

Нико е прав, който не иска критика и оценка, да си поства нещата другаде. Смешно е да се засягаш толкова, Телия. Давам ти съвети. И разбира се, че тука сме равни. Но както ти казваш, щом не си поет, не очаквай само добри отзиви. И, Боже, пастор!! Трябвало да бъде мъдър човек тук. Как ще оцените един мъдър човек сред вас?

[Svetyl]

А на мен ми се изсмя нали? Баси отношението честно. Не получих съвет от теб, о велики разбирачо. И накрая, малко е странно ти дето си на 20 да даваш съвет на нея, която е на 28. Специално за поезията годините си знаят своето.

[InsArtTure]

Не се изсмях, а се засмях, защото беше смешно, хумористично! И да, ще й давам съвети, защото поезията й има да глади свои издутини. Давам й ги, защото може би се нуждае от тях. И разбирач? Да, разбирач.

[Svetyl]

Оу йеа! Колко издадени книги имаш? Колко научни трудове? Кой те е признал за разбирач. Поезията е нещо строго индивидуално. Ако смяташ, че поезията трябва да се гради и изглажда, значи си поредният глупак, който гледа на нея чисто литературно. И моето не е смешно хумористично, ще извиняваш. То извира от душата ми. Хумористични неща не пиша. Разбирач? Не разбирач.

[InsArtTure]

Мхм, аз нямам право да критикувам, ти обаче имаш право да ме съдиш. Клап,клап, точно така.


Навред и надолу тълпят се листата
И вятър от време на време
Облъхва ствол̀ове, тревата
И готвят се те за сетното бреме...

[Svetyl]

Критикувай, никой не те спира. Но не и с тон, присъщ на поет от ранга на Славейков, надценяваш се, о велики поете

[telia]

Мракът в косите ми пее.
Бяла люлка до нас-
вятър я вее. А ние с теб
слушаме шепота.
После, отдолу при извора
капки ще пръснем навред...
Леки слова, нежни стенания.
Това сме с теб- чудни писания.
Речени, винаги истински,
бистри мисли, бистри и чисти.
Ти не забравяй!
Аз ще прощавам- всяка рана във себе си
пак надживявам. Ти ще ме искаш,
но знаеш. Не игра е това.
Чудният пламък неможем
така да погазим.
През огън за тебе ще мина.
Ти си моята рима.
Знаеш. Аз съм твоят смях,
твойто стенание. Днес,
после утре, пак,
отново писание.
Мислех, че стихвам,
но ти си до мен.
Моят ден, нашето утре незнайно.
Твоят ритъм, твоят глас,
а аз съм потайна.
И, да,ти знаеш, но винаги мога
аз винаги искам пак теб да омая.



Обичам да чатя.
Обичам да чистя.
Обичам много неща.
Обичам, обич.
Фраза. Мъгла.
Връзка няма.
Има глупост.
Шут.
Чистач.
И лудост.
Лупос. Лапсос.
Лековерие.
Жалко лицемерие.
Друго намерение.
Джак бил изкормвач.
Аз си слагам шапка.
Коминочистач.
В релси.
Коловоз.
Колхозник.
И палто на сводник.
Модно.
Тенденция. Линия.
Моля, графиньо,
седнете.../ лъжкиня/.
Пустош. Степи.
Коне.
Бягство.
Дай ръка.
Едничка поне.
Намазвам си хляба.
Отровен.
Нямам пари до заплата.
С комати хляб пак
ще храня децата.
Ох.. Избодоха ми очите.
Обяви.
"Мъжо, не се ли наспа, бе?"
Работа.
Навън. Свада.
Каскада.
Под прозореца- изненада.
Не търся нищо.
Искам капка обич.
Защо ли?
Трохи. Няма за просяк.
Раздадох се.
Стига.
Омръзна ми.
Пак е без рима.

[InsArtTure]

29. 01. 2007.
Сиви,
Сиви небеса застинали,
Проклинат тихо.

Дребни,
Редки капчици погинали
В сухия асфалт

Диви,
Черни клони мрънкат вред,
Тъпо гледат в мен.

Сиви,
Сиви небеса застинали,
Взимат в плен.

Криви,
Криви керемиди схлупени,
Криво спят над мен.

И аз,
Вгледан във отвъдното за миг,
Спирам.

Свърши.

Огънах клони,
Пръснах прах и нищета,
Счерних и тези небеса.

С вода,
С толкова вода забрулих
Всичко в сивота.

Листа,
Изгнили, тъмни вдигнах от пръстта,
Пилях, чертах.

Реки,
Бързи, тесни, сиви и в едно
Събрах гнева си глух.

Сега,
Клоните затропаха във хаос
И сили аз събрах.

Сега,
Да викна с глас към черната земя:

Стига!
Твърде сив съм и без друго,
Ходи брули ти някой друг,
Научи се на пощада.

Кофти

-Добре, че се е организирал да ни носи млеко. От глад щяхме да умрем иначе.
Наскоро превъплатила се в ролята на пенсионер лелка гледаше почти влюбено млекаря с такъв благ поглед, дето не вярвах, че съществува. Бабите и веселият мустакат дядо одобриха с кимване. Явно бъбривата лелка продължи с приповдигнат тон:
-Нека, нека ни носи, докато още има, че...че ние сме от Яна, Софийско и ви казвам, две крави останаха в цяло село.
-Оправиха ни те! – мъдро се обади набита, строга баба, забраниха им на хората да си гледат...
-Ами! – почувства се прекъсната лелката – измреха, измреха хората и няма кой да гледа – 2 крави останаха в цяло село.
-Нема, скъпо им стана да гледат. Строгата баба не отстъпваше.
Дядото реши, че е момент да внесе позитивна нотка в загрубяващия разговор:
-А-а, а кучета и котки гледат! У всяка къща поне по една котка и едно куче. Пък да се ядат – не се ядат.
Компанията започна да бъбри шумно без определена тема.
Стана ми приятно. Никой не обръщаше внимание на почервенелите листа на клена над нас. Отдолу розовеят, на върха аленеят в утринното слънце. Махнах капачката шишето и го приготвих. Млекарят сръчно преливаше от туба в бидон. Подритваше с крак паднали доматено червени листа.
Няколко свята имаше тук..и всичките хармонично работеха един за друг.
Ами браво! - одобрих мислено и аз. Бъхта човекът, кара ни мляко – не прави пари – че то може ли от крави пари? А хем краварите доволни – има кой да купи и тяхното мляко, хем ние предоволни. Вземем го сутрин – прясно, топло, сладко, че и евтино.
Вървят нещата. Тук, в тази есенна утрин. Цветове бол – преливат – зелено, охрено, алено, кафяво. Слънцето тъкмо беше изскочило иззад керемидените покриви. Заблестяха листата, заблестяха усмивките на добре сресаните баби, светнаха белите зъби на дядото под белия му мустак, заискриха стотинките... засияха и сивите улици дори.
Браво! – казах си. Завинтих капачката, получих любезна и весела физиономия от млекаря, отвърнах му и бях готов да тръгвам. Погледнах още веднъж клена. Червен като ряпа. Малко му оставаше да е такъв. Скоро неизбежното щеше и него да споходи.
Сакрално, сакрално е времето на настоящето.
Останалото... останалото е кофти.

[telia]

InsArtTure, радвам се, че не продължи спора Ще се разберем, няма страшно. Аз не съм се разпалила. Това стихотворение ми напомня някак панелната сивота. Поне такива асоциации ми навява. Лично аз, като бях на твоите години, черпех заряд имаенно от нея. Сега вече не.

За живота

Животът ме съди.
Но не много.
А само толкова, колкото
поуката да извлека
от поредната ситуация.
Поредната приказка
на моята реализация.

Животът ме лъже.
По малко.
Капка по капка, но жалка.
В лъжата изстивам
и мъка обзема душата.

Животът ме кастри.
Но не силно.
А толкова леко, че
да остави рани.
И да няма забрави
за минали дни,
пропити с лишения.

Животът е гнил.
Пълен с абсурди.
С уроци лъжовни.
С помисли зли на хора добри.
Но само наглед.
Живот. Мироглед.

Не целомъдрие. А тръпка.
Животът ме съди.
Животът ме лъже.
Животът ме кастри.
С живота се свърши.