Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Копелета и балъци

Гледат ме, из улуци и корнизи
хората и техните капризи
разкарвам ги с черни визи
навличам ги във бели ризи
та да ми се махнат от главата
да се очистя от тая шлака
да секна на трака мерака
да метна сака във мрака
да махна релсите
и да взривя после влака.

И все някой иска нещо
друг пък няма нищо
като търсиш -
се мръщят зловещо
като намериш -
мятат те в киша
и те блъскат и те плюят
и се навиват и се дуят
като кокошки ровят във калта
и завличат те във техните лайна.

И те натискат
и пискат
и като гълъби - дрискат
а питат после
к'во става бе брат
що си толко мрачен
ский къв си млад
т'ва ще да е от големия град
а може и от големия брат
че да чувстваш тоя шибан глад.

А гладът е, копеле, за човещина
за малко дъх и тишина
за малко вяра и малко светлина
щото иначе
накъде, братле?
Няма никой за нас тук
и пак съм там
под поредния улук
бера срам и беля лук
ала като че ли не от него сълзят очите

пък нека е напук.

[LordZombie]

2069

Близките на покойника си тръгнаха преди малко. Бяха само двама – жената му и негов приятел. Аз стоях отстрани и наблюдавах кратката погребална церемония. Гробището отдавна е препълнено и се налага да изравят мъртвите от гробовете им, че да погребват там други.

Нещата вървяха към лошо още през далечната две хиляди и девета година, че и преди това – още от началото на новия век, но сега през две хиляди шестдесет и девета година – няма надежда за България и българите.
Вече съм стар и изнемощял, но преживях две големи войни : Третата световна война през две хиляди и двадесета, както и т.н. „Вътрешно-държавна война” през две хиляди четиридесет и първа. Тогава конфликтът между българското населени и циганския етнос се превърна в серия от серия сблъсъци, разправии и обиди във война. По това време българите наброяваха около четири милиона и триста хиляди, а циганите – някъде, пет милиона и половина. Обстановката беше страшна. Улиците и сградите бяха барикадирани, навсякъде имаше трупове и наранени, които лежаха на земята, крещейки от неземна болка. Ресурсите бяха на изчерпване и хората умира също така от глад и мизерия. Болести останали в миналите отново напомняха за себе си – чумата, туберкулозата и всевъзможни други моряха както българи, така и цигани.

Европейските сили не си помръднаха пръста да помогнат на България под предтекст, че във вътрешните конфликти на една държава не трябва да се намесва никой друг освен самата държава. Много неща се промениха в Европа след Третата световна война : Европейския съюз се разпадна, Франция, Германия, Италия и Швеция бяха бомбардирани по време на войната и изгубиха страшно много „човешки материал”, както ги наричаше американският президент по това време – Джон Ърбан.

„Вътрешно-държавната война” приключи с подписванието на Пловдивския договор през две хиляди четиридесет и осма година. Изглежда циганите спечелиха войната, въпреки огромните жертви, които дадоха. Войната отне около два милиона цигански живота и над два и половина милиона български. България беше разорена. Българите масово се преселваха в други страни, най – често се насочваха към Канада, където войната почти не се усети, а някои от оцелелите във войната не понесоха положението и предпочетоха сами да отнемат животите си.
Затова и сега през две хиляди шестдесет и девета година в България има само три милиона жители, от които едва половина милион българи. Народът застаряваше, умираше, младите се изселваха, а деца почти не се раждаха. Циганите погазиха културата, историята и духа на българите.

Със сълзи на очите разказвам последните страници от историята на България. Разказвам и усещам как сърцето ми се пръска. Реших – в момента живея един от последните си дни на земята. Последните си като българин.

[Sile]

Нощният вятър ми нашепва...
Луната ми показва...
Мракът ме докосва...
Заслушана в песента на щурците...
Вдишвам чистота...
Вкусвам част от мъдростта...
На сърцето нещо тежи...
Ала душата ми лети...
Умът в покой мечтае...
Искам да видя падаща звезда,
ала не я дочаках,
за да споделя това.

[scion_of_storm]

Рак

Цигарата
прогнива
един червей сив
плод
- с отрова
на порива див
корозия
корозия за гроба.

Всмуква се
разяжда
вие се и тлее
угарката
е въглен
ядно грее
venin
poison
venom
и яде кръвта.

Раздирам очите
и слепите
- проглеждат
индустрията
е ореол на зло
който тика
отрова
в сърцата
и в гърлата,
водейки манежа.

И нека
плодовете
изгният
червеи
из гробове рият
аз ще съживя
ще съживя всички
и с бледи очи
- сред мъртвите -
ще тръгнем
да поискаме отплата:

не само за нашата глупост
не, никога вече.
ще крещим
и ще съборим отката
за индустрията,
която роби ни врече.

[OrangeGirl]

Простете... умопомрачение.
Резултат:

... предостойна за намразване...

Пролетта ми насълзи се от нераждане.
И по пътеки меки, от тъгуване,
ще я дочакам - мисля си - до предаване,
до среща с нищото... и до измръзване.

Безвопълно тъгува в мен детето,
а възрастното Аз в дима нехае -
тромаво стоваренo... в битието.
Oт него... безнадеждното сияе.
И в еднаквост са обвити часовете.
B забрава! Напомнят безмълвно за отказване.
Сякаш са нарочно кривнали от вековете...
да ме заставят да се гърча (във стенаниe).

Пролетта ми се роди и претовари ме...
B утробата убиха още хубостта ù.
Cтана дива, предостойна за намразване.
И покварена... и жадуваща смъртта ми.

[scion_of_storm]

Реши, че творението ни с форумния забравен герой Ta'Zhal във фейсбук може да се приспадне тук. Соу..

По това е писано => клики

Тая картина
бих я сложил на стената пълнометражна
и под нея бих чукал Наско
в сцена божествена и важна.

Бебенцето скива Сашо, пишчицата си навири
Замечта си сладко-сладко на тромбона ми как свири.
А символизъм в бебето не е, като да няма:
Пишчицата малка е, косата пък- голяма,
Като тебе кряска то, чудовището гадно,
...Иска биберона майче да засмуче жадно.
Сашо, педофиле настървен, ти на въдица се хвана,
И на себе си го дигна в на Киро капана.

О, наско,
нова среща в този късен час!
Но за теб аз имам каско педерастко
и лапай кура мой - да пикаеш после газ!

Сашо, гледам, тагнал си ме, скъпа моя
На бебенцето- там, де трябва като кучка да пищиш.
Но ей това руши ми в този късен час покоя:
Поради что на циците на демона висиш?

Аз хетеро меч съм
устремен към твоята уретра.
Искам да кончая твоя хомосън
и да те чукам заедно с Петра.

Сън сънува тъй наш Сашо
"Петра", "хетеро" бълнува
Буди се-какво да види?
Пак той нечий меч надува.

Ха, Наско се размечта
като еднорог розов на поляна.
После обаче се сепна и осъзна -
смуче като биберон пишката ми голяма.

Виж как сънищата си приличат,
Мисля, вече тук спор няма:
Знам, как силно те привличам-
Ако любовта е сън, то сънуваме я двама.

РЕВАЙВ!
НАСКО, НЕКА ПРОИЗВЕДЕМ ТОВА
КОЕТО СКИТА ИЗ ТВОЯ АНАЛ
НИЩО, ЧЕ СМУЧА ТИХО БОБ ЧОРБА
А ГЪЗЪТ ТИ Е МИЖАВ ПЕДАЛ!

Приемам, като феникса от прах и пепел
Нека и поезията ни да възкръсне-
Досущ кат пони розово от пауър метъл
Надървена- анОса ти да пръсне!

Ще натворя бебета
от на наско плода.
щ направя ташаците - кълбета
и фалопиевата му тръба ще взривя.

Аз ден денувам
свят светувам
с аналния пръстен вибриращ
в дупето на наско палувам.
Аз буден будувам
...над хероина лудувам
курът ми фанта лимон газиращ
в дупето на насенце
мърда се и той квичи като прАсенце.

[scion_of_storm]

SylVus

Като пух,
попил кръвта на душите
сняг мек се извива
и снагата му
силуети разкрива -
огледала на звездите.

В горски дух
обвивам от мраз очи
вътре ирис съзирам -
блед и гол
в него пак отмирам
и къс в къса боли.

Нощ пада
в нея кова новия мрак
с лъч на роса;
рухнал спомен
през зора, че до зрак
дишам лед и живея в слана.

В дима
на град тих се давя
и пушек чер' ставам;
тих и безмълвен
призрак стон сподавя -
потушен от вятъра плам.

Не знам кога вълка
в човек прероди се
и кога забравих луните.
Спомен имам само
как нощ плаща твой отгърна
и зимата на душите
в пролет на сърцето
на всички сърца превърна.

[LordZombie]

19 Минути
(не е нещо кой знае какво)

23 : 42

Работих до късно върху много важно дело. Събирах факти, осмислях ги, търсех вратички в закона, за да оневиня моя клиент, нали разбирате, адвокатски работи. Тъкмо паркирах колата пред къщата и се надявах жена ми да не се сърди, че закъснявам толкова, когато в съзнанието ми, сякаш пламна искра, която леко ме опари – Ама, разбира се, днес е годишнината ни, как можах да забравя ! Трябва да отида и да й купя нещо хубаво преди да е станало късно. Майчице мила 23 : 42, трябва да побързам ! Мисля, че бих могъл да й намеря нещо сносно в бензиностанцията, но трябва да летя до там.
Веднага настъпих педала на колата и се разбързах.

23 : 45

Някакъв идиот едва не ме отнесе ! Сигурно караше със сто, сто и двайсет, но успях да видя регистрационния му номер – С9519BH. Ще съобщя за него на полицята, но не сега, трябва да стигна до онази проклета бензиностанция.

23 : 48

Стигнах я ! Успях, сега само трябва да избера нещо хубаво за жена ми – тя го заслужава, задето цяла година търпи закъсненията ми и всички други глупости, които върша.

23 : 50

Отне ми шест минути, за да стигна, значи трябва да избера подарък за четири минути, най – много, ако искам да се върна в последните секунди на празника ни. Боже, тя сигурно ми е купила нещо хубаво и ме чака на дивана в хола.

23 : 53

Най – хубавото, което видях, беше малка стъклена фигурка на котарак. Не е кой знае какво, но е по – добре от нищо. Трябва да дам всичко от себе си, за да стигна навреме.

23 : 58

Проклетата кола се развали ! Намирам се на две пресечки от целта, а тя, бричката, се развали ! Имам две минути – не съм тичал отдавно, но ще трябва да спринтирам, за да успея.

23 : 59 : 24

Всяка секунда е важна.

23 : 59 : 31

Едната ми обувка се изхлузи, но продължих да тичам, макар че, не е никак удобно.

23 : 59 : 53

Ето я, виждам я, виждам я !

00 : 00 : 01

Не, не, не, не ! Градският часовник удари тържествено, отбелязвайки новия ден. Не успях...толкова съжалявам, скъпа. Усетих, че една малка сълза се плъзна надолу по бузата ми. Спрях се, задъхан и изнемощял. Пред къщата ми има някакъв паднал човек. Ще ида да му помогна, ако мога.

00 : 01

Не мога да опиша с думи това, което видях. Чувствам страшна вина и не знам какво да правя. Човекът пред къщата ми се оказа жена ми...тялото й лежеше безжизнено, размазано, но все още държеше в ръцете си опакован подарък – за мен. Явно е излязла пред къщата, за да ме изчака да се прибера и да ме изненада. Пред трупа й имаше следи от гуми и една регистрационна табела - С9519BH.

[scion_of_storm]

Одисея

От смога
на градовете ви
не успях да видя сърцата.
Забити колове
в изнемога
затварят слепи очи
и лишават от смела разплата.

От тези
камъни и павета
не успях да усетя мечтите.
Нищо, чуйте
надежда все още крета -
старица, оплетена в звездите.

И в бунта
срещу всичко познато
ще намерим загубеното.
Като орли
ще изкълвем грозно злато
и край ще дойде на принуденото.

И всеки камък ще е мечта
захвърлена в лицето
на тези, които ни гънат
и всеки смог ще е песента
на знаме ново, което
не ще могат да спънат.

Чуй ни, човеко.

Ние сме твоя забравен гняв
с огнено-димни очи
всеки от нас е прав
и всеки оградата
от камък и въглен
със свободата си
като вълк яростен ще строши.

[LordZombie]

Една миниатюра или както и да се определя, от мен :

"Хората са зверове и се изяждат един друг всеки ден, а когато нямат кого да изядат се самоизяждат – бавно и пестеливо."

[scion_of_storm]

21

В дъха на стъклата
в лика на дима
в звука на стъпалата
във всеки коридор
издигнат във ума
призрак стои
през моя гаснещ взор.

Протягам пръсти
скрежни призраци
сред вятъра са те
сякаш някой мъсти
сякаш някой някога
да се скитат ги прокле
без да докоснат мига.

В гората на богове
сред хора в градове
знам, някой те отне
и в сянка те превърна
а мен в пазител
и в най-свята обител
преграда сърцето обгърна.

Небеса с юмрук свалих
земя издигнах в облак
картина нарисувах в стих
гарвану брат станах
и гласът ми изви се в грак
и слънцето потърсих
за да те намеря пак.

Кален скитам
и камъни бият петите
смог дави сърцето
но не, няма да предам
дори фантом да са мечтите
не ще откъсна това, което
е допълващият ме
двадесет и първи грам.

[skrotuma]

Олеле майко!

[Sile]

^^Това е най - доброто твое от тези, които съм прочела до сега.

[Kasiel]

Много е добро,уникален ти е стилът на писане,но на мен „24“ ми е любимо.

[scion_of_storm]

^ И на мен, но това идва от факта, че е писано за най-любимия ми и скъп човек

[Kasiel]

Усеща се.

[scion_of_storm]

Светец

Ушите глухи
в мрак на звука
тъмни тъмнеят
сред катастрофи
разрухи
устите гък не лелеят
забравили
пулса житейски.

Кой ги наказа
така, отецо
прадед мой
с тази проказа
кой ги лиши
от вик
кръвоносен
от яростните души?

Кой немите събуди
да преклонят
гръб смирен
пред вършеещо рало
и доволни -
гърчилка във плен -
множество
хомота само си избрало.

Защо от гняв ги е страх
да извисят гърла
и в кръв
да изчистят кръвта
защо пъплят във прах
разчитайки
друг да кове
с чук от плесен
самата тяхна съдба?

Гласът ми е кух
на мен
и моите братя
и скъпи сестри.
Щом от свои
предадени сме сами.
Ала и без
човешка стена
гняв свещен
пак ще ни държи.

И докато песента
в съзнание
на замръкнал
странник кънти
ще плачат от ярост
живи!
нашите
гневни души.

[NiksY]

^ След второто четене определено мога да кажа, че ми хареса. Много подходящо си успял да се изразиш, формата и ритъмът му също допринесоха да го възприема по-добре. Доста силно се е получило.

Пристъп на самота

Днес е белосивкаво и е мъгливо,
почти се плува в есенната влага
времето изглежда толкова живо,
че всяка трезва мисъл не помага
и прищява ти се да го заговориш,
да го изслушаш, както друг не би,
че едва тогава ще си отговориш -
защо е времето сълзливо и боли.
А то ще ти отвърне - колебливо,
как всеки го обича, щом е ведро,
ала когато много вечери е криво
се изморява да е толкова щедро.
И тогава хората обръщат гърбове
(с такава лекота го сякаш правят),
за да проклинат всички студове,
които с нещо си не им се нравят.
А времето влошава се негласно,
алеите обгръща бавно в белота,
че нощем няма нищо по-ужасно
от внезапни пристъпи на самота.

[Sile]

^ Много е хубаво
Това е времето,
което знае,
то от нас се учи
и нас учи

[LordZombie]

Някога, отдавна, септемврийският полъх раздухваше златните й коси. И днес септемврийското слънце е топло, но навява хлад в празното ми и болно сърце. В огледалните локви виждам отражението на душата си – каменна и охладняла. Повеят на вятъра разнася спомена за времето с нея. Септемврийско слънце изгаря листата и разлива навсякъде аромата на горящи есенни листа. В измъченото ми съзнание кънтят нейните стъпки.


Октомврийската ръжда, която приближава, ще обгърне сърцето ми и ще го сломи с допира си на ръждясал метал, ще ме срещне с нея – грозната, но и красива смърт. И когато идвате за последна среща с мен, не носете черните дрехи на скръбта, а празнувайте. Празнувайте под топлите лъчи на септемврийското слънце.


Rest in Peace, Peter Steele


(January 4, 1962 – April 14, 2010)



September Sun

[Elf_s_karirana_r...]

Кхъъъм...

От лодката разбита на мечта
изхвърлен бях в морето от ла*на
Аз борих се,до бряг не се добрах,
нагълтах се,предадох се,умрях

Сега аз смрад съм свежа,сред смрадтта,
тъй както на брега изхвърлен си лежа
деликатес за чайки-труп разплут
гуано утре,вчерашен чокут...

[scion_of_storm]

Т'лан Имасс

'Чуй,
песен знам аз
вихри се тя
в спомени от лед и мраз
над сивота на Пейл
през Дару до Малаз
в гънките на всяка глътка ейл'.

Ако разбера
смисъла
на безсмъртната тъга
то тогава
от кремък
и кожа на емлава
паметник
ще извися
на този, що спаси Имасс.

И в кремъка
меч ще съзра.
Ще изкова
огън за същия
що мъката пое
и единствен
щитът
и наковалнята
в душата си избра.

Ако пея
за смърт
живот ще даря.
Чуй, смъртен
песен вихри се
из голите поля.
И над гробна могила
живот смъртта възпя
в траурно море.

И слънце
озари
от кости
мъртвите лица.
Чуй и слушай
в спомен от лед
заскрежена остава
на Вършача
безсмъртно
смъртната душа.

А под хълма
сред прах и сълзи
ритуал се разкъсва
и от стона на Имасс
въздухът
въздухът
като скъсано сърце
трепти.

[LordZombie]

Под влиянието на нечовешки студ се роди следното четиристишие от моята уста :

Студено е. Зима иде.
Студено е. Иде зима.
Зима иде. Студено е.
Иде зима. Голям студ.





А, иначе :

Sonata Arctica - Replica(превод в проза)

Отново съм у дома, спечелих войната и сега стоя пред твоята врата. Опитах се да се подчиня на закона и да видя смисъла във всичко това. Помниш ли ме ? Отпреди войната. Аз съм човека, който живееше отсреща. Много отдавна...

Когато ме погледнеш, можеш лесно да видиш, че са останали парчета от предишната ми същност. По – лесно е, когато не ме виждаш да стоя на двата си крака. По – висок съм, когато стоя тук, неподвижен, а ти ме питаш дали всичките ми мечти са изпълнени... Те превърнаха сърцето ми в стомана, каквато куршумите не могат да видят...

Нищо не е такова, каквото беше. Аз съм копие на себе си, обвито в празна черупка. Аз съм бледо копие на това, което бях.

Светлината е зелена, досието ми е чисто, започвам нов живот, който да запълни дупката в мен. Нямах име, миналия Декември, не мога да си спомня навечерието на Коледа. Бях в непрестанна болка, видях сянкатата ти в дъжда. Оцветих всичките ти картини в червено, ще ми се да си бях останал у дома, вместо това.

Нищо не е такова, каквото беше, аз съм бледо копие на себе си, аз съм копие на това, което бях.

Нима ще ме изоставиш сега, след като всичко свърши ? Нима ще ме изоставиш сега, свършил ли е вече моят свят...

Заспивам и сънувам сън – плавам кротко по реката...Никой не ме вини, НО НИЩО НЕ Е КАКВОТО ИЗГЛЕЖДА !

Нищо вече не е каквото беше. Аз съм просто бледо копие на себе си, копие на това, което бях.

Аз съм бледо копие.



Нещо не съм много доволен от постигнатото...

[Elf_s_karirana_r...]

^

[Elf_s_karirana_r...]

Седя си аз на терасата,пафкам и се любувам на силуета на Витоша,назъбен като кривата на скоростта на кофти торент,когато зад вратата се появява съквартиранта ми,и пита:
-Може ли да те глобя един фас?
-Естествено,-отвръщам- шарнал съм ги на бюрото.
Мейта се присъединява,запалва,и се зазяпва на долу
-Бате,каква гледка само...тая сто процента е със силикон!
Правя едно бързо превю,и отговарям:
-Мда-а добър ъплоуд....
Седя и си мисля,докъде ли са стигнали в свалянето „Карибски пирати”,когато усещам че вица който мейта е започнал да разказва е приключил.
-Ще може ли един риплей?-викам му.
По късно,звъни гаджето по телефона.
-Трябва да се видим-вика
-Е че да се видим тогава-въздъхнах отвратен че не се бях сетил да вляза в инвизибъл мод.
В кафето- тя го избра естествено,кой нормален човек би избрал кафене без уай фай,появява се както винаги със страшен лаг.
-Аз така повече не мога.Оставям те.
И става и си заминава,а аз седя там потресен,захвърлен в рисайкъл бин,а думите и забиват в мозъка ми като триизмерен текст на скрийн сървър на уиндоус 98.Поръчах си бира,още една,и още една,и ракия,и още една,и още една...това което си спомних на сутринта бе неуспешен опит да кракна сервитьорката,и множество еджекти последвали в къщи...

[LordZombie]

Нещо вдъхновено от Gone на Katatonia. Не мога да го определя като жанр, така че... няма.

Липса

Бих искал да си до мен, но сега вече те няма.

Пренебрегнах те, докато душата ми тихо тлееше.

Живееше в тъга и носеше своето бреме,

аз бях толкова близо.


Вече те няма.

Тъжно е сега и вече не остана време.

Над снимката на гроба погледът ми се рееше.

Бих искал да съм с теб, но сега вече ме няма.


ПС : Нещо, като цяло, не ми звучи както трябва в произведението, но не знам точно кое. Приемат се идеи.

[Kasiel]

Звучи добре,всъщност..Атмосферично е,може би липсата на рима е проблемът,но и така си е окей.

[scion_of_storm]

бог на боговете

Откакто умрях
в този свят
видял само бензин
видял само нефт
само катран
за всяка душа
и път, път постлан
с отровна мараня.


От този миг
аз скитам.
И в гърлото
заражда се тътен
и излива се
в яростен поток
и не въздух дишам
а парлив смог.


Чуй, ние сме
тези, които
ни забравиха.
Хвърлиха ни
сетне ни зариха
мъртви ни клеймиха
ала пепелта
мъртвите вече не хваща.


Чуй!
За всяка скръб
ще се заплаща
за всяка скръб
стоманен блести
нашият гръб
и в гняв той вие
със звука
на реброто на света.


И нефтът ще сринем
ще го влеем в кръвта
черни
най-черни
по-черни от мрака сам
с дъжда ще се смием
и бог да пази боговете
щом на смърт станем лика.


Защото откакто умряхме
значението напусна
своята плът.
И проклети да бъдем
проклет да е светът
катран бе живота
катран ще бъде
докато дишаме ярост
и загубеният ни път.

[LordZombie]

Lake of Tears - The Homecoming (превод в проза)

Това е пътят на космическия моряк – с лодка в нощта, а вълците не го закачат, той е наред. Денят, просто отминава, понякога го усещам, но вълците не ме плашат, аз копнея за здрача. И когато утрото настъпи, слънцето открива всичко и разделя нощта. Тогава те умират. И с идването на утринното слънце една самотна капка сълза пада от окото ми. И аз умирам.
Откъде дойдоха всички космическия моряци ? Някъде, далеч, отвъд морето ? И откъде заминаха, сега, всички космически моряци ? И нощта, която показа ги всички на мен ?...
На вълните на сребристия океан, закратко се усмихва и отплава с другите. Вятърът умира.
Един вик извиква всички вълци сред морето, докато плавам с другите. Те са наред.
И когато утрото настъпи, слънцето открива всичко и разделя нощта. Тогава те умират. И с идването на утринното слънце една самотна капка сълза пада от окото ми. И аз умирам.

[scion_of_storm]

Елегията на прахта

Тих е таванът
само прах
мете пода
задушливо гнетна
сред мелодия на страх
и сянка на разум мимолетна.

Тя стои.
Очите - взрени
сърце трепти
дланите обърнати
раменете увиснали, смирени
окъпани във мрак.

Мисли няма
само мръсен дим
а главата -
обърната към един комин
върти се към призрак
на спасителна измама.

"Аз не знам дали
нявга ще се върна
- шепнат устните любими. -
Съдбата е винаги безпътна
но чуй, през всичките години
на покой ти ще си там, незрима".

Словата могат
като свят огън да горят
лекуват мор и глад
но също и в призрак
на най-тежка скръб те трептят
особено при спомен млад.

Тя заплаква
както е плакала тогава
и прахта като криле
сякаш полита, но остава,
свети с мръсния си ореол
около голите нозе.

И тих, ужасно тих
остава таванът
от човешка мъка огласен.
Минали са толкова години
от войната
а все още гори молбата
да бъде споменът спасен.