Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Distant lights, shimmering in the distance
Light the path of human existence
I...one of them
I...am living again

Something lurks within my soul
Makes my inhumal blood run cold
A part of me I'll never know
Fury, which I'll never let go

Sorrow I have faced, agony too
Swam I have in this bitter pool
Melancholy dwells in me, right to the core
As it burns me, it brings me essential lore

Scream of silent pain I sense
Is it me - uncovered my fence?
And as I breathe - again and again
I hear the words, so clear and plain

"Your soul is burning
Constantly turning
Heed it, listen to it
The voice, the desperate call
The voice of your very soul..."

[scion_of_storm]

В тишината на нощта
Надигнал чаша ейл в ръка
Слушам аз мелодията протяжна
На скалдовете песента тъй важна

"Нагалфар потегля, йотуните понесъл славно
Туловището му разцепва вълните плавно
Локи гледа с разкривено лице, жесток
Как Хеймдал надува своя вечен рог

Валхала портите си разтваря широко
Маршируват воини непокорни, силни
Води ги Всемирният, с едно око
Ще загинат днес асите, нам тъй милни

Рагнарок настана, човешки деца
И разтваря дверите широко смъртта

Вихър черен- Фенрир в омраза прероден
Разкъсва с дива ярост Один, мъдрецът благословен
Сурт, властелинът огнен тъй могъщ
Погубва Фрейр, асът вездесъщ

Тюр Железни с битка смъртоносна се захваща
Гарм, чедо Хелско убива го, но си заплаща
Локи лукавият към Хеймдал се затичва
И всеки другия мигновено посича

Тор врага си древен побеждава
И умира мигом, покрит със слава
Урд, Верданди, Скулд, обзела ги тъгата
Орисници клети, прокълнати вестителки на съдбата

Умира свят стар, за да се роди нов
Кораби ще бъдат пуснати, със златен обков
Тела на богове са в тях съхранени
А Мидгард готви се за велики промени

Рагнарок дойде
И всичко помете
Боговете мъртви завинаги са
Плачи, смъртно дете..."

Скръбни гласовете бардски ми звучат
Скрит съм аз обаче в моя тъмен кът
Ейла си допивам, в очите ми блестят сълзи
Тайничко надявам се- дано никой не забележи

[prayer4eto]

Бравос !

Мислил ли си за написване на следващата "Илиада" ?

[scion_of_storm]

^

Aaa, мерси, радвам се, че ти е харесало ^^ Има време, има

[Mort]

Древни сказания за Северните Богове!

[scion_of_storm]

Земята гори
Стонове, вопли
Агонизиращи души
Тела- още топли

Изгревът окъпан в кръв е
Хиляди безжизнени тела
Слънцето злостно осветява
Подгизнали, алени поля

Триумфиращи се спускат
Безконечни черните ята
Гракове злокобно озвучават
Скованата тиха мараня

Смях налудничав тишината нарушава
Тиран окован плюе на съсухрена земя
С грохот оковите си той строшава
И вече възвърната е желаната свобода

Нови войни ще има
Хиляди загинали
В протяжна пантомима
Колелото отново ще се завърти

Тиран нов ще се възцари
Лицето му маска ще да скрие
Колко ли хора ще затрие
Само и само жаждата си да утоли?

Свалете маската и вижте
Що под нея скрито е
Защото имам подозрения едни

Е, прав бях, нали?

Тиранът е всеки един от вас

[MadHatter]

Изгревът окъпан в кръв е
Хиляди безжизнени тела
Слънцето злостно осветява
Подгизнали, алени поля

[>Cemetery gua...]

Всичко,което прочетох дотук,е прекрасно!Поздравявам всички ви...Приемете това стихче скромно като поздрав,а не като опит за изтъкване

These eyes have cried a million tears…
And they’re still crying…
The return of the knight they fear,
Because they know that means dying…
The lady is still in her castle…
She tries to remember…did she lock all the doors…
All her life she hides in the dungeon…
But can the dungeon hold on against the knight’s force…
The lady is in love with a knight…
And the lady is still alone in her castle…
But the lady fears the return of the knight…
Because his heart does not belong to her…

[scion_of_storm]

Хм, ще поустна едно разказче (или каквото се води там о.О), което две седмици ме мързеше да го набера на компеца ;p Форумът обаче не ще и не ще да ми признае параграфите >.< ...


Нещо не бе наред.
Гвилион го усети, и то не как да е. Усети го с цялото си същество, чувството за опасност бе буквално просмукано във въздуха, все едно зъл дух бе минавал от тук. След което дойде ударната вълна, вихър от болка и скръб, надигнала се от Майката земя. Младият жрец се подпря на тояжката си от кедрово дърво, символ на свързаността му с природата и вечната Майка, за да не припадне.

Чернотата го заля. Все пак бе очите на Раждащата, а това означаваше, че болката, която околната природа изпитваше, се фокусираше право в него, мощна като летен циклон. Гвилион затвори очи и се концентрира, опитвайки се да долови откъде идва всичко това. И изпищя от уплах и страдание, след като в съзнанието му лумна ален, парещ взора огън. Стихията се разрастваше, поглъщаща птици, храсти, дървета...каквото й попадне, безмилостна и жестока. Зли огнени езици изпепеляваха всичко, до което се докоснеха.
- Майко моя, разбирам защо страдаш. – прошепна магът и няколко сълзи напоиха съсухрената пръст.
Това не беше обикновен горски пожа, Гвилион залагаше жезъла си. Магия бе стихията, доста силна при това, и ставаше все по-могъща и по-могъща с всеки изминал миг.
- Напътствай ме, Родила ни. – промълви чародеят и скоро усети присъствието на ново, мъничко съзнание, появило се изведнъж. Гълъбът, бял като снега, се материализира сякаш от нищото и тракна с човка.
- Води ме, Вестителю на Вечната. – усмихна му се с тъга магът, след което се трансформира. На мястото, където допреди малко бе стоял нисичък симпатичен младеж, размахваше крилете си горд белоглав орел. – Хайде, води, душица малка. – мисловно проговори Царят на птиците.
И мъничката птица полетя, насочила се незнайно накъде. Поля и изумрудени гори се стеляха под тях, секваща дъха гледа, но също страдащи от това, що се случваше някъде отвъд обраслите хълмове на планината Алдерак. Чувството се засилваше с всеки изминал миг, докато двете птици не се изправиха пред апокалиптичната гледка.
Развълнуван, Гвилион кацна на земята, преобрази се и стисна кедровия си жезъл така, че кокалчетата му побеляха.
- Алион велики...
Огънят цареше тук, стихията, поглъщаща живота, а пламъците трептяха в безконечен танц на смъртта. Почти всичко бе изпепелено, обгорени, черни дървета сякаш тъжно се взираха в Гвилион, докато той пристъпваше по напуканата земя, изстрадала тъй много.
- Кой си ти, причинил това на природата?!- изрева като ранен звяр чародеят, усещайки как гневът и яростта го обземат.
- Появи се най-сетне значи, ученико на Килиам от клана Вечно листо. – слаба фигура се материализира от най-близките пламъци.- Започвах да си мисля, че не ще дойдеш, жрецо на тази, що бе обругана.
Роденият в огън, защото Гвилион осъзна, че мъжът срещу него бе такъв, бе най-много с три-четири години по-възрастен от самия него. Остър нос, живи и някакси горящи със стаена злост очи и жилаво тяло имаше огненият жрец. Ръката му се вдигна и той се усмихна.
- Приятелче те е довело тук, виждам. Мисля, че не ще ти трябва това пиле. – презрително процеди през зъби той и отпусна ръка. Белият гълъб нададе само тихичък предсмъртен писък и изгоря за миг, обхванат от алени пламъци.
- Не трябваше да го правиш! – изсъска Гвилион и хвана с две ръце жезъла си. Зеленина избуя по полираното дърво, а опасни бодили изникнаха тук-таме, подаващи се от нея. – Приготви се за битка, служителю на Всепоглъщащия, защото не ще просто действията ти.
- За какво мислиш, че направих всичко това, глупако. – изсмя се мъжът срещу него. Огнени стълбове се завихриха около мага, а после го обгърнаха. – Линдрас Т’езок е името ми, момченце. Запомни го, защото то ще е последното нещо, което ще възприемеш. Нека видим как закрилницата ти ще ти помогне, пале такова.
Огънят се укроти за малко, ярка аура около тялото на противника на Гвилион, после за части от секундата стихията се изстреля към земния жрец, мълниеносна като змия в атака. Младежът едва успя да заплете енергиен щит, който да го предпази от атаката и част от огъня облиза дясната му буза.
Не започваше добре, помисли си Гвилион, опипвайки пострадалото място. Мехури се бяха заформили, придружени от дразнещо парене. Чародеят тропна с жезъла си и усети как корените на околните дървета запъплиха под земната повърхност, устремили се към противника.
- Ха! – ухили се Линдрас и отскочи немислимо високо в същия момент, в който корените изригнаха, протегнали се да го вклинят в земята, правейки го лесна жертва и обездвижвайки го. – Усетих хитростта ти, сине на земята. Млад си още, и непохватен. – жрецът още бе във въздуха, левитирайки по някакъв незнаен за Гвилион начин. – Мисля, че е време да те запозная с един....приятел, нека кажем. Надигни се, слуга на Всепоглъщащия. Чуй призива ми, Червей на омразата!
Момчето усети разтрисането. Недрата на земята се тресяха неудържимо, докато едно огромно и до болка познато на момъка същество не видя бял свят, разперило ципестите си криле, окъпано в камъни, пръст и кал. Ниагх бе повикал Линдрас, братовчед на самите дракони. Ниагх, лицето на омразата и злостта. Разярен звяр, не по-малко могъщ от братовчедите си. Съществото нададе нещо средно между рев и писък, и обърна малката си глава към него.
Ударът бе очакван, но все пак прекалено бърз, за да може Гвилион да реагира. Вихър от пръст и камъни зашиба момчето, разкъса дрехите му, набразди плътта му. Тотално пометен от магията на ниагха, чародеят бе отхвърлен с метри назад и се приземи с пукот.
- Сам, той може безпроблемно да те убие, ученико на Килиам. Аз мога само да наблюдавам как последните искрици живец гаснат в очите ти. – думите на огнения маг сякаш идваха от много далече.
„Помогни ми, Майко...”- помоли се Гвилион, повален, безпомощен, с изпотрошени кости и крайници. „Помогни, на своя син помогни...”
Усещаше как ниагхът се приближаваше, за да го довърши, а младежът не можеше да му се противопостави по никакъв начин.
„Помогни ми....”
Всичко бе някак мудно, надвисналият ниагх, уродливото му лице, костните образувания, украсяващи главата му. След няколко мига момчето нямаше вече да бъде измежду живите. Гвилион не изпита страх, а просто тъга. Тъга, че не ще види отново зелените гори, красивите планини, формиращи Световния Гръбнак, нямаше да види близките си...
И тогава дойде яростният писък. Ужасно пронизителен и изпълнен с болка и изненада, той постепенно замираше. Гвилион учудено отвори очи и видя гърчещият се масиивен звяр, чиято кръв буквално изтичаше от множество малки, но дълбоки рани. Ниагхът умираше, осъзна магьосникът. Закрилницата му се бе притекла на помощ!
Линдрас наблюдаваше всичко това хладно и спокойно, без никакъв намек за изненада от случилото се. Беше го очаквал, разбира се. Природата не би оставила свое чадо да умре току-тъй. Гвилион осъзна, че срещу себе си има непоклатим противник, който нямаше да се предаде лесно. Нищо ново под слънцето, все пак.
Изведнъж усети странно гъделичкане и болките от множеството му рани, и от счупените крайници и ребра започна да намалява, а енергията бавно се завърна в тялото му. Всичко живо, всяка растение му даваше своя живот, за да продължи младежът борбата си срещу огнения осквернител на природата. Дърветата около него, които не бяха изгорели, повяхнаха, отдали живота си, и младежът се натъжи, но това само раздуха огъня на яростта в сърцето му.
- Със слугата ти е свършено, жрецо. – изкрещя със свит юмрук магът.
Линдрас само кимна.
- Така е. – без какъвто и да е намек, че ще направи нещо, мъжът направи странен жест с ръка и огнени острието затанцуваха около Гвилион, стеснявайки кръга с всеки изминал миг.
Момчето скочи с идеята да напусне пламтящия ад, и успя да се измъкне, но едно острие се издигна и изгори бедрото му жестоко. Гвилион изсъска от болка, но помъчи да се концентрира.
- Сберете се, духове земни и подземни! – изкрещя той и удари с юмрук земята.
Ефектът бе мигновен. Земята се напука и пукнатината се насочи към Линдрас с недоловима за който и да е човек скорост. Стаената сила изригна и отхвърли огнения маг във въздуха, след което той тежко се приземи на обгорената земя. Падайки, той все пак успя да прати огнено кълбо по Гвилион, което, макар и неточно насочено, му причини известни вреди. Зашеметен, земният пазител видя как противникът му несигурно се изправя. Силите и на двамата бяха почти изчерпани, осъзна той.
- Време е да умреш, слуга на Всепоглъщащия! – надигна кедровия си жезъл той.
- Бих ти казал същото, сине на Майката земя! – някакси горчиво се изсмя и Линдрас и в ръцете му запламтя жезъл от виещи се пламъци.
- Майко земя...
- Всепоглъщащи вси...
- ...призовавам те...
- ...призовавам те...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- ...порази тези, що ти се опълчват...
- СЕГА! – изкрещя Гвилион и тоягата в ръцете му засвети с ослепителна светлина.
- СЕГА! – изкрещя и Линдрас Т’езок и пламъците лумнаха с мощ.
А после двете сили се сблъскаха. Ослепително сияние, и Линдрас, огнения жрец, бе пометен от стихията на разбеснялата се Майка, победила пазителя му, Всепоглъщащия.
Гвилион триумфално се изправи и закуцука към противника си.
- Победих те, Линдрас, служещи на разрушението. Дойде времето ти.
- Добра битка, пале. – усмихна се загадъчно жрецът. – Но и твоето време дойде.
Земният пазител така и не разбра какво имаше предвид той, защото едно огнено острие се заби точно между ребрата му плисък.

„Нима огънят можеше да прави това...?!”

Това бяха последните мисли на Гвилион, след което той се строполи бездиханен, само на няколко крачки от противника си....
*****
На сутринта от Линдрас Т’езок не бе останало нищо. Земята бе взела своето и трупът бе нахранил животните, а сега подхранваше гладната почва. Тялото на Гвилион обаче бе там, обгърнато нежно от корени. Сякаш го бяха прегърнали тези корени, така се бяха оплели около него. Отнякъде се появи сивкав вълк, който решително се доближи до тялото, така съхранено и пазено. Някога той бе бял гълъб, но сега му бе отреден живот, различен и същевременно подобен на предишния му такъв. И ако човек се бе загледал, щеше да види една сълза, търкулнала се от кехлибареното вълче око.
Но вълците не плачат, нали?
...А отвъд планините, слънчевият диск се надигна. Време бе да започне поредният ден, част от Вечния Кръговрат.

[traektoriq]

^

[scion_of_storm]

^ Това заради дължината ли XD

[scion_of_storm]

Звезди нощта безмълвно осветяват
В скръб и мъка удавени са те
Въпрос ням сякаш те задават:
"Защо Тя трябва да умре?"

Из полята заскрежени, нейде там
Лежи бледна и студена тя
Угаснал е в очите плам
Мъртва - образът на тленна красота

Задъхан момък крачи в тъмнината
Отправил се на вечно търсене
Профучава - вихър през полята
И смъртта не ще го спре

Гледката на съвършена красота
Раздра със болка плачещата му душа
Докосва, опипва лудешки със студените ръце
Милва нежно едно красиво, замръзнало лице

Светът рухна до прашинката последна
Сълзи рукват по заскрежените страни
Хвърля той дреха непотребна
В желание дъхът й този път да възкреси

Взирайки се в небето с поглед безутешен
Ридае момъкът в мъката безкрайна
Съкрушен и сам в пустинята от лед
От смъртта насреща чува той последния куплет:

"Една крачка
И ще си спасен
Една крачка
И ще си със мен"

Шептят гласове примамливи и топли
Свистят в ума му тез десетки вопли

И пристъпи той във вечността...

Kudos go to teh MadHatter, пооправи някои недъгави неща из това стихче

[prayer4eto]

Айде една поправка и от мене - "Звезди нощта безмълвно осветяват" - по-добре ми звучи

[scion_of_storm]

Point taken!

[eternal_eyes]

Аа,много е хубаво!!

Най-много ми харесва 4тата строфа(май така се наричаше).

[scion_of_storm]

Ето ме, пред сенчести колони
Черпя безконечни тъмни сили
Сянката ми жестоко ще ви гони
Ще се молите нивга да сте се не родили

Глупци...
Слепци!
Деца на смъртно семе
Заблудено човешко племе

Макар и мрак злочести в мен да кипи
И лудостта в съзнанието ми ярко да искри
Гадинки нищожни сте, род човешки
И ще ви съдя за всички ваши грешки

Пречистване очаква те, о, смъртни свят
Приготви се - аз съм твоят заклет враг

И не ще се спра
Докато не умра

Докато не загубя своите сетни сили
Докато не се скъсат сенчестите мои жили
Кръвта ми черна земя не напои
Огънят в душата ми не спре да пламти

Клетва дадох, обвързана с окови здрави
Клетва додох, и тя не ще се бави!

[scion_of_storm]

Господарю на душата ми, оковани Слепецо във вериги вечни
И ти, Майко на мъдростта, Плетачко на съдби човешки
Пред дверите Ви стоя, чакащ в тъмнината безконечна
Отворете, и скитащият Мен при себе си приютете

В сънища на лудост и безумие умопомрачаващи
Танцувах на ръба на сенчесто острие
Секунда по секунда бавно осъзнавах
Че съдбата ми ваша отдавна е

Бродих по земята, изсъхнала и скръбна
Живях мъртъв, не знаех що е туй „сърце”
Тогаз защо да не живея в смъртта сега
След като обвивката ми смъртна умре?

Смея се над агония и болка
Опознах ги като жадувана любима бледна
В море от мечти несбъднати
Удавих се, секна мисъл разумна в мен последна

Пред вас съм, сянка на радост отдавна помръкнала
Пред вас съм, душа, която отдавна е замлъкнала...

[scion_of_storm]

Довианди си товя сагайн
Зарове, о зарове, въртящи се в ума ми
Кога ще спрете хода си безкраен
И какъв ще е развоят на съдбата, тъй потаен

Довианди си товя сагайн
Заровете ти метни, не се смущавай
И по реката на живота смело плавай

Матрим Каутон ще да е името ми
Ще се оженя, викат, за Щерката на Деветте Луни
Заровете предрекоха го, тъй ще бъде значи
С ергенлъка - край, нека всяко девойче плаче

Ашандарей съдбата подари ми, вещица проклета
С гарвани кацнали от двете му страни
А заровете още се въртят безспирно
Ако не вярваш, ела и погледни

Матрим Каутон съм аз, заклет ерген
(поне до скоро!)
Айез Седай - не ще припарят те до мен
Дават те, това е ясно, но що ще вземат
За да се измъкнат после, без вината да поемат

Довианди си товя сагайн
Песента на живота ми това е
С късмет подръка, тананикам песента
Мат Каутон, любимец на съдбата единствена!




Матримчо винаги ми е бил любимия герой от всички фентъзита...

[prayer4eto]

Някой много яко е хлътнал по WoT - а ?

Можеше да се пробваш на древния език да го напишеш . Иначе - добре е

[scion_of_storm]

Аз съм хлътнал по Колелото откогато грабнах първите страници на "Окото на света"... Е, на Древния трудничко, но се отчитам с Довианди си товя сагайн, то е на Древния )
Мерси

[scion_of_storm]

Открий мрака
Дълбоко в своята душа

Счупи печата
Разлей чашата на лудостта

Оковите мизерни отхвърли
Духът ти яростен да броди

Счупи го, счупи го, счупи го
Печата гнил, капан зловонен
Предай се, жертво на сладостта
Усети силата, носителю на лудостта

Юмрук стоманен, воля непоклатима
Кръв - тя ще бъде твоята любима
Разрушителю, идващи със зимен мраз
Свободен си, удари най-сетне твоя час

Вилней, призрако на злостни нощи
Руши, руши, руши - ще има още
Гибел новото ти име ще да е
В кръв заклет, с омраза в сърце

Коленича пред теб с благоговение
Господарю...завинаги врекох ти се

[Aggressive Perfe...]

^Някой много блек е слушал май?

[scion_of_storm]

^ Когато разбереш по какъв случай съм го писал, тогава говори
И да, блек слушам. havz probz/?/

[Aggressive Perfe...]

^Но проб, блекът рулира, просто ми се струва, че прекаляваш малко с всичкото тва вричане, мрак и т.н.
И по къв повод???

[scion_of_storm]

Не съм длъжен да ти споделям...
Вричане в какво? Много буквално ги приемаш нещата
Мракът го разглеждам от друга гледна точка...пък и в крайна сметка, всеки пише за каквото иска, нали?
Повечето неща си ги пиша като съм тъжен/ядосан и т.н. В такива състояние за какво да пиша, за цъфтящите цветенца ли.. ;p

[Aggressive Perfe...]

^Еми не, просто ми е тъпо някой кат пише за мрака, за "Господарю на злото, вричам ти се доброволно" и не вярва в тва... Е, ако пък вярваш мога да кажа само едно - респект...

[scion_of_storm]

Ми...не вярвам, господари и идоли не ще имам никога
Казах ти, не можеш да го разбереш, имаш друго гледна точка спрямо тея неща. Всичко е доста субективно, ю ноу Дай да не спамим повече, че темата е за творчество...

[scion_of_storm]

Слънцето мрачно ми изглежда
В сравнение с делата ваши
Ценни сте, приятели мои
Винаги вдъхващи ми надежда

Парите по света безкраен да събера
За една милионна от вас не ще да стигнат
Помагате ми в мъка, болка и тъга
Без вас нямам аз работа на този свят

Рамо до рамо, лутайки се из лабиринта на живота
Предопределяма сами съдбата си
Всичко преодоляваме с дружба крепка
Дори и разпилени да сме из земи далечни

За вас живота бих си дал
Без секунда дори да се замисля
Без вас, на пустотата коронован крал
С вериги прикован, самотата ще обмислям

Благодаря ви, макар и малко да е туй призвание
Благодаря ви, че спасявате ме от сигурно изгнание

Принципно не съм много по обясненията...Никога не съм очаквал във форум или където и да е другаде да намеря толкова ценни хора и близки приятели, колкото тук. Може да звучи тъпо, но стихотворението е за всеки един от вас и за всички вас взети заедно...Вие си знаете кои сте, а ако не знаете, ще ви го набия с Мьолнир в главите

Та...благодаря ви на всички за нещата, които сте правили за мен, надявам се да върна поне малка част от тях на всеки един от вас, без вас няма какво да правя на тоя свят въобще. End of story.


Много мекушав съм станал напоследък

[scion_of_storm]

В тъмнината взирам се, някакво движение
Някак плавно и неестествено, прави впечатление
Силует потаен, по улицата нерешително броди
И аз усещам, незнайна сила към него ме води

Старец белокос
Полугол и бос
Шепне думи тихи

"Старче, късно е за теб сега
Де крачиш ти в нощта"

"Загубен съм, загубен вечно, братко млад
Усещам на смъртта полъха зловонен
Ах, колко мрачен е тази хлад!"

"Недей тъй говори, скиталецо клет
Макар тежко сигурно да ти е сега
Не си внушавай ти излишно
Не се поддавай на опасната тъга"

"Млад си още, приятелю, и наивен
Виждам, доста си и импулсивен
Тъгата изгражда скелета на света
Мъката помага й, и тя царуваща"

"Чакай, старче белокосо, къде така
Нима няма място за надежда?
Животът светъл е, красив и бляскав!
Че и понякога спрямо нас е ласкав..."

"Ще видиш, подобие мое
Кое, как, и защо е."

Светлина неизвестна мен лицето му освети
А после старецът някак магично се скри

Изчезна!
Но къде?

"Подобие твое?
Това пък защо е?"
Щях да попитам завчас

Но стъписан останах, без дъх, без слова
Защото, драги мои дами и господа

Същите на лицето черти
Същите черни очи

Та това бях самият аз!
Но след петдесет години...

[scion_of_storm]

бла-бла, няма никаква връзка между куплетите, и тн ;p


Смях...или плач?
Що дочувам аз?
Нощта е безмилостен палач
Разбива на парчета тя
Самотният ми последен час

Кажете ми
Вие
Да
Всички вие

Виждате ли това, що виждат очите ми слепи?
Виждате ли цялата чернота, курвата проклета?
Писъците чувате ли, на душите тъй клети?

Ужасно е
Всепоглъщащо
Мъртвило

Радвайте се, че спестена ви е тази гледка
На която свидетел съм, прокълнат завинаги
Мятам се, мъча се да счупя тази клетка
А около мен кикотят се омразни сенки

Ах, как искам да ги скърша аз
Призраците в тази тъмнина побъркваща
Свободен да съм, под ничия власт
И светлината в мен да се завръща

Друг бях преди
Друг бях
Всичко се промени

Умрях
За да бъда отново роден
Узнах
За да бъда отново сломен

Полудявам, усещам я
Лудостта тихо се просмуква
Отровна змия
Усещам, усещам...усещам
Ледът тънък... се пропуква

Освобождението мое е тя

И с горд писък, разперил крила
Прераждам се отново, птица могъща

Висините са мои
Най-сетне свободен съм
Висините са мои
И краят на един лош сън