Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[telia]

Посмей се

Посмей се над сивотата на облака стихнал
пред буря зловеща, като тази у тебе.
Посмей се, изпълвайки с въздух небесен
гърдите, прорязани с толкоз въздишки.

Посмей се, надсмивайки своето его
в безмълвие прашно от нашите срещи.
Посмей се, проклинайки вътре у тебе,
словата, изляли се над и всред тебе.

Надсмей се над образа, що изгради
пред, около и вътре у мене.
Надсмей се, а после сведи насълзени очи,
защото ме срещна твърде навреме.

[File099]

Ето това стихотворение го писах някъде през 1995-1996та години в пристъп на параноя:


В земята на смъртта,
където духът на злото е роден,
нищо не може да спре,
синовете на Северната Тъмнина!

Сабя със звън камък разкъсва,
секира млада глава откъсва,
рицар в черни доспехи,
сее мрачни успехи!

В страшна гора писък се чува!
Дявола над детето умува...
десетки жестоко разкъсани вени
духове безброй от пиршеството озверени.

Диво сношение между Демон и девица,
от любовта не е останала и искрица
дългият ми стоманен прът,
разкъсва с охота нейната плът.

В този ад лъч светлина се не вижда,
и Дявола Бога обижда,
Принца на мрака ехидно се смее,
човешките мечти далеч да отвее!!!

[scion_of_storm]

времето

времето, казват
било горещо
или понякога
съвсем студено.
казват, чувам
било като
искряща леща
на око тихо
око вкаменено.

вярвам,
не отричам.
времето е
ярък многопласт
времето е
хлад, ала и страст
и никак
ама никак
не е незначимо.

и тъй
както преди
Вапцаров казал е
че живота
най, ама най обича
аз казвам:
времето
и това, което
от него произтича
аз също обичам.

но, признавам
двойно
трижди
всъщност
повече аз него
със сърцата си мразя.

времето е това
което
съвсем тихо
съвсем проклето
бръчките
и умората
по лицата наслагва.
времето, общо-взето
не е меч книжен
а житейска брадва.

времето е това
което
ме кара
от млад
смъртен да ставам
и блед
и - фалшиво - поет
и да мисля
че тук е
почти, почти там.

същото време
проклето,
презряно
отрано, отрано
слага тежка ръка
и гледа
никак не-милостиво
на всяка душа
и оцветява
пак леко и леко
отрано - във сиво.

и тъй както
аз времето
тихичко мразя
то мен
пък решава да пази.
не знам защо
не бих го и питал
знам само,
че не точно
като Вапцаров
аз не живота
а времето
времето бих изритал.

[Elf_s_karirana_r...]

Ne simus severi censores aliorum

Тия географски ширини населява
един грозен, бездарен чокут
и своите познато редовно дарява
Със паника, потрес и смут

Поне умерен да бе, но не би...
писанията му са тъй изобилни
Santa simplicitas го щедро дари
с криви рими за теми дебилни

О, Дарвин сам не би повярвал
че от него би излязал човек
да беше нему проповядвал,
да бе уцелил тоя век

Бъдете с него търпеливи-
чокутът тъй ви призовава
че с тез досадни криви рими
опитва се да се очовечава...

[SoulOfPerdition]

Небрежен

Разложени трупове се търкалят по напуканата земя. А аз се разхождам между тях, гледайки дупките в очните им кухини и спомняйки си, че това може да са били хора, които съм познавал. Поглеждам напред и виждам утринното слънце, пробиващо си път през сивините облаци... а по шосето, в далечината... трупове ли трупове. И един гарван. Приближавам се към него, но той не излита, а ме гледа втренчено. Доближавам пръст към черното му тяло и той леко го клъвва. Сигурно иска да ми каже нещо? Поглеждам го в очите, но те са така черни, че се загубвам в тях... Разтрисам глава, за да се върна в реалността, но се нося в бездната на гарвановата душа. Нося се, нося се, но е такъв мрак... Вече не мога да различа дали съм сляп, или просто е толкова тъмно, че нищо не виждам... Чувам грачене, но все още не виждам нищо. Легнал съм на нещо студено. Напипвам го, мисля, че е асфалт. Все още не виждам нищо... Пипам си очите, но тях ги няма... има две празни кухини на тяхно място... Ах, гарване, бях толкова небрежен... и ти се доверих...

[scion_of_storm]

Юни

"Осем души загинаха тази нощ, след като автобус се преобърна и се запали на магистрала "Тракия", съобщи МВР."

Огън виждам
и гняв из слепите души
луна приижда
срамна потъмнява
за да светят гладни
всичките звезди.

Огън виждам
и буря наоколо трещи
слепият провижда
през тихи коридори
и със сълзи на ръце
отваря хиляди врати.

И в окото на огъня
угнетяващо за вси
замлъкват боговете
унива слънцето
гасне смисъла, а
земята скръбна пищи.

И сред прахта
се повей надига
в пъзел светъл
от осем парчета
огъня в небето достига
за да брани вековете.

И слепите провиждат
отварят вратите
разкъсват съдбите
и в олтара дан дават
на звездите
на звездите.

[Sile]

Сциончо, какво да те правим, освен да те наградим.

[scion_of_storm]

^ Йей :Р

--

27 часа без сън (протежението)

нощем беснея
а денем милея
кучета хапят ме
и дирят без стон
моят подслон;
сетне псе аз ставам
и тичам редом до тях.

нощем се смея,
денем в отрова си тлея
гледайки хора
без смисъл
във смъртния храм;
денем говоря,
а нощем съм ням.

без сън дните
изкарвам
че що ми е сън?
аз този бях
който не съм
поредният ден
сега иде
празен:
със буря и в гръм.

[Thrashard]

^ Йей :Р

--

27 часа без сън (протежението)

нощем беснея
а денем милея
кучета хапят ме
и дирят без стон
моят подслон;
сетне псе аз ставам
и тичам редом до тях.

нощем се смея,
денем в отрова си тлея
гледайки хора
без смисъл
във смъртния храм;
денем говоря,
а нощем съм ням.

без сън дните
изкарвам
че що ми е сън?
аз този бях
който не съм
поредният ден
сега иде
празен:
със буря и в гръм.

Коя жена не би те искала, Саше ех ех

[scion_of_storm]

Ахаххах

на 29-ти свирите, нали?

[Kasiel]

^ Йей :Р

--

27 часа без сън (протежението)

нощем беснея
а денем милея
...
денем говоря,
а нощем съм ням.

без сън дните
изкарвам
че що ми е сън?
аз този бях
който не съм
поредният ден
сега иде
празен:
със буря и в гръм.

Много добро.. отново
Подсети ме за едно мое:


Нежен гняв

И в гнева си сляп съм,
не виждам и не чувам.
Сляп съм
и руша додето те не видя..
едва тогава спирам.

В ноемврийската ти ласка
аз топя се, плавно грея.
Нося се сред писъци таени
дълго търся те и
щом те няма,
тихо крея.

В глухо утро будя се,
ала пуст е моят обсег.
И щом те няма,
във безумието лутам се
като нещастен просяк.

Слепи ме ноемврийско слънце
и в ръцете ти цъфтя,
ала щом си тръгнеш,вехна,
и додето те не видя,
с плам руша..

[Sile]

^Харесва ми!

[Добри]

Ами Реших тук да пусна няколко от мен писани. Дано да се харесат на някого


Невъзможна Симбиоза

Политах наивно в мечтите красиви
оплитах се в глупави грешки и страх,
дните самотни, и облачно сиви
тънеха спомени в тонове прах!

Не исках да губя надежда и вяра
не искам да бъда с лице към палач,
недей, недей, недей ме изгаря
виж ме потънал съм в тягостен плач!

Нощи безсънни, обляни в сълзи
сънища, спомени в които си ти,
самотата смело към мене пълзи
от ужас сърцето ми лудо тупти!

Ограбен, излъган сега съм пред теб
любов и омраза във нас се кръстоса,
върви си, проклета бъди за напред
ти белег в душата ми нежна жигоса!

22.06.2011г.

****************************************************8

Самота

Tи си морски бриз през юли,
ти си слънцето във моите очи,
щастието в мене се потули
останало без обич и мечти!

Тъжен и объркан бях сега,
гореше болка в моите гърди,
погубен съм от чувство за вина,
че допуснах да си тръгнеш ти!

Сълзица бистра се отрони
повикана от тъжен плач,
душата в мъка се зарови
тънеща в самотен здрач!

Не забравяй мила моя
че със тебе искрен бях,
душата ми за винаги е твоя
ангел в тебе райски взрях!

17.07.2011


**********************************************

Апокалипсис

Черни облаци слънцето скриха
земята потъна в зловещ полумрак,
хората дяволски образ откриха
в печалния, чер, уродлив върволяк!

Смъртта настъпва със сила чутовна
земята избухва в тягостен плам,
живота умира от мъглата отровна
злото се мръщи цялото в блян!

Жестока сила душите поглъща
телата съсухрени падат и мрът,
с шепот смръзяващ смъртта ги прегръща
Децата разпънати жално ревът!


13.06.2011г.


***********************************************************8

ПЪКЪЛ

Щом падне нощта над гробовете черни
сенки излизат на дявола верни,
плъзват в нощта над градове и села
и всяват ужас и черна мъгла!

Там във храмове пусти и стари
и икони със дяволски лик издълбани,
обитават сенките черни
забулени в злоба в размери безмерни!

Там монаси на кръст се разпъват,
там демони черни върлуват
там се простира мъртвешкия вой
и всеки отива във вечен покой!

Черни ангели плътта ти разкъсват
кървави устни ти гръкляна откъсват,
изпълват душата ти с болка и страх
умираш безверно в светия монах!

12.06.2011г.

[metalheart1993]

*** *** ***

Мисля че беше лято,
видях те и помислих че сънувам,
в облаците се понесох.

Видях че плачеш приближих се и ти казах:
"Недей понякога нещата не стават както ние искаме,
това е просто още един лош ден.

За мен няма лоши дни щом ти си до мен.
Обичаш моята усмивка,
но ме караш все да плача.

Като малките деца хванати сме за ръка,
разхождахме се боси под дъжда.

Не плачи мила това е просто още един лош ден!

Това стихотворение(ако мога така да го нарека) го измислих преди доста време, но се пристраших едва сега да го напиша някъде. Не е кой знае какво на мен ми харесва.

[LordZombie]

^Имаш нужда от редакция в ритмичен план, иначе имах известна доза хляб.

William Wordsworth - "MY HEART LEAPS UP WHEN I BEHOLD"





My heart leaps up when I behold

A rainbow in the sky:

So was it when my life began;

So is it now I am a man;

So be it when I shall grow old,

Or let me die!

The Child is father of the Man;

I could wish my days to be

Bound each to each by natural piety





Уилям Уърдсуърт - „Сърцето ми подскача, щом съзра”


Сърцето ми подскача, щом съзре я -

небесната дъга:

Тъй бе, щом живота в мен потече;

Тъй е все, и мъж съм вече;

Тъй да бъде, и когато остарея

или нека да умра!

Детето е баща на Човека;

Бих могъл за дните си да пожелая

природна вяра, нека свързва ги докрая.

[metalheart1993]

^ Не знам просто написах това което това милих и чувствах. /: )

[scion_of_storm]

Я да вийм...

Сирия

нека хоризонтите замлъкнат
и в кръв умия си ръцете
сетне кръвта
изплискам - гневна
някъде из редовете
и духовете в раните
отново
отново
и отново да бръкнат.

нека забия сетне
в кръвно синство
фибрите на абоката
в ръката
в ръката на бащата
и гледам хорските очи
по алея на децата.

нека гневен изрина
хрониките
на целия този
побъркан миг и свят
да изглъхнат дробовете
да станат други
съвсем други синовете.

да спра кръвта.
на всичките деца.
Сирия.
и всички други лица.

Сирия.
Сирия е в кръв
Сирия е в кръв
Сирия е в кръв
моли се за децата.

[scion_of_storm]

Бог да закриля светците

Когато небосвода се стовари
тежък и грозен
надвиснал със зъбци
над телата;
Бог нека светците изпревари
в скръбния им лозунг
за сто хиляди глупци
с нозе кални из земята.

Нека;
защото слепите проглеждат
и в гнева им свещен
аз дъха си гневен дишам
и тези, що се разпореждат
и ни слагат в плен –
те плащат своя кръвен дан
в края на века.

И идат;
дните, що бяха преброени
съскат тук сто хиляди езика
що меч сече ги из жарава.
Сетне млъкват те, смутени
и кръвта им шурти и блика
осъдена завинаги на забрава.
Аз казвам на това Темида.

Защото
светците светли на света
изядоха на вси храната бързо
изсмукаха и дух, и плът;
осъдиха живота на смъртта
и смърт децата ни завърза
на релсите на един отчаян път.
Обръща се окото.

И във взорът му
Йемен
Сирия
Египет
и цял свят жестоката трепти.
Робите в гняв гърла разкъсват
и сърцето им тупти, тупти.
И опиянен от гнева им;
от камъните в техните ръце,
вой надавам, вълк в човека –

Бог светците да закриля
защото снехме тяхното небе!

"Йеменски опозиционер е завързал за гърба си свой ранен съратник, за да го закара в болница."

[Sile]

Браво!

Земя без пътища

Ние крачим из пожари
Сред черни пясъци
и човешки кожи.
Срещаме утеха
Във въглен поглед,
Който след миг угасва.

Вървим сред болка
и състрадание, водени
От лъч надежда без посока.
За какво са ни посоки
Щом пак се губим
И ги не познаваме?

Някога някой познал ли е
Единствената пътека?
„Търси и ще намериш.”
За какво ни е и тя,
Нарисувана с въображение,
След като
"Истината е земя без пътища."

Не сме слепи в мрака
щом в нас грее тя.
Тогава изгасват пожарите,
изпарява се мъглата,
изтръпват силуетите
пред волята на свободата.

18.09.2011


Когато

Преди да умра

Точно преди да умра,
Ще ти кажа, че те обичам.
В топлината ще се приютя
на твоето свидно същество.

И ще ти говоря за това
Какво е да не те обичам.
Пред теб ще се събличам
И аромата ти ще вдишвам.

Аромат на конска грива,
на студена вода,
на меко сияние,
на изгорели пера.

Този аромат ще дишам,
Когато въздухът ми писне.
Когато не искам да умра,
Когато призная любовта.

Ти ще си единствен свидетел
На моето падение
На своето освобождение
На нашето забвение.

29.08.


Побъркан поет

Той играе си със нервите.
Свири на китара.
До безкрай опъва струните.
Разкъсва своята мембрана.

Той не чувства да боли.
Само усеща, че гори.
Няма да се спре,
докато душата си не изпепели.

Той може да издържи.
Макар да мрази сълзи,
той живее от сълзи.
На лично удовлетворение,

че все пак го има,
че не спира да твори.
Обаче не му дава мира,
че трябва да търпи

на езиците диви
вандалските думи дори.
Би умрял за убийствен стих,
за който и живее.

Но такъв смъртоносен няма.
Той обитава свят,
където съвестта е в драма,
а злото го подтиква

да подпалва, дере и руши.
Това е неговият ад,
в който не може да мълчи.
Все крещи, крещи, крещи!

Той не е злодей.
Нито е обществена заплаха.
Просто на побъркания съдбата,
е честа житейска отплата.

30.07.

[Thrashard]

Ахаххах

на 29-ти свирите, нали?

Как реши, че свирим тогава ?

[telia]

Мисли

Прецеждайки лъчи през синевата,
слънцето нямо е спряло.
Спрял е и залеза, преди даже да дойде;
спрял е покоят. Сърцето е спряло.
Дори не помислило за последни слова.
Спрял е дъхът.
А някой- разцепен на две- дири нейде половината.

Хора. Някакви. Крачат шумно, без шум в душите.
Покорно изнервени.
Утре е като днес- лежерно, без ум, бездушно.
Тълпа. Някаква. Дори несъградила се в себе си.
Дири идеи за показ под слънцето.
Целево. Без общуване, само на думи.
Празни слова.
Къртовски труд, без работа.

И там някъде в някого- светлина.
Прокрадната за миг през мъглата.
После изоставена. Сама.
Той- пак разцепен на две.
Половината е умряла.
Живее паралелно, показва пътя на слепите.
Нему- празнота. И в нея- сън без заспиване.

Изцеждайки себе си слънцето моли да изгрее.
По пътя- празен свод.
Лъчите са ярки за светлите.
Допрат ли до мрака, става огън суров.

[Chapter]

Карнавална Песен

Ех, какве се случка случи
тук на карнавала.
Във тангото маска черна
срещна маска бяла.
Бялата с перо на прица
Черната с мустаци.
Корарак и гурголица
срещнаха е значи.

И нали е карнавална
музикална вечер
Котаракът се престори,
че е влюбен вече,
Че по нея все въздиша
и на сън говори
Че мори го тая лична
тригодишна мъка.

Гурголицата обаче
също се престори,
че за него, котарака,
и на сън говори.
Че за нея е котака
юнак над юнаци,
че ожичала в мъжете
черните мустаци.

После маските решиха
да се сменят потайно
и лицата си след танц
трепетно откриха.
Котаракът се оказа
весело момиче,
Гурголицата излезе
момък най-приличен!

[scion_of_storm]

Вълкът на зимата

Прави това, което смъртта шепне
с дух от отрова и мухъл изкривен;
прави това, в което героя ще трепне
а Богът ще коленичи в небето сломен.

Изригвай с воя на десетки слънца
когато мислите парят и хаоса тлее;
изпивай кръв от иконостаски сърца
та нека небето в ритъма ти запее.

Но не тези Богове и Бог избрах аз
да почиват в дланта на свита ръка;
не те стихват морни в нощни ми глас
не те пъплят разколни нейде в плътта.

Аз тях ги отрекох. Сринах всите стени
и изплаках сълзите на девичето племе;
изпих хоросана на стотици сиви стени
изплюх обратно ненужното нам бреме.

Вълк на зимата станах и в нея ръмжа
и зъбите сключват се в смъртен отблясък;
козината се разкъсва и в съня ти гъмжа
вълк съм, и зима. Кръвта ми е луд крясък.

[Sile]

Последно това...

В гарваново

Леко иронично, ненужно лично
се получава, че се срещаме пак
там, в периферията на ириса,
сред посятите копнежи на света.

Вечно будни, вечно бродещи,
Изпаднали в диаболичен екстаз,
те връхлитат и вкопчват челюсти
в кадифената плът на душите ни.

Ловът, сполучил своя пир,
сега се къпе в чувствен вир.
Изцедил живота от очите ни,
подава сита ръка към ядрата ни.

С покана за последен ритуален танц
със смъртта. Този път в гарваново.
Призова сянката на ослепелите слънца.
Така ни зарече - танцуващите по ръба.

[Sile]

Домино

Мъртва в тишината лежа,
сгушила сянката си в снега.
Пуснах другото ми аз
в преобразените земи на пролетта.
Да си поиграе малко с лъчите,
заровили слънчевите си лица
сред къдрави розови листа.

Ето го моето аз,
лежи,
а кръвта от тялото ми
все още топла шурти.
Полива бялата мекота
до алена мокрота.
А в другия свят - маскарад,
от прекалено златно мижат очите,
платът вежливо попива сълзите.

Тук звездите спят над мен,
скрили овала си в свода сломен.
Там се спъвам в разни цветя,
върху мен се ръсят бели листа.
Уж съм си аз, а съм на две места,
на двете - жива истински не снова.
И ето ме пак, тиха лежа.

[Sile]

Ефимерен космос

Тази нощ ми е някак геометрична...
Искам да съм с теб, за да се чувствам романтична.
Такава каквато съм, не друга.
Не без теб.
Защото аз не СЪМ без теб.
Ти, който, което,
която ме караш да се чувствам като светлинна година.
Трайна, мигновена и лъчезарна.
Непозната за мнозина.
Само този, който е пътувал до
Края на Вселената, и отвъд
знае що е да си година, светлинна.
А този той е светлинният лъч,
роден от атомните йони.
С атомен йон слял се.
В атомен йон превърнал се,
в лъч преродил се.
Един от онези лъчи, преплетени,
заплели мрежата на слънчевия сплит.
О, как искам да те обичам, и обичам, обичам ли, обичам!
Моя звезда в небето, звезда в ефимерния космос.
Ефимерният ти!
Създай ми свят, за всички нас,
за теб и за мен. И аз ще бъда спътникът
на охулените ти мечти.

[scion_of_storm]

Трамвай петица

напоследък скитам из нощния транспорт
осеян из седалките с морни лица
на хора замислени във съня си
ходещи вътре в ума си
все още като деца.

понякога неонът присветва вглъбен,
един електронен глас изкънтява
и сепва призраците ни тежки
събужда трескавите болежки
и звук глух някой издава.

тук се усмихвам и изцъквам с език
и момичето в синьо ме гледа
разперва шеговито ръце
докосва с език аленото небце
а аз смутено признавам победа.

когато заспя там, най-сетне сънувам
края на лаконичните пантомими
на една седалка от сива кожа
и си мисля - защо да не може
най-сетне да станем всичките зрими?

[LordZombie]

Гробищно

Аз какво съм? Познай!

През нощта с дни мечтая,

през деня нощ вещая,

водя до пурпурен край.

И в душата во веки витая.



Аз съм, може би, сянка

от лодката слязла,

може би, влязла

черна, зла пепелянка,

от Ада излязла.



Аз бях сам като вас.

И живях, и живота съзрях,

с изгрева блед аз изгрях,

но удари последният час

и във спомена нейде изтлях.

[Sile]

Жена

Докосвай я с шоколадова душа!
О, пускам по себе си диреща ръка
и не искам да я спра,
докато не зарови пръсти в костта!

О, глад ме гони, глад
за щастие - скъп лукс за един млад!
По - добре да изгоря в този ад,
отколкото да остана повече от сакат.

В мен е вечният пламък на океана,
жадуващ да се разгори до забрава.
Да почувства оргазма на пръстта,
от страстта на огън изпепелена.

Отричаш ли сега, че всеки мъж,
таи в душата си жена,
която в търсене на друга една
ще преоброди света надлъж?

Че във всяка жена вирее мъж,
жилав бурен, неизкоренен,
от живота пиещ на късна ръж,
зада е със смъртта уравновесен.

[Frik]

Сега е друго. Вече си възкръстнал от смъртта, но пак ти се умира. Този път завинаги. Само, за да си далеч от нея, далеч от погледа и, далеч от омразата и или страха и. Отново си влюбен, този път по-силно от всякога. След като известно време се беше правил, че не ти пука, беше се преструвал, че ти е все тая, нали глупако!?
Пък и в крайна сметка защо трябва да слагаме пак тази маска на задоволство, на примиреност, на спокойствие? Защо да се преструваме? Защо?
И ето, че иронията пак се показва в цялата си грозна, разядена и кървава същност. Ти уви отново лежиш мъртъв там някъде, отново си прекалено влюбен, че да разговаряш, да гледаш, да слушаш, да дишаш дори.

Без да искаш стана, нали?
Ти всъщност нямаше нищо към нея, но тя те привлече ей така без нищо на онази репетиция от нищото, нали ?
ЛЪЖЕЦ!!!
Спри дотук! Спри и продължавай с мизерното си съществуване, продължавай да се преструваш, че всъщност видиш ли една усмивка е всичко, което ти трябва. Ти я обичащ, Боклук, тя те мрази.
Именно затова си мъртъв, защото си непотребен никому, защото тя те ненавижда, а ти и пречиш!!! Хаха.

И ето сега е момента да си спомниш запалената цигара, докато гледаш червената, апокалиптична луна и докато си мислиш: “Абе, аз наистина ли се влюбих?” Отговорът е ДА, да, да, да, ти наистина се влюби и също толкова наистина умря. Умря за НЕЯ. Умря за себе си. Умря и за луната.
Умря за тази луна, в чието отражение ти виждаше нейното красиво, нежно и студено лице.

Умрял си и за цветята, които бяха почти толкова красиви като усмивката и, но сега и те увяхнаха. Почерняха, почерняха като лицето ти, когато разбра, че тя не те иска, тоест иска те, но те иска мъртъв в краката й.
Не се надявай, надеждата този път умря преди теб. Толкова си жалък, когато се надяваш. Банално е. Искрено, но банално. Тъжното е, че никога не можеш да си позволиш да разбереш дори дали можеш пак да я имаш. Хаха, нещастник, все едно някога си я имал.

А тя още притежава душата ти, затворена в един червен гербер, напоен със сълзи.
Там в твоята детска, наивна, глупава, болезнена красива луна.