Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[LordZombie]

Звучи като "Морела", ала с щастлив финал. Доста добро, иначе

[scion_of_storm]

Жълта одисея

Пустините навяват тих пясък
сяра в сърцето ми
погълнато от поредно бесило
виснало като жълт лед.
И земята цвърчи
отлетяла в последния тласък
с дъха на нечие жълто червило
всечено в изнурения поет.

Отровен остава дъхът вътре
и пепел гърлото задавя -
в сърцето на сърцата
чувствата обесени увисват.
А гарван отгоре пищи
небесата в катран оставя
и кълве яден краката
в кърви жълти те плисват.

Животът става безжизнен
смъртта ражда живот;
глас иде укоризнен,
ала не е той Гласът.

---

Облаците надвисват и смазват
руква кехлибарен порой
плътта не е плът, а е плат
съдрано зебло в гроб заровено
трън мътен; цвете убодено -
а ключът към него остава си мой
свит и оцъклен;
умиращ под все същия жълти порой.

[scion_of_storm]

Танц из светлокапки

Бурята захвърля небесата
трещи и вятър помита.
Птица сетне
в одежда огнена полита
преражда се и с писък
обявява живота си пред света.

Аз съм птицата;
аз бях мъртъв, древен
със очи склопени
с криле сиви – спрени
отказан бе ключа
а сега мой разкрива се света.

Аз съм птицата;
чуй ми гласа и смеха
жив и дишам огън
вия буря и вятър вея
огнекамък плача
но над него в дъжда пея.

В нокът – ален пламък всечен
чуй ме – смея се на света
със смях от цветя и мечти
обръгнал пръстта
сграбчил в клюн небеса
разперил от слънце пера;
чуй ме, Фортуна –
плюя на твоите граници
и с писък летя над всички земи.

[scion_of_storm]

Слепоочие

Уморени са очите на слепите
търсили спасение отдавна
замъците – отдавна са взети те
покосени от смърт на взора плавна.

Небесата чернеят с мъка натежала
сълзи шибат по хорските стъкла.
Изсъхнали ръце на старица изпищяла
бършат тънка прах от нечия душа.

И с очи безоки ровят въ’ земята
търсят килими от копнежи.
В ням глас горест алена се мята
с дири – най-мрачните палежи.

Уморени са на слепите очите
а в тях гледам всеки ден.
Забравих за връщане следите
сам застинал леден. Уморен.

[scion_of_storm]

25 seconds of shades

The shades quicken near me
hazy sinews of a lost life.
Clawing at fruits of grief
I’ve given up this strife.

As old as I have grown
I count to six – no more.
Six years and I’ll be gone
Forgotten and lost. A lasting bore.

A stranger and a silver fox
threading upon a path of hearts.
Caged like beast inside a box
Sorrow and Silence I call my bards:
they sing a song of olden days.

Tell me no more, lover
/grieve for me no more/
just cover up my lifeless gaze.
The shades are my only cover
dismissed became my youthful blaze.

The shades quicken near me
but I am dead, dead, dead.
What is only left to be
is to pay for all the sinners’ debt.

At the edge of human reason;
a bolt against raging skies
do not lead me into treason –
just ignite me and let me fly.

For I have reached the truth:
peace long awaited shall only
in the early grave of mine lie.

[LordZombie]

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Иван Вазов – „Новото гробище над Сливница”

Поклон и помен за великите

- Толкова години са минали, Иване, а още се екнат пушкала и се чува стонът на загинал войн. Много хубави, здрави момци са дали живота си, бъдещето си, душата си за нещото наречено „свобода”. Ала какво е една дума без значение ? „Свобода” е само дума, но пък значението й е може би най – ценното нещо на този свят. Цели пет века сме били поробени, синко, от турските неверници и твърде дълго сме търпели техните своеволия и бичове върху нас. Кой мислиш е този, който е дал свободата на нашия народ ?
- Царят ? – плахо се обадил малкият Иван
- Цар ли ? Не, синко, тогава не е имало такова нещо. Всички са били просто роби и слуги на турците, но е имало и велики хора, които са осъзнали, че Българският народ трябва да има свободата, която заслужава и са се надигнали на възстание ! Тези хора наричаме апостоли, Иване.
Апостолите не са ли учениците на Исус ? – учудено, но и уверено попитал младокът.
Дядо му леко се усмихна, но отговори :
- Така е, разбира се, но с думата „апостол” ние можем да назовем и един велик човек в нашата история – Апостолът на свободата – Васил Левски ! Най – великият българин ! А, какво ли би си помислил той – човекът, който е отдал живота си за България, за това, което днес правят повечето негови братя ? Та те не обичат своята държава, опитват се да печелят на свой гръб за сметка на другите, не зачитат елементарни правила и норми и ежедневно превръщат държава в ужасно място за живот. Нима всички политици, които ограбват народа биха могли да бъдат „апостоли” ? Или пък някой от така нареченото „простолюдие” който ежедневно замърсяват природата и се оплаква от всичко може да попадне в една категория с Левски или някой от хилядите други велики българи дали всичко свое за България ? Не, синко, не... в днешно време един на милион са тия хора, които правят добрини и мислят за родината, не само за собствената си облага. Вече всички са дотолкова материализирани и апатични към всичко, че Апостолът сигурно се обръща в гроба си.
Но ето, положи тоя венец, Иване, пък си помисли над това, което казах и се опитай поне малко да бъдеш като Човекът на паметника пред теб – Васил Левски !
Малкото момче се приближи, положи венеца, погледа малко паметница, след което каза тихо :
- Почивай в мир !



Написах разказа за един конкурс по повод 19 Февруари, още рано за него, но все пак аз отсега съм готов. Темата на конкурса е "Днешните апостоли".

[Svetyl]

Много добър разказ, но имам забележки относно изказа на дядото. Не мисля, че той може да употребява думи като:
норми
ежедневно (всеки ден, не е ли по-добре?)
материализирани
апатични

P.S. Кажи нещо повече за конкурса, има ли поетическа част?

[LordZombie]

Може да се напише кратък разказ, есе или стихотворение на тая тема по принцип. Иначе, мисля че си прави относно изказа и ще го редактирам утре, щото не ми се занимава сега...А, впрочем, доколкото разбрах май е само за Плевенския окръг, не съм сигурен...

[Svetyl]

Териториална дискриминация...

[LordZombie]

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Иван Вазов – „Новото гробище над Сливница”

ПОКЛОН И ПОМЕН ЗА ВЕЛИКИТЕ

- Толкова години са минали, Иване, а още се екнат пушкала и се чува стонът на загинал войн. Много хубави, здрави момци са дали живота си, бъдещето си, душата си за нещото наречено „свобода”. Ала какво е една дума без значение ? „Свобода” е само дума, но пък значението й е може би най – ценното нещо на този свят. Цели пет века сме били поробени, синко, от турските неверници и твърде дълго сме търпели техните своеволия и бичове върху нас. Кой мислиш е този, който е дал свободата на нашия народ ?
- Царят ? – плахо се обадил малкият Иван
- Цар ли ? Не, синко, тогава не е имало такова нещо. Всички са били просто роби и слуги на турците, но е имало и велики хора, които са осъзнали, че Българският народ трябва да има свободата, която заслужава и са се надигнали на въстание ! Тези хора наричаме апостоли, Иване.
Апостолите не са ли учениците на Исус ? – учудено, но и уверено попитал младокът.
Дядо му леко се усмихна, но отговори :
- Така е, разбира се, но с думата „апостол” ние можем да назовем и един велик човек в нашата история – Апостолът на свободата – Васил Левски ! Най – великият българин ! А, какво ли би си помислил той – човекът, който е отдал живота си за България, за това, което днес правят повечето негови братя ? Та те не обичат своята държава, опитват се да печелят на чужд гръб, не зачитат елементарни правила и всекидневно превръщат държавата в ужасно място за живот. Нима всички политици, които ограбват народа биха могли да бъдат „апостоли” ? Или пък някой от така нареченото „простолюдие”, коeто ежедневно замърсява природата и се оплаква от всичко, може да попадне в една категория с Левски или някой от хилядите други велики българи, дали всичко свое за България ? Не, синко, не... в днешно време един на милион са тия хора, които правят добрини и мислят за родината, не само за собствената си облага. Вече всички са дотолкова нехайни, безотговорни и безразлични към всичко, че Апостолът сигурно се обръща в гроба си.
Но ето, положи тоя венец, Иване, пък си помисли над това, което казах и се опитай поне малко да бъдеш като Човекът на паметника пред теб – Васил Левски !
Малкото момче се приближи, положи венеца, погледа малко паметника, след което каза тихо :
- Почивай в мир !


Редактирания вариант, ако някой вижда някакъв ерор нейде да казва сега или да замълчи вовеки !

[Svetyl]

По-добре е, определено... И все пак "категории", "ежедневно" ?

[scion_of_storm]

Заровени в земята

Всяко нараняване
е каляване
на звука на душата ми
обагрена в кръв и сяра;
на изтлелите искри
и на сянката ми стара.

С нож от копнеж
удуши спомените
след тях - вси лица.
Сетне - глух ехтеж.
и кръвни сълзи туптящи
за нас - забравени деца.

Когато умрем тихи
в съсък на мрак и на плът
ще рисувам по пано
черни ще са всите щрихи
червен ще бъде всеки път
сиво ще е небето само.

Всяка резка ме убива
после ме преражда.
Демон ангел в мен
сред терзания изгражда
и смее се над себе си сломен.

Времето ми е загубено отдавна.
С нож и усмивка разсечи.
Любов и страст;
смърт ми нека бъде плавна
от всяко каляване боли,
така боли.

[LordZombie]

След като се посъветвах с госпожата по БЕЛ, реших да напиша нов разказ.

Разходка сред сладката радост, мъката и свободата

За старият дядо Иван дните минава тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква червена книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова си бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше сравнително запазена, с меки корици, обрисувана с бели краски и тъмни букви за заглавието – „Стихове и поеми за бойците”. Иван нивга не бе виждал такава книга, с такова странно заглавие и необичаен външен вид. „Сигур е нещо за освобождението”... – и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :

...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! Ще има то, по –скоро ще си умрат в кожата, отколкото да умрат в битката. Пък за апостол, да не говорим. Всеки наркоман, джебчия и затворник е апостол...”
Такива мрачни мисли минаваха през ума на Иван, когато продължи нататък с книгата :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко пусна няколко сълзи. Навярно, този стих го бе разчувствувал. „О, не зная, защо, ала мисля, че ги разбирам тез’ момци. Сигур няма сила на тоз свет, която да каже защо е тъй, ма просто Българите са народ много изстрадал и много преживял, та кой може да ни съди за желанието да сме свободни ? Макар и без толкоз животи, преборили сме се и вечний славен въздух ще диша всеки човек в наш’та държава.”
На стареца не му беше нужна повече почивка затуй стана и остави книгата на пейката. Чак сега за пръв път видя, че паметникът имаше надпис :
„Апостол зовът го, ала той би отхвърлил и потъпкал всички прозвища и имена срещу едно единствено – Българин !”

[Svetyl]

^Супер. Имаш печатна грешка - "аджеба".

[scion_of_storm]

Приказка

'It is the only place I know, where death is most alive
It is where truth is turned to lie, where death is most alive'.
Dark Tranquillity - Terminus (Where death is most alive)

Неон грее над мъртви тела
разбити под бетонни вълни
между сгради от тиха ръжда
между човешки смях и вина.

Из това място скитам днес
вклинил пирон в бяла ръка
над тъмата пак взел превес
изпил съскаща сяра-слана.

Очите срещат мъртви очи
почернели от мъка и страх
черни греят и слънчевите лъчи
дробовете пълня си с прах.

'Гробът на тези, що гроб нямат
е гроб на майка Земя
издигнат от нея, сивеещ и пуст
за провалилите я деца.'

Чуй ме - аз съм стъпка под неон
двадесет и пет тика на часовник;
сред светлини и тела въ' найлон
дишам в бензин последния си миг.

И вълна черна разбива душата
разкъсва и стапя плътта
подкосява със съсък краката
хили се с озъбената си уста.

А неон грее над мъртви тела.

[scion_of_storm]

Жътварите

В тази стая стоя
вълк озъбен свирепо
опрял лапа в хладно стъкло.
Музата дращи
и пак не мога, не спя
корен нищя и късам стъбло.

Звяр грее, а демонът пее
и нокти дялат замрели трески
ангелът тих е, Човекът милее
бурята кротка в синевата трещи.

През този прозорец
в нощ гледам човешкия род
- егоистичен, зъл и ужасен
и в отвращение
глава полагам на хладния под.

Сетне нея бавно изправям
и гледам отново със мокри очи
- блестящ и сияен, толко' прекрасен
човекът обликът си мени;
и ръце се надигат в тиха молитва.

А две сенки откъсват се
и вълче се в призрак обръща.
Двама последни са те
- Птица и Абанос
и бурята в мир се превръща.

Следя ги тихо, замръзнал във миг
светът е ехо
не, стон
светът е ангелски вик,
що слова несловесни изказва.

'Ние сме тихият съсък в нощта
убийци на убийците
хладкият звън - на честта
вклинена докле се умре.
Ние сме Жътварите.'

Светът умира и бавно изтлява
остават само фигури две.
През аура - на най-мрачната слава
мъртвилото виждам и то ме зове.

И се усмихвам тихо насреща
името ми е друго вече; Баланс.
След делата тук уредена е среща
валс мрачен със смъртта -
на дъх жътварски последния шанс.

*вдъхновено от Джон Конъли

[scion_of_storm]

МоноДиа

Омраза
чуй звука на думата
повърти я в устата
горчилка изпъната
забита в луната.

Днес стоим тук
аз и ти - двама единни
лице въ' лице
лапа срещу юмрук
врагове най-старинни.

В живота всички
говориха ми за любов
плюха окол' надежда
глупци с техния ров
лъжи от най-тънката прежда.

Имат една поговорка
'От трън
- та на глог'.
Време е, няма веч' сън
взимай проклетия глок.

И хиля се студен
в бяс насрещу ти.
В лед бил съм пленен
никой не успя
него да разтроши.

Научиха ме да мразя
да се съмнявам
да спя във кошмари
огънят скрит да пазя
листата да увехнат стари.
Призраци да помнят
да подминават мен
да смучат сок от моя цвят
да се смеят злобно
на вълка в мрак пленен.

Стига.
25.
05.
20
16.

Няма място за двама ни тук.
Сърцето ми е отворена клапа
от нея капе туба бензин
уредена е последната дата;
уговорих последния час.
Цигарата първа допушвам
мятам вътре пламтящия фас
и с ръце срещу небесата
прошепвам 'Амин'.

[Svetyl]

ПРИРОДНА МЕЛОДИЯ

Дори и тишината
в дивата природа,
дори шумът от падащи
изсъхнали листа,
тъй галят сетивата,
по нежно от мелодия.
Тъй силно изкушаващи
за моята душа...
сърцето ми прегръщат
и в детството ме връщат.
.
В гората дъжд вали
не чувам капки аз,
а чувам тихи ноти
и думи мелодични.
Съзнанието лети,
безмълвен, във захлас,
съм сам, но не самотен
и чувствам се отлично.
И чувствам се пречистен,
животът пак е смислен.

[Chaotic One]

^^ Последните ти неща са просто.. просто. Не ми хрумва подходяща дума. Ще го кажа по глупав и детински начин - много ми харесват.

[scion_of_storm]

Мерси, мерси :Р

[EvilBowlOfCereal]

Вальо имаше пушка.
И я кръсти Щирдон
И стреляще по различни неща с неговата пушка,
Която се казваше Щирдон.

[scion_of_storm]

Азе сом по-добър пъ':

Лепило
и цвекло
слънцето се скрило
аз дъвча захарно стъбло.

[scion_of_storm]

Дъжд

Бунтът избухна
всепомитащ и бесен
като Левиатан безморски
увиснал на клупа
- обесен, обесен!
Чуй, бунтът избухна.

Обречен бе
още в тихо начало
от вятър развяно
едно старо махало
забулено в желания
и в живина умряло.

Душите изстенаха;
жътвар жътва изжъна.
Дъжд сетне заваля
облак флаг техен изпъна
вклини го в пръстта;
извиси го над майка земя.

Алени прорязаха
отворени от яд гърлата
алени блеснаха
на мъртвите небесата
когато бунтът обесиха
и дъжд зашиба в отплата;

и светът изврещя пак нов.

Като новородено
издрало с нокти плътта;
клупът на Левиатана
сетне в синхрон изкрещя:
и поправи дъждовната рана
обеси наново всяка душа.

И с кръвно вино, ухилен
тост вдигна за живота и смъртта.

[Chaotic One]

Два дена без училище, но пък затворена вкъщи.. Поне ми дойде идея.

Съдбата е една коварна курва.
  Точно когато нещо потръгне в добра за теб посока, тя намира за необходимо да обърне нещата в полза другиму. Най-често другият е някой, с когото си в ..неприятни отношения.
Не се оплаквам. Поне не много и никога пред хора.
Не отричам и че извлякох известно удоволствие от цялата ситуация, но това не променя факта, че да, съдбата определено е коварна курва.
Не дълго след като се захванах със занаята си разбрах, че в него се крие нещо много повече от това, което виждат бедните на въображение еднодневки. Винаги съм предпочитал стоманата пред отровата и стрелата. Така нещата са много по-лични и по свой начин красиви. Самият факт, че държиш животът на човека, в когото се опира върхът на острието, в ръцете си притежава почти главозамайващ чар. Независимо от ранга, положението и расата си, всички те се опитват да се спасят наместо да посрещнат съдбата си с достойнство. Това от своя страна прави нещата леко по-вълнуващи, за сметка на удовлетворението от самото деяние. Убийството само по себе си не носи удоволствие, но при наличието на правдива причина и при правилно приложени умения може да се превърне в изкуство.
Аз бях сред най-добрите и все още съм, но това едва ли е от значение, защото както вече се изразих – съдбата е една коварна курва.
Имаше или начин да го предвидя? Имаше ли начин да се избавя от това, да избегна събитията, вследствие на които копнея за едната смърт и нищо повече?
 Може би. Но това също вече е без значение. Не виждам смисъл да се разкайвам за греховете си. Би отнело повече време от това, с което разполагам, а и защо да се жалвам над нещо вече сторено? Заровете са хвърлени и резултатът е налице.
 Но все пак не мога да не се зачудя как се озовах в това положение. Как можех да предвидя подобен развой на събитията? Как можех да предвидя, че заради една усмивка и няколко погледа мога да се озова в ситуация, от която дори смъртта не е изход?
Да, животът е също толкова жесток и извратен, колкото е и съдбата.
Имаше нещо в нея. Нещо,което не беше съвсем на място, но аз реших да го пренебрегна. Аз глупакът реших да не се доверя на безгрешната си преценка и да се отдам поне веднъж на истинското удоволствие, а може би и.. щастие?  
Но както би следвало за човек като мен, бях изигран. Бях надминат в това, което считах за даден ми талант и бях оставен да гния. Не очаквах да бъда предаден, а и именно от нея, но след като гневът и изненадата преминаха не можах да изразя възхита редом с отвращението си спрямо случилото се.
Подобна манипулация определено изисква години опит и изключително безчувствие.
А как аз се хванах в мрежата й ще си остане загадка. Научил се бях да прикривам чувствата си и често отричах, че дори притежавам такива, но тя успя да докосне нещо в мен. И допирът се оказа сладостно мъчителен.
Доверието. Доверието притежава един специфичен вкус.. на смърт, може би?
Да, още един от гадните елементи на живота. Аз се доверих и сега плащам прескъпо за глупостта си.
  Не отричам, че имаше и известна доза наслада във всичко това. Тя също плати цена, макар и не толкова висока, колкото моята. Все още помня усещането на топлата й кръв стичаща се от острието по дланта ми, черните й очи изпълнени с изненада и постепенно губещи лукавия си блясък. 
Смъртта бе неизбежна, болката също. Обещанията бяха нарушени, но какво са обещанията всъщност? Изречени или неизречени, няма никакво значение , защото те винаги биват потъпквани.
А аз гния в мрака и преживявам миналото си отново и отново за добро или зло и ругая тези, които считам за виновни.
Съдбата наистина е просто една коварна курва, нали?..

[scion_of_storm]

Любовно

Чуй плача на душите
посред стъкълца
от напукани усмивки
и разкъсани сърца
на човешките отливки.

Изтръгнати скитат ръцете
милват насълзени
непознати лица,
търсещи гальовни ласки.
Тъмно е,
само шепот на деца
напомня изгубеното време
с палитра от оранжеви окраски.

Чуй как скитаме самотни
изтерзани и единни
затворили уморените очи.
Изнурени, апатични,
от мечти скопени - потни
а над дъждът вали, вали, вали.

Съсък на стъклена бутилка
ваза с роза в нея тиха
душа, пъхната в острилка
цвете, посветено в стиха.
И напукана усмивка
няма как да ни помогне -
в зората на новия ден, хей,
пак останахме безродни.

[scion_of_storm]

Endzeit

Ще дойде време
когато няма да познаем
това, което пожънахме тук.
Ще дойде време
и над гроба ни незнаен
ще се гради утихнал нечий друг.

Die Endzeit...

От ветровете прах ще се вдигне
ще затъмни човешкия взор
от недрата майчини
мрак най-гъст и огън ще изригне
и без болест, без болка, без мор
ще загаси човешките светлини.

Sie kommt.

И сърцата ще застинат слепи
кръв студена ще тече в душите
мъгла ще обвземе пък очите
скитащи из вечноснежни степи.

Halt dich. Halt dich.

Ален плисък
майчин сетен писък
сплъстени остават косите
изтръгнати краката,
почернени очите,
вой на вълци, страх у децата
времето дойде,
време за най-последна отплата.


Die Endzeit kommt und die Menschheit wird sterb'n.
Halt dich fest, wir werden alle verderb'n.

[scion_of_storm]

Cuore

Няма да кажа за пепелта
увяхнала като зимно цвете
чакащо края на своята самота
и да бъде възпяно - от поета.

За приказките без начало
лишени завинаги от своя край
за душата, впрегната в рало
от мечти разбити и кучи лай.

Няма да шептя и за нас
с коленете вечно разбити
загубили очите си в късния час
с пръсти надвиснали -
досущ сталактити.

Желанията не ще изрека
свил тихо потъмнели юмруци
взрял се в така мечтана звезда
опиянен от тъмата
и нейните звуци.

И няма да кажа
с мисли какви всяка нощ умирам
за да дойде новия ден
и с празно сърце
в небеса да се взирам.

Аз ще мълча, глава свел
с уморен взор
и застиващи мисли.
Ръце изранил в бодливата тел
която също' това сърце
нявга изстена и измисли.

[LordZombie]

Финалният вариант на разказа, който пратих за участие в конкурса за "Новите Апостоли"

Разходката
За старият дядо Иван дните минаваха тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва от неочакваното слънце като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро, да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше с меки корици, избледнели от времето, но все пак той прочете заглавието : „Българските апостоли – стихове и поеми”. „Сигур е нещо за освобождението”... – помисли си старецът и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :
...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си дядо Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! То и сега има, дето умират – нали всека вечер съобщават за тях, дето се стрелят по пътищата...Може и те да се смятат за апостили, тъй де – апостили на собствения си джоб...
Горчиво си мислеше старецът, сетне прелисти пак книгата и зачете :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко въздъхна, по бузата му се затъркули сълза. Спомни си окопите, войната, в която и той беше участвувал на младини. Сега ръцето му треперят, краката му едва го държат, но някога беше силен и здрав момък. И той даде каквото можа, за България. После пак въздъхна и реши вече да си ходи.
Тъкмо се накани да става и до паметника се спряха двама мъже. Бяха добре облечени и първоначално старецът помисли, че са от градската управа. После се вслуша в разговора им. Единият настойчиво попита :
- И колко взе за тоя паметник ?
- Дадоха ми само три хиляди ! Общината била бедна ! Ама аз съм подписал с тях предварителен договор и няма да ги оставя така. Ще намерят и останалите пари – от графата за социални помощи ли, от парите за детските градини ли – трябва да ги намерят. Иначе – ще ги съдя ! – ядосано говореше другият и в очите му светеше злобен пламък.
Дядо Иван се надигна, поизтупа остарялата и избеляла книжка и я подаде на говорещия. Не каза нищо. Само наведе глава и полека тръгна към къщи. Фигурата му бавно се отдалечаваше – лечеше, че едва се държи на треперещите си не само от старост крака.





В крайна сметка съм радостен да съобщя, че спечелих отличие от конкурса с разказа. Получих като награда една грамота, разбира се, както и една книжка - "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг. От резюмето изглежда става въпрос за баща и син, които обикалят Америка с мотоциклет и откриват важни житейски отговори. Звучи ми като интригуващ приключенски роман.

[scion_of_storm]

Цикъл на живота

Докато не изтръгна пръстта
и не вдъхна в нея небеса;
докато мъртвите не загинат
отново, за да заживеят
свили колене в конвулсии -
бясът няма да подмина
и гняв и яд вътре ще виреят.

Докато кръстовете не издигна
що Христос покосиха
за всеки един от нас -
дърворезбена парадигма
що времената не изтриха
родена от бяс, от бяс
ОТ БЯС.

Като пес зъбите разкрил
с вълчи инстинкт вроден
като плод роден, ала гнил
балансът живее въ' мен
и с пулса човешки пулсира
и мрак в светлината раздира.

Докато други не дойдат с мен
докато сълзите си не смием
гнева с прах и корен не покрием
и най-последния ден
докато с кръв не подпечатаме
/и вълнолома с глави не разбием/ -

Дотогава!

Бяс, гняв и яд вътре ще пием
от чаша на скотски времена
докато душите тихо не увием
и захвърлим бариерите
най-сетне
най-накрая
настрана.

[Chaotic One]

Sneaking in the shadows,
I'm close to your bed.
I hear your calm breathing
and recall what you said.
The night is still young
and there is much time,
I'll stand by your side
and make sure you are mine.
Too late did I realize
your word is no good,
you deceived me in a way
I thought you never could.
You thought I was dead
and left me to rot.
I knew you won't find
the peace that you sought.
Now I lie by your side
and caress your hair,
my knife is so sharp,
your death is just fair.
Your blood stains the sheets
and your screams break the dark.
As you once said, dear:
"Till death do us part.."

Това ми запълни часа по Философия. ^^