Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Ulair]

Хаа! На мен ми се видя забавно ,е тва е искуствУ !!

[scion_of_storm]

Тея дни имах идея за разказ, който може да премине и в мини-роман, в зависимост от желанието, реализацията и всичко, и днес се захванах със започването му. Няма да ви поуствам всичко, което съм написал, защото ще отнеме много място, пък и няма смисъл. Просто ще дам началото, за интересуващите се, ако има такива

~Част I~

Стонът на вятъра протяжно се носеше над изсъхналата земя, белязана с клеймото на прокълнатостта. Косата спря своята игра с въздуха, и, макар и по-дълга от обичайното за един мъж, успя да застане мирна.
Капчица. После втора, трета...Капещите от острието кървави сълзи падаха върху пръстта с оглушителен грохот за съзнанието на тъмната сянка. Тихо приплъзване, струя, тъничка като човешка вена, плисна като последен писък върху повърхността, подета от вятъра. Камата бе прибрана където й беше мястото, а скоро и другата я последва.
Мъжът застина за миг, взрян в тялото, и направи жест, знаен само от малцина. Знакът на Хаоса. После, загърнат в неизменната си роба, тъмна като покровителката му – Тъма, той надигна глава и с леки стъпки се отдалечи.
Името му беше без значение, защото той го бе изгубил. Или може би така му се искаше...
Взряният. Така му викаха.
Убиец на свободна практика.

*****

- Знаеш, че не си с всичкия си, нали? – прошепна му Алиас, затъкваща поредната скрита кама нейде из дебрите на облеклото си. – Не трябваше точно него да убиваш, сега ще си имаме неприятности...в най-добрия случай.
- А в най-лошия? – леко се усмихна Взряния с онази хлад, която му бе присъща. Ирисите на очите му сякаш пулсираха.
- Невъзможен си. – изсумтя стройната жена малко над трийсетте до него.- Ще трябва да се покрием за известно време, Зедлас беше важно копеле.
Мъжът-сянка до нея се изсмя и Алиас потрепери. Плашеше я, но някак успяваше и едновременно да я привлича по някакъв особен, необясним начин. Не като любовник, разбира се, или в какъвто и да е по-интимен смисъл. Дори не и като приятел, поне според традиционните представи за „приятел”.
- Защо си мислиш, че ме е страх от гниди? Дадена ми бе поръчка и я изпълних. Това ми е работата, това ми е призванието. Теб ако те е страх от случващото се скрий. Знаеш, че като отминат нещата ще те намеря.
„Няма и капчица съмнение. Ти винаги намираш това, което търсиш.”, усмихна се вътрешно Алиас. После въпросът сам изплува в ума й.
- Кой ти даде поръчката?
- Две мъртви очи.
Камата убоде леко пръста на жената и мъничко червено петънце изби на показалеца й. Постоянно я учудваше и изненадваше. Сантименталността бе последното нещо, което тя мислеше, че ще бъде открито в него, наред със съчувствие към какво и да е. Но ето, че те явно имаха своите проявления в тази същинска броня, която бе сърцето на мъжа пред нея.
- Странна птица си, знаеш ли, Взрян? – фиксираха го тъмните й очи.
Той килна леко глава като знак на съгласие и лаконично прошепна:
- Покрий се, докато доразчистя случая.
Звукът от прошумолялата роба остана сигурно впит в съзнанието й, макар че Алиас бе останала сама в тъмата.

[prayer4eto]

^ ЧОВЕЧЕ !!!

Зарежи стихоплетстването - давай в проза !!!

[scion_of_storm]

[Aggressive Perfe...]

^^Абсюлютно! Прозата му е мега яка!!! Браво, Сционе!

[MadHatter]

Циционе, калинките да те чукат, бе, каке! Искам още 600 страници такова писание...поне

[Ulair]

А такааа! Бива си го и в прозата явно! Хареса ми доста това! Чакаме следващата част!
Сционе, я светни и критиката за бъдещото заглавие на тази многообещаваща творба?

[scion_of_storm]

Бе чакай да видя първо какво ще стане със самата идея и дали ще я развия правдоподобно, после ще мисля заглавие.. :Р

Вие ще ме откажете от стиховете обаче :Д

[Svetyl]

Според мен трябва да пишеш в полустихотворна форма... в смисъл да е разказ, но ритмичен. Нещо бардско...

[Ta' Zhal]

Златни ти уста, Светъле, колкото повече мисля, толкова по- добра ми се струва идеята!

[scion_of_storm]

Да, ама не знам дали ще успея да го докарам както трябва о.О някой път трябва да пробвам с нещо де. Засега ще се задоволите с обичайната порция стихове...след прозата ;д

По рохката пръст ходих тъй дълго босоног.
И кръстосах всички възможни краища на света.
На копнежа сетен чух оглушителния Рог
И поисках в хладината свещена да умра.

Сърцето пръсна ми се на хиляди частици.
Всяка една от тях събра невидима ръка.
В ума ми шепнеха ми тез’ печални жрици
И разкри се в нощта Царица Меланхолия.

Душата ми строши я този неумолим чук.
И порязана ръка всяко парче държа.
В ушите ми остана само един звук
Звукът толкоз сладък и примамлив на Рога.

Кажи ми, ти, що водиш ме в лабиринта
Кога ще намеря аз края, за да съм тих?
Кой ще е входа, кой ще е изхода за мен
Ще изпреда ли на гроба си надгробен стих?

Ръцете ми са празни, душицата – също.
Всеки ден търся нещо ново в света злочест.
Очите ми към незримото се извръщат
Но сетивата не възприемат магична вест.

Кажи ми, ти, Оковала моето съзнание
Моето притиснато сърце.
Защо няма да намеря важното Познание?
Без него...не мога аз. Не.

И в тишината бледа на нощта
Носена леко от скръбната мъгла
Запях аз вътрешно моята балада
Ще намеря все някога Познанието.
Да...

***

Защо се усмихваш, човече малко
След като в теб мъчение е просмукано?
Кукловоде всемогъщ, не е ли жалко
Да взимаш дори това, що е веч’ изсмукано?

Кой дърпа ви така яростно усмивките
Че така изкуствени седят на вси устните?
Кой сърцата ви в светлина обгръща
Скривайки тъмата в тях вездесъща?

Светът е кухото кълбо на слоеве мъртви, безкрайни.
В който ние сме шумата, що наесен ще замине.
Всички около теб, в деня, думи мълвят омайни
Ала знай, че плътта накрая завинаги ще загине.

Душата подлагай на изпитания, за да се развие.
Плачи така, че да бъдеш докрай ти изцеден.
Сърцето сбира се отново всеки път щом се разбие
А щастливецът оказва се тоз, що е сломен.

Не можеш сивотата с думи жалки да победиш
Не можеш всички злини вече изтъкани да сломиш.
Можеш да съшиеш всички счупени светове
Можеш да яздиш за миг поне техните ветрове.

Така че, човече малко
Вече не си ти тъй жалко.
Има защо да се усмихваш
Без чувствата ти да потискаш.

Няма го дърпащия конците твои.
Създай световете магични безброй...

[scion_of_storm]

Идеята за стиха е на милата ми дъщерица По Sear Bliss - Night journey...

Скитащият

Лицето му бе още в началото смъкнато
За да не вижда окаяния земен свят.
Името – от мрак неприветлив подло отмъкнато
Не присъстваше в този безумен ад.

Вековете бе той, скитащия вечно, страдалец клет
Яздил, чакайки от тях следващий носталгичен куплет.
Болката течеше му в кръвта сетна
Надежда нивга в него не присветна.

Нощ на истината, нощ угнетена, последна.
За някои смъртни тя бе просто нощта поредна.
Юмрукът към звездите плавно полетя
Не с укор, ами протягащ се към тази заря.

И крещи, и вика той, изтлял отвътре напълно.
И шуми, и вихри се тъмний вятър в сърцето.
Думите излитат навън, като че за последно.
Част по част възвръща цялостта си свята лицето.

За всяка болка – радост вечна и несекваща..
Това обещава му трева под него тъй зелена.
Душата му полетя, песен плавна, незаекваща
Разнесе се по път звезден към великата Вселена.

А на земята, от лунни лъчи нежно обляна
Остана навеки от скръб една дълбока рана.

[scion_of_storm]

Моята стая

Във моята стая
Крехки са сивите лъчи.
Тяхната омая
Шепне ми: „Всичко забрави.”

Във моята стая
Прокоп сляп към душата
Тихичко копая.
Изгарям светлината.

На лъчите зноя
Обгръща ме в мекота.
Сетен ми покоя...
На духа, а и на плътта.

И живот тука няма
Така съм си избрал.
Само огромна рана.
Нямам тежест. Умрял.

Във моята стая
Тихичко ще загина.
Под сива омая
Кротко ще се спомина.

[TerminalFrost]

Не знам дали трябва да отговарям тук, защото не е точно художествена литература, но наскоро започнах да пиша книга на тема: XHTML, CSS и Java Script: Въведение в съвременното браузърно програмиране, семантика и достъпност на кода. Получава се доста добре, а и самият аз си систематизирах знанията. Нямам търпение да я завърша. Вече писах на няколко издателства, и се надявам да я издадат, но дори и да откажат, ще се самофинансирам. Заради собственото си удовлетворение, и защото имам какво да кажа.

[scion_of_storm]

Признание


Бледата блудница посети ме пак
В тъмната, спокойна нощ.
Обеща да ми покаже отвъдния бряг
В ръцете държейки нож.
Оставих я с очи благодарни
Сърце насън да прободе.
Нейните ръце не са бездарни
Тя ще ми дари сън поне...

Пробвах, свят безличен, уж скъп мой...
Пробвах да намеря Познанието.
Скитах из дебрите без покой
Разбрах, че нужно е Страданието.
Като светлина и мрак са, разбираш ли
Едно без другото не може.
И при съвкуплението на техните искри
Плодът вечен бива заложен.

Блудницата излекува тези рани, що
Другите не могат, дори и да опитват.
Уморих се да съм онова черно листо...
Да усещам как сетивата не изпитват.
Усмивките насила изтръгват се, но тежко
И от тях боли отвътре тъй ужасно.
Слънцето жестоко в мен пече толкоз жежко
Че изгаря всичко мое, що е обично.

А тухлите затискат злобно сърцевината
И спира тя да търси своята друга Храна.
Водачът към пътеката не желае отплата
Но самата тя с шипове е постлана.
Не мога под земния покрив навек да живея
Не вдишам ли отвъден въздух, ще полудея.
Не усетя ли вятър под крилете, ще залинея.
Не мога да спра за това Познание да копнея.

Блудницата бледна посети ме пак.
И връща се винаги, щом настъпи зрак.
Очите ми менят света около мен.
Но не променят и тоз безконечен плен.
Нищо, че се надявам затвора да разруша
От тъмницата ужасна да се извися.
До тогава ще очаквам нашите бледи срещи
Които, макар и красиви, винаги са зловещи.

[scion_of_storm]

Специално за Прейърчето, любителя на прозата ^^ Малко е остаряло, от два месеца, ама пък..карай да минава.



Крилете на Този, що няма име, отново с плясък разцепиха застиналият, лепкав въздух, метящ изпръхналата твърд на злочестата ни планета. Бях се променил от предишната ни среща. Той едва ли. Никога не се променяше, а разперените му криле – едното бяло, другото – черно, доказваха това. Балансът, който поддържаше постоянно, тънкото мостче между мрака и светлината, на което стоеше той със зорките си очи. „Странно”, отбелязах си наум. „ Очите са му посивели ужасно много”. Сякаш беше...остарял, изморен?
- Нямам сок от грозде. – отрязах го аз. – И душевен кърлеж нямам. А сокът го раздадох на близките ми, да им помага.
- Винаги ще имаш душевни кърлежи, Носителю на Тях. – лаконично и с тъжна усмивка изрече криленосецът пред мен. – Знам всичките ти тайни. Всичките ти мисли. И ти знаеш, че аз ги зная.
Кимнах. По дяволите, прав беше.
- Опитваш се да овладееш Хаоса, Носителю на Тях.- продължи той. – Опитваш се да се хвърлиш в сърцевината му и да станеш част от него, както и той да е част от теб. Мислиш ли, че е възможно това, поне напълно?
- А не е ли вече станало? – усмихнах се на свой ред. Знам какво виждаше – младеж на има-няма седемнадесет години, ще помислите вие, веселяк, шеговит, слънчев...Уж имах бели, светли криле. Лъжете се, той виждаше Мен. Не многопластовите обвивки, които обгръщаха същината и я задушаваха в капан. Сивата сърцевина на очите ми присветна и аз повторих. – Не е ли така?
Стомана срещу стомана, отблясък в слънчевия ден, поредният механичен за човечеството.
- Прав си, Носителю на Тях. – твърдо изрече той. – Закърмени сте с Хаоса и вероятно пръстта около вас в сетните ви гробове също ще е просмукана от Хаос. И все пак взорът ти е отправен към това, от що малко се интересуват.
Погледнах през прозореца, пробивайки през слънчевите лъчи. Марионетки, онези там. Всичките, до един.
- Разочарован си. – проехтя гласът му зад мен. – Не само от тях, но и от теб.
- Да. –кратко и остро отговорих. – Не искам да говоря за това. Неприятно ми е.
Този, що няма име се закиска. Звукът беше особен и неможещ да бъде определен.
-И ти си човек. Смъртен. Някои ще кажат, че възгледите и мислите ти са плод на възрастта ти, и че ще пораснеш. И ще са прави донякъде. И когато завършиш своята метаморфоза и животът потуши огъня в теб и изкове чук на практичността и нормалността от тлеещите въглени, ще се смееш и чудиш на всичко сегашно.
- Няма.
- Всички така казват.
- Знам. Но аз съм аз.
- Всички казват и това. Живеш, умираш. И никой не те запомня.
- Млъкни, знам.
- Или ако те запомнят, то е временно. После избледнява, луна на изсветляващата небесна синева.
- Млъкни! – сивотата в очите ми се възпламени, усетих го.
- Сивият пламък е най-опасен. – отбеляза Този, що няма Име. – Жалко, че светът ти не може да го види. Просто няма магичност.
- Има. И аз правя всичко възможно да я открия, за да ме облее.
- ” If I could merge the mundane and the magic…”
- „...we’d forge the new unknown.” – довърших аз една от Песните на живота ми.
- Нищо не можеш да изковеш наново. – Той плесна с криле.- Пещта на този свят е запустяла. Пуста, мъртва...такава е.
- Удоволствие ли изпитваш да си сланата в разцъфналото поле на съзнанието ми? – разко го попитах аз. – Яд те е, че нямаш хаос в себе си , а?
Може и да го беше яд. Все пак сигурно е гадно винаги да си уравновесен и балансът да е налице.
- Не. Коригирам слепотата и наивността ти. ”Apply layers to reality..”
- ”Things only you can see”, затананиках си аз и погледнах марионетките долу, отново. Черните ангели влачеха прокълнатите си от Едена вериги след себе си, и се мешаха с хората. Незрими, злобни. Паднали.
- Остави ме да виждам каквото си искам, и да го възприемам както си искам. – прошепнах аз. – Вярата крепи сърцевината. Сърцевината крепи цялостта.
- Тогава ти желая приятни разочарования и по-нататъшно посивяване. И внимавай. Кърлежите ти и демоните ти лесно могат да надделеят.

- Add a beat of normality
To tap the core of insanity!

Той се усмихна на поредния цитат от една от Песните. С поздрав в сивите очи той размаха криле и изчезна. Щеше да се върне, някога. Винаги се връщаше. Отместих погледа си от прозореца и се сепнах. Със сиви, тънки и изящни букви бе написал нещо от Песента по дървената рамка на прозореца. Само че личното местоимение бе подменено и бе различно от това в оригинала. С хаос в душата и мислите се замислих. След малко се усмихнах, взрян в реторичния въпрос. А буквите блестяха в сивотата си, така изящна и обречена:

”Where is the dark YOU came to find?”

[sharon]

Стават все по-добри, едва ли ще разбера защо и как... За prayer4eto не знам, но лично аз съм възхитена от това.

[prayer4eto]

Безмълвен пак останах, О Повелителю на зрака,
пред твоите слова...

[scion_of_storm]

Мерсим, общо-взето това е от по-личните ми неща, има и първа част...ама нея трябва да си помисля дали да я поуствам, и е на по-ниско равнище.

=)

[scion_of_storm]

Вричане - отричане

"Преди
Носих, глупакът аз
Следи
На Забравения час..."

И щом излъгах и себе си
И другите близки мои
С горчивина се аз изплюх
Плюх на желания покой.

Защото в Олтарът ми
Настоях да е съвършено празно
Но в него вградени
Да са Живота и Самотата.

И ето, че Олтарът от
Сътресение бива разклатен.
Да, там си е онзи Живот
Но няма го другий стълб златен.

В Дванадесетте змии
И дракони умрели
Вричам се да спра тази разруха.
Нека душата остане глуха.

Отричай го. Отричай го.
Хвърли пясък заслужен във Взора,
Във всички усещания, що имаш.

Отхвърли го, отхвърли го
Никога, нивга не имай умора
Не можеш да даваш, а само да взимаш.

Аз съм Рушителят на ценности
На всичко свято и добро.
Всички мой злочести дейности
Диктувани са от его зло.

И ето защо Олтарът искам
Да остане същий, както трябва да е.
Чувствата тихичко да потискам
Оставяйки всяко там, вътре, да умре.

[Svetyl]

Така и не можах да разбера този ти стремеж да пишеш ПРЕвъзвишено... сигурно проблема е в мен.

[scion_of_storm]

Ами не може да се каже, че е в теб, просто имаш други възприятия, аз не те виня
И действително на моменти леко попрекалявам, но просто така ми иде отръки..

[Aglarana]

^ Едно голямо лирическо отстъпление
Фаворит ми е "Признание"...

[sharon]

Мерсим, общо-взето това е от по-личните ми неща, има и първа част...ама нея трябва да си помисля дали да я поуствам, и е на по-ниско равнище.

Дай насам, не се ослушвай!

[scion_of_storm]

^ Едва ли ще ви хареса, не е типичния за мен стил, малко по-бля е, но ми е едно от най-любимите ми неща ;>

Денят беше сив. Да не повярваш, представи си. Вече бях започнал да вярвам, че сивотата е решила да се съчетае с мен, то бива любов, бива, ама чак пък толкова...
Отпуснал се бях, уж – дай ми Prisun грозде у нас, и съм в екстаз. Пълна размазвация, отвсякъде. Докато усетя, че глас звучи в главата ми, Този, що няма име се бе изнервил.
„Айде де, Носителю на тях, не ме ли чуваш!”.
Въздъхнах. Търсеше ме нещо, може и да му бе домъчняло за мен. Да бе, сефте, засмях се аз.
„Кажи, братко.”
„Усетих нещо, трябва да говорим. Ще долетя.”
Свих рамене и сипах чашка сок от грозде и за него. Точно три минути и той кацна на балкона. Вие да не си мислехте, че ви пързалям нещо? Той действително долетя. Този, що няма име беше...Е, не се знаеше какво беше. Ни серафим, ни архдемон, ни човек, ни някакво божество....Едното му крило – черно, другото – бяло. Символ на баланса, вечното равновесие на мрак и светлина, зло и добро в него. И никога едното не надделяваше над другото. Да го пита човек как му е хванал цаката...
-Мерси за сока. – пресуши чашата той. Винаги ми изпиваше сока, копелето. – Имаш кърлеж.
Аз се опулих.
- Абе брат, какъв кърлеж в края на есента, хванали са влака за Хаваите черничките пичове. Къде го видя?
- Усетих го, не го видях. Имаш го.
- Окей...значи, действаме така – въртим обратно по часовниковата стрелка, нали тъй беше, после... – лампичката огря и направо изпече мозъка ми. – Чакай, усети го?
-Аха. Смъртни, кърлежът ти е душевен.
В първия момент си помислих, че съм попаднал на някакъв изключително възнесен и духовен кърлеж, мъдрец сред съкърлежаните си, ама не би. Тук станах сериозен.
- Къде и в какво го видя, Този, що няма име?
- В сърцето ти, душата ти, в самия теб е. Изсмуква слънчеви чувства, емоции, и ти трови душата само с тъга, мъка и мрачни мисли. Не си ли го усетил?
- Е аз от известно време съм си така. – свих рамене аз. – Не е като да не съм свикнал.
- Ако продължава тъй, ще рухнеш, Носителю на тях. Така ще се сгромолясаш, че не ще се изправиш после. А лошото е, че всичко зависи от теб – само ти можеш да го изкорениш. Още по-лошото е, че не можеш, защото си свикнал да е част от теб, и сякаш си зависим от него. Усилията ще са жестоки.
- Трябва ми помощ, това е ясно. – промълвих замислено - Близките ми ще ми я дадат ли според теб?
- Не.
- И ето тук грешиш. Дават ми я, но за жалост понякога просто не е достатъчна. Още трябва, и това си зависи от мен.
- Знам, Носителю на тях. Бори се, защото иначе ще си Изгубен.
- Боря се и сега дори, братко. Не изпадам в умиление при мисълта да се изгубя, но пък ако ми метнеш едни криле като твоите ще сък един щастлив тийн със сок от грозде и крила..
- Твоите ще са черни, ако ти бъдат дадени, смъртни. Мракът е в душата ти, светлината е за пред другите, повърхностен слой. Ще стане по-зле. Отлитам.
Махнах с ръка.
- Махай се, сигурно пак ще се видим, изпи ми сока.
Той се усмихна, сивеещи стоманени очи, пронизващи те до дълбините на това, що наричаме душа.
- Извинявам се. Няма как да не се видим пак, Носителю на тях. До нови срещи.
Погледът ми сигурно е можел да направи вода лимонтозу. Не стига, че ми пи от сока, скофти ми настроението, ами още по-лошо – каза истини. Истини...

*************

А иначе, нещо днешно:

Сечиво

В ден един топъл, прекрасен
Когато вихреха листата
Своя танц красив в светлината
Разкрит бе замисъл ужасен.

Призван бях аз, прокажения, смъртния
Да бъда още по-различен.
Да съм над смъртия и безсмъртия
Един инструмент зъл, отличен.

И със срам на челото се принизих.
Защото геройството ми позорно бе.
Едновременно в небеса се извисих
Съдбата с дела героични ме прокле.

Аз бях вселенската всепомитаща любов
И наред с това черната, сладка омраза.
Бях на любима изтръпнала горещий зов
Но и на отмъщението злобната проказа.

Ох, как ярко ми бе познат проклетия възход
И прекрасното, блестящото падение.
На дъската бях пешката велика на ход
Бях сляпата царица в неведение.

Бях ултимативното, велико сечиво.
Изтъкано от противоположностите две.
И сега, на одър смъртен, питам се – защо
Позволих това да се случи, защо ми бе...?

[noel_f]

Вчера написах няколко хайку. Какво ще кажете?

Зимно небе. Снежен клон.
Изведнъж на него
кацна врабец.

Сиво-бели павета.
Стръкчета трева
растат между тях.

Привечер. Дъждовни облаци.
Изведнъж пред тях
прилетя гълъб.

Вечер. Черни облаци.
Бавно зад тях
се показа луната.

Светлосиньо езеро. В далечината - гора.
Бавно по него
минава лебед.

[prayer4eto]

^ Спазваш стилистиката
Но реалното въздействие на Хайкуто е когато вложиш и някакъв смисъл в цялата работа - някакво завоалирано значение или пък последното изречение на пръв поглед да няма нищо общо, но строфата като цяло да е някакъв символ ... Поне така ми е разправял брат ми (който е в Япония в момента).

Иначе - браво за усилията

[noel_f]

Моите са пейзажни. Отделните елементи създават една цяла картина.

[scion_of_storm]

Напръстник

Напръстник ми дай
Непознати пътнико.
На лудостта лай
Носиш ти, безплътнико.

О, да, и призраци безброй.
Тормозещи ме пак и пак.
На бесните кучета тоз вой
И заплашителния, гнил мрак.

Напръстник ми дай
Приятелю на мен непознат
Дай ми, пък комай
Стана аз твой безплътен брат.

Напълни го догоре
Напълни го докрай.
Ще го изпия аз, зорлем...
Просто напръстник ми дай.

И без това съм отровен
Отдавна, че и отвъд.
Нека сега съм поробен
В безплътна бледа плът.

Напръстник ми дай
И нека умрат очите.
Нека само лай
Слушат ми вече ушите.

****

Отрицание

Прости ми, отрицание мое
Отречено звено.
Че в сърцето черно мое
Бе ти положено.

Прости ми, че в объркване
Злощастно аз те сложих тук.
Опитвам се отново, как ли не
Да те махна от всичко, тъй, напук.

Прости ми, отрицание мое
Че с клеймо греховно и теб
Може покрай вси да бележа.
Пълен е с него всеки жлеб.

Ще се опитам теб да изгоря
Защото...искам да те предпазя.
Прости ми и затова, че решен съм
Да предреша съдбата. Този сън.

Отрицание мое, дълбоко в мен остани
Закотвено сигурно, но под дълбоки вълни.
Лъч светъл, изгарящ отвътре душата
Прости, че гася ти насила светлината...

[noel_f]

Имаш си някакъв много специфичен, твой си стил.