Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Ulair]

^ Подобряваш си стила ! Браво !

[scion_of_storm]

Теорема

Ще се осмисля отново тази злочеста тема.
Ще се нищи пак и пак тази проклета теорема.

Ветровете нощни носят мислите безброй.
Алеята пуста шепне тихи си слова.
Шумолят дървесните листа – цял рой
Пуста е дори и последната светеща лампа.

Защото е мъртва светлината й.
Като тази на светът, в що живеем.
Не излизат от нея електрически искри
Тези искри, за които ние тъй копнеем.

Тъй ли не разбрахме
Нашето зло проклятие.
Как не осъзнахме
Скритото съзаклятие...

Всички ние, смъртните, сме нетрайни.
Доверяваме се на желания заразни.
Вслушваме се в слова омайни.
И вярваме на обещанията тъй празни.

Нека магменият чук
Потопи в свещена топлина
Изтощените съзнания.
И остави нужната празнина.

Празнина, която всичко жадно ще навек’ погълне.
Теб, мен, нашите скверни мисли, нашите чувства.
После мъгла от смог и сяра вси ще ни прегърне
За да се преродят в безкрая нашите блудства.

[scion_of_storm]

Към всички наши любими народни представители...

- Кебапче или кюфте искате, може би компот?
- Каквото и да е, пак ще пусна за вас вот!

Ама лесно е да си политик
И да владееш медийни конци.
Оръжието ти да е един стик
И лъскави да са твоите коли.

Хей, многонеуважаеми господа
Вие сте нашата интелигенция!
И в празната заседателна зала
Всите сте в дива абсистенция!

Сменяй картата, взимай на другаря липсващ
И гласувай, гласувай ти бързо!
Давай обещания, да ти чуваме гласа тъй писващ
Кюфтета давай, ти, харсъзино!

Хей, хей, хей, хей!
Много неуважаеми господа.
О, да, наш’та интелигенция!
Там, там, в празната зала
Всичките – в такава абсистенция!

В мерцедеса се скрийте от неудобните въпроси
Гледайте иззад тъмните стъкла.
Всеки един от вас боя народен яростно си проси
Да счупим тъмните ви очила.

Всичките, всичките, всичките
Вие, нашата интелигенция.
За шибаните пари, паричките...
Нямате никаква конкуренция!

[scion_of_storm]

Слънцето нивга не е било по-умряло
А облаците - по-мъртви.
Огнището пък отдавна е изтляло
Секнали са всички жътви.

Деца на декаданса скитат
Под призрачна луна.
Поетични, думите прелитат
За да събудят огъня.

Чеда диви на натурализма
Бродят из улиците тъмни.
Ред е на нова, дивна схизма
Кладенецът пак ще се напълни!

Светът отнася се и Другото настъпва.
Символи блестят в утринна роса.
Метафизичното начало в света напъпва.
И с очи там взрени крачат другите деца.

На символизма.
На романтизма.
На всеки различен свят
Носещи техния си цвят.

Слънцето нивга не е било по-живо в очите ни.
А облаците по-хаотични и прекрасни.
В огнището пламтят със сила новите искри
Заразени с надежда, горди и тъй страстни.

[Svetyl]

Приемаш ли критики?

[scion_of_storm]

Да, естествено, защото е пълно с пропуски и пролуки. Споделяй, ще ми е интересно

[scion_of_storm]

Вълк.

Вълкът бродеше сам и с увиснала глава
В ядрото на тъмнината.
Да, този клиширан животински образ.
Взрях се в мъждукащите, замъглени светлини
В лика всечен на гората.

Човешките същества ме изоставиха
Макар да знам, че не искаха това.
И това е клиширано и мелодраматично, знам.
Пътя ми към ултимативното забавиха
На поляната златиста донесоха слана.

Вълкът пристъпва до мен. Крак редом до лапата ще скита.
Гората сгъстява клоните дървесни около сянката една.
Знам, че всичко това ви е смешно. Даже жалко.
Уникалността на самотата обаче за мен ще е открита.
В ковчеже мръсно ще ми бъде донесена новата слана.

И знам, че съм егоистичен. В този си мой свят.
До вълка обаче, тъй различен, ще пропукам тази рамка.
Разбирам и насмешката тъжна на уста, в очите ви.
Знаете, че изградих моята дъга – без мирис, без цвят.
Знайте сега, че и изгубих днес последната си сламка.

Краят на една мелодрама, нека
Завесите се спуснат с пукот и хилеж.
С вълка ще си скитам аз полека
Далеч-далеч от познатата ми хорска гмеж.

[scion_of_storm]

Виж ги, как се усмихват. И се смеят.
Мислейки за свобода.
Погледни ги как плачат, как милеят.
Виж заблудеността.

А после си разтварят шепите
Или пък ги сливат, да се молят.
Взират се с радост в иконите
Които във времето ще ги заколят.

Човечеството е сигурно, че е свободно.
Че диша само, че няма клетки.
А всъщност живее както на Някой му е угодно
И по неговите Велики сметки.

Виж ги, и реши ти какъв си.
Дали ще те отричат, не ще си искан.
Дали ще имаш свещените Искри
И от силата им Велика ще си потискан.

Пътищата са толкова, колкото е безкрая.
И всеки уж е правилен.
Всеки носи чара си, теб ще мигновено омае
А всъщност е лабилен.

Някой ти казват
„Избери
Или умри!”.
Виж, те са глупци.

Но и ти също
В техните очи.
Край, стига спорове.
Кланяй се на тези „Богове”.

[Ulair]

^ А, Scion-е ,нещо много ги претупваш напоследък Нещо ,много хм...тежко някак си звучи. Мисля ,че вложените идеи се разбират , съдържанието е много добро ,ама нещо римите и мелодичността никакви ги няма напоследък
И цялостната композиция на последното ти творение ,нещо ми се вижда объркана...ъхм ,трябва им сериозна редакция !
Всъщност ,горе-долу по колко реда на ден пишеш?

[scion_of_storm]

Кажи кое й е обърканото на композицията според теб, интересно ми е.

Хм, иначе не ги пиша по редове на ден. Като ми дойде музата сядам и ги пиша за 10ина минути

[sgoh]

нещо римите и мелодичността никакви ги няма напоследък

Хубав майтап, brother

[ludspamer]

^Ти май знаеш само да се заяждаш за правописни грешки.Както и да е....
Иначе-браво Сционе, имаш страхотен талант, личи си!Не съм про в тия неща, ама отдалеч си личи, че си знаеш работата

[scion_of_storm]

^ Сгоха имаше предвид, че винаги са ми липсвали, не правописна грешка

[Ulair]

^Всъщност sDoh имаше нещо друго впредвид ,като че ли
Е,няма нужда от толкова критицизъм
едит: ^^ sgoh
едит2: бе тва трябваше да е леко по-нагоре написано

[LordZombie]

Стада

Хора разделени на стада
пасат трева невинно
случи се в древната Елада
краят да посрещнат единно

Магистрала към ада
стълбище към рая
всеки ще изстрада
всички ще посрещнем края

Едни опърлени на клада
други горе в небесата
ражда се надежда млада
нявга да се срещнат стадата

[scion_of_storm]

"Мисъл"

Казват, че вярата крепи душата.
Нека нанеса моя щрих.
Нека разсея плътността на маранята.
Нека завихря своя стих.

Страданието е сила на ума.
На съзнанието, на индивида.
Мъката е величавостта на стила
На живот, побеждаващ дори Темида.

Стига да го преодолееш.
Стига да го вземеш пламтящо в себе си.
Стига за мрака да копнееш.
Стига да бродиш в обречените му земи.

Фокусирай дейността на всяка твоя фибра
Да го приеме и да го обгърне.
Защото по-велико е то дори от Хидра
И в монумент вечен ще те превърне.

И ти ще си над всички Богове.
Над хората и над света.
Мракът ще те притегля. Ще те зове.
И не ще видиш ти мира.

Като се замислиш
Не ти и трябва той.
Стига да го обмислиш
Ненужен ти е и покой.

Ти си вечнобудният
Усетил Повика.
В страданието загубеният
Носещ нему Вика.

[sgoh]

Е,няма нужда от толкова критицизъм

Е що. То си му е като запазена марка. Прочиташ няколко реда и веднага се сещаш "Тва трябва да е сциона". Малко прохождащи поети могат да се похвалят с нещо подобно
Продължавай в същия дух, brother

[scion_of_storm]

Понякога не мога да ти хвана кога си сериозен и кога не
Ако го мислиш, мерси Ако не го - уважавам мнението ти.

[telia]

LordZombie, не ти схващам идеята в последното стихотворение. Обясни.Сционе, що така тромава е станала тая " Мисъл"? Можеш по-добре!

Песен

Понякога времето оставя следите си
върху лицата ни. Изпръхнали от отчаяние
и слабост, винаги безгрешни сме.
И не приемаме ни помощ братска, ни съвети...


Останаха ли хората с лица от горест
истински? На бели платна рисувам
и понякога си мисля, че е лудост
да живея. В свят от бреме.


Поглеждам в огледалото и виждам
не себе си, не теб, а ласката на
последната ни спътница, на болката.
И шепне ми със свити устни, че
не аз съм човекът, когото, уви,
познавах за себе си... За всички други
бях ненужен. Аз още стъпвам...


Понякога се гледам в образ огледален
и си мисля, че греша. И не, о, не!
Не бе за мен светът. Аз не познавам образа отсреща.
И не ми е нужен, щом болката на свято
отчаяние почука на вратата.


Виждам птиците - черни врани
пеят на гроба на още живи войни.
Погребваме се, като мразим себе си
и братята до нас. И вием като кучета,
когато се почувстваме сами,
изгонили и родните си майки със омраза.


Поглеждам се във огледалото и виждам
не себе си, а демон, вплетен в тялото
ми грешно, прокудило дори сърцето си...

[scion_of_storm]

П.А.П.
- 1.3 Симфония

Царството ми наречено е Забравената земя.
Там, където бродя обезумял с чук в ръка.
Ще ви запозная с моята история.
Ще ви представя моята рода мила.

Сестра ми една е Апатията безметежна
Друга пък облечена е в Чернота, небрежна.
Дъщери също имам, скъпи, сиви – две.
Едната Тъга, другата Мъка се зове.

Невеста завихрила ми е съдбата
Очаквайки може би нещо в отплата.
Сивота нейното могъщо име е.
При нея винаги ще ме приеме.

Братята ми са неимоверно силни.
Хаос един се извисява, а пък Ред заслепителний – друг.
Пред тях вси смъртни са безсилни
Отчаянието, нашето малко братче, е бойният им звук.

Ще ме попиташ дал имаме слуги?
Какви слуги, братко. Аз съм най-нисший раб.
Дочуват се понякога моите вопли
И плаче понякога горчиво взорът ми тъй сляп.

Затвори вратата, кога излезеш от тази лудница еретична.
Това не е никаква симфония.
И забрави всички спомени оттук, мисълта нека ти е различна
От тази убийствена какафония.

[SharondenAdel]

Ангел мой

Не си отивай, Ангел мой,
все тъй бъди до мен -
несменна сянка от крило по моето чело.
Ти - черен, верен Ангел мой,
бъди благослован за туй
което предстои и е било.

Проклех те нявга, Ангел мой,
наказах те с любов и ти послушно
и докрай повярва в това
и само чакаш примирен
нехайния ми зов
за да ме слееш с твоята плът, душа и сетива.


Копнеж

Копнея за твоята прегръдка,
за твоята милувка.
Помня как обсипваше ме с целувки,
грижеше се ти за мен.

Със златен ключ бе отключил моето сърце
и после го заключи..
стана то недостъпно за никого..
и остави ме така сама
да копнея за прегрътките ти, за милувките ти.

[LordZombie]

Гълъб

На влюбения гълъб тежката съдба
животът му илюзия в реалността
лети свободно над черната земя
но пленникът чака новата епопея

Крилете му нещат,не мърдат
нямат сила да летят,да пърхат
друга птица весело играе
този гълъб тихичко мечтае

Търси си сродна душа
лети над земята без крила
води го,безмилостна тъга
над полето безутешна мъгла

Гълъб-небесна сянка на смъртта
рядко срещана истинска жертва
гълъб-лети воден само от скръбта
на искрата огнена,опарена жертва

Парка,пролетта краси го
Гълъб,любовта сломи го

[scion_of_storm]

Дракон

Виж този кръг мистичен.
Алената му красота.
Усети този свят различен.
И кървавата му снага.

Стъпи в него и се промени.
Нека избледнеят твоите ириси.
Нека сърцето ти се вкамени.
И обземат те величествени мисли.

Умираш.
Прераждаш се
Велик
Могъщ.

Събуждаш се, незнаещ, с метален вкус
В пастта новоизградена.
Под краката ти-лапи божествен трус
Величавостта ти е възцарена.

Ти си дракон
Преплетен е метал в кръвта
Думата ти е закон
Инкустрирана с мощ е плътта.

Погледни кръга
И се взри в сегашното ти същество.
Насили плуга
Да изоре нивата на ново естество.

Гмурни се в този свят
На мощ и на победи.
Крачи по необозрим бряг
Където важни ще са ТВОИТЕ следи.

[noel_f]

Ставаш все по-добър.

[scion_of_storm]

^Субективно е, всеки решава за себе си

Край

Веригите ще обуславят съдбата.
Почвата ще избухва под краката.
Идва, идва, поредният стон на земята.
Катализатор пряк- естествено, хората.

Небето ще пламти
В черни пламъци.
Земята ще се сгърчи, навеки изсъхнала.
Рохка ще е пръстта на гробовете ни.
Изпръхнала.

Край жесток
За свят безок.
Заслужава го. Че и още.
Да тлеят нашите покварени мощи!

Гробниците ни дано времето ги затрупа
Нека осакатеността се вмъкне в тази хралупа.
Костите ни дано вечно се белеят.
А очите ни безжизнено от кухините нека греят.

[MadHatter]

Небето ще пламти
В черни пламъци.

Не е в твой стил да правиш такива повторения, стегни се малко

[scion_of_storm]

Мозайка

В един ден, изпълнен със слънчеви лъчи
Бродейки по неравни, стръмни улици
Реших да се разпадна аз, мозайката сглобена.
И всяка част от цялостта стана горчиво отделена.

Вятърът помете всяко парче от пъзела
Луната усмихна се, няколко от тях взела.
И за всяка мъничка частица липсваща от мен
Намериха се състрадание и разбиране в този ден.

Минаваха хора
Взимаха от разпиляната мозайка
А новата зора
По-късно тя дошла
Станала е мойта майка.

Събуден, в ново, уж по-добро начало
Взрях се с нови, по-силни очи.
Но сърцето ми дълбоко се бе взряло
Осъзнало, че има части липсващи.

И заплаках аз, под яркожълтото слънце.
За липсата, за загубата горчива.
Укоризнено ме гледаше и синьото небе
Как може да е глупостта ми толкоз дива.

Рухнала, мозайката отново се разпадна
За да не се събере отново, завинаги.
А Владетелката на душите, тъй хладна
Иззе с размах сигурен всички спомени.

[Svetyl]

Абе, чудесна, направо прекрасна идея, но защо така ти се губи ритъма... поработи над това, бих те посъветвал да напишеш някое, което не е толкова изразително и идейно, но пък да е перфектно от към рими и ритъм. След това запазвайки стремежа към рими, усложнявай идеята, докато ги изравниш...

[scion_of_storm]

Хм, може да хвана MadHatterката и заедно да видим какво можем да направим, като имаме време.

[checheguevara]

Очакване


Ти идваш тъй-прекрасен пак

със изгрева на бледата луна.

Невинни, лунни блясъци се крият

в косите ти, с цвета на таз тъма,

която ни обгръща с тебе двама...

И спомени предишни вече няма!

Сякаш за първи път поглеждаш ме така,

за първи път аз хващам твоята ръка

и тези устни с цвят на кръв,

докосвам плахо аз... за първи път...

Прегръщай ме! Не си отивай в този час!

О, влюбвам се отново в тебе аз!