Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Ковачи в пещта

Живи сме!
И от гърлата
аленеят сенките предишни
на режими жестоки
и на мечти
осъмнали
в заревото лишни.

СТОИМ!
В зарята на зората
с юмруци свити
дим, дим, като дим
са ни душите
гняв и покруса -
не ще бъдат изтрити.

Крещим разярени
гарвани в мътен рояк
срещу лешояди
в града мръсен извисени
с криле шибащи
безчестието;
клюн надигаме с грак.

И от улицата,
от алма матер
сетне от спирката
сбрани от училището
през градини
Борисови или не,
ние сме оръжие, ние сме
на ковача-история длетото.

И прашни;
изнурени от кал и луни
утопиите пробиваме
смачкваме ги в пестник -
нас историята промени!
и химери с клюн избиваме.

Чуй ме
небесата тъмнеят
и цветя след плевелите
пробуждат се и виреят.
Когато дойде точният миг -
наш ще е словесният щик;
наш ще е последният вик.

Yes I know you, my selfish foe
Your toughness, your resolve is undeniable
But your cause, so filled with flaws
Has taken the life out of our people
Time to face them
Madball

[scion_of_storm]

Лед

В леда
няма пролуки
той изсушава душата
сковава сърцата
заскрежава очите
и поглъща -
студеноок звяр, мечтите.

Кожата е като цигара
вие се като змия
и из ледника
дим хвърля мръсен
във вените - гния -
никотиноусмирен
със сърце в пепелника.

Градът ми е мрачен
отвъд цигарата-плът
и синьоледния кът.
В него хората
не са мой вид;
и под небесата
смогът омагьосва
и светлината е мит.

Не ги разбирам
и гледам през тях
себе си да открия -
в пролуките на леда.
Може би дори
очи напрегнал в дима.
Ала себе си не откривам.

И когато ръцете
и сърцата
в хладния гроб положа;
то ледникът ще рухне
пепелта и никотинът
като Везувий ще избухнат
не ще има душа, ни кожа.

Свят!,
дар ти давам,
какъвто ти ми дари,
вместо да отредиш светлина:
Изгнила роза
без клонки и бодли -
с окапали листа.

Without the strength to hold
Onto what's sinking
I'll pretend it's all show
I can reveal.
But it seems like it's going wrong again.

Paradise Lost

[Svetyl]

ЧОВЕК ЗА ЧОВЕКА Е ВЪЛК
Озлобени и търсещи мъст,
хора гонят поредна облага.
Над Земята ни смогът е гъст,
а под нея поредните лягат.
.
Бяхме силни, емоции имахме,
подивяхме от злия ни ден.
Дълго време съдбата проклинахме.
Сега всеки е обременен.
.
Поживяхме си много години,
със идеали, с безбройни мечти.
Ала времето тихо отмина,
на финала сме, знам, почти.
.
Разрушение, смърт и омраза
ни съпътстват, идеалите нови.
И мори ни душевна проказа,
да посрещнем смъртта сме готови.
.
Не желая да пиша любовно,
не желая да съм позитивен.
Чувствам себе си зъл и виновен,
за това, че светът си отива.
.
Не желая да виждам пред мене
лицемерни усмивки фалшиви.
Да ми казват, че няма проблеми,
те са слепи, светът си отива.
.
А човек за човека е вълк,
дебне тихо жертва поредна.
А животът ни вече от дълг,
се превърна в искрица последна.

[Kasiel]

Онова "Любовно"-то на scion_of storm е страхотно. Поздравления.

Ето нещо и от мен :

Горчиво-сладко

Тоя блян горчиво-сладък
в мен топи се,в тебе често тлее.
И тече по вените ми абсент сладък,
а в очите ти отровно слънце грее.

И горчива любовта е,
болката е мътно сладка
и сърцето пак разкъсва се,
очаква то далечната ни среща кратка.

Венчелистчета обвиха туй сърце самотно
и изсъхнаха притиснати във неговите жили,
а съзнанието е разбито,неграмотно,
търси две ръце,които блян горчиво-сладък са обвили.

Потекоха по вените отрови живописни
и при всеки удар на сърцето
те проникваха до всички жили.

И щом усещах твоето дихание аз знаех,
опиатът копие на твоя образ носи,
а заблудата тече по мойте вени.

Тоя блян горчиво-сладък е отрова,
в мен топи се,в тебе често тлее..
И разлива се по вените ми абсент сладък,
а сърцето ти горчива болка пак лелее.

[Svetyl]

Ритъмът се губи в някои моменти, но продължавай в същия дух. Очарователно е някакси И има много емоция.

[Kasiel]

^ Почти винаги ми се губи ритъма , мерси .

[scion_of_storm]

^^^ Мерси (:

Отново ме тресе Вапцарова вълна.

Флаг от кости

Раждат ни -
готови продукти.
Плът, меса и черва
без сърце
без стомана
без душа -
едни прости телеса.

Мелодии не пеем
музиката е враг
вклинени
като корени - греем
градът е наш;
наш е бетонния праг.

Мина времето
кога пееха душите
и ковашкия плам
на човека
пламтеше свиреп
в ириса, из очите
и кръстосваше съдбите.

СТИГА!
Край.
От днес кости
и плът трупаме:
издигаме раздрания флаг
от море до море
през град, и през град
до заледения човешки бряг.

И разярено-смутени
нахлуваме
свили пестници
в кръвта си окъпани
с изгнили душици
ние се бунтуваме.

Шайка сенки угнетени.

Нека тогава
сред смъртта ни
под знамето блеснала;
сред разкъсаните гърла
да падне поробителя
да се свие принизителя;
с нас да намерят смъртта.

И алена пепел
очи заслепила
да поръси нашия гроб:
последно причастие
за света хищен
де нежност и красота-
тях не закриля ги Бог.


"Ние не сме мъртви.Просто никога не сме живели." - Варг Викернес

[Svetyl]

ЛИЦЕМЕРИЕ
Зад усмивката се крие нож,
зад услуга и зад помощ – корист.
Най-добрият
зад гърба си
е най-лош.
Най-успелият
пък за врага си
става болест.
.
Мразим! Но пък искаме победа.
Търсим начини да се уредим,
после на услугата отвръщаме
с подлагане на крак.
Във животни се превръщаме
или във хора,
но с обратен знак.
.
Усмихна се,
предполагаем приятел,
наивникът си нахлузи въжето
и ето,
отново предател
мечтите наивни строши.
На парчета
са идеали и вяра,
останал е кяра...
във прахта са
всички добри
мисли.
Да те сгазят пак искат
хора, готови на всичко.
За свои облаги
във ада повличат
и всичко изстискват
от всеки.
От тука нататък
ще бъде така
и во веки
ще бъде самотна
искреността.

ОТ ПРИЯТЕЛ
Ако беше ме наръгал истински
“приятелю”.
Кръвта поне щеше да се съсири.
.
Ако беше ме убил физически
предателю.
Нямаше след мен да има тъжни дири
.
Ами просто спомен скапан.
По-добре от бъдеще неясно.
Беше чудно и прекрасно,
помощ и разбиране от тебе чаках...
ала нож получих.
Чудя се кога ли от наивността
ще се отуча
и ще я заместя
аз изцяло
с непукизма.
Виж как вяло
времето броя,
може би ще ти простя,
може би не си тъй лош...
може би.
До следващия нож.

[Kasiel]

* * *

Ще изтлея,
защото огънят отдавна в теб изгасна.
Очи ще затворя,
за теб душата ми е тясна.
Думите си ще изплача,
посоката ти виждам,че е ясна.

Пак ще те намеря,
във чуждо,нечие лице..
Пак ще се усмихна,
ще позная твоите,във чуждите ръце.
Пак ще те жадувам,
стиснала останките от нашето небе.
Пак ще те обикна,
с чуждо нечие сърце.

[my_dark_desires]

страшно ме грабна..(:

[scion_of_storm]

Уличен портрет

"We built this all
our darkest days." Ignite

И сред калта
плисната като
гротескна картина
- на мизерията
на скръбта непопита
от уличните павета;
като сълзите
на хиляди безродни хлапета
там лежи нашата гордост
там лежи и нашата чест.

А контурите й
те просто ужасяват;
резките по майчиното лице
(нововремска Дева Мария)
изкривяват, дерат, разраняват
и сковават сърцето (на)
обществото, което
извърта очи от тежка орисия.

Сред калта,
да, пак и отново там -
захвърлени съдби.
Майки
деца
скитници
безродни
безпаметни
скотове накуп
с нозе
без ръце
чакащи с очи издрани
уличният дъжд -
той ще е проливния им клуп.

Очите на картината
греят с улични светлини
на пламък леден
изкован от
майчина скръб
гаврошово безсилие;
обърнат стоманен гръб
на пореден социален строй,
отказващ сетното усилие.

Ни в религиозните канони
ни в митове легендарни
няма такова пано.
Дори изкривеният Бог
с фалшиви ангели милиони
очите лъжливи забива в пръстта;
срам
позор
от обречеността
в хилядите замръкнали и кални лица.

[scion_of_storm]

Ние

Ние сме скръбта
на този свят
с отмрелите очи;
замъглени светлини.
Съ' зъби стиснати
дъвчем солта
и я тъпчем в раните
из червата на мечтите.
Знаем, че ще ни боли.

Ние сме небето
замръкнало с дъжд
загробило в пороя
звяр до жена,
растение до мъж
осветило с облаци
краят на надеждата
и заслепило Окото на света.

И сме тези,
които скрити сенки дебнат:
да ги вдишаме с души
демонът да прикрием
пъпната му връв
около врат да се огъне
- и да ни издуши.
Ние сме тези, що
в гроб безименен ще легнат.

Нямаме си име,
нямаме и тела.
От бетона на всеки град
през горска зеленина
сред опални планини
върхари, поля, висини -
стоим забравени
отхвърлени
прегърбени
сами.
Ние сме границата
между това, което Бе
и катранената земя.

[LordZombie]

Българска профанност

Вълчо и Димо бяха търговци с дългогодишна практика, но за сметка на това не се радваха на много добър живот. Продаваха най – различни неща, като книги, детски играчки, парфюми, дрехи и прочие. И двамата бяха ергени и предвид това, че сумата от възрастта им правеше осемдесет и три, изглеждаше, че те няма и да се задомят, а ще си изживеят живота сами. На времето Вълчо имаше мечта да си отвори собствен магазин за спортни атрибути и по този начин да изкара достатъчно, за да преживява, а и да работи това, което му харесва. Плановете му, обаче, не се сдъбнали, тъй като все не успявал да събере достатъчно пари, за да отвори магазина. Бихте си помислили, че това го е отказало от мечтата му, но не, почти не минава ден, в който той да не съобщи на приятеля си Димо, че още малко пари само да съберял и щял да отваря магазина на мечтите си. Димо, от своя страна, беше завършил престижен университет в София, но въпреки това, не успял никъде да започне работа, тъй като нямал високопоставени приятели.
Това, което най – много ги свързваше бе, че и двамата бяха дълбоко убедени, че Държавата е виновна за техните житейски несгоди, че политиците са долни твари до един и други подобни мисли. Доста често те говореха по тези теми, сякаш че, чрез оплакванията си се чувствуваха по – добре и нещата малко от малко се оправяха, поне до следващия разговор на тея теми.
В късния следобед на осемнадесети април, слънцето се приканваше да се сниши и бавно да залезе, птици прелитаха жадно из небето, сякаш за пръв път, когато търговците решиха да приключват с работата за днес, да пийнат по едно, пък сетне да се приберат. Отидоха в кварталното кафене, поръчаха си по една голяма бира и започнаха да говорят по любимата си тема :
- Та, значи, казвам ти, вчера приели някакъв нов закон, по който ще трябва да плащаме двайсе’ процента данък на печалбите си. Били сме живеели на гърба на държавата! Аз не мога да свържа двата края, та се чудя откъде да взема пари да си платя тока, а те, мръсниците, долни, само се чудят как да източят още някой лев от джоба ми ! Само да спипам някой от тях, особено ако е някой премиер, така ще му вдигна данъка, че ще трябва да ходят в морга, та да му го събират !
- Така е, така е, ама това е щото никога няма да можем ние, българите, да се съберем, да идем пред парламента и да им вдигнем мерника на ония ! Та си мислят, че са безсмъртни и могат да правят каквото си поискат.
В този момент сервитьорката им донесе бирата и им остави сметката.
- КАКВО ?! Три и двайсе’ за две бири ? Абе вие луди ли сте, бе, аз да не съм Рокфелер тук !
- Съжалявам, господине, но не аз определям цените. Аз просто си върша работата.
- Ще ти свърша аз работата на тебе ! Хубава работа. Хайде ! Да се махаме оттук.
Двамата си тръгнаха на бързо, не давайки, възможност на сервитьорката да отреагира. За две минути двамата бяха прекосили пет отсечки, вероятно от съображение за сигурност, да не би да ги накарат да си платят сметката.
- Ех, тоя скапан живот в тая скапана държава...Никога няма да се оправим, аз ти казвам.
Другият си замълча, сякаш нямаше какво да добави.
Повървяха още малко и тъкмо мислеха да се прибират, когато някакъв мъж, среден на ръст, облечен в черен костюм, панталон и маркови обувки им заговори запъхтян :
- Добър ден, извините, но ми трябва спешната ви помощ. Трябват ми спешно пари, защото жена ми ражда в болницата, трябва да хвана такси, а нямам никакви пари в себе си.
- Аа, не, как ш’ти дам пари ?! Като ме гледаш да ти приличам на човек, който е брал от дървото с парите ?! – ядосано отвърна Вълчо.
- Моля ви, наистина е спешно ! Аз съм депутат от парламента и ще ви направя услуга в замяна, ако ми помогнете !
- Оо, господин депутат, защо веднага не казахте, така...ама, разбира се, че ще ви услужим. Ето заповядайте двадесет лева ! Последните са ми, ама за Вас, винаги.
- Благодаря ви, а сега, извинете ме бързам ! Аз ще ви намеря след време, за да ви върна услугата. ТАКСИ ! ТАКСИ !

Вечерта, когато двамата се бяха вече прибрали, Вълчо беше седнал да вечеря, когато чу по новините следното :

„Днес беше съобщено за измамник, който иска пари от случайни минувачи, представяйки се за депутат. В замяна той предлага връщане на услугата, но не оставя никакви координати на жертвите си. Ако видите този човек не му давайте никакви пари и съобщете възможно най – скоро в районното управление.”

Не съм го редактирал засега, пък като видя къде има грешки, ако мога, ще ги отстраня

[Svetyl]

АКО ПОСОЧИШ ГРЕШНОТО
И въпреки явното зло,
което се случва пред нас.
Дори и да мислиш добро,
дори и да търсиш със страст
справедливост и правила...
намерението ти е във прахта.
.
Вечно лошият щом се обаждаш,
вечно само “се правиш на нещо”.
Вечно мислят, че се заяждаш,
вечно злото виждаш насреща.
.
Мразят те, защото си искрен,
мразят те, защото чувстваш.
Мразят те, защото не искаш
лошото през да да пропускаш.
.
Обичат мишките-хора,
обичат ниските, тъжните.
Обичат без лице отбора,
обичат също и безмълвните.
.
Възпитани сме да тъпчем
всяка поява и инициатива.
Възпитани сме да мачкаме,
всеки, който пробива.
.
Възпитани сме да осмиваме,
всеки, който е оригинален.
Лека-полека отиваме
към съня си сладък, но фатален.
.
Възпитани сме да не се отклоняваме
от измислените си стереотипи.
Възпитани сме да не продължаваме,
а да градим въздушните кули
РАЗБИТИ.
.
Аз злият, индивидуалният,
посоявам лошото на всеки.
Поглеждам с погледът, финалният,
ще ме забият в дъното, во веки.
.
Не искам да се примирявам
и не желая конформизам.
Ала се опасявам,
че това е болестта
на всеки
ОРГАНИЗЪМ
във България.

[scion_of_storm]

13

Знаеш ли какво
кара вените
да прокапват
със злост
с отрова
със слабостта
на човека
загубил своя мир
загубил ориентир -
овчедуш и мъртъв.
разгневен.
Безмълвно следващ
невидимия си пастир.

И мракът
що кара да гние :
развил плътта си
като килим
и няма светлина
няма полъх
няма и звезди.
Няма белота
която него да измие.
Гняв и огън
на жар изпепелени
въглен сам - човека
неспособен на промени.

Знаеш ли какво
всеки ден
заглъхнал в нощ
кара мен да гния
да се раждам в ярост
да утихвам в мъка
да псувам
да кълна
да хвърлям болка
и да извивам злост
изцедил визия
замръкнал в очите
разголил всяка своя кост?

Тях безчестието
събужда кално
в разгневени вълни.
Тях злият човек
смеещ театрално
да подиграва
по-слабите души
разбужда с длето.
И мракът
и вените
и костите ми крещят:
смърт за всеки тиран
смърт за душата
и за окапалата му плът.

Аз съм само
псевдо-поет:
дете на листата,
копеле на музиката,
треска в бодливия плет.
Ала ще дойдат времена
и всеки тиран
ще падне в калта;
и в гневния плам
сред най-черна слана
дъжд ще завали.
И от вечните окови
низвергнатите ще освободи.

[Kasiel]

Не

Не бе ли душата достатъчно сляпа,
та открадна и последния останал лъч?
Не бе ли името достатъчно познато,
та дълбах го в собствената си гръд?
Не бяха ли раните достатъчно дълбоки,
та посипах сол във тях?
Не бе ли обещанието толкова далечно,
че подмами ме към своя бряг?

Не отлетяха ли със името ти гълъбите бели?
Не потърсих ли достатъчно дълбоко,
та постави между нас предели?
Не пресъхнаха ли хиляди реки студени?
Не заслужихме ли шанс..
Не заслужме ли шанс за теб и мене?

[LordZombie]

^

Земя на обречени

Орди прииждат от хълма
ни живи, ни мъртви
злото в тях покълна
и дирят свои жертви.

Прокоба, страшна зараза
плъзва по реки и низини
и със страшна омраза
обгръща божиите земи.

Един подир друг падат
плът започва да гние
и крият се и бягат,
ала обречени сме ние !

[nikoi]

Съм

Кой съм аз? Кой съм?

Багрите из портрета ми обезцветиха се захвърлени в забвение
заедно с мечтите и идеалите ми вчерашни.
А огледалните копнежи ме рисуват, но образите утрешни
пак ще ме изтрият чрез гумата на моето безвремие.

Човек съм аз! Човек съм!

Име:
Родителски печат, жигосан въз детското съзнание!
Име:
Белегът рожден от зараснало безличие!
Име:
Личност, покръстена от едно двуличие!
Име:
Тъй важен завет, произлязъл от случайно сказание!

Аз ли съм аз? Аз ли съм?

[Kasiel]

Тихо

Тихи думи и роди се нова вяра.
Тихи думи,зароди се болка млада,
луд копнеж мечтите ми помете.
Тихи думи и душите плакаха.
Тихи думи,
а душата беше цвете.

Шепот ален,
тихи нощи,разпокъсани,
мълчание заменя шепота нетраен
и носи дни на скръб и самота орисани.

Тихи думи и във мен надига се копнеж-
жертвен,болен,мрачен.
С думите разливат се мастилени петна,
очертават образ страшен.

Стонове порязващи се сливат
и танцуват със желанието скрито.
Четири ръце отново се разделят,
ти си тръгваш някак толкова познато,
някак .. тихо.

[scion_of_storm]

Тътен

Чуй ме,
народе световен
с изгнили сърца
и мухлясали криле.
Наследник вековен
на най-тежка съдба
що отредиха ти
вси богове.

Чуй ме и
огрей морни очи.
В гнева на покора
забито знаме стои
и в пламък
на пепел не става;
и дърво-камък
стои и пее; не изтлява.

Отново унизени стоим
в сянка на сянката
пушек сред душливия дим
всеки - мравка в катран,
вкопчена в сламката
с живот окован
и из пръстта рием; летим.

На устите - восък
слепено мъртвило
език и душа заглушило
и словата политат
в гняв и болка родени
- и умират без гък
смазани
неизречени
потушени.

Ние кои сме, питаш?
Аз ще ти кажа кои:
ние сме робите на Нерон
що огън целуна;
ние сме жертвите
на всяка велика война
ние сме поети и шлака
боклуци и буржоазни звена
ние сме дъх на градска тъмнина
и озверелият скот във всяка гнила гора
ние сме робите,
робите оковани в служба на света.

И за всяко изтръгнато
в кървави ръце сърце
за всяка откъсната
от очите морни сълза
за всичко, което бе
и което все още е
ще вдигнем буря
която да разсее тази мъгла.

И светът ще потрепери
под гневния ритъм
на хиляди
на хиляди
на хиляди крака.

[scion_of_storm]

Мъртвило

Като сплав
омастиляват се небесата
с изпръхналата
разрита земна твърд
и в гняв,
сред пепел, 'децата'
що ние се зовем
творят не живот
а вечна смърт.

Човечеството
е модерно
и сред бетон и стъкло
като слънчоглед вирее.
Замлъкнали,
трели без материя
изтръгнати из стъбло
(забрава във времето)
под асфалта ни тлеят.

Виждам ви очите
виждам и ръцете
разперени в прегръдка
за жадуваната еволюция.
Виждам и искрите
на работници
и безработници
на просяци,
и деца,
на родители,
на просветители;
поети,
сякаш всички проклети
да вземат димна глътка
от своята илюзия.

И като мравки ходим
из магазини
скитащи за къс материя
на който да робуваме.
Дъвчем в устата кал
животът мажем в грим
и претендираме,
че всъщност възвишено бленуваме.

Видях вашите мечти
видях в бетона
вклинените съдби
видях поривите човешки
видях дъска
на която аз и вие
сме от плът и кръв пешки.

Само,
от всички молове
жилища и еволюции
въпроси повдигнати
и нерешени резолюции...
от всички стъкла в очите
и светлини в съдбите -
не ви видях душите.

Вие сте мъртви
едно незрящо око.
Ние сме мъртви.
Мъртво, мъртво звено.

[Svetyl]

Ммм... след няколкосекунден размисъл, реших да постна новото си "произведение". Наясно съм, че не е поезия, но ми е интересно дали някой (ако въобще се чете вече тая тема) ще го хареса.

ИСТОРИЯ ЗА ВЕЩИЦАТА - ЧОВЕКОЯДКА

След десетата си бира
се прибирам по баира.
По баира по наклона
повръщнята пак си гоня.
.
Трудно трудно фокусирам,
продължавам без да спирам.
Виждам някакъв силует
двайсетина метра по-напред.
.
Тя усмихва ми се блажно,
казва ми „за мен си важен!“
ти ела у нас сега
искам с теб да се... съвокуплявам.
.
Без да мисля, много, много
казвам, че съм пил, но мога.
С нея тръгвам устремен
и от алкохола окрилен.
.
Води ме във свойта къща
и през рамо ме прегръща.
С погледът си ме изяжда
сексуалното във мен подклажда.
.
Влизаме, без увертюра,
тя пресяга се за... мъжкия ми орган.
И навежда се, но не го лапва,
ала като кремвирш го захапва.
.
Аз извиквам, изтрезнявам,
казвам: „Много съжалявам.
Да не си човекоядка,
че тъй глозгаш мойта патка?“
.
Тя отвръща: „Да така е!“
И без много да се мае
пак към патката посяга...
Не жена, а Баба Яга.
.
„Аз съм вещица човекоядка,
най-обичам мъжка... гордост,
първо нея аз изяждам,
че най-бавно я разграждам
.
После бутове гърди
и хрущяли, мазнини.
Цял живот аз хора хапвам,
те метаболизма не прецакват.“
.
Ужасен съм, изтрезнявам,
в миг аз бирата забравям.
Виждам включената фурна,
към вратата в миг се втурвам.
.
Но заключена е тя,
вещицата с нож в ръка
идва и посочва ми ръката,
и ръката и краката.
.
Казва има там месо,
крехко блажно и добро.
Искам аз да те сваря,
но преди това ще те... употребя.
.
Почваме се, сексът див,
малко прави ме щастлив.
Вярно, знам, ще ме яде,
ама пък ми се... съвокуплява.
.
И представям се прекрасно,
бъдещето ми е ясно,
че ще бъда във тава,
но си казвам: „Дай, да я...като за последно“
.
Тя е видимо задоволена,
свършваме и гледа мене.
Гледа ме и в миг заспива,
бахти необрулената слива.
.
Мозъка ми бързо щрака,
мисля яко се прецаках.
В следващия миг търча
и намирам аз ключа.
.
Бързо бързо се измъквам,
тихо, тихо се промъквам.
Час по късно съм в леглото,
пускам порното, защото...
По-добре е от екрана
инак може да те хване
нова вещица човекоядка
да оглозга твойта патка.

[Kasiel]

^ Ахахахаха Убиец ! Браво,браво .. хаха.

[Svetyl]

Мерси!

[Kasiel]

Сладък Декември

Огледало - сладка мъка,
плачат клоните за щипещия сняг.
Ангел тлее в болка тиха,
глъхне писък непознат.

Закървяха младите дървета
и загни плътта под нокти остри,
клоните изсъхнаха протегнати в небето,
сладък мой Декември!

Огледало - светла обич,
изкривена призма за душите.
Стъкълца - сълзи студени,
болката прозира във очите.

Дихание - тъй кратко и нетрайно,
избърши сълзите си студени.
Желание - тъй истинско и всеотдайно,
Върни се,сладък мой Декември !

[Svetyl]

^Силна емоция, но можеш да го пипнеш малко.

[Kasiel]

^ Ще го пипна,да.. Но тва си е основната идея.

[telia]

Гротеска

Бях някога пеперуда
с бели крила.
И ореолът ми беше лъчист.
И летях сред вдъхновени пари
от дъх на ангелски сърца.

И някога земята бе чиста.
Дойде ден и с кръв я обагри.
И крилата ми станаха пурпурни
от огън на изцедени страсти.

Някога бе. Някога все се питаме
и после леем сълзи за минали дни.
И ти бе пеперуда тъй крехка,
докато не бе разлъчен от себе си.

Някога носим чистота.
И в миг ни я ограбват без свян.
Някога бе любов и в нея- слово вплетено.
И ти говори с него и аз го поглъщах.
Ти, аз… всички като предани слуги
на висш ум без разумност.

Слуга ли си, пеперудо сива,
що кръжиш край мен?
Не искай да стана низвергната
като твоята същност прекършена!

Някога, все някога ще дойде облак
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…

А може ли дъжд да измие гротеската в живота?

[Kasiel]

Някога, все някога ще дойде облак
и ще излее водата си чиста.
И пеперудите ще танцуват,
макар без криле, но измити…

Красота. (:

[ZerraX]

Кошмар

Мрак... Мрак настанал е над земята,
Спускащ се като завеса театрална
Обливащ всичко в тъмнина
Даряващ несигурност в моята душа.

Взирам се безпомощно в мрака тъмен
По-черен от Адската бездна
Къде...? Къде е? Къде е лъча светлина?
Нима таз тъмнина погълна моята душа?

Лутам се сам в мрака,
Чувам неговия страшен призив,
Сякаш ми нашепва: "слей душата си с мене",
А писъкът на моята душа, глухо стърже в ноща.

Загубен съм сега, няма спасение за таз душа
В ледена прегръдка ме е взела тази мръста тъмнина.
Като катран лази по моето тяло, лепнеща и зловонна,
На ето лъч надежна в далечината... виждам аз отново светлината...

... отворих бавно очите и открих се скован в леглото си.
Бавно се повдигнах бършейки потта хладна
Избила на лицето ми студено...
Вчикво е било само сън... една въздишна на утеха се изписа на лицето ми.


...но навън, гарван грозно грачи, сякаш приветства завръщащата се нощ...