Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[Svetyl]

ЧАКАЩИЯТ
Животът си върви,
той чака.
Измъчват от фалшиви мисли чака...
Чака в мрака
на своята измислена прилежност,
чака и забравил всяка нежност,
смята че най-важно е да минат всички лоши мисли,
инак щастието не би било най-истинско.
Чакай си... подритват твоята фалшива съвест,
ала ти я защитаваш с горест,
тъй като за тях тя е фалшива,
но за теб дори е по-красива.
От най-потенциалният красив момент,
и поради таз причина си студен.
И да чакаш продължаваш.
Каза, че ще мине време без да се надяваш.
Трябвало да мине време, във което ти оставаш
само с твоята съвест.
Сякаш много съгреши...
съгреши или си въобрази?
Май е вероятно второто...
чакаш дори с риск да те прекърши...
чакането... и животът свърши.

Специално посветено на един човек.

[gadabout]

ето един от напъните в стихоплетството. Много е лично, но изкуството или оттам тръгва, или от социалното, но и в двата случая се споделя, иначе няма смисъл.

Сякаш чужда си

Сякаш не от теб роден съм и чужда ми се струваш ти,
когато в кратки мигове те лампите огряват, слагат
странни, мътни сенки по лицето ти.

За кой ли път аз взирам се през сенките и търся да открия
горчиви и далечни, сладки, но и близки
спомените ни...

Сякаш чужда си и не от теб роден съм; сърцето мре,
не когато твойте думи ме опарват, срязват,
а щом топла дума след малко го спре.

За сетен път аз взирам се във себе си да търся
спомен, нивга не бивал, за чувства едни,
не успея ли – горчиво ще мълвя
как чужда си, майчице, ти...

имам и други неща, в това число и проза, но друг път. а за това ми се иска да чуя и мненията на хора, занимаващи се по-активно, защото аз съм доста самозван и несигурен в тази сфера.

[scion_of_storm]

Бяла слана

Чукът удари за пореден път
Наранената душа.
Наковалнята изтръпна, горка плът
Дойде бялата слана.

И загърчи се съществото
Горкото. Бедното...
Замята се тихо листото
Замря. Поредното...

Сланата искреше ярка, злостно,
В своята бяла красота.
А ечеше ли, ечеше мощно
Чукът, подхранван от пещта...

И душата се разпръсна
На мънички късчета.
Толкова крехки, малки...
Но силни, а не жалки.

И макар уж умрели да
Бяха, съкрушени,
Грейна в тях светлина
Никога сломени!

Защото сърцевината
Тяхна не бе разбита.
Помитаща вси сила
Бе в тях гордо скрита.

„Възцарете се, късове
От монолит душевен!
Вие сте светлите бесове
Краят на мраза леден!”

И сланата се отдръпва
От тяхната велика мощ.
Уплашена отстъпва
Грозната, зловеща нощ.

Който трябва да го усети, го усети. Има си...причини.

[LordZombie]

Лунни Сенки

Крача срамежливо из полето
щурците тихичко присвирват
гледам страхливо към небето
звездите тихичко пришепват

В нощи,красиви като тази
някъде се скитам из мечтите
В нощи,толкова специални
някъде се губя сред звездите

Прелесттна луна,ех нямам думи
времето минава,под нощта дива
Странна тъма,диря те по тези друми
спомена остава,луната го прикрива

Лунни сенки,прелест и разкош
Лунни сенки,диви и омайни
Лунни сенки,краткотрайни
Лунни сенки,лека нощ !

Непознатото Чуство

Летя високо без крила
тичам бързо без крака
осъзнах аз чак сега
в капана съм на любовта
Слушам думите ти,без уши
гледам устните ти,без очи
в тебе взирам се безкрайно
настани се в мене чуство трайно
Ти всякаш падна от небесата
дойде при мен и ме омая
всяка вечер гледам към луната
връща ме при теб в безкрая
Искам да гледам нежното ти лице
устните ти кървави да усетя
ще ми се да хвана малките ти ръце
сърцето ти крехко да навестя
Гняв и болка,нямам сили да покажа
тъга и обич,нямам думи да изкажа
в кралството на мълчанието бродя
в нищожния,бездуховен свят защо да ходя ?

[scion_of_storm]

Луцифер

„Повелителят ни
Господ наш, той самия
Подло предаде ни...
За смъртната помия.

Ние вярни бяхме
Нему най-верните от вси.
Бели се зовяхме
Но той да служим не позволи.

И избра тези обвивки
Черупките така проклети.
На нас празните отливки.
В грях вечен заклети.

„Пред гниди не ще ние коленичим!”
Зовяха родните ми скъпи братя.
„Заповед е всичко, що изричам!
Дори и пред поддали се на змията!”

И тези, що запазихме си
Гордостта ангелическа.
Нарекоха ни предатели
Били сме на Бог неприятели.

Сега, предишни Водачо мой
Чуй ме, и чуй словата Паднали.
Няма да намеря аз покой
Докато Тронът ти не се заличи!

Чуй ме
Оковите ще влача
Чуй ме
Теб вече не ще тача!

Ще скърша предателската ти
Корона на отрова и измами.
Пръст еретична, мене приеми
Рогата вдигни, от светлина огряни!”


Тъй зовеше с горест Луцифер
Носителят на паднала светлина.
И меч огнен насочи нагоре
Знак свещений за идна бъднина.

[scion_of_storm]

Начало

Адреналинът пее, пулсира
Пулсира в клетките телесни.
Нищо..нищо не ме възспира
Ще ги освободя...безсловесни.

Бяха заключени в самия мен
Онези, що ми бяха забранени.
Силите освободих ги от плен
Не ще бъдат, не ще са възспрени!

Пламтящото оръжие, то, което
Завещано бе в тъмен ден предишен
Пак от десница мрачна е заето
Вече не съм просто поредният излишен.

Тази лудост...що в пръстите се просмуква
Намери отново очаквания стопанин.
Маската на онази нормалност се пропуква
От меча вие се като змия съскащий дим.

И в очите плам безумен заражда се
Отново, за да изгори Виновния.
И там, в зеници свити, скимти като псе
Победен същия този, Отровния.

И границата на рамките земни
Е надвита, крилете се завихрят.
В гърди белязани, сили подземни
С грохот вътрешен роят се и се бият.

Родено е новото Начало, що
Отново ще опетни Горни измерения.
В това черно, пламтящо зарево
Ще бъдат обусловени нови Прозрения.

А адрелинът продължава да пулсира.
Силата от дълбини незнайни извира.

[LordZombie]

Изповед на душата

Обичам те,а ти ме нарани
прощавам ти,но пак ме боли
Не знам какво се случи,какво ще стане
Болката ще спре,все нявга ще престане
И ще остане онзи миг от вечността
когато бяхме заедно укрилени от любовта
И ще ми се иска пак да те прегърна
и да не те пускам,с любов да те обгърна
Не ще те мразя никога,не мога
ще те обичам винаги,докато мога
Ще се намираш в сърцето ми където ида
ще те подкрепям,аз няма да си отида

Погребални Лирики

Поредният живот ще си замине
гарвани свирепо нокти ще впият
слепецът тихичко ще плаче
хората опачаленo ще се крият

Селищни вълци ще си траят
Луна не ще ги привлече,
а към гроба ще ги завлече
Всички усещат близо е краят

Но смъртта не е това краят
ако приживе щастливи са
ако приживе добри са
то след смъртта е раят

[scion_of_storm]

Лека нощ, скъпа...

Лека нощ, скъпа...
Прошепна той горкия, обрулен
От тъмна разлъка.
И излезе навън, забулен.

И тялото голо остана в леглото
Чаршаф увит по змийски
Блестеше ярко, сякаш на Тъма зеблото
И протъркваше плът бледа.

„Лека нощ”, каза безлик, „скъпа...”
И сянката се впусна, въплътена.
Гарван ли бе той, птица-мъка
Ил’ славей, ранобудна и засмена?

Мислеше си клетия, че ще се върне
Обратно в спиралата на реалността.
Глупак, във фантом ще се превърне
Окови ще влачи безлик в самота.

Останаха само тези мили думи
От сянката в съзнание блуждаещо.
И как споменът за туй трещи и гърми
В девичия свят, де всичко е сияещо...

А фантомът черен облече своите вериги
Надяна, принуден, маската-мъртвило.
Времето обеща, и наистина, вси сълзи ги
Пое в себе си, в гроб хладен тях зарило.

И във вечерта поредна, когато тръпне
Девичата душа за оназ последна дума
Може би нощта за миг поне ще се отдръпне
За да дари отдиха сетен нему на ума...

[Svetyl]

^Никак не ми харесва. Твърде много се вживяваш в използването на едни такива... архаизирани думички... твоят стил е, но не ми харесва.

[prayer4eto]

^ Учат символистите сега - Яворов, Дебелянов

[scion_of_storm]

^Уж ги завършваме, да. Иначе...в някои случаи архаизирането е за спазване на ритъма и сричките, но пък и като цяло ми харесва, де да знам. Аз имам две крайности, или онова "възвишено", дето го имаш предвид с употребата на по..де да знам, индустриални(?) термини, или това дето е горе.
Но тази муза дойде точно по тоя начин, така че така мисля да остане, както беше и замислено.

[gadabout]

... и ралото в полето,
и хорски суетни,
и плачът на детето,
и вечни сиви дни,
и болестите страшни;
душевни тъмнини
оглозгват разума...

И плещи отмаляват,
над ралото наведени.
И бавно отминават
и тъй изстиват ледени
страстите в човека
в напъни от памтивека!
Сърце едвам тупти...

Търпи!

Търпи, докле се не погубиш!
Търпи, че сякаш си за туй роден –
да чакаш друг живот, а в тоз да страдаш
от себе си и Господ омерзен!

^По повод на това, че споменахте Яворов - като написах това стихотворение и си дадох сметка колко напомня за него, ест без никакви претенции.
Моля, споделете някакво мнение!

[Svetyl]

Брей. Много ми хареса. Браво!

[Ulair]

^^ М...стила ми напомня Ботев, дори (веднага се сетих за стихотворението ''Борба'').
Адски добро е! Чакаме още творения!

[noel_f]

Да, gadabout, и на мен ми харесва.

Вижте едно мое:

“Многословецът’’

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

Празната надменност на онзи,
бомбастични думи говорещ.
На онзи, хвалещ се, искайки
фалша лъжлив да опази
за фарса на уникалността си.

Хапливи думи в злобата си,
плод на желанието си за почест
изрича. Мрази, мами, лъже,
а и разярено скубе коси,
същността му празна лъсне ли.

Има ли предизвикателство
пред него – маската му пада.
Всички виждат слабостта му,
прикривал той с мошеничество.
Пада маската! ... Сега е тих.

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

[scion_of_storm]

^ Не е лошо )

Куплети

Старица една клета
Стрък босилек предложи.
На живота куплета
Пореден се заложи.

Десетте стотинки
Бяха проходът напред.
Огряха вси злинки
Отвориха нов куплет.

Дете тихичко заплака
Дъвки в локвата изпусна.
Със зъби съдба затрака
И в нов куплет го тя пропусна.

Жена самотна взря се
Във слънчево-сивото небе.
Съдбата пък засмя се
И реши, че куплет ще подаде.

Черноработник в сажди, клет
Молеше се и той за куплет.
Даде му и на него съпричастна
Съдбата, ала искрата й угасна.

Затуй на следващия, един
Старец грохнал, изнурен
Отказа му светлия зехтин
Куплетът бе отменен.

И щом отказа на същество едно
Отново силите свои събра,
Прие още хора в своето лоно
Куплетотворната, скъпа съдба.

[Chimera]

Аз мнението си ти го казах, но това е едно от писанията ти, което най-много ми хареса

[noel_f]

^+1

Ето и редактирана версия на "Многословецът":

Многословецът

Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни -

за надменността са всевишни.



Празната надменност на онзи,

бомбастични думи говорещ.

На онзи, хвалещ се, искайки

фалша лъжлив да опази

със фарса на уникалността си.



По-великите от си мрази.

По-способни, умни не търпи.

Ценните заслуги не цени

В свят като неговия се пази;

В свят на неценни главорези.



Хапливи думи в злобата си,

плод на желанието едно - за почест -

изрича. Мрази, мами, лъже,

а и разярено скубе коси,

душата му празна се бесй.



Има ли мъничка дори трудност

пред него – маската му пада.

Всички виждат слабостта му,

прикривал героят ми с усърдност.

Край на фалша!!! – Мълчи в смиреност.



Тих е защото е победен.

Скрил злобата си умело той,

окачва усмивка на лице.

Че е поразен и изобличен,

трябва да признае засрамен.



Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни-

за надменността са всевишни.

[Wicked Child]

Ами, аз се опитвам да пиша много работи, но в малко случаи успявам... Ето един от първите ми "хорър" разкази:


Долуописаните събития се случиха преди десетина години, по време на престоя ми в Лондон. Бях решил да похарча малкото си спестявания за едно околсветско пътешествие, но в последствие се оказа, че едва бяха достатъчни, за да обиколя Европа.
Винаги съм се стремял да гледам нещата от добрата им страна, дори да няма такава. Ето защо фактът, че хотелът, в който трябваше да отседна беше в ремонт, не ме притесни особено. Какво толкова, Лондон е голям град, все щях да открия и друго местенце. Спрях един файтон и наредих на кочияша да ме закара до най-евтиният хотел в града (по това време вече бях осъзнал колко оскъдни бяха спестяванията ми). Той се замисли за известно време и след това подкара конете. Докато се возех по тесните улички, навън падна мъгла. Потънал в безгрижни мисли в този типичен лондонски следобед, аз не усетих кога пристигнахме и се стреснах при звука на гласа на кочияша, който ме подканваше да сляза. Отворих вратата и слязох, озовавайки се в дълбока почти до глезените кална локва. Изненадах се от това колко тихо беше в този край на Лондон. По улиците не се виждаше никой, но това бе отчасти обяснимо заради дъжда. Капаците на прозорците на околните къщи бяха спуснати и единствената все още светеща кутийка беше тази на постройката пред мен. Стара и наполовина порутена, тя се издигваше малко над другите. Аз бързо изтичах до вратата и без да почукам, влязох вътре.
Озовах се в слабо осветено коридорче. Въздухът беше застоял и горещ и още с влизането в ноздрите ми проникна тежката миризма на повръщано. По стените висяха проядени от молци, полуизгнили животински глави. Да, ето го големия лош вълк, който ме гледа само с едно око от лявата ми страна. Бях на път да се обръна и да изляза в дъжда навън, когато до ушите ми достигна женски глас. Той ме викаше и аз присвих очи, за да видя какво имаше в края на коридора. Да, виждах сумрачна стаичка с рецепция. След миг-два съзрях и старицата, на която принадлежеше гласът. Неуверено пристъпих напред, като по пътя се спънах в едно прашно килимче. На няколко метра от старицата, отново бях готов да се върна, но поглеждайки назад, коридорът ми се стори като километричен мрачен тунел. Жената на рецепцията беше едноръка и ми се хилеше глупаво. Приближих се до нея с престорена усмивка и полагайки огромни усилия да не гледам към мястото, където бе била ръката й, рекох учтиво:
- Здравейте. Каква е цената за единична стая?
- Добър вечер, сър. При нас можете да пренощувате за три пенита.- Тя разтвори уста в широка, беззъба усмивка и до мен достигна дъхът й. Боже, каква смрад! Думите ми са недостатъчни, за да опишат тази смесица от ароматите на нужник и касапница, които се разнесоха от устата й. Отвратен, аз се закашлях, а тя сякаш не осъзнаваше какво бе предизвикало реакцията ми. Когато се овладях, бръкнах в кесията си и извадих от там няколко монети. С голямо нежелание се приближих още до нея и ги сложих в единствената й ръка, която беше протегната към мен. Усещах дъха й по лицето си. Опитвайки се да не потръпна, аз поех стария ръждясал ключ, който тя ми подаде:
- Стая номер девет, господине. На първия етаж.
Аз изтичах горе, молейки се стаята ми да не вони така ужасно, както останалата част от хотела. Уви, напразно! Когато отворих вратата, няколко плъха излязоха от там уплашени, а старият прозорец се отвори от станалото течение. Но освен ужасното зловоние, което ме посрещна още на прага на стаята, там имаше и нещо друго, нещо непознато за мен. Мислейки, че умората ми е причината за това усещане, аз се тръшнах на леглото, на което впрочем някой бе повръщал. Почувствах се странно близък до този злощастен пътник, който бе отседнал тук преди мен и бе дал воля на чувствата си. Посегнах към куфара си и извадих от там книгата си. „Данте- избрани творби” бе изписано на корицата. Отгърнах на „Ад” и зачетох, кръстосал крака на ръба на леглото.
След десетина минути, обаче, ме обзе някакво безпокойство и захвърлих книгата. Станах и обиколих няколко пъти стаята. Допрях ухо до стената, надявайки се да дочуя звук от съседното помещение. Напразно. Интересно, как ли би реагирал някой от приятелите ми, ако ме видеше така. Навън вече бе нощ, но уличните фенери не светеха. Почувствах се странно отдалечен от всичко, което бе извън хотела. Отново легнах на леглото, но този път събух обувките си и се мушнах под завивките, опитвайки се да заспя. Неусетно се унесох и задрямах.
В съня си отново бях в онова коридорче, а старицата на рецепцията ми махаше с единствената си ръка. Неизвестна сила ме теглеше към нея, а вратата, през която бях влязъл, бе изчезнала и зад мен имаше само солидна стена. Осъзнавайки, че единственият път бе напред, аз тръгнах бавно към нея. Когато се озовахме лице в лице, тя се усмихна някак лукаво и рече:
- Приятно прекарване, господине, вярвам, че знаете къде е стаята ви.
Аз продължих нагоре по стълбището до първия етаж. Докато се изкачвах, от рецепцията зад мен долитаха странни звуци, но аз не смеех да се обърна, страхувайки се от това, което бе зад мен и около мен. До ушите ми стигнаха писъци, въздишки, смях и отново писъци. Продължих нагоре, изтръпнал и смразен. Най-сетне стигнах първия етаж и се затичах към стаята си, където се надявах, че ще намеря убежище. От какво, не зная и до ден днешен. Но напразно. Отворих вратата и пристъпих прага.
Събудих се, облян в студена пот. Отначало не съзнавах къде съм, но после всичко се избистри в главата ми. Да, бях в стаята си, а всичко бе само кошмар. Дали? Понечих да запаля свещта, която беше до главата ми, но нищо не стана. Смътното усещане от преди ме обзе отново. Запалих няколко клечки кибрит, само за да усетя как те опарват пръстите ми, но без да видя и искрица от пламъка им. Ослепял ли бях? Или това беше просто още един сън? Тогава отново чух звуците. Писъци, смях, въздишки. О, писъците! Те изпълниха главата ми и аз завиках заедно с тях. Станах и започнах да бягам на сляпо из стаята, блъскайки се в стените. В потока от шумове различих плач на новородено, писък на жена. Картечни залпове и експлозии огласиха стаята, последвани от писъците на ранен войник. Мракът ме поглъщаше, навлизаше в дробовете ми с всяко мое вдишване, избутвайки кислорода, задушавайки ме. Хладните му, лепкави ръце обвиваха тялото ми, стискаха гърлото ми, скубеха косата ми. С какво бях заслужил това, Господи?!?! Писъците на осакатения войник спряха, за да достигне до мен гнусният смях на старицата от рецепцията, придружен от отвратителния й дъх. Аз също продължавах да пищя, надявайки се, че някой ще дойде да ме избави от мъките ми. Но се сетих за тишината, която ме бе посрещнала още на слизането от файтона и усетих, че всичко беше напразно, безнадеждно. Тогава започнах да блъскам главата си в стените, надявайки се, че скоро ще свърши. Тънка хладна струйка кръв се спусна по слепоочието ми след петия удар и аз паднах на пода. Ах, блажено безсъзнание!
Колко време бях прекарал така, не зная. Когато дочух кукуригането на петел, аз отворих очи и ме обзе вълна на неописуемо щастие. Видях как един плъх усилено ръфаше поставената ми до леглото обувка, но поне го виждах. Огледах стаята- изглежда, че аз бях в един от ъглите. В малкото помещение цареше невиждан безпорядък. Значи все пак снощните събития бяха истина. И макар любопитството ми да ме тласкаше да открия причината за тях, нещо друго, дълбоко в мен, ми казваше, крещеше да напусна и никога повече да не се връщам на това проклето място. Станах, подплаших едрия плъх, нахлузих обувките си и излетях през вратата, грабнал куфара си в ръка. Не можете да си представите изненадата ми, когато открих, че старицата стоеше точно пред вратата ми. Моята поява сякаш я стресна и тя се опита да скрие зад гърба си един голям платнен чувал, който за нейно съжаление бе твърде голям, за да успее. Аз я огледах от глава до пети и се зачудих откога бе там, пред вратата ми. Тя смутолеви:
- А, здравейте, сър, идвах да почистя стаята ви.- старицата размаха чувала под носа ми, сякаш казвайки „Ето на, виж, не лъжа”.
Защо й беше да чисти стаята- нямаше много клиенти, а и изглеждаше, че не й пука особено как ги псореща. Аз реших да не оставам и минутка повече на това място, рекох и сбогом и се запътих към стълбището. Преди да сляза се извърнах, за да видя злобното, ядно изражение, което се бе изписало на лицето й. Никога няма да забравя тази гледка. Очите й бяха присвити, чертите- изопнати, а единствената й ръка стискаше чувала, сякаш изгаряща от желание да го удуши. Аз заслизах на бегом по стълбите и притичах през коридорчето. По пътя си съборих вълчата глава. Не се върнах да я вдигна. Излизайки навън, аз се почувствах прероден. Мръсният лондонски въздух имаше божествен аромат, в сравнение с това, което дишах вътре. Спрях файтон и не погледнах назад, докато се отдалечавахме.
Вечер все още се будя, облян в студена пот, с ечащи в главата ми писъци, с изпълнени от онази смрад дробове. Когато това се случи, аз ставам и се моля за нещастната душа, която ще да е попаднала в онази проклета сграда.

[Warrior Of Ice]

Много Ловкрафтско, хареса ми!

[scion_of_storm]

Мамка му, такова не си спомням да съм писал, поне не с такива емоции вложени в него. Странен днешен ден, случката с даскалката от днес, ол тех стъф..


ГЛИНА
/или КОЙ/

Нима
Връщаме се устремено към глината
Злина!
Не мога да я опиша в римата.

Ох, а пък хилави, краката
Ни решиха
Да се сраснат със земята
Що откриха?

Откриха ли опора
Ми кажете вий сега?
Двеста, триста зора
И разочарования.

Сърцата ни пак ли
Към калта, долу, се върнаха?
БОГ! Предлагам, вземи
Блудните, що се завърнаха.

Ръцете могат ли да
Докосват с нежност.
Или и това ни бе отнето
Кална, мътна. Вълна.
Съзнанието дава сигнал заето.

Очите къде са, има ли ги
Къде отиде взора?
Купчините кал, тях ти вземи ги
Сложи ги в обора.

БОГ!
НИЕ?

Който и да е
Кой ще ги вземе?
Кажете ми кой, има ли
Тук желаещи носители?

Мисля не. Ами тогава
По-безопасно ще е
Да сме в кална забрава.
Глината, хора, зове.

[Aglarana]

^ Такива реакции трябва да бъдат провокирани не само у нас, 17-годишните...
Това е протест, позиция!

[scion_of_storm]

Протези

Времето отново е от онези
Които не зависят.
Отвътре или отвън. Протези
До мен тихо стоят.

Набира скорост, и то как, как... тази
Емоция мътна.
Музо разгулна, ако си там опази
Идеята смътна.

Времето всъщност е без значение,
Протезите пък илюзия са.
Потъващите кораби, виснали в забвение
Разцепват мътната вода.

Емоцията надига мачтите
Разтварят се затворени небеса.
Платно издуват сляпо мечтите
Разбрах. Платното оказа се протеза.

Отвътре и отвън бушува онази
Буря, която не можеш просто да спреш.
Музо сладка, не можа ти да опазиш
Едната частица от душевна гмеж.

Намаля с писък скоростта на
Тази емоция тъмноводна.
Намръщени мразени небеса
Оплодиха земя безплодна.

А протезите наблюдават
Всичко, кротнати редом до мен.
С тях сме едно. Отплават
Кораби-емоции в нов ден.

****

Вътре

Гнила е мебелировката
В пустия ми мъртвороден истински дом.
Данъчния ми носи призовката
Направена е тя от потъмнял хром.

Стълбата когато бавно изкачвам
С крайници от бледа плът
Нея самата по стъпала окачвам
Маркирам своя сляп, болен път.

И пусто е, и пълно с мебели.
Огледала-очи ме гледат от всеки кът
С ириси страшни в мен се взрели
Късат, късат с погледа си парчета плът.

Когато в дивана си запустял седна
И всички фибри за мен се злобно закачат
Виждам в бъдещето вечерта поредна
Чудя се кога лампите мъртви ще заспят.

Данъчния се уплаши, виждайки как
Шкафовете разтварят зъбите си хищни.
От светлина през мрак, зора или зрак
Разкъсващите и Приемащите са пищни.

На маса с утроба мъртва, уродлива
Остана моята скъпоценна призовка.
Горкият безчувствен метал, без милост залива
Го тъмнотата на дървената уловка.

Време е да се върна обратно, след като
Вратата е затворена за това НАВЪН.
И всеки ирис, поглед, всяко едно око
В мозъка ми прозвучава със ясен звън.

[scion_of_storm]

Leaves

To darkened arms
Fallen leaves embedded.
In mahogany hearse
I slowly threaded.

I saw her there…

In the eyes ablaze
This burning sorrow.
The fiery gaze…
Turned to no tomorrow.

And I felt the desire
To speak without words,
enchanted.
This wish so dire…
Made the heart stop;
It ranted:

“Oh, spirit of naked beauty
Cleanse my spirit now…
Release me from earthly duty
I shall repay somehow...

Carress me with your pale nails
Cut! Cut the flesh deep.
Where amber tells his tales
I shall, silently, fall asleep…

Ghost of freedom, beloved so
Twist deep within me, take my soul
Bleed with the mortal blood of mine
Let me drown in the eyes of thine…”

The hearse became our everlasting bed
And the fallen leaves unto us I did embed…

[Dead_Girl]

Човешки мечти,
човешки неволи,
човешки желания,
водят те към егоизмът
тъй човешки!
Вглабени в себе си
затворени вътре
в решетките на
душата,
вървят по своя
измислен път.
Следват те
сътворени от други
правила!
Но не на мечтите
си робуват,
а на внушение
чуждо човешко.
Правилният път,
макар и понякога
им от съдбата
посочен,те отричат!
В себе си се заричат,
че ще изпълнят тези цели-
уж лични тяхни!
Но изборът
неправилен
сляпо следват
кат' роб
без мнение,
заради
чуждото внушение!
11.04.08


Може да се излагам, но какво пък... пускам го ей така. За кеф

[scion_of_storm]

Последна песен

Горивото, същото, което
Дава сила на съзнанието
Липсва ми от много време
И носи такова бреме...

Огънят, който ме движеше
Изгасна и се превърна в жар.
Живота, който ме зовеше
Превърна ме просто в празна твар.

Пламъците ги няма
Защо?
Тази ужасна рана...
За какво...

Пепелта накрая винаги остава
Както и мътни спомени за изминалото.
Въпрос кух не бива да се задава
Защото отговорите зоват миналото.

И вълни огъня потушават с ласка
Пламъци съскат в съществото и умират.
Изгражда се с жар маска подир маска
А вътрешни духове дори нея обират.

Живееш за онзи ден, който няма да дойде
Постоянно си вдъхваш сили, но не става.
Търсиш Онзи/Онази за теб, не кой и да е
Но откриваш, че си просто ненужна плява.

Горивото ми липсва, не мога да го намеря.
Търсих в кладенци дълбоки, в мен самия.
Под небето мастилено, под луда заря
Предадох се. Не можах нищичко за мен да открия.

[Svetyl]

^На прав път си. Обаче имам една препоръка. Опитай да ги правиш по-кратки, но да са с повече емоционален заряд и по-изпипани. Имам чувството, че последните 2-3 куплета буквално си ги изстискваш от пръстите. Поправи ме ако греша, де.

[scion_of_storm]

За последния и предпоследния- не си прав, те са ми може би любимите. Предния...може би да, леко. )

Прераждане

И видиш ли
Съдят ме.
Приятели...?
Знам, знам, зле
Беше онова.
Но Сърце...
Негова повеля.
Не мога да го контролирам
Не мога съдбата да избирам.
Понякога аз съм този
Що не съм
Или не съм този, който
Просто съм.
Намирам се отново
Потапям се наново
В странен сън.
Ако видите сърцевината
Която, да, разбира се, признавам
Опетнена е, като на човек.
И запомните я, нея, злината
Която не омаловажавам
Може да извършим ОНЗИ набег.
Стълбицата душевна
Върти се, но наобратно.
Друга дали е потребна?
Черното става златно.
Открих онези, които
Критикуваха, но пък и разбраха
Защото идва от нещо друго, висше
Не е нужно на Демиург да е краха
Не е нужно на Дъската да го пише.
Ще продължа, но спомените
Аз оставям - в мен.
За да са си всечени просто там.
Идва прераждане, искрите
Тлеят в този нов ден.
Има го светлото. Има и срам.
Загубих много, спечелих повече?
Вода мръсна, вода чиста в мен тече.
Прераждането, като стълбицата
Напълно наобратно издига се.
Защото не само бъдещето
Но и миналото ме зове.

[scion_of_storm]

Молитва

Виковете са силни.
Ще ме освободиш ли?

Или не, моля, мен остави
Вземи теб, спаси себе си.
Аз потънах под онова небе
И то Нещата скъпи от мен взе.

А после…

Хрътките с техните окови
Разкъсаха ме на парчета.
Змията грозна сластно мен отрови
Волята бе насила иззета.

Давай, когато…
Когато…, моля те.
Вземи ги, моля, вземи ме
Отведи ме, отведи ме…

Когато сринал се, крещи ми небосвода
Когато призная, открия тъмната природа
Когато ослепял виждам, и ален е взора
Когато ням викам, крещя, без сетнa умора.

Отведи ме, отведи ме
При теб ти сладко вземи ме.
Знаеш в забравата Коя си, знаеш и Кой си
Носителко-носител на покой, ТИ!

И кога очите слепи късовете
От моята разкъсана плът
Гледат.
Когато нахлуят, убият вси бесовете
Вземи ме вечно на ТВОЯ път.

Благодаря…
Ще запомня.

*****

Милея

Бесни
Виелиците бушуват
В сърце на умряла същност
Пресни
Паразити хитруват
В прекрасната безплътност.

Малки
Безоки фантоми прокрадват се
И все нещо унищожават.
Жалки
Са опитите всичко да се спре
Още рани се задават.

И! Взеха
Ме за жертва – там, под тъмното небе
И аз приех, с радост мъртво-кървава.
Заклеха
Се, че ще обработят моето сърце
Е, песента що пеят е само Една.

И нея аз ще запея
Без да имам страх,
Просто поредната.
Без! Този умрял крах
Без! Да е последната
В нея пак ще милея.

Кажете ми като толкоз’ знаете
За какво друго, за какво да копнея?
С вашите празни слова баете
А пък аз в нея, да в нея...ще милея.

[scion_of_storm]

Сказание

Сказанията винаги имат послание
И изградени са от спомени от лед.
Дали радост съдържа, или страдание
Все чувство някакво носи всеки куплет.

Ще ви разкажа разкъсан аз
В тази тъжна вечер за едно дете
Що носи на спомените мраз
Що нещо друго в себе си тихо прие.

В момент житейски то с писък
Стъкленицата кристална изля.
И разля се с грохотен плисък
Есенцията светла на една душа.

Потърси то тогава утеха в мрака.
Той бе Домът негов скъп, там то само плака.
Любима прекрасна или пък убиец лукав
Събуждащ апатията, ала носещ и гняв.

С пръсти изронени от дървесната кора
Крещеше, виеше то от болка ужасна.
Ала да впива в Черните дървета плътта
Бе наслада за него така прекрасна...

А стъкленицата потъмняваше, разлята.
Нещо друго, ново, зароди се в недрата.
И слана попари детето
В вечер хаотична. Сърцето
Спря, уплашено - дали позволено му е да бие?
А детето успя разсъдъка си да убие.

И когато паднаха нощните завеси
И кучи вой огласи глухи улици
Частичка нормалност с жар се обеси.
Ще се чака докато пак се заздрачи.

Защото тогава идва Неговото царство
И покоят от всички стъпки, взети накриво.
Крал сам, трон един, в пусто мъртво господарство
Където желанието да умреш е диво.

И то живее за този момент
Отхвърля другото, сякаш е без значение.
Живот? Ах, този злочест сегмент
(Не) Носещ в себе си никакво вдъхновение...

И да плаче сякаш не може вече
Що страдание преживя и колко сътвори
Друга мисъл сладка сега го влече
Немите емоционално не губят, нали?

Затова то с въздишка клета реши...

Да живее в умрялото черно небе
В слепите, отдавна изгаснали звезди...
Това лишено от Смисъла дете
Ти Скърбящият със звездите наречи...

****
Наказание

Усмихни се с мъртвото ти
Истинско лице.
На гроба общ тихо помогни
Знаеш що те зове.

Dies irae, eo ire itum.
За теб ще е по-особен този ден.
Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала не ще си опростен.

Към своите братя зов отправи
И нека вас погълнат пламъци.
Обич, любов, какво всяко значи?
Когато гласът шепне ти "Умри".

Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала си отхвърлен.
Dies irae, eo ire itum.
Виждаш ли сега своя кротък плен?

Оковите ти държат ги здраво
Титаните златисти и жестоки.
От земята свличаш се направо
При червеите прекрасни и безоки.

А кучетата, слуги техни мрачни
Хрътки безплътни, ала някак небесни
Носят ти прангите твои, халки брачни
Които обичат те, макар безсловесни.

Dies irae, eo ire itum.
А дали всеки ден не е такъв?
Dies irae, eo ire itum.
Дали животът ни не е просто кръв?

А титаните не го формират
В казани от кости и бледи тела.
И хрътките подло не завират
Муцуни хищни в човешката душа...?