Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[scion_of_storm]

^Уж ги завършваме, да. Иначе...в някои случаи архаизирането е за спазване на ритъма и сричките, но пък и като цяло ми харесва, де да знам. Аз имам две крайности, или онова "възвишено", дето го имаш предвид с употребата на по..де да знам, индустриални(?) термини, или това дето е горе.
Но тази муза дойде точно по тоя начин, така че така мисля да остане, както беше и замислено.

[gadabout]

... и ралото в полето,
и хорски суетни,
и плачът на детето,
и вечни сиви дни,
и болестите страшни;
душевни тъмнини
оглозгват разума...

И плещи отмаляват,
над ралото наведени.
И бавно отминават
и тъй изстиват ледени
страстите в човека
в напъни от памтивека!
Сърце едвам тупти...

Търпи!

Търпи, докле се не погубиш!
Търпи, че сякаш си за туй роден –
да чакаш друг живот, а в тоз да страдаш
от себе си и Господ омерзен!

^По повод на това, че споменахте Яворов - като написах това стихотворение и си дадох сметка колко напомня за него, ест без никакви претенции.
Моля, споделете някакво мнение!

[Svetyl]

Брей. Много ми хареса. Браво!

[Ulair]

^^ М...стила ми напомня Ботев, дори (веднага се сетих за стихотворението ''Борба'').
Адски добро е! Чакаме още творения!

[noel_f]

Да, gadabout, и на мен ми харесва.

Вижте едно мое:

“Многословецът’’

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

Празната надменност на онзи,
бомбастични думи говорещ.
На онзи, хвалещ се, искайки
фалша лъжлив да опази
за фарса на уникалността си.

Хапливи думи в злобата си,
плод на желанието си за почест
изрича. Мрази, мами, лъже,
а и разярено скубе коси,
същността му празна лъсне ли.

Има ли предизвикателство
пред него – маската му пада.
Всички виждат слабостта му,
прикривал той с мошеничество.
Пада маската! ... Сега е тих.

Петте си строфи многостишни
в този час редя мълчаливо.
Слово за празнотата редя аз.
Не! Думите не са излишни
щом празна надменност осмиват.

[scion_of_storm]

^ Не е лошо )

Куплети

Старица една клета
Стрък босилек предложи.
На живота куплета
Пореден се заложи.

Десетте стотинки
Бяха проходът напред.
Огряха вси злинки
Отвориха нов куплет.

Дете тихичко заплака
Дъвки в локвата изпусна.
Със зъби съдба затрака
И в нов куплет го тя пропусна.

Жена самотна взря се
Във слънчево-сивото небе.
Съдбата пък засмя се
И реши, че куплет ще подаде.

Черноработник в сажди, клет
Молеше се и той за куплет.
Даде му и на него съпричастна
Съдбата, ала искрата й угасна.

Затуй на следващия, един
Старец грохнал, изнурен
Отказа му светлия зехтин
Куплетът бе отменен.

И щом отказа на същество едно
Отново силите свои събра,
Прие още хора в своето лоно
Куплетотворната, скъпа съдба.

[Chimera]

Аз мнението си ти го казах, но това е едно от писанията ти, което най-много ми хареса

[noel_f]

^+1

Ето и редактирана версия на "Многословецът":

Многословецът

Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни -

за надменността са всевишни.



Празната надменност на онзи,

бомбастични думи говорещ.

На онзи, хвалещ се, искайки

фалша лъжлив да опази

със фарса на уникалността си.



По-великите от си мрази.

По-способни, умни не търпи.

Ценните заслуги не цени

В свят като неговия се пази;

В свят на неценни главорези.



Хапливи думи в злобата си,

плод на желанието едно - за почест -

изрича. Мрази, мами, лъже,

а и разярено скубе коси,

душата му празна се бесй.



Има ли мъничка дори трудност

пред него – маската му пада.

Всички виждат слабостта му,

прикривал героят ми с усърдност.

Край на фалша!!! – Мълчи в смиреност.



Тих е защото е победен.

Скрил злобата си умело той,

окачва усмивка на лице.

Че е поразен и изобличен,

трябва да признае засрамен.



Седемте строфи многостишни

В този час редя мълчаливо.

Слово за празнотата редя аз.

Не! Думите не са излишни-

за надменността са всевишни.

[Wicked Child]

Ами, аз се опитвам да пиша много работи, но в малко случаи успявам... Ето един от първите ми "хорър" разкази:


Долуописаните събития се случиха преди десетина години, по време на престоя ми в Лондон. Бях решил да похарча малкото си спестявания за едно околсветско пътешествие, но в последствие се оказа, че едва бяха достатъчни, за да обиколя Европа.
Винаги съм се стремял да гледам нещата от добрата им страна, дори да няма такава. Ето защо фактът, че хотелът, в който трябваше да отседна беше в ремонт, не ме притесни особено. Какво толкова, Лондон е голям град, все щях да открия и друго местенце. Спрях един файтон и наредих на кочияша да ме закара до най-евтиният хотел в града (по това време вече бях осъзнал колко оскъдни бяха спестяванията ми). Той се замисли за известно време и след това подкара конете. Докато се возех по тесните улички, навън падна мъгла. Потънал в безгрижни мисли в този типичен лондонски следобед, аз не усетих кога пристигнахме и се стреснах при звука на гласа на кочияша, който ме подканваше да сляза. Отворих вратата и слязох, озовавайки се в дълбока почти до глезените кална локва. Изненадах се от това колко тихо беше в този край на Лондон. По улиците не се виждаше никой, но това бе отчасти обяснимо заради дъжда. Капаците на прозорците на околните къщи бяха спуснати и единствената все още светеща кутийка беше тази на постройката пред мен. Стара и наполовина порутена, тя се издигваше малко над другите. Аз бързо изтичах до вратата и без да почукам, влязох вътре.
Озовах се в слабо осветено коридорче. Въздухът беше застоял и горещ и още с влизането в ноздрите ми проникна тежката миризма на повръщано. По стените висяха проядени от молци, полуизгнили животински глави. Да, ето го големия лош вълк, който ме гледа само с едно око от лявата ми страна. Бях на път да се обръна и да изляза в дъжда навън, когато до ушите ми достигна женски глас. Той ме викаше и аз присвих очи, за да видя какво имаше в края на коридора. Да, виждах сумрачна стаичка с рецепция. След миг-два съзрях и старицата, на която принадлежеше гласът. Неуверено пристъпих напред, като по пътя се спънах в едно прашно килимче. На няколко метра от старицата, отново бях готов да се върна, но поглеждайки назад, коридорът ми се стори като километричен мрачен тунел. Жената на рецепцията беше едноръка и ми се хилеше глупаво. Приближих се до нея с престорена усмивка и полагайки огромни усилия да не гледам към мястото, където бе била ръката й, рекох учтиво:
- Здравейте. Каква е цената за единична стая?
- Добър вечер, сър. При нас можете да пренощувате за три пенита.- Тя разтвори уста в широка, беззъба усмивка и до мен достигна дъхът й. Боже, каква смрад! Думите ми са недостатъчни, за да опишат тази смесица от ароматите на нужник и касапница, които се разнесоха от устата й. Отвратен, аз се закашлях, а тя сякаш не осъзнаваше какво бе предизвикало реакцията ми. Когато се овладях, бръкнах в кесията си и извадих от там няколко монети. С голямо нежелание се приближих още до нея и ги сложих в единствената й ръка, която беше протегната към мен. Усещах дъха й по лицето си. Опитвайки се да не потръпна, аз поех стария ръждясал ключ, който тя ми подаде:
- Стая номер девет, господине. На първия етаж.
Аз изтичах горе, молейки се стаята ми да не вони така ужасно, както останалата част от хотела. Уви, напразно! Когато отворих вратата, няколко плъха излязоха от там уплашени, а старият прозорец се отвори от станалото течение. Но освен ужасното зловоние, което ме посрещна още на прага на стаята, там имаше и нещо друго, нещо непознато за мен. Мислейки, че умората ми е причината за това усещане, аз се тръшнах на леглото, на което впрочем някой бе повръщал. Почувствах се странно близък до този злощастен пътник, който бе отседнал тук преди мен и бе дал воля на чувствата си. Посегнах към куфара си и извадих от там книгата си. „Данте- избрани творби” бе изписано на корицата. Отгърнах на „Ад” и зачетох, кръстосал крака на ръба на леглото.
След десетина минути, обаче, ме обзе някакво безпокойство и захвърлих книгата. Станах и обиколих няколко пъти стаята. Допрях ухо до стената, надявайки се да дочуя звук от съседното помещение. Напразно. Интересно, как ли би реагирал някой от приятелите ми, ако ме видеше така. Навън вече бе нощ, но уличните фенери не светеха. Почувствах се странно отдалечен от всичко, което бе извън хотела. Отново легнах на леглото, но този път събух обувките си и се мушнах под завивките, опитвайки се да заспя. Неусетно се унесох и задрямах.
В съня си отново бях в онова коридорче, а старицата на рецепцията ми махаше с единствената си ръка. Неизвестна сила ме теглеше към нея, а вратата, през която бях влязъл, бе изчезнала и зад мен имаше само солидна стена. Осъзнавайки, че единственият път бе напред, аз тръгнах бавно към нея. Когато се озовахме лице в лице, тя се усмихна някак лукаво и рече:
- Приятно прекарване, господине, вярвам, че знаете къде е стаята ви.
Аз продължих нагоре по стълбището до първия етаж. Докато се изкачвах, от рецепцията зад мен долитаха странни звуци, но аз не смеех да се обърна, страхувайки се от това, което бе зад мен и около мен. До ушите ми стигнаха писъци, въздишки, смях и отново писъци. Продължих нагоре, изтръпнал и смразен. Най-сетне стигнах първия етаж и се затичах към стаята си, където се надявах, че ще намеря убежище. От какво, не зная и до ден днешен. Но напразно. Отворих вратата и пристъпих прага.
Събудих се, облян в студена пот. Отначало не съзнавах къде съм, но после всичко се избистри в главата ми. Да, бях в стаята си, а всичко бе само кошмар. Дали? Понечих да запаля свещта, която беше до главата ми, но нищо не стана. Смътното усещане от преди ме обзе отново. Запалих няколко клечки кибрит, само за да усетя как те опарват пръстите ми, но без да видя и искрица от пламъка им. Ослепял ли бях? Или това беше просто още един сън? Тогава отново чух звуците. Писъци, смях, въздишки. О, писъците! Те изпълниха главата ми и аз завиках заедно с тях. Станах и започнах да бягам на сляпо из стаята, блъскайки се в стените. В потока от шумове различих плач на новородено, писък на жена. Картечни залпове и експлозии огласиха стаята, последвани от писъците на ранен войник. Мракът ме поглъщаше, навлизаше в дробовете ми с всяко мое вдишване, избутвайки кислорода, задушавайки ме. Хладните му, лепкави ръце обвиваха тялото ми, стискаха гърлото ми, скубеха косата ми. С какво бях заслужил това, Господи?!?! Писъците на осакатения войник спряха, за да достигне до мен гнусният смях на старицата от рецепцията, придружен от отвратителния й дъх. Аз също продължавах да пищя, надявайки се, че някой ще дойде да ме избави от мъките ми. Но се сетих за тишината, която ме бе посрещнала още на слизането от файтона и усетих, че всичко беше напразно, безнадеждно. Тогава започнах да блъскам главата си в стените, надявайки се, че скоро ще свърши. Тънка хладна струйка кръв се спусна по слепоочието ми след петия удар и аз паднах на пода. Ах, блажено безсъзнание!
Колко време бях прекарал така, не зная. Когато дочух кукуригането на петел, аз отворих очи и ме обзе вълна на неописуемо щастие. Видях как един плъх усилено ръфаше поставената ми до леглото обувка, но поне го виждах. Огледах стаята- изглежда, че аз бях в един от ъглите. В малкото помещение цареше невиждан безпорядък. Значи все пак снощните събития бяха истина. И макар любопитството ми да ме тласкаше да открия причината за тях, нещо друго, дълбоко в мен, ми казваше, крещеше да напусна и никога повече да не се връщам на това проклето място. Станах, подплаших едрия плъх, нахлузих обувките си и излетях през вратата, грабнал куфара си в ръка. Не можете да си представите изненадата ми, когато открих, че старицата стоеше точно пред вратата ми. Моята поява сякаш я стресна и тя се опита да скрие зад гърба си един голям платнен чувал, който за нейно съжаление бе твърде голям, за да успее. Аз я огледах от глава до пети и се зачудих откога бе там, пред вратата ми. Тя смутолеви:
- А, здравейте, сър, идвах да почистя стаята ви.- старицата размаха чувала под носа ми, сякаш казвайки „Ето на, виж, не лъжа”.
Защо й беше да чисти стаята- нямаше много клиенти, а и изглеждаше, че не й пука особено как ги псореща. Аз реших да не оставам и минутка повече на това място, рекох и сбогом и се запътих към стълбището. Преди да сляза се извърнах, за да видя злобното, ядно изражение, което се бе изписало на лицето й. Никога няма да забравя тази гледка. Очите й бяха присвити, чертите- изопнати, а единствената й ръка стискаше чувала, сякаш изгаряща от желание да го удуши. Аз заслизах на бегом по стълбите и притичах през коридорчето. По пътя си съборих вълчата глава. Не се върнах да я вдигна. Излизайки навън, аз се почувствах прероден. Мръсният лондонски въздух имаше божествен аромат, в сравнение с това, което дишах вътре. Спрях файтон и не погледнах назад, докато се отдалечавахме.
Вечер все още се будя, облян в студена пот, с ечащи в главата ми писъци, с изпълнени от онази смрад дробове. Когато това се случи, аз ставам и се моля за нещастната душа, която ще да е попаднала в онази проклета сграда.

[Warrior Of Ice]

Много Ловкрафтско, хареса ми!

[scion_of_storm]

Мамка му, такова не си спомням да съм писал, поне не с такива емоции вложени в него. Странен днешен ден, случката с даскалката от днес, ол тех стъф..


ГЛИНА
/или КОЙ/

Нима
Връщаме се устремено към глината
Злина!
Не мога да я опиша в римата.

Ох, а пък хилави, краката
Ни решиха
Да се сраснат със земята
Що откриха?

Откриха ли опора
Ми кажете вий сега?
Двеста, триста зора
И разочарования.

Сърцата ни пак ли
Към калта, долу, се върнаха?
БОГ! Предлагам, вземи
Блудните, що се завърнаха.

Ръцете могат ли да
Докосват с нежност.
Или и това ни бе отнето
Кална, мътна. Вълна.
Съзнанието дава сигнал заето.

Очите къде са, има ли ги
Къде отиде взора?
Купчините кал, тях ти вземи ги
Сложи ги в обора.

БОГ!
НИЕ?

Който и да е
Кой ще ги вземе?
Кажете ми кой, има ли
Тук желаещи носители?

Мисля не. Ами тогава
По-безопасно ще е
Да сме в кална забрава.
Глината, хора, зове.

[Aglarana]

^ Такива реакции трябва да бъдат провокирани не само у нас, 17-годишните...
Това е протест, позиция!

[scion_of_storm]

Протези

Времето отново е от онези
Които не зависят.
Отвътре или отвън. Протези
До мен тихо стоят.

Набира скорост, и то как, как... тази
Емоция мътна.
Музо разгулна, ако си там опази
Идеята смътна.

Времето всъщност е без значение,
Протезите пък илюзия са.
Потъващите кораби, виснали в забвение
Разцепват мътната вода.

Емоцията надига мачтите
Разтварят се затворени небеса.
Платно издуват сляпо мечтите
Разбрах. Платното оказа се протеза.

Отвътре и отвън бушува онази
Буря, която не можеш просто да спреш.
Музо сладка, не можа ти да опазиш
Едната частица от душевна гмеж.

Намаля с писък скоростта на
Тази емоция тъмноводна.
Намръщени мразени небеса
Оплодиха земя безплодна.

А протезите наблюдават
Всичко, кротнати редом до мен.
С тях сме едно. Отплават
Кораби-емоции в нов ден.

****

Вътре

Гнила е мебелировката
В пустия ми мъртвороден истински дом.
Данъчния ми носи призовката
Направена е тя от потъмнял хром.

Стълбата когато бавно изкачвам
С крайници от бледа плът
Нея самата по стъпала окачвам
Маркирам своя сляп, болен път.

И пусто е, и пълно с мебели.
Огледала-очи ме гледат от всеки кът
С ириси страшни в мен се взрели
Късат, късат с погледа си парчета плът.

Когато в дивана си запустял седна
И всички фибри за мен се злобно закачат
Виждам в бъдещето вечерта поредна
Чудя се кога лампите мъртви ще заспят.

Данъчния се уплаши, виждайки как
Шкафовете разтварят зъбите си хищни.
От светлина през мрак, зора или зрак
Разкъсващите и Приемащите са пищни.

На маса с утроба мъртва, уродлива
Остана моята скъпоценна призовка.
Горкият безчувствен метал, без милост залива
Го тъмнотата на дървената уловка.

Време е да се върна обратно, след като
Вратата е затворена за това НАВЪН.
И всеки ирис, поглед, всяко едно око
В мозъка ми прозвучава със ясен звън.

[scion_of_storm]

Leaves

To darkened arms
Fallen leaves embedded.
In mahogany hearse
I slowly threaded.

I saw her there…

In the eyes ablaze
This burning sorrow.
The fiery gaze…
Turned to no tomorrow.

And I felt the desire
To speak without words,
enchanted.
This wish so dire…
Made the heart stop;
It ranted:

“Oh, spirit of naked beauty
Cleanse my spirit now…
Release me from earthly duty
I shall repay somehow...

Carress me with your pale nails
Cut! Cut the flesh deep.
Where amber tells his tales
I shall, silently, fall asleep…

Ghost of freedom, beloved so
Twist deep within me, take my soul
Bleed with the mortal blood of mine
Let me drown in the eyes of thine…”

The hearse became our everlasting bed
And the fallen leaves unto us I did embed…

[Dead_Girl]

Човешки мечти,
човешки неволи,
човешки желания,
водят те към егоизмът
тъй човешки!
Вглабени в себе си
затворени вътре
в решетките на
душата,
вървят по своя
измислен път.
Следват те
сътворени от други
правила!
Но не на мечтите
си робуват,
а на внушение
чуждо човешко.
Правилният път,
макар и понякога
им от съдбата
посочен,те отричат!
В себе си се заричат,
че ще изпълнят тези цели-
уж лични тяхни!
Но изборът
неправилен
сляпо следват
кат' роб
без мнение,
заради
чуждото внушение!
11.04.08


Може да се излагам, но какво пък... пускам го ей така. За кеф

[scion_of_storm]

Последна песен

Горивото, същото, което
Дава сила на съзнанието
Липсва ми от много време
И носи такова бреме...

Огънят, който ме движеше
Изгасна и се превърна в жар.
Живота, който ме зовеше
Превърна ме просто в празна твар.

Пламъците ги няма
Защо?
Тази ужасна рана...
За какво...

Пепелта накрая винаги остава
Както и мътни спомени за изминалото.
Въпрос кух не бива да се задава
Защото отговорите зоват миналото.

И вълни огъня потушават с ласка
Пламъци съскат в съществото и умират.
Изгражда се с жар маска подир маска
А вътрешни духове дори нея обират.

Живееш за онзи ден, който няма да дойде
Постоянно си вдъхваш сили, но не става.
Търсиш Онзи/Онази за теб, не кой и да е
Но откриваш, че си просто ненужна плява.

Горивото ми липсва, не мога да го намеря.
Търсих в кладенци дълбоки, в мен самия.
Под небето мастилено, под луда заря
Предадох се. Не можах нищичко за мен да открия.

[Svetyl]

^На прав път си. Обаче имам една препоръка. Опитай да ги правиш по-кратки, но да са с повече емоционален заряд и по-изпипани. Имам чувството, че последните 2-3 куплета буквално си ги изстискваш от пръстите. Поправи ме ако греша, де.

[scion_of_storm]

За последния и предпоследния- не си прав, те са ми може би любимите. Предния...може би да, леко. )

Прераждане

И видиш ли
Съдят ме.
Приятели...?
Знам, знам, зле
Беше онова.
Но Сърце...
Негова повеля.
Не мога да го контролирам
Не мога съдбата да избирам.
Понякога аз съм този
Що не съм
Или не съм този, който
Просто съм.
Намирам се отново
Потапям се наново
В странен сън.
Ако видите сърцевината
Която, да, разбира се, признавам
Опетнена е, като на човек.
И запомните я, нея, злината
Която не омаловажавам
Може да извършим ОНЗИ набег.
Стълбицата душевна
Върти се, но наобратно.
Друга дали е потребна?
Черното става златно.
Открих онези, които
Критикуваха, но пък и разбраха
Защото идва от нещо друго, висше
Не е нужно на Демиург да е краха
Не е нужно на Дъската да го пише.
Ще продължа, но спомените
Аз оставям - в мен.
За да са си всечени просто там.
Идва прераждане, искрите
Тлеят в този нов ден.
Има го светлото. Има и срам.
Загубих много, спечелих повече?
Вода мръсна, вода чиста в мен тече.
Прераждането, като стълбицата
Напълно наобратно издига се.
Защото не само бъдещето
Но и миналото ме зове.

[scion_of_storm]

Молитва

Виковете са силни.
Ще ме освободиш ли?

Или не, моля, мен остави
Вземи теб, спаси себе си.
Аз потънах под онова небе
И то Нещата скъпи от мен взе.

А после…

Хрътките с техните окови
Разкъсаха ме на парчета.
Змията грозна сластно мен отрови
Волята бе насила иззета.

Давай, когато…
Когато…, моля те.
Вземи ги, моля, вземи ме
Отведи ме, отведи ме…

Когато сринал се, крещи ми небосвода
Когато призная, открия тъмната природа
Когато ослепял виждам, и ален е взора
Когато ням викам, крещя, без сетнa умора.

Отведи ме, отведи ме
При теб ти сладко вземи ме.
Знаеш в забравата Коя си, знаеш и Кой си
Носителко-носител на покой, ТИ!

И кога очите слепи късовете
От моята разкъсана плът
Гледат.
Когато нахлуят, убият вси бесовете
Вземи ме вечно на ТВОЯ път.

Благодаря…
Ще запомня.

*****

Милея

Бесни
Виелиците бушуват
В сърце на умряла същност
Пресни
Паразити хитруват
В прекрасната безплътност.

Малки
Безоки фантоми прокрадват се
И все нещо унищожават.
Жалки
Са опитите всичко да се спре
Още рани се задават.

И! Взеха
Ме за жертва – там, под тъмното небе
И аз приех, с радост мъртво-кървава.
Заклеха
Се, че ще обработят моето сърце
Е, песента що пеят е само Една.

И нея аз ще запея
Без да имам страх,
Просто поредната.
Без! Този умрял крах
Без! Да е последната
В нея пак ще милея.

Кажете ми като толкоз’ знаете
За какво друго, за какво да копнея?
С вашите празни слова баете
А пък аз в нея, да в нея...ще милея.

[scion_of_storm]

Сказание

Сказанията винаги имат послание
И изградени са от спомени от лед.
Дали радост съдържа, или страдание
Все чувство някакво носи всеки куплет.

Ще ви разкажа разкъсан аз
В тази тъжна вечер за едно дете
Що носи на спомените мраз
Що нещо друго в себе си тихо прие.

В момент житейски то с писък
Стъкленицата кристална изля.
И разля се с грохотен плисък
Есенцията светла на една душа.

Потърси то тогава утеха в мрака.
Той бе Домът негов скъп, там то само плака.
Любима прекрасна или пък убиец лукав
Събуждащ апатията, ала носещ и гняв.

С пръсти изронени от дървесната кора
Крещеше, виеше то от болка ужасна.
Ала да впива в Черните дървета плътта
Бе наслада за него така прекрасна...

А стъкленицата потъмняваше, разлята.
Нещо друго, ново, зароди се в недрата.
И слана попари детето
В вечер хаотична. Сърцето
Спря, уплашено - дали позволено му е да бие?
А детето успя разсъдъка си да убие.

И когато паднаха нощните завеси
И кучи вой огласи глухи улици
Частичка нормалност с жар се обеси.
Ще се чака докато пак се заздрачи.

Защото тогава идва Неговото царство
И покоят от всички стъпки, взети накриво.
Крал сам, трон един, в пусто мъртво господарство
Където желанието да умреш е диво.

И то живее за този момент
Отхвърля другото, сякаш е без значение.
Живот? Ах, този злочест сегмент
(Не) Носещ в себе си никакво вдъхновение...

И да плаче сякаш не може вече
Що страдание преживя и колко сътвори
Друга мисъл сладка сега го влече
Немите емоционално не губят, нали?

Затова то с въздишка клета реши...

Да живее в умрялото черно небе
В слепите, отдавна изгаснали звезди...
Това лишено от Смисъла дете
Ти Скърбящият със звездите наречи...

****
Наказание

Усмихни се с мъртвото ти
Истинско лице.
На гроба общ тихо помогни
Знаеш що те зове.

Dies irae, eo ire itum.
За теб ще е по-особен този ден.
Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала не ще си опростен.

Към своите братя зов отправи
И нека вас погълнат пламъци.
Обич, любов, какво всяко значи?
Когато гласът шепне ти "Умри".

Dies irae, eo ire itum.
Моли се, ала си отхвърлен.
Dies irae, eo ire itum.
Виждаш ли сега своя кротък плен?

Оковите ти държат ги здраво
Титаните златисти и жестоки.
От земята свличаш се направо
При червеите прекрасни и безоки.

А кучетата, слуги техни мрачни
Хрътки безплътни, ала някак небесни
Носят ти прангите твои, халки брачни
Които обичат те, макар безсловесни.

Dies irae, eo ire itum.
А дали всеки ден не е такъв?
Dies irae, eo ire itum.
Дали животът ни не е просто кръв?

А титаните не го формират
В казани от кости и бледи тела.
И хрътките подло не завират
Муцуни хищни в човешката душа...?

[scion_of_storm]

Айде малко проза, трета тематична част от оня тип.
***********

Дори и фауни биха се отвратили от това място. Това беше чистата равносметка. Погледнах към трамвайната линия, виждаща се от прозореца ми. Един трамвай, тромава жълта машинария, носеща работниците за царицата-майка мравки, със стържещ звук премине през проядените релси. Уж бяха...от моите, нали? Защо тогава ги чувствах толкова отдалечени?
Третият път винаги е особено важен с нещо. Но пък срещите с Този, що няма име винаги бяха запомнящи се и с дълбок смисъл, така че тази едва ли щеше да прави някакво особено изключение.
- Добре дошъл в килийката ми, Балансиращи. – тихо го приветствах аз, откривайки истинския си Взор.
- Откога пък стана килийка, Носителю на тях? Толкова ли тясно стана тук за теб?
Леката подигравателна нотка не ми хареса, ала той си беше такъв.
- Винаги е била, просто сега го осъзнавам с пълна сила. Намирам се в една мъничка килийка, която е просто част от огромна клетка, в която живеем, ангелски демоне. Всяка вечер заспивам в нея, очаквайки Утрето да е различно. Е, не е. Пак завършвам поредния ден в нея. И сякаш това не е достатъчно неприятно, идват и онези мисли и сънища...
- Те са нужни, Носителю. – наклони леко глава съществото срещу мен. – Нужни са, за да те обогатят, дооформят. За да те плашат, за да те радват, да те натъжават, да те вдъхновяват...
- Досега само подхранват онова, за което предпочитам да не мисля. Едно от многото такива неща, както сигурно се сещаш.
- Онзи нов страх в пълен блясък ли, смъртни? Роден сивкав феникс в изпосталяла, но все пак нова пухена обвивка?
Той махна с черното си крило и въздухът се завъртя. Бялото, обаче, остана напълно неподвижно.
- Виж колко си ми умен, даже бих ти дал гроздов сок, ако имах. Но вече и това нямам.
- Нали имаш Паралела?
- За какво ми е той? Илюзорно спасение истинско такова ли е? Кажи ми има ли любов там? Има ли страх, тъга, болка, радост, сладост? Единствено техни измъчени сенки, подобия на истинските емоции. Паралелът е красива, ала празна утеха. А празното ни подхранва, ни спасява...
- Не отказа Паралела вчера, или предишния път по пустите градски улици, смъртни. Знаеш, че ти е нужен.
- В такива моменти е, защото другото би ме побъркало ако се оставя на хладното му течение. И ти знаеш това, не изкривявай фактите в хода на разговора.
Пак онзи стържещ звук, но този път не бяха онези клети, прогнили релси, поели товара на смазващата ги машинария. Кикотеше се мръсникът балансиращ.
- Това, което си мисля ли виждам в душата ти? Така нетипично за теб, а изведнъж...Чувам тътена дори сега, Носителю! Какво става?
- The drums of war thunder once again. – досадено прошепнах аз. Много добре знаеше какво става, само се правеше на ударен.
- Щом и раздразнителен стана, ми е ясна работата. – загадъчно се усмихна създанието пред мен. – Какво смяташ да правиш тогава?
- Дай ми Избора. Ще разкъсам мембраната на клетката, или поне ще се опитам. А ти ще ми дадеш двойната пътека, по която бих могъл да го направя.
Този път и двете крила плеснаха, в пълен унисон едно с друго, бяла и черна стихия, напълно равни, напълно еднакви по форма, големина и сила.
- Млад си още, за какво ще го правиш? Та ти нямаш силите, нямаш...почти нужно за да го направиш. Съществото ти ще бъде изсмукано само от срещата с Тях, няма да остане нищо от теб.
- Демоничен ангеле! – очите присветнаха, сивото залъщя на светлината, процеждащата се през леко открехнатия прозорец. – Не го ли направиш ти, ще го направя аз, по какъв и да е начин. Знаеш го много добре, и е по-разумно ти да ми помогнеш, защото осъзнаваш какво може да стане ако аз сам тръгна да диря Пътя.
- Глупак...но ще го направя. Щом си решил да взимаш някое от Разклоненията, толкова млад, с толкова много пред теб...Твоя воля е.
Той отстъпи назад и крилете се кротнаха. Перфектната хармония, въздухът спря да трепти, поредният трамвай замлъкна, както и шумът от делата на земните чеда. После спокойствието се наруши. Вятър изви прозорците, мебелите се разпръснаха, обвивката беше нарушена, за да дойдат Другите, Различните от света на смъртните. Макар и да скитаха сред нас, сега те се явяваха в истинския си облик, в истинската си същност.
- Седем Серафима
Седем пъти те тръбят
За седем пъти възнесения!

Шест демона велики
И шест пъти умира плът
Възцарява се шест пъти обесения!

Серафина, Флора, Елена, Ванеса, Алиса и Хармония, всички в белоснежни ангелски одежди и излъчващи светлина застанаха на дясната Пътека. Зад тях беше застинала седма, седмият Серафим на Небесното царство, ала лицето не бе видимо и сякаш пространството около нея се разпадаше и размазваше.
Повеят стихна и нахлу мирис на леш, ала и сладост, някак привличащ, галещ обонянието. Шест сенки с мътни криле се материализираха от страната на лявата Пътека. Лилит, Самаил, Азраел, падналите при Отказа към Бог бивши серафи, размахали мрачните си криле Абадон и Левиатан и, как без него, пропъденият херувим Азазел...
- Пътеките са отворени за теб, напускащи Света. – в гласа на Този, що няма име имаше както тържественост, така и някаква особена тъга. – Избери своята и поеми по нея.
Лилит ми се усмихна хищно, въплъщението на страст и грях, полуразголена и прекрасна в съблазнителното си излъчване. Азраел въртеше между изпитите си, ала жилави и мощни ръце карта с Косач на нея, гледайки ме с очакване. Висшата сукуба пристъпи към мен с очакване сигурно да се поддам на чара й, ала с усмивка изрекох:
- Първа съпруго на Адам от кал, невеста сегашна на Самаил, не ще ходя по вашата Пътека.
Писъци от страна на женския паднал Ангел, и тих, сподавен гняв, чийто вълни обаче шибваха съзнанието ми. Флора и Алиса се усмихнаха, сигурно помислили, че съм им в кърпа вързан, след като отрекох противниците им. Как един смъртен ги въртеше на малкия си пръст всичките...
- Добър избор, смъртни! – прошепна Флора с ангелическа усмивка и разтворени за прегръдка ръце.
- Не ще тръгна и по вашата Пътека, Серафке.
Усмивката потъмня и двете страни се спогледаха учудено. Този, що няма име обаче се усмихна, енигматичен както винаги. Знаеше, копелето. Знаеше!
- Има и трета Пътека. Тази, която само малцина виждат, а още по-малко избират. – първите малки пухчета започнаха да се подават. Ужасна болка, после от дясното ми и лявото ми рамо бликна кръв, кожата се сцепи, и крилете победоносно се извисиха, блестящи в сивотата си. Опетнени с малко кръв, ала чисти по същността си. – Третата Пътека избирам аз, защото тя е орисаната за мен. Нека Мрака и Светлината, Хаосът и Ред продължават битката си, вкопчени какти бяхте ти, Левиатан, и древния Бехемот. Аз отивам в истинския Паралел, където ще намеря Края и Смисъла.
Всичко се завихри, докато навлизах в Пътеката, ала се обърнах за няколко мига, за да погледна Този, що няма име.
- Ти си минал оттук, ала си се върнал, нали, братко ангелско-демоничен?
Той кимна, в сивите му очи този път отчетливо се четеше тъга.
- Знаеш, че не ще се върна, защото отивам там, за да намеря Края.
Повторно кимване, крилата просто пляснаха в поздрав, последен за човешкото същество срещу него. Понякога няма нужда от думи. Те се усещат.
Влязох в изкривената реалност, тъканта, мембраната беше разцепена, трамваите останаха назад, мравките също, фауните пък бяха без какво и да е значение....

*****

Естествено, че беше само Тя там, под разкривените, отдавна умрели клони на огромното дърво в онова сиво поле. Красива, по-красива от Лилит или Флора, или Алиса. Със стаена усмивка прошепнах думите, които вятърът поде със сила.
- Няма нужда от илюзии тук, Смърт. Не е нужно и Краят да е красив, вече намерих Смисъла. Краят е важно да е Край. Покажи се, Смърт, такава, каквато си.
Плътта увяхна и се сгърчи. Косата изпосталя и стана просто мръснобяло, старо платно, сякаш взето от древен кораб, който е бил лашкан в Световния океан с векове.
С прогнили зъби тя целуна челото ми, носеща онова успокоение, което бе търсено толкова пъти. Крилете се изкривиха и хрущялът им се заби в гръбначния ми стълб. Закрещях от болка, смирение, тъга, екстаз, радост, разкъсване, дробовете се запалиха, започнах да повръщам жлъчка и кръв, смесени в едно, а Смъртта с безжизнени, ала светещи с особена светлина очи ме гледаше.
„ Почивай в мир, ти, избрал Скритата Пътека”.
Последното нещо, което видях, беше небето. Небето, което винаги толкова съм обичал...

[prayer4eto]

Edit: (Добре дошъл отново, Повелителю на Тях )

[scion_of_storm]

Добре заварил!

[scion_of_storm]

~~~~~~~~~

Стаята


Стаята беше тъмна. Мрачните завеси не бяха отстъпвали никога от нея, погълнали я в хищната си, страстна прегръдка. Светлина нямаше тук, параметърът „радост” и „позитивна емоция” клонеше към константа 0. Но въпреки това беше уютно. Ако човек беше от тези, които са способни да живеят само с негативизма в себе си, това щеше да е перфектният дом за тях. Стига наистина да съществуваха такива, естествено.
Съществото тихо стана от прогнилия стол, на който бе седяло с часове. Пълна изолация, усамотение. Поредния миг, поредния ден, пореден месец, коя ли вече година поред. Не че имаше значение. Не че някога всъщност бе имало значение. Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, ала за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на разум. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.
Изпопадалите нокти се впиха в съсухрената, вече полумъртва плът. Жестът трябваше да изразява болка, онази болка, която идваше всяка вечер според светоусещането на несретното създание. Пръстите опитаха да се впият в меката кожа, ала не успяха. Нямаха сили, нямаха и острота ноктите им. Имаше белези и рани, и едно изтормозено съзнание. Празната обвивка изскимтя, а после нададе жалък опит за рев, който излезе като бавно, флегматично мучене. За толкова имаше сили, толкова и правеше.
Обречеността никога не е хубава спътница в живота. Особено като си затворен с нея в една стая сякаш за векове. През тялото минаха гърчове, пергаментът се изпъна и вените се издуха повече, отколкото бе възможно за нормално човешко същество. Надежда за смърт се появи отново, ала изгасна толкова бързо, колкото и бе изгряла. Бе блъскало главата си в кухите стени на пространствения тъмен квадрат, което бе загадъчната му стая. Ефектът беше, че получи отоци, мозъчни кръвоизливи, от които обаче не успя да умре. Сякаш нещо го държеше живо, за да бъдат съзнанието му, психиката, физиката му, всяка негова фибричка изтормозени. Изход нямаше от спиралата на болка и лудост, в която живееше. Но сякаш безмозъчно, останало без разсъдък, клетото създание отново повтори този едва ли не ритуал, който, надяваше се то, щеше все някога да го убие, да му донесе желаното пренасяне и пробиване извън тъмните завеси. Главата се блъсна с глух звук в стени от катраненочерен гранит, стига да беше гранит материала. Връщане назад. Отново сблъсък на плът със студенината. Още едно връщане. Миговете се проточиха, а тихите удари продължаваха ли, продължаваха...
След първата мозъчна язва нямаше значение. Преди беше пълноценен човек. Имаше любов, имаше и тъга, естествено. От онези, които балансират нещата, знаят кога да са тъжни, ала и кога да са усмихнати и да поемат с цели шепи от извора на съществуването. Преди...когато светът бе Свят, а не тази стая за мъчения без нито един уред, ужасяваща само с наличността си. Спомените за тогава го побъркваха, червеите на копнежа разкопаваха отново онова гробище в мозъка му, което бе създадено отдавна. Прекосяваха почвата, побъркваха го, караха го да се гърчи, да пищи, да дере плът с безжизнени нокти, да пълзи в болка и отчаяние. Тези жестоки червеи...
Главата увисна безпомощно, цялата в онези познати кръвоизливи. Омаломощено, съществото се срина на пода. Черните завеси го гледаха отчуждено, жестоко, ала и някак като познат, отдавна приет сред тях приятел. Малка, мътна заради нечистоплътността на създанието сълза се отрони от едното белезникаво, загубило искрата си око.
И локвата, подхранвана от сълзи всеки ден и от влагата в стаята, се увеличи с още съвсем мъничко.
Всъщност, можеше да има смърт за него. Можеше да се удави в сълзите си, което щеше все някога да стане при една сълза пролята на ден, колкото му бе отредено. Вечността го чакаше, а то така или иначе не бързаше...нямаше и закъде.

[prayer4eto]

Изумяваш ме . Малко вторият абзац е претрупан с разсъждения, които можеш да опростиш на читателя. Но краят е перфектен

Пълна изолация, усамотение, както искате го наречете.

bold-ваното е излишно според мене.

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, която е изключително ценна в есенцията си, макар и обгърната от маниакалност и налудничавост. Мъдростта си оставаше за него, както и всичко друго, обаче.

А това (пак в bold-а) може да се попреработи

[scion_of_storm]

Просто бяхме в кофти настроение, защо да те изумявам :Р
Иначееее:

Point 1 - completed, и аз го гледах леко накриво и се чудех да го оставя ли или не.

Point 2 ми харесва повече така като че ли:

Самотата му бе донесла лудост, ала и изостряне на всички сетива, онази фанатична мъдрост, чиято есенция беше чиста по природа, но за нещастие потисната от вълните на налудничавост и пълна липса на здрав разум.

[prayer4eto]

point 2 - perfect

[scion_of_storm]

Good job, mate!

[scion_of_storm]

Опит ( ) за песен

Глупакът

I

Някои карти са
Така измайсторени
Че носят и
Поемат само проблеми.
Пробвай и мен приеми.
Ако не – ще скитам по онези земи.

Аз съм Глупакът.
Играх със съдбата.
Мина меракът
И тя иска отплата...

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

II

Аз съм Шутът, Клоунът дори!
Този, що игра с ветровете.
Както искаш мисли, наречи
Ме играчката на Боговете.

И що остава за мен
Славей гарванов, пъстроцветен?
Не зная ни радост, ни мъка пълноценна.
Глупакът, мила моя
Никога не прави избор сетен
Защото лоялността при него е тленна.

[припев]
Момиче, всичко мога да заложа
Ала питаш ли ме какво
Наистина възможно ми е да предложа?
Глупакът отговаря – нищо.

Какво мога да предложа
След като всичко заложих
Кажи ми, прошепни ти сега
Защото за Глупакът идва смъртта.

[LordZombie]

[ Опит за песен ]

No one knows

When i die,will they cry ?
will they try,to understand me ?
when i die,will you try ?
will you try to look inside me ?

No one knows what i think
No one knows what i try
No one knows when i blink
No one knows when i cry

You may try,but why then
after i'm gone,three feet under
They may try,but why when
i'm gone,there's tears and thunder