Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

Senses tied, спътничке.

Робите скриват лицата
Просто фигури в мрака.
В очите им свети звездата
Кротко убиваща зрака.

Древни имена са имали те
Името им не ще се спомене.
Шепотът им злобен носят ветрове
Който името чуе – ще умре.

Нека го аз спомена
Дори да се спомина.

Убийци жестоки, покоряващи съзнанието.
Името ви знам аз. Крадци на сетива.
Очи празни, приковаващи вниманието.
Идвате в късния час. Угасили завинаги огъня.

Убийци низки, долни, носещи мраз.
Ще съумея някакси да ви преборя.
Ще надмогна шепота с моя си глас.
Ще съпоставя моята и вашата воля.

Нека ви разкрия за света.
Ако ще после да умра.
Крадци на сетива.
Угасили завинаги огъня.

[LordZombie]

Покореният Замък

Замъка ми покори
Тронът завладя
Духа ми сломи
Пазачите преодоля

Стани моята кралица
Двама ще владеем
Дай от твоята искрица
Всичко ще преживеем

От замъка излезеш ли
Не искам да управлявам сам
Тронът ще се срути
Сърцето ми ще остане там

[scion_of_storm]

Дъга

С кръвта на разранените ръце.
С прах в тъмното ми сърце.
Вдишвам последното отровно изпарение.
За да напълня с него белите си дробове.

С демоните в главата си.
С умрели мътни спомени.
Вдигам ръката.
Започвам дъгата.

Моята ще е
Сива.
Черна.
Бяла.

Красота непозната досега.
За човечеството нова дъга.
Без емоция, без цвят, без светлина.
Защото мръсна е дори и нейната белота.

За човечеството нова клетка.
Поредната в редиците забравени.
В тази запустяла, черна клетка
Всички съзнания ще бъдат отровени.

Сива. Черна. Бяла.
Надигам моите ръце.
Искрицата ми е умряла.
А пък дъгата ме зове.

[prayer4eto]

^ Последната строфа -

[Ulair]

^^Никак не е зле,последната строфа наистина звучи страхотно ,но като цяло на места леко се ...провлачва ,губи мелодичност трябва още мъничко да се изглади

[scion_of_storm]

^ Силен недостатък на творчеството ми, ама така ми звучи също добре в тиквата.

Небесата ще станат от бензин.
Черни, запалими. Мъртви.
Въздухът ни ще е мръсен дим.
И ще настанат вечни жътви.

Гръдните кошове опитват да се надигнат.
Устите се отварят, за глътка пореден смог.
Нищо, абсолютно нищо не ще постигнат.
Ще загубят със Смъртта поредния облог.

Косите ще са прах, костите – пепел.

С очи бездънни ями, умрели отдавна
Надига се поредната фигура
Примитивна.
Само за да закрачи към болка бавна
Агония неспираща – в жупел създадена
Интензивна.

Последен опит за поемане на дъх.
Отказан, светът умира днес
Удавен като скитащ в каналите плъх
Без гордост и без чест.

Гръдните кошове се кротват, умират.
Небесата блестят с неоново сияние.
Фигурите от въздуха отровен загиват.
Смъртта-смог пристига без колебание.

Само злият парализиращ, мръсен повей
На вятъра примамливо ми шепне: „Живей.”

****

Гнусни, лепкави пръсти.
Ох, и тези призрачни ръце.
Вътре в мен религиозният се кръсти.
И все пак няма спасение.

Тъмата разпростира своите нишки.
Започва танцът на фантомите ужасни.
Тих тропот, сякаш от тичащи мишки.
Нишките към мен идват, толкова опасни...

Толкова опасни...

Метаморфоза на смъртно чадо се извършва.
Умряла плът в призрачна се превръща.
Лицето допреди малко живо вече е бледо.
Очите с живец вече са празни кухини завинаги.

Какавидата се излюпва, стадият е завършен.
Смъртният (Аз) по време на фазата е прекършен.
С шумящи призрачни ръце и гнусни пръсти.
Присъединява се към на фантомите движенията чевръсти.

Маскарад на лудостта и безумието невероятни.
Мишките вече ми се струват изключително приятни.

[scion_of_storm]

Мечтах във висините дивни да се рея.
Бе ми забранено.
Никога не ще мога с небесата да се слея.
Тъй е отредено...

Ден след ден изковавах наново своите криле
За да мога някоя зора с тях да посрещна
Усещах как синевата постоянно мен зове
Но надеждата ми явно била е грешна.

Ден след ден смачкваше ме това сиво безвремие.
И всяка зора започна да губи своя блясък
Всеки слънчев лъч губеше своето великолепие
И отлагаше се на крилете ми сетния плясък.

Минаха месеци, години, изкованото бе разрушено.
И с глава между рамене отпаднали се примирих.
Спокойствието в душата ми завинаги бе нарушено
И в черната дупка на мислите си обратно се скрих.

Мечтая във висините дивни да се рея
Но не мога
Никога не ще се със небесата слея.
Не ще мога...

Оставям крилата, посивели от ежедневие убийствено.
Очите ми са мокри, а сълзи не падат.
Потапям се в бездната дълбока с тъга в сърцето.
И сенките бавно-бавно ме отравят.

Нямам криле.
Забранено ми е.
Не ще имам криле.
Тъй явно отредено е.

[LordZombie]

Брега на душата


Брега на реката
Седя отново сам
Угасва зората
Седя отнова там

Брега на душата
Седя замислен там
Шумолят листата
Седя замислен сам

Брега на тишината
Седя отчаян там
Такава ми е съдбата
Умирам бавно сам

[usmif]

^^scion_of_storm, много е хубаво! Меланхолично, но определено ми харесва

[scion_of_storm]

Вихърът се задава. Бушува мъртвило.
Окото на циклона към мен се завърта.
Хаосът всичко залива, нищо не е било.
Обгръща ме с милувка. Иде Смъртта.

Ела с мен, братко или сестро. Който и да е.
Нека танцуваме мъртви и безжизнени.
Хаосът около нас е всичко, що е от значение.
Той е мъдростта, и опитът – пожизнени.

Вземи изсъхналата ми ръка. Поеми я, притисни я.
Аз съм разлагащото се сърце на пустотата.
В неонови пламъци остави ме. Нека там си гния.
И съзерцавай на хаоса безумен красотата.

Вихърът се задава. Тишината проговаря.
Усмихвам се без уста.
Нишка неоновa косата ми ядно прогаря.
Аха. Ето я Смъртта.

[scion_of_storm]

Човешкият род.
Един гнил плод.

Със същина мухлясала.
И изкривени рамки опустели.
И коричка плесенясала
Покрива спомените бели.

Готови сме да си продадем кръвта.
Търговци на дребно, жалки.
Горди сме, че сме просто наложница
В палат на клетки страховити.

Картината на съществуването ни
С грохот и писъци се отмива.
По ръбовете й срамно сияние пламти
Докато хаосът нея мощнo залива.

Човешкият род.
Гордо носи своя хомот.

За да дойде нова картина на мястото предишно.
За да се разкривят още повече рамките прашни.
За да стане всяко присъствие на разум излишно.
За да се трансформират времената. Още по-мрачни.

Плодът се разпръсна.
Съзнанието той отблъсна.

[LordZombie]

Път осян от кръвта
на жертви невинни
път осян от смърта
за грехове старинни

Страх изпълва света
с хаоса сливайки се
Сянка пада над града
в мрака скривайки се

Гарвани свирепо грачат
и реят се под луната
войници горделиво крачат
определят те съдбата

Буря подир буря
дъжда отмива греха
мъгла подир мъгла
тъма - края на света

[Helloweencheto]

Ето нещо и от мен!Тук са качени стиховете,които аз лично най-много си харесвам! http://otkrovenia.com/main.php?action=show...cheto&tab=1

[scion_of_storm]

Боже, колко мразя този окаян свят.
Всеки негов аспект егоистичен.
Където баща убива син, брата коли брат.
И събужда се инстинктът първичен.

Надписите висят на умряла табела.
Закачени над главата ми. За красота.
Назидателни, уж поучаващи, а всъщност жалки.
Защото хората подменили са своите брачни халки.

Нека отпразнуваме новата сватба.
Да минем сляпо под сивото венчило.
Защо да не забием в съзнанията брадва
И не се потопим в блажено мъртвило?

Защо невестата ни не разкрие хищни зъби
И не вкара в нас зараза?
Защо някой окаяник със задачата не се нагърби
Да отрече всемирната омраза?

Отговор естествено няма.
На дълбока обществена рана.

Центровете биват покварени.
Събужда се ново страстно желание.
Честта и гордостта са сломени.
А пък табелите излъчват сияние.

****

Спомените ми са всечени
В скала на безметежността.
Всички мисли тъй обречени
Блъскат се, изпуснали възможността.

Спомените ми са безкрайна река.
Те са скованото време.
Нося ги вградени в бледа ми ръка
Изкривена под тяхното бреме.

Спомените ми са образи безброй.
Тъжни, мъртви, застинали лица.
В тях нахлуват жизнено порой
Радостни, усмихнати, невинни деца.

Движение в кръвта.
Вената пулсира.
Предал се на хаоса
Споменът умира.

"Нищо, ще ти бъде дадено ново име.
Ще добиеш спомени нови.
Под напора на апатията всичко ще загине.
Отново, а отровата пак ще те пороби."

***

Писъкът заглъхна бавно.
Очите мъртво се взряха.
Дишането спря тъй плавно.
Сетивата окончателно умряха.

Сълзите се смесиха с пороя.
Кървяха те наред с кръвта.
Въздухът затрепери от тъгата моя
Загасна навеки светлина една.

Погледнах в ядрото, потърсих във очите.
Някакъв живец.
Булото повдигна се и осъзнах истините.
Какъв глупец.

Животът е временен дар.
Вземе ли се, няма цяр.

Коленичих до Спътника ми
Прошепнах Нашата молитва.
Усмивка долових в мъртвите очи
И една уж забравена клетва.

Животът е дар, мой братко.
А в хаосът му всичко е кратко.

Склопих нежно очите.
Но оставих сълзите.
Чакаше ме дълъг път. Моят път.
Тук нужна е и воля, не само плът.

[scion_of_storm]

Квинтесенция на Реда
Измаменият

Щом обгръща ни Хаос
Има и ред, нали?
И не всичко отива нахалост
Има неизтрити следи?

Мрак и светлина, прегърнати.
Любовници, стремящи се другия да удушат.
И не се знае кой ще победи
Кой от тях ще възседне смъртний път.

Главата ми пулсира от тяхната борба.
Отварям аз разноцветни си очи.
Едното блести ярко с чиста светлина.
А в другото мрак черен яростно пламти.

Демоните стихват бавно, уплашени.
Дошла е тяхната противоотрова.
И стичат се спасители, бели ангели.
За да изковат душа непорочна, нова.

Редът печели и облива ме
С топли, меки вълни.
Хаосът все по-тихичко далеч реве
Угасват тъмните искри.

Херувимите ми се усмихват лъчезарно.
Но таи се в мен ужасен страх.
Защото под маските, под прикритието измамно
Виждам страшния им, всепоглъщащ грях.

****

Странник

Броди, страннико!
Под звездни небеса броди!
Ходи, окаянико!
По заснежените пътеки ти ходи!

Гарваните сиви, моите братя скръбни, скъпи
Разказаха ми за твоите дела.
С птичи мисли предадоха, че нищо не ще размъти
Твоята храброст и доброта.

Скитай, страннико, дори и пеш.
Промени света.
Дано като светец пронижеш
Отровната змия.

Змията злостна, що вси поробила е.
Насочи ти копие от чест в пастта.
Нека от святи твои ръце да умре
За да се възцари вечна свобода.

Скитай, страннико!
Макар да не си никъде приветливо приет.
Бори се, изгнаннико!
Светлината твоя да разпръснеш ти навред!

[scion_of_storm]

"Известни са множество човешки ритуали
Които теченията времеви диво са разпиляли."

Кръвта на небето изсветлява.
Ражда се нова зора.
В синевата гордо се извисява
Главата на Дракона.

Ритуалът за призоваване
Се повтаря всеки ден.
И сякаш в сеч, клане
Цветът кръвен е искрящо ален.

Погребан в небитието ритуал
Е и другият подобен.
Детрониран от на призивите крал.
(Превърнал се) в окаян роб сломен.

Почувствай го в съществото си.
Давай, усети.
И когато небето в кръв пламти
Ти се поклони.

Навсякъде настъпва мрак
Дошъл е краят на деня.
На талази лее се тъмен зрак.
Опашката на Дракона.

"Драконът е могъщо същество
За разлика от нас. И не е той листо."

[scion_of_storm]

Очите изморено склопяват
За да потърсят кратък покой.
Сетивата апатично изневеряват
И душата пълнят с лой.

Сърцето опитва се да пробие
През масата ужасна. През страшната стена.
И демон пореден копие ще забие
Потъмнявайки белотата. Убивайки светлина.

А светът е плътен, сив.
Очите бързо изморява.
Егоизмът всемогъщ, звяр див.
Душата бавно похищава.

И лойта набъбва, задушава.
Сетива и чувства - вси в едно.
Ценности нови тя създава
В на лудостта издигнато лоно.

И коленичи силует познат.
Пред издигнатий олтар.
За да излезе поредният зъбат
Обсебен от егоизма звяр.

"Пази се, смъртни, от самия теб.
Барикадирай се вечно зад твоя плет."

****

Soul.Dark

The shroud of fiery rage
Cuts through all bliss.
Smoothly, I turn the page:
"Chaos is the everlasting bliss."

The rage builds itself...
On and on and on.
'Till all is on the forlorn shelf.
Long ago gone.

Another page comes visible.
Mystical words appear 'neath me.
The whisper "Give form to the invisible!"
Turns out reasonable to be.

So I read it. Slowly absorb.
My shade begins to stark.
Above it - that mysterious orb
And these words..."Soul. Dark!"

All of a sudden, the book disappears.
Only the word echoes in my mind.
Those unspoken, dark chaotic tears
Need to be unchained. Soul.Dark. Blind.

[LordZombie]

Душата след смъртта

Тихо място под сивото небе
тук ли ще посрещна гибелта
пусто място под черното небе
усещам близо е смъртта

Жални мъртъвци
цяла вечност тук мълчат
всеки нещо си скърби
цяла вечност те скърбят

Душата самотна ще се скита
за вечни времена
болката в кръвта е впита
и остава след смъртта

Жалната луна сега огрява
нощни птици яростно кълват
малко светлина отразява
мършавият труп,който те ядат

Това е моят труп под светлината
уж е светло,а пък тишината
разяжда го,дори и без да го кълват


Все за теб

Уж съм с нея,
а пък все за тебе
пея,пиша и живея

Може би ще полудея,
но тебе,все за тебе
аз копнея и милея

Видя ли те все немея
гледам те
сега се смея,
но без теб пустея

За тебе аз живея,дишам и копнея
Без тебе аз пилея,падам и пустея

[scion_of_storm]

"Kaзват също, че някои ритуали били доста страховити.
Реалността, за да ни предпази, решила е в небитието да ги закопити."

Приемане на Лудостта
Етап I

Макар и някои да не признават
Лудостта е във всеки един от нас.
И лесно смъртните за туй забравят
Докато не попадната в клетката на този бяс.

Ще ви разкажа
За загуба на съзнание невинно.
Ще ви покажа
Как пред Нея да коленичите чинно.

Нишките завихрили са пропаст
Черна дупка в центровете мозъчни.
Отбелязва тя с времето прираст
За да нормалността тя сетне победи.

Някои отричат я, оплетени. Наивни.
Ти...ти я приеми.
Окови лудостта в магични гривни
Със себе си я носи.

Етапът първи е да приемеш.
Да разбереш.
От беса назаем ти да вземеш.
Предложената ти ръка гнила...
Смело да захапеш.

[scion_of_storm]

В битка безкръвна проличава честта.
Борба за гордост и морал.
Да приемеш само духовната храна
Щом правилата си задал.

„И ти си мислиш, че като тях не си?
Не си част от всички тези егоисти?”

Гласът главоломно ме побърка
Но бе прав.
Функцията тотално се сбърка.
Моралната сплав.

Щитовете се издигнаха, лъщейки, високо.
А пък мечът положих на морава окосена.
Прогресията превърна се в регресия дълбока.
Защото в природата ми явно е проблема.

„Смях за теб имам, смъртни глупако.
Лежи си до меча на пожълтялата морава.
Ти си ти, плът продажна като всички вас
Ти си поредната в ливада гнила плява.”

Честта ми не пролича.
Моралът рухна безславно.
Азът отчаяно закрещя.
Храната духовна изгни бавно.

А гласът кикоти се около мен.
Това беше поредният мой ден.

**

Всъщност останах там.
В облака от серен диоксид и призрачна плът.
Един кошмарен блян.
Добре, че не му стори човечеството път.

Разкъсах лепкавата кожа, отвратен.
Вдишах от изпаренията отровни.
Мислите си, че ще бъда пак сломен?
Не. За мен не ще има плочи надгробни.

Аз станах
Отровата
Сярата
Плътта призрачна.

Разтворих се във въздуха от тягостна прокоба изтъкан.
А вие вдишвахте ме – частицата една.
И за да не се наруши цялостта
Дадох в тази субстанция злокобна своя последен дан.

Всъщност завинаги ще остана там.
Без душа, едно отровно изпарение.
И всъщност за мен вече няма блян.
Просто виждам хаотичното самоунищожение.

**

Днес е съдбовен ден за човешката раса.
Глупостта ни вече спря да бъде само украса.
Вече е водещата сила, всемогъща мощ.
Няма равна по размери и по площ.

Днес изкривихме рамките на един шаблон.
И даже смяхме се с поглед безумен, див.
Сърцата си моделирахме от картон.
Моят смях обаче е тъжен. Сив.

Защото сме модерни, имаме си всичко уж.
Защото сме безчувстени. Роботи с човешка плът.
Защото поривът на сърцето ни е съвършено чужд.
Защото загубихме тотално своя правилен път.

Празнувайте. Смейте се. Сетне забравете.
Аз съм фигурата, която се откъсва.
Новите си пътеки слепи после изберете.
Докато душата ми от мъка се пръсва.

Днес е съдбовен ден
По-велик от всички съдбини.
Разумът окончателно е пленен.
Хвърлен в мътни глъбини.

[scion_of_storm]

Мозъчните вълни
Рязко се учестиха.
Ментално цунами.
В центъра се забиха.

И породиха нещо ново там.
Що извиси се над всичко свято.
Нещо, що не познава срам.
И изкрещя то от високото плато.

Защото съзнанието бе препрограмирано.
Всичко до детайла изчислено.
Нещо тайно скрито бе там, завоалирано.
Духовно и морално занижено.

Обгърнато в пушек и мрак.
Прикрило своите изпилени зъби.
Пристъпващо на призрачний крак
Лазещо по вътрешните тръби.

Мозъчните вълни спряха.
Сърцето спря да бие.
Но ето че настъпи краха
И то успя да се скрие.

Не умря, и не ще умре.
Пресели се във всеки един от нас.
Там ще оцелее, ще пребъде.
Ще дочака своя триумфален час.


**

Днес отново присъствах на маскарад.
Беше красив и демоничен.
С благоухания и непоносима смрад.
От всичко по-различен.

Танцуваха пред мен уродливите тела.
В ритъм заплашителен, прекрасен.
Скрити бяха зад маски всичките лица.
Защото всеки реален лик бе ужасен.

А щом сенките облякоха ме в одежда царствена.
Наближиха те и ме разкъсаха.
Корона ми сложиха, с лудост гордо украсена.
После крайниците ми откъснаха.

После маскарадът вечен отново продължи.
Същите ликове незрими, уродливи тела.
Същите маски мрачни, прикритите лица.
А тялото ми осакатено там остана да лежи.

[LordZombie]

I disappear like a tide
fade away from the world
i reappear in your mind
if ever spoken that word

Too many wasted years
thinking of your precious face
too much wasted tears
dreaming of our sacred place

A place we'll never be
guess i wasn't worthy enough
that holy place to see
life now,without you is tough

I remember the hardest day
under that bridge when you said
Let us go on your separate way
In my life beauty no more was spraid

No one else can save me now but you
Just say those words " I love you too "
Just want one thing from you
Just say those words " I love you "

[Taceria]

Само да отбележа, че съм новак в тая материя и май не ми се отдава много, много, ама айде - това е прясно - от днес...



Ако беше звук, щях да те прочета
Ако беше мълчание, щях да те разбера
Ако беше вятър, щях да те прегърна
Ако беше време, щях да те върна...

Ако ти си картина, аз ще те чувам
Ако ти си песен, аз ще те рисувам
Ако ти си огън, аз ще съм лед
Ако ти си мираж, аз ще съм с теб...

Ако бъдеш Любов - ще те мразя
Ако бъдеш Страх - ще те пазя
Ако бъдеш отрова - ще те изпия
Ако бъдеш видение - ще те открия....

[scion_of_storm]

Важното е да те сломят.
Да те стъпчат. Да те няма.
Трябва да разрушат твоята плът.
Да си никой. Жива рана.

И страстта жадна е от значение
Да те разкъсат диво.
Да те лишат от вътрешното зрение.
Скитай, потопен във сиво.

Нека плюят, с отрова задушлива.
Нека тъпчат гордостта.
Но не знаят за скритата ти сила
Вечната. Магичността.

Отварям шлюзовете на всяка отделна клетка.
Насилвам всяка фибра да твори.
Възцарен, на поход тръгвам. Ще потърся сметка
За сторените вече неправди.

Важното е да ме сломят.
Но не ще могат.
Нивга не ще ме разрушат.
Не ще докоснат мойта плът.

Кръв в кръвта,
Чест в честта.
Побеждавам Смъртта.
Изкоренявам отровата.

И надигам своите крила.
Събуждам сетивата си.
Неподвластен на моралната слана.
Носител на ярки пламъци.

[scion_of_storm]

Дочух тихата песен в един следобед слънчев.
И последвах я с топлина в сърцето.
Нежна като луната в беззвездна ясна нощ
Последвах я аз вярно, там – под небето.

Навлязох в леса, домът тъй скъпоценен мой.
Очите ми напълниха се с щастливи сълзи.
Защото тук бе моето място на пълен покой
Защото тук завършваха всички мои мечти.

Птичата песен над главата ми ехтеше.
Вълчият вой навсякъде около мен беше.
За да стигна до Ритуалната поляна
Цялата в светлина магична обляна.

Посипаха се от небето ярките искри
Затлеяха, запулсираха древните камъни.
Завихриха се в съзнанието ми могъщи гласове
Поредната ми среща с моите велики Богове.

Не си мислете, че почитах Божества.
Напротив, най-обикновени бяха те.
Песните, дърветата, техните листа.
Те бяха моите велики, скъпи Богове.

С боси крака по земната мека твърд
Вдигнах нагоре своите ръце.
На галещата ме пръст здраво стъпил
За пореден път аз обричам се...

Обричам се
На това небе.
На всичките листа.
На магическата гора.

Нека тук почивам в мир
Щом завърша земния си път.
Нека в листа и в корени
Обгърната бъде мъртвата ми плът!

***

Знаеш ли?
Днес съм особен тъжен и сив.
Мислиш ли
Че ще издържа на порива тъй див?

Не. И ще си прав.
Не съм волята, в огньове адски крепко калена.
Не съм коравата сплав
На жестокостта в тъмни часове споделена.

Затова поплачи с мен.
Да, пусни горчивите сълзи.
Излей ги и нека тихо заръми.
Да посрещнем новия сив ден.

А после докосни моята ръка
Да усетя мъртвешка хладина.
Казват, че съдбата ми е предопределена.
Не ми пука. Ако ще и да попадна в Геена.

Хайде, поплачи с мен.
Тъй, както съм сломен.
Взри се в сърцевината ми.
Взри се в сивите очи.

Виж ги.
Усети.
Тези искри.
Умрели.

Няма да издържа, поне сега.
Братко, сестро, който и да си.
С болката не ще се боря.
Ще я оставя в мене да пламти.

[scion_of_storm]

Ще се видим там...

Слънчевият ден не попречи ми да кажа
Що е на сърцето мое.
Понечих за онова място да разкажа
Що смятам за свое.

Когато светът изтънява главоломно
Понякога там за отдих аз отивам
За да се освободя от дишането отровно.
И в мрака на пустотата се скривам.

Някой ден, може да се засечем
С вас там.
Ще пием, и ще се весело смеем
Без срам.

Но знайте, че там мъртвите царуват.
Няма връщане назад.
И вихри мътни там бясно лудуват
В безспирен свой парад.

Ще се видим там, някога във времевия ход
Ако душата ви в пустота се е заклела.
Ще станем всички от един и същи клет род
В земята навеки забравена. Туонела.

[Svetyl]

СМЯНА НА СПОМЕНИ
Сграда с прозорци
със замъглени стъкла,
сграда пропита
от болка, тъга...
.
Чакаща някой с огромни машини
просто да мине... просто да мине...
.
Сграда съхранила
във всяка частица
спомен от време прекрасно и ясно.
Сграда оставила
във всяка прашинка
време чудесно, просто чудесно!
.
Руши се... а с нея рушат се мечтите
със нея руши се привидно спокойствие,
спомени падат, падат стените й,
изчезва завинаги нещо със стойност.
.
Подминават я хора, тихо говорят.
Машините знае се утре са тук.
Вратите на сградата ще се затворят,
стените ще паднат със тътенов звук.
.
Ще бъдат погребани спомени стари,
готови ще сме за ново начало.
Но мисъл ужасна умът ще попари,
дорасли не сме за промяна изцяло.
.
Мъглата ще търсим,
погребвайки сигурност.
С лъжа ще сменим
старата искреност.

[Ataegina]

^ Дали сега Никола Вапцаров щеше да пише така?

[SharondenAdel]

^^ Прекрасно е!

[LordZombie]

Северът

Северните вълци ужасно вият
Нощите бели прочистват зората
В ледената ранна утрин крият
Чудесата скрити във душата

Наоколо ледена пустош,красива
Над океана ей я птица дива
Сама лети,тя търси своя път
Сама дири,да намери своя кът

Малка колибка,има сред пустотата
там надежда има за нас двамата
има шанс да се посрещне зората
и сами да си определим съдбата !