Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Svetyl]

По-добре е, определено... И все пак "категории", "ежедневно" ?

[scion_of_storm]

Заровени в земята

Всяко нараняване
е каляване
на звука на душата ми
обагрена в кръв и сяра;
на изтлелите искри
и на сянката ми стара.

С нож от копнеж
удуши спомените
след тях - вси лица.
Сетне - глух ехтеж.
и кръвни сълзи туптящи
за нас - забравени деца.

Когато умрем тихи
в съсък на мрак и на плът
ще рисувам по пано
черни ще са всите щрихи
червен ще бъде всеки път
сиво ще е небето само.

Всяка резка ме убива
после ме преражда.
Демон ангел в мен
сред терзания изгражда
и смее се над себе си сломен.

Времето ми е загубено отдавна.
С нож и усмивка разсечи.
Любов и страст;
смърт ми нека бъде плавна
от всяко каляване боли,
така боли.

[LordZombie]

След като се посъветвах с госпожата по БЕЛ, реших да напиша нов разказ.

Разходка сред сладката радост, мъката и свободата

За старият дядо Иван дните минава тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква червена книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова си бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше сравнително запазена, с меки корици, обрисувана с бели краски и тъмни букви за заглавието – „Стихове и поеми за бойците”. Иван нивга не бе виждал такава книга, с такова странно заглавие и необичаен външен вид. „Сигур е нещо за освобождението”... – и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :

...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! Ще има то, по –скоро ще си умрат в кожата, отколкото да умрат в битката. Пък за апостол, да не говорим. Всеки наркоман, джебчия и затворник е апостол...”
Такива мрачни мисли минаваха през ума на Иван, когато продължи нататък с книгата :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко пусна няколко сълзи. Навярно, този стих го бе разчувствувал. „О, не зная, защо, ала мисля, че ги разбирам тез’ момци. Сигур няма сила на тоз свет, която да каже защо е тъй, ма просто Българите са народ много изстрадал и много преживял, та кой може да ни съди за желанието да сме свободни ? Макар и без толкоз животи, преборили сме се и вечний славен въздух ще диша всеки човек в наш’та държава.”
На стареца не му беше нужна повече почивка затуй стана и остави книгата на пейката. Чак сега за пръв път видя, че паметникът имаше надпис :
„Апостол зовът го, ала той би отхвърлил и потъпкал всички прозвища и имена срещу едно единствено – Българин !”

[Svetyl]

^Супер. Имаш печатна грешка - "аджеба".

[scion_of_storm]

Приказка

'It is the only place I know, where death is most alive
It is where truth is turned to lie, where death is most alive'.
Dark Tranquillity - Terminus (Where death is most alive)

Неон грее над мъртви тела
разбити под бетонни вълни
между сгради от тиха ръжда
между човешки смях и вина.

Из това място скитам днес
вклинил пирон в бяла ръка
над тъмата пак взел превес
изпил съскаща сяра-слана.

Очите срещат мъртви очи
почернели от мъка и страх
черни греят и слънчевите лъчи
дробовете пълня си с прах.

'Гробът на тези, що гроб нямат
е гроб на майка Земя
издигнат от нея, сивеещ и пуст
за провалилите я деца.'

Чуй ме - аз съм стъпка под неон
двадесет и пет тика на часовник;
сред светлини и тела въ' найлон
дишам в бензин последния си миг.

И вълна черна разбива душата
разкъсва и стапя плътта
подкосява със съсък краката
хили се с озъбената си уста.

А неон грее над мъртви тела.

[scion_of_storm]

Жътварите

В тази стая стоя
вълк озъбен свирепо
опрял лапа в хладно стъкло.
Музата дращи
и пак не мога, не спя
корен нищя и късам стъбло.

Звяр грее, а демонът пее
и нокти дялат замрели трески
ангелът тих е, Човекът милее
бурята кротка в синевата трещи.

През този прозорец
в нощ гледам човешкия род
- егоистичен, зъл и ужасен
и в отвращение
глава полагам на хладния под.

Сетне нея бавно изправям
и гледам отново със мокри очи
- блестящ и сияен, толко' прекрасен
човекът обликът си мени;
и ръце се надигат в тиха молитва.

А две сенки откъсват се
и вълче се в призрак обръща.
Двама последни са те
- Птица и Абанос
и бурята в мир се превръща.

Следя ги тихо, замръзнал във миг
светът е ехо
не, стон
светът е ангелски вик,
що слова несловесни изказва.

'Ние сме тихият съсък в нощта
убийци на убийците
хладкият звън - на честта
вклинена докле се умре.
Ние сме Жътварите.'

Светът умира и бавно изтлява
остават само фигури две.
През аура - на най-мрачната слава
мъртвилото виждам и то ме зове.

И се усмихвам тихо насреща
името ми е друго вече; Баланс.
След делата тук уредена е среща
валс мрачен със смъртта -
на дъх жътварски последния шанс.

*вдъхновено от Джон Конъли

[scion_of_storm]

МоноДиа

Омраза
чуй звука на думата
повърти я в устата
горчилка изпъната
забита в луната.

Днес стоим тук
аз и ти - двама единни
лице въ' лице
лапа срещу юмрук
врагове най-старинни.

В живота всички
говориха ми за любов
плюха окол' надежда
глупци с техния ров
лъжи от най-тънката прежда.

Имат една поговорка
'От трън
- та на глог'.
Време е, няма веч' сън
взимай проклетия глок.

И хиля се студен
в бяс насрещу ти.
В лед бил съм пленен
никой не успя
него да разтроши.

Научиха ме да мразя
да се съмнявам
да спя във кошмари
огънят скрит да пазя
листата да увехнат стари.
Призраци да помнят
да подминават мен
да смучат сок от моя цвят
да се смеят злобно
на вълка в мрак пленен.

Стига.
25.
05.
20
16.

Няма място за двама ни тук.
Сърцето ми е отворена клапа
от нея капе туба бензин
уредена е последната дата;
уговорих последния час.
Цигарата първа допушвам
мятам вътре пламтящия фас
и с ръце срещу небесата
прошепвам 'Амин'.

[Svetyl]

ПРИРОДНА МЕЛОДИЯ

Дори и тишината
в дивата природа,
дори шумът от падащи
изсъхнали листа,
тъй галят сетивата,
по нежно от мелодия.
Тъй силно изкушаващи
за моята душа...
сърцето ми прегръщат
и в детството ме връщат.
.
В гората дъжд вали
не чувам капки аз,
а чувам тихи ноти
и думи мелодични.
Съзнанието лети,
безмълвен, във захлас,
съм сам, но не самотен
и чувствам се отлично.
И чувствам се пречистен,
животът пак е смислен.

[Chaotic One]

^^ Последните ти неща са просто.. просто. Не ми хрумва подходяща дума. Ще го кажа по глупав и детински начин - много ми харесват.

[scion_of_storm]

Мерси, мерси :Р

[EvilBowlOfCereal]

Вальо имаше пушка.
И я кръсти Щирдон
И стреляще по различни неща с неговата пушка,
Която се казваше Щирдон.

[scion_of_storm]

Азе сом по-добър пъ':

Лепило
и цвекло
слънцето се скрило
аз дъвча захарно стъбло.

[scion_of_storm]

Дъжд

Бунтът избухна
всепомитащ и бесен
като Левиатан безморски
увиснал на клупа
- обесен, обесен!
Чуй, бунтът избухна.

Обречен бе
още в тихо начало
от вятър развяно
едно старо махало
забулено в желания
и в живина умряло.

Душите изстенаха;
жътвар жътва изжъна.
Дъжд сетне заваля
облак флаг техен изпъна
вклини го в пръстта;
извиси го над майка земя.

Алени прорязаха
отворени от яд гърлата
алени блеснаха
на мъртвите небесата
когато бунтът обесиха
и дъжд зашиба в отплата;

и светът изврещя пак нов.

Като новородено
издрало с нокти плътта;
клупът на Левиатана
сетне в синхрон изкрещя:
и поправи дъждовната рана
обеси наново всяка душа.

И с кръвно вино, ухилен
тост вдигна за живота и смъртта.

[Chaotic One]

Два дена без училище, но пък затворена вкъщи.. Поне ми дойде идея.

Съдбата е една коварна курва.
  Точно когато нещо потръгне в добра за теб посока, тя намира за необходимо да обърне нещата в полза другиму. Най-често другият е някой, с когото си в ..неприятни отношения.
Не се оплаквам. Поне не много и никога пред хора.
Не отричам и че извлякох известно удоволствие от цялата ситуация, но това не променя факта, че да, съдбата определено е коварна курва.
Не дълго след като се захванах със занаята си разбрах, че в него се крие нещо много повече от това, което виждат бедните на въображение еднодневки. Винаги съм предпочитал стоманата пред отровата и стрелата. Така нещата са много по-лични и по свой начин красиви. Самият факт, че държиш животът на човека, в когото се опира върхът на острието, в ръцете си притежава почти главозамайващ чар. Независимо от ранга, положението и расата си, всички те се опитват да се спасят наместо да посрещнат съдбата си с достойнство. Това от своя страна прави нещата леко по-вълнуващи, за сметка на удовлетворението от самото деяние. Убийството само по себе си не носи удоволствие, но при наличието на правдива причина и при правилно приложени умения може да се превърне в изкуство.
Аз бях сред най-добрите и все още съм, но това едва ли е от значение, защото както вече се изразих – съдбата е една коварна курва.
Имаше или начин да го предвидя? Имаше ли начин да се избавя от това, да избегна събитията, вследствие на които копнея за едната смърт и нищо повече?
 Може би. Но това също вече е без значение. Не виждам смисъл да се разкайвам за греховете си. Би отнело повече време от това, с което разполагам, а и защо да се жалвам над нещо вече сторено? Заровете са хвърлени и резултатът е налице.
 Но все пак не мога да не се зачудя как се озовах в това положение. Как можех да предвидя подобен развой на събитията? Как можех да предвидя, че заради една усмивка и няколко погледа мога да се озова в ситуация, от която дори смъртта не е изход?
Да, животът е също толкова жесток и извратен, колкото е и съдбата.
Имаше нещо в нея. Нещо,което не беше съвсем на място, но аз реших да го пренебрегна. Аз глупакът реших да не се доверя на безгрешната си преценка и да се отдам поне веднъж на истинското удоволствие, а може би и.. щастие?  
Но както би следвало за човек като мен, бях изигран. Бях надминат в това, което считах за даден ми талант и бях оставен да гния. Не очаквах да бъда предаден, а и именно от нея, но след като гневът и изненадата преминаха не можах да изразя възхита редом с отвращението си спрямо случилото се.
Подобна манипулация определено изисква години опит и изключително безчувствие.
А как аз се хванах в мрежата й ще си остане загадка. Научил се бях да прикривам чувствата си и често отричах, че дори притежавам такива, но тя успя да докосне нещо в мен. И допирът се оказа сладостно мъчителен.
Доверието. Доверието притежава един специфичен вкус.. на смърт, може би?
Да, още един от гадните елементи на живота. Аз се доверих и сега плащам прескъпо за глупостта си.
  Не отричам, че имаше и известна доза наслада във всичко това. Тя също плати цена, макар и не толкова висока, колкото моята. Все още помня усещането на топлата й кръв стичаща се от острието по дланта ми, черните й очи изпълнени с изненада и постепенно губещи лукавия си блясък. 
Смъртта бе неизбежна, болката също. Обещанията бяха нарушени, но какво са обещанията всъщност? Изречени или неизречени, няма никакво значение , защото те винаги биват потъпквани.
А аз гния в мрака и преживявам миналото си отново и отново за добро или зло и ругая тези, които считам за виновни.
Съдбата наистина е просто една коварна курва, нали?..

[scion_of_storm]

Любовно

Чуй плача на душите
посред стъкълца
от напукани усмивки
и разкъсани сърца
на човешките отливки.

Изтръгнати скитат ръцете
милват насълзени
непознати лица,
търсещи гальовни ласки.
Тъмно е,
само шепот на деца
напомня изгубеното време
с палитра от оранжеви окраски.

Чуй как скитаме самотни
изтерзани и единни
затворили уморените очи.
Изнурени, апатични,
от мечти скопени - потни
а над дъждът вали, вали, вали.

Съсък на стъклена бутилка
ваза с роза в нея тиха
душа, пъхната в острилка
цвете, посветено в стиха.
И напукана усмивка
няма как да ни помогне -
в зората на новия ден, хей,
пак останахме безродни.

[scion_of_storm]

Endzeit

Ще дойде време
когато няма да познаем
това, което пожънахме тук.
Ще дойде време
и над гроба ни незнаен
ще се гради утихнал нечий друг.

Die Endzeit...

От ветровете прах ще се вдигне
ще затъмни човешкия взор
от недрата майчини
мрак най-гъст и огън ще изригне
и без болест, без болка, без мор
ще загаси човешките светлини.

Sie kommt.

И сърцата ще застинат слепи
кръв студена ще тече в душите
мъгла ще обвземе пък очите
скитащи из вечноснежни степи.

Halt dich. Halt dich.

Ален плисък
майчин сетен писък
сплъстени остават косите
изтръгнати краката,
почернени очите,
вой на вълци, страх у децата
времето дойде,
време за най-последна отплата.


Die Endzeit kommt und die Menschheit wird sterb'n.
Halt dich fest, wir werden alle verderb'n.

[scion_of_storm]

Cuore

Няма да кажа за пепелта
увяхнала като зимно цвете
чакащо края на своята самота
и да бъде възпяно - от поета.

За приказките без начало
лишени завинаги от своя край
за душата, впрегната в рало
от мечти разбити и кучи лай.

Няма да шептя и за нас
с коленете вечно разбити
загубили очите си в късния час
с пръсти надвиснали -
досущ сталактити.

Желанията не ще изрека
свил тихо потъмнели юмруци
взрял се в така мечтана звезда
опиянен от тъмата
и нейните звуци.

И няма да кажа
с мисли какви всяка нощ умирам
за да дойде новия ден
и с празно сърце
в небеса да се взирам.

Аз ще мълча, глава свел
с уморен взор
и застиващи мисли.
Ръце изранил в бодливата тел
която също' това сърце
нявга изстена и измисли.

[LordZombie]

Финалният вариант на разказа, който пратих за участие в конкурса за "Новите Апостоли"

Разходката
За старият дядо Иван дните минаваха тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва от неочакваното слънце като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро, да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше с меки корици, избледнели от времето, но все пак той прочете заглавието : „Българските апостоли – стихове и поеми”. „Сигур е нещо за освобождението”... – помисли си старецът и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :
...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си дядо Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! То и сега има, дето умират – нали всека вечер съобщават за тях, дето се стрелят по пътищата...Може и те да се смятат за апостили, тъй де – апостили на собствения си джоб...
Горчиво си мислеше старецът, сетне прелисти пак книгата и зачете :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко въздъхна, по бузата му се затъркули сълза. Спомни си окопите, войната, в която и той беше участвувал на младини. Сега ръцето му треперят, краката му едва го държат, но някога беше силен и здрав момък. И той даде каквото можа, за България. После пак въздъхна и реши вече да си ходи.
Тъкмо се накани да става и до паметника се спряха двама мъже. Бяха добре облечени и първоначално старецът помисли, че са от градската управа. После се вслуша в разговора им. Единият настойчиво попита :
- И колко взе за тоя паметник ?
- Дадоха ми само три хиляди ! Общината била бедна ! Ама аз съм подписал с тях предварителен договор и няма да ги оставя така. Ще намерят и останалите пари – от графата за социални помощи ли, от парите за детските градини ли – трябва да ги намерят. Иначе – ще ги съдя ! – ядосано говореше другият и в очите му светеше злобен пламък.
Дядо Иван се надигна, поизтупа остарялата и избеляла книжка и я подаде на говорещия. Не каза нищо. Само наведе глава и полека тръгна към къщи. Фигурата му бавно се отдалечаваше – лечеше, че едва се държи на треперещите си не само от старост крака.





В крайна сметка съм радостен да съобщя, че спечелих отличие от конкурса с разказа. Получих като награда една грамота, разбира се, както и една книжка - "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг. От резюмето изглежда става въпрос за баща и син, които обикалят Америка с мотоциклет и откриват важни житейски отговори. Звучи ми като интригуващ приключенски роман.

[scion_of_storm]

Цикъл на живота

Докато не изтръгна пръстта
и не вдъхна в нея небеса;
докато мъртвите не загинат
отново, за да заживеят
свили колене в конвулсии -
бясът няма да подмина
и гняв и яд вътре ще виреят.

Докато кръстовете не издигна
що Христос покосиха
за всеки един от нас -
дърворезбена парадигма
що времената не изтриха
родена от бяс, от бяс
ОТ БЯС.

Като пес зъбите разкрил
с вълчи инстинкт вроден
като плод роден, ала гнил
балансът живее въ' мен
и с пулса човешки пулсира
и мрак в светлината раздира.

Докато други не дойдат с мен
докато сълзите си не смием
гнева с прах и корен не покрием
и най-последния ден
докато с кръв не подпечатаме
/и вълнолома с глави не разбием/ -

Дотогава!

Бяс, гняв и яд вътре ще пием
от чаша на скотски времена
докато душите тихо не увием
и захвърлим бариерите
най-сетне
най-накрая
настрана.

[Chaotic One]

Sneaking in the shadows,
I'm close to your bed.
I hear your calm breathing
and recall what you said.
The night is still young
and there is much time,
I'll stand by your side
and make sure you are mine.
Too late did I realize
your word is no good,
you deceived me in a way
I thought you never could.
You thought I was dead
and left me to rot.
I knew you won't find
the peace that you sought.
Now I lie by your side
and caress your hair,
my knife is so sharp,
your death is just fair.
Your blood stains the sheets
and your screams break the dark.
As you once said, dear:
"Till death do us part.."

Това ми запълни часа по Философия. ^^

[scion_of_storm]

Мориган

Аз знам
и ще ти покажа
място, където има дворци.
Там скитат
по улиците, по паважа
невидими обречени творци.

Там изумруд среща
с ярост и тъга своите мечти
събрани от пясък и мозайка.
А двореца замлъкнал свисти
с ветрени повеи насреща
студен и неразбиращ.

И принцове идват
всеки къса, ала не дарява
и камък от двореца взима.
Вместо роза - слана и плява
вместо коприна - най-груб плат
вместо пролет - белоснежна зима.

И когато отмрат мечтите
дворецът рухва из основи
тогава небесата
срещат със зеленина очите
раждат зората пак, отново
и намират своята отплата.

Защото може в море от цветя да се давиш
ала само едно на ален гарван принадлежи
устремено
с нокът в облаците мрачни
да намери истина сред всичките лъжи.

На Ц.

[scion_of_storm]

Сняг

"Застанал на ръба на света
от мраза в сърцето взимам
хвърлям скреж по склоновете
и снежинките хапят душите."

Очите са изморени
и в поглед чернота грее
като човешкото сърце
на нозе от промени
що като тих въглен тлее
замръзнал посред лято.

Долу, в равнината
не щастие вирее,
а отчаяние неземно.
Опрени за разстрел -
мои сестри и мои братя
отново осъдени умират.

И угнетени ръце веят
а окови от сняг
блестят им по краката.
С изтръгнат глас пеят
възпяват падналия мрак
и с кръв напояват земята.

А Майката отвръща
с тътен глух и безплътен
ядосана, бясна
- така вездесъща
телата помита в скреж
и звучи тътен, тътен, тътен.

Очите са изморени
в сърце мракът блести
по пътеката ходя
и по рубинени сълзи
задъхан, хъхрещ, заснежен
стигам до моите братя и сестри.

И умираме единни в този ден.

[scion_of_storm]

Виелица

От гробищата
над полята мъртви
глух стон изстена
и виелица захвана
като рана
в хълбок на пес продрана
като бял звяр разярена.

Зашиба с писък
и ноктите си вкопчи
с триумф ветровит;
във снежен плисък
изгни хорското животче
заринат
плътски-бледен щит.

И стихна небето
над града на мъртвите души;
закапаха сълзите.
Белотата на полето
погълна мечтите
и в мор просяк до
богаташа остави да лежи.

Над кръстове господни
изгря най-жаркото слънце.
Разпети мартенски ден
де буря, в глад
- за себеподобни;
звяр зимно устремен
животите ни в кръв взе.

[telia]

Александре, благодаря Ти!

[LordZombie]

Пиратът-скелет

Светлината от малката нощна лампа светна и разбули мрака в ъгъла на стаята. Там стоеше пиратът-скелет, който под ъгъла, при който биваше осветяван, изглеждаше наистина зловещо.
- Хайде, Дани, време е за лягане – извика майката от коридора.
Дани загаси малката си нощна лампа и се зави плътно, за да е в безопасност. Младото съзнание на детето бе запечатало образа на зловещия пират и постоянно го прехвърляше, карайки Дани да се върти в леглото си, неможейки да заспи. Сетне, след дълго въртене малкият заспа неспокоен сън. На сутринта сесъбуди от кошмара си целият облян в пот. „Какъв късмет, че е светло” – помисли си невръстният.
- Мамо, мамо, сънувах ужасен кошмар ! Имаше пират-скелет и кораб и ужасна буря и...
- Дани, Дани, успокой се, било е само сън, нали ? Казах на баща ти да не ти купува онази играчка...Спокойно миличък, можем да махнеш играчката, ако искаш. Хайде сега си изяж закуската.
Момченцето не каза нищо, а само тихо закуси, след което отиде на училище. Беше едва втори клас, ала вече мразеше тази институция. Особено ненавиждаше математиката, с всичките й числа и знаци. Още вторият му час бе, именно, математика. Учителката влезе, изгледа строго под очилата си, сякаш си търси жертва, сетне рече :
- Добро утро, деца.
Сухият й тон и студеното излъчване допълнително плашеха Дани. Минаха минута-две и учителката каза :
- Хайде да видим сега дали всички сте си научили таблицата за умножение. Дани, излез на даската. Хайде сега кажи колко е четири умножено по шест ?
Сърцето на малкия тупаше като лудо. Той не бе научил много добре таблицата за умножение и сега силно се притесняваше, не толкова от незнанието си, колкото от строгата си учителка.
- Нямаме цял ден, Дани, знаеш ли или не ? – попита учителката и започна да нервно да върти химикалът си.
- Ам...тридесет ? – съвсем плахо отвърна Дани
- ГРЕШНО ! – изкрещя учителката - сядай си на мястото и напиши всичко, което знаеш на лист
Второкласникът седна и написа всички комбинации от числата. Липсваха само отговорите, които той не знаеше. Времето до биенето на звънеца мина мъчително бавно, но ето че най – сетне, дойде и неговият час. Учителката се приближи до чина на Дани и ядосано го захока :
- Млади момко, в цялата си дългогодишна практика на учител не съм виждал толкова нехайно и безотговорно дете като теб ! Я, виж, всички са научили таблицата, само ти – не ! Утре искам да дойдеш с родител !
Дани се почувства адски смазан и неможещ, но пък поне математика вече беше минала, така че можеше малко да си отдъхне, а и следваше любимият му час – Историята. Отвори раницата си, за да извади учебника, но завари вътре върху учебниците куклата на пиратът-скелет, която толкова го бе изплашила през нощта. Момчето се изплаши и неволно изпусна раницата си на пода и след известно време реши да я сложи в ъгъла на стаята за по сигурно.

Като се прибра от училище веднага изтича при баща си и притеснено каза :
- Тате, тате пиратът беше в чантата ми днес ! Не съм го слагал там, тате, той ме плаши !
- Чакай, сине, дай да видя – с леко усмивка казал бащата, но щом отворил раницата на Дани не видял намерил вътре ни вест, ни кост от играчката.
Дани се опитал да каже на баща си какво се е случило, даже обърна цялата си раница на пода, но не намери пиратът-скелет вътре.
- Учителката по математика те вика утре в училище – казал Дани след дълго подканване да го стори
- Сега, пък, какво си направил ? Казах ли ти да слушаш в час !
- Но, тате, аз просто...
- Ти просто, той просто, не ме интересува. Отивай си в стаята !
Малкият влязъл в стаята си и видял пиратът-скелет да седи непокътнат в ъгъла на стаята, сякаш не е мърдал оттам.

Следва продължение...

[scion_of_storm]

Старост

Прах ядем от въздуха -
захапали гладни риби;
сеем жито на разруха
помитаме сламени колиби.
Прах ядем, а се оказва - кал
и плюем с ядосани очи.
Сетне плачем за дарена жал
и къщи дяламе в трески.

А сме стари, стари, стари.
Всяка бръчка е живот
релси еднакви,
греещи в различни гари.
И всяка брънка е хомот
в чакане сред калта
краят на крака горди
слънцето някак да завари.

Ром пия в пет часа
тръстика, забита во сърцето.
Сън сънувам сетне във съня
а времето блести заето.
После стъпките в сняг деля
и една сред друга ги оставям.
Колиба - от кална прах градя
млад младостта в гроб заравям.

И без драма кротко
сред плетки и нищета аз търся.
Денят започва новата намотка
и някъде
някога
някакси
стар и безличен
нея няма с кал да омърся.

[telia]

Пошло

И в снега ехтят стъпките,
oставени от гладни, изнурени лица.
В калта, както винаги, стъпваме вкупом,
а после оставяме само на едного да изрива смрадта.
И се рееем- ято гологлави лешояди
сред пустота на далечно мълчание.
Уши веке нямаме да дочуем тоз,
що зове ни да излезем от пепелта.

И не разбрахме как до нас редом
стои другото Аз- могъщо в очакване дебнещо-
да оставим, да прокудим делата лъжливи
и да се потопим в ласка слънчева без плен.
И не разбрахме как в толкова джафкане
губим себе си- аз теб, а ти- мен- ден след ден.

В леден трепет зла горест обгръща ни.
Не треперим от студ, треперим
от нечие чуждо прокуждане.
Дявол чер да бяхме, не бихме се плашили
в нашето падане. Не! Пошлост в душата
е нашето падане. Страхът- господар вечен.
Сами се обрекохме!

[scion_of_storm]

Субкултурно

Всеки град
мръсен и намръщен
има улици свои
разкъсани кървави павета
впили зъби грозни въ земята.
Сърцето на обществата.

Има хора, в сенките скрити
с очи морни,
с дрехи разкъсани
с кръпки протрити
разгневени и ядосани
няма натруфени, няма гелосани.

Техният дом е Улицата
грееща с неонов нюанс
няма го пуха по леглата
в забавен каданс
животът се определя
от борбата, от борбата
и от месечната заплата.

И в общества,
които са зверове златни
издигащи смело ред 'реален'
- определени са - плъхове блатни
тенията в стомаха социален;
мразени като проказа,
мразени в омраза
сякаш не хора, а глисти -
заклеймени като антагонисти.

По улиците
из дупките
по кръчми задимени
из жилища пресътворени
далеч от блясък на мода
далеч от 'правилната'
социално-стройна порода
те са кралете в малките кралства.

И знай
кога мършавите псета
в кварталите угнетени
подхванат своя лай
ще е начало, а не край
начало, а не край.
От пънка, от скина,
от хулигана или еджа
до кораджията и метъла
субкултурна улична машина
грее с разядени от гнилоч криле.

И горните етажи
мутри,
курви,
политици,
размазани визии по паважи -
нищо няма да отнеме
не, няма да отнеме,
от тълпата с кръв налята
на улицата разгневена
гордостта на работническата класа.

[telia]

Видение

Хайде, обърни се да видя
дали блести мечът още в очите ти!
Обърни се! Войн на светлината!
Да видя душите напуснали света
в очите ти. В изумруд.

Сган гарвани изкълваха труповете
в баталното поле.
Разхвърчаха се. Лешояди на пир видях.
Покрий с наметалото раните,
що войната набразди по лицето ти!

Свисти вятъра в пръстите
и през тях отнася прахта от мъртвите.
Свисти и пробожда нозете,
що стъпваха по тази земя,
изпратени от ум безчовечен!

Погледни ме! Аз съм изкуплението твое.
В сянката до теб, толкова близо,
както никога съм застанала.
И сега крещя, изморена от чакане.

Върни се в нашия свят, войне!
Аз съм жена в призрачна роба.
Някога бях твоя, мое видение,
но се погубих, щом ти си отиде.

Завърни се при Светлината!
Ще те чакам с ангели в ризници.
Ела с меча, поел рани кървави.
Да издигнем пелената на горестта!

[scion_of_storm]

Реквиема на обесения

Клупът е захвърлен
над старческото тяло
един фарс
една подигравка
загърнат с плащ торс
в обществото-мравуняк
набръчкана, немощна мравка.

Битът е разруха
в кухнята грее свещена
залинялата мас
по котлона олющен
пъпли хлебарка -
тя е часовникът краен
и с крачка отброява точния час.

Жилището е тихо
отвън дете плаче
и слънцето грее
- в големия град
химера от утопии
карнавал от плът и от плат.
Чистилище, рай, а и ад.

Драснато със синя резка
'Битово самоубийство,
потресе големия град.
Старец живот секнал
за живеца без глад' -
тъй вестниците думат
с усти най-лепкава гума.

А на посинели му уста -
усмивка грейнала
победоносна, триумфална
смееща се над света
и социалноземните му правила.
Нека тази насмешка е скандална
фарс над фарса надграден.

Докосвам тихо прашния портрет
в къщата от кал и мазнина
клупът все още там стои
чакащ нечий идващ ред.
Захвърлям го, и,
с усмивка слънцемрачна на уста
със стареца се сливам
под аленеещите
най-човешко нечовешки
небеса.


"No matter what is your label, we've got to turn all the tables before its too late. And before we have the chance to state all the shit that is wrong with this society in which we belong, where the privileged don't speak.
They're too busy fighting for their green."
The Effort