Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Souls aflame

Souls aflame
Such a sinister game

Screaming, shouting, day by day
Diving, sinking, into an endless grey
Threading upon path of never seizing sorrow
Bearing burden within them, but still so hollow

Souls aflame
But who's to blame...?

Weak, ghostly fists raised to the sky
On dead wings they somehow fly
Fallen angels carress their fates with blackness
Forgotten ones take their eternal sadness

The souls aflame
You cannot tame

Look through the broken mirror of insanity, forsaken
See what's on the other side, feel the flames within YOUR soul
Glide with birds of death, on raven's wings on journey taken
Fly into the void eternal, and feel the kiss of death - so cold

There are...souls aflame
And you...you are dead again.

деа как мразя да пиша на английски, ама като така ми дойде...

[prayer4eto]

Souls aflame

....

Weak, ghostly fists raised to the sky
On dead wings they somehow fly
Fallen angels carress their fates with blackness
Forgotten ones take their eternal sadness

....

Можеш и по-добре . Стреми се да навръзваш отделните стихове в строфата, като че да разказваш някаква история (което мисля, че и правиш)

Weak, ghostly fists raised up into the sky
On dead wings they somehow have learned to fly
As Fallen Angels ?carress? their fates with blackness
For the Forgotten ones have taken their iternal sadness.

Пиша го горното само като пример - не съм убеден, че английския ми е достатъчно добър, че да го вземеш като еталон това. Не знам и дали е граматически вярно

[scion_of_storm]

Тъкмо се чудех къде си зачезнал и да те порицавам, че си ме абандъннал
На английски са ми зле повечето неща, не мога емоциите да изразявам както трябва...иначе ето нещо, което завърших току-що...

Изсмукан съм
Обвивка празна, в плът облечена
Спя безкраен сън
Душа мрачна, навеки обречена

И сенки вълчи, сенки хищнически около мен
Дърлят се, кой ще вземе къс от мене по-голям
А самият аз, заключен в клетка, в плен
Усещам как в мен секва сетният ми плам...

А пък чернотата носи блажено спокойствие
Прегръдка топла, усмивка ледена, полъх мразовит
Лек мрачен и тежък е за всяко угнетение
Усмивка скрита, нож в гърба, копнеж убит

Усмихвам се, повдигане на мъртви устни
Влизам в нея, влизам в безметежността
А вълците, сенките отвратителни и гнусни
Отдръпват ръцете свои от моята душа...

И в миг блестящ проглеждам с невиждащи очи
Намерил съм своя Дом, тъмата в мен със мощ искри
Оттърсвам се, заживявам аз наново
За да умра съкрушен после - отново

[prayer4eto]

Злье

[MadHatter]

Му-у-у, Росенчо, цял поет си, бре. Ще се засрамя, че аз нищо не пиша

[horror_chick]

ето малкичко и от мен +предупреждавам - много е зле!
(ама не се смейте - писах го в 6 клас ; сега имам и по-човешки, ама са някви тъжни...)

Какво има в моята уста
и храната ми разгражда на пюре?
То бъка от химични вещества
и плюнка се зове.

(да не кажете, че не съм ви предупредила по-горе)

[scion_of_storm]

И тя запя песента на прадедите си
За да оживеят те в тъмните очи

Чест, отмъщение, жажда за мъст
Всите те напоили свещената пръст
Скръб, болка, тъга по отминало време
Смъртта понякога се явява прекалено бреме

Пламъкът се вихри, докато тлее песента
Идва лято, отминава, пристига есента
Вихрят се умрели вече алени листа
И иде поредното лице на Господарката

Вижте я, разберете я (нея)
В душата й погледнете
И в тази песен една
Себе си разгледайте, миналото си спомнете

А тя...тя спи, но не сънува
Тя живее, тя диша, тя будува
Защото сънищата опасни са и ни побъркват
Пък фатално ще е нея те да объркат

Песента ехти - около вас, около мен
Навсякъде
Лудост, кръв, плът, безумен спомен
Но това е без значение
(Защото)

Тя умря
С песента
На уста

[scion_of_storm]

Усещаш как лудостта чука на твоята врата
Вежливо и внимателно отваряш, каниш я
Отровата си безумна в теб да пие
Всичко светло тя от тебе да измие

И същество човешко си, гърчиш се от болка
А тя приспива те с нейна си упойка
"Сънят ти иде, близо е" шепне тя омайно
"Лекът ти...ще те погълне, ще е трайно..."

Чаши разменяте, ти и лудостта
Като любовници заклети в предгръдка
И сякаш на дъното, утаена е Тя
Посестримата нейна страшна - именно Смъртта

Душата ти вече не е твоя
Не ще опознаеш ти покоя
Съсък змийски, раздвоен език
Животът ти секва...само за един миг

Умря, смъртни, умря
Смее се Смъртта
Оказа се ти жертва
И кикоти се Лудостта...

****

Случвало ли ви се е
Да застинете?
Във времето забравено, някак
Да изстинете?
Не?
И по-добре...

Из поле сиво, безметежно
Бродя аз сам, в диск тъмен взрян
Всичко околно е небрежно
Дори живота си да отнема не бих имал свян

Гарвани кръжат около мен
Ни живи, ни мъртви, уродливи птици
Кълват ме безспирно нощ и ден
Без милост, шепнат ми на древни езици

Две статуи пред мен се извисяват
Една гигант непоколебим, друга - мъник незнаен
Крилете гарванови ядно покрай мен изсвистяват
А аз чудя се кой ли е майсторът потаен...?

Завърта се полето
Сгромолясва се небето
Слънцето умира
Всеки звук замира

Аз съм гигантът, аз съм мъникът
Мой е стонът, мой е и викът
Аз съм слънцето, аз съм полето
Вси, що има тук, от мен е поето

Ще крещя , ще викам , ще загина
Тук, в полето сиво, днес ще се спомина...

[scion_of_storm]

Aз съм очите дървесни
Изтъкавам горските песни
Аз съм листата шумолящи
Аз съм и планините, вечно ехтящи

Мрака съм, светлината прекрасна
Радост съм, и тъгата ужасна

Видял съм звездите, дотам и отвъд
Скитам се, намерил своя път
Открих самотата, открих любовта
Бях живота, но бях и смъртта

Дух съм, призрак нещастен, карта прикрита
Шепнат гласовете в мен - картата била бита
Забравен бях, открит пак и трижди прокълнат
Някои отричаха ме, други зовяха ме "брат"

Обичан и мразен
Знаен или потаен
От скръбта прегазен
С глас тъжен, омаен

Смъртни, чуйте ме, аз съм света
На твърдта прогнила...аз съм Духа!

[Duh5]

^

[Mangalf]

Едно мое стихотворение, посветено на Ваньо Ниролото. За тези от вас които не го познават:

Нос

Видях вчера аз, най-грамадния НОС на света
Видях го, голям кат' на пушка цевта
Опита се той веднъж да влезе в Чигот
но станиол да завие не може без мармот

Работи лятото - стана опаричен магнат
ама квото и да струва - пак е много лагнат
дискотечки, партита, не излиза без парфюм
отвътре обаче остава си жив сюргюн.

Педераски щампи, Симо-фланелки
ебе румънки - сите 'убавелки
Катакомбата е негов втори дом
за метъл не знае - кои са тия Содом?

И днес пак той с наредби отбива номер
Скришом с Дани купува си Пом-бер
Вече и Гюрлата му е прекалено просташка
Ей го туй моме - стана много бамбашка.

[scion_of_storm]

Буахахах, Иванеее, къде си да видиш Гешо ко е сътвориил ^^

^^ Радвам се, че ти е харесало !

[scion_of_storm]

Крилете пометоха ви, пометоха прахта
Душите изсъхнаха ви, навеки изсъхнаха
Черно е слънцето, черни са и небесата
Идва, идва, Господарката с Косата

Да, точно за вас
Точно в този час

А крилете са отрязани, разчленени
В кръв черна, мръсна, целите потопени
Вие ги отрязахте, вие ги съдрахте
Аз бях там, видях ви как събрахте

Мъка, болка, тъга, омраза
Началото на една нова зараза

А вие я катализирате, вси кладенци отравяте
Светът – земен и духовен в плесен удавяте
Шепа пясък – а вече пепел изгорена
Върба жилава, но от вятъра сломена

Върбата е душата
В пясък тя се мята
Пепелта я задушава
Вятъра я обезобразява

Вие сте грозотата на света, неговата болест
И него от вас ще защитавам с горест.

[Wintersunset]

^ Просто е прекрасно...

[scion_of_storm]

Благодаря, Ниенор (: )
Ето и едничко посветено на едни мои любимци, феновете на Фийст ще се сетят лесно ;p

Отново съм тук, светът е мой
Нарушихте вие моя вечен покой
Валхеру отново е тук
Силата отново е тук...

Ветровете отново съм възседнал аз
Както майки и сестри яхваха ме в неземна страст
Светът, целия трепери в този час
Треперете, гниди нищожни, треперете в ужас!

Еледел, моредел, хора, джуджета, сенки
Възкачва се на трона свой господарят ви
Прекланяйте се, слуги мои, и ме почитайте
Огънят на валхеру в сърцето мое яростно пламти

Драконите велики пред мен превили са шия
За могъщ съюз готови, обвързване навеки
Светът затаява дъх щом юмрука свой свия
Отварят се в коридора на световете нови пътеки...

Аз съм Валхеру, аз съм мощта
Аз съм светлината мрачна
Аз съм помилването, и жестокостта.

[scion_of_storm]

Как ми се ще да не бях дочувал
Този зов
И в нощта да не бях бленувал
Без покров

А вие се свивате в черупките свои
Мъртвите отминали са за вас отдавна
Уж лежат си те, в летаргия, вечен покой
Но обграждат ме, носейки лудост бавна

"Махни ги, моля те, спаси ме!
Далеч от тях навеки отведи ме...!"

"Мълчи, мъчи се, Избраният си ти
Избраният от тях - вси мъртви..."

И в зеленина болнава обграждат ме
Ето, жена разкъсва дрипа непотребна
Гръд оголва, плът-леш, мека, бледна
След което избожда ми очите две

Мъжки смях, опръскан съм с вино
Мъртво е и то, усещам го - рубинено
Като киселина попарва ми лицето
И всичко преди дадено е вече взето

Върнат бивам в реалността
Гледам в своите крака
По алея сивееща се скитам
Из светове мъртви аз прелитам

А те редом с мен вървят
Рамо до рамо крачим в пустошта
Тези, що криле имат, с тях метат
Прогнилата утроба на това, що наричаме Света

Влача моите (нашите) вериги, пранги, тракат те
Тъй зловещо и могъщо, че оковават дори святото небе

А мъртвите ми се усмихват, вътре, около мен
С очи неживи и всевиждащи гледам поредний ден...

[scion_of_storm]

В сърцевината на света
(Тъй блед, развален, гнил)
Пропуква се леда
(Духове забравени скрил)

Балансирам на пукнатина една
Между две земи
На живота светъл и на смъртта
„Давай, избери!”

Косата ми развята бива от вихър мразовит
Очите ми – обвити в гибелен скреж
Хаосът около мен е навсякъде, полъх скрит
И души се вихрят около мен – гмеж.

Дърпат ме, към тъмнината, към вечния покой
Писъци, страст, увещание – духовна лой
А към светлината сам опитвам се да бягам
Но от техните вкопчени ръце не ще избягам

Виждам старец, виждам жена, дете
Смъртта в очите им вкопчена е
Виждам и себе си, фигура тъй проста
Вкопчен в перилото на моста

Аз съм тук, долу съм
Че дори и горе, сам
Аз съм във Вечния сън
Аз съм Изгасналият плам

Бях нещо, избрах да съм в твърда вграден
Вече нищо, все едно ми е дали ще съм сломен.

**************

Брат

Кристалът се счупи, братко
Бях там, когато бе строшен
И болката разля се сладко-сладко
Обзе те, макар и кален

Аз бях там, когато ти заплака, братко
Когато умряха и последните лъчи във теб
Бях там, гледах разкъсването ти, братко
Видях как напоен бе с мъка всеки твой жлеб

Кристалът беше топъл, бе душата ти
Изстина, строшен на под мраморен злочест
Братко, бях там, и когато ти като вълк зави
Скръбно, изчезна, без повече от теб да има вест

Луната ми шепне слова за теб всяка нощ
За теб, за прежната ти огромна мощ
Защо на света обърна гръб, в търсене на Смъртта
Защо, те питам аз, теб, Носителю на Скръбта...

Помня те, Повелителю на Седемте души
Ще те помня теб, само теб – завинаги.

[prayer4eto]

"Брат" е добро . Но можеш още по-добре

[scion_of_storm]

^ Може, ама имам нещо като неутолима нужда да пиша нещо тея дни... ) Не мога да го спра ;pЗаглавието е леко повлияно от Agalloch, но пък и преди исках да напиша нещо такова...

Духът на меланхолията

Търсих го, денем и нощем
Жадувах да го намеря в мрак ли, в светлина
Бродих дълго, немощен
Прекосих всичко, що има по таз земя…

На края на света
Там, де грохотът всемирен като песен се излива
В хладината на утринта
Срещнах го – Духа, що в него вси побира

Безформен бе, облак от емоции, чувства
Слънцето на черна болка
Заговори ми, отекнал ясен глас в ума
Луната на светла скръб

„Аз ще бъда ти, ще се вклиня в теб
Ти ще бъдеш мен, ще си ми заклет
И го осъзнаваш, защото за да ме откриеш
Искал си го туй, искал си в себе си да се свиеш...”

Аз, мъникът, Преродения в утринта
Усмихнах се, усмивка на Смъртта
Подадох му една суха, смъртна ръка
Сляхме се в едно, дух и човек, под грохота

„Аз ще бъда ти, ще се вклиня във теб
Да носиш бреме непосилно – завинаги проклет...”

[Mangalf]

Аз, мъникът, Преродения в утринта
Усмихнах се, усмивка на Смъртта
Подадох му една суха, смъртна ръка
Сляхме се в едно, дух и човек, под грохота

„Аз ще бъда ти, ще се вклиня във теб
Да носиш бреме непосилно – завинаги проклет...”

Тези 6 стиха са плод на удивителното ти умение да си уникално заблуден и залюхан. Това не ти е шибана шапка!

[scion_of_storm]

Ти мисли за коледната шапка!
Ще ти кажа аз за умението ми И гледах, както винаги. Винаги гледам

[scion_of_storm]

Кървяща емоция


Кървенето спря
Писъкът...замря
И в свещена тъмнина
Засвети алена емоция

Ръцете се надигнаха, за подкрепа опипаха
Не я получиха, да се изправят сами се опитаха
Земята, изсъхнала, прашна, тъй умряла
Роди душата първа – поначало бяла

Емоцията избуя, разплете се кълбо огромно
Нарасна то, емоциите увеличиха се главоломно
Кръвта затуптя, с ритъм свой тихо запулсира
И в тъмнината надигнах аз глава наведена

Ръцете скършиха се, защото слаби са
Земята прероди се, умря отново
Кръвта с емоции смеси се, в мрак засъска
Описано бе древно забравено слово

Възроди се, умря отново то
Просто поредното листо
В короната дървена на съдбата
В теченията студени на реката

Главата ми надигна се още, към мътни небеса
Черни, прорязани от диря ярка, диря на кръвта
Емоциите от мен се вдигнаха, към кръвта се присъединиха
Събраха се в кълбо страховито, спуснаха се – в мен се вселиха

Аз съм кървящата емоция
Забравеното чувство
Аз бях душата бяла
А душата вече е умряла.

****

Спести ми и за днес нощта
Паякът да си тъче своя прежда
Муха поредна в леговището
Си тихомълком, отровно да повежда

Спести ми и виковете във ума ми
Всичките терзания, гласове проклети
Кога ще зараснат неизказаните рани
В мрак обвити и все тъй заклети

Спести и светлината, очите галеща
Забрани ми я, защото съм сляп
Вземи ми кръвта алена, зловеща
Поведи ме, пак тихо – в моя трап

Обгърни ме с пръст и корени
Обвий тялото човешко нейде там
Отърси и всите горчиви спомени
Има ли значение всичко, що знам?

Изпреди ми с глас нежен, тънък
На зората песента
Изпреди я – за един смаляващ се мъник
Зовът към Смъртта.

[sarcana]

с голяма чуденка дали да го постна...се реших....
Тя
До вчера тя седеше кротко в леговището си и мируваше...знаеше,че е способна да убива затова си траеше,най-много от време на време да се обади и да изчовърка малко болка с която да се нахрани блажено. Така тя мълчеше... мълчеше и преглъщаше,защото нещо я караше да си трае. Беше ми бясна. Беше бясна ,че я заключвам и не и давам да излезе ... и така една седмица... после още една седмица... накрая години... . Времето течеше,а тя се бунтуваше,напираше.... мразеше ме..., ДА мразеше ме...дори тя. И се обади...нещото което я спираше,изчезна.Тя знаеше,че сега е момента да ме съкруши...искаше тотален погром.Разкъса ме...заболя!Съдра всичко подире си...и това заболя! А после ме изпълни...вече не усещах.Но тя се наслаждаваше.... гледаше със триумфален поглед агонията, скръбта и отчаянието. Беше доволна...пееше и подскачаше,така ролите се смениха.тя ме заключи,а аз се борех за свободата си.
Тя знаеше,че ако изкрещи ще ме остави без дъх, Тя знаеше ,че сълзите ме пронизваха,затова ги нарече нейните деца,тя искаше да се измъчвам както е потъвала в агонията тя, искаше да ми даде урок, искаше аз да стана нея..това беше тя...омразата.

[scion_of_storm]

Майка без отроче
[ Душа 4 ]

След срещата със стареца сляп
Скитах, комай намеря за себе си хляб
Но кой ще приюти странникът клет?
Кой ще наруши сигурността на своя плет?

Крачих из снега, половин свят пребродил
Съмнение в себе си трайно породил
Докога ще живея, докога ще издържа
И ще успея ли да приема следваща душа

В белотата тяло, в черна дрипа облечено видях
От студа покосен, сетни сили в себе си събрах
Наближих разпилените дълги черни коси
Видях и алените в снега, блестящи кърви...

Майка, притиснала до гърдите замръзнали дете
С очи мъртви, взрени в сивото, намръщено небе
Боже мили, прости ми, но прекърши се нещо в мен
Както и преди, заклех се – ще запомня този ден

„Събуди се, душа смъртна, тъга бледа
В ръцете ми приюти се, туй ще е моята победа”

„Детенцето ми, убиха го, зверове проклети
Наемници, в парите и алчността заклети
Детенцето ми, разделени сме навеки
Синчето ми, Господи, как боли...”

„Дай ми болката, дай ми тъгата
После отлети свободна, мила
Отлети към спасението на зората
Своя ниша там нейде за себе си свила

Ще я поема аз, в ръцете си, както преди
Ще се грижа за нея, за всичко, не ще те боли
Сега до есенцията ми, до сърцевината ми се докосни
Цялата болка ще свърши, ще отлетиш – ръката ми вземи!”

Тя се усмихна, душата й се вплете в мен
Горчивината, болката; мракът в нея бе победен

„Благодаря ти, Носителю на души
Но знай – и твоят край ще наближи
Страхувам се, че ако твоята жътва продължи
Скоро тялото ти смъртно в гроб хладен ще лежи”

И изчезна, майка без отроче, клета тъй в смъртта
А в мен трепна пламът на яростта, и се разгоря

Ще те намеря, наемнико проклет, същество низко
Приготви се, защото смъртта ти е съвсем близко!

[Svetyl]

Ето един мой проект за песен Надявам се да ви хареса, ако ли не, ваша работа
ЖИТНИ КЛАСОВЕ
Няма собствено мнение,
има глуха пасивност.
За всеобщо успение
не е нужна активност.
.
Като житните класове,
тъй изглеждаме ние.
Няма кой да ни призове,
истина да открие.
.
Припев:
Нива с житни стъбла,
чака свойта коса,
ако аз израста
над тях... пръв съм в пръстта.
.
Нямам ли право на избор?
Да не съм житен клас?
Да не бъда отсечен,
а да бъда във час?
.
Да имам своя позиция,
да бъде тя нетипична.
Да имам свои идеи,
но не еднакви с всички.

Епилог на мислите:

Нямаш, нямаш, нямаш това право.
Нямаш, нямаш привилегия за слово!
Имаш само прост комформизъм,
защото житен клас си,
не човешки организъм!
.
Нямаш, нямаш нужда от мисли,
кимаш и постигаш това, което искаш.
Нямаш, нямаш нужда от емоции,
твоите действие сърпа ще посочи!

[scion_of_storm]

Частта със сърпа е много добра

Стените рухнаха, стени на святост и опрощение
Изправиха се нови, черни, грях и извращение
Уродливи сенки бродят из тъмата гнусна
"Душите на покварените след теб ще пусна!"

Сърцето ми е двойно, душата ми и тя
Мрак всечен е вътре, гравирана е и светлина
Едното крило черно, другото пък - бяло
А сърцевината ми
Нищо друго освен сивота не е огряло

Името ми бе всечено в скалите на Паметта
И едновременно сочено като коронация на Греховността
Монетата ми вечно се върти - ези или тура?
А смехът около мен ехти: "Мрак или светлина?"

Звънът е оглушителен.
Резултатът - опустошителен.
Предавал съм Законите, умирал съм - все прераждан
Наченъкът на лудостта в мен винаги е бил надграждан.

"Душите на покварените след теб ще пусна!"
Отново и отново

Пусни ги, призрако хилав, в сенки скрит
Моят враг най-лют отдавна е открит
Крие се в самия мен
Чака...да бъде победен.

Да, ама не
Неосъществено, безсмислено клане
Историята на моята душа
Преплитане на мрак и светлина.

[scion_of_storm]

Влязох в леса древен.
Смъртни, приятели и братя мои
Тук всеки е като беден
Пред величествените, дървесни покои.

Кралицата на стволове вековни
Милва въздуха с разлистени свои клони
Изчистено от мисли всякакви греховни
Е това място, чист е всеки лист, що се рони.

Тъгата просмукана е тук, макар и светло място
Меланхолия е живителния сок на всяко едно листо
Ръка вдигам, празна във въздуха свистящ край мен
И моментално пълни се тя с листа, попаднали във плен.

Притискам ги към гърдите си, хриптя задъхан
Усмихвам се, част от леса съм вече, окъпан
В зелена светлина, в безгранична чистота
В тайната древна на леса, в неговата тъга.

Усещам промяната във всичко, движението мудно
Усещам как нещо задрямало отново е станало будно
А дърветата вековни плачат с искрени сълзи
Плачат за минало, от което ги боли.

Смолата пълзи по земя, отрупана с листа
Иде за мен, но радостно ще бъде посрещната
Разтварям ръце, бивам прегърнат от тяхния плач
И смолата удавя ме в мъката си, точно по здрач.

*************

Осъдени сте на вечно забвение
Няма за вас никакво опрощение

Нивга

Ако бях Божия ръка, ако имах Неговата власт
Ако бях нещо над вас, ако имах тази власт
Животът ваш да отнема, червеи гнили
Разяждащи пясъчника на земята, дебили.

Ще развихря меча на Светлината, Лъчът чист
Нека тя ви съди, пък дано ви съсече – като лист
Горете в пламъци безутешни, дано в агония умрете
Дишайте отровен въздух, от проказа, от болест загинете.

Мечът иде, макар и не в моите ръце
Не ще пощади никое малодушно псе
Смъртта все някога някого от вас ще да огрее
Дотогава – дано всяко копеле от вас залинее.

Дано сянка налегне свитите ви душици
Дано мракът разсее всите ваши светлици
Дано животът изгасне болезнено за вас
Дано отровен е последният ви час.

Болестта на земята – на едно място събрана
Бездната безконечна за вас е избрана!

[scion_of_storm]

Светът е стабилен, кух във своята практичност
Сиви фигури бродят, всеки един от нас, вглъбени в своя бит
Взрени очи в небеса бездушни, отречена каква и да е магичност
Всеки държи ключа за вътрешното зрение – свит.

Пусти пътеки, призрачни в безвремие злокобно
Водят към престол, възкачен е там новият Тиран
В битие човешко, смъртно, тъй отровно
Пътят бездушен, земен, за него плавно е постлан

Потокът от мои събратя празни пълен е, прелива
Откъснали се от земността на тази обвивка-разочарование
Сивотата завръща се в теченията, докрай ме залива
Попарва мен и магичните ми братя и сестри с отчаяние

Тиранът чук в ръцете си държи
Солиден, ръждясал като самата Тя
И щом потокът искрящ той наближи
Ще бъдем върнати на проклетата земя...

Аз искам да летя, да се откъсна от тази сивота
Дори и да е безумно висока тази цена
Дори и да се наложи в миг даден да умра
Искам право в потока...да полетя

Светът смазва братята ми, смазва мен
Уравновесен, практичен – ден след ден
Няма я магичността, една загубена кауза
Вдишвам от мига – това е единствената пауза.

[scion_of_storm]

Попей им

Попей им, смърт моя
Попей за мен, за това, що съм
За туй, що нарушава ми покоя
И що прекъсва моя сладък сън

Попей им, за гиганта, за мъника
За залеза на на душата ми светлика
Разкажи им как загива част от мен
И как умирам бавно всеки ден.

Пей им за загубата горчива
За увяхнали цветя
За звярът, за скръбта тъй дива
И изсъхнала трева

Мъникът, светлината заключил в клетка
Седи в мрак непрогледен с увиснала глава
Спусната е последната решетка
Обвивката отхвърлена, напусната е таз' Земя.

Попей им, смърт проклета, сладка
Как себе си калявам бавно-бавно
И прошепни им последната загадка:

Какво ще стане, щом подпорите рухнат...безславно?

[MadHatter]