Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Elf_s_karirana_r...]

Кхъъъм...

От лодката разбита на мечта
изхвърлен бях в морето от ла*на
Аз борих се,до бряг не се добрах,
нагълтах се,предадох се,умрях

Сега аз смрад съм свежа,сред смрадтта,
тъй както на брега изхвърлен си лежа
деликатес за чайки-труп разплут
гуано утре,вчерашен чокут...

[scion_of_storm]

Т'лан Имасс

'Чуй,
песен знам аз
вихри се тя
в спомени от лед и мраз
над сивота на Пейл
през Дару до Малаз
в гънките на всяка глътка ейл'.

Ако разбера
смисъла
на безсмъртната тъга
то тогава
от кремък
и кожа на емлава
паметник
ще извися
на този, що спаси Имасс.

И в кремъка
меч ще съзра.
Ще изкова
огън за същия
що мъката пое
и единствен
щитът
и наковалнята
в душата си избра.

Ако пея
за смърт
живот ще даря.
Чуй, смъртен
песен вихри се
из голите поля.
И над гробна могила
живот смъртта възпя
в траурно море.

И слънце
озари
от кости
мъртвите лица.
Чуй и слушай
в спомен от лед
заскрежена остава
на Вършача
безсмъртно
смъртната душа.

А под хълма
сред прах и сълзи
ритуал се разкъсва
и от стона на Имасс
въздухът
въздухът
като скъсано сърце
трепти.

[LordZombie]

Под влиянието на нечовешки студ се роди следното четиристишие от моята уста :

Студено е. Зима иде.
Студено е. Иде зима.
Зима иде. Студено е.
Иде зима. Голям студ.





А, иначе :

Sonata Arctica - Replica(превод в проза)

Отново съм у дома, спечелих войната и сега стоя пред твоята врата. Опитах се да се подчиня на закона и да видя смисъла във всичко това. Помниш ли ме ? Отпреди войната. Аз съм човека, който живееше отсреща. Много отдавна...

Когато ме погледнеш, можеш лесно да видиш, че са останали парчета от предишната ми същност. По – лесно е, когато не ме виждаш да стоя на двата си крака. По – висок съм, когато стоя тук, неподвижен, а ти ме питаш дали всичките ми мечти са изпълнени... Те превърнаха сърцето ми в стомана, каквато куршумите не могат да видят...

Нищо не е такова, каквото беше. Аз съм копие на себе си, обвито в празна черупка. Аз съм бледо копие на това, което бях.

Светлината е зелена, досието ми е чисто, започвам нов живот, който да запълни дупката в мен. Нямах име, миналия Декември, не мога да си спомня навечерието на Коледа. Бях в непрестанна болка, видях сянкатата ти в дъжда. Оцветих всичките ти картини в червено, ще ми се да си бях останал у дома, вместо това.

Нищо не е такова, каквото беше, аз съм бледо копие на себе си, аз съм копие на това, което бях.

Нима ще ме изоставиш сега, след като всичко свърши ? Нима ще ме изоставиш сега, свършил ли е вече моят свят...

Заспивам и сънувам сън – плавам кротко по реката...Никой не ме вини, НО НИЩО НЕ Е КАКВОТО ИЗГЛЕЖДА !

Нищо вече не е каквото беше. Аз съм просто бледо копие на себе си, копие на това, което бях.

Аз съм бледо копие.



Нещо не съм много доволен от постигнатото...

[Elf_s_karirana_r...]

^

[Elf_s_karirana_r...]

Седя си аз на терасата,пафкам и се любувам на силуета на Витоша,назъбен като кривата на скоростта на кофти торент,когато зад вратата се появява съквартиранта ми,и пита:
-Може ли да те глобя един фас?
-Естествено,-отвръщам- шарнал съм ги на бюрото.
Мейта се присъединява,запалва,и се зазяпва на долу
-Бате,каква гледка само...тая сто процента е със силикон!
Правя едно бързо превю,и отговарям:
-Мда-а добър ъплоуд....
Седя и си мисля,докъде ли са стигнали в свалянето „Карибски пирати”,когато усещам че вица който мейта е започнал да разказва е приключил.
-Ще може ли един риплей?-викам му.
По късно,звъни гаджето по телефона.
-Трябва да се видим-вика
-Е че да се видим тогава-въздъхнах отвратен че не се бях сетил да вляза в инвизибъл мод.
В кафето- тя го избра естествено,кой нормален човек би избрал кафене без уай фай,появява се както винаги със страшен лаг.
-Аз така повече не мога.Оставям те.
И става и си заминава,а аз седя там потресен,захвърлен в рисайкъл бин,а думите и забиват в мозъка ми като триизмерен текст на скрийн сървър на уиндоус 98.Поръчах си бира,още една,и още една,и ракия,и още една,и още една...това което си спомних на сутринта бе неуспешен опит да кракна сервитьорката,и множество еджекти последвали в къщи...

[LordZombie]

Нещо вдъхновено от Gone на Katatonia. Не мога да го определя като жанр, така че... няма.

Липса

Бих искал да си до мен, но сега вече те няма.

Пренебрегнах те, докато душата ми тихо тлееше.

Живееше в тъга и носеше своето бреме,

аз бях толкова близо.


Вече те няма.

Тъжно е сега и вече не остана време.

Над снимката на гроба погледът ми се рееше.

Бих искал да съм с теб, но сега вече ме няма.


ПС : Нещо, като цяло, не ми звучи както трябва в произведението, но не знам точно кое. Приемат се идеи.

[Kasiel]

Звучи добре,всъщност..Атмосферично е,може би липсата на рима е проблемът,но и така си е окей.

[scion_of_storm]

бог на боговете

Откакто умрях
в този свят
видял само бензин
видял само нефт
само катран
за всяка душа
и път, път постлан
с отровна мараня.


От този миг
аз скитам.
И в гърлото
заражда се тътен
и излива се
в яростен поток
и не въздух дишам
а парлив смог.


Чуй, ние сме
тези, които
ни забравиха.
Хвърлиха ни
сетне ни зариха
мъртви ни клеймиха
ала пепелта
мъртвите вече не хваща.


Чуй!
За всяка скръб
ще се заплаща
за всяка скръб
стоманен блести
нашият гръб
и в гняв той вие
със звука
на реброто на света.


И нефтът ще сринем
ще го влеем в кръвта
черни
най-черни
по-черни от мрака сам
с дъжда ще се смием
и бог да пази боговете
щом на смърт станем лика.


Защото откакто умряхме
значението напусна
своята плът.
И проклети да бъдем
проклет да е светът
катран бе живота
катран ще бъде
докато дишаме ярост
и загубеният ни път.

[LordZombie]

Lake of Tears - The Homecoming (превод в проза)

Това е пътят на космическия моряк – с лодка в нощта, а вълците не го закачат, той е наред. Денят, просто отминава, понякога го усещам, но вълците не ме плашат, аз копнея за здрача. И когато утрото настъпи, слънцето открива всичко и разделя нощта. Тогава те умират. И с идването на утринното слънце една самотна капка сълза пада от окото ми. И аз умирам.
Откъде дойдоха всички космическия моряци ? Някъде, далеч, отвъд морето ? И откъде заминаха, сега, всички космически моряци ? И нощта, която показа ги всички на мен ?...
На вълните на сребристия океан, закратко се усмихва и отплава с другите. Вятърът умира.
Един вик извиква всички вълци сред морето, докато плавам с другите. Те са наред.
И когато утрото настъпи, слънцето открива всичко и разделя нощта. Тогава те умират. И с идването на утринното слънце една самотна капка сълза пада от окото ми. И аз умирам.

[scion_of_storm]

Елегията на прахта

Тих е таванът
само прах
мете пода
задушливо гнетна
сред мелодия на страх
и сянка на разум мимолетна.

Тя стои.
Очите - взрени
сърце трепти
дланите обърнати
раменете увиснали, смирени
окъпани във мрак.

Мисли няма
само мръсен дим
а главата -
обърната към един комин
върти се към призрак
на спасителна измама.

"Аз не знам дали
нявга ще се върна
- шепнат устните любими. -
Съдбата е винаги безпътна
но чуй, през всичките години
на покой ти ще си там, незрима".

Словата могат
като свят огън да горят
лекуват мор и глад
но също и в призрак
на най-тежка скръб те трептят
особено при спомен млад.

Тя заплаква
както е плакала тогава
и прахта като криле
сякаш полита, но остава,
свети с мръсния си ореол
около голите нозе.

И тих, ужасно тих
остава таванът
от човешка мъка огласен.
Минали са толкова години
от войната
а все още гори молбата
да бъде споменът спасен.

[LordZombie]

^
Много, много добро, човече Адски ми хареса, наистина думите се нижат една след друга, унасят и това е нещо, което е достойно за възхищение. Много правилно подбрани думи и много добра атмосферичност създават. Отличен синхрон се получава със снимката.

ПП : Успя да предизвикаш у мен онова особено усещане, което те кара да искаш да твориш, за което ти благодаря.

[Megadeth]

Прочетох го няколко пъти, чак не се сдържах и реших да те поздравя. Перфектно написано е - като изказ, като ритмика , като идея. Та - браво

[scion_of_storm]

Нещо ми говори, че това не е блъда :Д

Честно казано, поразих се от снимката, защото просто търсих РАНДЪМ снимка, която да пасва горе-долу на стиха, а тази сякаш не е последваща, а съм писал по нея. Супер случайно и сполучливо се получи.

Мерси

[Adora]

Нещо ми говори, че това не е блъда :Д

Честно казано, поразих се от снимката, защото просто търсих РАНДЪМ снимка, която да пасва горе-долу на стиха, а тази сякаш не е последваща, а съм писал по нея. Супер случайно и сполучливо се получи.

Мерси

Тихо бе, той е! Да не помислиш, че съм писала по погрешка от неговия профил

[Frik]

Що, ебете ли се?

[Adora]

Намери си кого да ебеш, вместо да задаваш такива въпроси...

[Megadeth]

Що, ебете ли се?

Бухльо, как е

[Adora]

Това трябваше да е текстче на песен, при това за класическа музика, но поръчителката много даваше зор и се отказах да го дооправя за песента

Сънувам -всяка нощ небето е пленник на чужда воля,
в гърдите му бие луната безумно сломена,
жадува танго в полунощ и бесни дихания,
а по мъртвите звезди гадая, че небето си ти.
Онази тъмна езичница,
помнииш ли я още, това бях аз, просто аз...

ЗапалИ кладата ми,
аз съм твоята грешница и без теб просто умирам,
дни и нощи се сливат и е едно изтезание,
грешните искат любов,
така както другите...

Все още танцувам по стъклата от нашите сънища
и рисувам лалета с кръвта на покойните ,
сложи на ревера си моята малка смърт, любими,
вечният живот ще е твоето сладко проклятие.
Подпалих всичките ти ноти,
в писъка на пепелта не чуваш ли музика ?

Ще обесиш ли
моята малка сова , за да ме последва в смъртта ми...
Убих куклите, а не искам самота
по онези пътища-
завои към нищото...

[LordZombie]

Това всъщност беше темата, която си избрах на класното и се представих доста добре, особено, имайки предвид, че не бях учил и час. Оказа се, че е най - доброто в класа и имам 6, но, все пак, бих се радвал и на друг коментар.

„Свестните у нас считат за луди” – размисли върху нормалността на покорството

(Литературно есе)

Какво всъщност е лудостта ? За някои лудостта е изкривен възглед и неразумен тласък на съзнанието, за други е идеал, възвишена цел, която стои над пределите и рамките на нормалността. Вероятно има и други мнения за лудостта, но има една особена лудост, която е възвишена – лудата обич по родината.

Дългите години на турско иго са насадили в българина чувството, че покорството е нещо нормално. Всякой, който дръзне да въстане против „нормалния” живот бива пренебрегван или бива сметнат за луд. Аз не смятам, че в брътвежите на един луд човек може да има такава ясна цел, такъв стремеж към свободата, такова патриотично себеусещане, такива човешки идеали, пък и такова себеотрицание в името на народната идея. В крайна сметка, дали пък, както казва, великият поет, писател, журналист и литературен критик Едгар Алън По, лудостта не е висша форма на интелект ? В думите на „лудия” често пъти можем да открием много по – истинни и по – ценни съждения, отколкото тези на „нормалния”. В произведението си „Елегия”, Ботев пише :


„Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.”


Значи нормалният е този, който търпи и смирено поклаща глава ? Не мисля. Ако лудостта е това, което е движело всички български въстаници и революционни дейци, то нека бъде лудост! Нека всички бъдем луди и да събудим народа от спокойната му, нормална, дрямка. Или пък не ? Нека всички зовем гения на Ботев лудост, или пък да опетняваме делата на Левски със съмнения в неговия разсъдък ? Туй ще е по – присъщо и по – лесно за нас – да търпим, да преживяваме кротко ден след ден и да отхвърляме и обиждаме различните. Такава е елегичната ни реалност и едва ли без свестните, които у нас считат за луди сега щяхме да сме свободни. В „Борба”, Христо Ботев пише :


„Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
"Богат е", казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога изамамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.”


Ето че, богатият и заможният са несъмнено нормални, въпреки своите тежки престъпления и богохулства, докато бедният, но богат по душа, човек е заклеймен като луд и отхвърлен като мръсне куче. За голяма тъга и в днешно време нещата стоят по горе-долу такъв начин и не можем да се преборим с нормалността на покорството. Все се кланяме пред „идиоти”, подмазваме се на хората, които притежават много пари и не ни е много грижа за стойностните хора, които искат да променят нещата и се борят за нещо по – добро.

Нека хората ме наричат луд, пък аз ще се гордея, че не съм като тях и че виждам света отвъд слепите си очи.

[Sile]

Не съм точния човек, който да критикува, но понеже искаш мнение и имам желание... Можеш още по-задълбочено, но като Ботев си се справил с малко думи да се изкажеш. Харесва ми колко добре си подредил мислите си, последователно е и най-хубавото - лесно за разбиране : ) Забавното е, че си използвал мисъл, цитирана в подписа ти от Едгар По, не че е лошо, просто чак сега му обърнах повече внимание на подмиса ти, дължината му ме респектираше. Трябва някой път да прочета тази книга - Елеонора : D :Р

[LordZombie]

^
"Елеонора" е разказ, ако искаш да се бориш с оригиналния вариант заповядвай - http://www.online-literature.com/poe/29/ Мисля че, го няма на българско в интернет. Благодаря за коментара ти, иначе

[Фростирия]

^ А може да си намери от онези книжленца на "Труд" и "24 часа" (серията "Златна колекция XIX век") - има разкази на Едгар Алън По.
Сториха ми се достатъчно добре преведени.

Но за човек, който упражнява по-високо ниво английски в "по-фръц" литературен стил, оригиналите вършат чудесна работа- По има изключителен описателен език, лично на мен двама учители са ми го препоръчвали само заради епитетите и прилагателните, които използва...

[scion_of_storm]

Отново абонираното празнично от мен, в друг облик.

Коледа

"Времето за коледен отдих дойде. Международните концерни и корпорации желаят приятно изкарване на празниците на своите потребители с надежда за бъдеща колаборация на консумиране и в новата 2011 година."

Ако можех да счупя
всяка чаша
да прорежа стъклото
да го прокарам
по грубостта на зеблото
което тъче живота
и да го повърна в каша
която да освободи -
щях да го направя
с вик на ранен звяр.


А ако можеше да видиш
моите братя
моите скъпи сестри
навели глави
с изранените ръце
с угасналото лице
ах, ако можеше
ако можеше да ги видиш,
РОБЕ!

Ако можеше да разбереш
защо нямат огън
защо живеят
защо живеят в скреж
РОБЕ
щяха да текат сълзите
щеше да стържеш с нокти
да сдъвчеш сърцето
и да изплюеш жлъч и болка.

РОБЕ
РОБЕ
РОБЕ!
Чуй ме!

Нашето червено
е кръвта в телата ни
излята по канавки
вдигнала пиршество
сред дъждовни капки.
Нашето бяло
то са слепите очи
и в млечината
смеем се
смеем се, копелета,
дори когато ни боли!

Искаш Коледа?
Тогава
ще счупя чашата.
Ще изпия отровата.
Ще строша нозете.
И в нашата рапсодия
на червено и бяло
(където всеки брат
всяка сестра
е същество неземно
отдавна умряло)
ще родя празник за теб.
Робе.

[scion_of_storm]

Такам. Реших да си метна блог за прозаистични писания, та който го интересува =>
http://sinxnanna.blogspot.com/

(и ФБ група също има - цък)

[LordZombie]

Шарл Бодлер - Призрак

Comme les anges а œil fauve,
Je reviendrai dans ton alcфve
Et vers toi glisserai sans bruit
Avec les ombres de la nuit ;

Et je te donnerai, ma brune,
Des baisers froids comme la lune
Et des caresses de serpent
Autour d'une fosse rampant.

Quand viendra le matin livide,
Tu trouveras ma place vide,
Oщ jusqu'au soir il fera froid.

Comme d'autres par la tendresse,
Sur ta vie et sur ta jeunesse,
Moi, je veux rйgner par l'effroi.
-----
Като ангел, при теб, ще се завърна
с поглед хладно пламнал.
Ще се плъзна под твоята врата
ведно с разливащата се тъма.

И ще ти дам, любима моя,
целувки с хлад на луна...
И ще те милвам като змия
пълзяваща по разтворена земя.

Ранно утро щом настане
мястото ми празно ще остане.
И до вечерта ще властва хлад.

Както други с нежността,
над живота и младостта,
аз ще властвам, чрез страха.

Моят превод на стихотворението на Бодлер. Ако има някой, който е по - запознат с френския, може да дава предложение за поправки някъде. Приемат се всякакви идеи.

[Adora]

Аз като някой, обожаващ Бодлер, мога да кажа, че ми харесва

[NiksY]

Ще се разпиша и аз с нещо относително скорошно:

Локвите въздишат

И локвите въздишат (концентрично),
разплачат ли се облаците върху тях,
че сълзите им се сипят безразлично
и тихо се разбиват с изкуствен смях
в застиналото долу гладко огледало,
заличавайки доскоро хубави картини,
додето най-спокойното и ясно цяло,
не се превърне в кръгли стърготини.

А кръговете се раздалечават плавно,
на сляпо търсейки спасителния бряг,
един след друг те идват и безславно
остават нечути, невидяни в своя бяг -
дали към друг, за който нещо значат,
или към нещо, с което пак ще дишат,
защото щом и облаците се разплачат,
дори и локвите започват да въздишат.

[Artillery]

Айде и аз да се отбележа с моята батална хайку поезия



Секигахара

Война настава,
Катана кръв жадува.
Вихър на смъртта!

------------------------------------

Куедзо (Седемте самурая)

Меч непобедим,
Кръв по каменно лице.
Сбогом Куедзо!

-------------------------------------

Август в сълзи

Сакура вехне,
Гигантска гъба скрива
Червено слънце!

--------------------------------------

Речта на император Хирохито

Гласът Божествен,
цял народ озари го.
Сеейки тъга...

---------------------------------------

Камбеи Шимеда (Седемте самурая)

Стар и уморен.
Но мъдростта водеше
пак към победа!

----------------------------------------

Дуел при храма Ишиоджи

Сблъсък на честта.
Цъфтящ и Вехнещ лотос!
Звън от стомана...

----------------------------------------

Йеясу Токугава

Буря над Нихон.
Ревът на планините
зове Шогуна!

-----------------------------------------

Стрели срещу Слънцето (1274)

Черно цунами
иде откъм залеза
с бриз злокобен.

Тук ще се бием -
стените на Хаката.
Тук и ще умрем!

Божествен вятър!
Враг с грохот повален!
Триумф на Нихон!

------------------------------------------

Пърл Харбър

Шест дракона на
разрухата, връхлитат
спящият орел.

-------------------------------

Камикадзе

Огнен гняв вали
от небесата върху
врагът омразен

-------------------------------

Последният бой на Ямато

Джуджета подли.
Огнена рапсодия.
Потъващ колос...

-------------------------------

36 изгледа на планината Фуджи

Трепет на четка.
Величествени багри.
Домът на снега.

--------------------------------

Пътят към Таджима

Снопове бамбук
върху гърбовете ни
в дъжд проливен

---------------------------------

Градините на Камакура

Ухание от
ронещи се цветове.
Розово - бял сън.

[Sile]

Шарл Бодлер - Призрак

Comme les anges а œil fauve,
Je reviendrai dans ton alcфve
Et vers toi glisserai sans bruit
Avec les ombres de la nuit ;

Et je te donnerai, ma brune,
Des baisers froids comme la lune
Et des caresses de serpent
Autour d'une fosse rampant.

Quand viendra le matin livide,
Tu trouveras ma place vide,
Oщ jusqu'au soir il fera froid.

Comme d'autres par la tendresse,
Sur ta vie et sur ta jeunesse,
Moi, je veux rйgner par l'effroi.
-----
Като ангел, при теб, ще се завърна
с поглед хладно пламнал.
Ще се плъзна под твоята врата
ведно с разливащата се тъма.

И ще ти дам, любима моя,
целувки с хлад на луна...
И ще те милвам като змия
пълзяваща по разтворена земя.

Ранно утро щом настане
мястото ми празно ще остане.
И до вечерта ще властва хлад.

Както други с нежността,
над живота и младостта,
аз ще властвам, чрез страха.

Моят превод на стихотворението на Бодлер. Ако има някой, който е по - запознат с френския, може да дава предложение за поправки някъде. Приемат се всякакви идеи.

Уникално, брат! Римата върви много добре!

[Adora]

нещичко и от мене

От ада ти ще ти помахам. Със очи.
Сама изтръгнах си крилете. Бясна.
Кармините пищят. Пропадам. През сълзи.
Пресъхнали, преди да ги изплачеш.

И ще ти пиша. Във една тринайста нощ.
За огъня ще ти говоря. И смъртта му.
Екстазно пламъци се любят. За разкош.
И блудството им е заъхано. Но хладно.

А аз порязвам всички девствени луни.
За да рисувам! Да рисувам във червено.
Съблякох ада ти. Облизах. Прелъстих.
Перверзно ли? Аз просто съм вендета.