Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

***

Strange аre the shapes of flames,
dancing as they say,
children of our rage a million
and a dying grace.

We are guilty-faced.

[telia]

Пастирът

Тези дни аз ще бъда твоят пастир.
Направи ме бял, зелен, какъвто желаеш.
Аз до теб ще съм, за да покажа
как стадото водя в поля, в гори, където желаеш.
Аз съм тук. Аз ще покажа.

Извай ме от сянка-
ще бъда чист, но скучен.
Извай ме от лъч-
ще светя в съзвучие.
Ще водя овцете- примитивно стадо-
на паша, докато е младо.

Тези дни ще бъда всесилен за тебе.
Направи ме червен, лилав, какъвто желаеш.
Аз ще съм тук, за да покажа
как стадото блее в един глас, щом има глупост.
Те почват. Това е луксът.

Извай ме от сянка-
ще бъда чист, но скучен.
Извай ме от лъч-
ще светя в съзвучие.
Ще натирвам овцете- неразбрано стадо-
на паша, докато е младо.

[scion_of_storm]

Ятото лети, по-черно от нощта
Хиляди врани, символ на скръбта
Печал цари, печал, смразяваща кръвта
А долу...
Долу смъртните почитат
На Великите гибелта

Ще помнят
Винаги ще помнят

Това, що изтръгна от душите им страха
Това, що ги спаси от мрака в самите тях

Ще помнят величието и всеотдайността
Ще помнят честта и доблестта

Плачете, смъртни
Ридайте в безутешна мъка
Защото тежка е всяка такава разлъка
Вопли безметежни нека огласяват таз мъглива нощ
Звездите нека бъдат паметници във времето
На на загиналите безизмерната мощ

Плачете смъртни,
Отиде си светлината от този свят
А върху гръдта на Майка Земя
Пада тихо нежен и крехък цвят...

За Подпалвачите на Мостове, Уискиджак, и Итковиан

***

Бледо сияние разклаща нощните талази
Сянка самотна в кървава луна се взира
Около нея грохот на вечно черни вълни
Бушува, ръмжи, без някога да спира

Бледи призрази притискат сянката в прегръдка
Може отровна да е тя, но някак не боли
От чашата на живота отпита е последна глътка
И гаснат мигом в очи тъй тъжни сетните искри

Бледа вече и луната тихо ще ридае
За вечно забравената душа
Вятърът само с вопъл ще нашепва
Думи за една отмита следа

***

Могъща армия в далечината шири се
Безчет вдигнати към слънчевия диск ръце
Бойни викове звънтят, до небесата стигат
Могъща песен дори и вятърът пее

Знаме, подпечатано със смъртна кръв
Гордо като обелиск се извисява
Скоро стомана в стомана зазвънтява
Всеки бие се като освирепял лъв

Из небесата гръмотевици ечат
Черен въртоп засмуква светлина всякаква
Безмилостен е и между Боговете сблъсъкът
Кой ще победи недоумява и съдбата всезнаеща

Воля сблъсква се със смелост безразсъдна
В битка титанична, епохална
А потайната с косата дебне
В желанието си храбрите мъже да прибере
Тъй подла, низка и нахална

[Mago De Oz]

това последното от кой албум на Manowar e? Иначе отново добри неща, браво!

[scion_of_storm]

^ ТреснА ме батъл уейва една нощ, доста си прилича, да

Що беше, а що последва
Отрече се ти от дадената клетва
От висините падна, Ястреб на светлината
По земята пълзиш вече, Отрова на земята

Ветровете вихреха се, гонеше ти техния бяг
Морето бушуваше, ревеше като звяр ранен
А ти усмихваше му се от песъчливи бряг
За да бъдеш сега в окови на омразата пленен

Що беше преди, а що последва?

Загърби светлината, без капка колебание
С усмивка на лице сееше наред
Единствено прокълната злост и страдание

Защо, питам те
Заледени във времето, на мрака скрижал
Защо, питам те
Смъртоносни, впиващ се в плътта кинжал

Послушай ме, макар немислими да са моите слова
Взри се поне за миг
Скръбни владетелю на черна светлина

Спри този танц на лудостта
Надигни крилете свои от пепелта
И се върни
Там, където бе преди.

[In_Flames]

Едно есенце от мен не е мн хубаво имам мн пунктоационни грешки и е малко тъпо

Много хора смятат че не обичат България,всичко в нея е неправилно.Но замисляалили ли сте се да го оправите ,сигурно не сигурно да,но съм сигурен че 90% от вас искат да избяагат,да предадът родината която ги е отгледала, тази родина която ни се е искало да прилича поне малко на Англия или на Германия.Знаете ли за неискам защото тази родина която ми е дала всичко, тя ме е направила човек тук съм роден и тук ще умра,както Васил Левски,както и Христо Ботев същто както и хилядите незнаини герои които са се били и са си давали живота само да можете да живеете в тази величествена страна . А сега какво става някви мърлювци да казват с гордост ”България е тъпа и ще се махна от тук” , нима забравихте народните ценности и казвате маината ти Ботев,маината ти Левски.И тези които се опитват да защитат свещенната страна ги наричат ‘Нацисти’.Искам да кажа на тези които ще кажат този е луд и родината не струва, искам да ви кажа защо норода е гаден знаетели точно заради такива като вас.Заради вас историяата на тази нация ще звучи различно сигурно ще обявите повечето ни герои на които неможете да стъпите дори на малкия пръст като на Ботев и Левски вие ще кажете за тях че са терористи. Засрамете се !!! И нещо последно цитирам ”Да си българин това звучи гордо”

[Warrior Of Ice]

Момче, имай милост...

[scion_of_storm]

УУООоооооот дъ факин фааааааааааак?!

[telia]

Отказвам да коментирам.

[Crafter]

In Flames, момче...

[Braindead]

Може някое стихче за обичта да спретнеш в другата тема.

[lodborg]

УУООоооооот дъ факин фааааааааааак?!

С това май се изчерпва всичко, което може да се каже в случая.

[Wolfheart]

In_Flames, в момента ваще да не боядисват в къщи?

[telia]

Хайде малко да ви разсея, че горкият много му стана.

Солено

Луната огрява пустия плаж,
потопен във мисли за вчера.
Нощта става ярка за миг,
а пък пясъкът- на къделя.

Вятър повее, мисли носи
с привкус солен, даже горчив.
Има пясъкът много въпроси,
а луната бледней в този миг.

Чайките са самотни. Плачат,
като гарвани черни без нас.
Бяхме там. Ти бе ездачът,
а девицата плаха бях аз.

Случи се много. Морето го помни.
После остана тъга. И в тишината,
сляла се с вятъра, потопихме се.
След нас остана тъма.

[In_Flames]

К'во желаете бе ????

[InsArtTure]

Желаем да поумнееш.

[Crafter]

Внимавай какво си пожелаваш

[In_Flames]

Fuck off

[InsArtTure]

Ти да не си Ивчо под прикритие? Мерете си думите, бе, деца. Ела и ни го кажи в очите това фак оф. Не ти ли е неудобно малко?

[scion_of_storm]

Booorn with a heart of steeeeeeeeeeeeeeeel

[scion_of_storm]

Нейде там, из дълбините на гората
Извисява се кула, черна, саката
Старец обитава я, прикован в самота
Шепне, оплаква своята тежка съдба

Клетнико, зная твоята тъжна история аз
И давам ти дума, заклет в Смъртта
Ще я изпея, щом наближи сетния ти час
Ще я изпея, за Скръбния Страж песента

Обвинен бе неправдоподобно, в измяна
Прокудиха те, отритнат от вси, без една
Намериха таз скрита от хорски очи поляна
И построиха, за теб, кулата вечно черна

Низвергнати, знам, призрачни спомени ще те измъчват безкрай
Знам, приятелю, боли те, та се не трай
Окови несломими със зъл блясък в очите сложиха ти те
Същите, които преди възхищаваха ти се, същите пусти люде

Очите ти взеха...
Предател си бил
Непростимо било
Гол, без дреха...
Ясно ми е, не ще
Поемеш ти това тегло

Почини си, приятелю,
Смъртта е утеха
Набедени предателю,
Вече далеч си
От тези, дето тъй
Отровно те клеха...

[scion_of_storm]

Е, хайде, тичай
Вълче чадо
Свободно нека
Бъдеш ти

Тичай, тичай
Зверче младо
Нека гониш с
Вой дързък
Многобройните зори

А когато дойдат, вълче мое
Ярките, искрящи луни
Разбери, времето дошло е
Подтикът в теб да се утоли

Вий завинаги свободен
Завърнали се Дух на младостта
Нивга не ще бъдеш ти поробен
Носителю на радост в таз земя

[scion_of_storm]

Пламъци навсякъде около мен бушуват
В тъмата вълчето в мен скимти
Чувствата необуздани отново се бунтуват
Зовът първичен за мъст шепти

Леаратх, майко на въплътена чернота
Помогни на сина свой тъй скъп
Разкрий ги, дверите на крепостта
Време е да поема по мрачен път

Кърваво бъдещето ще да е
Оръжие на отмъщението съм станал аз
Всеки враг мой в агония ще мре
И ще се моли да дойде сетният му час

Луна, нощна блуднице
Прикривай сянката ми ти
Защото аз съм вълкът-глутница
И вечно ще преследвам
Своите обречени жертви

[prayer4eto]

Приемаш ли леееки забележки ?

Не съм поет, но ми се струва, че не спазваш ритъма на стиха (ако ме разбираш ... )

[scion_of_storm]

Ааа, приемам, естествено
Това за ритъма са ми го казали 3245234 хора, ама какво да се прави. Не ми харесва с ритъм, не мога да го докарвам както трябва, и така...

[MadHatter]

^Абе защо се обясняваш като непро? Всеки знае, че мислиш по-скоро текст на песен, от колкото друго.

[prayer4eto]

отколкото - една дума ...

[scion_of_storm]

Вчера в един часа ми се дописа разказче, тъй че, хиър гоуз
Мерси на безценната ми редакторка хяхя, а.к.а София
Малко е дълго, но пък, който иска да провери за какво става дума :>


„Безименни, защо тъжиш в мрака?”
Гласът, прокънтял с подигравателна нотка отчетливо в ума му, го стресна. Смъртният отправи блуждаещ взор, опитвайки се да види, да долови нещо в катраненочерната тъма. Тихичко се засмя, присмех към самия него. Каква можеше да бъде тъмата, ако не черна. Не видя нищо, естествено. Светлина му трябваше, за да прогледне, да разкъса пелената на мрака с погледа си. А светлина нямаше. Всъщност, никога не бе имало...
- Кой си ти? – прошепна той и словата отекнаха. Глухо. И още щом златистия блясък се завихри пред взора му, на мъжа му стана ясно.
-Мамка му. – отрони се от едни напукани устни.
Бяха четири, естествено. Ни по-малко, ни повече. Боговете, срещу които се бе опълчил...някога. Неговите Богове.
- Само не светете много, че ще ослепея. – кисело промърмори той и се изправи. Точно сега не му бе до тях. „Не че някога ми е било.”- отбеляза си Безименният наум.
- В тъма, както винаги. – захили се най-ниската от обградените от златиста аура фигури. Съсухрено, ухилено саркастично старче, с бокал вино в ръка. Несекващият бокал на Бога-шут. – Не ти ли омръзна чернотата, чедо на смъртните?
Подиграваха се с него, мръсниците.
-Доста си ми е добре така. – щеше да играе играта им, тогава. – Даже прекрасно щеше да бъде, ако не се бяхте появили вие. – усмихна им се безочливо мъжът, знаейки какво може да му струва това. Но то така или иначе щеше да се случи, рано или късно. Сигурно затова бяха дошли тук.
-Гостоприемен, както винаги. – от усмивката на невероятно красивата жена пред него коленете му омекнаха. Е, друго не можеше да се очаква от Повелителката на лятото. Пищен бюст, разкрит щедро от безумно пъстроцветната й рокля с дълбоко деколте, изпиващи смъртния пред тях пъстри очи и руси, стигащи до медночервеникави коси, бяха само част от великолепието на богинята. Колкото красива, толкова и студена и завистлива. Помнеше я, о, как я помнеше....
- Радвам се, че не ти харесва. – ухили й се противно Безименният. И усмивката му се разшири още повече като видя как се нацупиха устните й, досущ като на сърдито детенце. – Но стига сме си чесали езиците, показвайки колко се обичаме. – играеше играта им, естествено. Последва реторичен въпрос, чийто отговор той знаеше. И все пак... – Какво искате от мен?
- По същата причина, по която идваме всеки път, глупако. Да видим доволен ли си и как върви заточението ти. – ухили се Пазителят на здрача. След което стоманеният му юмрук се заби с все сила в главата на Безименния.
Докато умираше за пореден път, смъртният си помисли дали насилственото му връщане към живота ще боли колкото предишното.
Болеше, и още как. Ням писък се откъсна от устните му, изтънял в безвремието, докато мъжът се загърчи, вдишващ първите си глътки въздух. Това бе част от наказанието му, затова че се бе обърнал срещу тях. Да умира безкрай, да се гърчи в агония, и всеки път съживяването му да бъде по-болезнено от предишното.
- Добър удар, братко. – усмихна се Обгореният, надвесил се над човешкото същество, и изгорялата и грозна плът около устата му се набръчка от свиването на лицевите му мускули. – Съживяването бе доста трудно този път, изглежда му беше направил черепа на каша.
- Майната ви, копелета нещастни. – изплю се Безименният в краката им. Знаеше какво ще последва.
Проблясък. И мъжът отново бе мъртъв. За да бъде призован отново, с агония пулсираща във всяка пора на тялото му.
Задоволство грееше в очите им, злорадо и жестоко. Харесваше им на проклетите божества.
- Стига му толкова за днес, мисля. – Повелителката на лятото се наведе така, че гърдите й бяха точно на равнището на лицето му, толкова близо. Още едно мъчение...Как обичаше да си играе с него тя. Гърдите й се люшнаха още веднъж пред погледа му, а после тя го целуна жадно и страстно, само за да се изправи след малко със задоволено изражение и зъл, едва ли не демоничен кикот. Да, обичаше да си играе с него, както всички тях...
- До утре, смъртни. – ухили му се Богът-шут и от тази усмивка Безименният потръпна.
След което зачака, в нежната прегръдка на мрака. Зачака да се появи тя, тази, която му даваше сили; тази, която обичаше във вечността. Не чака дълго, естествено. Тя винаги идваше, никога бе изоставила, никога нямаше и да го направи. Незнайно защо, но смъртният бе убеден в това.
- Отново се държа храбро. – усмихна се Леаратх, Майката на въплътената чернота и една хладна и нежна длан погали разранената му буза. Смъртният потръпна от това докосване, от удоволствие, от това как то му вдъхна енергия и кураж.
- Ти си тук. – простичко прошепна той. Леаратх, детронираната богиня. Тази, пред която Повелителката на лятото бледееше; същата, която бе с него срещу четиримата други нейни събратя. И тази, върху която се изля цялата им ярост след като бяха разбити всичките планове, които тя и Безименният бяха изградили. Незнайно как тя бе успяла да се измъкне от съградения от другите богове затвор, в който бе окована тя от тях.
- Тук съм, любими мой. Тя пак те е мъчила, нали? – с тъжна усмивка Леаратх изтри червилото от устните му. Червилото на Повелителката на лятото. Защо по дяволите една богиня ще използва такова нещо?
Жената, взела го в прегръдката си, сякаш прочете мислите му.
- И ние имаме нещо човешко в нас. Пък и суетата не ни е чужда, особено на скъпата ми сестричка.
Тези черни очи, замисли се смъртният. Толкова красиви, толкова....дълбоки? За пореден път се зачуди с какво си е заслужил любовта й, и за пореден път просто не намери отговор. Тъмната й като нощта коса, сплетена на дебела плитка, помилва лицето му.
- Кога ще свърши всичко това? – попита я той, свалил маската, която използваше пред мъчителите си. Бе уязвим, винаги бе бил уязвим, но го криеше, таеше болката в сърцето си, навътре, там, където никой не ще се пресегне. И изливаше всичко пред нея, пред тази, която го закриляше... – Кога ще спрат агонията, тъгата, унижението...самотата?
Нямаше нужда тя да му отговори. Видя го в навлажнените очи, разкрили се пред него, тъжни, сякаш отнесени. Една богиня плачеше, споделяща страданието на своя любим. Сълзите й падха по лицето му, досущ дъжд от мъка и скръб, а той заспиваше под този дъжд, изтощен от всичко, що му бе причинено.
Когато се събуди, нея я нямаше, но споменът за докосването й бе налице, както и влагата по лицето му. Утринна роса от божествени сълзи...
Отговорът бе никога. Никога нямаше да свърши агонията. Вечно щеше да цари тъгата, а самотата щеше да го задушава до залеза на живота му, сам в мрака, чакащ да умре, за да бъде съживен отново. Никога нямаше да бъде свободен той, опълчилият се на боговете. Нито тя, предалата ги.
И Безименният зарида. Цялата болка на света, побрала се в няколко сълзи...

[scion_of_storm]

Душите, в клетка заключени
Лутат се, в агония пищят
Хиляди вопли тъй измъчени
Жално из въздуха летят

В огъня, възправен вечно
Горя ли аз, горя
Понесъл съм на раменете си
На смъртните скръбта

А воплите ехтят ли, ехтят
Налудничав кикот прокрадва се в ума ми
Кървави мълнии около мен свистят
Носителят съм аз, на вечни тръни
Тъга съм аз
Тъгата, преродена в плът

С очи - слепи кухини
Взирам се в безкрайността
А взора ми изпълват руни -
Тлеещи символи на скръбта

[scion_of_storm]

Изсъхнали, завихрени листа
Падат, сълзи дървесни
Синевата разкрива ми тъга
И спомени за дни чудесни

Заревото алено над мен
Смее се безмилостно и нямо
Отминава поредния еднакъв ден
За да ми шепне мракът само

Вятърът подема празни думи
Понася ги из тучните земи
А в ума ми звучат непрестанно
Песни за непокорими висини

И в меланхолия преродена
Триумфираща отново е скръбта

"Единствен бях, загубен сега
Погубен от пуста човешка суета

Пред Боговете признавам си го
Просто отливката поредна съм

На безконечно повтарящо се
Индиго"