Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[noel_f]

Много хубаво стихотворение, на коя Гергана е посветено?

[LITTLE DREAMER]

На едно прекрасно създание с дълги руси коси!

[conguestadors]

Мама моливче ми купи,
аз го остря то се чупи,
вече нищо не остана,
да еба неговата мама.


Това не е мое, но ми се щеше, да го бях измислил аз.

[scion_of_storm]

^ Детско народно творчество ли

[Exilia]

Силна болка ме прониза,
мрачна мисъл озари деня.
Сълза в броеницата наниза,
бавно,тихо,злокобно догони ме нощта...

Седейки в свят,изпълнен с лъжи,
мислейки за любовта една.
Защо е така?Кой ме нарани?
Може би жестоката съдба?

Защо всеки миг на щастие е толко скъп?
Защо всяка усмивка носи ми сълзи?
Да не би това да е част от един безкраен път?
Или просто всичко е сфера от лъжи...

* * *

Мечта тъй нереална,
мечта недостижима.
Мечта банална,
мечта невзрачна,невидима.

Мечта едничка,мечта за двама.
Мечта самичка,мечта скована.
В мечтата ми ти беше,в нея ти се скри.
Там твойта сила безмилостно цареше.
Така мечтата ми уби.

С мечтата и сърцето разруши.
Пожара,който гореше потуши.
Огъня-тъй страстен угаси,
и започна да изчезваш...в онези дълбини.

* * *


Усмивка,удивление!
Бързо тичаше към мен.
Тъжен поглед,съжаление...
Защо изпитах го към теб в този ден студен?

Капчица блестяща пророни във нощта.
Сълзицата искряща от окото се проля.

Тихо носейки се с плащ злокобен,
гледайки си зад гърба.
Хвърли поглед тъй отровен,
обърна се,усмихна се и умря.

* * *

и т.н и т.н...

[SharondenAdel]

Ах, имах една приказка за съвременната червена шапчица....имах 6-ца на нея ама не мога да я намеря за да ви разкажа

[````````]

Ш*БА*О
Всяко утро е кръстопът. Ще бъде ли хубав( или пък не) денят ми? Да се усмихна ли? От къде да намеря сили, когато на улицата срещна някого да не се озъбя? Как да направя деня си по-малко шибан? А живота?
Да си отчаян на 18. Защото аз съм едва на 18. Рано е да си крия годините. А е тъжно да казвам, че се чувствам на 32.
Но е глупаво и да изпадаш в другата крайност. На 18 човек е толкова млад, колкото и вече достатъчно препатил, за да каже една дума без задръжки и притеснения: ШИБАНО! За каквото и да я използва, тя ще се оказва вярна и на място. Истинска и никога търсена, но винаги навираща се брутално в ежедневието ни. ШИБАНО... дума с много синоними, описваща безизходицата, в която е изпадал, изпаднал или ще изпада всеки от нас. Дума толкова вулгарна и същевременно толкова сакрална. Дума, която описва шибано якият ми ден. Или шибаното ми настроение...
Крайно глупаво е да се извинявам с пубертет вече, с незнание или неопитност, когато скачам от щастие в ярост, от класика в нео метълм от "добър ден" в "баста, пич". Изнервя ме неспособността ми, страхът от неизвестността, вероятността от неуспех.. Изнервяме ..защото не е като да решиш дали да скочиш с бънджи или не. Един ден се будиш и ти предстои бал, раздяла с хора, които са били твоя свят последните 5 години, кандидатстване, работа, жена(мъж) и деца. И си казваш.. е това ако не е шибано кое? Как на 18 да предвидиш какъв ще си след 30 години? А не искам да бъркам.
Не можеш да предвидиш. Не е проява на сила, ако се правиш, че знаеш много. Това е твоето шибано извинение за това, което правиш. А в повечето случаи дори не знаеш какво всъщност правиш. Странно е. Страх ме е от неизвестността, но какво да се направи? Сякаш нарочно, за да не ни се струва толкова кратък, сме си направили живота пълен с неизвестни и въпросителни. Така улисани в избора, не осъзнаваме как вече сме зрели и сме пропилели шансове, как детство няма, как отговорностите са много, но едва ли някой го е еня за теб. Или не?
Всяка вечер пък е задънена улица.
Когато опреш до тухлена стена, първо се обръщаш назад.
Децата имат изумителна памет... и тези спомени от детинството няма да избледнеят... Те ми напомнят от къде съм тръгнал.. някои са тъжни.. други весели. Същото е и с целия ни живот... случки.. и спомени. База, над която изграждаме себе си...
База, над която се изграждаме като личности. Всъщност изграждаме твърдоглавието си. С други думи пробивността на главите ни. До такава степен сме се превърнали в пробивни машини, борещи се с бетонни проблеми, че чак не знам всъщност хора ли сме. Не мога и да гадая дали след 10-15 години няма просто да живуркаме седейки на едно място и чакайки нещо да ни цапне... шибне исках да кажа, нали всичко опира до тази дума. Някакси не върви 18 годишен да си мисли така, но всъщност годините след 14-тата не са ли нещо относително? Може да си на 40 и да не ти личи. Може да си и на 15 и пак да си по добре от оня 40 годишния. Сложно е.
Не ми се връзвайте. Не е вярно, че живота е толкова пълен с песимизъм. Убийте ме с камъни.. аз все още съм оптимист. Не ми личи ли? Ако не вярвам, къде е смисъла на борбата?

Рецепта: Когато в даден момент се измориш от едни и същи лафчета, кварталното заведение, борбата с цигарите.. А такъв момент винаги идва... Дай си малко релакс. А после.. The show must go on.

Автори: ```````` и Svetyl ..една щура вечер, когато на Светъл му беше шибано:")

[Svetyl]

^ Лелей, сигурен бях, че и до тук ще стигне

[tears_of_blood]

Ето нещо и от мен


Летището

Обичам да гледам самолетите и да плача,
да мисля колко красиво,може би,е там...
на стотици километри,толкова високо,
как хубаво би било сред облаците да останеш сам...

Обичам да чувам звука от отлитането,
пронизително да вибрира дълбоко във мен,
да изчаквам търпеливо момента на излитането,
сякаш към друг свят,не толкова чужд и студен...

Не искам да си тръгвам от летището!
Всеки ден...очаква ме едно и също...
същите хора,вещи...същата яма във мен...
същото влачещо се време,тежко,тъжно...

Няма да си тръгвам от летището!
Искам да гледам самолетите и да плача...
да се скрия б себе си,да спра сърцето си...
че ударите му и без това нищо за света не значат...

[scion_of_storm]

Kхъм...

И душата ми счупва се...крехка като птиче крило

Вдигам ръка , опитвам се да достигна небесното светило
Но не мога
Никога не ще мога

Взирам се в безкрайната шир със слепи очи
Без да мога да сдържа напиращите сълзи
Рукват те, неспиращ буен поток
Сливат се с вилнеещият около мен порой
И аз знам- никога не ще намеря покой

Птици тъчат красиви песни високо в небето
Но смъртта внезапно протяга неумолимата си ръка
И секва веднага песента

За да дойде мракът

Огнени стълбове изригват около мен във вечността
Черни ангели разкъсват ми жестоко плътта
За да бъде спасена душата ми от целебна светлина
И от милувката- на смъртта така жадувана

А душата ми отново става цяла
Завинаги.
****
The shine of the sorrowful moon
Caresses mildly his pale face
All he had is now gone
Lost, lost without a trace

The night sky watches over him
And the everlasting, immortal stars
Lighten his mourning shadow

Scars he has in his soul, venomous scars
But noone can heal them, noone ever can
And the nightmares shall haunt him, again and again

A tear appears, followed by many more
As the night angels sing their sad choir
Their wings take him on a journey far away
Where there is joy and happiness in each day

But he knows:
This isn't real
He will always know:
This is unreal

Me=emo now

[enemy]

ох аз май не сум за тука ... ама да видя как ще ме оцените (1,2 хах)
стихотворението е малко тъпо и депресивно затова на който не му се четат глупости да го прескочи

Сянка в ноща

ронят се сълзите една по една ...
мога само да се радвам на своята тъга.
Сама на света,
сама над града,
чува се единствен глас
през тишината-дебелия пласт.
Няма смисъл да крещя
няма смисъл аз неща.
Хората ще се събудят
във забрава ще забулят
душата ми самотна
но на кого ли е тя ухотна?
Скитам се нощес,
ето сенките в близкия лес
жално в мен се вглеждат,
може би глупаво изглеждам.
Вълци в планината вият,
нейде,някой пак се бият.
Чува се ехо-грозно,зловещо
в студения ужасен въздух се усеща нещо.
Ето разбрах-на смърт вуни
срутиха се всичките мечти
пред моите очи
но вече няма и сълзи ...
Достатъчно вече плаках,
ред е да се отдам на мрака!
Една самотница излишна на света
е оставена на своята мъка,
защото раят е лъжа
и сякаш с остър нож режа
сърцето си оставено на произвола на съдбата,
вече не виждам дори и луната.
Само облаците сиви
хварлят сенките игриви...
Ще избягам ли от тях,
дори плътта е напоена вече с гняв!
Обичам или мразя-веч и аз не знам
а ти оставаш най-далечен блян...
Защо ли ме остави мокра под дъжда
просто мокра и сама.
И ето само капки падат по земята
а ти си някаде в далечината!
Падат и умират-знаят
както за тях така и за мен това е краят.
Затварям очите си-виждам лицето ти
отварям ума си-усещам сарцето ти!
Мога ли да се отарва от мисалта,
иска ми се просто да полетя ...
Хората ме гледат-същество малко
на пръв поглед много жалко!
Но никой не се заглежда в очите
вече гаснат,стопяват се сълзите.
Като сянка излязла от морето
бродеща нейде под небето,
щом слънцето ни доведе деня
ще се потопя в безкрая на съня!

[scion_of_storm]

^що не го разделиш на куплети ли, де да знам
Ето два броя +


И ето, че възкачва се на трона си тя
И запява няма смъртната душа

Очите й, по-черни и от мрака
Ще намерят истината, искаш или не
Косата й- досущ гарваново крило
Покосява със своето сияние

Вълчият вой е бойната й песен
Орли кръжат над нея, изтъкават й химн чудесен
Ангел, но на Разрушението е нейното име
Хаос остава след себе си, където и да мине

Крилата си черни щом с мощ размаха
След непросветените настава неумолима уплаха
Богиня на Смъртта
Въплътената Красота


На главата й- величествена корона
Венец от пламъци-до един непроницаемо черни
Благословии раздава тя на своите подчинени
Нещастия, стихии- на глупците заблудени

********

Сянката в маса сгъстява се
Бавно образ тя приема
И от недрата мрачни
Пръква се Той

Стражите Геенски мълчаливо се прекланят
Щом край тях той преминава
Нисшестоящите изчадия в паника побягват
Усетили силата му, мощта му величава

Пръстите на ръката си той свива
И хаотично запламтява всичко живо
Дланта си сенчеста напред насочва
И мор гори и поля навред покосява

Всеки смъртен видял лицето му, загива
От ням ужас, в агония неземна
Той се усмихва, злоба и омраза в едно слети
Захвърляйки физическата си обвивка, вече непотребна

И духът му яростен световните земи
В длан сграбчва ги, безмилостна и нечистива
Сеейки разруха, където и да мине

Той не е Смърт, хич не е
Той е нещо по-могъщо, адски пламък в него тлее
Аенодей.
-Сард, белармотски бард

Второто е за главния зъл пич в книгата ми, Аенодей, от името на друг пич- барда Сард ;>

[parabellum]

Поздравления. Открих епицентъра на човешката отпадъчност. Та повечето дори не са изречения. Но както Вапцаров е казал: "и стихове пиша (тъй както умея)", в което прозира есенцията на гения у поета, казано с доза егоизъм. Вие тъп ли сте? Тоя метъл така ви е депресирал детските души, че мога да ги видя как се провират мъчително да излезнат през ректума ви. О, не! Ректумът е сляпо черво и няма изход. Анусът значи. Get a life.

[Svetyl]

^

[InsArtTure]

Тоя метъл така ви е депресирал детските души, че мога да ги видя как се провират мъчително да излезнат през ректума ви. О, не! Ректумът е сляпо черво и няма изход. Анусът значи. Get a life.

Впрочем има ли значение какво точно те е обзело? Дали ще е метълът като послания, дали ще е някоя джаз-хоп-троп културица... какво значение има. Всички до един сме пропити с някакви индивидуални усещания за света. А има някои като тебе и мене дето са решили да съдят кое е дълбоко и кое е повърхностно. What's the point, mate?

Get the groove on.

[scion_of_storm]

Lmao.

[noel_f]

Водата в езерото - черна -
от тъмнината така е боядисана -
лъщи, блести, гори
и напомня много на твоите очи.
Гладиолите бели, поляната покрили
са все тъй нежни, лекокрили,
А уханен нощен вятър
гали лицето ми още.
Аз зная, че той,
ще мине бавно през нощния покой -
сред блоковете градски високи
ще съзре очите ти дълбоки
и целувката моя,
пренесена тайно през покоя,
на твоите устни ще залепи,
без дори дума да промълви.

[Dark`Crimson]

Дълко се колебаех дали да пиша в тази тема, но след като вече нищо няма значение...

Ето го и моят предпоследен опит.

Безименно

Нещастен ти остави ме, там долу във забравата.
Ти знаеш името на същността ми, какво ли значи...
не разбираш, заключена остава на вратата бравата.
И ревността, със страх ни злобно трака, влачи
ръждив, тъй нужен, ключ, на моето сърце спасение.
Откраднал бих го от слепотата мрак по-черен
в най-тъмен ад, безкраен, на дъното бих отишъл,
за да остана с теб до края неизбежно верен.
Да зная - за някой всеки дъх съм вдишал!

Уви, изпадам тук всяка нощ във безсъзнание,
очаквайки сам немирно утрото, безпомощно,
аз срещам ласката гореща на твойто обещание.
А време няма, почти се свърши небето нощно,
и виждам - две лица в едно сърце завинаги са слети,
за бъдещето знак във неизбежността на безкрая.
Последно роза ще оставя, на стъпалото да свети,
в покоя твой щастие да носи, когато заедно сме в рая!

[Vehement`Desire]

Както винаги ме оставяш безмълвна... Докосващо.

[Dark`Crimson]

А как да благодаря за такъв коментар????.... Шест думи само, а казващи толкова много. Сега аз съм безмълвния. Благодаря ти!

[scion_of_storm]

Хубаво е, наистина разчувства и събужда емоции

[Dark`Crimson]

Твоите също са добри, имат ритъм, тези на аглийски.
Ако имате желание мога да покажа и други.

[scion_of_storm]

Мятай, това е целта на темата!

[Dark`Crimson]

Е щом е така, продължавам да ви тормозя...

Хлъзгав лед

В хлъзгав лед обгърнат е светът и думите ти още чуваш
любовта на живота и да не докосваш.
Усмивка тиха, очи дълбоки гледат нежно.
Тръгваш вече, целуваш я за сбогом - уж небрежно,
като студен пламък гаснеш - надежда.
Сега готов си, над теб сводът се навежда.

Вървиш, несигурно пристъпяш сякаш в клопка,
изтръгва те в нощта красотата - черна котка,
пресича пътя ти. Дали дочуваш потракването с нокти?
Не, не можеш. Твоята мелодия яростно ехти.
Поличба ли е туй? Какво ти става сред студа? Страх?
Не спираш миг дори, звукът те сгрява, звездата тъй красива - ах!

Студът е адски, а там лежи върху леда
увита в целофан, да не измръзне роза бледа.
Не ще помогне той. Трупът на цветето в прозрачен, бял, покров,
захвърлен връз кристала мръсен като отхвърлена любов,
и сякаш казва със заседналите думи в смъртта на разбито сърце -
"След цялата болка на всемира, си отиде, а можеше да те разбере."

Твърда вода, замръзнала...Вървиш песен след песен
сред пустотатата на студа. Вървиш в снега унесен.
Човечец странен бърза. За къде? Не зная...
Защо страхува се от мен така? В началото нехая.
Побягва той, далеч от самотата на вечната мелодия.
Останах аз - хлъзгав лед, студът коварен, живот - пародия.

[Vehement`Desire]

Еее, това ми е едно от любимите! ;] Искам автограф.

[InsArtTure]

No one

Away I walk
But still remains enshrined
My soul,
By you and only never
Can I leave this wretched place.

I know it’s dark
A kind of gray delusion haunts
But still
You hold the reins together
And I crave this wretched place.

Astray I gaze
From facts I never will admit
But still
These images are all I have
When picturing this wretched place.

When? I ask,
When will time postpone for me?
But still
You claim it’s all the same in here
Countless hours in this wretched place.

I never want
I’m all contented to bestow
But who
Will make bestowing thoughtful
In your grayish wretched place?
********************************

Unspoken

Once I have forgotten
All these rays ahead
By nothing shall I be forsaken
And I shall dye instead

In red and black and ochre
The hues of Fall
The days of pose
You should leave yourself
Unspoken
And leave this failing cause

Eyes of youth have now betaken
Over you, a taste of madness
You see,
You’re fool
You speak of sadness
You feel a little bad, forsaken

A clime of dirt, of grime
Is all around these days
And I admit it’s all your grace
That’s now for you so hard to rhyme

A sort of weak, crestfallen
A sort of tary for this time
Tears shed away you climb
The slope of hope alone

Alone in here I observe
You and your perfection
Our years so few
Our hearts-a little older
Than our time
The lime
So cold
Unable to unfold
Unable to unwind
We wait for dusk to come
Again for some
Unspoken…

[scion_of_storm]

Киро, както винаги, блестящи творби Нямат нужда от повече коментар, те сами говорят за себе си.

[Dark`Crimson]

Еее, това ми е едно от любимите! ;] Искам автограф.

Автографи само на живо
Сега сериозно, благодаря!

InsArtTure свириш ли в някоя група, ако да - мисля че е време да разкриеш таланта си на текстописец на широката публика

[InsArtTure]

Не, нямам сериозни умения да свиря някъде. Но пък си имам уан мен проджект.

А твоите писания нямат хич никаква мелодия (обясни защо), но пък имат страхотни идеи и много лирика в себе си. Смислени са и въпрекии претрупаната лексика успяват да не станат повърхностни.

[Vehement`Desire]

Ето нещо и от мен. Както повечето ми творения си няма заглавие. ;]


Дъх на нощ.
Усещане за сън.
Нестихналата мощ
умира вън.

Небето черно е на цвят.
В траур тихо спи
изморен и празен свят.
Живот отдавна не кипи.

Крясък на дете
отеква в нечий спомен.
Съдбата пак плете
пътеката си в час отровен.

Безцветни са следите.
Те водят в Нищото.
Сухи са сълзите
в око невиждащо.

Настъпи този миг -
време за раздяла.
Нечут заглъхна вик.
Денят потъва във забрава.

21.10.2004
Vehement`Desire